Търсене в този блог

5.05.2018 г.

Постсоциалистическият образ на Маркс - проф. Искра Баева

 

 

 

(Доклад, прочетен на Научна конференция „Маркс след марксизмите” по случай 200 години от рождението на Карл Маркс, организирана от Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски” и проведена на 4 и 5 май 2018 г.)

 

Поводът за конференцията е 200-годишнината от раждането на Карл Маркс, но моят опит да поразсъждавам за неговия образ в постсоциалистическа България, не е юбилеен, а исторически. Той е мотивиран от въздействието на Маркс върху историческото развитие през последния век и половина.

Ще започна с това, че от средата на ХIХ в., когато се появява Комунистическият манифест, последван от други публикации на Маркс, често в тандем с Фридрих Енгелс, в историята на Европа и на света се появява нещо ново – теоретична социално-политическа революционна алтернатива. Тя не се увенчава с успех при първия си опит за реализиране – Пролетта на народите (1848–1849), изглежда маргинална или поне трайно опозиционна във времената на Първия и Втория интернационал, но съвпада с нарастващите противоречия в развития свят (главно в Европа) и става център на големите спорове в международното ляво движение. Още на този етап идеите на Маркс влияят силно, но в сравнително тесен обществен сектор – в международното работническо движение и сред социалистическите/социалдемократическите партии, но чиято роля в политическия живот на западноевропейските държави непрекъснато нараства. Като имаме предвид, че първият том на „Капиталът” е публикуван еднократно през 1867 г. и е преведен на английски едва след смъртта на Маркс (1886 г.), става ясно, че до края на ХIХ в. Маркс е известен полемист, опитал се да очертае бъдещето на човечеството въз основа на критичния анализ на минало, включително и на своята съвременност (например на Парижката комуна от 1871 г. в „Гражданската война във Франция”), но съвсем не прилича на „мислител на хилядолетието”, проклятие и плашило за капитализма, в какъвто ще се превърне едва през ХХ в.

Историческият образ на Маркс е резултат от последиците от неговите идеи, осъществени обаче не в родната му Германия или във Франция и Великобритания, където живее и умира, при това го прави човек, който приспособява идеите на Маркс към променените условия от началото на ХХ в. Става дума за станалото в края на Първата световна война, с други думи 34 години след смъртта на Маркс, когато върху неговите идеи стъпва една успяла революция, променила световната история. Това е Октомврийската революция, замислена и осъществена от Владимир Улянов - Ленин, ревизирал Маркс.

Без Октомврийската революция от 1917 г. и нейните глобални последици Карл Маркс вероятно щеше да остане един от големите революционни мислители, наследник на Европейското просвещение, но познат само във философските, политикономическите и социалдемократическите среди. През ХХ в. върху образа на Маркс ляга сянката на тази революция с всичките ѝ успехи и неуспехи, както и на голямото противопоставяне между двете паралелно съществуващи системи – традиционната капиталистическа и новата социалистическа, която поне според очертаната от Маркс историческа перспектива би трябвало да доведе до комунизъм. Тези исторически обстоятелства превръщат интелектуалния спор в международното работническо движение в силово междудържавно противопоставяне, което оказва влияние и променя всичко – идеите, теориите, ролята на държавата, на класите, на социално-икономическите отношения и т.н.

Дали е справедливо името на Карл Маркс да се свързва с болшевишката революция, създала общество много различно от предвижданията му, е въпрос, който не е sensu stricto исторически, а морален. Но историческите събития предпоставят факта, че образът на Маркс през ХХ в. е изграден преди всичко от предвижданията му, че неразрешимите противоречия на капитализма (както е било и при предходните социално-икономически формации) неизбежно водят до социална революция – първият такъв опит е Парижката комуна от 1871 г., а вторият и при това успешен е Октомврийската в Русия от 1917 г. А като имаме предвид една от важните марксови тези, че „Философите само по различни начини са обяснявали света, но задачата се състои в това, той да бъде изменен”, няма как да отделим идеите на Маркс от предизвиканата от него революционна промяна в света през ХХ в. Болшевиките, които неслучайно се преименуват на комунисти, създават нова интернационална държава Съветски съюз (в чието наименование дори не присъства националното име Русия) и очертават образа на Маркс като инициатор на световната пролетарска революция. Те търсят продължаване на марксовата традиция и като учредяват нов Интернационал, наречен Трети, но и Комунистически. Тази съветска практика започва постепенно да отдалечава образа на Маркс от идеите му, защото реализацията на революцията е плод на тяхното приспособяване към условия, много различни от предвидените от Маркс. Целта на новия следреволюционен образ на Маркс вече е да легитимира съветската система както в първоначалния ѝ опит за военен комунизъм в условията на гражданска война и чужестранна интервенция, така и при частичното ѝ връщане към капитализма в икономиката при НЕП-а, но най-вече при осъществяването на гигантския евразийски експеримент за „изграждане на социализъм в отделно взета държава”, сиреч в атмосфера на тотално враждебно обкръжение, при дългото управление на Йосиф Джугашвили-Сталин.

През цялата 70-годишна история на Съветския съюз, която включва и пренасянето на държавния социализъм от съветски тип в голяма част от Източна Европа след Втората световна война, Карл Маркс е представян като основоположник на тази система. Образът на Маркс в ролята на вдъхновител на съветската държава е утвърден и в нашата страна и от него трябва да тръгна, за да проследя еволюцията му до постсоциалистическа съвременна България. За нас, историците, социалистическият образ на Маркс, също както и представата за марксизма бяха сведени до няколко основни тези, които трябваше да докажат линейното историческо развитие към неизбежния комунизъм – с други думи, формационната система. Тя подреждаше човешката история ясно и постъпателно – от първобитнообщинния строй през робовладелския, феодалния, капиталистическия към комунистическия, в чиято първа социалистически фаза живеехме с поглед към комунизма.

Очертаният от официалната пропаганда, от училищните и университетските образователни програми образ на Маркс изглеждаше изсушен от всякаква възможност за дискусия, от нормални човешки черти, сведен до догма и приличаше повече на житие на християнски светец и пророк, отколкото на мислител, предизвикал толкова много и разнообразни спорове приживе и след смъртта си. С тезите на Маркс тогава не можеше да се спори, те можеха само да се обосновават. И резултатът за моето поколение беше, че естествената за младите хора критичност към всяка обществена система изгради и у нас – имам предвид студентите и преподавателите от ИФ, образът на Маркс като скучен, отживял времето си фалшив пророк, който ни е обрекъл на живот без свобода на словото (накарало ни да четем между редовете), без демокрация         (тласнало ни към вътрешно несъгласие), в дефицитна икономика, при която дори снабдяването с книги зависеше от вездесъщите връзки, в едно сиво и еднообразно, както ни изглеждаше тогава, всекидневие. И всичко това – на практика без да познаваме Маркс. Не защото не бяха издадени 20 тома с произведенията на Маркс и Енгелс на български език, а защото поднесения ни от официалната пропаганда образ на Маркс изглеждаше достатъчно скучен, за да ни спести задълбочаващото четене.

Но в годините на социализма не всички загърбиха марксизма. Не говоря за част от философите, за които това беше професионално занимание и задължение, а за използването на марксизма в обществено-политическия живот. Намираме такива примери почти навсякъде в Източна Европа. Например в Манифеста на преподавателите по марксизъм от Варшавския университет Яцек Курон и Карол Модзелевски от 1964 г., в който те подлагат на марксистки анализ тогавашното полско общество и стигат до извода, че разминаванията с марксизма са огромни. Резултатът е съдебен процес, изпратил ги в затвора и превърнал Курон в един от основоположниците на полското дисидентство (а по-късно и министър на труда и социалните грижи в постсоциалистическа Полша). Подобен опит за съпоставка на държавния социализъм с марксизма правят и в Чехословакия през 1968 г., когато тезите на Зденек Млинарж залягат в Програмата за действие на ЧКП и дават името на новата цел – „социализъм с човешко лице” (сиреч демократичен). Има и български пример – писмото от 1 юни 1960 г. на седем комунисти от т.нар. група на Куфарджиев (с водеща роля в написането му на Бенжамен Варон) до ЦК на БКП, в което е направен критичен икономически и политически анализ на българското общество с извода, че „висшата държавна и партийна бюрокрация неизбежно става фактически единствен и пълновластен разпоредител с всички средства за производство, фактически техен реален собственик”, сиреч, че става дума за „бюрократичен държавен социализъм” с икономическа неефективност. Тези примери показват, че има опити за продължаване на марксисткия критичен анализ и в онази епоха.

Е, при положение, че за нас социализмът беше такъв, странно ли е, че рухването му ни изглеждаше толкова логично и неизбежно? Перестройката на съветския лидер Михаил Горбачов даде на голяма част от моето поколение надежда за демократизация, която трябваше не толкова да съживи склерозиралата система, колкото да я разруши, за да дойде на нейно място мечтаната демокрация с нейния политически плурализъм, неограничени икономически възможности, модерни технологии, свобода за науката и културата. Но представата за този утопичен свят, към който тогава мислехме, че върви нашето общество, също беше продукт на идеологическото крушение на марксизма в Източна Европа. Тогава тезите на Маркс се споменаваха главно, за да се посочат грешките и заблужденията му. А почти никой не обръщаше внимание на водената от десетилетия информационна война, може би защото и ние бяхме част от нея, слушайки западните радиостанции, чиято забрана ни караше да вярваме, че в тях се говори само истината.

В атмосферата на пълно отрицание на обявената за марксистка социалистическа система и еуфорично приемане на всичко, идващо от Запад (ще припомня колко ентусиазирано се публикуваха например трудовете на Милтън Фридман и други монетаристи, включително и в теоретични издания на БКП/БСП,), образът на Маркс изчезна от прехождащото общество. Да, имаше някакво завихряне около спора дали Желю Желев е марксист и диспута му с догматичния марксист проф. Васил Иванов, но кой им обръщаше внимание. Днес оценявам почти пълното изчезване на Маркс и марксизма в първите години на прехода като оздравително. То беше необходимо, за да се отърси обществото от наслоилата се догматизация на образа и идеологията и за да може в новото време на утвърден капитализъм да ги погледне с нови очи, а и с тази задача да се заемат нови хора, които нямат спомени от миналото.

За очертаване на постсоциалистическия образ на Маркс ще си послужа с преподавателския си опит. През последните десетина години (някъде от 2008 г.) на мястото на забравата и пълното безразличие се появи нещо ново в отношението на студентите към социализма и към идейните и политическите му основи. Забелязах го в анкетите, които направих сред студенти от три факултета и няколко специалности на СУ, при които се оказа, че негативизмът към епохата на социализма и идеализацията на капитализма и на Запада като цяло от първите години на прехода са отстъпили място на аналитично критично отношение и към двете системи. Тази промяна безспорно се дължи на смяната на поколението, но съвсем не бива да се подценява и утвърждаването в България на такъв капитализъм, който ни доближава по-скоро до времето на Маркс, отколкото до капитализма, който се състезаваше със социализма през 70-те и 80-те години, включително и във функциите на социалната държава.

Краят на Студената война беше възприет през 90-те години като провал на идеите на Маркс и на опита за реализацията им, но и като безусловна победа на либерализма (по Фукуяма). Обаче онова, което замести социализма, се оказа съвсем различно от очакванията на мнозинството: че благодарение на демокрацията и свободата всички ще могат да постигнат целите си. Вместо това настъпи деиндустриализация, безработица, социално разслоение и т.н., които поставиха пред все повече семейства въпроса какво да правят. В търсенето на отговор на този въпрос част от младите хора се възползваха от свободата, за да потърсят реализация извън страната, но други, както отива на млади хора, се обърнаха към възможността да променят живота си тук, включително и с помощта на революционна теория, като тази предложена от Маркс. Така и в българското общество се завърна интересът към Маркс, като след забравата този образ започна да се гради отначало. С други думи, новият интерес към Маркс вече не е чисто академичен, а предизвикан от новите реалности в България и по света. Проблемът е, че повечето съвременни млади хора не обичат да четат сериозни дебели книги, а предпочитат кратките съобщения в социалните мрежи и групи. Затова в тези среди образът на Маркс отново се оказа митологизиран, макар и в друга посока. А е важно да бъде опрян върху оригиналните му идеи. В което могат и трябва да помогнат истинските познавачи, които са надявам да са тук. Искам да подчертая важността на посредниците в лицето на преподавателите, а и администраторите на различните интернет групи по интереси.

И когато говоря за новия образ на Маркс нямам предвид само младите хора, които професионално се интересуват от философията и от марксизма, а другите младежи. Онези, които на всеки мой въпрос какво знаят за Маркс и марксизма, отговарят, че не знаят нищо, защото никой до момента не им е говорил за него, но искат да научат повече. При това говоря за студенти по история, международни отношения, връзки с обществеността, сиреч все специалности, които се занимават с миналото и настоящето на обществото.

Така че изводът ми е, че преобладаващият постсоциалистически образ на Маркс в съзнанието на съвременната българска младеж е бяло петно, което може да остане такова, но може и да се оформи в идеи. И е добре това да става чрез оригиналните тези на Маркс, а не чрез старите учебници по марксизъм-ленинизъм (защото и това го има). Така младите хора могат да разберат, че Маркс не е противник на демокрацията, а твърди, че „Демокрацията е пътят към социализма”. Че той залага на гражданското общество, а не на политическата държава. Че и съвременният капитализъм може да се обясни с неговия инструментариум. Че някогашните колониални държави днес са се превърнали в зависими. Че „капиталът е безогледен по отношение на здравето и продължителността на живота на работника”. Че технологичният напредък не може да осигури благосъстояние за всички без социална революция. Че „частната собственост… [води до] експлоатацията на чужд, но формално свободен труд”. Че още през ХIХ в. е предвидил глобализацията, защото според него капитализмът води до „вплитането на всички народи в мрежата на световния пазар, а с това и интернационалния характер на капиталистическия режим” и „Националната особеност и противоположностите между народите изчезват все повече с развитието на буржоазията, със свободата на търговията, със световния пазар, с еднообразието на индустриалното производство и съответните му условия на живот” (макар и да не е предвидил неизтребимостта на национализма). Че обобществяването на капиталистическата собственост не означава одържавяване, а следното: „ако съществуващите условия на производство бъдат колективна собственост на самите работници, от това също тъй ще следва такова разпределение на потребителните средства”. Че „по-голямата част от банкерския капитал е съвсем фиктивна”. Че „Религията е въздишка на потиснатата твар, сърце на един безсърдечен свят, както тя е дух на бездушни порядки”. Че не е съгласен с тезата, че „социализмът се върти главно около разпределението”. Не е излишно да припомня още една мисъл на Маркс, която днес ми изглежда съвсем на място: „Мислите на господстващата класа във всяка епоха са господстващите мисли, тоест класата, която представлява господстващата материална сила на обществото, е същевременно и неговата господстваща духовна сила”.

И накрая ми се иска да кажа няколко думи за това от какъв образ на Маркс имаме нужда във второто десетилетие на ХХI в. Струва ми се, че в този случай напълно важи сентенцията на Макс Фриш, че запазването на традицията не е запазване на пепелта, а поддържане на огъня. Затова днес се обръщаме към наследството на Маркс, не за да възкресим сенките от миналото (инак легитимна цел на историята), а за да си припомним за революцията не само като разрушаваща нарастващата несправедливост на господстващата и представяна ни вече като безалтернативна система на неолиберален капитализъм, а и като градивна сила. И на тази основа да се опитаме да очертаем контурите на едно, може да прозвучи и утопично, но справедливо общество. И съм убедена, че след болезнения опит от ХХ в. то може да бъде предпазено от грешките и престъпленията на сталиновия модел.

Бъдещето не е предопределено, то зависи от желанието ни да го направим по-добро и готовността ни да се борим за това.

 

Източник: сайтът 24 май, 04.05.2018

 

 

 


 

Няма коментари:

Публикуване на коментар