Търсене в този блог

15.03.2015 г.

ОСНОВИТЕ НА ЛЕНИНИЗМА – Й. СТАЛИН




ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ В СВЕРДЛОВСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ В НАЧАЛОТО НА АПРИЛ 1924 ГОДИНА



 Основите на ленинизма е голяма тема. За да бъде тя изчерпана е нужна цяла книга. Нещо повече - нужни са редица книги. Ето защо моите лекции естествено не могат да бъдат изчерпателно изложение на ленинизма. В най-добрия случай те могат да бъдат само сбит конспект на основите на ленинизма. При все това аз смятам за полезно да изложа този конспект, за да дам някои основни изходни точки, необходими за успешното изучаване на ленинизма.
      Да се изложат основите на ленинизма - това още не значи да се изложат основите на Лениновия мироглед. По своя обем мирогледът на Ленин и основите на ленинизма не са едно и също нещо. Ленин е марксист и основа на неговия мироглед е, разбира се, марксизмът. Но от това съвсем не следва, че излагането на ленинизма трябва да започне с излагане основите на марксизма. Да се изложи ленинизмът - това значи да се изложи онова особено и ново в трудовете на Ленин, което Ленин внесе в общата съкровищница на марксизма и което, естествено, е свързано с неговото име. Само в този смисъл аз ще говоря в лекциите си върху основите на ленинизма.
      И така, що е ленинизъм?
      Едни казват, че ленинизмът е прилагане на марксизма към своеобразните условия на руската действителност. В това определение има частица истина, но то далече не изчерпва цялата истина. Ленин действително приложи марксизма към руската действителност и го приложи майсторски. Но ако ленинизмът беше само прилагане на марксизма към своеобразните условия в Русия, то тогава ленинизмът щеше да бъде чисто национално, чисто руско и само руско явление. А ние знаем, че ленинизмът е интернационално, а не само руско явление, корените на което се намират в цялото международно развитие. Ето защо аз смятам, че това определение страда от едностранчивост.
      Други казват, че ленинизмът е възраждане на революционните елементи на марксизма от петото десетилетие на XIX век, за разлика от марксизма през следващите години, когато той станал уж умерен, нереволюционен. Ако се отвлечем от това глупаво и вулгарно деление на Марксовото учение на две части, на революционно и на умерено, трябва да признаем, че даже в това съвършено недостатъчно и незадоволително определение има частица истина. Тя, тази частица истина, се състои в това, че Ленин действително възроди революционното съдържание на марксизма, погребано от опортюнистите на I I Интернационал. Но това е само частица от истината. Цялата истина за ленинизма е в това, че той не само възроди марксизма, но направи още една крачка напред, като разви марксизма по-нататък в новите условия на капитализма и класовата борба на пролетариата.
      Но в края на краищата, що е ленинизъм?
      Ленинизмът е марксизъм в епохата на империализма и пролетарската революция. По точно: ленинизмът е теория и тактика на пролетарската революция изобщо, теория и тактика на пролетарската диктатура в частност. Маркс и Енгелс се подвизаваха в предреволюционен период (ние имаме предвид пролетарската революция), когато нямаше още развит империализъм, в периода на подготвяне пролетариата за революцията, в периода, когато пролетарската революция не беше още непосредствена практическа неизбежност. Ленин пък, ученикът на Маркс и Енгелс, се подвизаваше в периода на развития империализъм, в периода на разгръщащата се пролетарска революция, когато пролетарската революция вече победи в една страна, разби буржоазната демокрация и откри ерата на пролетарската демокрация, ерата на Съветите.
      Ето защо ленинизмът е по-нататъшно развитие на марксизма.
      Обикновено се изтъква крайно боевият и крайно революционният характер на ленинизма. Това е съвършено правилно. Но тази особеност на ленинизма се обяснява с две причини: първо, с това, че ленинизмът произлезе от пролетарската революция, чийто отпечатък той не може да не носи върху себе си; второ, с това, че той израсна и закрепна в схватки с опортюнизма на I I Интернационал, борбата против който беше и е необходимо предварително условие за успешната борба против капитализма. Не трябва да се забравя, че между Маркс и Енгелс, от една страна, и Ленин, от друга, лежи цял период на пълно господство на опортюнизма на I I Интернационал, безпощадната борба против който не можеше да не бъде една от най-важните задачи на ленинизма.


I ИСТОРИЧЕСКИТЕ КОРЕНИ НА ЛЕНИНИЗМА


      Ленинизмът израсна и се оформи в условията на империализма, когато противоречията на капитализма достигнаха до най-високата си точка, когато пролетарската революция стана въпрос на непосредствената практика, когато старият период на подготвяне работническата класа за революция се опря и прерасна в новия период на пряк щурм срещу капитализма.
      Ленин наричаше империализма " умиращ капитализъм". Защо? Защото империализмът довежда противоречията на капитализма до последната черта, до крайните предели, зад които се започва революцията. Между тези противоречия трябва да считаме за най-важни три противоречия.
      Първо противоречие - противоречието между труда и капитала. Империализмът е всесилие на монополистическите тръстове и синдикати, на банките и финансовата олигархия в индустриалните страни. В борбата против това всесилие обикновените методи на работническата класа - професионалните съюзи и кооперациите, парламентарните партии и парламентарната борба - се оказаха съвършено недостатъчни. Или се отдай на милостта на капитала, продължавай да влачиш жалко съществуване и затъвай все повече, или се залови за ново оръжие - тъй империализмът поставя въпроса пред милионите пролетарски маси. Империализмът довежда работническата класа до революцията.
Второ противоречие - противоречието между различните финансови групи и империалистически държави в борбата им за източници на суровини, за чужди територии. Империализмът е износ на капитали към източниците на суровите материали, той е бясна борба за монополно владеене на тези източници, борба за нова подялба на вече поделения свят, борба, която се води с особена ярост от страна на новите финансови групи и държави, които търсят "място под слънцето", против старите групи и държави, които здраво държат заграбеното. Тази бясна борба между различните капиталистически групи е забележителна в това отношение, че тя съдържа в себе си като неизбежен елемент на империалистическите войни, войните за заграбване на чужди територии. Това обстоятелство от своя страна е забележително в това отношение, че то води към взаимно отслабване на империалистите, към отслабване позициите на капитализма изобщо, към приближаване момента на пролетарската революция, към практическата необходимост от тази революция.
      Трето противоречие - противоречието между шепата господстващи "цивилизовани" нации и стотиците милиони колониални и зависими народи в света. Империализмът е най-безсрамната експлоатация и най-безчовечното потискане на стотици милиони население в обширните колонии и зависимите страни. Изсмукване на свръхпечалба - такава е целта на тази експлоатация и на това потискане. Но, експлоатирайки тези страни, империализмът е принуден да строи там железници, фабрики и заводи, индустриални и търговски центрове. Появяване на пролетарска класа, зараждане на местна интелигенция, пробуждане на национално самосъзнание, усилване на освободителното движение --такива са неизбежните последствия от тази "политика". Засилването на революционното движение във всички без изключение колонии и зависими страни нагледно доказва това. Това обстоятелство е важно за пролетариата в това отношение, че то коренно подкопава позициите на капитализма, превръщайки колониите и зависимите страни от резерви на империализма в резерви на пролетарската революция.
      Такива са изобщо главните противоречия на империализма, които превърнаха стария "цветущ" капитализъм в умиращ капитализъм.
      Значението на империалистическата война, която се разигра преди 10 години, се състои между другото в това, че тя събра всички тези противоречия в един възел и ги хвърли върху чашата на везните, с което ускори и улесни революционните битки на пролетариата.
      С други думи, империализмът доведе не само до това, че революцията стана практическа неизбежност, но и до това, че се създадоха благоприятни условия за прякото щурмуване крепостите на капитализма.
      Такава е международната обстановка, в която възникна ленинизмът.
      Всичко това е добре, ще ни кажат, но какво общо има с това Русия, която не беше и не можеше да бъде класическа страна на империализма? Какво общо има с това Ленин, който е работил преди всичко в Русия? Защо именно Русия стана огнище на ленинизма, родина на теорията и тактиката на пролетарската революция?
      Защото Русия беше възлов пункт на всички тези противоречия на империализма.
      Защото Русия беше бременна с революция повече от която и да било друга страна и поради това само тя беше в състояние да разреши тези противоречия по революционен път.
      Да започнем с това, че царска Русия беше огнище на всякакъв вид потисничество - и на капиталистическо, и на колониално, и на военно, - взето в неговата най-безчовечна и варварска форма. На кого не е известно, че в Русия всесилието на капитала се сливаше с деспотизма на царизма, агресивността на руския национализъм - с палачеството на царизма по отношение на неруските народи, експлоатирането на цели райони - Турция, Персия, Китай - със заграбването на тези райони от царизма, с войната за заграбване? Ленин беше прав, когато казваше, че царизмът е "военно-феодален империализъм". Царизмът беше съсредоточие на най-отрицателните страни на империализма, повдигнати на квадрат.
      По-нататък. Царска Русия беше най-голямата резерва на западния империализъм не само в този смисъл, че даваше свободен достъп на чуждестранния капитал, който държеше в ръцете си такива решаващи отрасли на народното стопанство в Русия, като горивото и металургията, но и в този смисъл, че тя можеше да доставя в полза на западните империалисти милиони войници. Спомнете си за 12 - милионната руска армия, която проливаше кръвта си по империалистическите фронтове за осигуряване луди печалби на англо-френските капиталисти.
      По-нататък. Царизмът беше не само цербер на империализма в Източна Европа, но той беше и агентура на западния империализъм за изсмукване от населението стотици милиони лихви на заемите, които му се отпускаха в Париж и Лондон, в Берлин и Брюксел.
      Най-после, царизмът беше най-верният съюзник на западния империализъм при подялбата на Турция, Персия, Китай и т.н.т. На кого не е известно, че империалистическата война се водеше от царизма в съюз с империалистите от Съглашението, че Русия беше съществен елемент на тази война?
      Ето защо интересите на царизма и на западния империализъм се преплитаха помежду си и в края на краищата се сливаха в общото кълбо на интересите на империализма. Можеше ли западният империализъм да се примири с изгубването на такава мощна опора на Изток и на такъв богат резервоар на сили и средства, като старата, царска, буржоазна Русия, без да опита всичките си сили, за да поведе борба на живот или на смърт против революцията в Русия с цел да защити и запази царизма? Разбира се, че не може!
      Но от това следва, че който искаше да нанесе удар на царизма, той неизбежно дигаше ръка и срещу империализма, който въставаше против царизма, той трябваше да въстане и против империализма, защото, който събаряше царизма, той трябваше да събори и империализма, ако той наистина е мислел не само да разбие царизма, но и да го унищожи без остатък. Революцията против царизма се сближаваше, по такъв начин, с революцията против империализма, с пролетарската революция, и трябваше да прерасне в такава.
      Между това, в Русия се надигаше най-великата народна революция, начело на която стоеше най-революционният пролетариат в света, който имаше на свое разположение такъв сериозен съюзник, като руските революционни селяни. Нужно ли е да се доказва, че такава революция не можеше да се спре на половината път, че в случай на успех тя трябваше да отиде по-нататък, като издигне знамето на въстанието против империализма?
      Ето защо Русия трябваше да стане възлов пункт на империалистическите противоречия не само в тоя смисъл, че тези противоречия се разкриваха най-лесно именно в Русия поради техния особено безобразен и особено нетърпим характер и не само защото Русия беше най-важната опора на западния империализъм, опора, която съединяваше финансовия капитал на Запад с колониите на Изток, но и затова, защото само в Русия съществуваше реална сила, която можеше да разреши противоречията на империализма по революционен път.
      Но от това следва, че революцията в Русия не можеше да не стане пролетарска, че тя не можеше да не приеме още в първите дни на своето развитие международен характер, че тя не можеше, по такъв начин, да не разтърси самите основи на световния империализъм.
      Можеха ли при такова положение на нещата руските комунисти да ограничат своята дейност в тясно-националните рамки на руската революция? Разбира се, не! Напротив, цялата обстановка, както вътрешна (дълбоката революционна криза), така и външна (войната), ги тласкаше да излязат в работата си вън от тези рамки, да пренесат борбата на международна арена, да разкрият язвите на империализма, да докажат неизбежния крах на капитализма, да разбият социал-шовинизма и социал-пацифизма, най-после, да съборят в своята страна капитализма и да изковат за пролетариата ново оръжие за борба - теорията и тактиката на пролетарската революция, - за да улеснят пролетариата от всички страни в събарянето на капитализма. Руските комунисти не можеха и да действат иначе, защото само по този път можеха да се очакват известни изменения в международната обстановка, способни да гарантират Русия от възстановяване на буржоазния ред.
      Ето защо Русия стана огнище на ленинизма, а вождът на руските комунисти, Ленин - негов творец.
      С Русия и с Ленин "се случи" тогава приблизително същото, което "се случи" и с Германия, и с Маркс и Енгелс през петото десетилетие на миналия век. Германия тогава, също както и Русия в началото на XX век, беше бременна с буржоазна революция. Тогава Маркс писа в "Комунистическия манифест", че: "Върху Германия комунистите обръщат главното си внимание затова, защото тя се намира в навечерието на буржоазната революция, защото тя ще извърши този преврат при по-прогресивни условия на европейската цивилизация изобщо, с много по-развит пролетариат отколкото в Англия от XVII и във Франция от XVIII век. Немската буржоазна революция следователно може да бъде само непосредствено встъпление на пролетарската революция."
      Иначе казано, центърът на революционното движение се преместваше в Германия.
      Едва ли може да се съмняваме, че именно това обстоятелство, отбелязано от Маркс в приведения цитат, послужи като вероятна причина на това, че именно Германия стана родина на научния социализъм, а вождовете на германския пролетариат - Маркс и Енгелс - негови творци.
      Същото, но още в по-голяма степен, трябва да се каже за Русия в началото на XX век. През този период Русия се намираше в навечерието на буржоазната революция, тя трябваше да извърши тази революция при по-прогресивни условия в Европа и с по-развит пролетариат отколкото Германия (да не говорим за Англия и Франция); при това всички данни говореха, че тази революция трябваше да послужи като фермент и встъпление на пролетарската революция. Не може да се смята случаен факт, че Ленин още в 1902г., когато руската революция беше още в зачатъка си, написа в своята брошура "Какво да се прави?" пророческите думи, че:
"      Историята е поставила сега пред нас (т.е. руските марксисти.Й.Сталин) една непосредствена задача, която е най-революционната от всички непосредствени задачи на пролетариата от която и да било друга страна"…че "осъществяването на тая задача, разрушаването на най-могъщата опора не само на европейската, но също така и на азиатската реакция, ще направи руския пролетариат авангард на международния революционен пролетариат" (виж т. IV, стр.382).
      Иначе казано, центърът на революционното движение трябваше да се премести в Русия.
      Известно е, че ходът на революцията в Русия оправда повече, отколкото беше нужно, това предсказание на Ленин.
      Чудно ли е след това, че страната, която извърши такава революция и която има такъв пролетариат, стана родина на теорията и тактиката на пролетарската революция?
      Чудно ли е, че вождът на този пролетариат, Ленин, стана заедно с това творец на тази теория и практика и вожд на международния пролетариат?


II МЕТОД


      По-горе аз казах, че между Маркс и Енгелс, от една страна и Ленин - от друга, лежи цял период, през който господстваше опортюнизмът на II Интернационал. В интереса на точността трябва да добавя, че тук става дума не за неговото фактическо господство. Формално начело на II Интернационал стояха "проверени" марксисти, "ортодокси", като Кауцки и други. Фактически обаче основната работа на II Интернационал се вършеше в опортюнистически дух. Опортюнистите се приспособяваха към буржоазията по силата на своята приспособленческа и дребнобуржоазна природа - а "ортодоксите" от своя страна се приспособяваха към опортюнистите заради "запазване на единството" с опортюнистите, в интереса на "мира в партията". Последствието от това беше господство на опортюнизма, защото веригата между политиката на буржоазията и политиката на "ортодоксите" се оказваше сключена.
      Това беше период на сравнително мирно развитие на капитализма, период, така да се каже, предвоенен, когато катастрофалните противоречия на империализма не бяха успели още да се разкрият до пълна очевидност, когато икономическите работнически стачки и професионалните съюзи се развиваха повече или по-малко "нормално", когато изборната борба и парламентарните фракции даваха "главозамайващи" успехи, когато легалните форми на борба се превъзнасяха до небесата и се мислеше, че капитализмът ще бъде "убит" по легален начин - с една дума, когато партиите на II Интернационал тлъстееха и не им се искаше да мислят сериозно за революция, за пролетарска диктатура, за революционно възпитание на масите.
      Вместо цялостна революционна теория - противоречиви теоретически положения и откъслеци от теория, остарели догми, чужди на живата революционна борба на масите. За лице, разбира се, споменаваха за теорията на Маркс, но за да изтръгнат от нея живата революционна душа.
      Вместо революционна политика - кекаво филистерство и трезвено политиканство, парламентарна дипломация и парламентарни комбинации. За лице, разбира се, се приемаха "революционни" решения и лозунги, но с цел да ги сложат под миндера.
      Вместо да се използват собствените грешки, за да се възпитава и обучава партията на правилна революционна тактика - старателно се заобикаляха, замъгляваха и замазваха наболелите въпроси. За лице, разбира се, не се отказваха да поговорят по болните въпроси, но за да се приключи работата с някаква "каучукова" революция.
      Ето каква беше физиономията на II Интернационал, неговият метод на работа, неговият арсенал.
      Между това приближаваше се нов период от империалистически войни и революционни битки на пролетариата. Пред всесилието на финансовия капитал старите методи на борба се оказваха явно недостатъчни и безсилни.
      Необходимо беше да се ревизира цялата работа на II Интернационал, целият негов метод на работа, като се изгони филистерството, тесногръдието, политиканството, ренегатството, социал-шовинизмът и социал-пацифизмът. Необходимо беше да се провери целият арсенал на II Интернационал, да се изхвърли всичко ръждясало и вехто, да се изковат нови родове оръжия. Без такава предварителна работа нямаше защо и да се тръгва на война против капитализма. Без това пролетариатът рискуваше да се окаже пред лицето на новите революционни битки недостатъчно въоръжен или даже съвсем без оръжие.
      Честта да извърши генералната проверка и генералното очистване на авгиевите обори на II Интернационал се падна на ленинизма.
      Ето в каква обстановка се роди и изкова методът на ленинизма.
      Към какво се свеждат изискванията на този метод?
      Първо, към проверка на теоретическите догми на II Интернационал в огъня на революционната борба на масите, в огъня на живата практика, т.е. към възстановяване нарушеното единство между теорията и практиката, към ликвидиране на откъснатостта между тях, защото само така може да се създаде действително пролетарска партия, въоръжена с революционна теория.
      Второ, към проверка политиката на партиите на II Интернационал не по техните лозунги и резолюции (на които не бива да се вярва), а по техните дела, по техните действия, защото само така може да се спечели и заслужи доверието на пролетарските маси.
      Трето, към преустройване на цялата партийна работа по нов, революционен начин в духа на възпитанието и подготовката на масите за революционна борба, защото само така може да се подготвят масите за пролетарската революция.
      Четвърто, към самокритика на пролетарските партии, към тяхното обучение и възпитание върху собствените им грешки, защото само така може да се възпитат действителни кадри и действителни партийни водачи.
      Такива са основата и същността на метода на ленинизма.
      Как се прилагаше този метод на практика?
      Опортюнистите от II Интернационал имат редица теоретически догми, с които те си служат навсякъде. Да вземем няколко от тях.
      Първа догма: относно условията за вземането на властта от пролетариата. Опортюнистите уверяват, че пролетариатът не може и не трябва да взема властта, ако той сам не е мнозинство в страната. Доказателства няма никакви, защото не е възможно нито теоретически, нито практически да се оправдае това глупаво положение. Да допуснем, отговаря Ленин на господата от II Интернационал. Ами ако се създаде такава историческа обстановка (война, аграрна криза и т.н.), при която пролетариатът, съставляващ малцинство от населението, има възможност да сплоти около себе си грамадното мнозинство от трудещите се маси - защо той да не вземе властта? Защо пролетариатът да не използва благоприятната международна и вътрешна обстановка, за да пробие фронта на капитала и ускори общата развръзка? Нима Маркс не казваше още през шестото десетилетие на миналия век, че изгледите на пролетарската революция в Германия биха били "прекрасни", ако тя, пролетарската революция, би могла да бъде подкрепена от "едно, така да се каже, второ издание на селската война"? Нима не е известно на всички и на всекиго, че в Германия тогава имаше сравнително по-малко пролетарии отколкото например в Русия през 1917 год.? Нима практиката на руската пролетарска революция не показа, че тази любима догма на героите от II Интернационал е лишена от всякакво жизнено значение за пролетариата? Нима не е ясно, че практиката на революционната борба на масите бие и разбива тази остаряла догма?
      Втора догма: пролетариатът не може да задържи властта, ако той няма достатъчно готови културни и административни кадри, способни да уредят управлението на страната; най-напред трябва да се подготвят тия кадри при капиталистическите условия и след това да се взема властта. Да допуснем, отговаря Ленин, но защо да не може да се обърне работата така, че най-напред да се вземе властта, да се създадат благоприятни условия за развитието на пролетариата, а след това с гигантски крачки да се пристъпи към повдигане културното равнище на трудещите се маси, към подготвяне на многобройни ръководни и административни кадри из средата на работниците? Нима руската практика не показа, че при пролетарска власт ръководните кадри из средата на работниците растат сто пъти по-бързо и по-основно отколкото при властта на капитала? Нима не е ясно, че практиката на революционната борба на масите безжалостно разбива и тази теоретическа догма на опортюнистите?
      Трета догма: методът на общата политическа стачка е неприемлив за пролетариата, защото той теоретически е несъстоятелен (гледай критиката на Енгелс), практически е опасен (може да разстрои обикновения ход на стопанския живот в страната, може да опустоши касите на професионалните съюзи) и не може да замени парламентарните форми на борба, които са главната форма на класовата борба на пролетариата. Добре, отговарят ленинистите. Но, първо, Енгелс критикуваше не всяка обща стачка, а само определен вид обща стачка, общата икономическа стачка на анархистите, с която те искаха да заменят политическата борба на пролетариата - какво общо има това с метода на общата политическа стачка? Второ, кой къде е доказал, че парламентарната форма на борба е главната форма на пролетарската борба? Нима историята на революционното движение не показва, че парламентарната борба е само школа и помагало за организиране извънпарламентарната борба на пролетариата, че основните въпроси на работническото движение при капитализма се решават чрез силата, чрез непосредствената борба на пролетарските маси, чрез тяхната обща стачка, чрез тяхното въстание? Трето, откъде се е взел въпросът за заменяне на парламентарната борба с метода на общата политическа стачка? Къде и кога привържениците на общата политическа стачка са се опитвали да заменят парламентарните форми на борба с формите на борба вън от парламента? Четвърто, нима революцията в Русия не показа, че общата политическа стачка е една от най-великите школи на пролетарската революция и незаменимо средство за мобилизиране и организиране на най-широки пролетарски маси, когато предстои да се щурмуват крепостите на капитализма? Какво общо има с това филистерската жалба за нарушението на обичайния стопански живот и за касите на професионалните съюзи? Нима не е ясно, че практиката на революционната борба разбива и тази догма на опортюнистите?
      И тъй нататък и тъй нататък.
      Ето защо Ленин казваше, че "революционната теория не е догма", че "тя се създава в завършен вид само в тясна връзка с практиката на действително масовото и действително революционно движение" ("Детската болест"), тъй като "теорията трябва да служи на практиката, тъй като "теорията трябва да отговаря на въпросите, които се повдигат от практиката" ("Приятелите на народа"), тъй като тя трябва да се проверява по данните на практиката.
      Що се отнася до политическите лозунги и политическите решения на партиите от II Интернационал, достатъчно е да си спомним историята с лозунга "война на войната", за да разберем всичката фалшивост и всичката гнилост на политическата практика на тези партии, които прикриваха антиреволюционното си дело с гръмки революционни лозунги и революции. Всички си спомнят бляскавата демонстрация на II Интернационал на Базелския конгрес, където империалистите бяха заплашени с всички ужаси на въстанието и със страшния лозунг "война на войната", ако империалистите се решат да започнат война. Но кой не помни, че след известно време, пред самото начало на войната, Базелската резолюция бе сложена под миндера, а на работниците бе даден нов лозунг - да се изтребват един друг за славата на капиталистическото отечество? Нима не е ясно, че революционните лозунги и резолюции не струват нито счупена пара, ако те не се подкрепят с дела? Достатъчно е само да се съпостави ленинската политика за превръщане империалистическата война в гражданска война с предателската политика на II Интернационал във време на войната, за да се разбере цялата вулгарност на опортюнистическите политикани и цялото величие на метода на ленинизма. Не мога да не цитирам тук едно място от книгата на Ленин "Пролетарската революция и ренегатът Кауцки", където той жестоко бичува опортюнистическия опит на лидера на II Интернационал, К.Кауцки, да съди за партиите не по техните дела, а по техните книжни лозунги и документи:
      "Кауцки провежда типично еснафска, филистерска политика, въобразявайки си ... че издигането на един лозунг измени същността на работата. Цялата история на буржоазната демокрация разобличава тази илюзия: за да измамят народа, буржоазните демократи всякога са издигали и всякога издигат каквито щеш "лозунги". Работата е в това, да се провери тяхната искреност, да се съпоставят думите с делата, да не се задоволяваме с идеалистическа или шарлатанска фраза, а да търсим класовата реалност" (виж том XXIII,стр. 377).
      Аз вече не говоря за страха от самокритика в партиите на II Интернационал, за техния маниер да крият грешките си, да затулват болните въпроси, да прикриват своите недостатъци чрез фалшиво парадиране на благополучие, парадиране, което затъпява живата мисъл и спъва революционното възпитание на партията от примера на собствените и грешки. Ленин осмя и прикова на позорния стълб този маниер. Ето какво пише Ленин за самокритиката на пролетарските партии в своята брошура "Детската болест":
      "Отношението на политическата партия към своите грешки е един от най-важните и най-верните критерии доколко партията е сериозна и доколко тя изпълнява на дело задълженията си към своята класа и към трудещите се маси. Открито да се признае грешката, да се разкрият нейните причини, да се проанализира обстановката, която я е породила, внимателно да се обсъдят средствата за изправяне на грешката - ето това е признак на сериозна партия, ето това е изпълняване от нея на своите задължения, ето това е възпитание, и обучение на класата, а после и на масата" (виж т. XXV, стр. 200).
      Някои казват, че разкриването на собствените си грешки и самокритиката са опасни за партията, защото те могат да бъдат използвани от противника против партията на пролетариата. Ленин считаше такива възражения за несериозни и съвършено неправилни. Ето какво е писал той за това още през 1904 г. В брошурата си "Крачка напред", когато нашата партия беше още слаба и незначителна:
      "Те (т.е. противниците на марксистите Й.Ст.) злорадстват и гримасничат, като наблюдават нашите спорове; те ще се помъчат, разбира се, да изопачат за своите цели отделни места от брошурата ми, посветена на недостатъците и грешките на нашата партия. Руските марксисти са вече достатъчно обстреляни в сражения, за да не се смущават от такива ущипвания, за да продължават въпреки тях своята самокритика и безпощадно да разобличават собствените си недостатъци, които непременно и неизбежно ще бъдат преодолени с растежа на работническото движение" (виж т. VI, стр. 161).
      Такива са изобщо характерните черти на метода на ленинизма.
      Онова, което ни дава методът на Ленин, в главните си черти се съдържаше още в учението на Маркс, което, според думите на Маркс, "по своята същност е критическо и революционно". Именно този критически и революционен дух пронизва отначало докрай метода на Ленин. Но би било неправилно да се мисли, че методът на Ленин е просто възстановяване на онова, което е дал Маркс. В действителност методът на Ленин е не само възстановяване, но и конкретизиране и по-нататъшно развитие на критическия и революционен метод на Маркс, на неговата материалистическа диалектика.


 

III ТЕОРИЯ


      От тази тема вземам три въпроса: а) значението на теорията за пролетарското движение, б) критиката на "теорията" за стихийността и в) теорията за пролетарската революция.
      1.Значението на теорията. Някои мислят, че ленинизмът е примат на практиката пред теорията в такъв смисъл, че главното в него е претворяването на марксистките принципи в дела, "изпълнението" на тези принципи; а що се отнася до теорията, то в това отношение ленинизмът бил уж доста безгрижен. Известно е, че Плеханов неведнъж се е надсмивал над "безгрижието" на Ленин относно теорията и особено философията. Известно е също, че мнозина сегашни практици-ленинисти не хранят големи симпатии към теорията, особено поради огромната практическа работа, която те са принудени поради условията да вършат. Аз трябва да заявя, че това повече от странно мнение за Ленин и ленинизма е съвършено неправилно и ни най-малко не отговаря на действителността, че стремежът на практиците да се отърват от теорията противоречи на целия дух на ленинизма и е пълно с големи опасности за делото.
      Теорията е опитът на работническото движение от всички страни, взет в неговия общ вид. Разбира се, теорията става безпредметна, ако тя не се свързва с революционната практика, точно както и практиката става сляпа, ако тя не осветлява пътя си с революционната теория. Но теорията може да се превърне в огромна сила на работническото движение, ако тя се създава в неразделна връзка с революционната практика, защото тя, и само тя, може да даде на движението увереност, сила на ориентировката и разбиране на вътрешната връзка на окръжаващите го събития, защото тя, и само тя, може да помогне на практиката да разбере не само как и накъде се движат класите в настоящия момент, но и как и накъде ще тръгнат в близкото бъдеще. Не друг някой, а Ленин казваше и повтаряше десетки пъти известното положение, че:
      "Без революционна теория не може да има и революционно движение"(виж. Т.IV, стр.380).
      Ленин повече от всеки друг разбираше важното значение на теорията, особено за такава партия, като нашата, предвид ролята на преден борец на международния пролетариат, която и се падна да играе, и предвид сложността на вътрешната и международна обстановка, която я окръжава. Предвиждайки още в 1902 година тази особена роля на нашата партия, той смяташе за нужно още тогава да напомни, че: "Ролята на преден борец може да изпълни само партия, която се ръководи от напредничава теория" (виж т.IV, стр.380).
      Сега, когато предсказанието на Ленин за ролята на нашата партия се вече сбъдна, едва ли е нужно да се доказва, че това положение на Ленин придобива особена сила и особено значение.
      Може би като най-ярък израз на голямото значение, което Ленин придаваше на теорията, би трябвало да се признае фактът, че не някой друг, а сам Ленин се зае да изпълни извънредно сериозната задача из областта на материалистическата философия - да обобщи най-важното от онова, което е дала науката през периода от Енгелс до Ленин, и да подложи на всестранна критика антиматериалистическите течения сред марксистите. Енгелс казваше, че "с всяко ново велико откритие материализмът неизбежно приема нов вид". Известно е, че тази задача за своето време изпълни не друг, а Ленин със своята забележителна книга "Материализъм и емпириокритицизъм". Известно е, че Плеханов, който обичаше да се надсмива над "безгрижието" на Ленин относно философията, не се реши даже сериозно да пристъпи към изпълнението на такава задача.
      2.Критиката на "теорията" за стихийността или за ролята на авангарда в движението. "Теорията" за стихийността е теория на опортюнизма, теория на прекланяне пред стихийността на работническото движение, теория на фактическо отричане ръководната роля на авангарда на работническата класа, на партията на работническата класа.
      Теорията на прекланяне пред стихийността е решително против революционния характер на работническото движение, тя е против насочване на движението по пътя на борбата против основите на капитализма - тя е за това, щото движението да върви изключително по линията на " изпълнимите" и "приемливите" за капитализма искания, тя е всецяло за "линията на най-малкото съпротивление". Теорията за стихийността е идеология на трейдюнионизма.
      Теорията на прекланяне пред стихийността е решително против придаването съзнателен, планомерен характер на стихийното движение, тя е против това, щото партията да върви пред работническата класа, да издига масите до равнището на съзнателността, щото партията да води след себе си движението; тя иска съзнателните елементи в движението да не пречат на движението да върви по свой път, тя иска партията само да се прислушва към стихийното движение и да се влачи като опашка след него. Теорията за стихийността е теория на намаляване ролята на съзнателния елемент в движението, тя е идеология на "опашкарството", логическа основа на всеки опортюнизъм.
      Практически тази теория, която се появи на сцената още преди първата революция в Русия, водеше към това, че нейните последователи, така наречените "икономисти", отричаха необходимостта от самостоятелна работническа партия в Русия и се изказваха против революционната борба на работническата класа за събаряне на царизма, проповядваха трейдюнионистическа политика в движението и изобщо отдаваха работническото движение под хегемонията на либералната буржоазия.
       Борбата на старата "Искра" и бляскавата критика на теорията на "опашкарството" в брошурата на Ленин "Какво да се прави?" не само разбиха така наречения "икономизъм", но и създадоха теоретическите основи на действително революционното движение на руската работническа класа.
      Без тази борба не можеше и да се мисли за създаване на самостоятелна работническа партия в Русия и че тя ще играе ръководна роля в революцията.
      Но теорията на прекланянето пред стихийността не е само руско явление. Тя има най-широко разпространение, наистина в малко по-друга форма, във всички без изключение партия на II Интернационал. Аз имам предвид вулгаризираната от лидерите на II Интернационал така наречена теория на "производителните сили", която всичко оправдава и всичко примирява, която констатира фактите и ги обяснява след като те вече са омръзнали на всички и, констатирайки ги, се успокоява с това. Маркс казваше, че материалистическата теория не може да се ограничава само с обясняване на света, но че тя трябва още и да го измени. Но това не интересува Кауцки и сие, те предпочитат да се държат за първата половина на Марксовата формула. Ето един от многото примери как се прилага тази "теория". Казват, че преди империалистическата война партиите на II Интернационал заплашвали, че ще обявят "война на войната", ако империалистите започнат война. Казват, че пред самото начало на войната тези партии сложили под миндера лозунга "война на войната" и осъществили противоположния лозунг "Война за империалистическото отечество". Казват, че като резултат на това сменяне на лозунгите били избити милиони работници. Но би било погрешно да се мисли, че тук има виновни, че някой си изменил на работническата класа или я предал. Нищо подобно! Всичко е станало така, както е трябвало да стане. Първо, защото Интернационалът е "инструмент на мира", а не на войната. Второ, защото при съществуващото тогава "равнище на производителните сили" - нищо друго не можело да се предприеме. "Виновни" са "производителните сили". Това "ни" обяснява точно "теорията на производителните сили". Това "ни" обяснява точно "теорията на производителните сили" на господин Кауцки. А който не вярва в тази "теория", той не е марксист. Ролята на партиите? Тяхното значение в движението? Но какво може да направи партията с такъв решаващ фактор, като "равнището на производителните сили"?...
      Би могло да се приведат цял куп такива примери от фалшифициране на марксизма.
      Едва ли е нужно да се доказва, че този фалшифициран "марксизъм", който е призван да прикрие голотата на опортюнизма, е само европейска разновидност на същата оная теория на "опашкарството", против която Ленин воюваше още преди първата руска революция.
      Едва ли е нужно да се доказва, че разрушаването на тази теоретическа фалшификация е предварително условие за създаването на действително революционни партии на Запад.
      3. Теорията на пролетарската революция. Ленинската теория на пролетарската революция изхожда от три основни положения.
      Първо положение. Господството на финансовия капитал в напредналите капиталистически страни; емисията на ценни книжа като най-важна операция на финансовия капитал; износът на капитали в страните, които служат за източници на сурови материали, като една от основите на империализма; всемогъществото на финансовата олигархия като резултат от господството на финансовия капитал - всичко това разкрива грубо паразитния характер на монополистическия капитализъм, прави сто пъти по-чувствително потисничеството на капиталистическите тръстове и синдикати, усилва възмущението на работническата класа против основите на капитализма, довежда масите до пролетарската революция като единствено спасително средство (виж "Империализмът" на Ленин).
      Оттук следва първият извод: изострянето на революционната криза вътре в капиталистическите страни, увеличаването на елементите на взрива на вътрешния, пролетарския фронт в "метрополиите".
      Второ положение. Усиленото изнасяне на капитали в колониалните и зависимите страни: разширяването "сферите на влияние" и колониалните владения чак до пълното обхващане на цялото земно кълбо; превръщането на капитализма във всемирна система на финансовото поробване и колониалното потисничество на грамадното мнозинство от населението на земята от страна на шепа "напреднали" държави - всичко това, от една страна, превърна отделните национални стопанства и национални територии в брънки от една единна верига, наречена световно стопанство, а от друга страна - раздели населението на земното кълбо на два лагера: на шепа "напреднали" капиталистически страни, които експлоатират и потискат обширни колониални и зависими страни, и на грамадно мнозинство колониални и зависими страни, принудени да водят борба за освобождението си от империалистическия гнет (виж "Империализмът").
      Оттук следва вторият извод: изострянето на революционната криза в колониалните страни, нарастването елементите на възмущението против империализма на външния, колониалния фронт.
      Трето положение. Монополното владеене на "сферите на влияние" и колониите; неравномерното развитие на различните капиталистически страни, което води към бясна борба за нова подялба на света между страните, които вече са заграбили територии, и тези, които желаят да получат своя "дял"; империалистическите войни като единствено средство да се възстанови нарушеното "равновесие" - всичко това води към усилване на третия, междукапиталистическия фронт, който отслабва империализма и улеснява обединението на двата първи фронта против империализма - революционно-пролетарския фронт и колониално-освободителния фронт (виж "Империализмът").
      Оттук третият извод: непредотвратимостта на войните при империализма и неизбежното коалиране на пролетарската революция в Европа с колониалната революция на Изток в единен световен революционен фронт против световния фронт на империализма.
      Всички тези изводи Ленин обединява в един общ извод, че "империализмът е навечерие на социалистическата революция" (виж т. XIX, стр.71).
      Съобразно с това се изменя и самият подход към въпроса за пролетарската революция, за характера на революцията, нейния обем, нейната дълбочина, схемата на революцията изобщо.
      По рано, при анализиране предпоставките на пролетарската революция, се пристъпваше обикновено от гледище на икономическото положение на една или друга отделна страна. Сега този подход е вече недостатъчен. Сега трябва да се пристъпва към въпроса от гледище на икономическото състояние на всички страни или мнозинството от тях, от гледище на състоянието на световното стопанство, тъй като отделните страни и отделните национални стопанства престанаха да бъдат самозадоволяващи се единици, превърнаха се в брънки на една единна верига, наречена световно стопанство, тъй като старият "културен" капитализъм прерасна в империализъм, а империализмът е световна система на финансово заробване и колониално потисничество на грамадното мнозинство от населението на земното кълбо от страна на шепа "напреднали" държави.
      По-рано беше прието да се говори за наличие или липса на обективни условия за пролетарската революция в отделните страни или по-точно - в една или друга развита страна. Сега това гледище е вече недостатъчно. Сега трябва да се говори за наличността на обективни революционни условия в цялата система на световното империалистическо стопанство като единно цяло, при което фактът, че в състава на тази система има някои страни недостатъчно развити индустриално, не може да служи като непреодолимо препятствие за извършването на революцията, ако системата като цяло или, по-вярно, тъй като системата като цяло е вече узряла за революция.
      По-рано беше прието да се говори за пролетарската революция в една или друга развита страна като за отделна самозадоволяваща се величина, която се противопоставяше на отделния, националния фронт на капитала, като свой антипод. Сега това гледище е вече недостатъчно. Сега трябва да се говори за световна пролетарска революция, защото отделните национални фронтове на капитала се превърнаха в брънки на единната верига, наречена световен империалистически фронт, на който трябва да бъде противопоставен общият фронт на революционното движение от всички страни.
      По-рано пролетарската революция се разглеждаше изключително като резултат от вътрешното развитие на дадена страна. Сега това гледище е вече недостатъчно. Сега пролетарската революция трябва да се разглежда преди всичко като резултат от развитието на противоречията в световната система на империализма, като резултат от скъсване веригата на световния империалистически фронт в една или в друга страна.
      Къде ще се започне революцията, къде преди всичко може да бъде пробит фронтът на капитала, в коя страна?
      Там, където индустрията е по-развита, гдето има повече демокрация - така обикновено отговаряха по-рано.
      Не - възразява Лениновата теория на революцията - не непременно там, където индустрията е по-развита и пр. Капиталистическият фронт ще се пробие там, където веригата на империализма е по-слаба, тъй като пролетарската революция е резултат от разкъсване веригата на световния империалистически фронт в нейното най-слабо място, при което може да се случи така, че страната, която е започнала революцията, страната, която е пробила капиталистическия фронт, е по-слабо развита в капиталистическо отношение от други, по-развити страни, които обаче си остават в рамките на капитализма.
      В 1917 г. веригата на световния империалистически фронт се оказа по-слаба в Русия отколкото в другите страни. Там тя се и скъса, като даде изход на пролетарската революция. Защо? Защото Русия беше обхваната от най-великата народна революция, начело на която вървеше революционният пролетариат, който имаше такъв сериозен съюзник, като милионите потискани и експлоатирани от помешчиците селяни. Защото там срещу революцията стоеше такъв отвратителен представител на империализма, като царизмът, който беше лишен от всякаква морална тежест и беше заслужил общата омраза на населението. В Русия веригата се оказа по-слаба, макар че Русия беше по-слабо развита в капиталистическо отношение отколкото, да речем, Франция или Германия, Англия или Америка.
      Къде ще се скъса веригата в най-близко бъдеще? Пак там, гдето тя е по-слаба. Не е изключено веригата да се скъса, да речем, в Индия. Защо? Защото там има млад, борчески, революционен пролетариат, който има такъв несъмнено голям и сериозен съюзник, като освободителното национално движение. Защото там пред революцията стои такъв известен на всички противник, като чуждестранният империализъм, който е лишен от морален кредит и е заслужил общата омраза на потиснатите и експлоатирани маси на Индия.
      Напълно е възможно също веригата да се скъса в Германия. Защо? Защото факторите, които действат, да речем, в Индия, започват да действат и в Германия, при което е ясно, че грамадната разлика в степента на развитието между Индия и Германия не може да не сложи своя отпечатък върху развитието и изхода на революцията в Германия.
      Ето защо Ленин казва, че:
      "Западноевропейските капиталистически страни ще завършат развитието си към социализма... не чрез равномерното "узряване" на социализма в тях, а чрез експлоатацията на първата победена в империалистическата война държава, съединена с експлоатацията на целия Изток. А Изток, от друга страна, стъпи окончателно на революционен път именно благодарение на тази първа империалистическа война и безвъзвратно биде въвлечен в общия водовъртеж на световното революционно движение" (виж т. XXVII, стр. 415 - 416).
      Накъсо: като правило веригата на империалистическия фронт ще се скъса там, гдето брънките на веригата са по-слаби, и във всеки случай не непременно там, гдето капитализмът е по-развит, гдето пролетариатът съставлява толкова процента, а селяните толкова, и т.н.
      Ето защо при решаването на въпроса за пролетарската революция статистическите данни за процентното изчисление на пролетарския състав на населението в отделна страна губят онова изключително значение, което охотно им придаваха книжниците от II Интернационал, които не схванаха същността на империализма и се бояха от революцията като от чума.
      По-нататък. Героите от II Интернационал твърдяха (и продължават да твърдят), че между буржоазно-демократическата революция, от една страна, и пролетарската - от друга, съществува пропаст или, във всеки случай, китайска стена, която отделя едната от другата с повече или по-малко дълъг интервал, в течение на който дошлата на власт буржоазия развива капитализма, а пролетариатът събира сили и се готви за "решителна борба" против капитализма. Този интервал се изчислява обикновено с много десетки години, ако не е и повече. Едва ли е нужно да се доказва, че в условията на империализма тази "теория" за китайската стена е лишена от всякакъв научен смисъл, че тя е и не може да бъде друго освен прикриване и украсяване контрареволюционните въжделения на буржоазията.
      Едва ли е нужно да се доказва, че в условията на империализма, изпълнен със стълкновения и войни, в "навечерието на социалистическата революция", когато "цветущият" капитализъм се превръща в "умиращ" капитализъм (Ленин), а революционното движение расте във всички страни на света, когато империализмът се сдружава с всички без изключение реакционни сили, включително царизма и крепостничеството, като със самото това прави необходимо коалирането на всички революционни сили от пролетарското движение на Запад до национално-освободителното движение на Изток, когато събарянето остатъците на феодално-крепостническия строй става невъзможно без революционната борба против империализма - едва ли е нужно да се доказва, че буржоазно-демократическата революция в една повече или по-малко развита страна при такива условия ще се сближава с пролетарската революция и че първата ще прераства във втората. Историята на революцията в Русия нагледно доказа верността и неоспоримостта на това положение. Не напразно още в 1905 година, в навечерието на първата руска революция, в своята брошура "Двете тактики" Ленин рисуваше буржоазно-демократическата революция и социалистическия преврат като две брънки от една верига, като единна и неделима картина на размаха на руската революция:
      "Пролетариатът трябва да доведе докрай демократическия преврат, като присъедини към себе си селската маса, за да смаже със сила съпротивата на самодържавието и парализира непостоянството на буржоазията. Пролетариатът трябва да извърши социалистическия преврат, като присъедини към себе си полупролетарските маси от населението, за да сломи със сила съпротивата на буржоазията и парализира непостоянството на селяните и дребната буржоазия. Такива са задачите на пролетариата,които новоискристистите така стесняват във всичките свои разсъждения и резолюции върху размаха на революцията" (виж т. VIII, стр. 96).
      Аз обаче не говоря за други трудове на Ленин, писани по-късно, гдето идеята за прерастване на буржоазната революция в пролетарска изпъква още по-релефно отколкото "Двете тактики" като един от крайъгълните камъни на ленинската теория на революцията.
      Оказва се, че някои другари мислят, че Ленин е дошъл до тази идея едва в 1916 г., че дотогава той уж считал, че революцията в Русия ще се задържи в буржоазни рамки и че следователно властта от ръцете на органа на диктатурата на пролетариата и селяните ще премине в ръцете на буржоазията, а не в тия на пролетариата. Казват, че това твърдение е проникнало даже в нашия комунистически печат. Аз трябва да кажа, че това твърдение е съвършено неправилно, че то никак не отговаря на действителността.
      Аз бих могъл да се позова на известната реч на Ленин на III конгрес на партията (1905 г.), в която той квалифицира диктатурата на пролетариата и на селяните, т.е. победата на демократическата революция, не като "организация на  реда ", а като "организация на войната" (виж том VII, стр. 264).
      Аз бих могъл да се позова после на известните статии на Ленин "За временното правителство" (1905 г.), в които, рисувайки перспективно хода на руската революция, той постави пред партията задачата "да наложи, щото руската революция да бъде не движение за няколко месеца, а движение за много години, щото тя да не се завърши само с дребни отстъпки от страна на старите власти, а с пълното събаряне на тези власти", в които той, разширявайки още повече тази перспектива и свързвайки я с революцията в Европа, продължава:
      "И ако това се удаде - тогава... тогава революционният пожар ще запали Европа; измъченият от буржоазната реакция европейски работник ще въстане от своя страна и ще ни покаже "как се върши това"; тогава революционният подем в Европа ще окаже обратно действие върху Русия и от епоха от няколко революционни години ще създаде епоха от няколко революционни десетилетия..." (виж пак там, стр.191).
      Аз бих могъл да се позова още на известната статия на Ленин, публикувана през ноември 1915 г., гдето той пише:
      "Пролетариатът се бори и беззаветно ще се бори за завладяване на властта, за република, за конфискация на земите... за участие на "непролетарските народни маси" в освобождението на буржоазна Русия от военно-феодалния "империализъм" (= царизма). И пролетариатът ще се възползва незабавно от това освобождение на буржоазна Русия от царизма и от поземлената власт на помешчиците не за да помогне на заможните селяни в борбата им против селските работници, а за да извърши социалистическата революция в съюз с пролетариите в Европа" (виж т. XVIII, стр.318).
      Аз бих могъл да се позова, най-после, на известното място в брошурата на Ленин "Пролетарската революция и ренегатът Кауцки", гдето, позовавайки се на приведения по-горе цитат от "Двете тактики" за размаха на руската революция, той идва до следния извод:
      "Излезе именно така, както ние казвахме. Ходът на революцията потвърди правилността на нашето разсъждение. Отначало заедно с "всички" селяни против монархията, против помешчиците, против средновековието ( и дотолкова революцията си остава буржоазна, буржоазно-демократическа). След това заедно с бедните селяни, заедно с полупролетариата, заедно с всички експлоатирани против капитализма, в това число против селските богаташи, кулаците, спекулантите - и дотолкова революцията става социалистическа. Опитът да се постави изкуствена китайска стена между едната и другата, да се отделят те една от друга с нещо друго вън от степента на подготовката на пролетариата и степента на неговото обединение със селската беднота, е най-голямо изопачаване на марксизма, неговото вулгаризиране и заменяне с либерализма" (виж том XXIII, стр.391).
      Струва ми се, че е достатъчно.
      Добре, ще ни кажат някои, но защо тогава Ленин воюваше против идеята за "перманентна (непрекъсната) революция"?
      Защото Ленин предлагаше да се "изчерпят" революционните способности на селяните и да се използва до дъно тяхната революционна енергия за пълното ликвидиране на царизма и за преминаването към пролетарската революция, докато привържениците на "перманентната революция" не разбираха важната роля на селяните в руската революция, подценяваха силата и революционната енергия на селяните, подценяваха силата и способността на руския пролетариат да поведе след себе си селяните и по такъв начин затрудняваха освобождаването на селяните от влиянието на буржоазията, сплотяването на селяните около пролетариата.
      Защото Ленин предлагаше революцията да се увенчае с преминаване на властта в ръцете на пролетариата, докато привържениците на "перманентната" революция мислеха да започнат революцията направо с властта на пролетариата, без да разбират, че с това те си затварят очите пред такава "дребна работа", като остатъците от крепостничеството, и не вземат предвид такава сериозна сила, като руските селяни, без да разбират, че такава политика може само да затрудни привличането на селяните на страната на пролетариата.
      Ленин воюваше значи с привържениците на "перманентната" революция не по въпроса за непрекъснатостта, защото Ленин сам стоеше върху гледището за непрекъснатата революция, а поради подценяването от тях ролята на селяните, които са най-големият резерв на пролетариата, поради неразбирането на идеята за хегемонията на пролетариата.
      Идеята за "перманентната" революция не е нова идея. Тази идея я издигна за пръв път Маркс в края на петото десетилетие в известното свое "Обръщение" към "Съюза на комунистите" (1850 г.). От този именно документ нашите "перманентници" са взели идеята за непрекъснатата революция. Трябва да отбележим, че нашите "перманентници", след като я взеха от Маркс, малко я видоизмениха и като я видоизмениха, те я "развалиха", направиха я негодна за практическо използване. Нужна беше опитната ръка на Ленин, за да поправи тази грешка, да вземе идеята на Маркс за непрекъснатата революция в нейния чист вид и да направи от нея един от крайъгълните камъни на своята теория за революцията.
      След като в своето "Обръщение" изброява редица революционно-демократически искания, за провеждането на които призовава комунистите, Маркс казва следното за непрекъснатата революция:
      "Докато демократическите дребни буржоа с провеждането на колкото се може повече от горепосочените искания се стремят да завършат най-бързо революцията, нашите интереси и нашите задачи се състоят в това, да продължаваме революцията непрекъснато до тогава, докато всички повече или по-малко имотни класи не бъдат отстранени от господство, докато пролетариатът не завладее държавната власт, докато пролетарските съюзи не само в една страна, а във всички господстващи страни в света не се развият до такава степен, че конкуренцията между пролетариите от тези страни да се прекрати, и докато поне решаващите производителни сили не бъдат съсредоточени в ръцете на пролетариите."
      Иначе казано:
      а) Маркс съвсем не предлагаше, щото революцията в Германия през шестото десетилетие да се започне направо с установяването на пролетарска власт - въпреки плановете на нашите руски "перманентници";
      б) Маркс предлагаше само делото на революцията да се увенчае с установяването на пролетарска държавна власт, като стъпка по стъпка се смъква от висотата на властта една буржоазна фракция след друга, така, че след като бъде установена властта на пролетариата, да се разпали революцията във всички страни. И това е в пълно съответствие с всичко онова, на което учеше Ленин и което той в хода на нашата революция провеждаше на практика, следвайки своята теория за пролетарската революция в условията на империализма.
      Излиза, че нашите руски "перманентници" не само подцениха ролята на селяните в руската революция и значението на идеята за хегемонията на пролетариата, но още и видоизмениха (в лошия смисъл) Марксовата идея за "перманентната" революция, като я направиха негодна за практиката.
      Ето защо Ленин осмиваше теорията на нашите "перманентници", наричайки я "оригинална" и "прекрасна", а тях обвиняваше в нежелание "да помислят над въпроса поради какви причини цели 10 години животът е текъл покрай тази прекрасна теория" (статията на Ленин е писана в 1915 г., 10 години след появяването в Русия на теорията на "перманентниците", виж т. XVIII, стр.317).
      Ето защо Ленин смяташе тази теория за полуменшевишка, като казваше, че тя "взема от болшевиките зова за решителна революционна борба на пролетариата и за завоюване на политическата власт от него, а от меншевиките взема "отричането" ролята на "селяните" (виж статията на Ленин "За двете линии на революцията", пак там).
      Така стои въпросът с идеята на Ленин за прерастване на буржоазно-демократическата революция в пролетарска, за използване на буржоазната революция за "незабавно" преминаване към пролетарската революция.
      По-нататък. По-рано се смяташе, че победата на революцията в една страна е невъзможна, като се мислеше, че за победата над буржоазията е необходимо съвместното действие на пролетариите от всички напреднали страни или, във всеки случай, от повечето такива страни. Сега това гледище вече не отговаря на действителността. Сега трябва да се излиза от възможността за такава победа, защото неравномерният и скокообразният характер на развитието на различните капиталистически страни в условията на империализма, развитието в самия империализъм на катастрофални противоречия, които водят към неизбежни войни, растежът на революционното движение във всички страни на света - всичко това довежда не само до възможността, но и до необходимостта от победата на пролетариата в отделни страни. Историята на революцията в Русия е пряко доказателство за това. Необходимо е само да се помни, че събарянето на буржоазията може да се извърши успешно само в такъв случай, ако са налице няколко съвършено необходими условия, без наличността на които не може и да се мисли за завземане на властта от пролетариата.
      Ето какво казва Ленин за тези условия в брошурата си "Детската болест":
      "Основният закон на революцията, потвърден от всички революции и частно от трите руски революции през XX век, се състои ето в що: за революцията не е достатъчно експлоатираните и угнетени маси да съзнаят невъзможността да живеят по старому и да поискат изменения; за революцията е необходимо експлоататорите да не могат да живеят и управляват по старому. Само тогава, когато "низините" не желаят старото и когато "върховете" не могат по старому, само тогава революцията може да победи. Другояче тази истина може да се изрази с думите: революцията е невъзможна без общонационална криза (засягаща и експлоататорите). Значи за революцията е нужно, първо, да постигнем, щото мнозинството от работниците (или, във всеки случай, мнозинството от съзнателните, мислещите, политически активните работници) да разберат напълно необходимостта от преврата и да бъдат готови да вървят на смърт заради него; второ, щото управляващите класи да преживяват правителствена криза, която вмъква в политиката даже най-изостаналите маси...обезсилва правителството и прави възможно бързото му сваляне от революционерите" (виж том XXV, стр.222).
      Но да се събори от власт буржоазията и да се постави на власт пролетариатът в една страна - още не значи, че е осигурена пълна победа на социализма. След като укрепи властта си и поведе след себе си селяните, пролетариатът може и трябва да построи социалистическото общество в страната, гдето той е победил. Но следва ли оттук, че с това той е достигнал пълната и окончателна победа на социализма, т.е. значи ли това, че той може със силите само на една страна да затвърди окончателно социализма и напълно да гарантира страната от интервенция, а следователно и от реставрация? Не, не значи. За това е необходима победата на революцията поне в няколко страни. Поради това развитието и поддръжката на революцията в другите страни е съществена задача на победилата революция. Поради това революцията в победилата страна трябва да разглежда себе си не като самозадоволяваща се величина, а като подкрепа, като средство за ускоряване победата на пролетариата в другите страни.
      Ленин изразява тази мисъл с две думи, като казва, че задачата на победилата революция се състои в провеждането на "максимума от осъществимото в една страна за развитието, поддръжката и пробуждането на революцията във всички страни" (виж том XXIII, стр.385).
      Такива са изобщо характерните черти на ленинската теория за пролетарската революция.


IV ДИКТАТУРАТА НА ПРОЛЕТАРИАТА


      От тази тема аз вземам три основни въпроса: а) диктатурата на пролетариата, като оръдие на пролетарската революция; б) диктатурата на пролетариата, като господство на пролетариата над буржоазията; в) съветската власт, като държавна форма на пролетарската диктатура.
      1. Диктатурата на пролетариата като оръдие на пролетарската революция. Въпросът за пролетарската диктатура е преди всичко въпрос за основното съдържание на пролетарската революция. Пролетарската революция, нейното движение, нейният размах, нейните постижения добиват плът и кръв само чрез диктатурата на пролетариата. Диктатурата на пролетариата е оръдие на пролетарската революция, неин орган, неин най-важен опорен пункт, който е извикан на живот, първо, за да смаже съпротивата на съборените експлоататори и затвърди постиженията си, второ, за да доведе пролетарската революция докрай, да доведе революцията до пълната победа на социализма. Революцията може да победи буржоазията, да събори нейната власт и без диктатурата на пролетариата. Но да смаже съпротивата на буржоазията, да задържи победата и да отиде по-нататък към окончателната победа на социализма революцията вече не ще бъде в състояние, ако на известна степен от своето развитие тя не създаде специален орган във формата на пролетарската диктатура като своя главна опора.
      "Въпросът за властта е основният въпрос на революцията" (Ленин). Значи ли това, че работата се ограничава тук с вземането на властта, с нейното завладяване? Не, не значи. Вземането на властта - това е само началото на работата. Съборената в една страна буржоазия за дълго още си остава, поради много причини, по-силна от пролетариата, който я е съборил. Ето защо целият въпрос е да се задържи властта, да се затвърди тя и да се направи непобедима. Какво е нужно, за да се постигне тази цел? За това е необходимо да се изпълнят най-малко три главни задачи, които се поставят пред диктатурата на пролетариата още "на другия ден" след победата:
      а) да се сломи съпротивата на съборените и експроприирани от революцията помешчици и капиталисти, да се ликвидират всички и всякакви техни опити за възстановяване властта на капитала;
      б) да се организира строителството в духа на сплотяване всички трудещи се около пролетариата и да се поведе тази работа така, че да се подготви ликвидирането, унищожаването на класите;
      в) да се въоръжи революцията, да се организира армията на революцията за борба срещу външните врагове, за борба срещу империализма.
      Диктатурата на пролетариата е необходима, за да се осъществят, за да се изпълнят тези задачи.
      "Преминаването от капитализма към комунизма, казва Ленин, е цяла историческа епоха. Докато тя не се завърши, у експлоататорите неизбежно остава надеждата за реставрация, а тази надежда се превръща в опити за реставрация. И след първото сериозно поражение съборените експлоататори, които не са очаквали събарянето си, не са вярвали в него, не са допускали и мисъл за него, с удесеторена енергия, с бясна страст, с омраза, увеличена сто пъти, се хвърлят в бой за възвръщане на отнетия им "рай", за своите семейства, които са живели тъй сладко и които сега "простонародната сган" осъжда на разорение и мизерия (или "прост" труд ...). А зад експлоататорите-капиталисти се влачи широката маса на дребната буржоазия, за която историческият опит в течение на десетки години във всички страни свидетелства, че тя се клатушка и се колебае, днес тя върви след пролетариата, утре се плаши от трудностите на преврата, изпада в паника от първото поражение или полупоражение на работниците, нервничи, мята се насам-нататък, хленчи, прехвърля се от един лагер в друг" (виж т. XXIII,стр.355).
      А буржоазията има своите основания да прави опити за реставриране, защото дълго още след събарянето и тя си остава по-силна от пролетариата, който я е съборил.
      "Ако експлоататорите са разбити само в една страна - казва Ленин, - а това, разбира се, е типичният случай, защото едновременната революция в редица страни е рядко изключение, - то те си остават все пак по-силни от експлоатираните" (виж пак там, стр. 354).
      В какво е силата на съборената буржоазия?
      Първо, "в силата на международния капитал, в силата и здравината на международните връзки на буржоазията" (виж т.XXV, стр.173).
      Второ, в това, че "експлоататорите дълго време след преврата неизбежно запазват редица грамадни фактически предимства: в тях си остават парите (парите не могат да се унищожат веднага), известно движимо, често значително, остават си връзките, организаторският и управленски опит, знанието на всички "тайни"(обичаи, начини, средства, възможности) на управлението; остават си по-високото образование, близостта към висшия технически персонал (който живее и мисли по буржоазно); остава си неизмеримо по-големият опит във военното дело (това е твърде важно) и т. н. и т. н." (виж т. XXIII, стр.354).
      Трето, "в силата на привичката, в силата на дребното производство. Тъй като, за съжаление, дребното производство се е запазило още твърде и твърде много на света, а дребното производство ражда постоянно, всекидневно, всекичасно, стихийно и в масов мащаб капитализъм и буржоазия", тъй като "да се унищожат класите не значи само да се изгонят помешчиците и капиталистите - това ние сравнително лесно извършихме, - това значи също да се унищожат дребните стокопроизводители, а те не могат да се изгонят, не могат да се смажат, с тях трябва да заживеем дружно, те могат (и трябва) да се преобразяват и превъзпитат само чрез продължителна, бавна, внимателна организаторска работа" (виж т. XXV, стр. 173 и 189).
      Ето защо Ленин казва, че:
      "Диктатурата на пролетариата е най-беззаветната и най-безпощадна война на новата класа против по-могъщия враг, против буржоазията, чиято съпротива се удесеторява със събарянето и", че "диктатурата на пролетариата е упорита борба, кървава и безкръвна, насилствена и мирна, военна и стопанска, педагогическа и административна, против силите и традициите на старото общество" (виж пак там, стр. 173 и 190).
      Едва ли е нужно да се доказва, че няма никаква възможност да се изпълнят тези задачи в кратък срок, да се осъществи всичко това за няколко години. Ето защо диктатурата на пролетариата, преходът от капитализма към комунизма, трябва да се разглежда не като мимолетен период, състоящ се от редица "най-революционни" актове и декрети, а като цяла историческа епоха, изпълнена с граждански войни и външни сблъсквания, с упорита организационна работа и стопанско строителство, с настъпления и отстъпления, с победи и поражения. Тази историческа епоха е необходима не само за да се създадат стопанските и културните предпоставки за пълната победа на социализма, но и за да се даде възможност на пролетариата, първо - да се възпита и закали като сила, способна да управлява страната, второ - да превъзпита и преобрази дребнобуржоазните слоеве в посока, която осигурява организирането на социалистическото производство.
      "Вие трябва - казваше Маркс на работниците - да преживеете 15, 20, 50 години гражданска война и международни битки не само за да измените съществуващите отношения, но и да се измените сами и станете способни за политическо господство" (виж т. VIII на съчиненията на К.Маркс и Ф.Енгелс, стр. 506).
      Продължавайки и разширявайки по-нататък мисълта на Маркс, Ленин пише:
      "При диктатурата на пролетариата ще трябва да се превъзпитат милиони селяни и дребни стопани, стотици хиляди служащи, чиновници, буржоазни интелигенти, да се подчинят те всички на пролетарската държава и на пролетарското ръководство, да се победят в тях буржоазните навици и традиции", както ще бъде и необходимо...да се превъзпитат...в дълга борба, на почвата на диктатурата на пролетариата, и самите пролетарии, които се освобождават от собствените си дребнобуржоазни предрасъдъци не изведнъж и не по чудо, не по заповедта на богородица, не по повелята на един лозунг, резолюция, и декрет, а само в течение на дълга и трудна масова борба против масовите дребнобуржоазни влияния" (виж т. XXV стр. 247 и 248).
      2.Диктатурата на пролетариата като господство на пролетариата над буржоазията. Вече от казаното се вижда, че диктатурата на пролетариата не е проста смяна на лицата в правителството, смяна на "кабинета" и пр., при което старите икономически и политически порядки си остават непокътнати. Меншевиките и опортюнистите от всички страни, които се боят от диктатурата като от огън и от страх подменят понятието диктатура с понятието "завладяване на властта", обикновено свеждат "завладяването на властта" до сменяване на "кабинета", до идване на власт на ново министерство от хора като Шайдеман и Носке, Макдоналд и Хендерсон. Едва ли е нужно да се разяснява, че тези и подобни на тях смени на кабинетите нямат нищо общо с диктатурата на пролетариата, със завладяването на действителната власт от истинския пролетариат. Макдоналдовци и шайдемановци на власт при запазване на старите буржоазни порядки, техните така да се каже правителства не могат да бъдат нищо друго освен обслужващ апарат в ръцете на буржоазията, освен прикритие на язвите на империализма, освен оръдие в ръцете на буржоазията против революционното движение на потиснатите и експлоатирани маси. Те, тези правителства, са нужни на капитала като параван, когато на него е неудобно, неизгодно и трудно да потиска и експлоатира масите без параван. Разбира се, появяването на такива правителства е признак, че "там у тях" (т.е. у капиталистите), " на Шипка", не е спокойно, но въпреки това правителствата от такъв род неизбежно си остават пребоядисани правителства на капитала. От правителството на Макдоналд или Шайдеман до завземането на властта от пролетариата е така далече, както от земята до небето. Диктатурата на пролетариата не е смяна на правителство, а нова държава с нови органи на централната и местната власт, пролетарска държава, възникнала върху развалините на старата държава, на буржоазната държава.
      Диктатурата на пролетариата възниква не върху основите на буржоазните порядки, а в процеса на тяхното разрушаване след събарянето на буржоазията, в процеса на експроприацията на помешчиците и капиталистите, в процеса на социализирането на главните оръдия и средствата за производство, в процеса на насилствената пролетарска революция. Диктатурата на пролетариата е революционна власт, която се опира върху насилието над буржоазията.
      Държавата е машина в ръцете на господстващата класа за смазване съпротивата на нейните класови противници. В това отношение диктатурата на пролетариата по същество не се отличава с нищо от диктатурата на всяка друга класа, защото пролетарската държава е машина за потискане на буржоазията. Но тук има една съществена разлика. Тя се състои в това, че всички съществуващи досега класови държави са били диктатура на експлоатиращото малцинство над експлоатираното мнозинство, докато диктатурата на пролетариата е диктатура на експлоатираното мнозинство над експлоатиращото малцинство.
      Накратко: диктатурата на пролетариата е неограничено от закона и опиращо се върху насилието господство на пролетариата над буржоазията, което се ползва със съчувствието и поддръжката на трудещите се и експлоатирани маси (Държавата и революцията").
      От това следват два основни извода:
      Първи извод. Диктатурата на пролетариата не може да бъде "пълна" демокрация, демокрация за всички, и за богатите, и за бедните - диктатурата на пролетариата "трябва да бъде държава по новому демократическа - за пролетариите и безимотните изобщо, и по новому диктаторска - против буржоазията ..." (виж т. XXI, стр. 393). Приказките на Кауцки и сие за всеобщо равенство, за "чиста" демокрация, за "съвършена" демокрация и т.н. са буржоазно прикриване на несъмнения факт, че равенството между експлоатираните и експлоататорите е невъзможно. Теорията за "чистата" демокрация е теория на върховете на работническата класа, опитомени и подхранвани от империалистическите грабители. Тя е създадена, за да прикрие язвите на капитализма, да поукраси империализма и да му придаде морална сила в борбата против експлоатираните маси. Няма и не може да има при капитализма действителни "свободи" за експлоатираните, даже само поради това, че помещенията, печатниците, складовете с хартия и т.н., които са необходими за използване на "свободите", са привилегия на експлоататорите. Няма и не може да има при капитализма действително участие на експлоатираните маси в управлението на страната, даже само поради това, че при капиталистическите условия и според най-демократичните порядки правителствата се назначават не от народа, а от Ротшилдовци и Стинесовци, Рокфелеровци и Моргановци. Демокрацията при капитализма е демокрация капиталистическа, демокрация на експлоататорското малцинство, която почива върху ограничаването правата на експлоатираното мнозинство и е насочена против това мнозинство. Само при пролетарската диктатура са възможни действителни "свободи" за експлоатираните и действително участие на пролетариите и селяните в управлението на страната. Демокрацията при диктатурата на пролетариата е демокрация пролетарска, демокрация на експлоатираното мнозинство, която почива върху ограничаването правата на експлоататорското малцинство и е насочена против това малцинство.
      Втори извод. Диктатурата на пролетариата не може да възникне като резултат от мирното развитие на буржоазното общество и буржоазната демокрация - тя може да възникне само като резултат от разрушаването на буржоазната държавна машина, буржоазната армия, буржоазния чиновнически апарат, буржоазната полиция.
      "Работническата класа не може просто да завладее готовата държавна машина и да я пусне в движение за собствените си цели" - казват Маркс и Енгелс в предговора към "Манифеста на комунистическата партия", - Пролетарската революция трябва... не да предаде от едни ръце в други военно-бюрократическата машина, както е ставало досега, а да я разруши... - такова е предварителното условие за всяка действително народна революция на континента" - казва Маркс в писмото си до Кугелман от 1871 г."
      Ограничителната фраза на Маркс за континента даде повод на опортюнистите и меншевиките от всички страни да крещят, че Маркс е допускал, значи, възможността за мирно развитие от буржоазната демокрация към пролетарската демокрация, поне за някои страни, които не влизат в състава на Европейския континент (Англия, Америка). Маркс действително допускаше такава възможност и той имаше основание да допуска това за Англия и Америка в осмото десетилетие на миналия век, когато още нямаше монополистически капитализъм, нямаше империализъм и в тези страни, поради особените условия на тяхното развитие, нямаше още развита военщина и бюрократизъм. Така стоеше въпросът до появяването на развития империализъм. Но по-късно, след 30-40 години, когато положението на работите в тези страни коренно се измени, когато империализмът се разви и обхвана без изключение всички капиталистически страни, когато военщината и бюрократизмът се появиха и в Англия и Америка, когато особените условия за мирно развитие на Англия и Америка изчезнаха, ограничението относно тези страни трябваше да отпадне от само себе си.
      "Сега - казва Ленин, - в 1917 г., в епохата на първата голяма империалистическа война, това ограничение на Маркс отпада. И Англия, и Америка, най-големите и последни в целия свят представители на англо-саксонската "свобода" в смисъл на липса на военщина и бюрократизъм, се отърколиха напълно в общоевропейското кално, кърваво блато на военно-бюрократическите учреждения, които си подчиняват всичко и всичко смазват. Сега и в Англия, и в Америка "предварително условие за всяка действително народна революция е разбиването, разрушаването на "готовата" (доведена там през 1914 - 1917г. до "европейското" общоимпериалистическо съвършенство) "държавна машина" " (виж т. XXI, стр. 395).
      Иначе казано, законът за насилствената пролетарска революция, законът за разрушаването на буржоазната държавна машина, като предварително условие за такава революция, е неизбежен закон на революционното движение в империалистическите страни на света.
      Разбира се, в далечно бъдеще, ако пролетариатът победи в най-важните капиталистически страни и ако днешното капиталистическо обкръжение се смени със социалистическо обкръжение, напълно е възможен "мирният" път на развитие за някои капиталистически страни, чиито капиталисти, поради " неблагоприятната" международна обстановка, ще намерят за целесъобразно да направят "доброволно" сериозни отстъпки на пролетариата. Но това предположение се отнася само за далечното и възможно бъдеще. За най-близкото бъдеще това предположение няма никакви, абсолютно никакви основания.
      Затова Ленин е прав, когато казва:
      "Пролетарската революция е невъзможна без насилственото разрушаване на буржоазната държавна машина и нейното заменяне с нова" (виж том XXIII, стр. 342).
      2. Съветската власт като държавна форма на пролетарската диктатура. Победата на пролетарската диктатура означава смазване на буржоазията, разрушаване на буржоазната държавна машина, заменяне на буржоазната демокрация с пролетарска демокрация. Това е ясно. Но кои са организациите, с помощта на които може да се извърши тази колосална работа? Че старите форми на организация на пролетариата, нараснали върху почвата на буржоазния парламентаризъм, са недостатъчни за такава работа - в това едва ли може да има съмнение. Но кои са ония нови форми на пролетарски организации, които са способни да изиграят ролята на гробар на буржоазната държавна машина, които са способни не само да разрушат тази машина и не само да заменят буржоазната демокрация с пролетарска демокрация, но и да станат основа на пролетарската държавна власт? Тази нова форма на пролетарски организации са Съветите.
      В какво е силата на Съветите в сравнение със старите форми на организация?
      В това, че Съветите са най-всеобемни  масови организации на пролетариата, защото те и само те обхващат всички работници без изключение.
      В това, че Съветите са единствените масови организации, които обгръщат всички потиснати и експлоатирани работници и селяни, войници и матроси и гдето, поради това, политическото ръководство на борбите на масите от авангарда на масите, от пролетариата, може да бъде осъществено най-лесно и най-пълно.
      В това, че Съветите са най-мощните органи на революционната борба на масите, на политическите акции и въстанието на масите, органи, които са способни да сломят всесилието на финансовия капитал и неговите политически придатъци.
      В това, че Съветите са непосредствени организации на самите маси, т.е. най-демократичните, а следователно и най-авторитетните организации на масите, които максимално улесняват тяхното участие в устройството на новата държава и в управлението на държавата и максимално развързват революционната енергия, инициатива и творчески способности на масите в борбата за разрушаване на стария строй, в борбата за нов, пролетарски строй.
      Съветската власт е обединение и оформяне на местните Съвети в една обща държавна организация - държавната организация на пролетариата като авангард на потиснатите и експлоатирани маси и като господстваща класа, - обединение в Републиката на Съветите.
      Същността на Съветската власт се състои в това, че най-масовите и най-революционните организации на ония именно класи, които са били потискани от капиталистите и помешчиците, сега са "постоянната и единствена основа на цялата държавна власт, на целия държавен апарат", че "именно ония маси, които даже в най-демократическите буржоазни републики", бидейки по закона равноправни, "в действителност по хиляди начини и хитрости са бивали отстранявани от участие в политическия живот и от ползване на демократическите права и свободи, сега се привличат към постоянно и непременно, и при това решаващо, участие в демократическото управление на държавата" (виж Ленин, том XXIV, стр. 13).
      Ето защо Съветската власт е нова форма на държавната организация, която принципиално се отличава от старата, буржоазно-демократическата и парламентарна форма, нов тип държава, приспособена не за експлоатиране и потискане на трудещите се маси, а за пълното тяхно освобождение от всякакво потисничество и експлоатация, приспособена за задачите на пролетарската диктатура.
      Ленин е прав, като казва, че с появяването на съветската власт "епохата на буржоазно-демократическия парламентаризъм се завърши, започва нова глава от всемирната история - епохата на пролетарската диктатура".
      В какво се състоят характерните черти на съветската власт?
      В това, че съветската власт е най-масовата и най-демократическата държавна организация от всички възможни държавни организации в условията на съществуването на класи, защото тя, като арена на спойка и сътрудничество между работниците и експлоатираните селяни в борбата им против експлоататорите и опирайки се в своята работа на тази спойка и на това сътрудничество, със самото това е власт на мнозинството от населението над малцинството, държава на това мнозинство, израз на неговата диктатура.
      В това, че съветската власт е най-интернационалистическата от всички държавни организации на класовото общество, тъй като тя, разрушавайки всяко национално потисничество и опирайки се върху сътрудничеството на трудещите се маси от различните националности, улеснява с това обединението на тези маси в единен държавен съюз.
      В това, че съветската власт, по самата си структура, улеснява ръководеното на потиснатите и експлоатирани маси от авангарда на тези маси, от пролетариата, като най-сплотено и най-съзнателно ядро на Съветите.
      "Опитът на всички революции и всички движения на потиснатите класи, опитът на световното социалистическо движение ни учи - казва Ленин, - че само пролетариатът е в състояние да обедини и води след себе си разпръснатите и изостанали слоеве от трудещото се и експлоатирано население" (виж т. XXIV, стр.14). Структурата на съветската власт улеснява изпълнението на уроците от този опит.
       В това, че съветската власт, обединявайки законодателната и изпълнителната власт в единна държавна организация и заменяйки териториалните изборни окръзи с производствените единици, със заводите и фабриките - свързва непосредствените единици, със заводите и фабриките - свързва непосредствено работниците и изобщо трудещите се маси с апарата на държавното управление и ги учи да управляват страната.
      В това, че само съветската власт е способна да избави армията от подчиняването и от буржоазното командване и да я превърне от оръдие за потискане на народа, каквото е тя при буржоазните порядки, в оръдие за освобождаване на народа от игото на своята и чуждата буржоазия.
      В това, че "само съветската организация на държавата може действително да разруши изведнъж и окончателно стария, т.е. буржоазно-чиновнически и съдийски, апарат" (виж пак там).
      В това, че само съветската форма на държавата, която привлича масовите организации на трудещите се и експлоатираните към постоянно и безусловно участие в държавното управление, е способна да подготви постепенното умиране на държавата, което е един от основните елементи на бъдещото бездържавно, комунистическо общество.
      По такъв начин, Републиката на Съветите е оная търсена и най-сетне намерена политическа форма, в чиито рамки ще се постигне икономическото освобождение на пролетариата, пълната победа на социализма.
      Парижката комуна беше зародиш на тази форма. Съветската власт е нейното развитие и завършек.
      Ето защо Ленин казва, че:
      "Републиката на Съветите на работническите, войнишки и селски депутати е не само форма на демократически учреждения от по-висок тип... но и единствената форма, способна да осигури най-безболезненото преминаване към социализма" (виж т. XXII, стр. 131).


 

V СЕЛСКИЯТ ВЪПРОС


      От тази тема аз вземам четири въпроса: а) поставяне на въпроса; б) селяните през време на буржоазно-демократическата революция; в) селяните през време на пролетарската революция; г) селяните след заздравяването на съветската власт.
      1.Поставяне на въпроса. Някои мислят, че основното в ленинизма е селският въпрос, че изходният продукт на ленинизма е въпросът за селяните, тяхната роля и важност. Това е съвършено невярно. Основният въпрос в ленинизма, неговият изходен пункт не е селският въпрос, а въпросът за диктатурата на пролетариата, за условията на нейното завоюване, за условията на нейното укрепване. Селският въпрос като въпрос за съюзниците на пролетариата в борбата му за властта е производен въпрос.
      Това обстоятелство обаче ни най-малко не го лишава от онова сериозно и животрептящо значение, което, без съмнение, той има за пролетарската революция. Известно е, че сериозното разработване на селския въпрос сред руските марксисти се започна именно в навечерието на първата революция (1905 г.), когато въпросът за събарянето на царизма и завоюването хегемонията на пролетариата се изправи пред партията в целия си ръст, а въпросът за съюзниците на пролетариата в предстоящата буржоазна революция придоби животрептящ характер. Известно е също, че селският въпрос в Русия придоби още по-актуален характер през време на пролетарската революция, когато въпросът за диктатурата на пролетариата, за нейното завоюване и задържане постави въпроса за съюзниците на пролетариата в предстоящата пролетарска революция. То е и естествено: който отива и се готви да завземе властта, той не може да не се интересува от въпроса за своите действителни съюзници.
      В този смисъл селският въпрос е част от общия въпрос за диктатурата на пролетариата и, като такъв, представлява един от най-живототрептящите въпроси на ленинизма.
      Равнодушното и даже явно отрицателно отношение към селския въпрос от страна на партиите на II Интернационал се обяснява не само с особените условия на развитието на Запада. То се обяснява преди всичко с това, че тези партии не вярват в пролетарската диктатура, страхуват се от революцията и не мислят да водят пролетариата към властта; а който се страхува от революцията, който не иска да води пролетариите към властта, той не може да се интересува от въпроса за съюзниците на пролетариата в революцията - за него въпросът за съюзниците е безразличен, неактуален. Ироничното отношение на героите от II Интернационал към селския въпрос се смята у тях като признак на добър тон, като признак на "истински" марксизъм. В действителност тук няма нито капка марксизъм, защото равнодушието към такъв важен въпрос, като селският въпрос, в навечерието на пролетарската революция е обратната страна на отказването от пролетарската диктатура, несъмнен признак за открита измяна към марксизма.
      Въпросът стои така: изчерпани ли са вече революционните възможности,които се крият в недрата на селяните, по силата на известни условия на тяхното съществуване, или не, и ако не са изчерпани, има ли надежда, основание да се използват тези възможности за пролетарската революция,да се превърнат селяните, тяхното експлоатирано мнозинство от резерв на буржоазията - какъвто те бяха през време на буржоазните революции на Запад и какъвто те си остават и сега, в резерв на пролетариата, в негов съюзник?
      Ленинизмът отговаря на този въпрос положително, т.е. в смисъл, че мнозинството от селяните притежават революционни способности и че те могат да бъдат използвани за интересите на пролетарската диктатура. В това отношение историята на трите революции в Русия изцяло потвърждава изводите на ленинизма.
      Оттук следва практическият извод, че е задължително да се поддържат трудещите се селски маси в борбата им против робството и експлоатацията, в борбата им за освобождение от потисничеството и мизерията. Това не значи, разбира се, че пролетариатът трябва да поддържа всяко селско движение. Тук става дума за поддържане на такова движение и такава борба на селяните, които пряко или косвено улесняват освободителното движение на пролетариата, които така или иначе наливат вода във воденицата на пролетарската революция, които спомагат за превръщането на селяните в резерв и съюзник на работническата класа.
      2. Селяните през време на буржоазно-демократическата революция. Този период обхваща времето от първата руска революция (1905 г.) до втората (февруари 1917 г.) включително. Характерна черта на този период е освобождаването на селяните от влиянието на либералната буржоазия, отдръпването на селяните от кадетите и завоят на селяните към пролетариата, към болшевишката партия. Историята на този период е история на борбата на кадетите (либералната буржоазия) и болшевиките (пролетариата) за селяните. Съдбата на тази борба се реши от думския период, защото периодът на четирите Думи послужи като нагледен урок за селяните, а този урок показа ясно на селяните, че те не ще получат от ръцете на кадетите нито земя, нито свобода, че царят е всецяло на страната на помешчиците, а кадетите поддържат царя, че единствената сила, на чиято помощ те могат да разчитат - това са градските работници, пролетариатът. Империалистическата война само потвърди урока от думския период, като довърши окончателно отръпването на селяните от буржоазията и изолирането на либералната буржоазия, защото годините на войната показаха всичката безполезност и всичката лъжливост на надеждата им, че ще получат мир от царя и неговите буржоазни съюзници. Без нагледните уроци от думския период хегемонията на пролетариата не би била възможна.
      Така се създаде съюзът между работниците и селяните в буржоазно-демократическата революция. Така се създаде хегемонията (ръководството) на пролетариата в общата борба за събарянето на царизма, хегемония, която доведе до февруарската революция в 1917 г.
      Буржоазните революции на Запад (Англия, Франция, Германия и Австрия) тръгнаха, както е известно, по друг път. Там хегемонията в революцията принадлежеше не на пролетариата, който не представляваше и не можеше да представлява, поради своята слабост, самостоятелна политическа сила, а на либералната буржоазия. Там селяните получиха освобождение от крепостническите порядки не от ръцете на пролетариата, който беше малоброен и неорганизиран, а от ръцете на буржоазията. Там селяните вървяха против старите порядки заедно с либералната буржоазия. Там селяните бяха резерв на буржоазията. Поради това там революцията доведе до грамадното засилване на политическото влияние на буржоазията.
      В Русия, наопаки, буржоазната революция даде право противоположни резултати. Революцията в Русия доведе не до засилване, а до отслабване на буржоазията като политическа сила, не до увеличаване на политическите и резерви, а до изгубване на основния и резерв, до изгубване на селяните. Буржоазната революция и Русия издигна на първо място не либералната буржоазия, а революционния пролетариат, като сплоти около него милионите селяни.
      С това, между другото, се обяснява и фактът, че буржоазната революция в Русия прерасна в пролетарска революция в сравнително кратък срок. Хегемонията на пролетариата беше зародиш и преходно стъпало към пролетарската диктатура.
      С какво да се обясни това своеобразно явление в руската революция, което няма прецедент в историята на буржоазните революции на Запад? Откъде се взе това своеобразие?
      Това се обяснява с това, че буржоазната революция в Русия се започна при по-развити условия на класовата борба отколкото на Запад, че по онова време руският пролетариат бе успял вече да стане самостоятелна политическа сила, докато либералната буржоазия, изплашена от революционността на пролетариата, изгуби всяко подобие на революционност (особено след уроците от 1905 г.) и се съюзи с царя и помешчиците против революцията, против работниците и селяните.
      Трябва да се обърне внимание на следните обстоятелства, които определиха своеобразието на руската буржоазна революция:
      а) Небивалата концентрация на руската индустрия в навечерието на революцията. Известно е например, че в предприятията с повече от 500 работници бяха заети 54% от всички работници в Русия, докато в такава развита страна, като Северна Америка, в съответните предприятия работеха само 33% от всички работници. Едва ли е нужно да се доказва, че вече самото това обстоятелство при наличността на такава революционна партия, като болшевишката, превръщаше работническата класа на Русия в огромна сила в политическия живот на страната.
      б) Безобразните форми на експлоатация в предприятията плюс нетърпимият полицейски режим на царските еничари - обстоятелство, което превръщаше всяка сериозна работническа стачка в грамаден политически акт и закаляваше работническата класа като сила докрай революционна.
      в) Политическата хилавост на руската буржоазия, хилавост, която след революцията от 1905 г. се превърна в прислужничество пред царизма и в явна контрареволюционност, която се обяснява не само с революционността на руския пролетариат, който хвърли руската буржоазия в прегръдките на царизма, но и с непосредствената зависимост на тази буржоазия от държавните поръчки.
      г) Съществуването в село на най-безобразни и най-нетърпими остатъци от крепостничеството, които се допълваха от всевластието на помешчика - обстоятелство, което хвърли селяните в обятията на революцията.
      д) Царизмът, който потискаше всичко живо и с произвола си усилваше потисничеството на капиталиста и помешчика - обстоятелство, което съедини борбата на работниците и селяните в единен революционен поток.
      е) Империалистическата война, която сля всички тези противоречия на политическия живот в Русия в една дълбока революционна криза и предаде на революцията невероятно притискаща сила.
      Къде трябваше да се дянат селяните при такива условия? У кого трябваше да търсят поддържка против всевластието на помешчика, против произвола на царя, против пагубната война, която разоряваше тяхното стопанство? У либералната буржоазия ли? Но тя е враг - това говореше дългогодишният опит на четирите Думи. У есерите ли? Есерите, разбира се, са "по-добри" от кадетите и тяхната програма е "подходяща", почти селска, но какво могат да направят есерите, ако те мислят да се опрат само върху селяните и ако те са слаби в градовете, откъдето преди всичко черпи своите сили противникът? Къде е оная нова сила, която пред нищо не ще се спре нито в село, нито в града, която ще тръгне смело в първите редове на борбата против царя и помешчиците, която ще помогне на селяните да се отърват от робията и безземието, от потисничеството и войната? Имаше ли изобщо такава сила в Русия? Да, имаше. Това беше руският пролетариат, който още в 1905 г. показа своята смелост, своята революционност, своята сила и умение да се бори докрай.
      Във всеки случай, друга такава сила нямаше и нямаше откъде да се вземе тя.
      Ето защо селяните, като се отделиха от кадетите и се спряха при есерите, заедно с това признаха, че е необходимо да се подчинят на ръководството на такъв мъжествен водач на революцията, като руският пролетариат.
      Такива са обстоятелствата, които определиха своеобразието на руската буржоазна революция.
      3. Селяните през време на пролетарската революция. Този период обхваща времето от Февруарската революция (1917 г.) до Октомврийската (1917 г.). Този период е сравнително къс, всичко осем месеца - но тези осем месеца, от гледището на политическата просвета и революционното възпитание на масите, смело могат да бъдат поставени на една дъска с цели десетилетия нормално конституционно развитие, тъй като те означават осем месеца революция. Характерна черта на този период е по-нататъшното революционизиране на селяните, тяхното разочарование от есерите и напущане на есерите, новият завой на селяните към непосредствено сплотяване около пролетариата като единствена докрай революционна сила, способна да доведе страната до мира. Историята на този период е история на борбата на есерите (дребно-буржоазната демокрация) и болшевиките (пролетарската демокрация) за селяните, за завладяване мнозинството от селяните. Коалиционният период, периодът на конфискацията на помешчическата земя, борбата на есерите и меншевиките за продължаване на войната, юнското настъпление на фронта, смъртното наказание за войниците, въстанието на Корнилов - всичко това реши съдбата на тази борба.
      Ако по-рано, в предшестващия период, основен въпрос на революцията беше събарянето на царя и помешчическата власт, то сега, в периода след Февруарската революция, когато вече нямаше цар, а безкрайната война разсипа стопанството на страната, като разори напълно селяните - основен въпрос на революцията стана въпросът за ликвидирането на войната. Центърът на тежестта явно се премести от въпросите от чисто вътрешен характер към основния въпрос - войната. "Да се свърши войната", "да се изтръгнем от войната" - това беше общият вик на измъчената страна и преди всичко на селяните. Но за да се измъкнем от войната, необходимо беше да се събори Временното правителство, необходимо беше да се събори властта на буржоазията, необходимо беше да се събори властта на есерите и меншевиките, защото те и само те затягаха войната до "победоносен край". На практика друг път за излизане от войната нямаше, освен чрез събаряне на буржоазията.
      Това беше нова революция, революция пролетарска, тъй като тя сваляше от власт последната, крайната лява фракция на империалистическата буржоазия, партията на есерите и меншевиките, за да създаде нова, пролетарска власт, властта на Съветите, за да постави на власт партията на революционния пролетариат, партията на болшевиките, партията на революционната борба против империалистическата война и за демократически мир. Мнозинството от селяните поддържаше борбата на работниците за мир, за власт на Съветите.
      Друг изход за селяните нямаше. Друг изход не можеше и да има.
      Периодът на керенщината беше, по такъв начин, огромен нагледен урок за трудещите се селски маси, защото той нагледно показа, че при властта на есерите и меншевиките страната не ще може да се изтръгне из войната и селяните не ще видят нито земя, нито свобода, че меншевиките и есерите се отличават от кадетите само по своите сладки речи и фалшиви обещания, а на дело провеждат същата империалистическа, кадетска политика, че единствената власт, която е способна да изведе страната на спасителен път, може и да бъде само властта на Съветите. По-нататъшното затягане на войната само потвърждаваше правилността на този урок, ускоряваше революцията и тласкаше милионите селски и войнишки маси по пътя на непосредственото сплотяване около пролетарската революция. Изолирането на есерите и меншевиките стана неоспорим факт. Без нагледните уроци на коалиционния период диктатурата на пролетариата не би била възможна.
      Такива са обстоятелствата, които улесниха процеса на прерастването на буржоазната революция в пролетарска революция.
      Така се създаде диктатурата на пролетариата в Русия.
      4. Селяните след укрепването на съветската власт. Ако по-рано, през първия период на революцията, ставаше въпрос главно за събарянето на царизма, а по-късно, след Февруарската революция, ставаше въпрос преди всичко за излизането от империалистическата война чрез събаряне на буржоазията, то сега, след ликвидирането на гражданската война и заздравяването на съветската власт, на пръв план изпъкнаха въпросите на стопанското строителство. Да се засили и развие национализираната индустрия, за което да се свърже индустрията със селското стопанство чрез регулираната от държавата търговия; да се замени изземването на продоволствените излишъци с продоволствен данък, за да може след това, намалявайки постепенно размерите на последния, да се сведе работата до размяна на индустриалните изделия с продуктите на селското стопанство; да се съживи търговията и развие кооперацията, като в последната се въвлекат милионите селяни - ето как рисуваше Ленин задачите на стопанското строителство, които предстояха да бъдат разрешени, за да се построи фундаментът на социалистическата икономика.
      Казват, че тази задача може да се окаже не по силите на такава селска страна като Русия. Някои скептици казват даже, че тя е просто утопична, неизпълнима, защото селяните са селяни, те са дребни производители и поради това не могат да бъдат използвани за изграждане фундамента на социалистическото производство.
      Но скептиците грешат, защото те не държат сметка за някои обстоятелства, които в дадения случай имат решаващо значение. Да разгледаме главните от тях.
      Първо. Не бива да се смесват селяните на Съветския съюз със селяните на Запада. Селяните, които са преминали школата на три революции, които са се борили против царя и буржоазната власт заедно с пролетариата и начело с пролетариата, селяните, които са получили земя и мир от ръцете на пролетарската революция и поради това са станали резерв на пролетариата - тези селяни не могат да не се отличават от селяните, които са се борили през времето на буржоазната революция начело с либералната буржоазия, които са получили земя от ръцете на тази буржоазия и поради това са станали резерв на буржоазията. Едва ли е нужно да се доказва, че съветските селяни, които са свикнали да ценят политическата дружба и политическото сътрудничество с пролетариата и които дължат свободата си на тази дружба и на това сътрудничество - не могат да не са изключително благоприятен материал за икономическото сътрудничество с пролетариата.
      Енгелс казваше, че "завладяването на политическата власт от социалистическата партия е станало въпрос на близкото бъдеще", че "за да я завладее, партията трябва отначало да отиде от града в селото и да стане силна в селото" (виж "Селският въпрос" от Енгелс, издание 1922 г.). Той писа по това през последното десетилетие на миналото столетие, имайки предвид селяните на Западна Европа. Нужно ли е да се доказва, че руските комунисти, които в течение на трите революции извършиха огромна работа в това отношение, вече успяха да си създадат в село такова влияние и такава опора, за които нашите западни другари не смеят даже и да мечтаят? Как може да се отрича, че това обстоятелство не може да не улесни коренно постигането на икономическото сътрудничество между работническата класа и селяните в Русия?
      Скептиците твърдят, че дребните селяни са фактор, несъвместим със социалистическото строителство. Но послушайте какво казва Енгелс за дребните селяни на Запад:
            "Ние сме решително на страната на дребните селяни; ние ще правим всичко възможно, за да живее той по-сносно, за да му улесним преминаването към кооперацията, в случай че той се реши на това; в случай пък че той не бъде още в състояние да вземе такова решение, ние ще се постараем да му дадем по възможност по-дълго време да си помисли върху това на своето парче земя. Ние ще постъпваме така не само защото смятаме за възможно преминаването на самостоятелно работещия дребен селянин на наша страна, но така също изхождайки от непосредствените партийни интереси. Колкото по-голям бъде броят на селяните, които ние не ще допуснем да изпаднат до пролетарии и които ние ще привлечем на наша страна още като селяни, толкова по-бързо и по-лесно ще се извърши общественото преобразование. Би било безполезно за нас да отлагаме това преобразование до времето, когато капиталистическото производство се развие навсякъде до своите крайни последствия, когато и последният дребен занаятчия, и последният дребен селянин паднат жертва на едрото капиталистическо производство. Материалните жертви, които ще трябва да се понесат в този смисъл за сметка на обществените средства в интерес на селяните, от гледище на капиталистическата икономика може да се покажат хвърлени на вятъра пари; а между това туй е прекрасно използване на капитала, защото тия жертви ще спестят може би десет по-големи суми от разходите за общественото преобразование в неговата цялост. В този смисъл ние можем следователно да бъдем твърде щедри към селяните" (виж пак там).
      Така казваше Енгелс, като имаше предвид западноевропейските селяни. Но нима не е ясно, че казаното от Енгелс не може никъде да бъде осъществено така лесно и пълно, както само в Съветска Русия могат да бъдат осъществени още сега и напълно и "преминаването на наша страна на самостоятелно работещия дребен селянин", и необходимите за това "материални жертви", и нужната за това "щедрост към селяните", че тези и други подобни мерки в полза на селяните вече се провеждат в Русия? Как може да се отрича, че това обстоятелство от своя страна ще улесни и тласне напред стопанското строителство в Съветската страна?
      Второ. Не бива да се смесва селското стопанство на Русия със селското стопанство на Запад. Там развитието на селското стопанство върви по обикновения път на капитализма, в обстановката на дълбока диференциация на селяните на единния полюс с големи имения и частнокапиталистически латифундии, на другия - пауперизъм, мизерия и наемно робство. Поради това там разпадането и разложението са напълно естествени. Не е така в Русия. У нас развитието на селското стопанство не може да тръгне по такъв път даже само поради това, че съществуването на съветската власт и национализацията на главните оръдия и средствата за производство не допускат такова развитие. В Русия развитието на селското стопанство ще отиде по друг път, по пътя на кооперирането на милионите дребни и средни селяни, по пътя на развитието в село на масовата кооперация, поддържана от държавата с кредит при леки условия. В статиите си върху кооперацията Ленин правилно посочваше, че у нас развитието на селското стопанство ще тръгне по нов път, по пътя на въвличането мнозинството селяни чрез кооперацията в социалистическото строителство, по пътя на постепенното внедряване началата на колективизма в селското стопанство, отначало в областта на продажбата, а след това и в областта на производството на селскостопански продукти.
      В това отношение крайно интересни са някои нови явления в селото във връзка с работата на селскостопанската кооперация. Известно е, че в съюза на селските кооперации възникнаха нови големи организации по отрасли на селското стопанство - по лена, картофите, маслото и пр., които имат голямо бъдеще. От тях например Централата по лена обединява цяла мрежа производителни кооперации на селяни - ленопроизводители. Централата по лена доставя на селяните семена и производствени оръдия, а след това закупува от същите селяни цялото производство на лена и го продава в голямо количество на пазара; осигурява участието на селяните в печалбите и, по такъв начин, чрез съюза на селските кооперации свързва селското стопанство с държавната индустрия. Как да се нарече такава форма на организация на производството? Това е според мене домашна система на едрото държавно-социалистическо производство в областта на селското стопанство. Аз говоря тук за домашната система на държавно-социалистическото производство по аналогия с домашната система на капитализма в областта например на текстилното производство, гдето кустарите, като получаваха сурови материали и оръдия от капиталиста и му предаваха цялата си продукция, фактически бяха полунаемни домашни работници. Това е един от многото показатели по какъв път ще тръгне у нас развитието на селското стопанство. Аз вече и не говоря тук за други такива показатели в останалите отрасли на селското стопанство.
      Едва ли е нужно да се доказва, че грамадното мнозинство от селяните ще тръгнат на драго сърце по този нов път на развитие, отхвърляйки решително пътя на частнокапиталистическите латифундии и наемното робство, пътя на мизерията и разорението.
      Ето какво казва Ленин за пътищата на развитие на нашето селско стопанство:
      "Всички главни средства на производството във владение на държавата, държавната власт в ръцете на пролетариата, съюз на тоя пролетариат с многомилионните дребни и най-дребни селяни, осигуряване ръководството на пролетариата по отношение на селяните и т.н. - нима това не е всичко, което е нужно, щото от кооперацията, единствено само от кооперацията, която по-рано третирахме като търгашеска и която от известна страна имаме право и сега при непа да третираме по същия начин, нима това не е всичко, което е необходимо за построяването на пълното социалистическо общество? Това още не е построяване на социалистическото общество, но това е всичко необходимо и достатъчно за това построяване" (виж т. XXVII, стр. 392).
      Говорейки по-нататък за необходимостта от финансова и друга поддръжка на кооперацията като "нов принцип за организиране на населението" и нов "обществен строй" при пролетарската диктатура, Ленин продължава:
      "Всеки обществен строй възниква само при финансовата поддръжка на определена класа. Няма защо да напомняме за онези стотици и стотици милиони рубли, които е струвало раждането на "свободния" капитализъм. Сега ние трябва да съзнаем и приложим на практика, че в настояще време общественият строй, който ние трябва да поддържаме повече, отколкото е прието, е кооперативният строй. Но трябва да го поддържаме в истинския смисъл на тази дума, т.е. под такава поддръжка е недостатъчно да разбираме поддръжката на всеки кооперативен стокообмен - под такава поддръжка трябва да разбираме поддръжката на такъв кооперативен стокообмен, в който наистина участват действителните маси от населението" (виж пак там, стр.393).
      Какво говорят всички тези обстоятелства?
      Те говорят, че скептиците нямат право.
      Те говорят, че право има ленинизмът, който разглежда трудещите се селски маси като резерв на пролетариата.
      Те говорят, че намиращият се на власт пролетариат може и трябва да използва този резерв, за да спои индустрията със селското стопанство, да повдигне социалистическото строителство и да постави под пролетарската диктатура онзи необходим фундамент, без който е невъзможно преминаването към социалистическата икономика.


VI НАЦИОНАЛНИЯТ ВЪПРОС


      От тази тема вземам два главни въпроса: а) поставяне на въпроса; б) освободителното движение на потиснатите народи и пролетарската революция.
      1.Поставяне на въпроса. През последните две десетилетия националният въпрос претърпя редица крайно сериозни изменения. Националният въпрос през периода на II Интернационал и националният въпрос през периода на ленинизма далече не са едно и също нещо. Те дълбоко се различават помежду си не само по обем, но и по вътрешния си характер.
      По рано националният въпрос се затваряше обикновено в тесен кръг въпроси, които засягаха главно "културните" националности. Ирландци, унгарци, поляци, финландци, сърби и някои други националности в Европа - такъв беше кръгът на непълноправните народи, от чиято съдба се интересуваха героите на II Интернационал. Десетки и стотици милиона азиатски и африкански народи, които търпят национално потисничество в най-груба и най-жестока форма, обикновено си оставаха вън от полето на зрението. Не се решаваха да поставят на една и съща дъска белите и черните, "културните" и "некултурните". Две-три празни и кисело-сладки резолюции, в които старателно се заобикаля въпросът за освобождението на колониите - това е всичко, което можеха да се похвалят дейците на II Интернационал. Сега тази двойственост и половинчатост по националния въпрос трябва да се счита ликвидирана. Ленинизмът разкри това крещящо несъответствие, разруши стената между белите и черните, между европейците и азиатците, между "културните" и "некултурните" роби на империализма и по такъв начин свърза националния въпрос с въпроса за колониите. С това националният въпрос беше превърнат от частен и вътрешнодържавен въпрос в общ и международен въпрос, в световен въпрос за освобождението на потиснатите народи в зависимите страни и колониите от игото на империализма.
      По-рано принципът за самоопределението на нациите се тълкуваше обикновено неправилно, като се стесняваше често до правото на нациите на автономия. Някои лидери на II Интернационал стигнаха даже дотам, че правото на самоопределение превърнаха в право на културна автономия, т.е. в право на потиснатите нации да имат свои културни учреждения, оставяйки цялата политическа власт в ръцете на господстващата нация. Това обстоятелство водеше към туй, че идеята за самоопределение от оръдие за борба против анексиите рискуваше да се превърне в оръдие за оправдаване на анексиите. Сега тази бърканица трябва да се смята за преодоляна. Ленинизмът разшири понятието самоопределение, като го изтълкува като право на потиснатите народи в зависимите страни и колониите на пълно отделяне, като право на нациите за самостоятелно държавно съществуване. С това бе изключена възможността да се оправдават анексиите чрез тълкуване правото на самоопределение като право на автономия. А самият принцип на самоопределението беше превърнат по такъв начин от оръдие за заблуждаване на масите, какъвто той без съмнение беше в ръцете на социал-шовинистите през време на империалистическата война, в оръдие за разобличаване на всевъзможните империалистически въжделения и шовинистически машинации, в оръдие за политическо просвещаване на масите в духа на интернационализма.
      По-рано въпросът за потиснатите нации се разглеждаше обикновено като чисто правов въпрос. Тържествено провъзгласяване на "националното равноправие", безбройни декларации за "равенство на нациите" - ето с какво се занимаваха партиите на II Интернационал, като замазваха факта, че "равенството на нациите" при империализма, когато една група нации (малцинството) живее от експлоатацията на друга група нации, е гавра с потиснатите народи. Сега това буржоазно-правово гледище по националния въпрос трябва да се смята за разобличено. Ленинизмът смъкна националния въпрос от висотите на многообещаващите декларации на земята, като заяви, че декларацията за "равенство на нациите", които не се подкрепят с непосредствената поддръжка на освободителната борба на потиснатите народи от страна на пролетарските партии, са празни и фалшиви декларации. По този начин въпросът за потиснатите нации стана въпрос за поддръжка, за помощ, за действителна и постоянна помощ на потиснатите нации в борба им против империализма за истинско равенство на нациите, за тяхното самостоятелно държавно съществуване.
      По-рано националният въпрос се разглеждаше реформистически, като отделен самостоятелен въпрос, без връзка с общия въпрос за властта на капитала, за събарянето на империализма, за пролетарската революция. Мълчаливо се приемаше, че победата на пролетариата в Европа е възможна без непосредствен съюз с освободителното движение в колониите, че разрешението на национално-колониалния въпрос може да се постигне мълчешката, "от само себе си", вън от широкия път на пролетарската революция, без революционна борба против империализма. Сега това антиреволюционно гледище трябва да се смята за разобличено. Ленинизмът доказа, а империалистическата война и революцията в Русия потвърдиха, че националният въпрос може да бъде разрешен само във връзка и на почвата на пролетарската революция, че пътят за победата на революцията на Запад минава през революционния съюз с освободителното движение на колониите и зависимите страни против империализма. Националният въпрос е част от общия въпрос за пролетарската революция, част от въпроса за диктатурата на пролетариата.
      Въпросът се поставя така: изчерпани ли са вече революционните възможности, които съществуват в недрата на революционно-освободителното движение на потиснатите страни, или не, и ако не са изчерпани - има ли надежда, основание да се използват тези възможности за пролетарската революция, да се превърнат зависимите и колониалните страни от резерв на империалистическата буржоазия в резерв на революционния пролетариат, в съюзник на последния?
      На този въпрос ленинизмът отговаря положително, т.е. в смисъл, че в недрата на национално-освободителното движение на потиснатите страни има революционни способности и че тия способности могат да се използват за събарянето на общия враг, за събарянето на империализма. В това отношение механиката на империалистическото развитие, империалистическата война и революцията в Русия напълно потвърждават изводите на ленинизма.
      Оттук произтича и необходимостта от поддръжка, от решителна и активна поддръжка на национално-освободителното движение на потиснатите и зависимите народи от страна на пролетариата.
      Това не значи, разбира се, че пролетариатът трябва да поддържа всяко национално движение, всякъде и всякога, във всички отделни конкретни случаи. Думата е за поддържане на такива национални движения, които водят към отслабването и събарянето на империализма, а не към неговото укрепване и запазване. Има случаи, когато националните движения на отделни потиснати страни се сблъскват с интересите на пролетарското движение. Само по себе си се разбира, че в такива случаи не може и дума да става за поддържане. Въпросът за правата на нациите не е изолиран и самостоятелен въпрос, а е част от общия въпрос за пролетарската революция, подчинена на цялото и изискваща разглеждане от гледище на цялото. През петото десетилетие на миналия век Маркс беше за националното движение на поляците и унгарците, против националното движение на чехите и южните славяни. Защо? Защото чехите и южните славяни бяха тогава "реакционни народи", "руски предни постове" в Европа, предни постове на абсолютизма, докато поляците и унгарците бяха "революционни народи", които се бореха против абсолютизма. Защото подкрепянето на националното движение на чехите и южните славяни означаваше тогава косвена подкрепа на царизма, най-опасния враг на революционното движение в Европа.
      "Отделните искания на демокрацията - казва Ленин, - в това число и самоопределението, не са абсолют, а частица от общодемократическото (сега: общосоциалистическото) световно движение. Възможно е при отделни конкретни случаи частицата да противоречи на общото, тогава тя трябва да се отхвърли" (виж т. XIX, стр.257-258).
      Така стои работата с въпроса за отделните национални движения, за възможния реакционен характер на тези движения, ако, разбира се, ги разглеждаме не от формално гледище, не от гледището на абстрактните права, а конкретно, от гледище на интересите на революционното движение.
      Същото трябва да се каже и за революционния характер на националните движения изобщо. Несъмнената революционност на националните движения и грамадното число случаи е толкова относителна и своеобразна, колкото е относителна и своеобразна възможната реакционност на някои отделни национални движения. Революционният характер на националното движение в обстановката на империалистическото потисничество съвсем не предполага непременна наличност на пролетарски елементи в движението, наличност на революционна или републиканска програма на движението, наличност на демократическа основа на движението. Борбата на афганистанския емир за независимост на Афганистан е обективно революционна борба, въпреки монархическите възгледи на емира и на неговите привърженици, защото отслабва, разлага, подкопава империализма, докато борбата на такива "отчаяни" демократи и "социалисти", "революционери" и републиканци, като например Керенски и Цератели, Ренодел и Шайдеман, Чернов и Дан, Хендерсон и Клайнс, през време на империалистическата война беше реакционна борба, защото имаше за резултат разкрасяването, укрепването, победата на империализма. Борбата на египетските търговци и буржоазни интелигенти за независимост на Египет по същите причини е обективно революционна борба, въпреки буржоазния произход и буржоазното звание на лидерите на египетското национално движение, въпреки че те са против социализма, докато борбата на английското работническо правителство за запазване зависимото положение на Египет по същите причини е борба реакционна, въпреки пролетарския произход и пролетарското звание на членовете на това правителство, въпреки че те са "за" социализма. Д не говоря вече за националното движение в други, по-големи колониални и зависими страни, като Индия и Китай, всяка крачка на които към освобождение, даже ако тя нарушава изискванията на формалната демокрация, е мощен удар върху империализма, т.е. крачка несъмнено революционна.
      Ленин е прав, като казва, че националното движение на потиснатите страни трябва да се преценява не от гледище на формалната демокрация, а от гледище на фактическите резултати в общия баланс на борбата против империализма, т.е. "не изолирано, а в световен мащаб" (виж т. XIX, стр.257).
      2. Освободителното движение на потиснатите народи и пролетарската революция. При разрешаването на националния въпрос ленинизмът излиза от следните положения:
      а) светът е разделен на два лагера: лагера на шепа цивилизовани нации, които притежават финансовия капитал и експлоатират грамадното мнозинство от населението на земното кълбо, и лагера на потиснатите и експлоатираните народи на колониалните и зависимите страни, които съставляват това мнозинство;
      б) колониите и зависимите страни, потискани и експлоатирани от финансовия капитал, са грамаден резерв и най-сериозният източник на сили за империализма;
      в) революционната борба на потиснатите народи на зависимите и колониалните страни против империализма е единственият път за тяхното освобождение от гнета и експлоатацията;
      г) най-важните колониални и зависими страни вече са тръгнали по пътя на национално-освободителното движение, което не може да не доведе до криза на световния капитализъм;
      д) интересите на пролетарското движение в развитите страни и на национално-освободителното движение в колониите изискват съединението на тези два вида революционно движение в общ фронт против общия враг, против империализма;
      е) победата на работническата класа в развитите страни и освобождението на потиснатите народи от игото на империализма са невъзможни без създаването и укрепването на общ революционен фронт;
      ж) образуването на общ революционен фронт е невъзможно без непосредствената и решителна подкрепа на освободителното движение на потиснатите народи от страна на пролетариата от потискащите нации против "отечествения" империализъм, защото "не може да бъде свободен народ, който потиска други народи" (Маркс);
      з) тази подкрепа означава отстояване, защита, осъществяване на лозунга - право на нациите на отделяне, на самостоятелно държавно съществуване;
      и) без провеждането на този лозунг е невъзможно да се постигне обединение и сътрудничество на нациите в едно единно световно стопанство, което съставлява материалната база за победата на социализма; й) това обединение може да бъде само доброволно, възникнало върху почвата на взаимното доверие и на братските взаимни отношения между народите.
      Оттук следва, че в националния въпрос се различават две страни, две тенденции: тенденция към политическо освобождение от империалистическите вериги и към образуване на самостоятелна национална държава, която тенденция възниква върху почвата на империалистическия гнет и колониалната експлоатация, и тенденция към стопанско сближаване на нациите, която възниква във връзка с образуването на световния пазар и световното стопанство.
      "Развиващият се капитализъм - казва Ленин - познава две исторически тенденции в националния въпрос. Първата: събуждане на националния живот и националните движения, борба против всяко национално потисничество, създаване на национални държави. Втората: развитие и засилване на най-различни сношения между нациите, разрушаване на националните прегради, създаване на интернационалното единство на капитала, на икономическия живот изобщо, на политиката, науката и т.н. Двете тенденции са световен закон на капитализма. Първата преобладава в началото на неговото развитие, втората характеризира зрелия и отиващ към своето превръщане в социалистическо общество капитализъм" (виж т. XVII, стр.139 - 140).
      За империализма тези две тенденции са непримирими противоречия, защото империализмът не може да живее без експлоатация и насилствено държане на колониите в рамките на "единното цяло", защото империализмът може да сближава нациите само чрез анексии и колониални заграбвания, без които изобщо той е немислим.
      За комунизма, напротив, тези тенденции са само две страни на едно и също дело, на освободителното дело на потиснатите народи от игото на империализма, защото комунизмът знае, че обединението на народите в единно световно стопанство е възможно само върху началата на взаимното стопанство е възможно само върху началата на взаимното доверие и доброволното споразумение, че пътят за образуването на доброволно обединение на народите минава през отделянето на колониите от "единното" империалистическо "цяло", през тяхното превръщане в самостоятелни държави.
      Оттук необходимостта от упорита, непрекъсната, решителна борба против великодържавния шовинизъм на "социалистите" от господстващите нации (Англия, Франция, Америка, Италия, Япония и др.), които не желаят да се борят против своите империалистически правителства, не желаят да подкрепят борбата на угнетените народи в "техните" колонии за освобождаване от потисничеството, за държавно отделяне.
Без такава борба е немислимо възпитаването на работническата класа на господстващите нации в духа на истинския интернационализъм, в духа на сближаването с трудещите се маси в зависимите страни и колониите, в духа на действителната подготовка на пролетарската революция. Революцията в Русия не би победила и Колчак и Деникин нямаше да бъдат разбити, ако руският пролетариат не се ползваше със съчувствието и подкрепата на потиснатите народи на бившата Руска империя. Но за да спечели съчувствието и подкрепата на тези народи, той трябваше преди всичко да счупи веригите на руския империализъм и да освободи тези народи от националното потисничество. Без това би било невъзможно да се заздрави съветската власт, да се насади истински интернационализъм и да се създаде оная забележителна организация на сътрудничество между народите, която се нарича Съюз на съветските социалистически републики и която е жив първообраз на бъдещото обединение на народите в единно световно стопанство.
      Оттук произтича необходимостта да се води борба против националната затвореност, ограниченост, обособеност на социалистите от потиснатите страни, които не желаят да се издигнат по-високо от своята национална камбанария и не разбират значението на връзките между освободителното движение в своята страна и пролетарското движение в господстващите страни. Без такава борба е немислимо да се отстои самостоятелната политика на пролетариата от потиснатите нации и неговата класова солидарност с пролетариата на господстващите страни в борбата за събаряне на общия враг, в борбата за събаряне на империализма, без такава борба интернационализмът би бил невъзможен.
      Такъв е пътят на възпитанието на трудещите се маси на господстващите и потиснатите нации в духа на революционния интернационализъм.
      Ето какво казва Ленин за тази двустранна работа на комунизма по възпитанието на работниците в духа на интернационализма:
      "Може ли това възпитание... да бъде конкретно еднакво за големите и потискащи нации и за малките, угнетявани нации, за анексиращите нации и анексираните нации?
      Очевидно, не. Пътят към една и съща цел: към пълното равноправие, към най-тясното сближаване и по-нататъшно сливане на всички нации, върви тук очевидно по различни конкретни пътища - също като например пътят към точката, която се намира в средата на дадена страница, от единия край на страницата върви наляво, а от противоположния край на страницата - надясно. Ако социалистът от великата, угнетяваща, анексираща нация, изповядвайки изобщо сливане на нациите, забрави макар за минута, че "неговият" Николай II, "неговият" Вилхелм, Георг, Поанкаре и пр. Също са за сливане с малките нации (чрез анексии) - Николай II е за "сливане" с Галиция, Вилхелм II - за "сливане" с Белгия и пр., - то такъв социалист ще се окаже смешен доктринер в теорията и помощник на империализма на практика.
      Центърът на тежестта на интернационалното възпитание на работниците от потискащите страни непременно трябва да бъде в пропагандирането и защитата на свободата за отделяне на потиснатите страни. Без това няма интернационализъм. Ние сме в правото си и сме длъжни да третираме всеки социалист от потискаща нация, който не води такава пропаганда, като империалист и мерзавец. Това е безусловно искане, макар случаят на отделяне да е възможен и "осъществим" преди социализма само един на 1000 случаи...
      Напротив, социалистът от малката нация трябва да постави центъра на тежестта на своята агитация върху втората дума от нашата обща формула - "доброволно съединение" на нациите. Той може, без да нарушава своите задължения като интернационалист, да бъде и за политическата независимост на своята нация, и за нейното включване в съседната държава X,Y,Z и пр. Но във всички случаи той трябва да се бори против дребнонационалната ограниченост, затвореност, обособеност и да държи сметка за цялото и всеобщото, за подчиняване интересите на частното на интересите на общото.
      Хората, които не вникват във въпроса, намират, че е "противоречиво" социалистите от потискащите нации да искат "свобода на отделяне", а социалистите от угнетените нации - "свобода на съединение". Но малко размишление показва, че друг път към интернационализма и сливането на нациите, друг път към тази цел от даденото положение няма и не може да има" (виж т. XIX, стр. 261 - 262).


VII СТРАТЕГИЯ И ТАКТИКА


      От тази тема аз вземам шест въпроса: а) стратегията и тактиката като наука за ръководене класовата борба на пролетариата; б) етапи на революцията и стратегията; в) приливи и отливи на движението и тактиката; г) стратегическо ръководство; д) тактическо ръководство; е) реформизъм и революционизъм.
      1. Стратегията и тактиката като наука за ръководене класовата борба на пролетариата. Периодът, през който господстваше II Интернационал, беше предимно период на формиране и обучение на пролетарските армии в обстановка на повече или по-малко мирно развитие. Това беше периодът на парламентаризма като главна форма на класовата борба. Въпросите за големите класови сблъсквания, за подготовката на пролетариата към революционни схватки, за пътищата на завоюване пролетарската диктатура не стояха тогава, както изглеждаше, на дневен ред. Задачата се свеждаше към това - да се използват всички пътища на легалното формиране и обучение на пролетарските армии, да се използва парламентаризмът съобразно с условията, при които пролетариатът си оставаше и, както изглеждаше, трябваше да си остане в положението на опозиция. Едва ли е нужно да се доказва, че такъв период и при такова разбиране задачите на пролетариата не можеше да има нито цялостна стратегия, нито разработена тактика. Имаше откъслеци, отделни мисли по тактиката и стратегията, но тактика и стратегия нямаше.
      Смъртният грях на II Интернационал не е в това, че той провеждаше на времето си тактиката на използване парламентарните форми на борба, а в това, че той надценяваше значението на тези форми, като ги смяташе едва ли не за единствени, а когато настъпи периодът на откритите революционни схватки и въпросът за извънпарламентарните форми на борба изтъкна на първо място, партиите на II Интернационал се отвърнаха от новите задачи, не ги възприеха.
      Едва през следващия период, периода на откритите акции на пролетариата, периода на пролетарската революция, когато въпросът за събарянето на буржоазията стана въпрос на непосредствена практика, когато въпросът за резервите на пролетариата (стратегията) стана един от най-животрептящите въпроси, когато всички форми на борба и организация - и парламентарните, и извънпарламентарните (тактиката) - се очертаха напълно, едва през този период можеха да се създадат цялостна стратегия и разработена тактика на пролетарската борба. Именно през този период Ленин измъкна на бял свят гениалните мисли на Маркс и Енгелс върху тактиката и стратегията, които бяха погребани от опортюнистите на II Интернационал. Но Ленин не се задоволи само с възстановяването на отделните тактически положения на Маркс и Енгелс. Той ги разви по-нататък и ги допълни с нови мисли и положения, като обедини всичко това в система от правила и ръководни начала по ръководството на класовата борба на пролетариата. Такива брошури на Ленин, като "Какво да се прави?", "Двете тактики", "Империализмът", "Държавата и революцията", "Пролетарската революция и ренегатът Кауцки", "Детската болест", ще влязат, без съмнение, като най-ценен принос в общата съкровищница на марксизма, в неговия революционен арсенал. Стратегията и тактиката на ленинизма е наука за ръководене революционната борба на пролетариата.
      2. Етапи на революцията и стратегията. Стратегията е определяне посоката на главния удар на пролетариата съобразно с дадения етап на революцията, изработване на съответен план за разположение на революционните сили (главните и второстепенните резерви), борба за провеждане на този план по цялото продължение на дадения етап на революцията.
      Нашата революция преживя вече два етапа и навлезе след Октомврийския преврат в трети етап. Съобразно с това се изменяше и стратегията.
      Първи етап. От 1903 г. до февруари 1917 г. Целта беше да се свали царизмът, да се ликвидират напълно средновековните остатъци. Главната сила на революцията е пролетариатът. Най-близкият резерв са селяните. Посока на главния удар: изолиране на либерално-монархическата буржоазия, която се старае да овладее селяните и да ликвидира революцията чрез съглашение с царизма. План за разположението на силите: съюз на работническата класа със селяните. " Пролетариатът трябва да доведе докрай демократическия преврат, присъединявайки към себе си селската маса, за да смаже със сила съпротивата на самодържавието и парализира непостоянството на буржоазията" ( виж Ленин, т. VIII, стр. 96).
      Втори етап. От март 1917 г. до октомври 1917 г. целта е да се свали империализмът в Русия и да се излезе от империалистическата война. Главната сила на революцията е пролетариатът. Най-близкият резерв са бедните селяни. Пролетариатът от съседните страни като вероятен резерв. Затегналата се война и кризата на империализма като благоприятен момент. Посока на главния удар: изолиране на дребнобуржоазната демокрация (меншевиките, есерите), която се стреми да овладее трудещите се селски маси и завърши революцията чрез съглашение с империализма. План за разположение на силите: съюз на пролетариата с бедните селяни. "Пролетариатът трябва да извърши социалистическия преврат, присъединението, за да сломи със сила съпротивата на буржоазията и парализира непостоянството на селяните и на дребната буржоазия" (виж пак там).
      Трети етап. Той се започва след Октомврийския преврат. Целта е да се заздрави пролетарската диктатура в една страна и да се заздрави пролетарската диктатура в една страна и да се използва тя като опорен пункт за събаряне на империализма във всички страни. Резолюцията излиза вън от рамките на дадена страна - започнала се е епохата на световната революция. Главни сили на революцията: диктатурата на пролетариата в една страна, революционното движение на пролетариата в една страна, революционното движение на пролетариата във всички страни. Главни резерви: полупролетарските и дребните селски маси в развитите страни, освободителното движение в колониите и зависимите страни. Посока на главния удар: изолиране на дребнобуржоазната демокрация, изолиране партиите на II Интернационал, които представляват главна опора на политиката на споразумение с империализма. План за разположение на силите: съюз на пролетарската революция с освободителното движение на колониите и зависимите страни.
      Стратегията има работа с главните сили на революцията и с техните резерви. Тя се изменя във връзка с преминаването на революцията от един етап в друг, като в основата си остава без изменения през целия период на дадения етап.
      3. Приливи и отливи на движението и тактиката. Тактиката е определяне линията на поведението на пролетариата за един сравнително кратък период на прилив или отлив на движението, на подем или упадък на революцията, борба за провеждане на тази линия чрерз заменяне старите форми на борба и организация с нови, старите лозунги с нови, чрез съчетание на тези форми и т.н. Ако стратегията има за цел да се спечели войната, например против царизма или буржоазията, да се доведе докрай борбата против царизма или буржоазията, то тактиката си поставя по-маловажни цели, защото тя се стреми да спечели не войната изобщо, а едни или други сражения, едни или други битки, да проведе успешно едни или други кампании, едни или други акции, съответстващи на конкретната обстановка през периода на дадения подем или упадък на революцията. Тактиката е част от стратегията, подчинена е на последната и служи на нея.
      Тактиката се изменя в зависимост от приливите и отливите. Докато в първия етап на революцията ( 1903 - 1917, февруари) стратегическият план си оставаше без изменение, тактиката през това време беше изменяна няколко пъти. През периода 1903-1905г. тактиката на партията беше настъпателна, защото имаше прилив на революцията, движението вървеше нагоре и тактиката трябваше да изхожда от този факт. Съответно с това и формите на борбата бяха революционни, отговарящи на изискванията на революционния прилив. Местни политически стачки, политически демонстрации, обща политическа стачка, бойкот на Думата, въстание, революционно-боеви лозунги - такива са сменящите се една с друга форми на борба през този период. Във връзка с формите на борбата се измениха тогава и организационните форми. Фабрично-заводски комитети, селски революционни комитети, стачни комитети, Съвети на работническите депутати, повече или по-малко легална работническа партия - такива са организационните форми през този период.
      През периода 1907 - 1912 г. партията бе принудена да премине към тактиката на отстъпление, защото тогава имахме упадък на революционното движение, отлив на революцията, и тактиката не можеше да не държи сметка за този факт. В съответствие с това се измениха и формите на борба, а така също и организационните форми. Вместо бойкот на Думата - участие в Думата, вместо открити революционни акции вън от Думата - речи в Думата и работа в Думата, вместо общи политически стачки - частични икономически стачки или просто затишие. Ясно е, че през този период партията трябваше да мине в нелегалност, а масовите революционни организации бяха заменени с културно-просветни, кооперативни, осигурителни и други законни организации.
      Същото трябва да се каже за втория и третия етап на революцията, в течение на които тактиката се менеше десетки пъти, докато стратегическите планове си оставаха без изменение.
      Тактиката се занимава с формите на борба и с формите на организация на пролетариата, с тяхното сменяване, с тяхното съчетаване. На определен етап на революцията тактиката може да се изменя няколко пъти в зависимост от приливите или отливите, от подема или упадъка на революцията.
      4. Стратегическо ръководство. Резервите на революцията биват:
      преки : а) селяните и изобщо преходните слоеве в своята страна; б) пролетариатът от съседните страни; в) революционното движение в колониите и зависимите страни; г) завоеванията и придобивките на пролетарската диктатура, част от които пролетариатът може временно да пожертва, като запази обаче за себе си надмощие в силите, за да може да се избави от силния противник и спечели време, за да се съвземе, и
      косвени: а) противоречията и конфликтите между непролетарските класи в своята страна, които могат да бъдат използвани от пролетариата за отслабване на противника и за усилване на своите резерви; б) противоречията, конфликтите и войните (например империалистическата война) между враждебните на пролетарската държава буржоазни държави, които могат да бъдат използвани от пролетариата при своето настъпление или при маневриране, когато е принуден да отстъпва.
      Върху първия вид резерви не си струва да се разпростираме, тъй като тяхното значение е ясно за всеки и за всички. Що се отнася до втория вид резерви, чието значение не всякога е ясно, трябва да кажа, че понякога те имат първостепенно значение за хода на революцията. Едва ли може да се отрече например грамадното значение на конфликта между дребнобуржоазната демокрация (есерите) и либерално-монархическата буржоазия (кадетите) през време на първата революция и след нея, който, без съмнение, допринесе за освобождението на селяните от влиянието на буржоазията. Още по-малко основания има да се отрича колосалното значение на убийствената война между главните империалистически групи по време на Октомврийския преврат, когато империалистите, заети с войната помежду си, нямаха възможност да съсредоточат сили против младата съветска власт, а пролетариатът тъкмо поради това получи възможност да се заеме здравата с организирането на своите сили, с укрепването на своята власт и да подготви разгромяването на Колчак и Деникин. Трябва да се предполага, че сега, когато противоречията между империалистическите групи се задълбочават все повече и когато новата война между тях става неизбежна, резервите от такъв род ще имат за пролетариата все по-сериозно значение.
      Задачата на стратегическото ръководство е да използва правилно всички тези резерви за постигане главната цел на революцията в даден етап на нейното развитие.
      В какво се състои правилното използване на резервите?
      В изпълнението на някои необходими условия, за главни от които трябва да се смятат следните:
      Първо. Съсредоточаване главните сили на революцията в решителния момент на най-уязвимия за противника пункт, когато революцията е вече назряла, когато настъплението върви с пълна пара, когато въстанието чука на вратата и когато притеглянето на резервите към авангарда е решаващо условие за успеха. Като пример, който демонстрира подобно използване на резервите, може да се смята стратегията на партията през периода април - октомври 1917 г. Несъмнено е, че най-уязвимият пункт на противника през този период беше войната. Несъмнено е, че именно по този въпрос, като основен, партията събра около пролетарския авангард най-широки маси от населението. През този период стратегията на партията се свеждаше към следното: учейки авангарда на улични акции чрез манифестации и демонстрации, да привлича в същото време резервите към авангарда чрез Съветите в тила и войнишките комитети на фронта. Изходът на революцията показа, че използването на резервите беше правилно.
      Ето какво казва Ленин за това условие за стратегическото използване силите на революцията, перефразирайки известните положения на Маркс и Енгелс за въстанието:
      "Никога да не се играе с въстание, но пристъпвайки към въстание, да се помни твърдо, че трябва да се върви докрай. Необходимо е да се добие голямо надмощие на силите на решаващото място и решителния момент, защото иначе неприятелят, който има по-добра подготовка и организация, ще унищожи въстаниците. Веднъж въстанието започнато, трябва да се действа с най-голяма решителност и непременно, безусловно да се преминава в настъпление.  Отбраната е смърт за въоръженото въстание.  Трябва да се стараеш да изненадаш неприятеля, да издебнеш момента, докато неговите войски са разпръснати. Трябва всекидневно да се постигат макар и малки успехи (може да се каже: ежечасно, ако става дума за отделен град), поддържайки на всяка цена "моралното надмощие"(виж т. XXI, стр.319-320).
      Второ. Избор на момента за решителния удар, момента за започване на въстанието, който предполага, че кризата е стигнала до кулминационната си точка и че са вече на лице: готовност на авангарда да се бие докрай, готовност на резерва да подкрепи авангарда и да внесе максимално смущение в редовете на противника.
      Решителното сражение - казва Ленин - може да се смята напълно узряло, ако "всички враждебни или класови сили са се достатъчно забъркали, достатъчно са се изпобили едни други, достатъчно са се обезсилили в една не по силите им борба", ако "всички колебаещи се, клатушкащи се, неустойчиви, междинни елементи - т.е. дребната буржоазия, дребнобуржоазната демокрация, за разлика от буржоазията - са се достатъчно компрометирали пред народа, са се достатъчно опозорили със своето практическо банкрутство"; ако "в средата на пролетариата се е започнало и могъщо се издига масовото настроение за подкрепа на най-решителните, беззаветно смелите, революционните действия против буржоазията. Ето тогава революцията е узряла, тогава нашата победа, ако сме пресметнали вярно всички отбелязани по-горе... условия и сме избрали точно момента, нашата победа е осигурена" (виж т. XXV, стр.229).
      Като образец на такава стратегия може да се смята провеждането на Октомврийското въстание.
      Нарушаването на това условие води към опасна грешка, наричана "загубване на темпо", когато партията изостава от хода на движението или избързва далече напред, като създава опасност от провал. Като пример за такова "загубване на темпото", като пример как не бива да се определя моментът на въстанието, трябва да се смята опитът на част от другарите да започнат въстанието с арестуването на Демократическото съвещание през септември 1917 г., когато в съветите още се чувстваше колебание, фронтът още се намираше на кръстопът и резервите още не бяха притеглени към авангарда.
      Трето. Неотклонно провеждане на вече възприетия курс през всички и всякакви затруднения и усложнения по пътя към целта, което е необходимо, за да не губи авангардът от своя поглед главната цел на борбата, а масите да не се отклоняват от пътя, като отиват към тая цел и се стремят да се сплотяват около авангарда. Нарушаването на това условие води към голяма грешка, добре известна на моряците под името "загубване на курса". Като например на такова "загубване на курса" трябва да се смята погрешното поведение на нашата партия след Демократическото съвещание, когато тя взе решение да участва в Предпарламента. Партията като че ли забрави в оня момент, че Предпарламентът беше опит на буржоазията да преведе страната от пътя на Съветите върху релсите на буржоазния парламентаризъм, че участието на партията в такова учреждение можеше да забърка всичките карти и да дезориентира работниците и селяните, които водеха революционна борба под лозунга: "Всичката власт на Съветите." Тази грешка беше поправена с излизането на болшевиките от Предпарламента.
      Четвърто. Маневрите с резервите, разчитано на правилно отстъпление, когато врагът е силен, когато отстъплението е неизбежно, когато да се приеме боят, налаган от неприятеля, е очевидно неизгодно, когато отстъплението при даденото съотношение на силите е единственото средство, за да се изведе авангардът изпод удара и той да запази резервите си.
      "Революционните партии - казва Ленин - трябва да се доучват. Те се учеха да настъпват. Сега трябва да разберат, че е необходимо тази наука да се допълни с науката как по-правилно да отстъпват. Трябва да разберат - и революционната класа се учи да разбира от своя собствен горчив опит, - че те не могат да победят, ако не се научат правилно да настъпват и правилно да отстъпват" (виж т. XXV,стр.177).
      Целта на такава стратегия е: да се спечели време, да се разложи противникът и да се съберат сили за преминаване след това в настъпление.
      Като образец на такава стратегия може да се смята сключването на Брест-Литовския мир, който даде на партията възможност да спечели време, да използва сблъскванията в лагера на империализма, да разложи силите на противника, да запази селяните на своя страна и да събере сили, за да подготви настъплението против Колчак и Деникин.
      "Сключвайки сепаративен мир - казваше тогава Ленин, - ние се освобождаваме до най-голяма, възможна за дадения момент степен от двете враждуващи империалистически групи, като използваме враждата и войната между тях - като ги затруднява да сключат сделка против нас, - използваме, като за известен период си развързваме ръцете, за да продължим и закрепим социалистическата революция" (виж том XXII, стр.198).
      "Сега даже и последният глупак вижда - казваше Ленин три години след  Брест-Литовския мир, - "че "Брест-Литовският мир" бе отстъпка, която засили нас, а разкъса силите на международния империализъм" (виж т. XXVII, стр.7).
      Такива са главните условия, които осигуряват правилно стратегическо ръководство.
      5. Тактическо ръководство. Тактическото ръководство е част от стратегическото ръководство, подчинено на задачите и изискванията на последното. Задачата на тактическото ръководство е да овладее всички форми на борба и организация на пролетариата и да осигури правилното им използване, за да може при даденото съотношение на силите да се постигнат максимални резултати, необходими за подготовката на стратегическия успех.
      В какво се състои правилното използване формите на пролетарската борба и организация?
      В изпълнението на някои необходими условия, от които главни трябва да се считат следните:
      Първо. Издигането на първо място ония именно форми на борба и организация, които, отговаряйки най-много на условията на дадения прилив или отлив на движението, са в състояние да улеснят и осигурят довеждането на масите на революционните позиции, довеждането на милионните маси на фронта на революцията и разпределянето им по фронта на революцията.
      Въпросът не се касае до това, щото авангардът да съзнае невъзможността да се запазят старите порядки и неизбежното им премахване. Въпросът се касае до това, щото масите, милионите маси да разберат тази неизбежност и да проявят готовност да подкрепят авангарда. Но масите могат да разберат това само чрез собствения си опит. Да се даде възможност на милионните маси да се убедят чрез собствения си опит в неизбежността от събарянето на старата власт, да се издигат такива начини на борба и такива форми на организация, които биха помогнали на масите да се убедят от опит в правилността на революционните лозунги - ето в що се състои задачата.
      Авангардът би се откъснал от работническата класа, а работническата класа би изгубила връзката си с масите, ако партията не беше решила на времето си да вземе участие в Думата, ако тя не бе решила да съсредоточи силите си върху дейността в Думата и, базирайки се на тази дейност, да започне борба с цел да улесни масите да се убедят чрез собствения си опит в безполезността на Думата, в лъжливостта на кадетските обещания, в невъзможността на съглашение с царизма, в неизбежността на съюза на селяните с работническата класа. Разобличаването на кадетите и хегемонията на пролетариата щяха да бъдат невъзможни без опита на масите през периода на Думата.
      Опасността от отзовистката тактика бе в това, че тя заплашваше да откъсне авангарда от неговите милиони резерви.
      Партията щеше да се откъсне от работническата класа, а последната щеше да се лиши от влиянието сред широките селски и войнишки маси, ако пролетариатът бе тръгнал по стъпките на левите комунисти, които призоваваха към въстание през април 1917 г., когато меншевиките и есерите не бяха още успели да се компрометират като привърженици на войната и империализма, когато масите още не бяха успели да разберат от собствения си опит лъжливостта на меншевишко-есеровските приказки за мир, за земя, за свобода. Без опита на масите през периода на керенщината меншевиките и есерите нямаше да бъдат изолирани и диктатурата на пролетариата би била невъзможна. Затова тактиката на "търпеливо разясняване" грешките на дребнобуржоазните партии и на открита борба вътре в Съветите бе единствената правилна тактика.
      Опасността от тактиката на левите комунисти бе в това, че тя заплашваше да превърне партията от водач на пролетарската революция в шепа празни и безпочвени съзаклятници.
      "Само с авангарда - казваше Ленин - не може да се победи. Да се хвърли само авангардът в решителен бой, докато цялата класа, докато широките маси не са заели позиция или на открита подкрепа на авангарда, или поне на доброжелателен неутралитет към него... би било не само глупост, но и престъпление. А за да може действително цялата класа, действително широките трудещи се и потиснати от капитала маси да дойдат до такава позиция, само пропаганда, само агитация не стига. За това е необходим собственият политически опит на тези маси. Такъв е основният закон на всички велики революции, потвърден сега с поразителна сила и релефност не само от Русия, но и от Германия. Не само некултурните, често пъти неграмотни маси на Русия, но и високо културните и без изключение грамотни маси на Германия трябваше да изпитат на собствената си кожа всичкото безсилие, всичката безхарактерност, всичката безпомощност, всичкото лакейство пред буржоазията, всичката подлост на правителството на рицарите от II Интернационал, всичката неизбежност на диктатурата на крайните реакционери (Корнилов в Русия, Кап и сие в Германия) като единствена алтернатива относно пролетарската диктатура, за да завият решително към комунизма" (виж т. XXV, стр.228).
      Второ. Във всеки даден момент да се намери оная особена брънка във веригата на процесите, за която се хванеш, може да се задържи цялата верига и да се подготвят условията за достигане на стратегическия успех.
      Това значи от редицата задачи, които стоят пред партията, да се отдели именно оная измежду най-близките задачи, чието разрешение е централен пункт и чието провеждане осигурява успешното разрешаване на останалите неотложни задачи.
      Значението на това положение би могло да се покаже с два примера, от които единият може да се вземе от далечното минало (периода на създаването на партията), а другият - от най-близкото настояще (периода на непа).
      В периода на образуването на партията, когато безбройните кръжоци и организации не бяха още свързани помежду си, когато разпокъсаността и кръжоковщината разяждаха партията отгоре до долу, когато идейната безпътица беше характерна черта на вътрешния партиен живот, в този период основната брънка и основната задача от веригата брънки и основната брънка и основната задача от веригата задачи, които стояха тогава пред партията, беше създаването на общоруски нелегален вестник. Защо? Защото само чрез общоруски нелегален вестник беше възможно при тогавашните условия да се създаде сплотено партийно ядро, способно да свърже в едно цяло безбройните кръжоци и организации, да подготви условията за идейното и тактическото единство и по този начин да сложи фундамента за изграждане на истинска партия.
      В периода на преминаването от войната към стопанското строителство, когато индустрията влачеше жалко съществуване в ноктите на разрушението, а селското стопанство страдаше от недостиг на градски изделия, когато тясното сближение на държавната индустрия със селското стопанство се превърна в главно условие за успешното социалистическо строителство - в този период основната брънка във веригата от процеси, основната задача между редицата други задачи беше развитието на търговията. Защо? Защото в условията на непа тясното сближение на индустрията със селското стопанство е невъзможно иначе освен чрез търговията, защото производство без пласиране в условията на непа е смърт за индустрията, защото индустрията може да се разшири само като се разшири пласирането чрез развитие на търговията, защото само като се укрепим в областта на търговията, само след като овладеем търговията, само след като овладеем тази брънка, можем да се надяваме да свържем индустрията със селския пазар и успешно да разрешим другите най-близки задачи, за да се създадат условия за построяване фундамента на социалистическата икономика.
      "Не е достатъчно да бъдеш революционер и привърженик на социализма или комунист изобщо... казва Ленин. - Трябва да умееш да намериш във всеки момент оная особена брънка от веригата, за която трябва с всички сили да се хванеш, за да удържиш цялата верига и подготвиш трайно преминаването към следващата брънка"..."В дадения момент... такава брънка е оживяването на вътрешната търговия при нейното правилно държавно регулиране (насочване). Търговията - ето "брънката" в историческата верига на събитията, в преходните форми на нашето социалистическо строителство през 1921 - 1922 г., "за която трябва с всички сили да се хванем"..." (виж т. XXVII, стр. 82).
      Такива са главните условия, които осигуряват правилното тактическо ръководство.
      6.Реформизъм и революционизъм. С какво се отличава революционната тактика от реформистката тактика?
      Някои мислят, че ленинизмът е против реформите, против компромисите и съглашенията изобщо. Това е съвършено невярно. Болшевиките знаят не по-зле от всеки друг, че в известен смисъл "всяко деяние е благо", че при известни условия реформите въобще, компромисите и съглашенията частно са необходими и полезни.
      "Да водиш война - казва Ленин - за събаряне на международната буржоазия, война сто пъти по-тежка, по-продължителна и по-сложна от най-упоритата из обикновените войни между държавите и при това предварително да се откажеш от всяко лавиране, от използване противоречието на интересите (макар и временно) между враговете, от споразумения и компромиси с възможните (макар и временни, недълготрайни, надеждни, условия) съюзници - нима това не е извънредно смешно нещо? Нима такъв човек не прилича на оня, който при едно трудно изкачване по неизследвана още и непристъпна досега планина предварително се отказва да прави понякога зигзази, да опитва разни посоки?" (виж т. XXV,стр.210).
      Въпросът, очевидно, не е в реформите или компромисите и съглашенията, а в това как хората си служат с реформите и съглашенията.
      За реформиста реформата е всичко, а революционната работа е ей така, за разговор, за хвърляне прах в очите. Затова при реформистката тактика, когато на власт е буржоазията, реформата неизбежно се превръща в оръдие за укрепването на тази власт, в оръдие за разлагане на революцията.
      За революционера пък, напротив, главното е революционната работа, а не реформата - за него реформата е второстепенен продукт на революцията. Затова при революционната тактика, когато на власт е буржоазията, реформата, естествено, се превръща в оръдие за разлагане на тази власт, в оръдие за укрепване на революцията, в опорен пункт за по-нататъшното развитие на революционното движение.
      Революционерът приема реформата, за да я използва като средство за съчетаване легалната с нелегалната работа, за да я използва като прикритие за усилване на нелегалната работа по революционното подготвяне на масите за събарянето на буржоазията.
      В това е същността на революционното използване на реформите и съглашенията в условията на империализма.
      Реформистът пък, напротив, приема реформите, за да се откаже от всяка нелегална работа, за да провали работата по подготвянето на масите за революцията и почине под сянката на "подарената" реформа.
      В това е същността на реформистката тактика.
      Така стои въпросът с реформите и съглашенията в условията на империализма.
      Работата обаче се изменя малко нещо след събарянето на империализма, при пролетарската диктатура. При известни условия, при известна обстановка пролетарската власт може да се види принудена да остави временно пътя на революционното преустройство на съществуващите порядки и да тръгне по пътя на постепенното им преобразуване, "по реформистки път", както казва Ленин в известната си статия " За значението на златото", по пътя на обходните движения, по пътя на реформите и отстъпките на непролетарските класи с цел да разложи тези класи и да даде на революцията време да се съвземе, да събере сили и подготви условията за ново настъпление. Не може да се отрече, че този път е в известен смисъл реформистки път. Трябва само да се помни, че ние имаме тук една коренна особеност, която се състои в това, че в дадения случай реформата изхожда от пролетарска власт, че тя укрепва пролетарската власт, че тя и дава необходимия отдих, че тя е призвана да разложи не революцията, а непролетарските класи.
      Реформата при такива условия се превръща по този начин в своята противоположност.
      Провеждането на такава политика от страна на пролетарската власт става възможно затова, и само затова, че размахът на революцията в предидущия период е бил достатъчно голям и е дал по този начин достатъчно широк простор, за да има къде да се отстъпи, като се замени тактиката на настъплението с тактиката на временното отстъпление, с тактиката на обходните движения.
      По такъв начин, ако по-рано, при буржоазната власт, реформите бяха второстепенен продукт на революцията, то сега, при диктатурата на пролетариата, източник на реформите са революционните завоевания на пролетариата, натрупаните в ръцете на пролетариата резерви, които се състоят от тези завоевания.
      "Отношението между реформите и революцията - казва Ленин - е определено точно и правилно само от марксизма, при което Маркс е могъл да види това отношение само от една страна, а именно: в обстановката, която предшества първата що-годе продължителна победа на пролетариата поне в една страна. В такава обстановка основата на правилното отношение бе: реформите са второстепенен продукт на революционната класова борба на пролетариата ... След победата на пролетариата поне в една страна се появява нещо ново в отношението между реформите и революцията. Принципиално въпросът си остава същият, но по форма има изменение, което Маркс лично не можеше да предвиди, но което може да се схване само на почвата на марксистката философия и политика ... След победата (т.е. реформите - Й.Ст.) освен това (бидейки в международен мащаб такъв също "второстепенен продукт") са за страната, гдето е удържана победата, необходима и законна почивка във всички случаи, когато предварително е ясно, че силите, след максималното им напрежение, не стигат за революционното изпълнение на един или друг преход. Победата дава такъв "запас от сили", че има с какво да се задържиш даже при принудително отстъпление - да се задържиш и в материален и в морален смисъл (виж т. XXVII, стр. 84 - 85 ).


VIII ПАРТИЯТА


      В предреволюционния период, в периода на повече или по-малко мирно развитие, когато партиите на II Интернационал бяха господстваща сила в работническото движение, а парламентарните форми на борба се считаха за главни форми - в тия условия партията нямаше и не можеше да има такова важно и решаващо значение, каквото тя придоби след това в условията на откритите революционни схватки. Като защитава от нападки II Интернационал, Кауцки казва, че партиите на II Интернационал са инструмент на мира, а не на войната, че именно поради това те се оказаха безсилни да предприемат нещо сериозно през време на войната, в периода на революционните акции на пролетариата. Това е съвършено вярно. Но какво значи това? Това значи, че партиите на II Интернационал са непригодни за революционната борба на пролетариата, че те не са боеви партии на пролетариата, които водят работниците към власт, а избирателен апарат, приспособен към парламентарните избори и парламентарната борба. С това в същност се и обяснява фактът, че в периода, когато във II Интернационал господстваха опортюнистите, главната политическа организация на пролетариата не беше партията, а парламентарната фракция. Известно е, че в действителност партията в този период беше придатък и обслужващ елемент на парламентарната фракция. Едва ли е нужно да се доказва, че при такива условия, с такава партия начело, не можеше и дума да става за подготовка на пролетариата за революция.
      Работата обаче коренно се измени с настъпването на новия период. Новият период е период на открити сблъсъци на класите, период на революционни акции на пролетариата, период на пролетарската революция, период на непосредствената подготовка на силите за събаряне на империализма, за завладяване властта от пролетариата. Този период поставя пред пролетариата нови задачи за преустройване цялата партийна работа по нов, революционен начин за възпитаване на работниците в духа на революционната борба за власт, за подготовка и стягане на резервите, за съюзяване с пролетариата от съседните страни, за създаване здрави връзки с освободителното движение в колониите и зависимите страни и т.н. и т.н. Да мислиш, че тези нови задачи могат да бъдат разрешени със силите на старите социалдемократически партии, възпитани в мирните условия на парламентаризма - значи да се осъдиш на безнадеждно отчаяние, на неминуемо поражение. Да останеш с такива задачи на плещите при старите партии начело - значи да се окажеш напълно обезоръжен. Едва ли е нужно да се доказва, че пролетариатът не може да се примири с такова положение.
      Оттук произтича необходимостта от нова партия, боева партия, революционна партия, достатъчно смела, за да поведе пролетариата на борба за власт, достатъчно опитна, за да се ориентира в сложните условия на революционната обстановка, и достатъчно гъвкава, за да заобиколи всички и всякакви подводни камъни по пътя към целта.
      Без такава партия не може и да се мисли за събаряне на империализма, за завоюване диктатурата на пролетариата.
      Тази нова партия е партията на ленинизма.
      В какво се състоят особеностите на тази нова партия?
      1. Партията като преден отряд на работническата класа. Партията трябва да бъде преди всичко преден отряд на работническата класа. Партията трябва да събере в своите редове най-добрите елементи на работническата класа, техния опит, тяхната революционност, тяхната беззаветна преданост към делото на пролетариата. Но за да бъде действително преден отред, партията трябва да бъде въоръжена с революционна теория, с познаване законите на движението, с познаване законите на революцията. Без това тя е безсилна да ръководи борбата на пролетариата, да води след себе си пролетариата. Партията не може да бъде истинска партия, ако тя се ограничава с регистриране на онова, което преживява и мисли масата на работническата класа, ако тя се влачи като опашка след стихийното движение, ако тя не може да преодолее неподвижността и политическото безразличие на стихийното движение, ако тя не може да се издигне над временните интереси на пролетариата, ако тя не умее да издига масите до равнището на класовите интереси на пролетариата. Партията трябва да стои начело на работническата класа, тя трябва да вижда по-далече от работническата класа, тя трябва да води след себе си пролетариата, а не да се влачи като опашка след стихийността. Партиите на II Интернационал, които проповядват "опашкарството", са проводници на буржоазната политика и обричат пролетариата да играе ролята на оръдие в ръцете на буржоазията. Само партия, която играе ролята на преден отряд на пролетариата и която е способна да издига масите до равнището на класовите интереси на пролетариата - само такава партия е способна да отклони работническата класа от пътя на трейдюнионизма и да я превърне в самостоятелна политическа сила. Партията е политически водач на работническата класа.
      Аз говорих по-горе за трудностите на борбата на работническата класа, за сложността на обстановката на борбата, за стратегията и тактиката, за резервите и маневрирането, за настъплението и отстъплението. Тези условия са не по-малко сложни, ако не и по-сложни, от условията на войната. Кой може да се ориентира в тези условия, кой може да даде правилна ориентация на милионните пролетарски маси? Нито една армия във време на война не може да мине без опитен щаб, ако не иска да се обрече на поражение. Нима не е ясно, че толкова повече пролетариатът не може да мине без такъв щаб, ако той не иска да се остави да бъде унищожен от своите заклети врагове? Но къде е този щаб? Този щаб може да бъде само революционната партия на пролетариата. Работническата класа без революционна партия - това е армия без щаб. Партията е боен щаб на пролетариата.
      Но партията не може бъде само преден отряд. Тя трябва да бъде заедно с това и отпред на класата, част от класата, тясно свързана с нея чрез всичките корени на своето съществуване. Разликата между предния отряд и останалата маса на работническата класа, между партийните и безпартийните, не може да изчезне, докато не изчезнат класите, докато пролетариатът се попълва с пришълци от други класи, докато работническата класа като цяло е лишена от възможността да се издигне до равнището на предния отряд. Но партията би престанала да бъде партия, ако тази разлика би се превърнала в отчужденост, ако тя би се затворила в себе си и би се откъснала от безпартийните маси, ако тия маси не приемат нейното ръководство, ако партията не се ползва с морален и политически кредит сред масите. Неотдавна в нашата партия бяха приети двеста хиляди нови членове работници. Забележителното тук е това, че тези хора не толкова сами дойдоха в партията, колкото бяха изпратени в нея от цялата останала безпартийна маса, която вземаше активно участие при приемането на новите членове и без чието одобрение изобщо не се приемаха нови членове. Този факт говори, че широките безпартийни работнически маси смятат нашата партия за своя партия, партия близка и родна, от разширяването и укрепването на която те са кръвно заинтересовани и на чието ръководство те поверяват доброволно своята съдба. Едва ли е нужно да се доказва, че без тези неуловими морални нишки, които свързват партията с безпартийните маси, партията не би могла да стане решаваща сила на своята класа. Партията е неразделна част от работническата класа.
      "Ние сме - казва Ленин - партия на класата и затова почти цялата класа (а във военни времена, в епохата на гражданската война, и цялата класа без изключение) трябва да действа под ръководството на нашата партия, трябва да се приближава към нашата партия колкото се може по-близко. Но би било маниловщина и "опашкарство" да се мисли, че при капитализма почти цялата класа или цялата класа ще бъде в състояние един ден да се издигне до съзнателността и активността на своя преден отряд, на своята социалистическа партия. Нито един разумен социалист не се е още съмнявал, че при капитализма даже професионалната организация (по-примитивна, по-достъпна за съзнателността на неразвитите слоеве) не е в състояние да обхване почти цялата или цялата работническа класа. Да се забравя разликата между предния отряд и всичките останали маси, които тежнеят към него, да се забравя за постоянния дълг на предния отряд да издига все по-широки слоеве до това високо равнище - би значило само да се самозалъгваме, да си затваряме очите пред огромността на нашите задачи, да стесняваме тези задачи" (виж т. VI, стр. 205 - 206).
      2. Партията като организиран отряд на работническата класа. Партията не е само преден отряд на работническата класа. Ако тя иска действително да ръководи борбите на класата, тя трябва да бъде в същото време и организиран отряд на своята класа. Задачите на партията в условията на капитализма са извънредно големи и разнообразни. Партията трябва да ръководи борбата на пролетариата при извънредно трудните условия на вътрешното и международно развитие, тя трябва да води пролетариата в настъпление, когато обстановката изисква настъпление, тя трябва да изведе пролетариата изпод удара на силния противник, когато обстановката налага отстъпление, тя трябва да внася в редовете на милионните неорганизирани безпартийни работнически маси дух на дисциплина и планомерност в борбата, дух на организираност и самообладание. Но партията може да изпълни тези задачи само в такъв случай, ако тя самата е олицетворение на дисциплина и организираност, ако тя самата е организиран отряд на пролетариата. Без тези условия не може и дума да става за действително ръководство на милионните пролетарски маси от страна на партията. Партията е организираният отряд на работническата класа.
      Мисълта за партията като за организирано цяло е закрепена в известната Ленинова формулировка на първия член от устава на нашата партия, където партията се разглежда като сбор от организации, а членовете на партията - като членове на една от организациите на партията. Меншевиките, които още в 1903 година възразяваха против тази формулировка, предлагаха да се възприеме вместо нея "системата" на самозачисляване в партията, "системата", според която "званието" партиен член се разпространяваше върху всеки "професор" и "гимназист", върху всеки "съчуственик" и "стачник", който така или иначе поддържа партията, но не влиза и не иска да влезе в състава на нито една партийна организация. Едва ли е нужно да се доказва, че ако в нашата партия бе се укрепила тази оригинална "система", тя неизбежно щеше да доведе до препълване на партията с професори и гимназисти и до израждането и в неопределено, безформено, дезорганизирано "образувание", което се губи в море от "съчуственици", заличава границата между партия и класа и премахва задачата на партията да издига неорганизираните маси до равнището на предния отряд. Няма какво и да се казва, че при такава опортюнистическа "система" нашата партия не би могла да изпълни ролята на организиращо ядро на работническата класа в хода на нашата революция.
      "От гледището на Мартов - казва Ленин - границата на партията си остава съвършено неопределена, защото "всеки стачник" може "да се обяви за член на партията". Каква полза от тази неопределеност? Широко разпространение на "названието". Вредата от него е внасяне идеята на дезорганизацията, която смесва класата с партията" (виж т. VI, стр. 211).
      Но партията не е само сбор от партийни организации. Партията в същото време е и една единна система от тези организации, тяхното формално обединение в едно единно цяло, с висши и нисши ръководни органи, със задължение на малцинството да се подчинява на мнозинството, с практически решения, задължителни за всички партийни членове. Без тези условия партията не може да бъде единно организирано цяло, способно да осъществи планомерно и организирано ръководене на борбата на работническата класа.
      "По рано - казва Ленин - нашата партия не беше формално организирано цяло, а само сбор от отделни групи, и затова други отношения между тези групи, освен идейно въздействие, не можеше и да има. Сега ние станахме организирана партия, а това именно означава създаване на власт, превръщане авторитета на идеите в авторитет на властта, подчинение по-нискостоящите партийни инстанции на по-високостоящите" (виж пак там, стр. 291).
      Принципът, според който малцинството се подчинява на мнозинството и според който партийната работа се ръководи от единен център, често предизвиква нападки от страна на неустойчивите елементи, обвинения в "бюрократизъм", "формализъм" и т.н. Едва ли е нужно да се доказва, че планомерната работа на партията като цяло и ръководството на борбите на работническата класа биха били невъзможни без провеждането на тези принципи. Ленинизмът в организационния въпрос е неотклонно провеждане на тези принципи. Борбата против тези принципи Ленин нарича "руски нихилизъм" и "аристократически анархизъм", който заслужава да бъде осмян и отхвърлен.
      Ето какво казва Ленин за тези неустойчиви елементи в своята книга "Крачка напред":
      "На руския нихилист е особено свойствен този аристократически анархизъм. Партийната организация му се струва чудовищна "фабрика", подчинението на отделната част на цялото и малцинството - на мнозинството му се вижда като "закрепостяване"... разделението на труда под ръководството на центъра го кара да надава трагикомични вопли срещу превръщането на хората в "колелца и винтчета"... споменаването на организационния устав на партията предизвиква презрителна гримаса и пренебрежителна... забележка, че би могло и съвсем без устав..." "Струва ми се, ясно е, че виковете за прословутия бюрократизъм са просто прикриване на недоволството от личния състав на централните органи, са смокинен лист... Ти си бюрократ, защото ти си назначен от конгреса не съгласно моята воля, а въпреки нея; ти си формалист, защото се опираш на формалните решения на конгреса, а не на моето съгласие; ти действаш грубо-механически, защото се позоваваш на "механическото" мнозинство на партийния конгрес и не се съобразяваш с моето желание да бъда кооптиран; ти си самодържец, защото не искаш да дадеш властта в ръцете на старата топла компания" (виж том VI, стр. 310 и 287).
      3.Партията като висша форма на класовата организация на пролетариата. Партията е организираният отряд на работническата класа. Но партията не е единствената организация на работническата класа. Пролетариатът има още цял ред други организации, без които той не може да води успешна борба против капитала: професионални съюзи, кооперации, фабрично-заводски организации, парламентарни фракции, безпартийни женски организации, печат, културно-просветни организации, младежки съюзи, революционно-боеви организации (във време на открити революционни акции), Съвети на депутатите като държавна организационна форма (ако пролетариатът се намира на власт) и т.н. Грамадното мнозинство от тези организации са безпартийни и само известна част от тях се присъединява направо към партията или съставлява нейно разклонение. Всички тези организации при известни условия са абсолютно необходими на работническата класа, защото без тях е невъзможно да се укрепят класовите позиции на пролетариата в разнообразните сфери на борбата, защото без тях е невъзможно да се закали пролетариатът като сила, призвана да замени буржоазните порядки със социалистически порядки. Но как да се осъществи единно ръководство при такова изобилие от организации? Къде е гаранцията, че при наличността на много организации не ще се получи разногласие в ръководството? Може да ни се каже, че всяка от тези организации работи в своя обособена сфера и че поради това те не могат да си пречат една на друга. Това, разбира се, е вярно. Но вярно е също и това, че всички тези организации трябва да работят в една посока, защото те обслужват една класа, пролетарската класа. Пита се: кой определя линията, общата посока, в която трябва да вършат своята работа всички тези организации? Къде е оная централна организация, която не само е способна, разполагайки с необходимия опит, да изработи тази обща линия, но има още и възможност, ползвайки се с достатъчен за това авторитет, да подбуди всички тези организации да следват тази линия, за да се достигне единство в ръководството и се отстрани възможността от непоследователност?
      Такава организация е партията на пролетариата.
      Партията има всички данни за тази роля, защото, първо, тя е сборен пункт на най-добрите елементи от работническата класа, които имат непосредствени връзки с безпартийните пролетарски организации и твърде често ги ръководят; защото, второ, партията като сборен пункт на най-добрите хора от работническата класа е най-добрата школа за подготвяне водачи на работническата класа, способни да ръководят всички организационни форми на своята класа; защото, трето, партията като най-добра школа за подготвяне водачи на работническата класа по своя опит и авторитет е единствената организация, способна да централизира ръководството на пролетарската борба и да превърне по такъв начин всевъзможните безпартийни организации на работническата класа в обслужващи органи и трансмисионни ремъци, които я свързват с класата. Партията е висша форма на класовата организация на пролетариата.
      Това не значи, разбира се, че безпартийните организации, профсъюзите, кооперациите и др. трябва да бъдат формално подчинени на партийното ръководство. Става въпрос само за това, щото партийните членове, които влизат в състава на тези организации, като хора, без съмнение, влиятелни, да вземат всички мерки, за да убедят безпартийните организации да работят в контакт с партията на пролетариата и доброволно да приемат политическото и ръководство.
      Ето защо Ленин казва, че партията е "висшата форма на класовото обединение на пролетариите", чието политическо ръководство трябва да бъде разпростряно върху всички останали организационни форми на пролетариата (виж том XXV, стр. 194).
      Ето защо опортюнистическата теория за "независимост" и "неутралитет" на безпартийните организации, която плоди независими парламентарни дейци и откъснати от партията публицисти, тесногръди професионалисти и оеснафили се кооператори, е съвършено несъвместима с теорията и практиката на ленинизма.
      4.Партията като оръдие на пролетарската диктатура. Партията е висшата организационна форма на пролетариата. Партията е основно ръководно начало вътре в пролетарската класа и сред организациите на тази класа. Но от това съвсем не следва, че партията може да се разглежда като самоцел, като самозадоволяваща се сила. Партията е не само висша форма на класовото обединение на пролетариите, тя е в същото време оръдие в ръцете на пролетариата за завоюване на диктатурата, когато тя още не е завоювана, за укрепване и разширяване на диктатурата, когато тя е вече завоювана. Партията не би могла да се издигне така високо по своето значение и тя не би могла да обхване всичките останали организационни форми на пролетариата, ако пред пролетариата не стоеше въпросът за завладяването на властта, ако условията на империализма, неизбежността на войните и съществуващата криза не изискваха да се концентрират всички сили на пролетариата в един пункт, да се съсредоточат всички нишки на революционното движение в едно място, за да се събори буржоазията и да се завоюва пролетарската диктатура. Партията е нужна на пролетариата преди всичко като негов боен щаб, необходим за успешното завладяване на властта. Едва ли е нужно да се доказва, че без партия, способна да събере около себе си масовите организации на пролетариата и да централизира, в процеса на борбата, ръководството на цялото движение, пролетариатът в русия не би могъл да осъществи своята революционна диктатура.
      Но партията е нужна на пролетариата не само за завоюване на диктатурата, тя му е още повече нужна, за да задържи диктатурата, да я укрепи и разшири в интереса на пълната победа на социализма.
      "Сигурно - казва Ленин - сега вече почти всеки вижда, че болшевиките не биха се задържали на власт не 2 и ? години, а даже 2 и ? месеца без най-строга, наистина желязна дисциплина в нашата партия, без най-пълната и беззаветна подкрепа от страна на цялата маса на работническата класа, т.е. от всичко, което в нея е мислещо, честно, самоотвержено, влиятелно и способно да води след себе си или да увлича изостаналите слоеве" (виж т. XXV, стр. 173).
      Но какво значи това да "задържи" и "разшири" диктатурата? Това значи - да се внесе сред милионните пролетарски маси дух на дисциплина и организираност; това значи - да се създаде сред пролетарските маси здрава спойка и опора против разяждащите влияния на дребнобуржоазната стихия и дребнобуржоазните навици; това значи - да се подкрепи организаторската работа на пролетариите по превъзпитаването и изменението природата на дребнобуржоазните маси; това значи - да се помогне на пролетарските маси да се възпитават като сила, способна да унищожи класите и да подготви условията за организиране на социалистическото производство. Но всичко това е невъзможно да се извърши без силна по своята сплотеност и дисциплина партия.
      "Диктатурата на пролетариата - казва Ленин - е упорита борба, кървава и безкръвна, насилствена и мирна, военна и стопанска, педагогическа и административна, против силите и традициите на старото общество. Силата на навиците на милиони и десетки милиони хора е най-страшната сила. Без желязна и закалена в борбата партия, без партия, която се ползва с доверието на всичко честно в дадена класа, без партия, която умее да следи за настроението на масите и да влияе върху него, е невъзможно да се води успешно такава борба" (виж том XXV, стр. 190).
      Партията е нужна на пролетариата за завоюването и задържането на диктатурата. Партията е оръдие на пролетарската диктатура.
      Но от това следва, че с изчезването на класите, с постепенното умиране на пролетарската диктатура ще умре и партията.
      5. Партията като единство на волята, несъвместимо със съществуването на фракции. Завоюването и задържането на пролетарската диктатура е невъзможно без партия, силна по своята сплотеност и желязна дисциплина. Но желязната дисциплина в партията е немислима без единство на волята, без пълно и безусловно единство на действията на всички партийни членове. Това, разбира се, не значи, че по тоя начин се изключва възможността да се води борба между разни мнения в партията. Напротив, желязната дисциплина не изключва, а предполага критика и борба между разни мнения в партията. Толкова повече това не ще рече, че дисциплината трябва да бъде "сляпа". Напротив, желязната дисциплина не изключва, а предполага съзнателно и доброволно подчинение, защото само съзнателната дисциплина може да бъде наистина желязна дисциплина. Но след като борбата между разните мнения е завършена, критиката изчерпана и решението взето - единството на волята и единството на действието на всички партийни членове е онова необходимо условие, без което е немислимо нито единна партия, нито желязна дисциплина в партията.
      " В сегашната епоха на изострени граждански войни - казва Ленин - комунистическата партия може да изпълни дълга си само ако бъде организирана по най-централистичен начин, ако в нея господства желязна дисциплина, граничеща с военната дисциплина, и ако нейният партиен център бъде властен, авторитетен орган с широки пълномощия, който се ползва с общото доверие на партийните членове" (виж " Условията за приемане в Коминтерна", т. XXV, стр. 282 - 283).
      Така стои въпросът с дисциплината в партията в условията на борбата преди завоюването на диктатурата.
      Същото трябва да се каже, но още в по-голяма степен, за дисциплината в партията след завоюването на диктатурата.
      "Оня, който макар и най-малко отслабва - казва Ленин - желязната дисциплина в партията на пролетариата (особено във време на неговата диктатура), той фактически помага на буржоазията против пролетариата" ( виж т. XXV,стр.190).
      Но от това следва, че съществуването на фракции не е съвместимо нито с единството на партията, нито с нейната желязна дисциплина. Едва ли е нужно да се доказва, че наличността на фракции води към съществуване на няколко центрове, а съществуването на няколко центрове означава липса на общ партиен център, разбиване на единната воля, отслабване и разлагане на дисциплината, отслабване и разлагане на диктатурата. Разбира се, партиите на II Интернационал, които се борят против диктатурата на пролетариата и не желаят да водят пролетариата към властта, могат да си позволят такъв либерализъм, като свобода на фракциите, защото те съвсем не се нуждаят от желязна дисциплина. Но партиите на Комунистическия Интернационал, които строят своята работа с оглед на задачите за завоюване и укрепване на пролетарската диктатура, не могат да тръгнат по пътя нито на " либерализма", нито на свободата на фракциите. Партията е единство на волята, което изключва всякаква фракционност и разстройване на властта в партията.
      Оттук идва разяснението на Ленин за "опасността от фракционността от гледище на партийното единство и осъществяване единството на волята на пролетарския авангард като главно условие за успеха на пролетарската диктатура", което е зафиксирано в специалната резолюция на X конгрес на нашата партия "Върху единството на партията".
      Оттук идва искането на Ленин за "пълното унищожаване всяка фракционност" и за "незабавното разпускане на всички без изключение групи, образувани върху една или друга платформа", под страх на "безусловно и незабавно изключване от партията" (виж резолюцията "Върху единството на партията").
      6. Партията се засилва, като се очиства от опортюнистическите елементи. Източник на фракционност в партията са опортюнистическите елементи. Пролетариатът не е затворена в себе си класа. В него непрекъснато се вливат пришълци из средата на селяните, еснафите, интелигенцията, пролетаризирани вследствие развитието на капитализма. Едновременно във върховете на пролетариата се извършва процес на разлагане, главно сред професионалистите и парламентарните дейци, които буржоазията подкупва за сметка на своите колониални свръхпечалби. "Този слой на обуржоазили се работници - казва Ленин - или на работническа аристокрация", превърнали се в същински еснафи по своя начин на живеене, по размера на заплатите и целия свой мироглед, е главната опора на II Интернационал, а в наше време главната социална (не военна) опора на буржоазията. Защото това са истински агенти на буржоазията в работническото движение, работнически лакеи на капиталистическата класа, истински проводници на реформизма и шовинизма" (виж том XIX, стр. 77).
      Всички тези дребнобуржоазни групи проникват така или иначе в партията, като внасят в нея дух на колебание и опортюнизъм, дух на разложение и неувереност. Те главно именно са източникът на фракционността и разложението, източникът на дезорганизацията и разрушаването на партията отвътре. Да воюваш против империализма, имайки в тила си такива "съюзници", това значи да изпаднеш в положението на хора, обстрелвани от две страни - и от фронта, и от тила. Затова безпощадната борба против такива елементи, изгонването им от партията е предварително условие за успешната борба против империализма.
      Теорията за "преодоляване" на опортюнистическите елементи чрез идейна борба вътре в партията, теорията за "претопяване" на тези елементи в рамките на една партия е гнила и опасна теория, която заплашва да обрече партията на паралич и хроническа недъгавост, да я изостави да бъде изядена от опортюнизма, която заплашва да остави пролетариата без революционна партия, да го лиши от главното му оръжие в борбата против империализма. Нашата партия не би могла да излезе на широк път, тя не би могла да вземе властта и да организира пролетарската диктатура, тя не би могла да излезе победителка от гражданската война, ако имаше в своите редове Мартовци и Дановци, Потресовци и Акселродовци. Ако на нашата партия се удаде да създаде в себе си вътрешно единство и небивала сплотеност на своите редове, то това е преди всичко затова, че тя можа навреме да се очисти от мърсотиите на опортюнизма, тя можа да изгони от партията ликвидаторите и меншевиките. Пътят на развитието и укрепването на пролетарските партии минава през тяхното очистване от опортюнистите и реформистите, от социал-империалистите и социал-шовинистите, от социал-патриотите и социал-пацифистите. Партията се укрепва, като се очиства от опортюнистическите елементи.
      "Имайки в своите редове реформисти, меншевики - казва Ленин - ние не можем да победим в пролетарската революция, не можем да я защитим. Това очевидно е принципен въпрос. То бе потвърдено нагледно от опита на Русия и Унгария... В Русия много пъти имаше трудни положения, когато съветският режим сигурно би бил съборен, ако меншевиките, реформистите, дребнобуржоазните демократи бяха оставени вътре в нашата партия... в Италия, по призванието на всички, работата отива към решителни боеве на пролетариата против буржоазията за завладяване на държавната власт. В такъв момент не само, че е безусловно необходимо да се изключат от партията меншевиките, реформистите,  но може да се окаже даже полезно отстранението от всякакви отговорни постове на иначе превъзходни комунисти, които са способни да се колебаят и проявяват колебания към "единство" с реформистите... Непосредствено пред революция и в моменти на най-ожесточена борба за нейната победа и най-малките колебания в партията са в състояние да погубят всичко, да провалят революцията, да изтръгнат властта от ръцете на пролетариата, защото тази власт още не е здрава, защото натискът върху нея е още твърде силен. Ако в такова време колебливите водачи се оттеглят настрана, то това не отслабва, а усилва и партията, и работническото движение, и революцията" ( виж т. XXV, стр. 462 - 464).


IX СТИЛЪТ В РАБОТАТА


      Става дума не за литературен стил. Аз имам предвид стила в работата, онова особено и своеобразно в практиката на ленинизма, което създава особен тип на деец-ленинец. Ленинизмът е теоретическа школа, която създава особен тип партиен и държавен деец, който създава особен ленински стил в работата. Какви са характерните черти на този стил? Какви са неговите особености?
      Тези особености са две: а) руският революционен размах и б) американската деловитост. Стилът на ленинизма е в съединението на тези две особености в партийната и държавна работа.
      Руският революционен размах е противоотрова против застоя, рутината, консерватизма, застоя на мисълта и робското отношение към прадядовските традиции. Руският революционен размах - това е оная жизнена сила, която буди мисълта, движи напред, руши миналото, открива перспектива. Без него не е възможно никакво движение напред. Но той има всички шансове да се изроди на практика в празна "революционна" маниловщина, ако не бъде съединен с американската деловитост в работата. Примери за такова израждане има твърде много. На кого не е известна болестта "революционно" съчинителство и "революционно" планотворчество, за източник на която служи вярата в силата на декрета, който може всичко да направи и всичко да преобрази? Един руски писател, И. Еренбург, в своя разказ "Ускомчел" (Усъвършенствуван комунистически човек) е изобразил тип на страдащ от тази болест "болшевик", който си поставил за цел да нахвърли схемата на един идеално усъвършенстван човек и ... "се удавил" в тази "работа". В разказа има голямо преувеличение, но че той вярно схваща болестта - това е несъмнено. Но никой, струва ми се, не е осмивал така зле, така безпощадно такива болни хора, както Ленин. "Комунистическото самохвалство" - така наричаше той тази болезнена вяра в съчинителството и декретотворчеството. "Комунистическото самохвалство - казва Ленин - значи, когато човек, числящ се в комунистическата партия и още не изгонен от нея, си въобразява, че всички свои задачи може да реши чрез комунистическо декретиране" (виж т. XXVII, стр. 50-51).
      На "революционното" фразьорство Ленин обикновено противопоставяше простите и делнични дела, подчертавайки с това, че "революционното" съчинителство е противно и на духа, и на буквата на истинския ленинизъм.
      "По-малко надути фрази - казва Ленин, - повече простота, делнична работа... По-малко политически шум, повече внимание към най-простите, но живи... факти на комунистическото строителство..." (виж т. XXIV, стр. 343 и 335).
      Американската деловитост, напротив, е противоотрова срещу "революционната" маниловщина и фантастичното съчинителство. Американската деловитост - това е оная неукротима сила, която не знае и не признава прегради, която с деловитата си упоритост подмива всички препятствия, която не може да не доведе докрай веднъж започнатата работа, па макар да е и дребна работа, и без която е немислима сериозна строителна работа. Но американската деловитост има всички шансове да се изроди в тесногръд и безпринципен практицизъм, ако тя не бъде съединена с руския революционен размах. На кого не е позната болестта на тесногръдия и безпринципен практицизъм, който често довежда някои "болшевики" до израждане и до отдръпването им от делото на революцията? Тази своеобразна болест е получила отражение в разказа на Б. Пилняк "Голата година", където са изобразени типове на руски "болшевики", пълни с воля и практическа решителност, които "функционират" твърде "енергично", но са лишени от перспектива, не знаят "кое за какво е" и поради това се отклоняват от пътя на революционната работа. Никой така саркастично не е осмивал този болезнен практицизъм, както Ленин. "Тесногръд практицизъм", "глупав практицизъм" - така Ленин третираше тази болест. На нея обикновено той противопоставяше живото революционно дело и необходимостта от революционна перспектива във всичко, което съставя нашата всекидневна работа, като подчертаваше с това, че безпринципният практицизъм е толкова противен на истинския ленинизъм, колкото е противно и "революционното" съчинителство.
      Съединението на руския революционен размах с американската деловитост - в това е същността на ленинизма в партийната и държавна работа.
      Само такова съединение ни дава завършения тип на деец-ленинец, стила на ленинизма в работата.




 

Няма коментари:

Публикуване на коментар