Псевдоними и прякори на Станке Димитров (Марек)

 

 

 

 

 

                                         По строгите закони на конспирацията

 

Дори в родния край на Станке Димитров — Марек голяма част от хората не знаят, че в това най-популярно име на бележития партиен деец всъщност негово действително е само бащиното име Димитров.

В кръщелното свидетелство, издадено през февруари 1889 г. в Дупница, той е записан като Стефан Димитров Тодоров и така по-късно фигурира в официалните документи: при поскъпването в началното училище и в прогимназията в Дупница, в Педагогическото училище в Кюстендил. Под същото име той е бил призован на военна служба през Първата империалистическа война. Така е записан като кандидат за народен представител в листата на БКП от Кюстендилски окръг за XVIII, XIX и XX Обикновено Народно събрание. В протоколите на Народното събрание името му е отбелязано съкратено — Ст. Димитров.

Но много преди това вече е било известно и другото име на Стефан Димитров. Съучениците му от Кюстендилското педагогическо училище още в годините 1902—1904 са го наричали Станке Дупничанчето, а работничките от шивашката работилница срещу печатницата на по-големия му брат, Иван, където работел и Стефан — Станке Хубавкото. Значи, в Кюстендил за първи път започнали да наричат Стефан Димитров — Станке. Това умалително гальовно име е станало след време толкова популярно, близко и любимо в партийната среда и в народа, че то почти изцяло е изместило кръщелното му име Стефан. И приживе почнали да наричат Стефан Димитров — Станке. Това умалително гальовно име е станало след време толкова популярно, близко и любимо в партийната среда и в народа, че то почти изцяло е изместило кръщелното му име Стефан.

И приживе на Стефан Димитров и особено след неговата трагична гибел, това име не слиза от устата на неговите партийни другари, на неговите съратници и ученици в революционната борба. Десетки статии за живота и дейността па Стефан Димитров Тодоров са озаглавявани „Нашият Станке", „Нашият незабравим Станке". Така го нарича на три места в статията си „Народен борец“ и Георги Димитров.

Затова няма нищо чудно, че с името на Станке Димитров бе назован родният му град, бившата Дупница, че това име носят улици в редица градове на България и в гр. Брянск -  СССР, много предприятия и бригади, държавни и кооперативни земеделски стопанства, учебни заведения, пионерски отряди, студентски бригади.

Някога в бащиния дом малкият племенник на Станке Димитров - Ванко (Иван Михайлов Явричев) не могъл да изговори думата „вуйкьо“ (дупнишкото наречие на „вуйчо“), а е казал на чичо си Станке „Ако". Тази дума „Ако“ си останала и така наричал Ванко вуйчо си Станке и когато пораснал, а също и други близки, роднини и приятели. Самият Станке използва по-късно това име като прякор.

Емилия Киста Петрова — Гуляшка разказва: „Това беше в началото на 1925 година. Леля ми Райна (сестра на майка ми и на Тодор Цеков, народен представител от БКП), връщайки се от работа, изкачвайки се по стълбата, за да дойде при нас, намира на стълбите отрезка от бялото поле на вестник, на кое то е бяло написано: „Ако премина границата". Аз бях свидетел, когато леля ми съобщи на майката на Станке — баба Санда, тази голяма новина“.

По такъв начин Станке се сбогува с  близките си преди да замине нелегално в СССР на 21 януари 1925 година и се опитва да ги успокои за внезапното си изчезване.

Върху една картичка, издадена по случай забележителния успех на партията в парламентарните избори праз ноември 1913 г., с която Станке честити Новата 1914 година на члена на местния партиен комитет в Дупница — Георги Панчаревски, стои подписът „Ако — Станке“.

Но да се върнем малко по-назад — към времето на I световна война, когато Стефан Димитров е войник и служи като счетоводител-отчетник в международния продоволствен склад на 7-ма Рилска дивизия в Рупелското дефиле. Още тогава 28-годишният Станке изработва и прилага във военни условия конспиративни мерки, за да изпълнява успешно задачите па партията: разпространението на партийния печат и на позиви, воденето на антивоенна агитация, популяризирането на социалистическата революция в Русия, създаването на войнишки комитети.

Покойният Крум Денев, техник-строител по жп линията в Рупелското дефиле, който се сприятелил със Станке, пише в своите подробни спомени: „…Не обичаше да общува с непознати хора и да му поменават името. Началникът му беше ми казал, че когато питам за даскала Стефан от Дупница, да казвам „Хаджията..."

След Деветоюнския преврат през 1923 г. Станке получава в Дупница нелегалните писма от ЦК на партията в двойни пликове. Вътрешният е адресиран „За Стефка", т. е. за Станке. За това пише в спомените си тогавашната сътрудничка на II мирови съд в Дупница Екатерина Тушена — Петрова, привлечена от Ст. Димитров на поверителна работа за шифроване и дешифриране на горепосочената кореспонденция.

Още не са напълно разкрити всички псевдоними и прякори на Стефан Димитров Тодоров по време на нелегалната му работа в София като член, а след това като организационен секретар на ЦК на БКП от края на 1923 г. до неговото заминаване за СССР през януари 1925 г. Обаче ни е известно, че под позива „Към работниците, селяните, занаятчиите и всички хора на труда за основаване Партия на труда“ като съосновател на тази партия е подписан Станке Димитров, адвокат, Дупница.

През 1925 г. Стефан Димитров Тодоров има две присъди: № 196 на Софийския полеви съд от 11 май 1925 г. във връзка с атентата в катедралата „Света Неделя“ на 16 април с. г. и № 258 на Софийския окръжен съд от 19 ноември до 2 декември за ръководна дейност в забранената Комунистическа партия и за нелегални връзки с лица и организации в чужбина. В тях той фигурира като Стефан (Станке) Димитров, Ст. (Станке) Димитров или просто Станке Димитров. По първата присъда той е осъден на смърт чрез обесване на публично място.

Паспортът, с който Станке Димитров пристига в Съветския съюз, е издаден на истинското му собствено, бащино и фамилно име — Стефан Димитров Тодоров. Но като политемигрант в СССР той получава псевдонима Марек и под това име говори за първи път като делегат на БКП на V разширен пленум на Коминтерна, състоял се на 21 март 1925 г.

В първото съветско временно удостоверение от 1925 г. Станке е записан като Марек Степан Дмитриевич и така го наричат през целия период на пребиваването му в СССР. Като такъв фигурира той и в постоянния си съветски паспорт, издаден па 29. VIII. 1932 г.. в партийната членска карта на РКП (б) от 1925 год., а след това на ВКП (б) и във всички други официални документи (членски карти на редица обществени организации и доброволни дружества, мандати, пропуски и др.) Под псевдонима Марек Станке излиза в Москва като лектор и консултант на Московския ГК на ВКП (б), в различни висши партийни школи, курсове, лектории.

В Комунистическия университет за националните малцинства на запада „Ю. Ю. Мархлевски“ (КУНМЗ), където Станке Димитров работи от 1925 до 1935 г. като преподавател по редица обществено-партийни предмети и шест години (1926—1932 г.) като завеждащ българския сектор, а също в Изпълнителния комитет на Коминтерна (от 1932 до своята смърт на 26 август 1944 г. с двугодишното прекъсване поради работа в радиостанция „Народен глас“) и като секретар на партийното бюро в ИККИ него просто го наричаха „другарят Марек“.

Не е случайно, че със съветския псевдоним на Станке — „Марек", първоначално през март 1949 г. е бил преименуван град Дупница на името на Марек.

До ден днешен мнозина български другари питат какво означава псевдонимът Марек. В един от броевете на „Наръчник на агитатора“ преди 5—6 години авторът на статията за Станке Димитров дори разшифрова по следния начин псевдонима Марек: „марксист, антифашист, революционер, емигрант, комунист“. Всъщност обяснението е много по-просто: Станке Димитров бе използвал за свой партиен псевдоним едно име — собствено или фамилно — твърде разпространено у западните славяни, особено у поляците и чехите.

За поверителната кореспонденция от България, адресирана до Станке в Москва, съществуваше още един псевдоним — Марков, с определен адрес в центъра на града. Обаче в писмата си до роднините в България до брат си Христо и София и до дъщеря си Лилия в Кюстендил, Марек, сочейки московския си адрес, пишеше Стефан Димитров.

Това име скоро отново бе използвано. На 1 ноември 1933 г. подсъдимият в Лайпцигския процес Георги Димитров, допълнително обвинен и за атентата в катедралата „Св. Неделя" в София от 16 април 1923 г., в едно официално запитване чрез адвоката д-р Тайхерт настоява „да се разпита като свидетел българският емигрант Стефан Димитров (сега е в Москва)“. И така в този документ ние срещаме още веднаж истинското собствено и бащино име на Марек.

Марек незабавно отговори на горното запитване в Имперския съд със своите известни показания, напълно опровергаващи лъжливите обвинения на фашистите, под които пак се подписва Стефан Димитров.

Най-много псевдоними и прякори използва Станке Димитров при нелегалния си престой в България от август 1935 г. до юли 1937 г. И това е естествено. Станке пристига тайно в страната с твърде отговорна, извънредно трудна и поверителна задача на Задграничното бюро на ЦК на БКП и лично на Георги Димитров — съвместно с всички здрави сили на партията в страната да ликвидира крайно вредния левосектански курс в нейното ръководство, да насочи партията по ленински път в духа на историческия доклад на Г. Димитров и на решенията на VII конгрес на Коминтерка.

За да изпълни тази толкова отговорна задача. Станке Димитров трябва първо да си създаде съвършено безопасни условия за плодотворна работа като секретар на нелегалната Комунистическа партия. Станке действа като опитен конспиратор, който според данните на Димо Дичев разполага с около 20 нелегални квартири — лични и за срещи и явки в София, а също и е много нови псевдоними и прякори.

Станке Димитров пристига в България е фалшив паспорт на името на някакъв си Попов, търговец от Ломско. В многочленното семейство Митеви в София на ул. „Бъкстон“ 17, където Станке живее и се укрива почти две години, в първия ден от пристигането му бръснарят Тошко му предлага едно ново домашно име „Попето“. Кирил Митев (Кабзата) пише в спомените си:

„…..Станке се смееше от сърце и се шегуваше:

–        Ха така! Това име съвпада и с моето презиме — Попов. Сега трябва да ми намерите кандилница, патрахил и евангелие и мога да опея всички фашисти. . .“

Най-близкият сътрудник на Станке през това време, деловодителят при нелегалния ЦК на БКП Запрян Г. Петков (Фико), в спомените си за Станке Димитров през 1935—1937 г. съобщава, че тогава секретарят на ЦК на партията си е служил с псевдонима Шин.

Авторката на тази статия е получавала през този период през канала София — Прага— Москва писма от Станке, написани с дребен почерк на немски език и също подписани Шин.

Покойният Марко Темнялов, инструктор на ЦК на БКП, пише в спомените си за още един псевдоним на Станке — Василев. Най-близкият съратник и приятел на Станке — Симеон Големинов, негов съученик от Кюстендилското педагогическо училище, го познава през онези години просто като Васил.

В определен кръг партийци Станке е известен и под прякорите „Старецът", „Старикът", „Мурук“ поради снежнобелите си коси, още „Момъкът” и „Вуйчо“.

През 1944 г. Задграничното бюро на ЦК на БКП решава да изпрати своя член Станке Димитров — Марек начело на така наречената група „Марек" на освободена югославска територия, по-близо до България, за да оглави съпротивителното движение в страната и последния решителен щурм на българските партизани срещу монархофашистката власт.

Марек заминава с фалшив паспорт от 1940 г. на името на Стоян Георгиев Трендафилов, търговец, вдовец, роден през 1887 г. в София. Този паспорт е намерен сред другите вещи на Марек от неговата радистка Елена Касабова в Калиновка, Украинска ССР, където по-близо до фронтовата линия част от групата „Марек“ е очаквала своя ръководител да се завърне от краткотрайния си полет до Москва, за да продължат заедно към набелязаната цел. Но на 26 август 1944 г. по пътя за Калиновка Марек загива в Брянск. Елена Касабова по-късно предаде паспорта в Музея на революционното движение в България.

Станке Димитров е използвал псевдоними и в своята публицистична дейност, когато е смятал за нужно или възможно да се подписва под статиите си в българския, съветския и  западноевропейския прогресивен печат.

Само под отделни статии на Станке Димитров стои истинското му име — Стефан Тодоров и това, колкото и да чудно за читателите звучало като псевдоним.

Някоя статии и други материали носят подписа „Станке Димитра“ или съкратено „Ст. Димитров“, само „С" — в зависимост от различни обстоятелства. Например кореспонденцията „Погребението в Дупница“, отпечатана в „Работнически вестник” от 26 февруари 1923 г., в която се разказва за погребението на червения кмет Коста Петров и три пъти се споменава за речите на Станке Димитров , естествено е подписано само е инициал „С”.

С псевдонима Марек Ст. Димитров е подписвал редица помагала и научно-популярни трудове, издадени в Съветския съюз, почти всичките си статии, предназначени за съветския печат и радио, партийни материали за различните инстанции в Изпълкома на Коминтерна в Москва, в това число за ЦК на БКП и за Задгранично бюро на ЦК на БКП,  за различни съветски организации и учреждения.

Под редица свои статии Марек се подписва „Шин" или съкратено „Ш“.

Най-после, случвало се е Станке да излиза със статии, подписани с измислени от него инициали или имена. Така на пример под статията му „Как аз работя като партиец“, отпечатана в „Работнически вестник“ от 10 ноември 1935 г., стоят инициалите „В. Г.",  в „Работнически вестник“ през периода 1935—1937 г. се срещат и други подписи на Станке, като „освободен политзатворник“,  „бивш войник“ — в статия за Владайските събития през 1918 г.

С една вестникарска статия, очевидно, не могат да се изчерпят всички данни за псевдонимите и прякорите на Станке Димитров, употребявани от него в нелегалния му живот, използвани в партийния печат. Но дори един такъв кратък преглед налага определен извод — наред с другите мерки на строга конспирация псевдонимите и прякорите на Станке Димитров са спомогнали да не се стигне до провал. Нито през нелегалния период от края на 1923 г. до 21 януари 1925 г., нито по-късно през 1935—1937 г. — полицията е намерила опитния майстор-конспиратор. Въпреки че през втория нелегален период главатарят на полицията Гешев и неговите копои да са били наясно, че в страната действа нов, енергичен и твърде активен ръководител на Комунистическата партия, този човек е останал неуловим.

.

Регина Кашер – Димитрова

Източник: вестник „Звезда“, 1976 г.

.

.

 

 

Една петнадесетгодишнина – Димитър Благоев

 

                                                                  София, 30 декември 1911 г.

 

С тази книжка партийното списание навършва 15 години от своето непрекъснато съществуване. По повод на това считаме за не излишно да кажем няколко думи.

Целта на тия няколко реда по случай петнадесет годишнината на списанието не е да дадем една пълна оценка на неговата 15-годишна работа. В това отношение достатъчно е, мислим, да кажем само няколко думи.

Историята на 15-годкшния живот на партийното списание е най-тясно свързана с историята на социализма в България и изобщо на работническото социалистическо движение. Нещо повече, ако щете: тя е тясно свързана с историята на икономическото, социалното и политическо развитие на нашата страна през последното 15-тилетие.

Почнало да излиза в едно време, когато България представляваше една мътилка, когато тя преживяваше първоначалния период на икономическото и социално брожение, предвестник на новото социално развитие — на капиталистическото, когато социалното разчленяване в нашата страна още се извършваше дълбоко в стария социален строеж и поради това още се не виждаше ясно и когато тъкмо поради тоя процес на трансформиране на социалния строеж на нашата страна настъпваше грозна икономическа криза, — на партийното списание се падна тежката задача да обясни съдържанието на мътилката, смисъла на икономическия и социален процес и на свързаните с него социални и политически явления в живота на нашата страна. Благодарение на научната теория, която ръководеше и ръководи редакцията му, благодарение на вярната метода, която ни дава тази теория, теорията на научния социализъм, на марксизма, списанието с успех изпълни своята задача тогава, както и през целия свой непрекъсван живот. Това, което преди 15 години се виждаше не само на нашите тогавашни противници, но и на „социалисти" тогава чудно и невероятно в нашите обяснения на икономическия и социалния процес в нашата страна, днес то е не само факт, но е факт, който е несъмнен за всички наши противници. Нашата страна се разви и се развива тъкмо според нашия „калъп", според теорията на научния социализъм.

Задачата на партийното списание беше, няма съмнение, да внесе научно разбирание преди всичко в редовете на партията, в главите на партийните членове и по такъв начин да приготви почвата за едно здраво социалистическо работническо движение, за едно работническо движение — политическо и синдикално, — проникнато и прониквало със социалистически дух, с теорията на класовата борба. Но като вършеше своята задача, партийното списание в същото време даваше материал за мислене и на буржоазните идеолози, които издигаха икономическото и социално развитие на нашата страна. Нещо повече: няма да бъде никак преувеличено, ако кажем, че нашето партийно списание даде на нашата буржоазия ред случайно попаднали в социалистическото движение млади идеолози на капиталистическото развитие с малко или много  ясна идея за социалното развитие и за тяхната роля в него. За това ние няма защо да скърбим. Тези минали през социализма буржоазни оръдия бяха временни кантонисти, които не можаха да бъдат полезна на работническото движение. Те можаха да бъдат „социалисти" само при оная мътилка преди 15 години, както и след това доста дълго време, но рано или късно те трябваше един по един да си намерят мястото в буржоазията. Във всеки случай, ние считаме и този резултат като такъв на главната задача на списанието — очистването на работническото движение от чуждите за него елементи и от заблудите, които те внасяха всред него, и по такъв начин можеха само да пречат на неговото развитие.

И наистина, партийното списание почна като теоретичен орган на Работническата социалдемократическа партия. Но тогава партията беше такава само на име, а всъщност тя не беше нито работническа, нито социалдемократическа; тя беше по състав и по идеология една партия на дребнобуржоазния радикализъм или дребнобуржоазен социализъм. Обаче в нея имаше едно марксическо течение, представители на пролетарския социализъм. Това течение в тогавашната Работническа социалдемократическа партия беше слабо, но заедно с появяването и ръста на работническото движение марксическото течение в тогавашната партия се усилваше. Да даде сила на това течение, за да добие надмощие в Работническата социалдемократическа партия, и по такъв начин да направи последната наистина Работническа социалдемократическа партия, като я очисти от чуждите ней елементи — такава беше главната задача на партийното списание. Какви големи услуги в това отношение принесе партийното списание на работническото социалистическо движение, неговите редовни четци ги знаят. Тия, които не знаят това, изпращаме ги да четат книгата: „Принос към историята на социализма в България".

Животът на партийното списание може да се раздели на два главни периода, които съвпадат с двата главни периода от живота на Работническата социалдемократическа партия. А именно: първият период— от 1897 до 1904 година включително, и вторият—от 1905 г.  насам. Първият беше периодът на вътрешните борби между пролетарския социализъм и дребнобуржоазния радикализъм или дребно-буржоазния социализъм и анархизъм. През тоя период партийното  списание се считаше за теоретичен орган на партията, обаче неговото издаване беше оставено на частната инициатива. Този период беше  най-мъчният в живота на списанието. Бойкотирвано от недоволниците в партията, завличани средствата на редакцията му от същите, както и от мнозина уж „социалдемократи", партийното списание трябваше да води при тия условия и цялата теоретична борба против дребнобуржоазния радикализъм, социализъм и анархизъм в партията.

Но окончателното отделяне на пролетарския социализъм от  дребнобуржоазния съвсем измени и положението на партийното списание. От 1904 година Работническата социалдемократическа партия се закрепва като пролетарска партия и като такава тя веднага се загрижва за уреждането на своята пропаганда и на органите, които служат на нея. В 1905 г. партията чрез софийския партиен конгрес пое изданието на своя партиен теоретичен орган — Ново време, и оттогава, почва вторият период от неговия живот.

Откакто партията пое издаването на партийното списание, всяка година то дава чист, по-малък или по-голям приход. 15-та година то свършва с един чист приход по-голям от 1,500 лева. Този факт показва, че партийното списание влиза все в по-тясно единение с масата от членовете на партията и синдикалното движение. От друга страна, от 1905 год. насам партията все повече се стабилизира като пролетарска политическа организация, а в същото време оттогава бърже нараства пролетарското синдикално движение. Това нарастване на социалдемокрацията изобщо поставя все повече разнообразни практически задачи, които изискват теоретично осветляване и обосноваване. Партийното списание естествено длъжно е да отговаря и на тези нови теоретични нужди на движението, и да отговаря възможно по-бързо. За да задоволя тези нови нужди на нарастващото движение, софийският партиен конгрес в 1910 г. реши, щото партийното списание да се издава два пъти в месеца. През изтеклата 15-та година списанието излизаше два пъти в месеца и очакваните резултати от това наистина се получиха.

Очакваните резултати от двуседмичното излизане на списанието можеха без друго да бъдат по-големи. Обаче трябва да признаем, че редакцията на партийното списание, доколкото от нея завесят успехите на последното, се намери пред големи пречки.

Софийският конгрес, като решаваше двуседмичното излизане на списанието, предвидя и един помощник-редактор. Обаче редакцията през цялата година биде оставена без такъв; тя трябваше сама да се загрижи да си помогне в това. От друга страна, практическата дейност на партията става все по-широка и по-разнообразна. Тя все повече поглъща партийните литературни сили и в същото време в тази практическа дейност постоянно и дори все повече вмъкват и редактора. По такъв начин не само редакцията е поставена в същите, условия, както и когато списанието излизаше един път в месеца, но и все повече се натоварва с практическата дейност на партията. От друга страна, постоянното апелиране към партийните литературни сили за сътрудничество остава почти без всякакъв резултат.

Без да говорим за другите по-маловажни пречки, които среща редакцията на партийното списание в изпълнението на неговата задача, но като изтъкваме споменатите, обръщаме вниманието на партията и на отговорните й органи върху тях с надежда, че с приключването 15-годишината на партийното списание ще се употребят от всички ни усилия, за да се улесни редакцията в нейната задача, която естествено с постоянния ръст на социалдемокрацията става все по-сложна. Колкото повече расте социалдемокрацията, колкото по-широко става пролетарското движение, толкова по-голяма става и необходимостта за него от теоретичната работа, от социалистическата просвета. А един от органите на тази просвета през 15 години беше, както и остава за в бъдеще, партийното списание. Ако през най-тежките времена за него партийното списание можа да служи на тази задача, днес и в бъдеще то може и ще може да служи още по-добре на нея, но необходимо е да се отстранят пречките, които среща редакцията му при новото положение на списанието. Ние, впрочем, дълбоко вярваме, както винаги, в способността на партията да побеждава всички пречки.

 

„Сп. «Ново време“, год. XV,

кн. 24, 31 декември 1911 г.

Източник: Димитър Благоев,  Избрани исторически съчинения, том I,  изд. Наука и изкуство, 1985 г.

 

 

 

П.П.  Първите броеве на списанието от 1897 г. виж тук – 

https://drive.google.com/file/d/1cWShd3W6u4KmHNJIEa5VLqhoqJGfJaiG/view  

 

 Допълнение: Списанието е теоретичен научен орган на Българската работническа социалдемократическа партия, след 1903 г. на БРСДП (т. с),  а от 1919 г. на Българската комунистическа партия. В своето развитие става „едно от най - последователните марксистки списания в цялото международно работническо движение“. От края на миналото столетие пропагандира революционните марксистки идеи, насочва работническата класа в нейната борба, дава отпор на всичко, което може да спъне настъплението и. Още от своето начало се отличава с настъпателна класово-непримирима позиция и войнстващ марксистки дух; срещу отклоненията от марксизма (опортюнизмът, общоделството, левичарството). Макар да носи и недостатъците на теснячеството, то е изразител на неговите революционни марксистки превъзходства, които определят и ролята му — „единствена в историята на българския печат редом с тази на Работнически вестник — да упражнява изключителни въздействие върху създаването и укрепването на марксистките обществено-теоретически, икономически, философски, естетически и всестранни възведи на българската работническа класа и особено върху социалистическата народна интелигенция“

Между сътрудниците: Г. Кирков, Хр. Кабакчиев, Д. Полянов, Вела Благоева, В. Коларов, Г. Димитров, Ламби Кандев, Н. Харлаков, Г. Бакалов, Ст, Аврамов, Б. х. Сотиров, Ив. Г. Клинчаров, Кр. Раковски, Г. Стаматов. Ив. Радославов, Трифон Кунев, Ст. Чилингиров, Н. Начов, Ив. Кирилов, А. Страшимиров, П. Джидров, Л. Т. Бурилков, Ив. Арнаудов, П. Ю. Тодоров, Ц. Церковски. Йосиф Робев и др.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

               

Гаврил Георгиев и „Работнически вестник“ – Димитър Благоев

 

 При свършването на 20-та година и започването на 21-та година от партийния вестник не можем да не са спомним за неотдавна починалия негов дългогодишен редактор Гаврил Георгиев. В една къса статия като тази не може, разбира се, да се изтъкне всичкото значение на покойния наш другар Гаврил. Да говорим за него като редактор на партийния вестник, значи да изложим една голяма страница на историята на Работническата социалдемократическа партия в България, с която е свързана най-тясно дейността му през близо 20 години от неговия живот. А това очевидно не може да са направи в една къса вестникарска статия. Затова ще напомним тука само някои черти от неговата дейност. На четците, които желаят подробно да знаят кой е бил Гаврил Георгиев и каква е била неговата социалистическа дейност през 20 години от неговия живот, препоръчвам да прочетат „Принос към историята на социализма в България".

Гаврил свършил гимназиалното си образование в Габрово, постъпил във Висшето училище, както тогава се казваше Софийският университет. Обаче през време на студентските смутове през 1892 г. той напуснал Висшето училище и оттогава се предава на социализма. Още ученик в гимназията, той се числеше към ученическите социалистически кръжоци, каквито от 1885 г. насам изникваха в българските гимназии. Гаврил никога не обичаше да разправя за себе си. Но като съдя по това, че той още през 1892 г. изказваше много здрави социалистически възгледи, заключавам, че той, още ученик от горните класове, е бил социалист. През 1892 г., доколкото помня, през есента получих първото от него писмо, с което, като излагаше своите схващания по социализма и че отдавна бил решил да се предаде на практическа работа за неговия успех в България, молеше да му пиша дали няма някаква работа за него около в. „Работник" (бяхме го почнали в Шумен, гдето имахме печатница, а през зимата на 1893 г. се пренесохме в Търново). Доколкото помня, писах му каква е работата и животът при нас и ако може да я върши, да дойде. Скоро подир това той дойде и оттогава до 1909 г. юни месец остана един от първите дейци на социализма и Работническата социалдемократическа партия в България.

Гаврил участваше във всички перипетии на социалистическото движение в България и изпита всички горчивини на грубостта вътре в него и вън от него, при които трябваше да се работи. Гаврил беше един от първите и най-умните застрелчици в редовете на Работническата социалдемократическа партия, на когото се дължи много за създаването на последната такава, каквато я виждаме след 1907 г. Изобщо заслугите на Гаврил към социализма, към Марксовия революционен социализъм и изграждането на Работническата социалдемократическа партия върху основите на тоя социализъм са много големи. Особено те са големи, откакто той стана редактор на „Работнически вестник". Всеки от четците му тогава помни ясните Гаврилови статии против общоделството в партията, което обясняваше тогава като израз на дребната буржоазия в социалистическото движение, и за социалистическите начала, на които трябва да почива една работническа социалдемократическа партия. Особено работниците посрещаха Гавриловите статии с голямо задоволство. Те внасяха в техните глави голямо избистряне и закрепване на тяхното класово съзнание. Но затова пък другарите редактори на „Работнически вестник" Георги Кирков и Гаврил Георгиев  все повече ставаха трън в очите на общоделците и разни други чужди за работниците и партията елементи. Те бяха прицелна точка на интригите на последните и на всевъзможни пречки в тяхната дейност във вестника, от които най-много страдаше крайно чувствителният Гаврил.

Преди да бъде избран от VII конгрес на партията през 1900 г. за редактор на „Работнически вестник", Гаврил беше един от редакторите на всички партийни органи, а именно: на в. „Работник", на в. „Социалист", който по-сетне биде заместен с в-к „Народ". Във в-к „Социалист" Гаврил Георгиев работеше заедно с др. Г. Кирков до създаването на „Работнически вестник". Другарят Георги Кирков, който познаваше отблизо големите способност на Гаврил, много искаше още при почването на „Работнически вестник" в 1897 г. да има за съредактор Гаврил,  обаче в конгреса в Казанлък през споменатата година съумя да се наложи за такъв Евтим Дабев, а Гаврил остана да редактира в. „Социалист" и по-сетне в. „Народ". Но в края на 1897 г., през декември месец, Гаврил биде принуден да напусне в. „Народ", както и Централния комитет, на който той беше член. Причина за това стана неокачествимо грубото оскърбление, нанесено му от Янко Сакъзов (виж „Принос към историята на социализма в България"). В 1900 г. Гаврил отново биде повърнат начело на партията и като редактор вече на „Работнически вестник".   Тук именно Гаврил разви всички свои големи способности в полза на социалистическото дело на работническата класа.

Независимо от казаното Гаврил пишеше и в сп. „Ново време", а в промеждутъка от 1898 до 1900 г. той се занимаваше с преводи на социалистически брошури и даде няколко прекрасни преводи. От друга страна, пак с изключение на казания промеждутък, Гаврил беше постоянно избиран за член на Централния комитет на Работническата социалдемократическа партия, както и по-рано в Общия съвет на партията, а през 1896  и 1897 партийни години Гаврил беше и секретар на партията.

От казаното накъсо за покойния Гаврил четците ни виждат какво е бил той за нашата партия и колко ние трябваше да съжаляваме, когато той, тровен дълго време от интригите и оскърбленията на чужди за работническата класа и социализма, вмъкнали се в движението буржоазни и дребнобуржоазни оръдия, най-сетне не можа да изтрае, та биде принуден в 1909 г. да напусне редакторството на „Работнически вестник" и Централния комитет, като обаче остана верен на социализма и Работническата социалдемократическа партия докрай. Ние още повече трябва да съжаляваме за неговата ранна смърт, тъкмо когато Гаврил живееше с единствената радостна мисъл след войната да се залови отново с практическа работа в партията. Обаче ние се утешавахме при загубата на тази тъй ценна за социализма в България сила, че неговата памет всред четците на „Работнически вестник"  винаги ще живее, че те винаги ще си спомнят с голяма признателност към Гаврил, към неговите ценни заслуги за делото на социализма и: Работническата социалдемократическа партия в България.

 

В. «Работнически вестник»,

год. XXI, бр. 7, 6 май 1917 г.

Подпис: Д. Благоев

 

Източник: Димитър Благоев,  Избрани исторически съчинения, том I,  изд. Наука и изкуство, 1985 г.

 

                              

 

 

 

 

Историческите моменти - Димитър Благоев

 

 Партийният вестник днес влиза в един от най-важните исторически моменти на своя петнадесетгодишен живот. Той от днес става всекидневен; той се преобръща в ежедневник. И в тоя тъй важен исторически момент от живота на партийния вестник ние неволно си припомняме и другите не по-малко важни историческа, моменти от неговия живот.

Първият исторически момент от живота на „Работнически вестник" е, няма съмнение, оня на създаването му. Това беше в 1897 година, в 4-ия конгрес (в Казанлък) на Работническата социалдемократическа партия. Делегатите на партийните групи, както тогава се наричаха партийните организации, всички се явиха в този конгрес с изричното искане да се създаде един работнически вестник със специални задачи — социалистическата пропаганда и агитация сред работниците, който да защитава по-отблизо интересите на последните и да ги осветлява от социалдемократическа гледна точка, както гласи резолюцията на конгреса.

Искането на делегатите да се създаде един работнически вестник и решението на конгреса се наложиха тогава от наченалото се работническо движение в нашата страна. Още от 1893—1894 г. се почва едно размърдване между работниците към организация и борба. Това размърдване през 1894, 1895, 1896 и до края на 1897 година все повече се усилва: изникват ред работнически синдикати и общи работнически дружества; от друга страна, през същия период стачната борба зачестява, като в някои големи градове и индустриални центрове като Сливен, Пловдив, София и др., се излива в големи масови стачки. Очевидно е, че това наченало се и засилващо се работническо движение трябваше да намери своя израз, своята подкрепа и своята просвета в наричаната Работническа социалдемократическа партия тогава. Конгресът й в 1897 г. не можеше вече да пренебрегва нуждите на работническото движение. Той трябваше да направи нещо за задоволяването им и той направи това със създаването на „Работнически вестник".

Създаването на „Работнически вестник" означаваше началото  на новия период от историята на Работническата социалдемократическа партия. То означаваше началото на периода, в който последната трябваше да стане наистина една Работническа социалдемократическа партия, партия на съзнателната и бореща се работническа класа. Работническата социалдемократическа партия тогава беше само по име такава; всъщност тя беше по състав и следователно по идеология една дребнобуржоазна радикал-демократическа партия. Затова и не обръщаше внимание на работническото движение, толкова повече, че то беше още слабо. Задача на партията тогава не беше пропагандата, агитацията и организацията всред работниците. Нейна главна задача съставляваше да печели политически успехи чрез „народа", чрез „обществото" и интелигенцията. Но появяването на работническото движение и неговото засилване през периода 1892 г. до края на 1897 г. и създаването на „Работнически вестник" туриха началото на новия период от нейното развитие — на превръщането й наистина в работническа социалдемократическа партия. В това дело „Работнически вестник" помогна най-много.

Обаче делото, на което служеше „Работнически вестник" като партиен орган, можеше да успее само след дълги упорити борби. Създаден от един партиен конгрес като партиен вестник за пропаганда и агитация сред работниците, неговото издаване не пое самата партия; неговото издаване тя остави на частната инициатива. Това показваше, че партията тогава нито беше пролетарска социалдемократическа организация, нито служеше на социалистическото дело. Тя не само не пое издаването на „Работнически вестник", но и остави редакцията му в Казанлък и Стара Загора далеч от центровете на работническото движение. И ако „Работнически вестник" при тия условия не погина, особено през време на голямата икономическа криза след 1897 до 1900 год., ако той упорито продължаваше своето работническо социалистическо дело, трябва да се благодари на предаността и енергията на другарите редактори и особено на др. Георги  Кирков в ония мъчни времена на социалистическото движение.

Втори исторически момент от живота на „Работнически вестник" съставлява оня момент, когато 7-ят конгрес (в Сливен) в 1900 год. реши, щото излизането му да се поеме от партията, и редакцията му пренесе в София, като привлече към нея бившия редактор на партийните органи, изпитания другар Гаврил Георгиев. Ако създаването му съставлява един много важен исторически момент от работническото движение на вашата страна, вече поемането на издаването му от самата партия съставлява решителен исторически момент в живота на „Работнически вестник" и в живота на Работническата социалдемократическа партия. Вестникът стана наистина партиен; цялата партия пое грижата не само за разпространяването му, но и за материалното му издържане. От друга страна, вестникът с пренасянето му в София, в центъра на политическия живот на страната, тогава и център на  работническото движение, веднага се обърна в мощно оръжие за широка социалистическа пропаганда и агитация сред работниците.

След 1900 г. икономическата криза, която почна от 1897 г., се свърши и отново настъпи един разцвет на индустриалното развитие, а заедно с него и на работническото движение. „Работнически вестник" в тоя исторически момент на работническото движение се яви напълно в ролята си на работнически просветител и упътвач. Благодарение на неговата дейност работническото движение след 1900 г. все повече се оформява в класово, в социалистическо движение, работническият елемент в партията се увеличава и партията от една дребнобуржоазна интелигентска партия става действителна работническа социалдемократическа партия. Оттогава влиянието на „Работнически вестник" върху развитието на работническото движение изобщо и върху Работническата социалдемократическа партия стана неотразимо. Оттогава неговият живот и неговото развитие са най-тясно свързани с историята, с живота и борбата на партията и работническата класа. Тесните връзки между партията и професионалното работническо движение, които днес съществуват, се дължат най-много на „Работнически! вестник".

Друг един важен исторически момент от живота на „Работнически вестник" съставлява вече провъзгласяването му за орган и на Общия работнически синдикален съюз в 1904 год., на конгреса в Пловдив. По такъв начин „Работнически вестник" от 1904 год. става орган на целокупното работническо движение. Създадените от него тесни идейни връзки между партията и синдикалното движение намериха и тесен органически израз. Това даде нов тласък на развитието на партията и на синдикалното движение, а заедно с тях и за по-нататъшното развитие на самия вестник. От двуседмичен, какъвто той продължаваше да излиза от 1900 година, в 1908 год. става триседмичен. Това развитие на „Работнически вестник" беше предвестник на настъпването на новия исторически момент от живота му, на днешния момент от живота му, на днешния момент, който е началото на нов период от развитието на партията и синдикалното движение в нашата страна.

Днес „Работнически вестник" става всекидневен. Бързият ръст на работническото движение от три години насам, големите политически успехи на партията в същия период наложиха превръщането на „Работнически вестник" от триседмичен във всекидневен. Сам той, един от главните виновници за бързото развитие на работническото социалистическо движение, като триседмичен вече не може да задоволява нарасналите нужди на това движение. Това наложи превръщането му в ежедневник. Но това, от друга страна, показва голямото му значение за бъдещите успехи на работническото движение в нашата страна.

Днешният ден, в който излиза първият брой на „Работнически  вестник" като ежедневник, е един паметен ден в историята на Работническата социалдемократическа партия и работническото движение: изобщо в България.

Днешният ден отдавна с нетърпение се очакваше от цялата партия, от всички съзнателни работници, от всеки съчувственик на пролетарското освободително дело. Днешният ден отдавна, с предчувствието на истинска пролетарска гордост, се очаква от тях като ден на велико събитие, ден на тържество, на един голям успех, на едно от най-важните дела на своята пролетарска организация и социалистическо съзнание. След 15 години тежки изпитания, тежки борби ние бяхме честити да дочакаме този тържествен ден, бяхме честити да видим „Работнически вестник" всекидневен орган на социалдемокрацията у нас. Ние живеем с дълбоката вяра, че ще дочакаме и великия ден на тържеството на освободителното дело, на което „Работнически вестник" през 15-годишния си живот служи предано и решително и на което има тъй също да служи той и отсега нататък.

Прочее, да живее „Работнически вестник" ! Да живее делото, на което той служи ! Да живее социализма и неговата носителка — революционната пролетарска социалдемокрация !

 

 

В. «Работнически вестник»,

год. XVI, бр. 1, 12 ноември 1911 г.

Подпис: Д. Благоев

Източник: Димитър Благоев,  Избрани исторически съчинения, том I,  издателство "Наука и изкуство", 1985 г.

 

П.П.    Електронен архив на вестника от 1898 до 1903 г. виж тук:    

 https://libkazanlak.com/isdn-25.html