Търсене в този блог

27.01.2018 г.

1917–2017 ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ФИЛОСОФИЯТА НА ИСТОРИЯТА - Васил Проданов

 

 

По време на кризата през 1917 г. капитализмът в капиталистическия център тръгва във фашизоидна посока, а в Русия ‒ в посока, която Маяковски характеризира в знаменитата си поема „Ляв марш“. И едното, и другото са възможни и днес.

 

Големият британски историк Ерик Хобсбаум, който остана лоялен член на комунистическата партия на Великобритания до нейния разпад, написа в края на 80-те години „Епоха на крайностите: Краткият двадесети век (1914–1991 г.)“ – допълнителен том към неговата знаменита трилогия за „дългия ХIХ век“.

„Епохата на крайностите“ започва с Октомврийската революция и завършва с края на СССР. Хобсбаум показва как Първата световна война поставя началото на революции, въстания, преврати, контрареволюции, разпад на държави. Революции и въстания има в много страни в Европа, но с успех завършва само Октомврийската революция в Русия, като оценките за това са, че особено важна е ролята на Ленин, без когото тя би била невъзможна. Хобсбаум пише: „Светът, който се разпадна на парчета в края на 80-те години, бе светът, оформен от Октомврийската революция през 1917 г.“ (1) Според либералната философия на историята на Франсис Фукуяма разпадналият се на парчета свят ни е довел до „края на историята“ във формата на най-доброто обществено устройство, въплътено в либералната демокрация и неолибералния капитализъм. Дали е така? Дали нещата изглеждат така днес, 100 години по-късно. Не е ли възможна алтернативна философия на историята?

В този свят, разпаднал се на парчета през 1991 г., вестник „Ню Йорк Таймс“ създаде от началото на 2017 година специална рубрика „Червеният век“, със сърп и чук на съответната страница. На нея всяка седмица качва по една статия, посветена на Октомврийската революция. До 6 ноем­ври 2017 г. бяха общо 38. Световноизвестното ляво издателство „Verso“ издаде поредица от книги. Провеждат се и конференции в различни страни, обсъжда се разпадналият се на парчета „Червен век“.

 

Битката на идеологическите интерпретации за Октомврийската революция      

 

С разпада на СССР през 1991 г. 7 ноември престана да бъде национален празник в повечето от обособилите се републики. В Русия КПСС е забранена и официално няма кой да организира отбелязването му. Неофициално обаче на Червения площад се събират много хора, за да празнуват събитието. На 7 ноември 1996 г. Борис Елцин издава указ датата да се чества като „Ден на съгласието и примирението“, а не като „Велика октомврийска революция“. Владимир Путин отменя и този празник и от 2005 г. денят е работен, т.е. на 7 ноември 1917 г. не се е случило нищо, което заслужава да бъде отбелязвано. Все едно, че тя не е съществувала.

В други държави денят, в който са започнали техните революции, е национален празник. Американците честват своята революция на 4 юли, французите ‒ на 14 юли. Китайците не само празнуват революцията си от 1949 г., но като туристи в Русия специално за тях е създаден маршрут по най-знаменитите места, свързани с нея. В статия от 6 ноември 2017 г. „Ню Йорк Таймс“ говори за „възраждане на комунизма“ и на Лениновия въпрос „Кой кого?“ в световен план, а също и за „иронията, че докато на Запад за революцията се говори надълго и широко, Русия до голяма степен се прави, че нищо не се е случило“ (2).

Битката за историята на „Червения век“, както е озаглавил рубриката си на тази тема „Ню Йорк Таймс“, ни демонстрира няколко основни типа интерпретации на станалото през 1917 г. и след това.

Първо. Либерални интерпретации. В края на 80-те и през 90-те години водеща е интерпретацията на глобалното хегемонно либерално съзнание в неговата неолиберална версия, даващо доминиращите нагласи и описания както на причините, така и на резултатите от станалото през 1917 г. Новопръкналите се сред хуманитарната интелигенция у нас след 1989 г. либерални идеолози и наемници в различни НПО-та обясняваха как станалото през 1917 г. и появилата се след това обществена система били отклонение от историята, утопия, тоталитаризъм. Либералните интерпретации на Октомврийската революция доминират у нас през последните близо три десетилетия. Неслучайно и досега дори от лидерите на леви партии станалото след 1989 г. се характеризира с езика на Франсис Фукуяма като „преход към демокрация“, а не като „контрареволюция“ или „реставрация на капитализма“.

Второ. Консервативни интерпретации. Според тях Октомврийската революция е заговор и преврат, довел до бедствени следствия в Русия. Един от водещите рупори на руския консерватизъм – сайтът „Двуглав орел“, публикува на 18 октомври 2017 г. статия, чието заглавие „Крушението на монархията в Русия като геополитическа катастрофа на ХХ век“ бе алтернатива на твърдението на Путин за разпадането на СССР като най-голяма геополититическа трагедия на ХХ век (3). Според консерваторите от гледна точка на причините тя не е естествен резултат на историческото развитие, те я разглеждат като заговор на чужди агенти и банкери. В интервю във в. „Труд“ Леонид Решетников заявява, че станалото на 7 ноември 1917 г. е началото на „велика национална катастрофа“, довела до „мимолетна система“, „изградена върху кръвта на своите граждани“. Виновен за Февруарската и Октомврийската революция е Западът (4). Затова Решетников смята, че бъдещето на Русия е във възстановяването на монархията, и очаква, ако Путин спечели отново президентските избори, да се концентрира именно върху реализацията на този процес.

Трето. Социалдемократически интерпретации на Октомврийската революция. Според тях тя е резултат на обективни причини, свързани с кризата по време и в края на Първата световна война, но е довела до негативни резултати поради липсата на демокрация. Така разсъждават те от времето на Кауцки до следдесетоноемврийския период на БСП. След Втората световна война, и особено след началото на неолибералния капитализъм, социалдемократите се отказаха от Маркс, от идеята, че са изразители на определена класа, че има антагонистични противоречия, не говорят за движение от капитализъм към социализъм. Тяхното виждане за Октомврийската революция не се различава съществено от определени версии на либералите. В Източна Европа също се отказаха от революция­та като път към новото общество и заявиха, че с „повече демокрация“ ще дойде „повече социализъм“.  Но техният „преход към демокрация“ доведе не до „повече социализъм“, а до неолиберален компрадорски периферен капитализъм.

Четвърто. Троцкистки, либертарианско-комунистически, анархистки, автономистки интерпретации. Според тях това е буржоазна революция, довела до държавен капитализъм. За троцкистите това е било резултат на изостаналостта на страната, която не е била готова за социализъм. Типичен пример на такъв анализ е работата на троцкистката Рая Дунаевская „Съветският съюз като капиталисталистическо общество“, публикувана през 1941 г. (5)  Най-известният троцкистки анализ на обществото в Съветския съюз като държавен капитализъм е книгата на британския троцкист и идеолог на британската троцкистка Социалистическа работническа партия Тони Клиф „Държавният капитализъм в Русия“, публикувана за първи път през 1947 г. (6)  През 1991 г. книгата на Тони Клиф е преведена и на руски (7) и има отделни последователи и у нас. От своя страна анархистите смятат, че бъдещото комунистическо общество е било възможно, но тези, които са го извършили, са измамили хората и са направили по същество контрареволюция. Тези, които я реализират, не водят страната към социализъм, защото не премахват държавата и държавната собственост, а държавата е свързана с капитализъм и държавна собственост.

Пето. Марксистко-ленински интерпретации за социализма като възникнал исторически в страни с по-ниско равнище на развитие, което изисква и по-продължителен преходен период, множество етапи в изграждането му и дълго време до достигането на комунизма. В САЩ десет различни леви организации инициираха на 7 ноември в Центъра за работническо обучение на Бродуей в Ню Йорк голямо честване на 100-годишнината от Октомврийската революция (8).

Сходни са интерпретациите на  днешната Китайска комунистическа партия (ККП) и на т. нар. конвергентни теории за социализма и комунизма, според които, когато той възникне в изостанали страни, за дълъг период ползва опита и пазарните механизми на развитите западни държави, но поради особеностите на съответната страна има специфика, която не го прави универсален, а притежаващ съответните характеристики на специфичен модел на развитие. Същественото е, че тези интерпретации оценяват позитивно станалото през 1917 година като начало на определена форма на социалистическо развитие, поради което и днес маршрутите на революцията са масова туристическа дестинация на китайските туристи.

Шесто. Неомарксистки интерпретации. Те са свързани с идеята за света-система и различните характеристики на капитализма и неговото отрицание в различните части на световната система. Което обуславя и факта, че в един или друг период в рамките на тази система ‒ както на локално равнище във вид например на кооперативи и кибуци, така на държавно равнище при обособяващи се отделни държави ‒ може да възникват различни версии на социализма, свързани с различни видове и равнища на собственост.

Имаме исторически различни типове социализъм от гледна точка на четири критерия:

(а) център, полупериферия и периферия на световната система;

(б) доиндустриален, индустриален и дигитален;

(в) в зависимост от различните цивилизационни традиции;

(г) в зависимост от различните равнища на реализация – локални форми в рамките на капиталистическата държава, където се появяват форми като кооперативите и кибуците; в отделни държави, както е в СССР, Източна Европа, Китай и на други места, но и в света като цяло; или в рамките на световната система като цяло, както очаква Маркс да се случи на определен много висок етап на развитие.

Различното между тях е в степента на обобществяване на основните функции на собствеността – владеене, разпореждане и ползване, и в ролята на пазарното взаимодействие, а общото е равенството в ползването на собствеността, което се проявява в намаляване на различията в доходите.

Етапите в развитието на капитализма са свързани:

(а) с последователните циклични кризи на капитализма;

(б) с преходите към монополярна или мултиполярна геополитическа система;

(в) с поредна империалистическа битка за преразпределение на сфери на влияние;

(г) с нова технологична революция;

(д) с промени във формите на експлоатация.

Приема се наличието на

                                                три етапа на капитализма от Маркс до днес

Първият етап на капитализма е класическият капитализъм от времето на британската хегемония, първата индустриална революция, прехода от аграрни към индустриални общества и Първия интернационал. Това е Марксовият капитализъм. Тогава се формират основните идеи на Маркс, свързани с монополярната хегемония на Великобритания, виждана като бъдещето на човечеството, с увеличаването на индустриалната работническа класа и абсолютното обедняване, с опита на Парижката комуна. Революцията ще избухне най-напред в Англия и оттам ще се разпространи в останалия свят.

Вторият етап на капитализма е социалният капитализъм в държавите от капиталистическия център. Той разчита на силната държава и преразпределението на ресурсите в нея, при което се осигурява стабилен потребител на произведеното от капиталистите чрез т. нар. потребителски икономики. От този период именно са социализмите в центъра, полупериферията и периферията на световната система, във версиите на:

а) социален модел на капитализма и съответен модел на социализма в центъра, в два етапа ‒ на Бернщайн‒Кауцки от началото на века и БадГодесбергската програма от 1959 г., в която ГСДП се отказа от тезата, че е работническа партия, както и от марксизма, и приема ляволибералната програма на социалната държава. Символното име от този период е Вили Брандт;

б) модел на социализма в полупериферията в последователните етапи на Ленин–Сталин–Хрушчов–Брежнев;

в) модел на социализма в периферията на световната система, представян от Мао Цзедун–Фидел Кастро–Джулиус Ниерере.

Всички те следват Маркс, но го коригират съобразно специфични условия. Светът изглежда един от Британския музей в Лондон, друг ‒ от Санкт-Петербург, и трети – от Пекин.

Социалният капитализъм и социалдемокрацията стават доминиращи в центъра на световната система по време на Втората индустриална революция, и особено след голямата икономическа криза 1929–1933 г. Разгръщат се подоходната средна класа и социалната кейнсианска държава. Икономическата концепция на Маркс е заменена с тази на Кейнс.

Октомврийската революция и държавният социализъм от съветски тип стават възможни при това положение в полупериферията на световната система, където противоречията се изострят по-силно, отколкото в центъра, както е очаквал Маркс.

Русия е страна от периферията и полупериферията на световната система и през целия ХIХ и началото на ХХ век изостава от държавите от капиталистическия център. По данни на Пол Кенеди през 1914 г. разликата в националния доход на човек от населението между Англия и Русия е около 6 пъти, а между Германия и Русия ‒ четири пъти и половина. Ако приемем равнището на индустриализация на човек от населението в Англия през 1900 г. като равно на 100, в Германия то е 52, а в Русия е само 15, т.е. близо седем пъти по-ниско (9).

Затова и социалните противоречия се задълбочават. Това води до увеличаващ се брой стачки, конфликти, сблъсъци, чиито размери са непознати в този период в нито една друга страна в света, подхранва най-различни радикални идеи. За времето от февруари 1917 г. до октомври 1917 г. дезертьорите от руската армия нарастват от 195 хиляди на 2 млн. души, или общо 12–13% от всички мобилизирани, което означава по същество разпад на легитимността на държавните структури. Само през септември–октомври 1917 г. в стачното движение участват 2,4 млн. души, регистрирани са над 3500 селски вълнения и бунтове, много от които прерастват във въстания (10).

Радикализацията на Февруарската революция е неизбежна. Такава е логиката на този тип процеси. Ленин с неговия огромен усет за ситуацията просто се оказва фигурата, която най-плътно изразява тази тенденция. В този смисъл Октомврийският поврат е средоточие на множество детерминационни зависимости, които повече или по-малко водят в сходна посока. Така става и в предходните революция – във Френската тази роля играе Робеспиер, в Английската се появява фигурата на Кромуел. Но тук личността е неотделима от наличието на съответния инструментариум. В Русия това е болшевишката партия като най-силно организираната сила, включваща дългогодишни професионални революционери, готови за саможертва, както и наличието на идеология, легитимираща поведението на тази партия.

След като на Запад не побеждава очакваната революция, се налага нов анализ. Той води до знаменитата дискусия с трите алтернативни позиции – на Троцки, Бухарин и Сталин, и поражда марксистко-ленинската версия, докато на Запад, особено от 30-те години на ХХ век насам, се разгръщат множество т.нар. западни версии на марксизма.

Световната криза и подготовката за нова война през 1929–1933 г. след това отварят прозорец във възможностите на Русия да използва ресурси от човешки капитал и технологии от двете конкуриращи се хегемонни сили – САЩ и Германия. Така възниква съветският модел на социализма във версията на догонваща модернизация на по-изостанала страна в условията на фордистки технологии и организация на производството, характерни за втората индустриална революция.

На този втори етап след класическия капитализъм от времето на Маркс, в периода  между 20-те и 70-те години на ХХ век, в периферията на световната система се разгръщат различни версии на маоистки, арабски, африкански социализъм.

През 1985 г., когато Горбачов застана начело на КПСС, 24 от 162 държави в света, в които живееше 38% от световното население, бяха управлявани от комунистически партии. Идеологическият конкурент в лицето на либералната демокрация по това време присъстваше в 35 държави (11).

В капиталистическия център през 70-те годни започна криза, опит за излизане от която се направи чрез глобализация на капитала и начало на демонтаж на социалната държава, глобализирани идеологически апарати, трета индустриална революция и победа в Третата световна (студена война). Световният хегемон успя да се възползва от разделението на социализмите в полупериферията и периферията на световната система и реши да излезе от кризата, започвайки нова студена война на изтощение и идеологическа делегитимация на Съветския съюз.

Неспособността на съветското ръководство да оцени какво става и неадекватното му перестроечно поведение доведоха до терминален период на съветския социализъм през втората половина на 80-те години. Той не успя да устои на нарастващия натиск от САЩ и Запада и поради неадекватните опити за промяна в една свръхцентрализирана система. САЩ победиха благодарение на:

– икономическата война ‒ чрез рязко намаляване на цената на петрола, девалвация на долара и свръхнадпревара във въоръжаването;

– идеологическата война ‒ чрез глобализирани идеологически апарати на потребителски капитализъм, успели да въздействат на част от интелигенцията, която се превърна несъзнателно в неолибералния инструмент за разрушаване на системата.

Третият етап на капитализма, след като Маркс създава своята теория, е неолибералният капитализъм на Рейгън–Клинтън и Тачър–Блеър, Шрьодер. Той се разгръща от 80-те години на ХХ век насам. Този капитализъм се опира на новите информационни технологии, намалява индустриалната работническа класа и разгръща дуалистичен трудов пазар. През 90-те години благодарение на срива на източноевропейския социализъм, заграбването на негови ресурси и разширяването на капиталистическия пазар намиращата се в криза социалдемокрация в развитите западни страни тръгна по посока на неолиберална партийна идентификация, като изостави идеите от времето на социалната държава.

В периферията на световната система се разгръща преход към социализъм, който не претендира да бъде бъдещето на останалия свят. Различни автори го характеризират като конвергентен или интегрален – китайски и виетнамски. Възникването му става възможно в условията на кризата на капитализма от 70-те години и прехода към нова индустриална революция. Подобно на Сталин през 30-те години, Дън Сяопин използва кризисните процеси в капиталистическия център в края на 70-те и 80-те години на ХХ век, а така също и геополитическата конкуренция, за да привлече инвестиции отвън, запазвайки силната държава и комунистическата партия и очертавайки много по-дълъг период на изграждане на ново общество.

 

Къде се намираме днес и накъде върви историята?

 

След като либералната триумфалистка утопия за „края на историята“ не се състоя, днес капитализмът се намира в криза от рода на тази в навечерието на Първата и във времето до Втората световна война. Опитва се да излезе от нея с нова индустриална революция и увеличаване на формите на експлоатация чрез по-високата норма на експлоатация в страни от периферията и полупериферията като България, чрез кражба на човеши капитал, чрез робство. През 2016 г. в света е имало 40,3 млн. души, които живеят в робство (12)  – повече, отколкото във всеки друг период от историята на човечеството – античния, робовладелския и ранните векове на капитализма.

Дори Барак Обама, Джордж Сорос, Уорън Бъфет говорят за „класови разделения“ и „класова борба“ – термини, забравени от системните леви партии в Европейския съюз и у нас. На Запад има вълна от публикации със заглавия „Маркс се завръща“ и „Маркс си отмъщава“. Както в средата на ХIХ век, наблюдаваме тенденции на абсолютно обедняване в държавите от капиталистическия център. Нарастващо количество новосъздаден продукт отива в 20-те процента най-богати, това им дава възможност да превърнат част от своите пари в капитал, от който да получават рента. Разликата днес е много голяма, както и скоростта, с която се увеличават неравенствата, експоненциалният характер на промяната прави силно нестабилни всички промени, тъй като технологиите като цяло имат подривен характер. От 2000 до 2013 г. броят на живеещите в гета в САЩ почти се е удвоил ‒ от 7,2 до 13,8 милиона (13).  В Англия само в периода между 2010 и 2016 г. бездомниците са се увеличили със 134% (14).  Половината от американското население е бедно или в риск от бедност, половината от него няма никакви спестявания, говори се за нов „Позлатен век“ на възход на неравенството, както е било в края на XIX век. Седмината наследници на фамилията, притежаваща американската корпорация Walmart, имат богатство, равняващо се на нетното богатство на 40% от по-бедната част от американското население (15). Според Оксфам през 2010 г. 388 души имат колкото половината от по-бедната част на човечеството, през 2014 г. те са 85 души, през 2015 г. – 65 души, през 2016 г. – 8 души.

Навсякъде в развитите страни има тенденция на намаляване на средната класа, създадена по време на социалния капитализъм, и то с темпове, невиждани по-рано. При това голямата част от възрастното население смята, че децата му ще живеят по-зле от тях. Това е характерно дори за силно социални държави като Канада. Там за 15 години (от 2002 до 2017 г.) тези, които се самоопределят като част от средната класа, намаляват от 70% на 43% (16). Индустриалната работническа класа от времето на марксовия капитализъм и средната класа от времето на кейнсианския капитализъм са заменени с прекариата на капитализма на Рейгън –Тачър–Тръмп–Юнкер. Показателно за възхода на прекариата е изследване на Принстънския университет, от което се вижда, че 94% от около 9 милиона нови работни места, създадени за последното десетилетие в САЩ, са за временна заетост или срочен трудов договор, а постоянната и устойчива заетост отива в миналото (17).  При 70% от домакинствата в 25 най-развити икономики през десетилетието между 2005 и 2014 г. доходите са намалели, докато в предходните 10 години това е било валидно само за 2% от домакинствата. Броят на засегнатите и оттук сърдитите, чиито доходи са отишли надолу, е огромен – между 540 и 580 милиона (18).

В  началото на ХХI век се връщаме към ситуацията както на мултиполярната битка и на неравенството, така на монополизация, както във времето преди век, когато възникват теориите за империализма. През 2015 г. от 100-те най-големи икономики в света 69 са на корпорации и само 31 – на държави. При това скоростта на обезсилване на националните държави, а с тях и на демокрацията, е огромна. Година преди това съотношението е 63 корпорации на 37 държави. За 12 месеца броят на корпорации­те, които са по-големи от държавите, се е увеличил с 6, а на държавите съответно е намалял с 6 (19).  При тези темпове на промяна след десетина години може да се окажем в свят, в който 100-те най-големи икономики ще са не на държави, а на корпорации. България е десетки пъти по-малка като икономика от над 1000 корпорации в света.

В световен план общо публичният и частният дълг достигнаха рекордни величини ‒ от 180% от глобалния БВП през 2007 г. до 220% през март 2017 г. (20). Дългът в страните от Г-20 през 2016 г. е 135 трлн. долара и се е равнявал на 260% от техния БВП (21).  Опитът от всички други периоди на свръхзадлъжняване и нараснали социални неравенства показва, че от тях се излиза с войни, разпадни процеси, въстания, бунтове.

 Трите основни механизма, които капитализмът създаде през последните няколко века за стабилизация и оцеляване от противоречията, бяха националната държава, либералната демокрация и либерализмът като хегемонна идеология. Сега всички те са в терминален стадий.

Първо. Има криза на националните държави. Те са обезсилени от глобализацията, а основната им функция да бъдат монополисти върху принудата за спазване на определени правила на съответна територия се губи с възхода на частни компании, които поемат войните и охраната. Частните армии, разузнавателните и охранителните фирми днес са повече, отколкото армиите и полициите. Идеологическите апарати са все по-малко под контрола на държавата и все повече на глобалния корпоративен капитал, подчинени изцяло на пазарен принцип. Така се стига до парадокса, че не кой да е, а американският президент Тръмп заклеймява основните медии, че са инструменти за фалшиви новини.  

Второ. Това е смъртоносно за либералната демокрация. Не къде да е, а в световния хегемон САЩ, който налагаше либералната идеологема за „края на историята“ и доведе до хаос и опустошение цели региони под лозунгите за „демократизация“, делът на хората, които са готови да се откажат от нея, ускорено нараства. В статия от октомври 2017 г. в „Ню Йорк Ревю ъв букс“, озаглавена „Обречена ли е демокрацията в Европа“, се дават следните данни, за които нашите соросоиди биха сложили автора им в списъка на правещите „антидемократична пропаганда“. Само 30% от родените след 1980 г., които са на възраст между 27 и 37 години, смятат, че е важно да се живее при демокрация. Подобни са данните и от аналогично изследване в Холандия. Делът на американците, които искат силен лидер, неограничаван от избори и парламент, нараства от 24% през 1995 г. на 32% в момента. Тези, които смятат, че добре или много добре би било САЩ да са управлявани от военен режим, нарастват за това време от 7% на 17%. Изводът на статията е, че „либералните демокрации съдържат... семената на своето разрушение“ (22). Във възход навсякъде са нелиберални режими, а големият печеливш от неолибералния капитализъм е една нелиберална държава като Китай.

Трето. Засилва се кризата на либералното и неолиберално идеологическо мислене и свързаните с него идеологически апарати. Още през 1993 г. Имануел Уолърстейн написа своята книга „След либерализма“, в която фомулира идеите за неговия край след около половин хилядолетно доминиране като базисна капиталистическа идеология. Либерализмът обосновава модерната епоха, Просвещението, движението към свят, в който знанието и науката ще бъдат основни сили. От края на 70-те години обаче имаме постмодернизация и край на големите наративи за някакво позитивно движение на историята, постсекуларизация, нов възход на религиите, особено в полупериферията и периферията на световната система, хиляди хора се бият под знамето на религиозни идеологии. Тече нова Тридесетгодиша религиозна война, изчезна очакването за светло бъдеще и все повече хора се обръщат към миналото в търсене на опора. Доверието към традиционните медии – вестниците, радиото, телевизията, рухва.

 

Оттук накъде:  идва ли нова 1917 г. ?

 

Противоречията нарастват, скоростта на промени е огромна и тресе глобалния капитализъм в различни части на планетата. По време на Първата световна война Ленин характеризира тогавашната епоха като време на войни и революции. Сега отново сме в такава епоха на рязко ускоряване на всички процеси и неравновесие на системите, зависещи от сравнително малки фактори, в която прогнозите непрекъснато се провалят. Кризата и разпадът може да дойдат след години. Може и да е съвсем скоро, т.е. да сме в ситуацията на Ленин в навечерието на 1917 г., когато така и не успява да предвиди ставащото само няколко месеца след това в Русия.

Прогнозите за края на капитализма през последното десетилетие се увеличават. Ето няколко от тях. През 2014 г. издателството на Оксфордския университет публикава предизвикалата голям интерес книга на известния американски мислител Дейвид Харви „Седемнадесет противоречия и краят на капитализма“. В нея той разглежда вътрешните противоречия на потоците от капитал, които са в основата на последните кризи. Възможностите за маневри все повече се стесняват и Харви смята, че в средносрочен план е малко вероятно капитализмът да продължи съществуването си, че ще се върви към някаква форма на посткапиталистически свят (23).

„Краят на капитализма започна“‒  така озаглави своята статия, публикувана на 17 юли 2015 г. в „Гардиън“, Пол Мейсън. Той отбелязва, че навлизаме в посткапиталистическа ера и сърцевината на промяната са информационните технологии, промените в труда и икономиката на споделянето (24).

Пак през 2015 г. „Плуто Прес“ в Лондон издаде книгата на Дерек Уол „Икономическата наука след капитализма: ръководство за разпада и пътя към бъдещето“ (25).  „Капитализмът върви към своя край, защото се превърна в нещо отживяло“, заяви наскоро бившият финансов министър на Гърция Янис Варуфакис в лекция пред студенти в Юнивърсити колидж в Лондон. Той заяви, че „Карл Маркс ще си отмъсти“ и че днешните технологии унищожават повече работни места, отколкото създават и „правят корпорациите и частното притежание на средствата за производство отживелица“. Затова и Варуфакис предупреждава, че правителствата трябва да се подготвят за посткапитализъм, въвеждайки политика на преразпределение на богатството (26).

Месец преди стогодишнината от Октомврийската революция в. „Гардиън“ излезе с голяма статия, озаглавена „Социализъм с гръбнак: единствената алтернатива през ХХI век“. Тя започва с думите: „Социализмът се завръща,  колкото и да са огорчени онези, които го обявиха за мъртъв и погребаха в „края на историята“ през 90-те години.“ Според нея това се проявява на първо място в безусловно отхвърляне на системата на финансов капитализъм и неолиберализъм. Оттук нататък, подчертава вестникът, е необходимо да се създаде сериозна социалистическа алтернатива и отбелязва нарастващата подкрепа за идеята за безусловен базов доход за всеки човек и социалното предприемачество като две нови характеристики на социализма на ХХI век (27).

Когато в средата на ХIХ век се налага да бяга от Париж и Брюксел, Маркс се колебае дали да замине за САЩ, където по това време в Тексас има голяма немска общност, и даже прави някои стъпки в тази посока, но накрая философски предпочита да отиде в Англия, защото смята, че тя предлага най-развитата форма на капитализма – своеобразен връх, от който може много по-добре да се види напред и назад или както сам се изразява той: „за анатомията на маймуната можеш да съдиш по анатомията на човека“. Ако обаче бе изправен пред тази дилема днес, можем да очакваме, че би се преместил в Пекин, но би водил всекидневна имейл кореспонденция с Джеръми Корбин, обсъждайки с него поредния манифест на партията му и пишейки по този повод аналози на „Критика на готската програма“.

В Китай ще наблюдава начален етап на изграждане на социализъм с китайски характеристики, специфична версия на пазарен социализъм, опиращ се на силната регулация и на държавата ‒ като най-голям собственик на земя, жилища, компании, и на гражданите ‒ като стопани, включително и на силно развит частен сектор. Версия, довела до извеждането от състояние на бедност на близо един милиард души за три десетилети, т.е. със скорост и мащаби, непознати в цялата световна история. На 5 май 2018 г., когато се навършват 200 години от рождението на Маркс, в Китай ще се проведе Вторият световен конгрес по марксизъм. На него ще присъстват стотици учени от целия свят, които ще се опитат да очертаят посоката на развитие 200 години след раждането на Маркс.

Втората версия на отрицание на днешния капитализъм, която би следил Маркс, е в любимия му Лондон, където някога пише „Капиталът“. Тя характеризира идейните основи на възхода на Джеръми Корбин и неговата Лейбъристка партия, отхвърлили т. нар. Трети път като вреден и ненужен и изпращащи на бунището на историята Тони Блеър, известен като „Тачър с панталони“. От една страна, Корбин предлага национализация и завръщане на държавата в основните инфраструктурни обекти. От друга страна, той е събрал интелектуално най-добрия екип от експерти, занимаващи се с перспективите отвъд капитализма, разгръщане на т. нар. Р2Р икономика, опираща се на колективната собственост и взривно нарастващата днес роля на дигиталните технологии – нещо, което изобщо отсъства в представите и интелектуалните интереси дори на традиционните неолиберализирали се социалдемократически партии. Той  говори, че новите технологии водят до „по-грабителска и експлоататорска икономика“, предлата икономиките на глобални компании като Uber да бъдат заменени от платформени кооперативи, както и роботите на работните места да бъдат притежавани и контролирани от работниците. Поема ангажимент, ако спечели изборите, да удвои броя на кооперативите във Великобритания по време на мандата си. При това става дума не за традиционните аграрни кооперативи, каквито съществуват отдавна, в т.ч. и у нас, а за нов тип дигитални кооперативи, противодействащи на днешния дигитален капитализъм. В този смисъл е много радикален, опиращ се на механизмите на четвъртата индустриална революция (28).

Разпадни процеси и залез на неолиберализиралата се социалдемокрация наблюдаваме дори в страните, в които тя е била най-мощна и е давала пример на останалия свят, като Германия, Франция, Австрия, Холандия, Швеция и пр. В този контекст може да се очаква това да бъдат двата основни модела, които вероятно ще конвергират, но ще определят бъдещето на лявото в съвременния свят. Кой от тях ще се наложи, ще бъде предмет на бъдещи дискусии и социално-исторически практики.

На 15 септември 2017 г. в анализ под заглавие „Хаотичната несигурност“ знаменитият американски мислител Имануил Уолърстейн говори, че тази несигурност е основната характеристика на състоянието, в което се намира светът днес, резултат от структурната криза на световната система. Непрекъснато се извършват резки промени в приоритетите на всички участници в тази система. Днес от гледната точка на даден участник нещата вървят добре. На следващия ден започват да изглеждат различно. Затова всеки от тях просто се опитва да максимизира изгодата си, променяйки позицията си по един или друг въпрос чрез промяна на съюзите и съюзниците, търсейки изгода за това.

Виждаме го добре в поведението на съседна Турция, в мятанията на нашите управляващи, в мятанията на Тръмп в различни посоки, привличайки едни и прогонвайки почти всекидневно различни съюзници вътре и вън от страната. Бързо се формират и развалят различни временни съюзи по един или друг проблем, и това засилва несигурността. Това е израз на факта, че световната система върви към точка на бифуркация, от която може да продължи в алтернативни посоки – на фашизоидна деградация на капитализма или в алтернативна посткапиталистическа посока (29).  По време на кризата през 1917 г. капитализмът в капиталистическия център тръгва във фашизоидна посока, а в Русия ‒ в посока, която през 1919 г. Маяковски характеризира в знаменитата си поема „Ляв марш“. И едното, и другото са възможни и днес.

В деня, в който започва февруарският бунт в Русия през 2017 г. Протопопов ‒ министърът на вътрешните работи  в правителството на Николай II, който би трябвало да бъде в течение на всичко, заплашващо сигурността, записва в своя дневник: „Не се е случило нищо особено“. И днешните управляващи мислят по същия начин – „нищо особено“, „стабилни сме“,  а всъщност утре може би идва краят им. Засега още не можем да кажем кога ще бъде това утре, но то идва. Да бъдем в крак с времето, иначе валякът на историята ще мине през нас и ще отиде към бъдещето.

 

 

 

 Бележки:

(1) Hobsbawm, Eric. The Ages of Extremes: The Short Twentieth Century 1914-1991, Penguin, 1994, p. 4

(2)  Montefiore, Simon Sebag. What If the Russian Revolution Had Never Happened, In: The New York Times, November 6, 2017

(3) Иванов, Евгений Олегович. Крушение монархии в России как геополитическая катастрофа ХХ века, В: Двуглавый орель, https://rusorel.info/krushenie-monarxii-v-rossii-kak-geopoliticheskaya-katastrofa-xx-veka/, 18.10.2017

(4) Решетников, Л. Русия трудно и мъчително се връща на своя исторически път, в. Труд, 6 юни 2017

(5) Dunayevskaya, Raya. The Union of Soviet Socialist Republics is a Capitalist Society, In: Internal Discussion Bulletin of the Workers Party, March, 1941, https://www.marxists.org/archive/dunayevskaya/works/1941/ussr-capitalist.htm

(6) Cliff, Tony. State Capitalism in Russia, Pluto Press, 1974.

(7) Клифф, Тони. Государственный капитализм в России, Л.: Социалистический рабочий, 1991.

(8) Celebrate the 100th Anniversary of the Bolshevik Revolution, In: The Red Phoenix, https://theredphoenixapl.org/2017/10/17/celebrate-the-100th-anniversary-of-the-bolshevik-revolution/, October 17, 2017.

(9) Кенеди, Пол. Възход и падение на великите сили, Том 1, С., Св. Георги Победоносец, 1997, с. 202-203, 204, 230, 274, 264.

(10) Вж. Ратьковский, И.С., Ходяков, М.В. История Советской России, С.-Пб., изд. „Лань“, 1999, с. 5-6, 25-26.

(11) Iber, Patrick. The Party’s Over: Looking Back on Communism, In: Los Angeles review of Books, https://lareviewofbooks.org/article/the-partys-over-looking-back-on-communism/#!, October 24, 2017.

(12) Tutton, Mark. 40 million slaves in the world, finds new report, In: CNN, http://edition.cnn.com/2017/09/19/world/global-slavery-estimates-ilo/index.html, September 19, 2017.

(13) Semuels, Alana. The Resurrection of America’s Slums, In: The Atlantic, https://www.theatlantic.com/business/archive/2015/08/more-americans-are-living-in-slums/400832/, August 9, 2015

(14) Harris, John. Homelessness has surged for seven years. And it’s clear who’s to blame, In: The Guardian, October 13, 2017.

(15) Street, Paul. Capitalism: The Nightmare, In: Truthdig, https://www.truthdig.com/articles/capitalism-the-nightmare/, September 20, 2017.

(16) Poll suggests Canadians appear pessimistic about their economic futures, In: National Post,http://nationalpost.com/pmn/news-pmn/canada-news-pmn/poll-suggests-canadians-appear-pessimistic-about-their-economic-futures, October 9, 2017.

(17) Katz, Lawrence F. and Alan B. Krueger. The Rise and Nature of Alternative Work Arrangements in the United States, 1995-2015, WORKING PAPER #603, Princeton University, Industrial Relations Section, September 2016, http://dataspace.princeton.edu/jspui/bitstream/88435/dsp01zs25xb933/3/603.pdf, September 13, 2016.

(18) Matthews, Chris. The Death of the Middle Class Is Worse Than You Think, In: Fortune, July 13, 2016.

(19) Dodwell, Aisha. Corporations Running the World Used to Be Science Fiction – Now It’s a Reality, In: <http://www.commondreams.org/views/2016/09/13/corporations-running-world-used-be-science-fiction-now-its-reality>,13.09.2016.

(20) Turner, Adair. The Normalization Delusion, In: Project Syndicate, https://www.project-syndicate.org/commentary/normalization-delusion-global-recovery-by-adair-turner-2017-09, September 4, 2017.

(21) Roberts, Michael. The global debt mountain: a Minsky moment or Carchedi crunch?, In: https://thenextrecession.wordpress.com/2017/10/20/the-global-debt-mountain-a-minsky-moment-or-carchedi-crunch/, 20.10.2017.

(22) Polakow-Suransky, Sasha. Is Democracy in Europe Doomed?, In: The New York Review of Books, October 16, 2017, http://www.nybooks.com/daily/2017/10/16/is-democracy-in-europe-doomed/.

(23) Harvey, David. Seventeen Contradictions and the End of Capitalism, Oxford University Press, 2014.

(24) Mason, Paul. The end of capitalism has begun, In: The Guardian, July 17, 2015.

(25) Wall, Derek. Economics after Capitalism: A Guide to the Ruins and a Road to the Future Pluto Press, London, 2015.

(26) Embury-Dennis, Tom. Capitalism is ending because it has made itself obsolete, former Greek finance minister Yannis Varoufakis says, In: Independent, October 19, 2017 .

(27) Guiggin, John. Socialism with a spine: the only 21st century alternative, in: The Guardian, October 8, 2017.

(28) Jeremy Korbin: let workers control robots, In: https://www.bbc.co.uk/news/amp/uk-politics-41614820, October 14, 2017.

(29) Wallerstein, Immanuel. Chaotic Uncertainty, Commentary N 457, https://www.iwallerstein.com/chaotic-uncertainty/, September 15, 2017; Wallerstein, Immanuel. Global Left vs. Global Right: From 1945 to Today, Commentary N 457, https://www.iwallerstein.com/global-left-vs-global-right-from-1945-to-today/, Мау 15, 2017.

 

 

Източник: списание Ново време, брой 7-8, ноември-декември 2017

 

 

 

 

 

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар