Търсене в този блог

14.10.2015 г.

ПРЕПРОЧИТАЙКИ МАРКС - Пеню Михайлов




Без теорията на Маркс не можем да обясним закона за развитие на обществото. И колкото по-роно това се осъзнае, толкова по-добре.


Маркс е мъртъв.Лозунги от подобен род не са рядкост. В зората на демокрацията по време на еуфорията те висяха по коридори в учреждения и по много етажи на властта. Ортодоксалните марксисти, станали изведнъж неолиберали, ги превърнаха в свое символ верую. И други обявиха Маркс за мъртъв, пратиха учението му в небитието. Провалът на социализма го свързваха с провал на неговата доктрина. Теорията на Маркс била погрешна в своите изходни постулати, вредна за обществото и затова трябвало да бъде заменена с неолибералната теория. Марксизмът бил отживелица, нямаща никакво бъдеще – съществувал само в главите на закоравели марксисти. И трябвало да бъде изтръгнат от съзнанието на хората. Такива разсъждения не са нови в историята на икономическата мисъл. Адам Смит също бе заклеймяван така, смяташе се, че без него историята е щяла да тръгне по друг път на развитие, че той я е предначертал и тласнал в погрешна посока.

Тези господа забравят: историята има своя обективна логика, тя не е плод на случайности, а на обективни обстоятелства. Личността, колкото и значима да е, не може да ги отмени, тя обаче е в състояние да ускори или забави обективния процес или пък да му даде друга посока на развитие. Съзнанието не само отразява битието, но и го твори в съответствие с обективните обстоятелства. Това обаче днес се отрича. Маркс се обвинява в какви ли не грехове. Хули и кал се сипят върху него. Целта е да се омаловажи неговото учение и да се представи като по грешна и фалшива, противоречаща на истината теория.

Необходимо е Маркс да бъде предпазен от неговите противници и от едностранчива защита. Икономическата теория трябва да се съобразява с обективните исторически промени, а не със субективните прищевки на този или онзи.

Историята трябва да се разглежда като „критическа история” (Хегел). Да се преподава от хора, които искат да я разбират, а не да я фалшифицират и извращават. Истинността да се основава на факти, субективната оценка да бъде в унисон с обективните критерии. „Философията на историята не е нещо друго, освен нейното мислещо разглеждане”1. Пак по този повод: „Но историята трябва да обхване онова, което е било, и тя е толкова по близо до истината, колкото повече се придържа към фактите”2.

Маркс не може да бъде обвиняван във всички грехове.

Той не е пророк на историята. Нямаше амбиция да я предвиди в детайли, а да обрисува общите ѝ контури. И това е обяснимо: незрелите икономически форми на производство не се поддават на точни теоретични обяснения. На тях им съответстват незрели икономически теории. Икономическата теория трябва да се съобразява с фактите, а не да ги преиначава. Светът през XXI век отиде толкова напред, че из­исква критична оценка на изминатия път; нито една теория не може да даде отговор в детайли на ключови въпроси на нашето съвремие; ако знанието днес е едно, утре е друго. То отразява устрема на движението напред.

Много неща от марксистката теория не издържаха проверката на времето. По силата на историческите обстоятелства Маркс и Енгелс дадоха най - обща характеристика на икономическата система на бъдещото общество. Те не можаха, те не си и поставяха за задача да предвидят в детайли хода на историческия процес. Тяхното учение в много случаи страда от известен утопизъм.

Учението на Маркс възникна като историческо обобщение на процесите в капиталистическото общество през ХІХ и ХХвек. То имаше за цел да разкрие преди всичко законите на развитие на капиталистическия начин на производство, а не конкретната характеристика на социализма. Доколкото съществуваше, тя бе твърде обща и абстрактна, при това изведена от анализа на капитализма, а не от потребностите на невъзникналото още ново общество.

Теорията на Маркс не е нещо завършено. На нея обаче се гледаше така, смяташе се, че е някаква „свръхнаука”, която дава рецепти за всички социалноикономически процеси в развитието на обществото. Тя се идеализираше и догматизираше, откъсваше се от действителността и се затваряше пред постиженията на западната икономическа мисъл. Опростенческото разбиране на класовия подход и противопоставянето му на общочовешките ценности, отмирането на стоково-паричните отношения, недостатъчното отчитане на промените в съвременния капитализъм и абсолютизацията на някои виждания на марксизма без оглед на времето, в което са изказани, се отразиха негативно върху цялостното функциониране на икономическата система на обществото. От това то много загуби.

Грубото потъпкване на човешките права и свободи, наличието на бюрократични структури в управлението на икономиката и нейният застой, отсъствието на истинска демокрация и политически плурализъм, пренебрегването на критериите и законите на развитие на високоцивилизованите общества имаха деструктивно влияние върху развоя на обществото. Отричането на социалното партньорство между отделните социални групи и класи пречеше на човека свободно да задоволява своите интереси.

Всичко това като цяло обуслови краха на социализма. Към причините, ускорили този крах, може да се добавят и закостенялостта на политическата система, срастването на партийната с икономическата и политическата власт, надценяването на възможностите на централистическата йерархическа система на управление, неспособността на източната система да се конкурира със западната, ниският жизнен стандарт на населението и слабата продуктивност на икономиката, вътрешната съпротива на режима и пр. Несъответствието между субективната преценка и доловимите обективни тенденции на развитие на икономиката, статичното, силно неравновесно състояние (затворено общество) дадоха тласък на краха на източната система.

Това, че някои постулати на марксистката теория не дадоха резултати, не означава да се отрича приносът ѝ в развитието на човешката цивилизация. Марксизмът като философска система и школа не може да се заличи. Това признават и буржоазните политолози. Капитализмът според тях е постигнал немалко в своето развитие между другото и затова, че приспособи някои положения на марксизма към своята система. Икономическата теория на Маркс е възлов пункт в развитието на човешката мисъл, степен в развитието на световната икономическа теория.

Критиката на марксизма трябва да отдели зърното от плявата. Трябва да се разруши разбирането за марксизма като за нещо установено и непоклатимо, а не като за синтез от течения и разнообразие на мнения в рамките на учението. Трябва да се унищожи не изобщо марксизмът, а някои негови конкретни положения, които командно-административната система превърна в свои слуги, за да оправдае политиката си.

По този повод подкрепяме идеята на германския политолог проф. д-р В.Хуг, който смята, че констатацията за смъртта на марксизма е прибързана. Може да стане обратното, продължава той: „Марксистката теория, разбирана като критика на господството, диагноза за кризисното развитие на обществата или теория на освобождението, беше скована при стария режим. Ние не можем да кажем кои проекти за обществено обновление ще излязат на преден план в бъдеще; но и недоимъкът, и нищетата ще растат. Това ще ражда нов дух на солидарност на човечеството, превръщайки го в приоритет на идеята за оцеляване. Това според мен не значи нищо друго, освен че марксизмът, без да „възкръсва”, ще продължи да живее своя живот.

Марксистката теория е прекалено важен клон от науката, за да се оставя да умира, колкото и радикална хирургия да изисква нейното спасяване. Тя е все още жива и може да допринесе за духовния и интелектуален просперитет, необходими за една ефективна демокрация 3.

„Никой автор не е имал толкова читатели, никой революционер не е обединявал толкова надежди, никоя идеология не е предизвикала повече тълкувания и, ако изключим неколцината родоначалници на религии, никой друг не е оказал върху света подобно влияние, с каквото Маркс беляза целия ХХ век”4. Неслучайно той бе обявен за мислител на хилядолетието.

Но Маркс има и много противници 5. Тотално се отрича марксизмът. Критиката срещу него сега се основава най вече на т.нар. провалил се социализъм. Смята се, че Маркс е виновен за всички неблагополучия, твърди се, че неговото учение произтича от една в основата си погрешна преценка за историята и от една фатално объркана концепция за човешката природа. Провалът на комунизма бил интелектуален провал. Комунизмът е задушил социалното творчество, въпреки че се е обявявал за най-творческата и новаторска социална система. Той не е взел под внимание основните човешки стремежи на индивидите към свобода, към правото им на политически избор. Аналогични мисли бяха изказани още през миналото столетие от руския анархист Михаил Бакунин, изказват се и днес. В тях има много истина, но и явна преднамереност.

Критиката на Маркс обаче не бива да пренебрегва факта, че много негови възгледи се намираха в процес на развитие и оформяне, че търпят промяна. На тях не следва да се гледа като на нещо неизменно. Той не всичко е успял да осмисли достатъчно. Това критиката не иска да отчете. Тя страда от един съществен недостатък – „крахът” на социализма се представя като грях на Маркс, на неговата теория. Но дали това бе социализъм, такъв, какъвто се разбира от марксизма?

Кризата в Източна Европа не може да се обясни със социализма. Тя е провал на сталинисткия държавен социализъм, някои го наричат и феодализъм. В сталинизма не може да се разпознае идеалът на социализма. Той не е адекватен на него. Сталинизмът превърна марксизма във вулгарна идеология. Той го постави в служба на партията, която върхушката използваше за установяване и укрепване на своята власт. Марксизмът се прекрояваше съобразно с интересите на тоталитаризма. Всяко действие на тоталитаризма се обосноваваше с марксизма, въпреки че в повечето случаи нямаше нищо общо с учението на Маркс. Марксизмът се използваше, за да се утвърди една власт, а сега антимарксизмът – за да се утвърди друга.

Реалният социализъм претърпя крах, но социалистическата идея – не. Тук може да се направи своеобразна аналогия със свободата. Това, че не се е осъществила, не значи, че идеята за нея е престанала да съществува. Тя е жива и си пробива път. Да не казваме голяма дума, но това, което днес се отрича, утре може да бъде факт. Да се позовем на историята: църквата извърши големи злодеяния, но вярата в Христовото учение остана. Идеите съществуват, докато хората вярват в тях. Не така обаче мислят някои люде.

Испанският учен Уерта де Сото Хесус разглежда социализма по подобие на Хайек. Той го смята за интелектуална заблуда, интелектуална грешка на разума, произтичаща от фатална самонадеяност. Този учен се спира подробно на различните типове социализъм: реален, консервативен, буржоазен, демократически, социалдемократически, пазарен, социализъм на Оскар Ланге и пр. След дълги разсъждения стига до извода: много малка е вероятността социализмът да бъде възроден и все пак, ако това стане, то трябва да се основава на „преопределение” на основата на концепцията за обществото като стихиен порядък. Т.е. социализмът може да се възроди, ако „той би станал синоним на словосъчетания като „икономически либерализъм” и „пазарна икономика”, изразяващи днес идеята за уважение към стихийните социални процеси и за минимизация на систематическото принуждение, приложени към тях от държавата. Разочарованието обаче, предизвикано от интензивната и непрекъсната гонитба за социалистическия идеал, а също и безумната самонадеяност, която човечеството демонстрира във всички сфери на живота и особено в науката, политиката и в обществото, не позволяват да се повярва, че подобно схематическо развитие може да се реализира на практика”. От приведените мисли може да заключим, че авторът страда от идеологическа преднамереност. Приел за изходна точка омразата, той всячески се стреми да я защити. Идеята за социализма обаче наново се съживява. В Германия продажбите на „Капиталът” на Маркс се увеличиха. Издигат се лозунги, освободени от грешките на миналото. Социализмът не е отвлечена идея, а реален израз на протичащите процеси в обществото. На него не бива да се гледа като на интелектуална заблуда и фатална самонадеяност, а като на стремеж хората да постигнат по справедлив и хуманен начин на живот, свят без войни и нищета. Дадена теза се приема за невярна и се вземат доказателства от нея, за да се опровергае самата теза. Социализмът се е провалил, значи марксизмът е претърпял крах. Изопачава се идеята, изважда се от общия контекст и се представя по начин, който е изгоден за този или онзи.

Наистина времето, в което живеем, изисква радикална преценка на Марксо­вото наследство. Това обаче трябва да става от гледище на трезвия научен анализ на обективността, а не преднамерено. Независимо че някои положения на марксистката теория не издържаха проверката на времето, Маркс бе четен и ще продължава да се чете. Към неговото творчество трябва да се отнасяме с уважение.

Социализмът се опростяваше. Робуваше се на концепцията, че щом е налице държавна и кооперативна собственост, социализмът е победил. На общественото развитие не може изкуствено да се налага моделът на комунизма, а опити за такова налагане съществуваха. Поради това тезата, че социализмът е навлязъл в своя зрял стадий и че по същество се изгражда развит социализъм, нанесе поражение на икономиката. Управляващият екип нямаше ясна представа за етапа, в който се намира обществото, а неправилно формулиран етап означава неправилно формулирани задачи и цели. Икономическата наука плати скъп данък за това, че разглеждаше социализма като нещо хомогенно и еднородно, недооценката на другите икономически форми на производство причини сериозни щети на обществото, които трябва да възстановим. А това значи, че икономическата система на обществото сама създава недостигащите елементи на своето функциониране, възпроизвежда историческите условия на своето утвърждаване.

Социализмът не можеше да бъде развит на този етап по следните съображения: първо – в икономическата му структура имаше форми с различен генетичен произход; второ, той не се развиваше в съответствие със своята логика; трето, срещаха се икономически форми на производство, които не бяха адекватни на същността на социализма и поради това не можеха да се нарекат чисто социалистически, макар че обслужваха неговата икономика; четвърто, обществото не беше гражданско. Това се отнася не само за социализма, а и за всяка развита форма на производство. Докато е слаба, тя все още търси опора в минали или изчезващи форми на производство. Щом обаче се утвърди, тя ги отхвърля или ги включва в своята орбита, като ги подчинява на законите и целите на собственото си развитие. Робовладелският строй например използваше патриархалното робство за своето установяване. Това важи за колонàта при феодализма, а още повече и при капитализма – за други форми на производство.

Обществото трябва да премине през всички стадии на индустриално развитие, това е необходимост за него. Страната ни обаче не го стори. Удовлетворяваха се първични и крайно примитивни нужди. Социалният прогрес се определя не толкова от зрелостта на производствените отношения, колкото от степента на развитие на производителните сили, от която зависи дали човекът е поставен в центъра на вниманието или пък е в неговата периферия. Освен това социализмът не се развиваше на базата на най-модерните научно технически постижения. В това отношение значително отстъпваше от равнището на капиталистическите страни.

Хората съдят дали една система е справедлива не по разпределяемите блага, а по степента на удовлетворяване на потребностите си. И тъй като степента на тази удовлетвореност при капитализма беше по-висока, неговата система се оказа по-жизнеспособна и ефективна. Това не се оценяваше достатъчно от командно-административната система, вследствие на което при сравнителния анализ на двете системи се даваше предимство на социалните критерии на разпределение, не се вземаше предвид степента на задоволяване на потребностите на хората или, доколкото се говореше за такова задоволяване, то бе твърде декларативно, пронизано от идеологически съображения.

Собствеността при тоталитаризма се деформира и в крайна сметка се обезличи. Широко разпространение у нас придоби т.нар. икономически паразитизъм, което пак е проява на експлоатация – маса предприятия се дотираха и субсидираха от държавата. Доходът от печелившите се прехвърляше върху лошо работещите предприятия, а от това губеше обществото. Поради обезличаването на обществената собственост хората не участваха реално в нейното управление, вследствие на което собствеността фактически не беше обществена. Самият факт, че с нея се разпореждаше върхушката, означава, че тя се бе превърнала в олигархична собственост. По тия причини държавната собственост не можеше да се отъждествява с обществената или, доколкото такова отъждествяване съществуваше, то имаше чисто апологетичен, идеологически характер.

Обстоятелството, че трудовият колектив беше отчужден от средствата за производство и с тях се разпореждаше държавата с нейните бюрократични органи, говори за срастване на икономическата с политическата власт, за монополизация на собствеността, което разслои обществото на съответни социални групи и засили експлоатацията. Това премахна вътрешните източници за саморазвитие на икономическата система. Унищожените вътрешни стимули за труд се замениха с административна намеса и принуда. А без стимули не може да има развитие на системата. Без индивидуализация на интересите обществото е обречено на гибел.

Експлоатацията може да се проявява и под формата на данъчно облагане, чрез което значителна част от доходите на предприятията се изземваха и облагодетелстваха върхушката. За да не се повтори това, е необходимо държавната собственост да се раздържави. При капитализма раздържавяването не предизвиква сериозни трудности и усложнения, защото държавната и частната собственост имат еднотипна основа. У нас обаче положението се усложнява поради това, че те не са с такава основа. Ограничеността и прекомерното свиване на държавната собственост доведе до друг тип общество. Ако моделът се натрапва на несвойствена система, това значи да се поставят цели, противоречащи на нейната същност. Траекторията се променя, системата се разрушава, подчинява се на чужди образци, за които тя не е пригодена. Кризата се поражда не от трансформацията на системата, а от неадекватните мерки за нейното разрушаване и за утвърждаване на новата система.

Това налага критична оценка не само на трансформацията, а и на теориите и подходите, които я обясняват, които правят истината рационална. Кризата е сигнал, че има нещо нереално в теориите и алтернативите. Ако България иска да излезе на широкия друм към социално благополучие, тя трябва да смени своята теоретическа парадигма, да разработи стратегия в съответствие със своите национални интереси.

Целта на прехода е да установи демократично общество и пазарна икономика. Поне така се прокламира. Пазарът и демокрацията са дълбоко свързани, макар че не се покриват. В името на тази цел не трябва да се възпроизвеждат остарели икономически системи и сляпо да се копират недъзите и слабостите на пазарната икономика, а да се осъществи преход към такава икономическа система, която въз основа на съвременните обективни икономически процеси да предотвратява и тушира слабостите на предишното социално-икономическо развитие и да осигури благополучието на нацията. Следователно главната цел на преходния период е да създаде икономика, която има способността да се самоорганизира, да постига равновесие и в най-кратки срокове да излиза от икономическа криза. За съжаление тази задача не е постигната.

В теорията на познанието и в повседневния практически живот ние трябва да се придържаме не към единствен модел на икономическо движение, а към синтез от теории. Икономическият неолиберализъм, който ни се натрапва като модел, почива на погрешна философия: първо, придава му се всеобхватност и непогрешимост; второ, абсолютизира се; трето, смята се, че ще реши всички въпроси на прехода; четвърто, това го превръща в ръководен принцип на икономическата политика на много правителства.

Ако го приемем за истина, значи историята не оставя никакъв отпечатък в поя­вата и развитието на теорията и поведението на човека се предопределя тъкмо от този либерален път. Това обаче не е нищо друго, освен метафизическо твърдение, като не се намира друго обяснение, се прибягва до т.нар. метафизически схеми. Но дали те са научни, не дискредитират ли методологията и плурализма? Концепцията неизменност е метафизическа концепция, тя не се потвърждава исторически.

Една теория има смисъл да се прилага, ако решава проблемите, за които е призвана. Неолибералният подход като теория придобива по-малко валидност и приложимост в сравнение с други теории. Наистина той не може изцяло да се отрече, да бъде отхвърлен от историята, но при определени обстоятелства, взет сам по себе си, не дава резултати, затова трябва да бъде съчетан с други подходи на икономическо изследване.

Ние се интересуваме от учението на Маркс не толкова от гледна точка на изминалите събития, а от гледна точка на методологията за построяване на икономическата система. Въпреки превратностите на времето, методологията на Маркс за анализа на проблема не е изгубила и днес своята актуалност. За него през последните години се изписаха и казаха много неща. Едни го възхваляват, други го хулят 6, трети го обвиняват в много грехове, един от които – че е тласнал историята в погрешна посока. Не мисля, че това е така. Човек не може да измени обективната историческа логика. По тия причини едва ли Маркс е виновен за всички бедствия, сполетели страните от бившия Източен блок.

Маркс разглежда историята от различни страни, не ги абсолютизира, а ги поставя в съответствие с логиката на историческия процес. Историята е изпъстрена с много събития и факти. Не всички от тях имат отношение към нейното развитие. Научното познание се абстрахира от несъщественото, очиства се от случайното, от това, което няма отношение към историята. Това обаче не значи, че тя се вкарва в определени схеми и шаблони на развитие.

„Там, където се прекратява спекулативното мислене – пред лицето на действителния живот, там именно започва действителната положителна наука, изобразяването на практическата дейност, на практическия процес на развитие на хората. Прекратяват се фразите, тяхното място трябва да заеме действителното знание. Изобразяването на действителността лишава самостоятелната философия от жизнената ѝ среда. В най-добрия случай тя може да бъде заместена от сумирането на най-общите резултати, които се абстрахират от разглеждането на историческото развитие на хората. Тези абстракции, сами по себе си откъснати от реалната история, нямат абсолютно никаква стойност. Те могат да служат само за това – да облекчат подреждането на историческия материал, да набележат последователността на отделните му слоеве. Но за разлика от философията тези абстракции съвсем не дават рецептата или схемата, по която могат да бъдат нагласени историческите епохи. Обратно, трудностите започват едва тогава, когато се пристъпи към разглеждане и подреждане на материала – все едно дали той се отнася към миналата епоха, или към съвременността, към действителното ѝ изобразяване. Премахването на тези трудности е обусловено от предпоставки, които съвсем не могат да бъдат дадени тук, а произтичат само от изучаването на реалния жизнен процес и дейността на индивидите на всяка отделна епоха.”7

Кое е тук опростенческото разбиране на историята? Дали тя се откъсва от реалността? Абстракцията е нужна, за да се проникне по-дълбоко в същността. Подобен подход прилагат и други. Макс Вебер говори за „идеални типове стопанства”. Извън тях обаче остават много други, които реално съществуват, но не се вземат под внимание. Защо тогава него не го обвиняват в схематизъм и едностранчивост, а обвиняват К. Маркс? При едни и същи случаи – два различни подхода. Историята борави със закономерности, не всички събития и случки имат отношение към тях.

Оценката за Маркс е твърде противоречива. През последните години се появиха различни публикации, свързани с неговото творчество 8. Маркс не е мъртъв, както се твърди – интересът към него не намалява, а се увеличава. В Германия „Капиталът” се издава и се изучава в европейските университети в курсовете по политическа икономия. Всяка теория има принос в развитието на икономическата мисъл.

У нас не е така. Преди години Маркс се величаеше, всяко отклонение от неговата теория се смяташе за ерес, за проводник на буржоазна идеология. Днес нещата взеха обрат: неокласическата школа се поставя на преден план, смята се за универсална и непоклатима за всички времена, нейните канони и постулати се бранят с всички средства. Забравя се, че тя е частен случай от икономическата теория въобще и затова не може да претендира за истинност от последна инстанция. Всяка теория е рожба на определена потребност. Всяка страда от историческа ограниченост и в този смисъл не може да бъде всеобща. Това важи не само за неокласическата теория, но и за марксистката теория, те са само степени в развоя на икономическата мисъл.

Историята на икономическата мисъл представлява поток от икономически знания, степени и възгледи в нейното развитие. Промяната в обекта е промяна и в подхода на неговото изучаване, сложността му изисква плурализъм в обясненията. Икономическата динамика не се реализира по еднозначен начин, на нея са свойствени нелинейност и многовариантност. Не бива да се забравя, че всяка теория има своя ниша и принос в развитието на икономическата мисъл.

В такъв дух следва да се оценява и марксистката теория от гледище на съвремие­то, а не изцяло да се отрича. Маркс блестящо приложи логическия и историческия подход в анализа на капиталистическата система, той не е исторически пророк, а исторически критик на съвременното нему общество. Много неща от неговата теория запазват своята значимост и днес.

Не всяко възвръщане е грешно и безплодно, не всяко старо е лошо и не всяко ново е добро. Старите теории могат да съдържат както отговор на нерешени въпроси, така и друг подход в тяхното изложение. Но и тук не бива да се увличаме – не всяка теория е плодотворна и научно издържана; крахът (отхвърлянето) на дадена теория в много случаи е нещо временно. Това го доказа и историята на науката.

Политическата икономия и неокласическата теория могат да бъдат подложени на критика, но всяка критика може да подхранва друг начин на обяснение, породен от промените в съдържанието на обекта на икономиката. Няма неизменни абсолютни закони. Законът е страна на същността, която следва да се разглежда в развитие. Законът се развива, същността се обогатява, той се отличава в сравнение с първите си прояви при формиране на икономическата система.

Животът е многолик. Той не може да бъде разбран с една-единствена теория, нужен е синтез от теории, които не само да го обяснят, но и да го изменят.

Учението на Маркс е вечно живо. То има непреходен характер. Много страни от него запазват своята сила и за съвремието. Един от тях е методът на Маркс в изследването на производителния труд в „Капиталът”. Недооценката на този метод води до множество противоречия в подхода към разглеждания въпрос.

Маркс трябва да се преоценява не само от гледна точка на същността на системата, но и според неговите възгледи за бъдещето на социализма. Да се пише за социализъм, значи да навлечеш гнева на мнозина върху себе си. Това има своето логическо обяснение: социализмът е дискредитиран; смята се за интелектуална заблуда и грешка (Хайек); основан на агресия и принуда, агресия против свободата на човешката дейност и предприемчивост (У. Сато); опиум за народа; едно от най-влиятелните политически движения на съвремието почива на лъжлива предпоставка, то е наивна и некритическа рационалистическа теория, волунтаризъм и ненаучна методология; заблуждение и високомерие; фатална самонадеяност, причинила безброй жертви и страдания (Хайек). Социализмът не е и никога няма да бъде научна теория по простата причина, че робува на стремежа към идеално общество; по своята същност е утопия, карикатура на предсказанията на Маркс (К. Попър).

Това е в общи линии западната пропаганда. Социализмът е подложен на масирана атака. Едни го ненавиждат, други го възхваляват, трети твърдят, че това е сталинска версия за социализъм. Обществото, което се нарича социалистическо, не е социалистическо, а досоциалистическо, своеобразен вариант на преход от капитализъм към социализъм. За социализма няма единомислие, единна избистрена концепция: твърди се, че може да бъде ляв, десен, християнски, консервативен, феодален, пазарен, демократичен и всякакъв друг. С една дума, хората са объркани и затова се манипулират лесно.

Крахът на социализма не е крах на социалистическата идея. Преди да поясним, нека посочим: най-трудно се оценява и обяснява онова, на което си съвременник, онова, което не е достигнало своята зрялост. На незрели икономически форми на производство съответстват и незрели икономически теории, които не се поддават на точни теоретични отражения.

Познат ли е за нас социализмът? Не, не е. Вероятно това е имал предвид Ю. Андропов, предпоследният генерален секретар на ЦК на КПСС – ние не познаваме обществото, в което живеем и се трудим. Това, че не го познаваме, според мен не значи да не се правят опити то да бъде опознато и обяснено. Това важи и за прехода. Ние сме съвременници на прехода и носим отговорност за неговото провеждане, всеки го преживява по свой начин.

Социализмът исторически бе приложен в Русия – бедна и изостанала страна, а не в развития Запад. Това даде отпечатък и върху руския марксизъм. Той се отличава от западния. На Запад той бе по разкрепостен и по свободен, открит за критика и опровержение, в Русия – канонизиран, превърнат, по думите на Н. Бердяев, в своеобразна религия. Маркс се възхваляваше и обожествяваше, сравняваха го с Исус.

Болшевиките превърнаха марксизма в доминираща партийна идеология, а по-късно в СССР – в държавна идеология. В името на „чистотата на марксизма” всеки, дръзнал да се откъсне от него, се смяташе за опортюнист, ревизионист, проводник на буржоазната идеология. Партийната номенклатура използва марксизма, за да установява своята власт, предпочитайки своите интереси пред неговата същност. На него тя гледаше като на универсално учение, важно за всички времена, а не като на степен в развоя на човешката мисъл. Няма теория за вечни времена, всяка е рожба на определна потребност и в този смисъл страда от историческа ограниченост. Ленин предупреждаваше: марксизмът не е догма, а ръководство за действие, въпреки това той бе канонизиран и догматизиран.

Някои постулати на марксизма не бяха пригодени за Русия и затова не дадоха резултат. Революцията се извърши в името на Маркс, а не по Маркс (Н. Бердяев). Да припомним някои мисли на Маркс: ако в Русия се извърши революция, тя ще бъде селска, далеч от всяка демокрация. Поради изостаналостта на страната и преобладаващия дял селско население тя не може да се развива по демократичен начин и ако все пак избухне, ще бъде съпроводена с много страдания и жертви. В писмо до В. Засулич Маркс отправи призив до руските социалдемократи да не избързват с революцията, а да я дочакат да се осъществи най-напред на Запад.

Нещата по-късно взеха друг обрат. Сталин прекъсна Новата икономическа политика (НЕП) на Ленин. Извърши се насилствена колективизация, демокрацията беше погазена, в страната се установи терор и диктатура, социализмът се строеше с много трудности, страдания и жертви.

Всяка революция има своя логика на развитие. Насилието е част от нея. Нима Английската буржоазна и Великата френска революция, да не кажем робските и селските въстания, не бяха съпроводени с терор и насилие? Руската революция не прави изключение. Руснаците не можеха да бъдат якобинци. За революцията се съди как изглежда тя в очите на хората, съответства ли на въжделението и социалния устрем на масите за по-добър и справедлив начин на живот. Моралните принципи като че ли са на по-заден план или придобиват по-друг вид и измерение. Морално е онова, което разрушава старото или го вгражда в настоящето от гледище на целите на движението. Моралното обаче на практика се оказа не това, което казва Маркс, а това, което е угодно за мен да бъде морално. Такава житейска философия няма нищо общо с марксизма и с Маркс.

Руските болшевики бяха не толкова творци на революцията, колкото нейно оръдие. Революцията, както казах, има свои закони, тя не е подвластна на своите вдъхновители и извършители. Насилието е обективно предопределено, макар че не може да бъде оправдано. Така че да се вини Маркс за провала на социализма, да се хвърля кал върху него е дълбоко погрешно и научно неиздържано. Истината не бива да се оценява партийно и идеологически.

За социализма няма отъпкани пътища. Движението е многолико и многопосочно. Социализмът и комунизмът са алтернативи на капитализма. Капитализмът не е край на историята, както твърди Фукуяма, а „степен на развитие на човешката цивилизация, при това най-високата, която според Маркс досега историята познава. Той не е неин завършек. Крайната цел – нищо, движението – всичко” (Бернщайн).

Що е социализъм? Този въпрос няма еднозначен отговор. Всяко определение е ограничено и в този смисъл непълно. В схематичен вид ще посоча някои черти на комунизма, които в една или друга степен важат и за социализма.

Комунизмът е обществена система, базираща се на обществената собственост върху средствата за производство; освобождаване на човека от гнета на капитала и класовата експлоатация; ограничаване на наемния труд като единствено условие на жизнена дейност; общество на свободни и асоциирани граждани; справедливо и равноправно разпределение на обществените блага; хуманизация на производството и на човешките взаимоотношения; свободата на всеки – условие за свобода на всички; свободна индивидуалност и развитие на човешката личност и така нататък.

Обществената собственост не слага кръст на другите форми на производство. Че слага – това е версията на държавния социализъм. Няма собственост, която съчетава само положителни страни, и няма собственост само с отрицателни. Всички форми на производство следва да се развиват. Всяка от тях трябва да докаже своите предимства. Държавната собственост не е синоним на обществената, нито втората на първата. Иначе страните, в които държавната собственост е преобладаваща, могат да се обявят за социалистически.

Същността на капитализма е в частната собственост – източник на човешка свобода (Милтън Фридман). Икономическата свобода е път към политическата. Значи свободен е този, който владее собственост, несвободен – който зависи от държавата. Оттук и изводът, че държавната намеса е пречка за свободата, ограничава икономическите права на човека. Свободен е оня, който притежава собственост – единствената създаваща равни права и възможности; останалото е талант и способности.

Нещата обаче стоят малко по различно. Частната собственост е конкуренция, своеобразна икономическа борба, но може ли състоянието на война да бъде свобода? Социализмът не признава такъв подход. Всеки има право на собственост, но не всеки има възможност. Всеки е в правото си не само да „има”, но и да „бъде” (Е. Фром). Поставянето на знак на равенство между частната собственост и свободата не е решение на въпроса.

Комунизмът се представя като велик идеал на обществото. Светлото бъдеще се рисува в розови краски. Това се приписва на Маркс. Партийната номенклатура тъкмо така подхождаше. Монополизирала властта, тя смяташе, че по-добре от всекиго разбира Маркс. Но критерият за кариерата на практика беше не Маркс, а личната преданост към властта и партията. Историческите летописци сочат, че ръководители от висш ранг не са чели Маркс и не са го познавали. За някои комунизмът е „брътвеж” – приказка, обвита в лъжа и измама. Въпреки това тя бе използвана от някои хора за пропагандни цели.

За Маркс и Енгелс конструирането на новото общество с готови решения, схеми и шаблони беше чуждо. Маркс не е теоретик на бъдещото общество, както някои смятат, не е исторически пророк, а исторически критик на буржоазното общество. Той търси новото общество чрез критиката на стария свят. Социално-икономическата определеност на капитализма, подобна на другите добуржоазни форми на производството, е исторически преходна, а не краят на историята.

Как стои въпросът със социализма днес? С какви средства ще се постигне? Хората не искат революция и насилие. В „Манифеста...” Маркс и Енгелс се застъпиха за насилствена смяна на капитализма по пътя на революцията, в по-късните си произведения те заявиха: там, където демократичните традиции са силни, властта може да бъде завзета по мирен парламентарен път.

Комунизмът според Маркс не е това, което ще настъпи утре, той е обществено състояние, което не спира историята, а позволява тя да протича в определено направление.

Демократичният социализъм не е изобретение на социалдемократите. Неговите контури бяха очертани от Маркс и част от тях се съдържат в отговора на предишния въпрос. Демократичният социализъм е социализъм без революция. Той защитава интересите на цялото общество, отправя призив не за конфронтация, а за компромис между труда и капитала; не за класови конфликти, а за преодоляване на противоречията чрез съединяване на противоположностите; той е стимул към растеж на общественото богатство и към неговото по-справедливо разпределение, към намаляване на бедността и увеличаване на жизнения стандарт на хората.

Китай също се застъпва за такъв път, но запазвайки ръководната роля на комунистическата партия. Според неговите ръководители всеобщата заможност не означава превръщане на собственика в пролетарий, а обратно, непревръщане на богатите в бедни. Тази идея е сто пъти по-справедлива от идеята за класовата борба, за помощ на бедните чрез грабеж от богатите. Първата идея е идея на „всеобща заможност, втората – идея на всеобща нищета”. Примитивният комунизъм с неразвити потребности и беднота е ретрограден, реакционен, груб, вулгарен комунизъм (Маркс).

Социализмът е всемирен исторически процес. В България той ще дойде от Запад. Ние сме малка страна и не можем да диктуваме съдбините на световната история.

***

Въпреки превратностите на времето, Маркс е четен и продължава да се чете. Би Би Си го обяви за най-големия учен на хилядолетието. Вестник „Гардиън” от 10.ХІ.2013 г. обвини „преподавателите по икономикс”, че не могат да се освободят от заблудата, в смисъл че пренебрегват преподаването на икономически знания на основата на теорията на Маркс. Нещо повече: „в британските университети се придържат към идеи, които са неверни или се отричат от реалността” 9.

Отправя се призив за създаване на нови курсове по икономикс, включващи учението на Маркс и Кейнс. Същият вестник в края на 2013 г. публикува данни, че „в световната виртуална книжарница „Amazon.com” има 24843 книги със заглавия, под които стои името на Маркс. А за икономиката на неолиберализма – 2613” 10.

Нима тези данни говорят, че Маркс е мъртъв, че неговото учение е лишено от перспектива? У нас подобни схващания също се застъпват. Но политическата икономия не се изучава като учебен предмет във висшите училища. Младите изобщо не познават теорията на Маркс, което се отразява върху качеството на обучението.

Без теорията на Маркс не можем да обясним закона за развитие на обществото. И колкото по-рано това се осъзнае, толкова по-добре.



ЛИТЕРАТУРА


1 Хегел, Г. Ф.Философия на историята – Духът на Изтока. С., Евразия, 1995, с. 12.

2 Пак там, стр. 15.

3 Макелън, Дж.Мисли за бъдещето на марксизма-ленинизма. – Философска мисъл, 1999, с.38–42.

4 Атали, Жак.Карл Маркс или световният дух. Превод от френски. С., Рива, 2006, с.5

5 За и против Маркс. – Философска мисъл, 1990/1991.

6 Уерта де Сото, Х. Зкономический расчет и предприемательская функция. Превод от английски. М., ИРИСЕН, 2008.

7 Маркс, К.и Фр. Енгелс, Съч. Том 3. Изд. на БКП, 1957, с. 28.

8 Ойзерман, Т. И. Марксизм и утопизм. М., 2003; Котелньников, М. Е.Основное противоречие марксизма: социально-философская экспликация. М., 2005.

9 Вж. Васил Проданов. Перипетиите на Маркс и марксизма. – Понеделник, 2013, бр. 11–12.

10  Пак там.



Пеню Михайлов е професор по политическа икономия, доктор на икономическите науки. Преподава микро- и макроикономика и икономически теории в Икономическия университет – Варна. Работи в областта на общата икономическа теория и на пазарните отношения. Автор е на множество статии, студии и на монографии, по-важни от които са: „Непроизводствената сфера в системата на обществените отношения“ (1987), „Икономическата система в прехода към пазарна икономика“ (1993), „Икономическата теория пред нови предизвикателства“ (1995), „Бягство от историята? Политическата икономия между критиката и омразата“ (2005) и други



Източник:  списание „Понеделник”, бр. 5 – 6, 2015 г.



Забележка !

Този материал се публикува с познавателна цел. Това не означава непременно съгласие с всички тези и гледни точки на автора.   





 

Няма коментари:

Публикуване на коментар