Търсене в този блог

22.11.2014 г.

Емил Григоров: Феноменът Пикети и неговата книга-събитие

 

 


Събитието

Без никакъв риск от преувеличение, можем да кажем, че книгата на френския икономист Тома Пикети Капиталът през XXI век e научно събитие от глобален мащаб. Публикувано през септември миналата година във Франция от издателство Сьой и предложено на англоезичната публика през април тази година от Харвард Юнивърсити Прес, към настоящия момент това внушително изследване (близо 1000 страници във френското издание и близо 700 – в американското) е продадено в повече от половин милион екземпляра (над 400 000 в англоезичния свят и над 100 000 – във френскоезичния)[1]. Този пазарен успех се обяснява както с актуалността на изследвания предмет, който, най-общо казано, е икономическото неравенство, така и с популярността на Пикети едновременно като учен, като политически ангажиран интелектуалец[2] и като авторитетен икономически съветник. Днес неговите идеи се обсъждат изключително интензивно в печатни и електронни медии, специализирани научни издания, университетски кампуси и публични библиотеки по цял свят. Човек е някак принуден да се запознае с тях, ако иска да участва пълноценно в професионални дискусии и дори в спонтанни разговори по наболели социални и икономически въпроси.

Да си призная, аз усетих товара на тази принуда едва през лятната сесия на миналата учебна година, докато обядвах с колеги в столовата на департамента, в който преподавам. Както си говорехме за политиката на остеритет, налагана от правителството на Канада, един от четиримата ми колеги подхвърли шеговито, че няма да ни бъде спестена дилемата на Растиняк. Други двама веднага разчетоха кода, подхванаха шегата и я доразвиха. Понеже не можах да схвана връзката между съкращенията в бюджетната сфера и историята на Балзаковия герой, поисках някой да ми я обясни. Оказа се, че шегата е препращала в много по-голяма степен към Капиталът през XXI век, отколкото към Човешка комедия. Воден донякъде от интелектуален снобизъм, донякъде от чисто научен интерес към проблема за неравенството между хората и донякъде от гражданска ангажираност с каузата на социалната справедливост, още на другия ден се записах в армията от читатели на Пикети. Направих го, не на последно място, и напук на известния либерален икономист от Америкън Ентърпрайз Инститют Джеймс Петокоукис, който вече беше обявил бойна тревога, призовавайки всички загрижени за икономическата свобода в наши дни да опровергават публично тезите на Пикети, за да попречат на неговия „мек марксизъм“ да се разпространи сред интелигенцията и по този начин „да преоформи политико-икономическия пейзаж, на фона на който ще се водят бъдещите политически битки“[3].

 

Авторът

Тома Пикети е роден на 7 май 1971 г. в семейство на активисти на работническото движение от парижкото предградие Клиши. Показал завидни познания на държавния зрелостен изпит в профил „Математика и физика“ (Baccalaur?at C) и по време на подготовката си за кандидатстване в Екол нормал, през 1989 г. той е приет в това най-елитно френско висше училище. После само за четири години разработва докторска дисертация на тема Опит върху теорията на преразпределението на богатствата. Блестящо защитена през 1993 г., тя е обявена от Френската асоциация по икономически науки за дисертация на годината. С това престижно отличие в джоба, университетската кариера на Пикети във Франция изглежда, така да се каже, нарисувана. Но още като докторант едновременно във Висшето училище по социални науки в Париж и в Лондонското висше училище по икономика и политически науки, той е забелязан и оценен от водещи американски икономисти и, докато чака да се отвори място за него в сравнително тромавата система на френските научни и образователни институции, едва навършил 22 години, получава покана да преподава в Масачузетския технологичен институт. Работата му там продължава само две години. През 1995 г. той се връща в Париж, където веднага заема позиция на изследовател в Националния център за научни изследвания, а през 2000 г. – и на ръководител на научни изследвания във Висшето училище по социални науки. Сбъдва се мечтата, с която той живее по време на престоя си в Бостън, а именно да се реализира професионално в академичната среда, белязана от имената на „Люсиен Февр, Фернан Бродел, Клод Леви-Строс, Пиер Бурдийо, Франсоаз Еритие, Морис Годелие и толкова много други“[4]. И все пак, голямото институционално приключение на талантливия млад учен започва пет години по-късно, когато Доминик дьо Вилпен, тогава министър-председател на Френската република, му дава картбланш да реализира проекта си за изграждане на френско учебно заведение по модела на Лондонското висше училище по икономика и политически науки. Така се ражда Парижкото висше училище по икономика, като Пикети, разбира се, става неговия първи директор. През 2007 г. той напуска този пост, за да се посвети изцяло на изследователска, преподавателска и консултантска работа.[5] Преди две години неговото име влезе в списъка на 100-те най-влиятелни интелектуалци в света, изготвен от списание „Форин полиси“.

 

Книгата

Няма да крия, че в опитите си да разбера възможно най-добре не само какво се твърди в Капиталът през ХХІ век, но и как то се обосновава и защитава, се натъкнах на известни трудности, свързани със сравнително тесните граници на моята научна компетентност. За да ги преодолея без много усилия, потърсих консултация с колега от Департамента по административни науки на нашия колеж. Преди да започне да ми разяснява някои чисто технически тънкости в извършената от Пикети и неговите сътрудници емпирична работа, той ми каза, че в средите на професионалните икономисти тази книга е била посрещната като дългоочакван синтез на идеи и проблеми, върху които се спори през последните двайсетина години, и открои като особено важна материята, свързана с фискалните стратегии и инструменти за овладяване на галопиращото икономическо неравенство в т.нар. развити страни.

Това, разбира се, не означава, че в опуса на Пикети няма нищо оригинално. Напротив, неговата оригиналност изпъква най-малко в три аспекта, като единият от тях е именно описанието на теоретичните и практически залози, съдържащи се в съвременния дебат върху баланса между социална справедливост и икономическа целесъобразност в различните фискални политики. Със своята скрупульозност то задава научен стандарт. Другите два аспекта са методологията на политическата икономия и икономическото обосноваване на проекта за социална държава в наши дни. Дори сред най-критично настроените коментатори на Капиталът през XXI век се намериха такива, които да признаят, че си имаме работа с „монументална сума“[6], а удостоеният през 2008 г. с Нобелова награда за икономика Пол Кругман не се поколеба да заяви, че Пикети е променил самия начин да се говори икономически за богатство и неравенства[7].

И наистина, теорията на икономическото неравенство, изложена в книгата, изглежда така вътрешно кохерентна и така богато илюстрирана с примери от историята и настоящето на многочленното отношение наследство – рента – капитал – богатство – неравенство, че ще трябва дълго време да се съобразяваме с нея – поне дотогава, докато не бъде опровергана по също толкова логически и емпирично убедителен начин. Още повече, че и в предпоставките, и в изводите си, тя антиципира и обезсилва чисто идеологическите възражения както от страна на радикалната антикапиталистическа левица, така и от страна на либертарианската десница. „За някои – пише Пикети в увода – неравенствата са винаги нарастващи и светът е по дефиниция все по-несправедлив. За други неравенствата са естествено намаляващи или спонтанно хармонични; и не трябва да се прави нищо, което би смутило това щастливо равновесие. Но встрани от този диалог между глухи, в който всеки един от двата лагера намира оправдание за собствената си умствена леност в тази на другия, е отредена роля и на систематичния и методичен, макар и не напълно научен, изследователски подход към проблема. Научният анализ никога няма да сложи край на ожесточените политически конфликти, породени от неравенствата. Социално-научното изследване винаги ще бъде несигурно и несъвършено. То няма претенцията да превърне икономиката, социологията и историята в точни науки. Но установявайки търпеливо факти и зависимости и анализирайки спокойно икономическите, социалните и политическите механизми, на които те се дължат, то може да направи така, че демократичният дебат да бъде по-добре информиран и фокусиран върху истински важните въпроси.“[8]

Такава е позицията на съвестния социален учен и нейното поредно оповестяване може да изглежда на пръв поглед банално. В случая обаче то е абсолютно необходим момент в разгръщането на една теза, с която Пикети отправя силно предизвикателство към доминиращата днес в глобален мащаб епистемологична докса. Според нея, икономически, социологически и политически компетентното мнение е продукт на високо експертно знание с голям прогностичен потенциал и, следователно, с подчертано елитарен характер. Който го владее, владее и ключа към разгадаването на сложните процеси в съвременния свят. Погледната от този ъгъл, социалната функция на експертите по икономически, социологически и политически въпроси може да се сравни с тази на жреците в древните общества. Също като древните жреци, съвременните експерти са призвани да разчитат знаци и послания на висши и невидими с невъоръжен ум сили. Разликата е в това, че днес тези сили се наричат не с божествени имена, а с термини от рода на „свободен пазар“, „обществено мнение“, „демократичен консенсус“, „международна общност“ и т.н., както и в това, че експертното знание не е официално окултно. Правят го такова експертният език и епистемологичният авторитет на експерта.

Само че „въпросът за разпределението на богатствата е твърде важен, за да бъде оставен само на икономистите, социолозите, историците и останалите философи. Той интересува всички. И толкова по-добре, че е така. Конкретната и животрептяща действителност на неравенството е пред погледа на всички, които я живеят, и съвсем естествено поражда категорични и противоречащи си политически съждения. (...) Във въпроса за разпределението на богатствата винаги ще се съдържа това във висша степен субективно и психологическо, неизбежно политическо и конфликтно измерение, което никой псевдонаучен анализ не е в състояние да укроти. За щастие, демокрацията никога няма да бъде заместена от републиката на експертите.“[9]

В крайна сметка, става въпрос за два начина на употреба на хуманитарното знание, от избора между които зависи дали професионалният икономист, социолог, историк или друг тип философ ще се издигне до кастата на жреците, обслужващи даден култ, или ще се задоволи със сравнително скромната роля на гражданин като всички останали, имал късмета да разполага с необходимото време за натрупване на по-задълбочени знания за човека и обществото. В първия случай социалният учен избира ролята на експерт, във втория – на ангажиран интелектуалец. В първия случай той се задължава да стои близо до владетеля (в най-широкия смисъл на думата), във втория – близо до обществото, за да му се отплаща всекидневно с информирани мнения за това, че му е осигурило време и средства за научни изследвания. Но най-съществената разлика между двете роли е в целта на употребата на хуманитарното знание, т.е. дали то се употребява за укрепване на властта на кастата и, съответно, за лично облагодетелстване, или – в името на общото благо. Само ако избере втората цел, социалният учен може да бъде едновременно и без компромис със съвестта си ангажиран интелектуалец и съветник на владетеля. А самият избор на тази цел има за необходима предпоставка поставянето на просветителския дълг в подчинено положение спрямо гражданския.

Изхождайки от тази предпоставка, Пикети се вписва в традицията на Френското просвещение, белязана от схващането за особената и незаменима роля на интелектуалеца в публичните дела. То е споделено по най-ясен и лаконичен начин от Жан-Жак Русо в самото начало на За обществения договор: „Ще ме попитат дали съм владетел или законодател, че пиша върху политиката. Отговарям, че не и че точно затова пиша върху политиката. Ако бях владетел или законодател, нямаше да си губя времето да казвам какво трябва да се прави; щях да го правя или да си мълча. Роден гражданин на свободна държава и член на суверена, колкото и слабо да влияе моят глас върху публичните дела, самото ми право на глас ми налага да се запозная с тях.“[10] Такава е единствената приемлива от демократична гледна точка мотивация за участие в политически значими дискусии, а негова единствена легитимна цел – договарянето на качествените и количествени параметри на общото благо, независимо дали си социален учен, математик, животновъд, работник в стоманолеярен цех, предприемач, държавен чиновник и т.н. И нещо особено важно: в такива дискусии всички гласове са равноценни, просто защото на избори ничий глас не се брои за повече от един. С други думи, силата на демократичната общност почива върху относителната слабост на индивидуалния авторитет. Това е фундаментален принцип на демокрацията. От друга страна, ангажираният с нейната кауза интелектуалец защитава този принцип именно от позицията на своя индивидуален интелектуален и морален авторитет. Тази парадоксална роля го прави колкото влиятелен, толкова и уязвим. Но само в нея той може да бъде едновременно частно лице и говорител на публичния интерес. В чисто съдържателен план тя е необходимо обвързана с критично осмисляне на неравенствата.

„Крайно време е – настоява Пикети – въпросът за неравенствата да се върне в сърцевината на икономическия анализ и отново да се поставят въпросите, възникнали през ХIX век.“[11] Това не може да се направи по задоволителен начин, ако продължава да се разчита само на прилаганите през последните петдесет години математически модели, разработени въз основа на конструкцията „представителен агент“. Те вършат известна работа при решаването на някои специфични проблеми от иконометрично естество, но са абсолютно безполезни, когато става въпрос да се схване синхронната и диахронна динамика на неравенствата в локален и глобален мащаб. И няма как да не е така, след като въпросната конструкция представлява абстрактен тип икономически агент, изработен без оглед на разликите в доходите на конкретните потребители, производители или инвеститори, чието икономическо поведение предполагаемо илюстрира. Освен това, при работата с подобни абстракции предварително се допуска, че икономическият растеж се отразява еднакво благоприятно върху всички социални групи. Накратко, доминиращата тенденция в съвременната икономическа наука напълно игнорира въпроса за неравенствата. Саморедуцирайки се до иконометрия и изгубвайки своя хуманитарен облик, тя е в немалка степен отговорна за стремглавото и, в известен смисъл, катастрофално увеличаване на техния размер в наши дни.

От друга страна, да се търси чисто икономически подход към изследването на неравенствата би било неоправдано от епистемологична гледна точка усилие. Те са отдавна предмет на изследователски интерес от страна на социолози, антрополози, политолози и историци. Нещо повече, социалните учени неведнъж са демонстрирали вкус и умения за работа с иконометрични инструменти. Икономистите не трябва да се стремят да ги изненадат с нещо в това отношение, просто защото не могат да го направят. Затова пък могат да „изоставят презрението си към останалите дисциплини и абсурдната си претенция за някаква върховна научност при положение, че не знаят почти нищо“[12], и да се завърнат смирено в полето на социалните науки, изтупвайки от прахта перспективата на политическата икономия. „Всъщност, икономиката изобщо не е трябвало да се отделя от другите социални науки, тъй като е способна на развитие само в тяхното лоно. Знаем твърде малко неща в социалните науки, за да се разделяме по този глупав начин. Очевидно е, че за да се надяваме на напредък в изследванията върху историческата динамика на разпределението на богатствата и върху структурата на обществените класи, трябва да действаме прагматично, като мобилизираме методи и подходи, разработени както от историци, социолози и политолози, така и от икономисти. Трябва да поставяме въпроси по същество и да се опитваме да им отговаряме. Споровете за камбанарията и територията са вторични.“[13]

Издържана изцяло в този дух, книгата на Пикети е и политикономическа теория на неравенствата, и исторически разказ за доходите и наследствата, и критико-социологически анализ на фискалните политики, и социална критика на меритокрацията, и опит за преосмисляне на идеята за социална държава в контекста на глобализацията. Обратно, тя не е нито поредното ръководство по спекулативно икономическо мислене, нито поредното приложение на теорията на игрите с цел разгадаване на движенията, които извършва „невидимата ръка на пазара“.

Нейната централна теза е, че структурата на неравенствата при капитализма се определя от отношението между доходите от труд и доходите от капитал, като динамиката на тази структура се определя от динамиката в количественото съотношение между печалби от производителен и печалби от непроизводителен капитал. Когато вторите започнат да се увеличават за сметка на първите в резултат на мащабни спекулативни операции във финансовия сектор, това затормозява икономическия растеж и, съответно, доходите на пряко заетите в производството и услугите намаляват или, в най-добрия случай, стагнират, а доходите от дивиденти, лихви и ренти стремглаво се увеличават. И когато процентът на печалбата от непроизводителен капитал стане значително по-висок от процента на икономическия растеж, се получава така, че наследените богатства се рекапитализират по-бързо от ритъма на растеж на трудовите доходи и на производството като цяло. „Следователно, за наследилите богатство е достатъчно да спестят някаква ограничена част от приходите, които им носи техният капитал, за да нарасне той по-бързо от икономиката в нейната цялост. В тези условия, същественото превъзходство на наследените богатства върху богатствата, натрупани в течение на цял един трудов живот, е почти неизбежно.“[14]

Пикети извежда тази теза от изложени върху повече от 700 страници резултати от проучвания на стопански документи, лични завещания и данъчни декларации, изготвяни в продължение на три столетия на територията на развитите днес капиталистически страни. Обработил тези резултати с помощта на методи за анализ на статистически серийни данни, той стига до заключението, че нерегулираният финансов капитализъм необходимо и циклично изправя цели поколения пред дилемата на Растиняк: да се стремиш да забогатееш чрез труд или да се опиташ да сключиш брак с богат/а партньор/ка, независимо дали го/я обичаш или не.

Циничният и безупречно практичен Вотрен съветва Растиняк да избере второто, защото в света на тържествуващата рентиерска буржоазия няма друга печеливша карта. Но за поколенията, които трябва да правят своите важни житейски избори в наши дни, задачата изглежда по-сложна, защото за двата века, изминали от времето на Вотрен и Растиняк, капитализмът се е развил и в материално, и в символно, и в структурно отношение. Породил и преодолял явления, събития и процеси, като Американската мечта, комунистическия блян, Руската революция, двете световни войни, издигането и срутването на Берлинската стена, Май 68, Славните трийсет години[15], няколко световни икономически кризи и пр., той предоставя повече от две възможности за забогатяване, и то не винаги на цената на тежък морален компромис. „Днешните поколения са изправени пред неравенства и социални структури, които са някак междинни спрямо циничния свят на Вотрен (където наследството беше по-важно от кариерата) и очарования свят на Славните трийсет (където кариерата беше по-важна от наследството).“[16]

Децата и внуците на бейби-бумърите наследяват не толкова пари в брой, недвижимости и ценни книжа, колкото онова, което Пиер Бурдийо нарича символен капитал[17] и което може да се определи в термините на пазара на труда като гарантирана възможност за престижна и доходна кариера. Те, разбира се, могат да се възползват от тази възможност, както могат и да я пропилеят. В първия случай успехът им ще е заслужен, във втория – никой няма да им е виновен, че са се провалили. Такова е моралното кредо на меритокрацията, изместило цинизма на ранно буржоазните патримониални общества. Според него, достатъчно е да се осигури равен старт за всички участници в едно състезание, за да бъде то честно, т.е. за да победят най-добрите. Колкото до произтичащото от постигнатите резултати социално неравенство (на статутите и доходите), либералната политическа философия го определя като справедливо.

Проблемът обаче е, че от раждането си до официалния старт на състезанието, човек изминава известен път в определена социална среда и той не е без значение с оглед на крайното класиране. Малцина са, например, френските социални учени, успели да извървят пътя на Пикети, т.е. да стигнат до върха на академичната пирамида в родината си и да придобият световна известност, произхождайки от работнически семейства. Разбира се, самият факт, че има такива, дава известно морално предимство на меритокрацията пред плутокрацията. За разлика от Растиняк, Пикети не е принуден да извърши куп морални компромиси с цел да наследи финансов капитал, който да му позволи да направи пробив в системата за наследяване на социален престиж. Той прави своя пробив в тази система единствено благодарение на таланта и труда си. Но веднъж направил го, ще не ще, става неин наследник. Тя самата пък е част от по-голямата и по-сложна система за наследяване на капитали в меритократичното общество. В този смисъл, Капиталът през XXI век е дълбоко рефлексивен жест.

„През 1872 г. – пише Пикети – Емил Бутми създава Свободното училище по политически науки (Sciences-Po), като го натоварва с ясна мисия: „Принудени да търпят правото на по-многобройните, класите, които сами се наричат по-издигнати, могат да запазят своята политическа хегемония само като се позоват на правото на по-способните. Срутила стената на техните прерогативи и на традицията, вълната на демокрацията трябва да се блъсне в една втора стена, изградена от бляскави и полезни заслуги, от неоспоримо превъзходство, от способности, чието незачитане е равносилно на лудост“. Нека се опитаме да вземем на сериозно тази невероятна декларация. Тя казва, че издигнатите класи изоставят безделието и изобретяват меритокрацията от инстинкт за самосъхранение.“[18]

Не може да се отрече, че теоретиците на меритокрацията са направили много, за да облекат този инстинкт в морално приемливи одежди, т.е. да го скрият зад аргументи, свързващи в сравнително кохерентни логически постройки богатството и наследството, от една страна, със свободата, личното достойнство и индивидуалните таланти и усилия, от друга. Но рационално издържаното хармонизиране на тези постройки с фундаменталните принципи на модерната демокрация си остава за тях неразрешима задача. И това е така, защото тя е по принцип неразрешима: въпросните принципи се извеждат дедуктивно от предпоставката, че демокрацията е политически режим, при който народът упражнява своя неограничен от съображения за морално неравенство суверенитет. Невъзможно е и рационално убедителното съвместяване на меритократичен патос и социална чувствителност: смятащият се за заслужаващ повече богатство и влияние от своите съграждани може, и то в най-добрия случай, да се отнася снизходително и, съответно, благотворително към тях, но не и воден от чувство на социална солидарност. Това чувство и чувството на морално превъзходство не могат да съжителстват по автентичен начин под покрива на една и съща душа.

Отделен въпрос е, че моралното предимство на меритокрацията пред плутокрацията, и двете – форми на олигархията, се стопява пред всеки честен ум, който си направи труда да се задълбочи в наблюдения върху конкретните материални прояви на меритократичната логика. „Каквито и безчинства да извършват техните персонажи, романистите на XIX век ни описват един свят, в който неравенството е донякъде необходимо: ако няма едно достатъчно обезпечено с наследство малцинство, всеки би се грижил единствено за собственото си оцеляване. Това схващане за неравенството поне има заслугата да не се описва като меритократично. (...) Модерното меритократично общество, особено в Америка, е далеч по-безпощадно към губещите, тъй като е убедено, че тяхното подчинено положение е в съгласие със справедливостта, добродетелта и заслугата, доколкото е резултат от недостатъчната им производителност.“[19]

Само че, строго погледнато, ако днес един беден, но дисциплиниран, работлив и почтен човек разчита само на високата си производителност, той няма никакъв шанс да натрупа богатство, което да го изстреля на върха на социалната пирамида. В най-добрия случай той може да завърши професионалната си кариера като горд представител на средната класа. Изключенията от това правило са толкова редки, че случването им тутакси се превръща в световна новина и по този начин потвърждава правилото. С други думи, в наши дни дилемата на Растиняк е също толкова валидна, колкото е била по времето на Балзак. С тази разлика, че възможностите за брак пред съвременния Растиняк са далеч по-разнообразни. В условията на либерална демокрация, той може да си опита късмета и с някоя политическа партия или неправителствена организация в качеството им на колективни морални субекти, посредничещи в управлението на наследствени капитали.

 

Голямото предизвикателство

Дилемата на Растиняк е загубвала част от силата на своята валидност само в онези моменти от историята на капитализма, когато налаганите от държавата фискални политики са били ориентирани към повишаване на социалната мобилност на населението. Такъв момент са Славните трийсет години, в течение на които прогресивният данък върху доходите и наследствата редуцира неравенствата до икономически и социално здравословни размери. Това става основно чрез прилагане на политики на преразпределение, стимулиращи публичните услуги (както за заетите в различните отрасли на икономиката, така и за онези, които още не са или вече не са такива), като се внимава процентът на печалбите от непроизводителен капитал да бъде равен на процента на икономическия растеж. В такива условия, да се стремиш да станеш изведнъж много богат по легален път е просто невъзможно, защото личното богатство неминуемо стига до един праг, отвъд който прогресивният данък започва да го стопява. Затова пък можеш бавно, но прогресивно да повишаваш стандарта си на живот, работейки за повишаването на стандарта на живот на цялото общество. С други думи, концентрацията на богатството се разрежда в полза на увеличаването на броя на относително заможните хора. Следователно, за Растиняк би било по-изгодно да учи и работи, за да се замогва бавно, но прогресивно, отколкото да губи време, интелектуална и емоционална енергия в търсене на начин да се присъедини към почти стагниращата във финансово отношение класа на богатите.

В същото време, Пикети признава, че прогресивното данъчно облагане трябва да се прилага много предпазливо, защото в самия му принцип е заложена опасността да се превърне в прът в колелото на капиталистическата икономика, като намали концентрацията на богатството до степен, че да лиши от материален стимул, а оттук – и от смисъл мащабното частно предприемачество. Получи ли се това, от един момент нататък просто няма да има какво да се преразпределя. Освен това, Славните трийсет години са безвъзвратно отминала епоха, тъй като характерните за нея фискални политики са били изработени с цел постигане на „идеален компромис между социална справедливост и индивидуална свобода“[20] в контекста на международна система от държавно регулирани капиталистически икономики. Тези политики са очевидно неефективни в контекста на финансовата глобализация. Това обаче съвсем не означава, че те не се поддават на преосмисляне и осъвременяване.

И тъкмо тук е най-силното предизвикателство на Капиталът през XXI век: „За да може демокрацията да си върне контрола върху глобалния финансов капитализъм през този нов век, трябва да се изобретят нови, приспособени към актуалните предизвикателства, инструменти. Идеалният такъв инструмент би бил един световен прогресивен данък върху капитала, съпътстван от много голяма международна финансова прозрачност. Подобна институция би попречила на спиралата на неравенствата да се развива до безкрай и би позволила да се регулира обезпокоителната динамика на концентрацията на богатствата в световен мащаб.“[21]

Самият Пикети определя идеята си като утопия, но веднага уточнява, че я смята за полезна, доколкото предлага решение на действителен проблем – толкова действителен, бих добавил аз, че от неговото решаване зависи оцеляването на човешкия разум и, съответно, продължаването на човешката цивилизация. 

 


[1]В близките месеци предстои то да бъде издадено на още 30 езика.

[2]Той редовно заема позиция по актуални икономически и социални въпроси на страниците на Либерасион, орган на Френската социалистическа партия.

[3]James Pethokoukis, «The New Marxism», in: National Review Online, March 24, 2014.

[4]Thomas Piketty, Le capital au XXIe siècle, Paris, éditions du Seuil, 2013, p. 64.

[5]Същата година Пикети се изявява за пръв път като икономически съветник на високопоставен политик, предоставяйки услугите си на Сеголен Роаял по време на кандидатпрезидентската й кампания. Оттогава насетне, неговите знания и съвети са сред най-търсените от държавници с повече или по-малко социалдемократически убеждения, в това число и от президентите Франсоа Оланд и Барак Обама. За повече подробности по този въпрос вж. Sophie Fay, «Comment Piketty est devenu une superstar», in: Le Nouvel observateur. Bibliobs, le 9 juillet 2014.

[6]Вж. Irène Inchauspé et Sylvie Hattemer, „Le Capital au XXIe siècle: vérités et mensonges de Thomas Piketty“, in: Le Figaro, 30.04.2014.

[7]Вж. Paul Krugman, „Why We’re in a New Gilded Age“, in: The New York Review of Books, May 8, 2014.

[8]Thomas Piketty, op.cit., p.18.

[9]Ibid., p.17.

[10]Jean-Jacques Rousseau, Du contrat social, Paris, GF Flammarion, 2012, p.41.

[11]Thomas Piketty, op.cit., p.38.

[12]Ibid., p.64.

[13]Ibid., p.64-65.

[14]Ibid., p.55.

[15]Става въпрос за периода между края на Втората световна война и края на седемдесетте години на миналия век.

[16]Ibid., p.650.

[17]Според Бурдийо, символен капитал е всяка форма на социално признат икономически, културен, религиозен, училищен, артистичен и асоциативен капитал.

[18]Thomas Piketty, op. cit., p.782.

[19]Ibid., p. 662.

[20]Ibid., p. 816.

[21]Ibid., p. 835-836.

 

 Емил Григоров е преподавател по философия в колежа Франсоа-Ксавие-Гарно и в университета Лавал в град Квебек (Канада)

 

Източник: вестник „Култура”,  21 ноември 2014 г.

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар