Търсене в този блог

20.06.2015 г.

Човече ! Толкова уроци ни остави за днес ! - доц. д-р Боян Кастелов


 

 

 

Георги Димитров - българин с характер, идеи и магическо въздействие

 

За именития българин Георги Димитров се знае много - и у нас, и в чужбина. Във всемира. Защото историческата памет не чезне. Но някак несправедливо стои в сянка предизборната му агитация из страната за влизането на тесните социалисти в парламента. При това не за лично и партийно забогатяване, а за идеи и кауза в условията на войни и последвалите ги поражения и национална разруха на България.
Като право на всеки гражданин да бъде избиран за депутат подобна агитация е конституционно непреходна и в т.нар. преход към демокрация днес. С тази огромна разлика, че някога тя е водена от българи с характер, идеи и магическо въздействие.
Изпълнителната власт според Търновската конституция (1879) се поделя между държавния глава и правителството. Царят определя лицето за министър-председател, но то и неговите министри отговарят за деянията си пред Народното събрание. В една анкета на сп. "Гражданин" (1904) с 15 първоучредители на нашата "светая светих" те всички са разочаровани от това, че

България се управлява неконституционно

Силните пулсации на европейския парламентаризъм все пак се усещат и у нас. Без да преувеличава борбата в парламента за своята кауза, партията на Д. Благоев изработва постоянна линия за участие, особено в предизборната борба за влизане в ХVІІ Обикновено Народно събрание, което трябва да се противопостави на монарха и правителството за въвличането на страната в Първата световна война.
По това време - второто десетилетие на отминалия век - БРСДП (т.с.) следва тактиката на самостоятелна класова борба. В рудниците и фабриките, в софийските бедни квартали и занаятчийските градчета е станала първата ферментация на една нова класа - третата. Благоев и Кирков се чувстват горди, особено от това, че след всеки изминал ден секретарят на Синдикалния съюз разкрива качествата си на неин водител. Сам усетил нуждата да направи поредната схватка в изборните учреждения - общината и парламента, Димитров пише (1911) в "Работнически вестник": "Ние трябва да влезем в парламента, да завладеем неговата трибуна, въпреки белия терор!" И естествено бе - ще си спомни синдикалният деец Др. Коджейков в изборите през 1914 г., партията да го издигне за свой кандидат за народен представител в трудния Врачански избирателен район.
В биохрониката на тогавашния 30-годишен синдикалист - с къдрава коса, малка брадичка и неистова воля, е най-наситената с трудности и препятствия. Предизборните месеци минават в

остри сблъсъци с властта

във Враца, Берковица, Бяла Слатина и в преименуваната Кутловица в гр. Фердинанд. "Кръв ще лее полицията, но няма да допусне правителството да пропадне в идещите избори!" - заплашва стражарят Ив. Байчев от Бяла Слатина през февруари 1914 г.
Макар и малобройни, работниците от градчето не позволяват да се посегне на дошлия тук Димитров. Това го прави твърд и неотстъпчив в предизборната си обиколка. Въпреки предвидените опасности според д-р К. Стоянов всяка своя дума и призив Димитров отстоява "с живо дело - постоянно се явява там, където е необходим". В едно от писмата до съпругата и другарката си Люба той сам охарактеризира историческия смисъл на своята предизборна агитация: "Който иска спокоен живот - пише й нейният Жорж - не бива да бъде социалдемократически деятел!"
Убеден е, че пътят към бъдещата социална революция - освен през барикади, ще мине и през парламента, за да чуе капиталът "гласа" на бедните и онеправданите. Затова не капризничи, щом се наложи да говори пред десетина хамали от малките крайдунавски пристанища или пред миньорска смяна от мина Плакалница и фабриката в Елисейна; пред маслените жп работници от гара Мездра или пред забравените и от бога селяни из Врачанския балкан.
В предизборните си речи Димитров се ръководи от една изконна мисъл:

да казва на народа истината

- само тогава ще му се отворят очите и той ще се научи да се бори. А за момента тя е: мир или предстояща война, за която дипломацията в двореца задкулисно работи. Като един от авторите на партийната предизборна платформа Димитров я споделя пред "страдуща България" синовно, по човешки. Разобличава грандоманската политика на монарха и подчиненото му правителство, на глас мечтае за работническо законодателство и по-достоен за народа живот.
Неговите истини увличат работниците и малоимотните селяни. Но както ги опияняват, така могат да се разминат с уловеното "в капана на живота" население. Затова от думите си ораторът изковава идеи, потребност от единни действия. След Освобождението на България будителят и певецът на народа ни "възродени" Ст. Михайловски ни оставя в наследство важен завет: интересът ражда подлеци, а идеалът - герои. Затова, когато в Лютиброд хората научават, че Димитров е техният кандидат, одобрително възкликват: "Да живей!" "Това ми съобщение - спомня си съпартиецът му Ан. Анков - се посрещна с гръмки ръкопляскания. Но когато казах, че Георги Димитров се намира между нас, стана нещо, което няма да забравя."
Всъщност кое е "това нещо"? За очевидеца Анков е готовността на работниците от медната мина да го чуят и повярват на неговите думи, да го закрилят от полицейското своеволие. Познати са и други стотици изповеди за излъчваните от него оптимистични пулсации. Но две от тях имат постоянна величина: борбата за социална свобода и готовността му за саможертва.
Затова и словото му е част от тази борба. Веднъж изречено, то звучи като директива, ражда мечти и надежди. То

няма нищо общо с площадната демагогия

на големи обещания. Предизборните му речи носят грижата за насъщния, но и стигат далечни хоризонти. Очевидец от Лютиброд ще остане цял живот със спомена си: "То не бе реч, то не бе стихия, която заливаше салона, а работниците ненаситно поглъщаха всяка негова дума." И никой не иска да си тръгне - "всеки иска да стисне ръката му".
Димитров става особено язвителен, понечи ли да засегне "двуличната роля" на опозиционните партии в парламента. И хей така, сякаш от нищото и отвътре призовава населението от Бяла Слатина да гласува с червената бюлетина. А това е предостатъчно ораторът да бъде арестуван. Намерен е и друг формален повод: местният кинематограф се е оплакал, че вместо на прожекцията му хората отишли на предизборно събрание... Докато Димитров и тукашните му съпартийци се надяват на разум и законност, властите набързо скалъпват полицейски акт, подработват "свидетели" в лицето на началника на пощата и пощальона в с. Вършец. В изтръгнатите насила показания четем: "Организирал бунт срещу войната, против царя, и хулел войската." А съгласно чл.111, п.5 от тогавашния Наказателен закон за подобно провинение се наказва със смърт. В случая няма да се стигне до съда, но полицейският министър, чийто пост се заема от министър-председателя, държи хората му да действат според неговите разпоредби: лишава Димитров да се среща с предстоящите си избиратели. Когато в началото на февруари с.г. пристига в Берковица, полицията прави опит да го арестува, но насъбралото се множество не допуска поредното нейно своеволие. В края на събранието все пак

двама полицаи го поставят под оръжие

изпращат го в Бяла Слатина, а оттам - в окръжния център Враца. За да го освободи, тукашният следовател му налага иск с "тежка парична гаранция" от 1500 лв.
"Гаранцията бе внесена - с удовлетворение си спомня Ан. Анков. - Група работници причакаха пред затвора своя любимец и на ръце го понесоха до салона "Развитие", където бе свикано публично събрание. Салонът гръмна от възторжени викове при влизането на Димитров." После по искане на инспектора на Обществената безопасност под конвой е върнат в София.
Политическият шантаж спрямо предизборната агитация на Димитров из Врачанския край излиза наяве. Завладени от слепи политически пристрастия, какво пречи на един пристав или околийски началник да превиши правата си? Или взети заедно с инспектора по сигурността като винтчета от репресивния полицейски механизъм? А щом работниците се възбунтуват и потърсят отговорност, преписката за арестувания минава към дело с приблизително следната резолюция: "Отклоненията на полицейските власти са в рамките на закона!"
Предизборните премеждия на Г. Димитров не са лична житейска мелодрама. Завърналият се в София "арестант" е посрещнат от столичните работници, и охраняван от тях, той отива направо в Синдикалния дом. Тук в небивала еуфория той им казва просто: "Към изборните урни - уверено в победата!"
Човече! Толкова предизборни уроци ни остави за днес, че се питам - имаш ли достойни последователи? Защото, макар и без война, България сега отново е "страдуща".

И има нужда от апостоли като теб !

 

 

 

Източник: вестник ДУМА, юни 2015 г.





 

Няма коментари:

Публикуване на коментар