Кратки бележки из моя живот - Димитър Благоев

                                

        Никога не бе ми идвало и не би ми дош­ла наум идеята да пиша някакви спомени из личния си живот. Не мислех, че той представлява някакъв общ интерес, та да го описвам. Но най-сетне бях принуден да направя нещо в това отношение. Другарите ми от Централния комитет на Българската комунистическа партия (тесни социалисти) и руските другари от Руската комунистиче­ска партия (болшевики) напоследък осо­бено настояваха да им дам спомени от жи­вота си. Другарите ми от Централния ко­митет на нашата партия напоследък все по- настоятелно искаха да напиша тия споме­ни и да им ги предам.

      Тия настоявания съвпадаха тъкмо с бо­ледуването ми през изтеклата зима. При всичко това реших да напиша нещо от моя живот и да го предам на ЦК, понеже нему дължа голяма благодарност за положените от него грижи за здравето ми. Много съжа­лявам, че повече не можах да направя. Пък и нямаше какво повече да си спомням. За­това давам тия кратки черти от живота ми. Както е споменато и в бележките, остана­лото от живота ми, което би интересувало другарите, ще го намерят в „Принос към историята на социализма в България" и в „Спомени за руската революция".

     Споменах, че другарите настояваха да им дам тия бележки възможно по-скоро, за която цел решили да ме освободят от дру­гата работа. Понеже не бях в състояние сам да напиша тия бележки, затова бях прину­ден да ги разказвам по части на по-голямата си дъщеря и тя да ги напише. Тя изпъл­ни възложената й задача отлично. На мене остана само да направя няколко малки по­правки и допълнения в ръкописа й. Изказ­вам й моята най-голяма благодарност*.

 

София, 13 април 1923 г.                                         Димитър  Благоев

     * Дьлжа да забележа, че тоя предговор, както и за­ключението на автбиографичните си бележки баща ми написа собственоръчно. Обръщам внимание още и на то­ва, че половината от тия бележки бяха печатани вече през 1924 г. във в. „Звезда".

       Стела  Благоева

      Допълнително пояснение:   ЦК на БКП отпечатва в отделна книга спомените на Благоев. Деветоюнският преврат заварва книгата в печатницата и тя е унищожена от властите. По случайно запазения екземпляр в. „Звезда" публикува по случай смъртта на Благоев част от ме­моарите му. През 1926 г. Ст. Благоева възстановява труда по отпечатаната във вестника част и по водените от нея записки и той излиза на български, а по-късно и на руски език. Така достига до читателите този интересен труд на основателя на партията.

 

                                                          *     *     *

 Бележки на К.Топчиева към шестото юбилейно издание, посветено на 120-годишнината от рождението на Димитър Благоев.

       Малката книжка „Кратки бележки из моя живот"  на Димитър Благоев е първото мемоарно произведе­ние за историята на славната Българска комунисти­ческа партия. Мемоарни елементи има и в редица по характер научноизследователски произведения на Д. Благоев: „Из историята на руската революция", „Принос към историята на социализма в България", „Спомени за руската революция"  и др., тъй като животът на Дядо е неотделим от историята на со­циалдемократическото движение в Русия и България през 80-те и 90-те години. Научният анализ в тях е обогатен с много лични впечатления от обществе­ната атмосфера, събитията и дейците на епохата и това им придава изключителна живост и автентич­ност.    Спомените на Д. Благоев слагат началото на най-ценните традиции на нашата революционна мемоаристика, получила днес огромно развитие: чув­ство за обществено значимото и историческа важно­то в живота на партията и народа, за връзката на личността с обществените тежнения на времето, про­стота, естественост и непосредственост на разказа.

     В личността на Дядо се оглежда цялата наша близка история. Той е живата връзка на две велики епохи: националноосвободителното движение и бор­бата за социализъм в нашата страна. Животът на Благоев показва нагледно колко близка по идеи и време е нашата националноосвободителна епопея; един от нейните живи свидетели и млади участници е и пионерът на социалистическите идеи — носител на най-новото в революционните теории на съвре­менността.

     Примерът на Благоев, общественият резонанс от неговата дейност доказват изключителната възприемчивост на нашия народ, току-що отхвърлил осман­ското иго, към най-прогресивните идеи на нашия век.

     С голяма обич Благоев пише за първия българ­ски учител в родното му село Загоричане, където дотогава властвуват фанариотите. Голям родолюбец, енергичен и всеотдаен, Константин Георгиев, даскал Динката, не само учи децата, а обикаля селата като пламенен агитатор на националната идея. Той съ­бужда любознателността му, усета към природата, любовта към родното.

      В живота на младия Димитър Благоев има нещо много типично за съдбата на хиляди бедни момчета от народа, опитали отрано коравия чирашки залък и негостоприемността на големия град: тях­ната неутолима жажда за знание, силно развито национално самосъзнание, дълбока ненавист към поробители и чорбаджии.

     В Цариград Благоев израства под крилото на светлата възрожденска личност Петко Славейков и с примера на апостолите на българската свобода Левски  и Ботев. В революционната атмосфера на 70-те години се оформя Благоев като истински родо­любец, за да служи през целия си живот всеотдайно на народа си с идеите и средствата, които изисква вече неговото време.

     Характерни за умонастроенията на тогавашната родолюбива българска младеж са ученическите му стихове „Плачовете на България"   , възторгът му от настъпващите руски войски, мечтата му да се учи в Русия. В епичната борба на българския народ за национално освобождение Благоев прави първите си стъпки в обществената дейност.

     „Възприемайки националната идея на тогавашни­те й български агитатори — пише Благоев в изклю­чителните редове на своите спомени, — аз бях въз­приел и тяхната революционност."   Тази истинска революционност намира широк простор и развитие в страшните и жестоки обществено-политически от­ношения в царска Русия под въздействието на рус­кия революционен дух.

      В царска Русия Благоев споделя участта на бед­ния студент без средства и връзки. Но непрестан­ният проблем за хляба не измества у будния младеж с развито обществено съзнание най-важния въпрос: За какво има смисъл да живее човек? И се редят  години на търпеливо изучаване историята на руско­то революционно движение, на нелегалния печат от 80-те години, на спорове и беседи в студентските групи.

     Разгромът на терористичните организации през 1881 г. очевидният крах на всички стари течения в революционното движение в Русия карат младия Благоев още по-упорито да търси нови пътища — довеждат го до Марксовия „Капитал".

     „Кратките бележки"   са неоценимо свидетелство за началните стъпки на социалдемократическата ми­съл в Русия и идейната еволюция на самия Благоев в обществената атмосфера на 80-те години, която се създава от кръстосването на народнически и народоволски идеи, лавризъм и ласалианство, при тежките условия на политическа реакция и оскъд- ността на марксическа литература.

      Сам разкрил за себе си пътя на истинския рево­люционер, Благоев бърза да го сподели с близките си другари, търси организационните форми на про­пагандата на социализма сред работническите среди.

      Благоев си спомня с вълнение за своите  първи слушатели — работници от Литейния завод в Питер, за тяхната интелигентност и възприемчивост, а един от неговите първи слушатели 0. М. Говорухин пише в спомените си за дълбоката сериозност и благо­родна страстност на речта му: „Той говореше убе­дително, с жар; убеждаваше ни да се проникнем от великата идея за освобождението на работниче­ската класа, която идея може да даде смисъл на целия наш по-нататъшен живот."

Спомените на Благоев разкриват усилията на създадената през декември 1883 г. социалдемокра­тическа група в Петербург да изработи своя про­грама и създаде връзки с групата на Плеханов „Освобождение на труда"   в Женева, да излезе със свой печатен орган. В труда си „Из миналото на ра­ботническия печат в Русия"   Ленин пише: „За 12 го­дини, от 1883 до 1895 г., едва ли не единствен опит да се създаде социалдемократически работнически печат в Русия е излизането на социалдемократиче­ски вестник „Рабочий"    в Петербург през 1885 г."

      Завинаги ще остане гордост за българския народ,  че в родината на Рилеев и Огарьов, Чернишевски, Херцен и Добролюбов, в първата страна на социа­лизма, един българин е от първите сеячи на вели­ките Марксови идеи, основател на първата органи­зирана социалдемократическа група във вътреш­ността на царска Русия, която остава в историята с името Благоевска група.

     Вездесъщата царска охранка успява да залови и екстернира един опасен за империята човек, решен да се посвети на руското социалистическо движение и да завърши живота си в Сибир. Но този човек е опасен навсякъде, където има роби и господари, експлоатирани и експлоататори.

     Младият Благоев, който отива в Русия да се учи, донася оттам не само идеята за изграждането на един нов свят, но и опита на деен организатор и задълбочен теоретик. Статията „Защо няма щастие и как може да се постигне то?"   — е популярната форма, която намира опитният пропагандатор, за да обоснове цяла една социалдемократическа програма в първото социалистическо списание у нас „Современний показател", започнало да излиза само осем години след Освобождението.

     В България Благоев намира призванието си, на­мира и най-предания си другар и съратник — своята жена Вела. Малко са страниците, които Благоев отделя в „Бележките"   на личния си живот, но в редовете за Вела — кратки, сдържани, но силни, личи дълбоко уважение към личността на първата жена със социалистически възгледи в България, коя­то става негова другарка. Категорична е неговата преценка: „С друга жена не бих могъл да живея, и то така, че изцяло да се посветя на обществено- политическата си дейност."  Д. Благоев оценява ви­соко нейния принос към делото на социализма в България, нейната воля, дух, енергия и предприем­чивост.

      В бурната и неспокойна следосвобожденска дей­ствителност една от първите идейни схватки на Благоев е с фалшификаторите на идеите на безсмърт­ните апостоли на българската свобода и спекула­цията с националната идея. Тежък е житейският път на тези, които сред толкова алчност, продажност и суета избират пътя на истинското служене на народа: учителствуване от град в град, непре­къснати уволнения, следствие по повод „оскърбле­ние на Височеството".   — Ето контурите на един живот, които Благоев очертава, но неговото съдър­жание е борбата за доказване на една силно оспор­вана тогава истина: почвата за социализъм в Бъл­гария и неговата бъдеща победа. „Живот — пише Дядо, — вечно зает в работа и грижи по издръжката на партийните предприятия, по уреждане на партийните работи и събрания, липсата на най- елементарни жизнени удобства и най-оскъдно опре­делени средства за съществуване ни туряше далеч от буржоазното общество, от неговите срещи и съ­брания и ни караше да живеем изключително с живота на партията."

     Колко морална твърдост, вяра и убеденост е била необходима, за да живееш сред клевети, обиди и подигравки, измисляни от крепителите на буржоаз­ния морал и политика, повтаряни от лумпени и пла­тени шайкаджии на буржоазните партии, и да вър­шиш своята работа упорито, търпеливо!

     Няколко реда Благоев посвещава на своята тео­ретическа дейност, която разгръща на страниците на сп. „Ново време" , и накратко само отбелязва бро­шурите, които по това време издава, но ние днес можем да оценим по право огромното теоретическо значение на тези трудове в борбата срещу буржоаз­ната идеология за развитие на социалистическата теория в нейните икономически и философски ас­пекти.

     С много сдържана болка споменава Благоев за преживяното във връзка с разцеплението на пар­тията, за хулите и клеветите, които е трябвало да понесе от бивши другари и съратници.. . И не случайно именно на това място Дядо прави равносмет­ка на миналото с огромно удовлетворение, че исто­рията е доказала правотата на възприетата от на­шето работническо социалистическо движение непри­миримост към общоделството, ревизионизма и вся­какво съглашателство с буржоазията.

        Победата на Октомври и успехите на социалисти­ческото строителство в страната на Съветите изпъл­ват Дядо с много оптимизъм и вяра в победата на социалистическата революция в България и с тази убеденост завършват кратките бележки из живота на основателя на социализма в България. Те оста­ват наистина кратки, защото Благоев, привикнал цял живот да мисли и пише за партията, едва намира време да каже нещо за себе си, като подлага на строга преценка всичко написано.

     Днес, когато е скъп всеки щрих от тази ге­роична епоха и живота на нейните големи синове, можем само да съжаляваме, че Дядо е бил така сдържан и кратък.

     Оставените от Димитър Благоев спомени са из­ключително ценен документ за далечните и дълбоки корени на социализма в България, за връзките на Благоев с редица известни революционери на него­вото време, за ума, таланта, волята и саможертвеността на първия теоретик и пропагандатор на марксизма у нас.

      Още през 20-те години, когато Благоев диктува своите бележки на дъщеря си Стела Благоева, пар­тията оценява тяхното значение: на 30 май 1924 г., наскоро след смъртта му, излизат откъси във в. „Звезда"  , а през 1926 г. те се отпечатват в отделно издание. През 1928 г. излизат в Москва на руски език под заглавие „Мои воспоминания"  .

     След Девети септември 1944 г. „Кратки бележки из моя живот" излизат вече в шестото си издание.

     Шестото, юбилейно издание е посветено на 120-годишнината от рождението на патриарха на социа­листическата мисъл у нас.

     Четена от млади и стари, тази малка книжка е необходима за всички. На тези, които за пръв път се срещат с Благоевото творчество, тя дава ключа за разбиране на неговата личност и характер, за младия човек, който търси примери за поведение, животът на Дядо е школа за всеотдайност, скром­ност, честност и принципност. Без конкретните и ценни сведения, съдържащи се в „Бележките"   на Благоев, не може да мине и нито един изследовател на неговия живот и дело.

 

                   К. Топчиева

 

 

 

ИЗ ОБЩЕСТВЕНАТА ХРОНИКА - Димитър Благоев

 

         Съвременний социализъм е учение, което обяснява явленията чисто материалистически чрез материалните, или икономическите условия. Материалистическото обя­снение на човешката история в сегашно време е най-новото и най-научното. И наистина само от материалисти­ческа гледна точка можем да си обясним историческите събития естествено и научно. В последно време материа­листическата гледна точка все повече и повече се раз­пространява. Не ще и дума, че далеч е още пълното гос­подство на тая гледна точка в историческата наука; но малко по малко господството й в последната от ден на ден става по-широко. Защото съвременний научний мате­риализъм произтича направо от съвременното развитие на материалните, на икономическите условия. Колкото повече те се развиват, толкова повече и научният мате­риализъм става по-ясен, по-очевиден като единствена научна система. Но засега още в много глави царствува старата гледна точка — метафизиката. Метафизика ще рече: обяснение на явленията, без да се взема пред очи физиката, сиреч вещественият свят, който ни окръжава, без да се вземат пред очи материалните условия, в които живеят народите. Ясно е, че такова обяснение на явленията не е нито естествено, нито научно. Но при всичко това и досега мнозина обясняват историческите явления метафизически. Как наистина обясняват историческите събития метафизиците? Целия човешки напредък те приписват на личността и на «човешкия разум». Между това человечеството докъде края на първата половина от сегашния век е вървяло сляпо, без да съзнава къде отива и към как­во го води историческото движение. От това ясно излиза, че личността така също безсъзнателно е съдействувала на историческия процес или, по-добре, тя е съзнавала само това, що му е давала историческата епоха, в която е жи­вял и живее. С други думи, личността е продукт на мате­риалната среда, в която живее. Икономическите условия отпечатват в мозъците на хората тия или ония умствени и нравствени понятия и определят характера и направле­нието на деятелността на всяка личност. Няма съмнение, че всяка личност със своя ум, енергия и деятелност оказ­ва влияние върху историческия процес. Личности, на кои­то деятелността съвпада с историческото развитие на че- ловечеството, спомагат на това развитие; и, обратно, лич­ности, на които деятелността не съвпада с естественото развитие на человечеството, пречат на това развитие. Но и едните, и другите действуват под влиянието на материал­ните условия, в които живеят. Такова е материалисти­ческото обяснение на историческите явления. Да не прие­маме материалистическата гледна точка, ще рече да зимаме историческите събития за случайни, появлението на историческата сцена на отделните личности и характери на тяхната деятелност да смятаме за продукт на свръхе­стествени сили и причини, които нямат нищо общо с фи­зиката, с човешките работи.

      У нас от това, че икономическите условия не са раз­вити и знанията отсъствуват, материалистическата гледна точка върху историческите събития е съвсем неизвестна. Всичко у нас се обяснява метафизически. Ний гледаме на историческите явления като на плод от деятелността на отделните личности. Ний, българите, а най-вече «инте­лигентите», всичко приписваме на деятелността на отдел­ните личности и никакво значение не оставяме за другите исторически фактори. В миналата хроника видяхме как нашата «интелигенция» смята себе си за една самостоя­телна обществена сила, която може да управлява истори­ческия вървеж според желанието си. Но освен това ний, българите, всякога свързвахме съществуванието на бъл­гарския народ с известни отделни личности, без които смятаме, че България не може. Оттук произлиза прекале­ното и много смешното хваление на известни обществени деятели у нас, което хваление всякога е каприциозно, непостоянно, изменливо. Така например преди години превъзнасяхме до небесата Д. Цанков, наричахме го «све­тец», без който България не може да съществува. Но по­дир малко време той падна и ония, които толкова прекалено го хвалиха, със същата прекаленост го смесиха с кал­та. Издигна се П. Каравелов и ний, българите, прекалено възхвалихме неговия ум, неговия патриотизъм и неговата честност. Тогава пишеха за него: няма Каравелов, няма България; ако и той излезе предател, не остава друго, освен да си земем шапките и да бягаме да се не видим, да се не чуем, да не се казваме българи. Подир малко и той падна, а ония, които толкова прекалено го хвалиха, същите не можаха да намерят думи, с които да го хулят. С малко думи, няма у нас деятел, който да не е безмерно възхваляван и най-подире безмерно хулен от тия същите, които толкова безсъвестно го възхваляваха преди малко. Същото нещо правим и сега. Днес някои от нашите дея­тели са предмет на такива прекалени възхваления, щото като ги чува човек, неволно се пита: истина ли е това, или е ирония. Защото прекаленото възхваление означава едно от двете: или че делата на тия деятели са такива, които не говорят сами за себе си достатъчно и се нуждаят от прекалени хвалби, или пък че  тия, които сипят изобилни възхваления, страдат от нископоклоничеството и имат робски инстинкти. Във всякой случай прекалените хвалби всякога са унизителни и за ония, които са предмет на тях, и за ония, които ги съчиняват. Още повече, когато сме уверени, че утре, при друго положение, тия същите дея­тели ще бъдат също прекалено хулени, както прекалено са превъзнасяни, и ще бъдат хулени от тия същите хвалячи. Обществените деятели са притежание на историята, която и ще произнесе своята справедлива присъда. За об­ществения деятел, който съзнава, че изпълнява своята длъжност съвестно, не са нужни прекалени хвалби — не­му стига съзнанието, че идущето поколение ще оцени не­говите заслуги, че историята ще бъде справедлива към делата му. Разбира се, че всякой деятел трябва да се на­сърчава с поддръжка, със съчувствие в неговата полезна деятелност; но поддръжката и съчувствието, изказвани със спокойна оценка на полезните дела, без прекаленост, много повече значи и това би ни препоръчало за по-зрял народ, който зряло съди. Освен това, но да изпълнява човек своите длъжности съвестно, да бъде честен, да бъде «пат­риот» е негова длъжност и това съвсем не може да служи за предмет на прекалени хвалби. Когато у един народ чрезмерно хвалят някой деятел за честност, добросъве­стност и «патриотизъм», това ще рече, че у тоя народ честността, добросъвестността и патриотизмът, както и граж­даните с такива качества, са толкова редки явления, щото струва да се превъзнася и най-малкото проявление на тия качества. Както щете, но това е голямо унижение за всякой народ.

--------------------------------------------------------------------------------------------------------

Сп. “Ден”, год. І, кн. 9 и 10, септември и октомври 1891 г.

Съдържание: 1891 г. и нашата журналистика; - В. „Балканска зора”  в. „Свобода” и „Пловдив”, тяхното партийно разцепление и тяхната принципиална прилика; - Търпимостта на нашите партии и свободата; - Икономическата деятелност на нашата държава през 1891 г. и социализмът; - Материалистическа и метафизическа гледни точки в човешката история; - Последната гледна точка у нас и прекаленото превъзнасяне на личността; - Нашият „патриотизъм” и изложенията в Пловдив и Русе.

 

Роза Люксембург и борбата против милитаризма и шовинизма - Борис Боев

Навечерието на Първата световна война. Капиталистическият свят е в криза. Засилват се революционните настроения сред трудещите се. Социалната революция изглежда все по-близка перспектива. Но възможността е едно, а действителността – съвсем друго. Господстващата капиталистическа класа със зъби и нокти се бори за своето съществуване. Тя търси начини да неутрализира революционното движение на трудещите се. Тя търси начини да стабилизира задъхващата се от липса на достатъчно пазари капиталистическа икономика. Изходът от всички проблеми за капиталистите е един – война. Война грабителска, война несправедлива, война империалистическа. Войната ще разшири пазарите. Войната ще стабилизира икономиката. Войната ще неутрализира гнева на трудещите се, стига само последните да бъдат измамени така, че да гледат на грабителската война като на „отбранителна”, на империалистическата война – като на „освободителна”, на несправедливата война – като на „справедлива”. Присъщият на трудещите се интернационализъм трябва да бъде подменен с шовинизъм, така че да виждат в работниците от другите страни не свои братя по класа, а свои кръвни национални врагове. За успеха на тази грандиозна измама на работниците ключова роля имат водачите на работническите социалдемократически партии от ІІ Интернационал. Те вкупом и почти без изключение застават на страната на „своята” буржоазия. Те са за „защита на отечеството”, за класов мир с буржоазията, за война с другите народи. По-грандиозно предателство и измяна на международното работническо движение не е имало до този момент. Единици са тези революционни дейци в Западна Европа, които, по примера на Ленин и Болшевишката партия в Русия, да заемат правилна марксистка позиция по отношение на войната. В Германия, където измяната на социалдемокрацията е най-тежка и позорна, човекът, който от навечерието на Първата световна война до края на своя живот се бори последователно, твърдо и решително против милитаризма и шовинизма, проповядван от буржоазната пропаганда – това е Роза Люксембург.

Към навечерието на Първата световна война Роза Люксембург, една от най-видните представителки на революционния марксизъм в Германия (тогава революционните маркисти все още се наричат социалдемократи), организира и провежда редица събрания из страната. На тях тя разобличава милитаризма и шовинизма на германската буржоазна държава. Така, на 26 септември 1913 г., на събрание в Бокенхайм (Франкфурт на Майн) тя риторично запитва присъстващите хора „Трябва ли да позволим безнаказано да бъдем хвърлени във война?”. В отговор на възгласите на събралите се „Никога!”, тя заявява: „Ако поискат от нас да воюваме против нашите френски или други братя, ние трябва да се провикнем: Ние няма да сторим това!” (виж Р.Евзеров/И.Яжборовска – „Роза Люксембург. Биографичен очерк”, С.1979 г., стр.272).

Властите виждат в думите на Роза Люксембург призив за неподчинение на закона. А законът – това е юридически израз на волята на господстващата капиталистическа класа. Следователно, в думите на Роза Люксембург, която се смята за „представителка на най-радикалните възгледи на социалдемокрацията” и която при това се ползва с огромно влияние сред трудещите се хора, словата й са не просто призив за неподчинение на някакъв абстрактен закон, а са открито противопоставяне на коренните класови интереси на германската буржоазия в конкретната историческа ситуация. Почувствала се застрашена от антимилитаристичната и антишовинистична пропаганда на Роза Люксембург, германската капиталистическа класа прави логичното – задейства подчинената й държавна репресивна машина. През октомври 1913 г. тя е дадена под съд. Но съдът, вместо да смаже нея и нейните идеи, се превръща в още една трибуна за разясняване смисъла и същността на антимилитаризма, антишовинизма и социализма. Особено забележителна в това отношение е речта на Роза Люксембург пред наказателното отделение на Франкфуртския съд от 20 февруари 1914 г., останала в историята под името „Милитаризмът, войната и работническата класа” (виж Роза Люксембург – „Избрани произведения”, С.1960 г., стр.499-512). В тази си реч Роза Люксембург на първо място категорично отхвърля многократно повтореното от прокурора обвинение, че е „подстрекавала безмерно” своите слушатели. Фактически, с подстрекателство се занимава именно буржоазната държава, от която Роза Люксембург се разграничава:

„...господин прокурор, ние, социалдемократите, изобщо не подстрекаваме! Защото какво значи „подстрекавам”? Нима съм се опитала да внуша на насъбралите се: когато във война като немци отидете в неприятелска страна, например в Китай, вилнейте така, че и след сто години никой китаец да не смее да погледне накриво немец? Ако бих говорила така, тогава това би било, разбира се, подстрекаване. Или може би съм търсила да надъхам у насъбраните маси национално високомерие, шовинизъм, презрение и омраза към други раси и народи? Това би било, разбира се, подстрекаване” (стр.500).

Но марксистите, верни на девиза на „Манифеста” – „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!” – не могат да говорят по този начин, на тях е чужд и враждебен такъв вид шовинистично и великодържавно подстрекателство. Просвещаването (а не подстрекаването) на трудещите се е това, на което посвещават живота и силите си марксистите:

„Онова, което направих в онези франкфуртски събрания и което ние, социалдемократите, винаги правим с перо и реч, то е: да разпространяваме просвета, да довеждаме до съзнанието на трудещите се маси класовите им интереси и историческите им задачи, да им посочваме едрите линии на историческото развитие, тенденциите на икономическите, политическите и социалните промени, които се извършват в недрата на днешното ни общество и които с желязна необходимост водят към това, че при известна степен на развитието съществуващият обществен строй ще бъде отстранен и на негово място ще бъде поставен по-висшият социалистически обществен строй. Така агитираме ние, така издигаме и нравствения живот на масите чрез облагородяващото въздействие на историческите перспективи, върху почвата на които ние заставаме. Изхождайки от същите главни гледища – тъй като у нас, социалдемократите, всичко се подчинява на един хармоничен, завършен и научно обоснован мироглед, – ние водим и нашата агитация против войната и милитаризма. И ако господин прокурорът със своите жалки свидетели схваща всичко това като просто подстрекателство – това схващане чисто и просто се дължи единствено на неспособността на прокурора да мисли по социалдемократически начин” (стр.501).

Разобличавайки милитаризма и шовинизма, Роза Люксембург не пропуска да свали маската и на мнимия патриотизъм, зад който се крият грабителските класови интереси на буржоазията и нейният опит да впрегне искрения и естествен патриотизъм, присъщ на трудещите се, в полза на своите нечисти намерения:

„В речта си бях посочила, че днешният милитаризъм се обосновава от официалните му защитници обикновено с фразата за необходимата защита на отечеството. Ако този интерес на отечеството се мисли честно и искрено, тогава – така казах аз – властващите класи, разбира се, няма нужда да направят нищо друго, освен да приложат на дело старото програмно искане на социалдемокрацията – системата на милиция. Защото само последната е единствената сигурна гаранция за защитата на отечеството, понеже само свободният народ, който по собствено решение тръгва на война срещу неприятеля, е достатъчна и сигурна крепост за свободата и независимостта на отечеството. Само тогава може да се каже: мило отечество, можеш да бъдеш спокойно! Защо тогава – така запитах аз – официалните защитници на отечеството не искат да чуят нищо за тази единствено ефикасна система на защита? Само затова, защото именно за тях въпросът не се касае нито на първо, нито на второ място за защитата на отечеството, а за империалистически завоевателни войни, за които, разбира се, милицията не подхожда. И освен това властващите класи сигурно затова се боят да дадат оръжието в ръцете на трудещия се народ, защото нечистата съвест на експлоататорите ги кара да се страхуват, че оръжието би могло някога и да гръмне в неприятна за властващите посока” (стр.502-303).

Роза Люксембург завършва защитната си реч с отричането на прокурорското подозрение, че тя би се опитала да избяга, в случай че искането за нейното наказание бъде удовлетворено:

„Господин прокурор, що се отнася до моята личност – не приемам да отговарям на всичките Ви атаки. Но едно нещо искам да Ви кажа: Вие не познавате социалдемокрацията! (Председателстващият, прекъсвайки: „Ние не можем тук да слушаме политически речи”) Само през 1913 г. много от Вашите колеги с пот на челото са работили да се изсипе върху нашата преса общо наказание от 60 месеца затвор. Нима сте чули макар един-единствен от грешниците да е избягал от страх пред наказанието? Мислите ли, че тези безброй наказания са разколебали макар един-единствен социалдемократ или са го разколебали в изпълнението на дълга му? О не, нашето дело се надсмива над всички нишки на Вашите наказателни параграфи; то расте и преуспява напук на всички прокурори! Накрая, само още една дума за необоснованата атака, която се връща срещу автора й. Прокурорът каза дословно – аз си го отбелязах, – че иска моето незабавно арестуване, защото „би било наистина непонятно обвиняемата да не би избягала”. Това значи с други думи: „Ако мене, прокурора, би ме застрашавало да излежавам една година затвор – бих избягал. Вярвам Ви, господин прокурор – Вие бихте избягали. Един социалдемократ не бяга. Той остава със своите дела и се надсмива над Вашите наказания. А сега осъдете ме!” (стр.511-512).

Роза Люксембург е осъдена на 1 година затвор. Във връзка с това тя прави ново изказване на 22 февруари 1914 г., известно като „Отговорът на присъдата” (виж Роза Люксембург – „Избрани произведения”, С.1960 г., стр.513-515). С тази си реч тя показва, че присъдата не я е уплашила. Напротив, за нея присъдата е израз на уплахата на властта от нейната революционна дейност:

„Искреното въодушевление от моралната победа, която ние спечелихме, е обхванало, както виждам, и вас (работниците от Франкфурт, пред които се изказва Роза – Б.Б.) точно така, както и мен. Ние имаме всичкото основание да бъдем въодушевени, радостни и горди, защото нашите врагове с тази присъда показаха колко треперят от нас” (стр.513).

Жертвите, които дават революционерите, твърдо убедени в правотата на своето дело, са тази основа, върху която стъпва и се развива революционното движение:

„Всеки, който посмее да раздрусва устоите на държавата, ще бъде затворен в тъмница дванадесет месеца. Но тази мисъл е погрешна. Като че ли дванадесет месеца биха били жертва за един човек, който има в гърдите си увереността, че се бори за цялото човечество... Нима няма вече масово жертви? Не са ли жертва на класовата държава и хилядите семейства, които живеят в нищета и мизерия? Но колкото повече са жертвите, толкова повече нови хора се събират около нас” (стр.514).

Роза Люксембург използва речта си за това още веднъж да призове за борба срещу милитаризма на германската буржоазна държава. Макар и да е осъдена именно за антимилитаристичната си дейност, тя нито за момент не се разколебава, не поставя под съмнение смисъла и необходимостта от най-решително и цялостно изобличаване на империалистическата военщина:

„Прокурорът мотивира големината на наказанието с твърдението, че съм искала, да засегна жизнения нерв на днешната държава. Чувате ли, уважаеми присъстващи – агитацията против днешния милитаризъм представлява атакуване жизнения нерв на държавата. Виждате ли – жизненият нерв на днешната ни държава не било благосъстоянието на масите, не била любовта към отечеството, не била цялата култура, не, това били щиковете. Нека запомним това открито признание на прокурора и нека го отнесем със себе си като най-важна поука.
Против този жизнен нерв нека се борим от сутрин до вечер с всичките си сили. Ако нашите пруски прокурори са с простото убеждение, че главните ни средства в борбата против милитаризма се състоят в това, че ние искаме да попречим на войника в момента, когато той вдига ръка, за да стреля с оръжието – те се заблуждават. Ръката се управлява от мозъка. Ние искаме да въздействаме върху този мозък, това е духовен експлозивен барут” (стр.514-515).

Роза Люксембург подчертава, че това не е просто нейно лично мнение, а мнението на 10 милиона германски класоосъзнати работници. Присъдата срещу Роза Люксембург е присъда и срещу тях. Мощта, която излъчват думите на Роза Люксембург, е израз на тяхната мощ:

„Не Роза Люксембург само – днес вече има десет милиона смъртни врагове на класовата държава. Другари! Всяка дума в мотивите на присъдата е открито признание на нашата мощ. Всяка дума е дума на чест за нас. Затова се изисква от мен, както и от вас: да се покажем достойни за тази почетна титла. Нека винаги помним думите на нашия починал водач Август Бебел: оставам до последния си дъх смъртен враг на съществуващото общество” (стр.515).

По примера на Бебел Роза Люксембург също остана смъртен враг на буржоазната държава до последния си дъх. След като изкарва почти цялата война в затвора, Роза Люксембург излиза на свобода благодарение на Ноемврийската революция в Германия от 1918 г. Месец по-късно – в края на декември 1918 г., Роза Люксембург, Карл Либкнехт и техните съратници превръщат дотогава съществувалата революционно-марксистка пропагандистка група „Спартак” в Германска комунистическа партия (ГКП). ГКП повежда германските работници на смъртен бой с буржоазната държава, оглавена от десните социалдемократи Еберт-Шайдеман-Носке. Следвоенният революционен пристъп не успява. Надигането на комунистите е смазано със сила. Роза Люксембург е зверски убита от терористичните банди на господстващия капитал. Но нейният пример, нейната саможертва – не са и няма да бъдат забравени:

„Тя беше и си остава орел, и не само споменът за нея ще бъде всякога ценен за комунистите от целия свят, но и нейната биография, и пълното събрание на нейните съчинения ще бъдат най-полезен урок за възпитаване на много поколения комунисти в целия свят” (виж В.И.Ленин – „Съчинения”, С.1953 г., т.33, стр.203).

Днес, близо 100 години след смъртта на Роза Люксембург, борбата срещу милитаризма и шовинизма продължава по целия свят. Такава борба се води и в нашата страна, България. Макар и лошо организирана, разпокъсана, без напълно ясна идейна и политическа линия, тя все пак се води и ще се води. Както по времето на Роза Люксембург, тази антимилитаристична и антишовинистична съпротива дава и продължава да дава своите жертви. Такива бяха другарите, които бяха арестувани и съдени за антинатовската акция на 6 януари 2001 г.; такива бяха другарите, които бяха бити, арестувани и съдени за участието си в кампанията против разполагането на американски военни бази на българска земя през 2005 г.; такива бяха другарите, които бяха зверски пребити от неонацисти на 6 юни 2010 г., на път за протеста срещу нечовешките условия, в които се държат затворените без съд и присъда бежанци в концлагера в Бусманци. Заслужаваха ли си тези жертви? Да, заслужаваха си! Те са най-яркото изобличение на политиката на империализма, която се провежда днес в България – на пълно политическо, икономическо, военно и културно заробване на Родината ни. И днес, когато е на ход поредната империалистическа агресия (със съучастието на българската държава) срещу народа на Либия; когато ежедневно и ежечасно буржоазната пропаганда разпалва етническа омраза между българи и турци, между българи и цигани, и т.н. – дълг на всеки български марксист е да разобличава тази антинародна предателска политика на българската буржоазия – така, както това правеше Роза Люксембург; да зове всички жертви на империализма – трудещите се българи, цигани, турци и пр. – за сплотяване и обединена борба за национална независимост и социално освобождение от игото на капитала – така, както това правеше Роза Люксембург

06-11-2011 г., София

Използвана литература:

- Марсел Вилар – „От Бабьоф до Димитров”, С.1947 г.
- Р.Евзеров/И.Яжборовска – „Роза Люксембург. Биографичен очерк”, С.1979 г.
- В.И.Ленин – „Съчинения”, С.1953 г., т.33
- Роза Люксембург – „Избрани произведения”, С.1960 г.
- Маркс/Енгелс – „Съчинения”, С.1957, т.4
- Вилхелм Пик – „Избрани речи, доклади и статии”, С.1954 г.

 

Роза Люксембург - биографичен очерк. Заключение

 

       „През тръните — към звездите" — тази древ­на мъдрост напълно подхожда за живота и дей­ността на Роза Люксембург, посветила се все­цяло на хората, на борбата за свобода и щастие на потиснатите. Страстната, темпераментна и същевременно поетична Роза умееше не само да се бори, но и да мечтае. Тя мечтаеше хората да изминават „живота си във везан със звезди плащ, който да ги лази от ... всичко дребнаво, тривиално и страшно." 1

       Роза бе едновременно поет и теоретик, худож­ник и политически публицист, литературовед и икономист, блестящ оратор и организатор, несломим борец против враговете на пролетариата и грижлив възпитател, Революционер с голяма бук­ва. Само от това гледище могат да бъдат осмисле­ни животът и всички страни на многостранната и дейност. Абсолютно невъзможно е теоретичните й концепции да бъдат разбрани извън политичес­ката й практика, откъснато от работата и като партиен публицист, лектор в партийна школа, до­кладчик на многобройни партийни конгреси и меж­дународни социалистически конгреси, виден политически деец, основател на революционна пролетарска партия. Не случайно Роза Люксембург пи­ше: „ ... универсалност на интересите и вътрешна хармония — всеки може да ги усвои или поне да се стреми към това .. . Мисля, че именно политиче­ският борец трябва да се стреми да се издигне над всекидневното. В  противен случай той ще затъне в дреболии. Разбира се, имам предвид бореца от голям мащаб .. ." 2

       Именно такъв борец бе Роза. Животът потвърди справедливостта на пророческите думи на К. Либкнехт: „;.. Тази жена, крехкото тяло  на която носи такава пламенна, огромна душа, такъв смел, блестящ ум ..., ще- влезе обвеяна със слава в историята на човешката култура, докато.... героите на милитаристкото варварство ще бъдат предадени на презрение и забрава".

      Винаги е имало  опи­ти името и делото на Роза  да бъдат използвани с нечисти намерения. По­казателна във връзка с това бе международната теоретична конференция на тема „Приносът на Роза Люксембург в развитието на марксистката мисъл", състояла се в Реджио Емилия в 1973 г.,  която един вид обобщи  резултатите от цялата предшествуваща разработка на идейно-теоретичното  наследство на Роза Люксембург. Основният въпрос, около който се води борба на конференцията,  бе проблемът „В. И.  Ленин— Р. Люксембург". От това гледище неведнъж са били правени опити  Роза Люксембург да бъде пряко противопоставена на В. И. Ленин с цел да се фалшифицират истори­ческите факти, без да се представят доказателства. Както бе отбелязано на конференцията, про­тивниците на ленинизма се стремят да представят грешките на Роза, значителна част от които тя .сама поправи,  за същност на нейните въз­гледи. Да бъдат противопоставени В. И. Ленин и Р. Люксембург целяха също опитите за обос­новаване на тезата, че възгледите и представлявали някакъв особен вариант на марксизма и че дори да се различавала по нещо от В. И. Ленин, по този начин те двамата „взаимно се допълва­ли". Противно на твърденията и позоваванията на това, че В. И. Ленин бил обогатил марксизма само с опита на Русия, докато Роза Люксембург — с опита на революционната борба на икономически развития капиталистически Запад,  А. И. Соболев подчерта: „Закономерностите, които марксизмът откри и формулира, имат всеобщ, универсален ха­рактер. В. И. Ленин разви учението на К. Маркс не с оглед на условията на изостанала Русия, а на епохата на империализма и пролетарските револю­ции. Лениновата теория за империализма, държа­вата, социалистическата революция, диктатурата на пролетариата и изграждането на социализма, разработката, която той даде на аграрния и нацио­налния въпрос, отразяват опита не само на руския пролетариат, но и на цялата работническа класа." 3

       При всички компликации и противоречия живо­тът и дейността на Роза Люксембург протичат общо взето по отбелязаната от В. И. Ленин ли­ния — приобщаването й към болшевизма, който тя самата смятала за синоним на революционен со­циализъм. Роза Люксембург твърдо вярвала в по­бедата на пролетарската революция. В последната статия преди смъртта си тя пише, че въпреки труд­ностите и пораженията революцията отново ще възвести: „Аз бях, съм и ще бъда !" С пълно пра­во тези думи могат, да бъдат отнесени и към сама­та Роза, чийто живот бе докрай отдаден на дело­то на социалистическата революция.

 

 

 

1  Люксембург, Р. Письма из тюрьми. .с. 47,

2  Люксембург, Р. Письма к Карлу и Луизе Каутским ....с. 163.

3  Рабочий класс и современннй мир, 1974, № 2, с. 156.

 

Роза Люксембург - биографичен очерк. Откъси - част V

 

       И така към момента на откриването на Общогерманския конгрес на Съветите Роза Люксембург вече е формулирала разгърната програма за борба за социалистическа революция. Върху тази основа спартаковци можели да работят за сплотяване на революционните сили, против линията на десните социалисти и центристите.

      Общогерманският конгрес на Съветите се състоял от 16 до 21 декември 1918 г. Двеста и девет­десет делегати (от 489) представлявали социалде­мократите; 195 от тях били редактори, депутати, партийни и профсъюзни чиновници. Независимите се представлявали от 90 делегати, сред които има­ло само 10 спартаковци. Левите групи не успели да създадат самостоятелна обединена фракция. Карл Либкнехт не можал да се споразумее с пред­ставителите на лявото крило на НГСДП за изди­гане на съвместни искания. Нито той, нито Роза Люксембург били избрани за делегати; предложе­нието да бъдат допуснати като гости със съвеща­телен глас било отхвърлено.

Най-важните решения били взети от конгреса още преди обсъждането на съответните въпроси.

/ Така очакваният  резултат не бил постигнат, а надеждите останали напразни / 

За осъществяването на  исканията пречел цен­тристкият курс на ръководството на НГСДП. В същото време политиката на блок с шайдемановци, водена от дясното ръководство на тази партия, как­то и половинчатостта и революционното фразьорство на  много нейни леви  ръководители предизвик­вали все по-голямо недоволство в редовите пар­тийни членове, които настоявали да се насрочи през декември конгрес на НГСДП и да се скъса с шайдемановци. Но ръководството на НГСДП от­казало да свика конгрес. Същевременно центристите предприели „диверсионна маневра" — из­лезли от Съвета на народните пълномощници и с това укрепили до известна степен своето влия­ние. Толкова по-остра ставала необходимостта да се образува революционна партия на германския пролетариат.

      Ръководството на спартаковци решило да свика в края на декември общогерманска конференция на Съюза и да формулира позицията си по отно­шение на кризата в НГСДП, по въпросите на програмата, Националното събрание и проектира­ната в Берн   международна конференция на соци­алдемократическите партии. На 29 декември „Роте Фане" писал за пропастта, която отделяла спарта­ковци не само от  привържениците  на Еберт- Шайдейан, но и от независимите. В статията се подчертавало, че на германската революция е ну­жен точен компас, който безпогрешно да сочи вели­ката цел: решителната борба на пролетариата за власт в името на освобождаването на човечеството от игото на капитала. „Да бъде такъв компас, който сочи пътя, острие, което подтиква напред.”

     Общогерманската конференция на „Съюза Спартак" била открита на 29 декември 1918 г., в парадната  зала  на пруската  камара  на депутатите в Берлин. Събрали се представители на 46 местни  организации на спартаковци, на Червения войниш­ки съюз, младежта и поканените гости. На неофи­циално заседание след кратка размяна на мнения било взето решение  незабавно да се скъса с НГСДП и да се образува самостоятелна партия. Против гласували само трима души, включително Л. Йогихес (Тишка), който все още се надявал, че НГСДП може да бъде преобразувана в револю­ционна партия. На следващия ден — 30 декември 1918 г. — конференцията се конструирала като Учредителен конгрес на  Германската  комунистическа партия.

    При обсъждането на въпроса за кризата в НГСДП докладчикът К. Либкнехт обосновал необ­ходимостта от скъсване с независимите в името на верността към революцията. Без разисквания била приета резолюция, в която, се казвало, че „Съюзът Спартак" скъсва всякакви организационни връзки с НГСДП и се конституира като самостоятелна политическа партия под името Германско комунистическа партия (Съюз Спартак). Когато названието  на новата партия се обсъждало на предвари­телното съвещание, Р. Люксембург и Л. Йогихес (Тишка) предложили тя да бъде наречена „Социа­листическа партия". Но комисията и след това кон­гресът приели название, което рязко разгранича­вало новата партия от старата социалдемокрация и от „независимите".

      Много остро се поставил на конгреса въпросът за Националното събрание. След като свикването му станало неизбежно, борбата за по-нататъшното развитие на революцията трябвало да се води в хода на изборите за Национално събрание и в са­мото събрание. Държейки сметка за изменението на обстановката, още на 23 декември Роза Люк­сембург писала в „Роте Фане": „Избирателната борба, трибуната на този контрареволюционен  парламент трябва да станат средство за обучава­не, сплотяване и мобилизиране на революционните маси, етап в борбата за установяване на проле­тарска диктатура ..."

       Същата линия се прокарала в доклада, изнесен на конгреса от П. Леви. Но, мнозина млади ради­кално настроени делегати смятали предложението за участие в изборите за позорно, самоубийствено и дезориентиращо работниците. Речите на Р. Люк­сембург, К. Либкнехт, К. Дункер и Ф. Хекерт не могли да преодолеят това настроение, в което Роза основателно виждала малко детски, непрекипял, шаволинеен радикализъм. Предложението на ЦК за участие в изборите било отхвърлено с 62 гласа против 23. Давайки по-късно оценка на позицията на ръководителите на спартаковци, В. И. Ленин пише: „Роза Люксембург и Карл Либкнехт според мен бяха прави, когато защищаваха участието в изборите за буржоазен немски парламент; за уч­редителното „Национално събрание" на януарска­та конференция от 1919 г. на спартаковци в Бер­лин против мнозинството на тази конференция."

Значително по-слаба, била позицията на Роза Люксембург по въпроса за профсъюзите. Изказвайки се в разискванията по доклада на П. Ланге за икономическата борба, тя по същество подкрепила антипрофсъюзната линия.  Разглеждайки германските профсъюзи като извънредно важна опора на буржоазната държава, Роза Люксембург смятана, че  изпълнението на техните задачи трябва да се поеме от работническите и войнишките Съвети, както и от производствените Съвети. Същевременно тя смятала, че въпросът за отношението към профсъюзите не е още назрял за решаване  и пред­ложила да бъде предаден за проучване в комисия­та по програмата. 

     Централно място в работата на конгреса заел докладът на Роза Люксембург за програмата на партията и политическото положение. С чувство на голяма гордост и отговорност се обръщала тя към Учредителния конгрес на „единствената револю­ционна социалистическа партия на германския пролетариат" 13.   Лайтмотивът на доклада била идеята за осъществяване на социалистическа революция.

     Обосновавайки партийната програма, чийто про­ект бил вече известен на делегатите на конгреса от издадения в отделна брошура манифест „Какво ис­ка „Съюзът Спартак?", Роза Люксембург подчертала нейната принципна връзка с  "Манифест на комунистическата партия" в противовес на фалшифицирания    "официален марксизъм": „Другари, ние преживяваме днес момент, когато можем да кажем: ние сме отново с Маркс, под неговото знаме. Ко­гато заявяваме сега в нашата програма: непосред­ствена задача на пролетариата не е нищо друго освен — казано накратко — претворяването на со­циализма в живо дело и изкореняването на капита­лизма, ние заставаме на почвата, на която Маркс и Енгелс стояха в 1848 г. и която те по принцип никога не са напускали". „... Днес ние не само можем да решим тази задача, тя не е просто наш дълг към пролетариата, решаването й днес е изоб­що единственото спасение за съществуването на чо­вешкото общество." При това Роза Люксембург допускала малко оростенчески подход, отричайки необходимостта  да се прави  разлика .между програма-минимум и програма-максимум. „За нас сега ня­ма  праграма-минимум и максимум; и едната и другата е социализъм; това е минимумът, който осъществяваме сега." В това се проявил стремежът и да заостри и разясни социалистическите задачи и пътищата за осъществяване на революцията в борбата против десните социалдемократи и кауцианците, които се опит­вали да раздробят и  спънат революцията, натрап­вайки и ограничени, демократични цели.

    Но тази постановка на въпроса за програмата,  и то още в хода на развитието на буржоазнодемократичната революция, криела опасността от подце­няване на демократичните искания, промеждутъч­ните лозунги и форми, които водели масите към осъществяване на непосредствено социалистически  преобразования и въвличали в революционната  борба все по-широки слоеве трудещи се. По този начин не била изложена и обоснована широката,  многостранна програма от конкретни искания, която се съдържала в манифеста „Какво иска „Съю­зът Спартак"?"

Стремеж да бъде революционизирано класо­вото съзнание на широките трудещи се маси и преди всичко на германския пролетариат с цел рево­люцията в Германия да доведе до победата на со­циализма се проявил също в анализа на развоя на събитията, който се съдържал в доклада на Роза Люксембург.

      Тя разделяла революцията на два периода, първият — от 9 ноември до края на декември 1918 г. имал според нея политически характер: с цената на жертви от страна на трудещите се се преодолявали множество илюзии, масите се леку­вали „по революционному от своите заблуждения”. По този начин, подчертавала Роза, се получила огромна печалба за пролетариата, защото „нищо не е така вредно за революцията, както илюзии­те и нищо не е така полезно за нея, както ясната, открита истина".

      Роза Люксембург смятала, че правителството до голяма степен е загубило опора в пролетарските маси и все повече ще губи опора сред войници­те. Правителството било загубило доверието и на буржоазията, която била заинтересована от силна власт. От това тя правела извода, че правителство­то на Еберт—Шайдеман  неизбежно ще премине към неприкрита контрареволюция, противоречията ще се изострят и в процеса на по-нататъшното раз­витие на революцията ще може да се разчита на събаряне на съществуващото правителство и на заместването му от социалистическо-пролетарско революционно правителство.

      Започващият втори етап  на германската революция трябвало, според Роза, да бъде ознаменуван от много по-остри класови битки, за което съдействувало също разгръщането на икономическата борба на работническата класа. Тя смятала, че революцията продължава да се развива, защото главни­те и задачи лежали в икономическата област.

      Според нас характеристиката на събитията в Гер­мания, дадена от.Роза Люксембург, отразява по-скоро дълбоките тенденции, отколкото фактическите им проявления. Например декларацията и за пропад­налите надежди на правителството да обуздае про­летариата с помощта на фронтоваците на пръв пог­лед не отговаряла на действителността. Ще при­помним  например използването на войниците в „кървавия бъдни вечер" на 24 декември 1918 г., когато правителствени войски открили огън срещу революционните моряци от Народната морска ди­визия, или в дните на януарските боеве в Берлин в 1919 г. Не трябва обаче да се забравя, че в про­дължение на две седмици на декември от деветте дивизии  на  групата на генерал Леки, разквартиру­вана край Берлин за борба против революцията, останали не повече от 1200 щика, а след „кърва­вия бъдни вечер" до Върховното командуване била изпратена телеграма: „Частите от групата на Леки са вече негодни ... Има само остатъци от бойни съединения ..." Към януари 1919 г. контрареволюцията концентрирала в Берлин  нов въоръжен юм­рук, но в тревожните дни 6 и 7 януари и в тези части се проявили сериозни колебания. Както вече  отбелязахме, в периода на Ноемврийската революция Роза Люксембург  виждала  недостатъчната революционна съзнателност на войнишките маси. Но тя прозорливо отбелязвала промените във войнишката среда, макар и да надценявала бързината, с  която те ставали.

       Същото се отнася и до факта, че правителството на Еберт—Шайдеман все повече губело опора в пролетарските маси. Подобна тенденция се проявила в обстоятелството, че масите отново и отново издигали лозунга „Долу Еберт—Шайдеман". През януарските дни на 1919 г. този лозунг бил издигнат от стотици хиляди берлински работници с подкрепата на трудещите се маси от много го­леми градове на Германия. Но правителството все още не било загубило опора в пролетарските ма­си. През  март 1919 г, В. И. Ленин подчертава, че германският пролетариат  не се е разграничил от буржоазията: само за няколко големи градове се съобщавало, че мнозинството на работниците в тях е против шайдемановци.

      По този начин се проявила една характерна черта на Ноемврийската революция от 1918 г. субективната  готовност на масите за революционна борба изоставала от степента на зрелост на обектив­ните условия за революция. На свой ред стихийното движение на масите изпреварвало сте­пента на зрелост на ръководството, което би могло да възглави  движението. В. Й. Ленин прозорливо предвиждал каква огромна беда за германския пролетариат е това, че към момента на решаващите сражения в Германия няма революционна пар­тия.

      Стремейки се да изостри вниманието на членове­те на новата партия върху развитието на револю­ционния процес в страната, Роза Люксембург мал­ко преувеличавала степента неговата зрелост. Такова преувеличение можело да доведе до непра­вилна представа за реалното съотношение на си­лите.

     Същевременно централна идея в нейния доклад била идеята за развитие на масовата борба на пролетариата като извънредно важно условие за осъществяване на революционно преустройство на капитализма в социализъм. Тя подчертавала, че е невъзможно социализмът да бъде въведен с декре­ти, които ще бъдат издадени от ново, действително социалистическо правителство. „Социализмът трябва да бъде осъществен от масите, от всеки пролетарий. Само това е социализъм, само така може да бъде осъществен социализмът."

      Но Роза Люксембург преувеличавала значение­то на стачната икономическа борба на пролетариата за осъществяване задачите на социалистическата  революция. Същевременно тя смятала, че  тази борба е важна за подкопаване позициите на правителството на Еберт—Шайдеман отдолу. За­лог за успеха на революцията според Роза било създаването на всеобхватна система от Съвети, включваща работнически и войнишки Съвети, как­то и Съвети на селскостопанските работници и бед­ните селяни. В ръцете на Съветите трябва да бъде съсредоточена обществената власт, законодател­ството и управлението; чрез Съветите масите се възпитават в социалистически дух. „Осъществя­вайки властта, масите трябва да се учат да осъ­ществяват властта." Събарянето на правителство­то трябва да бъде заключителният акт, който се предшествува от съсредоточаване на властта в ръцете на работническите и войнишките Съвети. Така по мнението на Роза Люксембург ще може „политическата власт да бъде завзета не отгоре, а отдолу", което отговаря на характера на сегашната пролетарска революция.

      Роза имала предвид обстоятелството, че в свое­то развитие революцията в Германия не засегнала селото, което поради това изисквало специално внимание от страна на новата партия както от гледна точка на предстоящото социалистическо преустройство на страната, така и от гледна точка на съотношението на силите в хода на революцията.

      Тя смятала, че незасегнатите от революцията селяни все си остават резерв на контрареволюционната буржоазия, която ще се постарае да мобилизира тези „фанатични привърженици на частната собственост". В противовес на тази застрашителна контрареволюционна сила" тя смята­ла за необходимо да бъде предприета класова борба в селото, като се призоват безимотните пролетарии и дребните селяни. Но искането на програмния мани­фест за експроприиране на земите на всички големи и средни селскостопански предприятия при времен­но запазване на дребната селска собственост било недостатъчно по отношение на дребните селяни, не съдействувало за неутрализиране на средните се­ляни и не ги ориентирало към поддържане на ре­волюцията.

 

…………………………………………………………………………………………………

 

Програмата на ГКП, в основата на която била положена разработената от Роза Люксембург платформа „Какво иска „Съюзът Спартак"?", била приета единодушно. Решено било докладът на Роза Люк­сембург пред конгреса да бъде издаден във вид на агитационна брошура.

В състава на Централния комитет, одобрен от конгреса, влезли: X. Дункер, К. Дункер, X. Еберлайн, Л. Йогихес (Тишка), П. Ланге, П. Леви, К. Либкнехт, Р. Люксембург, Е. Майер, В. Пик, A.Талхаймер и П. Фрьолих.

       „Възникването на Германската комунистическа партия бе кулминационната точка на героичната борба, която германските леви и техните забележи­телни вождове Фриц Хекерт, Лео Йогихес, Карл Либкнехт, Роза Люксембург, Франц Меринг, Вилхелм Пик, Клара Цеткин и други водиха против империализма, милитаризма и войната, против ревизионизма и центризма. Основаването на ГКП отговаряше на потребностите и интересите на гер­манската работническа класа, на германската на­ция. . ,"17 Образуването на ГКП има голямо значе­ние и за развитието на международното работни­ческо движение. През януари 1919 г. на междуна­родното съвещание в Москва по предложение на B.И. Ленин бива решено да се свика в най-близко време Учредителен конгрес на III, Комунисти­чески интернационал. В обръщението на съвеща­нието въз основа на програмните документи на РКП (б) и „Съюза Спартак" била накратко фор­мулирана идейно-политическата платформа на но­вия Интернационал.

…………………………………………………………………………………………………

                   

       В доклада си пред I конгрес на ГКП Роза Люк­сембург заявила, че не се заема да пророкува колко време ще бъде нужно за осъществяване це­лите на революцията. „А и кой от нас ще държи сметка за това, кого може да наскърби това, сти­га само животът ни да бъде достатъчен да дове­дем делото докрай!"19

Минали само две седмици — и тя загинала за делото на революцията.

…………………………………………………………………………………………………

 

       В началото на януари 1919 г. правителството на Еберт—Шайдеман провокирало акция на берлинските работници. На 5- 6 януари  тя се разгърнала много широко, обхващайки половин милион работници от столицата. Но съотношението на силите било все още в полза на правителство­то на десните социалисти. При това контрареволю­цията се била подготвила предварително, и то се­риозно. Революционните маси  не били организира­ни и въоръжени както трябва, за да наложат своето искане „Долу Еберт — Шайдеман !"

      В тази обстановка решението, взето от представи­телите на революционните отговорници, на ръко­водството на берлинската организация на НГСДП и ЦК на ГКП — с участието на К. Либкнехт и В. Пик — да бъдат призовани работниците и войниците на непосредствена борба за власт би­ло погрешно. При това левите членове на НГСДП, които били мнозинство в Революционния комитет, не направили нищо разумно за практическото ор­ганизиране на вдигналите се на борба работници. Преговорите на ръководството на НГСДП с пра­вителството му помагали да печели време, създа­вали благоприятна почва за надежди на масите за „единство на социалистите". На страниците на „Роте Фане" Роза Люксембург  писала на 8 януари 1919 г. за дълбокото несъответствие между стихийната акция на масите и опитващите се да възглавят  движението революционни отговорници и берлинското ръководство на НГСДП, които пренебрегвали най-елементарните правила на революционната тактика.

В обстановката  на разгърналото се движение ГКП призовала берлинските работни­ци да се въоръжат и да разоръжат контрареволюцията. На заседанието на ЦК на ГКП Роза Люксембург и Лео Йогихес (Тишка) рязко осъдили поведението на центристите и поискали Карл Либкнехт и Вилхелм Пик да излязат от възглавявания от независимите Революционен комитет.

     На 8 януари правителството и  контрареволюцията преминали в настъпление. От началото на януари те се възглавявали от социалдемократа Носке, който цинично заявил: „Няма как! Някой трябва да стане палач, аз не се боя от от­говорност." Към 15 януари Берлин бил в ръцете на  въоръжените погромаджии, които завършили кървавото си дело.

     Веднага след януарското поражение в Берлин Роза Люксембург писала в „Роте Фане" на 14 януари 1919 г.: „... Очакваше ли се събаряне на правителството на Еберт—Шайдеман и установява­не на социалистическа диктатура? Разбира се, не, ако зряло се вземат под внимание всички обстоя­телства, които решаваха въпроса... На окончател­на и трайна победа в този момент още не може­ше да се разчита. Беше ли поради това борба­та през последната седмица „грешка"? Да, ако можеше да става дума изобщо за преднамере­на „атака", за така наречен „пуч"!" Но изходен момент на борбата, както и на 6 и 24 декември 1918 г.  била „грубата провокация на правителст­вото". Следователно и оценката на събитията трябвало да бъде друга. „Изправена пред факта на грубата провокация ла Еберт-Шайдеман, револю­ционната работническа класа бе принудена да се залови за оръжието. Да, въпрос на чест за револю­цията бе веднага и най-енергично да отблъсне на­падението, за да не окуражи контрареволюцията за по-нататъшно настъпление, да не допусне да се разколебаят революционните редове на пролетариата, моралното доверие на Интернационала към германската революция."

В тежките дни след по­ражението в Берлин Роза Люксембург не губела вяра в победата на революцията. „Целият път към социализма — доколкото се вземат под вни­мание революционните битки — е осеян с пораже­ния. И все пак самата история неудържимо води към окончателната победа! Къде щяхме да бъдем днес без ония „поражения", от които черпихме исторически опит, познание, сила и идеализъм!" До този извод стигала въз основа на анализа на загубената битка пламенната революционерка в своята последна, предсмъртна статия, написана в момент, когато контрареволюцията се била разви­хрила и се водела погромна агитация, когато стени­те на къщите били покрити с плакати с искания да бъдат убити тя и Карл Либкнехт, а стотици спе­циално изпратени агенти вече ги търсели из це­лия град.

     Гласът на Р. Люксембург, звучал в унисон с  гласа на К. Либкнехт. „Да, вярно! Революционни­те работници от Берлин са разбити... Но има поражения, които стават победа, има и победи, по  фатални от поражения.... Днешните победени ще станат утре победители. Защото поражението ще  им послужи за урок. Известно е, че на германския  пролетариат все още липсват революционна тради­ция и опит. И само търсейки и изпробвайки, преминал през грешките на младостта, през мъчител­ни отстъпления и несполуки, той ще придобие практически знания, които ще му осигурят бъдещия успех... А дали ще бъдем живи или не, кога­то постигнем тези цели, е все едно — ще бъде жи­ва нашата програма; тя ще стане господствуваща в света на освободеното човечество. Въпреки всичко!" — писал той в статия, излязла на 15 януари 1919 г. в „Роте Фане". „Ред цари е Берлин" — с язвителна ирония се подигравало с победителите заглавието на последната статия на Роза Люксем­бург. „Въпреки всичко!" — им хвърлял в лицето Карл Либкнехт заглавието на последната си статия.

……………………………………………………………………………………………

 

      Минаха години.

      Обкръжени от дълбоката почит и уважение на цялото прогресивно човечество, почиват в гробище­то на Берлин  героичните борци за свободата и щастието на Германия, за делото на световната революция. Имената на не­поколебимия Карл и  на Червената Роза станаха символ на борбата за демокрация и социализъм.

 

 

 

13  Luxemburg. R.  Gesammelte Wегке, Вd. 4, S. 488—513.

17  Geschichte der deutschen Arbeiterbewegung. Вd 3. Веrlin, 1966, S. 170.

19  Luxemburg, R. Ausgewahlte  Reden... Вd. 2, S. 688.