Гаврил Георгиев и „Работнически вестник“ – Димитър Благоев

 

 При свършването на 20-та година и започването на 21-та година от партийния вестник не можем да не са спомним за неотдавна починалия негов дългогодишен редактор Гаврил Георгиев. В една къса статия като тази не може, разбира се, да се изтъкне всичкото значение на покойния наш другар Гаврил. Да говорим за него като редактор на партийния вестник, значи да изложим една голяма страница на историята на Работническата социалдемократическа партия в България, с която е свързана най-тясно дейността му през близо 20 години от неговия живот. А това очевидно не може да са направи в една къса вестникарска статия. Затова ще напомним тука само някои черти от неговата дейност. На четците, които желаят подробно да знаят кой е бил Гаврил Георгиев и каква е била неговата социалистическа дейност през 20 години от неговия живот, препоръчвам да прочетат „Принос към историята на социализма в България".

Гаврил свършил гимназиалното си образование в Габрово, постъпил във Висшето училище, както тогава се казваше Софийският университет. Обаче през време на студентските смутове през 1892 г. той напуснал Висшето училище и оттогава се предава на социализма. Още ученик в гимназията, той се числеше към ученическите социалистически кръжоци, каквито от 1885 г. насам изникваха в българските гимназии. Гаврил никога не обичаше да разправя за себе си. Но като съдя по това, че той още през 1892 г. изказваше много здрави социалистически възгледи, заключавам, че той, още ученик от горните класове, е бил социалист. През 1892 г., доколкото помня, през есента получих първото от него писмо, с което, като излагаше своите схващания по социализма и че отдавна бил решил да се предаде на практическа работа за неговия успех в България, молеше да му пиша дали няма някаква работа за него около в. „Работник" (бяхме го почнали в Шумен, гдето имахме печатница, а през зимата на 1893 г. се пренесохме в Търново). Доколкото помня, писах му каква е работата и животът при нас и ако може да я върши, да дойде. Скоро подир това той дойде и оттогава до 1909 г. юни месец остана един от първите дейци на социализма и Работническата социалдемократическа партия в България.

Гаврил участваше във всички перипетии на социалистическото движение в България и изпита всички горчивини на грубостта вътре в него и вън от него, при които трябваше да се работи. Гаврил беше един от първите и най-умните застрелчици в редовете на Работническата социалдемократическа партия, на когото се дължи много за създаването на последната такава, каквато я виждаме след 1907 г. Изобщо заслугите на Гаврил към социализма, към Марксовия революционен социализъм и изграждането на Работническата социалдемократическа партия върху основите на тоя социализъм са много големи. Особено те са големи, откакто той стана редактор на „Работнически вестник". Всеки от четците му тогава помни ясните Гаврилови статии против общоделството в партията, което обясняваше тогава като израз на дребната буржоазия в социалистическото движение, и за социалистическите начала, на които трябва да почива една работническа социалдемократическа партия. Особено работниците посрещаха Гавриловите статии с голямо задоволство. Те внасяха в техните глави голямо избистряне и закрепване на тяхното класово съзнание. Но затова пък другарите редактори на „Работнически вестник" Георги Кирков и Гаврил Георгиев  все повече ставаха трън в очите на общоделците и разни други чужди за работниците и партията елементи. Те бяха прицелна точка на интригите на последните и на всевъзможни пречки в тяхната дейност във вестника, от които най-много страдаше крайно чувствителният Гаврил.

Преди да бъде избран от VII конгрес на партията през 1900 г. за редактор на „Работнически вестник", Гаврил беше един от редакторите на всички партийни органи, а именно: на в. „Работник", на в. „Социалист", който по-сетне биде заместен с в-к „Народ". Във в-к „Социалист" Гаврил Георгиев работеше заедно с др. Г. Кирков до създаването на „Работнически вестник". Другарят Георги Кирков, който познаваше отблизо големите способност на Гаврил, много искаше още при почването на „Работнически вестник" в 1897 г. да има за съредактор Гаврил,  обаче в конгреса в Казанлък през споменатата година съумя да се наложи за такъв Евтим Дабев, а Гаврил остана да редактира в. „Социалист" и по-сетне в. „Народ". Но в края на 1897 г., през декември месец, Гаврил биде принуден да напусне в. „Народ", както и Централния комитет, на който той беше член. Причина за това стана неокачествимо грубото оскърбление, нанесено му от Янко Сакъзов (виж „Принос към историята на социализма в България"). В 1900 г. Гаврил отново биде повърнат начело на партията и като редактор вече на „Работнически вестник".   Тук именно Гаврил разви всички свои големи способности в полза на социалистическото дело на работническата класа.

Независимо от казаното Гаврил пишеше и в сп. „Ново време", а в промеждутъка от 1898 до 1900 г. той се занимаваше с преводи на социалистически брошури и даде няколко прекрасни преводи. От друга страна, пак с изключение на казания промеждутък, Гаврил беше постоянно избиран за член на Централния комитет на Работническата социалдемократическа партия, както и по-рано в Общия съвет на партията, а през 1896  и 1897 партийни години Гаврил беше и секретар на партията.

От казаното накъсо за покойния Гаврил четците ни виждат какво е бил той за нашата партия и колко ние трябваше да съжаляваме, когато той, тровен дълго време от интригите и оскърбленията на чужди за работническата класа и социализма, вмъкнали се в движението буржоазни и дребнобуржоазни оръдия, най-сетне не можа да изтрае, та биде принуден в 1909 г. да напусне редакторството на „Работнически вестник" и Централния комитет, като обаче остана верен на социализма и Работническата социалдемократическа партия докрай. Ние още повече трябва да съжаляваме за неговата ранна смърт, тъкмо когато Гаврил живееше с единствената радостна мисъл след войната да се залови отново с практическа работа в партията. Обаче ние се утешавахме при загубата на тази тъй ценна за социализма в България сила, че неговата памет всред четците на „Работнически вестник"  винаги ще живее, че те винаги ще си спомнят с голяма признателност към Гаврил, към неговите ценни заслуги за делото на социализма и: Работническата социалдемократическа партия в България.

 

В. «Работнически вестник»,

год. XXI, бр. 7, 6 май 1917 г.

Подпис: Д. Благоев

 

Източник: Димитър Благоев,  Избрани исторически съчинения, том I,  изд. Наука и изкуство, 1985 г.

 

                              

 

 

 

 

Класовото съзнание на нашите работници

 

 

И тъй, след изборите на 18-и юли и 5-и септември т. г., в които работниците взеха участие като самостоятелна политическа партия, идат прошенията, които нашите работници подават до заседающото сега Народно събрание. С тези прошения се предизвиква между работниците движение в полза на издаване закон за покровителството на труда. Като такива те са едно от най-важните събития в историята на нашето работническо движение.

Когато тези прошения бъдат покрити с подписите на работниците от двата пола, от разни възрасти, от разни занаяти, от разни градове, от разни народности, от разни вероизповедания, в което ний не се съмняваме, и когато те бъдат поднесени на депутатите, за да кажат своето вето, тогава всичките защитници на работническото дело с радост ще поздравят нашите работници за новата стъпка, която те правят към своето класово пробуждане.

Вестник „Другар" отива по-нататък. Той казва, че тези прошения са първото общо проявление на работническото съзнание у нас. Ний бихме отминали тази мисъл на нашите другари, ако те искат да кажат, че самите прошения са първи по рода си, което само не е в ущърб на истината. Но да казваме, че те са алфата на класовото съзнание на нашите работници, че от подаването на тези прошения се започва отделянето на работниците в самостоятелна политическа сила, едва ли не ще рече да имаме много долно мнение за нашата работна класа, която според в. „Другар" току-що сега почва да проявява искри от класово съзнание, макар че се е водила усилена двегодишна социалистическа пропаганда.

Ний мислим, че нашите работници могат да се похвалят не само със сегашните си прошения; те има да отбележат и други случаи в своето младо движение, при които най-ясно са се изказвали против експлоатацията на своите господари, против наемничеството, против капиталистическите наредби.

Нима отпразнуването на тазгодишния 19-и април (т. е. 1 май) не беше общо проявление на работническото съзнание?

Но какво разбираме под общо проявление на работническото съзнание? Ако това означава, че работниците, без разлика на пол, възраст и знание, признават нуждата и искат общи реформи за подобрение на положението си, изказват се солидарни с работниците, които са в борба с капитала, то тазгодишният празник на труда ни е дал доказателства, че такова съзнание съществува между нашите работници.

В Пловдив, Разград, Търново, Хасково, Видин работниците на събранията си са се изказали солидарно с всичките работници по света, които се борят за осемчасов работен ден. В Пловдив те са се изказали даже за подаване на прошения до Народното събрание, с които да се иска узаконяване на необходимите реформи. Нещо повече: в речите, държани тоя ден, ние виждаме не само общо проявление на работническото съзнание, но съзнаване на необходимостта от работническата революция, от възтържествуването на социализма.

Така също под влияние на една обща мисъл за работническото освобождение нашите другари от разни градове се изказаха за изпращане на един делегат от партията на Цюрихския конгрес било за „да знаят и другите, че у нас съществува работническа партия", било за да се предложат въпроси, които се касаят до нашето социалистическо движение.

Не от по-малка важност е извънредният конгрес на партията, държан на 4-и юли т. г. в Търново. Както е известно, той беше свикан, за да вземат общи решения по такива важни въпроси, като за първото участие на партията в изборите, за изработване на градско-общинска програма, с които нашите съзнателни работници трябваше да излязат в градските избори, за изработване на организационния устав на партията, за уреждане борси на труда и т. н. Не беше ли това общо проявление на класово-политическо съзнание у работниците? Тук можеше да се види как най-обикновени работници бяха дошли, някои пешком, като си оставили работата, от разни отдалечени краища, за да се срещнат, да се поздравят братски и да обмислят какво трябва да направи тяхната партия, за да води по-успешна борба с нашия исторически враг. Нима това не показва, че една обща духовна жица свързва една част от притеснените и онеправданите при днешните наредби? Шестнадесет социалдемократически дружини бяха изпратили тук свои пратеници, за да узнаят как мислят и други върху поведението, което трябва да се държи в бъдеще било в изборите, било при организирането им.

Но всички тия случаи са слаби пред класово-политическото съзнание, проявено в последните законодателни и градско-общински избори от работниците в разни градове. Те излязоха с манифести, в които бяха поместени съответстващите работнически искания, и развиха усилена социалистическа пропаганда.

Очевидно е, че първото общо проявление на работническото съзнание у нас датира много по-рано от отварянето на сегашната сесия на Народното събрание. Много по-рано нашите работници се отзоваха на социалистическата пропаганда; много по-рано те проявиха своето класово съзнание и заявиха, че са решени да работят до деня на работническата победа. Това ни показва, че не след много време ний ще имаме една силна работническа партия, която ще принуди силом Народното събрание и държавните мъже да приемат това, което не искат да ни дадат сега, както белгийските работници принудиха своето Народно събрание да им даде избирателно право.

На въпроса: защо вестник „Другар" казва, че едвам сега се захваща у нас общото проявление на работническото съзнание, ний ще отговорим или че под гореприведеното му изражение той разбира не това, което ний разбираме, или пък той прокарва една своя скрита тенденция, че без икономически групи, без „деятелно" класово съзнание, без силно работническо движение не може да има класово-политическа борба на работниците. От друга страна, да вярваме, че подаването на прошения, в които са поместени исканията, изразени в социалдемократическата програма, е плод на една пропаганда, развивана на бърза ръка, плод на няколко възвания и обръщения към работниците, ще рече да сме в противоречие сами със себе си, щом не искаме да признаваме, че останалата двегодишна пропаганда не е била в състояние да даде нито едно „първо" общо проявление на работническото съзнание.

При все това всяко минало и сегашно проявление на класово-политическото съзнание се дължи на предварително развитие и подготвяне, под влиянието на усилена и продължителна социалистическа пропаганда и само нашето задружно работене по същата посока, само продължаването на почнатата класово-политическа борба най-успешно ще ни води към тържеството на социализма.

 

 

„Работник", бр. 3, 13 ноември 1893 г.

Подпис: Г. Георгиев

 

 

 

 

Парижката комуна – Гаврил Георгиев

 

 

 

На 6-и март (18 март н. с. – б.р.) се изпълват 23 години от знаменития онзи ден, когато парижкият пролетариат скокна като един човек, за да отблъсне похищението на разбойника Тиер, като един човек парижките работници тогава обърнали оръжията си против Тиеровите войски, които искали да отнемат топовете на Националната гвардия и да обезоръжат народа. Французкото правителство избягало във Версай и оставило Париж в ръцете на работниците.

От 6 март 1871 г. в продължение на повече от два месеца човечеството е било свидетел на редки събития от историята на борбата между работници и господари.

Комуната !

Ето ви една безпримерна страница в историята, която изправя космите върху главите на човешките угнетители и която сгрява сърцата на милиони угнетени същества.

Комуната! Ето ви едно работническо правителство, което вместо да се пази от стражари, пазеше се от самия народ.

Това правителство извърши за няколко недели такива работи, за които на буржоазните правителства не достигат и десетки години.

То решило да се предадат и да се изработи план за поемането на затворените фабрики от кооперативни работнически дружества; то осигури жилища на работниците, като намали кириите [наемите] за къщите. Комуната отдели черквата от държавата, като призна, че всеки е свободен да изповядва каквато иска вяра, без да се отрупват данъкоплатците с нови даждия за тази цел; тя взе на себе си грижата да намира работа на останалите без такава работници; тя прие, щото държавните служители да не получават възнаграждения, по-големи от обикновените работнически плати, най-голямото възнаграждение не можело да надмине 6000 лева годишно и още от първите дни на своето господство тя унищожи постоянната войска, като призна само народното въоръжение.

Но най-главното, което тя трябваше да направи, беше да обезпечи господството на работниците над Париж.

Всичко, каквото се е искало, работниците са пожертвали, за да запазят Комуната. Всички са били готови да стрелят и да мрат; всички се стичали по укрепленията, за да помогнат кой с каквото може.

Очевидци, които сами са врели в тази борба, ни описват редки сцени от народното въодушевление. Членовете на Комуната, препасани с шарфове, предават на събрания народ с пълно доверие знамето на революцията; народът го поема със своите почернели и попукани от работа ръце и от всички гърди един силен вик се откъсва: „Да живее Комуната!"

Младежи, упоени от възхищение, мъже — бащи на семейства, жени с усмивка на лицето, старци с бели косми на главите тръгват под звуковете на „Марсилезата" и на барабаните, за да отидат на онова място, отгдето неприятелят иска да се вмъкне в града.

Те отиват да се бият, като чувстват, че неприятелят иска да влезе в града, за да смаже народа, който чрез въстание иска да се отърве от своите господари.

Но кой ще замести ония от тях, които стават жертва на неприятелския огън?

Никой.

Париж е бил самичък; той не е можел да очаква помощ от нийде, а, напротив, трябвало е сам да отговаря на нападенията от всички страни.

Със своята решителност и преданост на революционното дело парижкият пролетариат стресна правителствата, но всяка негова жертва го е отслабвала. В обикновените войни на бойното поле падат обикновено хора, но тук „това са само хора, които изчезват; това са светила, които изгасват" — казва един от борците на Комуната.

Нека притурим след това всичките средства, които реакцията отвън употреби, за да задуши революцията в нейното огнище, и ще стане ясно защо парижките работници не са могли да устоят на натиска отвън.

Тиер най-напред обещава, че по никой начин няма да прати войска против Париж, а свършва, като обявява, че той „не ще познава милост", когато влезе в Париж.

Бисмарк се бие с Франция и свършва военната с това, като дава помощ на реакционна Франция, за да смаже работническия Париж.

На 9 май предателят вкарва в Париж войските на Тиер. Оттук се започва онова зверско убийство на маси нещастници, което е познато с името Кървава неделя. 35 000 мъченици на Комуната обагриха с кръвта си парижките улици.

А знаете ли, че всичко това капиталистическата класа нарече „спасение на цивилизацията".

Тиер казваше след влизането на войските му в Париж:

„Редът, справедливостта и цивилизацията най-сетне удържаха победа."

По какъв начин?

Кореспондентът да един английски вестник разказва, че на едно място пленените комунари стояли наредени по тротоара на няколко реда. Един генерал отделил измежду тях такива, които са възбуждали в него и най-малкото съмнение; наредил по този начин повече от сто души посред улицата и заповядал на войниците си да ги разстрелят.

Без пощада се избиваха жени, старци и деца; мнозина оставаха недоубити и живи биваха заравяни.

Такава беше цивилизацията.

Наопаки, комунарите и тяхното дело се нарекоха от буржоазната преса варварство.

Варвари се нарекоха ония, които тържествено изгориха гилотината при радостните викове на народа; ония, които разрушиха два паметника на монархизма и на международната вражда, които се удържаха от всякакви насилия върху неприятелските пленници, които най-сетне отдадоха право на народа да избира всичките свои служители и да бъде господар сам на себе си.

След всичките жестокости на владеещата класа пролетариатът трябваше да слуша и най-несправедливи обвинения, които се сипеха от неговите джелати.

Никога вече работниците няма да открият своята последна борба, преди да са измерили и събрали своите сили. Те няма да повторят грешките на комунарите.

На Париж липсваше помощта на Франция.

Сега пък подаденият сигнал ще бъде чут от всичкия цивилизован свят.

Сега делото на Комуната — освобождението на работниците — се защитава от милиони борци.

Многомилионната армия всяка година си спомня падналите мъченици на Комуната. Всяка година социалистическият свят посреща 6 март с по-нови сили и го изпраща с по-голяма надежда, че в близката работническа революция поражението не ще бъде на страната на работниците.

Да живее Комуната!

 

 

„Работник", бр. 19, 5 март 1894 г.

Подпис: Г. Георгиев

 

 

 

 

Гаврил Георгиев – образецът

 

 

 

3наменитата „тройка" — Димитър Благоев, Гаврил Георгиев и Георги Кирков — изигра решаваща роля в изграждането и развитието на работническото движение в България. Тя бе съчетала в себе си качествата, присъщи на всички водачи на едно оформящо се-- революционно движение, насочено по пътя на непримиримата революционна класова борба. И тримата ясно съзнаваха своята огромна отговорност за прогресивното развитие на една неразвита икономически страна, за бъдещето на българското работническо движение. Те положиха неговите научни основи и посочиха неговия правилен път.

Благоев, Кирков и Гаврил Георгиев изнесоха борбата както против открития враг на работническата класа — буржоазията, — така и против враговете в самата партия — опортюнистите. Борбата против опортюнистите изискваше целеустременост на волята, голяма интелектуална енергия и последователност в усилията за запазване единството на работническото движение на базата на неговите класови позиции. Тази трудна задача се заеха да разрешат тримата колоси на българското работническо движение.

Гаврил Георгиев има големи заслуги към социализма в България, за изграждането на работническата социалдемократическа партия върху основите на Марксовия революционен социализъм. Един от най-надарените пионери в редовете на партията, талантлив и блестящ публицист, той разви преди повече от половин век своите идеи за организационните основи на партията като преден, съзнателен отряд на работническата класа, за единството на волята и действието в партията. Със своите статии в „Работник", „Социалист", „Работнически вестник", „Ново време", и др. Гаврил Георгиев теоретически изясни взаимоотношенията между политическата и другите организации на работническата класа и трудещите се маси.

Гаврил Георгиев е роден на 8 ноември 1870 г. в гр. Измаил (Бесарабия). Баща му Георги Божилов е българин, роден в Болград, а майка му Анастасия Тимофеевна Матвеева е рускиня. Към 80-те години на миналия век, т. е. след освобождението на България, родителите на Гаврил Георгиев се завръщат в свободното отечество, където баща му заема служба като съдия, с което осигурява добри материални условия за цялото семейство. Георги Божилов проявява голям интерес към науката и литературата и притежава богата библиотека. В такава среда расте и се развива малкият Гаврил, който наследява от баща си страстта към книгите и жаждата към знания. Още от малък изучава с любов чужди езици — френски, латински, старогръцки, немски, руски и др.,-—което му дава възможност да разширява постоянно своите знания.

Отначало Гаврил Георгиев учи във Видин, но поради това, че там нямало пълна гимназия, през 1887 г. постъпва в Габровската Априловска гимназия, където и завършва средното си образование.

Гаврил Георгиев, който прекарвал ваканциите във Видин, попада под влиянието на Димитър Благоев, който от 1887 до 1890 г. е бил директор на Скобелевската общинска гимназия в града. Между тях се създава тясна връзка. Благоев е имал определено мнение за Гаврил като за подготвен марксист, а Гаврил системно е изучавал цялата марксическа литература, издавана тогава у нас.

За оформянето на Гаврил Георгиев като марксист има значение и неговият престой в Габрово — един от малкото интелектуални центрове тогава, където марксическите идеи си пробиват път. Известно е, че през юли 1886 г. в Габрово се издава седмичният вестник „Росица", в който се печата за пръв път брошурата на Карл Маркс „Наемен труд и капитал", а като отделно издание „Развитие на научния социализъм" от Енгелс. В Габрово през това време възникват първите социалистически дружинки, които са основата на бъдещата социалдемократическа партия. Така още като ученик Гаврил Георгиев изучава социалистическото учение, усвоява социалистическите възгледи и по думите на Благоев бил социалист още тогава.

През 1890 г., след завършването на Габровската гимназия, Гаврил Георгиев постъпва в Историко-филологическото отделение на Висшето училище в София, където учи история, психология, латински, старогръцки и френски. Във Висшето училище той се записва под името Георгиев, за да не попречи на кариерата на баща си със своите убеждения, които не мислел да крие. Той взема дейно участие в студентските акции през 1892 г., насочени срещу Стамболовия режим, за което е изключен.

Оттук нататък Гаврил Георгиев се отдава изцяло на социалистическа дейност. Старателно изучава книгите на Димитър Благоев „Що е социализъм и има ли почва у нас"(1891), „Социализмът и задачите на българската работническа класа" и др. Поддържа лични връзки с Димитър Благоев и става дописник на в. „Работник", като изпраща материали, в които разглежда социално-икономическите изменения във Видин — пропадането на занаятите и проникването на социалистическите идеи. В началото на 1893 г. Гаврил Георгиев установява редовни връзки с Общия съвет на Българската социалдемократическа партия. Той се чувства вече напълно свързан със социалистическото движение, решил е да се отдаде изцяло на литературно-обществена дейност и затова моли Димитър Благоев, ако има някаква възможност, да бъде приет на работа във в. „Работник", започнал да излиза през 1893 г. в Търново. Димитър Благоев, който вижда в събудения младеж бъдещ свой способен сътрудник, му обяснява в какво се състои работата и описва живота на хората, отдали се изцяло на социалистическа дейност, като предоставя на него сам да направи своя избор.

През пролетта на 1893 г. Гаврил Георгиев пристига в Търново. В редакцията на в. „Работник" той проявява своите дарби на литературно-публицистичното поприще: с прилежание и упоритост участва и в „черната" работа — набира материала, печата и експедира броевете и пр. Тук се определя и неговата бъдеща съдба на революционер — той завинаги свързва живота си с великото освободително дело на българската работническа класа и й служи вярно и всеотдайно до последен дъх.

След установяването си в Търново Гаврил Георгиев се отдава изцяло на партийната работа. Очертавайки се като отличен пропагандист и агитатор, той е избран за председател на работническия клуб в града, в който изнася редица сказки и беседи върху въпроси, засягащи непосредствено интересите на трудещите се: „Нуждите на хората и тяхното удовлетворение", „Борбата на трудещите се", „Държавата като организация на класово господство на буржоазията" и др..

Произведенията на Маркс и Енгелс „Капиталът", „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт", „Произход на семейството, частната собственост и държавата" и др., които Гаврил Георгиев изучава с интерес, му помагат да разяснява аргументирано марксическите идеи за социалистическата държава като диктатура на пролетариата, която той противопоставя на буржоазната потисническа държава. Особено бележити са неговите речи и статии, в които разобличава политиката на Стамболов, като разкрива истинския характер на буржоазната опозиция против нея („Новите преследвания против социалистите", „Свободата на печата" и др.). Заради тази своя дейност Гаврил Георгиев е изпратен в Търновския затвор и подложен на жестоко малтретиране в полицията.

Като делегат на Видинската дружинка Гаврил Георгиев взема дейно участие в Третия конгрес на партията, състоял се през юли 1893 г. в Търново. Едни от важните въпроси, с които се занимава конгресът, е за организационния устав на партията, за участието в изборите за Народно събрание, за участието в международни конгреси и др. На конгреса Гаврил Георгиев решително отхвърля тактиката на компромиси с буржоазните партии и се изказва върху организирането на борса на труда. Избирането му за член на Общия съвет на БСДП и особено за негов секретар убедително говори, че той е вече изтъкнат партиен деятел, заслужено спечелил доверието на партията. . .

Гаврил Георгиев заема ръководно място в партията в един момент, когато трябва да се отстоява правото й на законно съществуване като политическа организация на българската работническа класа. Заедно с Димитър Благоев и Георги Кирков въз основа на марксическата теория на научния социализъм на българска почва той изяснява целите и задачите на партията, нейния характер и същност, средствата й за борба и перспективите й за развитие. Това е времето, когато се полагат огромни усилия за пробуждането на класовото съзнание на българските работници и за организирането на тяхната борба по правилен път чрез съчетаване на икономическата борба с политическата. В тази борба челно място заема високообразованият и талантлив организатор и пропагандист, блестящият публицист Гаврил Георгиев. С неповторима яснота, логика и страстна полемичност и преданост на марксизма той напълно изявява своята политическа култура на пролетарски революционер-марксист. Той е секретар на Централния комитет на партията, когато тя преживява най-големи трудности в своето развитие. Особено остра е борбата на партията под ръководството на Димитър Благоев против опортюнистите в България. Именно в полемиката си с органа на съюзистите в. „Другар" Гаврил Георгиев обосновава в редица статии (Съюзът признава ли политическа деятелност", „Какво ни пречи", „Класовото съзнание на нашите работници" и др.) задачите на политическата и икономическата борба, като определя ясно взаимоотношенията и сферите на действие, като отхвърля решително твърдението, че кла-сово-политическа борба следва да се разгръща само при по-висшия етап от развитието на работническото движение. Той посочва, че работниците трябва да използват в своята борба с капитализма всички средства, които законите на страната предоставят. Съчетаването на политическата с икономическата борба е единственият път, по който социалдемокрацията трябва да върви последователно и неизменно. Гаврил Георгиев разобличава възгледите на съюзистите, които с „теорията" за икономическа организация на работническата класа стават неминуемо съюзници на буржоазията.

Заслугата за организационното укрепване на партията се дължи до голяма степен на Гаврил Георгиев. Той е един от теоретиците на нейното организационно строителство. . .

Борбата със съюзистите е особено трудна за партията и за нейните ръководители, тъй като следва да се изяснят някои основни въпроси, като например има ли почва за социализъм в България, кой е основният носител на социалистическото движение, необходимо ли е да се създава социалистическа партия, когато работническата класа още не е организирана в свое професионално движение, и др.

Гаврил Георгиев е напълно убеден в неизбежното развитие на капитализма в България, неминуемо свързано с пропадането на дребните съществувания, а оттук и със създаването на работническа класа, чиито интереси са коренно противоположни на интересите на буржоазията: той ясно вижда, че не може да има абсолютно никакво „примирение" между тях. В ред статии („Изборите и нашите работници", „Самостоятелният и наемен производител") Гаврил Георгиев доказва развитието на работническата класа и подчертава грамадното значение на политическата борба, чрез която трябва да се вземе властта.

В своята книга „Що е социализъм, има ли той почва у нас?" (1891) Благоев дава теоретическо осветление и мощно оръжие в ръцете на българската работническа класа и предвижда неизбежността от развитието на работническото движение при неразвития още капитализъм в изостанала страна, току-що освободила се от феодалния гнет. Гаврил Георгиев се включва най-активно в борбата за изясняване, че икономическото развитие на обществото неизбежно създава благоприятна почва за развитието на социализма и че аргументите на буржоазията нямат научна основа. Той доказва, че капиталът се натрупва изключително от незаплатения труд на работниците. Особено яростно се нахвърля Гаврил Георгиев срещу опитите на буржоазията да се обоснове, че социализмът погубва свободата на личността. По този повод в статията си „Интелигенция и авторитети" той пише буквално: „Каква свобода съществува за предмета, който се купува и продава, и с какво равенство пред законите се ползува наемният работник, който е поставен в пълна зависимост от купувачите на труда?"

По решение на Централния комитет през 1894 г. редакцията на в. „Работник" се пренася от Търново в София и за негов редактор се определя Гаврил Георгиев. Режимът на Стамболов е вече паднал и партията полага неимоверни усилия за амнистиране на всички политически затворници и за премахване на всички ограничителни закони. Димитър Благоев и Гаврил Георгиев извършват огромна работа за осветляване политическото положение в страната и за определяне тактиката на партията като независима, самостоятелна организация, без всякакво сътрудничество с буржоазията. Те предпазват работническата класа от илюзията, че новият режим ще създаде благоприятни условия за работниците. В статията си „Народната партия" Гаврил Георгиев прави конкретен анализ на противоречивите интереси на работническата и буржоазната класа. Преценявайки извършената от Гаврил Георгиев работа като редактор на в. „Работник", Димитър Благоев пише: „Като чете човек днес този вестник, правят му впечатление яснотата на възгледите, които прокарваше Гаврил Георгиев, енергията и ентусиазмът, дълбокото проникване от вярата в научността на социализма и неговото неизбежно тържество, които бликат от редовете на всяка статия, на всеки позив и манифест, с които партията се обръщаше към работниците."

В скоро време партията се убеждава, че не е в състояние да поддържа три печатни органа — в. „Работник", в. „Другар" и сп. „Ден" – и спира двата вестника, като започва издаването на в. „Социалист". Негов редактор става Гаврил Георгиев. Освен това той отговаря и за вътрешния отдел на сп. „Ден". Публикуваните в тези два органа статии на Гаврил Георгиев дават задълбочен анализ на буржоазните партии като „разбойническа акумулация на капитала" и се разглежда двояката роля на капитализма, който, от една страна, разрушава старите обществени отношения и с това е революционен, а, от друга" страна, е нова форма на робство за работниците. Гаврил Георгиев особено много се грижи за привличането в редакцията на добре подготвени марксисти, които правилно да осветляват както вътрешните, така и външните събития. . .

Освен като талантлив и страстен публицист Гаврил Георгиев се проявява през този период и като голям организатор, пропагандист и агитатор. На него особено му са скъпи партийните членове, у които се стреми да събуди интерес към сериозно изучаване на марксизма, за да осъзнаят необходимостта от истинската социалистическа дисциплина и да бъдат готови винаги да жертват личните си интереси пред общопартийните. Той страда от това, че не се разбира правилно ролята на партийната група за цялостната работа на партията, и подчертава, че вниманието на всички партийни членове трябва да бъде насочено към тяхното политическо самообразование. Особено се тревожи Гаврил Георгиев от неправилното отношение към организацията на партията, като изтъква, че най-висшето учреждение на партията са нейните конгреси, на които трябва да е подчинена цялата й дейност, тъй като там се обсъждат всички основни въпроси. Партията не може да съществува без своята организация и само организацията дава материален израз на партията. Партийната организация не се създава от конгреса, а конгресът се опира на организацията При това положение особено важни са участието на делегатите в конгреса и техният подбор. Всеки делегат трябва да стои близо до нуждите на партията, да бъде основно запознат с цялостната партийна работа, да бъде представител единствено на работническата класа, като познава добре тежкото й положение, нуждите и интересите на работниците. В статията „Нашите длъжности" Гаврил Георгиев заявява, че партийният член следва да бъде активен деец на партията, при това подготвен теоретически, за да привлича колкото се може повече работници в редовете й. Тази дейност на Гаврил Георгиев има решаващо влияние за изграждането на действени партийни групи.

На следващия Четвърти конгрес (1897 г.), който по думите на Димитър Благоев е един действителен конгрес, тъй като делегатите представляват партийните групи, се решава издаването на „Работнически вестник", който да бъде изцяло посветен на интересите на работническата класа. Редактор на вестника става Георги Кирков, а за негов сътрудник е избран Гаврил Георгиев. Поради недоразумения с Янко Сакъзов, който е избран за секретар на партията, Гаврил Георгиев напуска редакцията на вестника.

Принуден да напусне партийната работа, Гаврил Георгиев остава верен на своите убеждения като марксист и търси ново поприще, за да служи всеотдайно на партията. Той мечтае да се заеме с издаването на марксическа литература в България. По този повод в началото на 1898 г. се обръща с писмо към издателството на Стефан Георгиев и сие във Варна, един от собствениците на което е Георги Бакалов, на когото по същество предлага създаването на едно социалистическо издателство, каквото за съжаление не е могло да бъде осъществено при тогавашните условия. Гаврил Георгиев е принуден да се обърне пак към Димитър Благоев, и да го помоли да го приеме на временна работа в сп. „Ново време", в администрацията на което постъпва през юни 1898 г. Пламенният журналист и талантлив публицист, спечелил уважението на партията, много скоро става редовен сътрудник на списанието, чийто отдел „Вътрешен преглед" от 6-а до 12-а книжка на 1898 г. е изключително негово дело. В прегледа той дава вярна марксическа характеристика на буржоазната власт, на монархията и на народняшката партия. Освен в списанието Гаврил Георгиев участва активно в живота на партията, като дейно се бори на Петия й конгрес срещу нездравите изказвания на случайно попаднали делегати. Той се обявява решително против избирането за членове на Централния комитет на лица, нежелаещи открито да действат от името на партията.

В края на 1898 г. Гаврил Георгиев заминава за Варна, където е поканен от Георги Бакалов да вземе участие в работата на издателството. Основната дейност, с която той се залавя, е превеждането на известни марксически произведения, както и популярна литература за широките народни маси. След като Георги Бакалов заминава за чужбина, за да се запознае непосредствено с издателствата за марксическа литература. Гаврил Георгиев поема изцяло работата в издателството. Лелеял цял живот мечтата да извършва такава работа, той разгръща гъвкава и широка инициатива. Води богата кореспонденция, р която излага принципите за издателската дейност винаги от гледището на интересите на работническата класа. Тук той проявява своя талант на прекрасен преводач от руски, румънски, френски и немски език. Негов е преводът на брошурите „Карл Маркс" от Вилхелм Либкнехт, „Тъкачите" от Хауптман, „Попрището на нихилиста" от Степняк, „Социализмът и социалистическото движение в XIX век" от Зомбарт, „Произход и развитие на семейството и собствеността" от Максим Ковалевски и др.

Гаврил Георгиев предлага да се отпечатат оригинални политически произведения, особено необходими в момента на партията. Нещо повече, той се заема заедно с Георги Бакалов да издава библиотека „Народно четиво", чийто трети номер излиза под заглавие „Майска читанка". Тя се състои от популярни оригинални и преводни разкази, малки статийки, очерци, в които е изложено социалистическото учение на достъпен за работника език „8-часов работен ден", „Защо празнуваме деветнадесети април" (т. е. 1 май), „Положението на българските работници едно време и сега" и други. Димитър Благоев помества в сп. „Ново време" през 1899 г. много ласкава рецензия за тази читанка и препоръчва да бъде разпространена между работниците.

Гаврил Георгиев напуска Варна и се завръща в София в началото на 1900 г., във времето, когато световната икономическа криза обхваща почти всички европейски страни. Кризата разтърсва стопанския и обществено-политическия живот и на слабо развитата в икономическо отношение България. Сега възниква масово земеделско движение, активизират се учителското движение и освободителните борби на българите от Македония и Тракия. На всички въпроси, които се поставят във връзка с това, партията трябва да отговори, да намери правилно разрешение, като особено укрепи своя вътрешен организационен живот. Седмият конгрес, свикан през 1900 г., взема решение издаването на „Работнически вестник" да се прехвърли в София. За негов редактор заедно с Георги Кирков е избран и Гаврил Георгиев. Той приема това решение с най-голямо желание особено при перспективата, че ще работи с другар и съратник като Георги Кирков. Оглавяването на партийния орган от двамата великани на перото дава основание на Димитър Благов да пише на Георги Кирков: „Не може да има съмнение, че ти с Гавраила ще можете да работите прекрасно, аз се радвам много, че той е пак при тебе във вестника и че той бе повърнат на партията и по такъв начин справедливо удовлетворен, пък и партията удовлетворена." И по-нататък: „Вестникът изведнъж измени своя вид, всичкото внимание на редакцията се съсредоточава върху работническото движение и партийния живот, върху пропагандата и агитацията сред работниците за повдигане на класовото им съзнание и за социалистическа просвета."

В София Гаврил Георгиев живее при скромни условия, при вечни лишения и несгоди, които тогава са постоянни спътници на партийните ръководители. Неговият живот не се променя и след женитбата му през 1901 г. с учителката Рада Христова. Той влага неизчерпаема енергия, всички свои сили за издигане ролята на партийните органи и дейно участва в работата на низовите партийни организации. Особени усилия полага за укрепването на партията, за израстването й като революционна сила, за борба против опортюнистическите течения в нея. Именно в тази борба Гаврил Георгиев проявява изключителна зрелост и организаторски талант.

Осмият конгрес (1901 г.) го преизбира в редакцията на „Работнически вестник" и го включва в състава на Централния комитет. Това му дава нов подтик за работа. С редица статии против опортюнистите, поместени в „Работнически вестник", Гаврил Георгиев активно съдейства за укрепването на социалистическото съзнание на работниците. Говори на редица събрания, на които разяснява жизнено важните интереси на работниците и разобличава позицията на опортюнистите, които искат да превърнат партията в дребнобуржоазна организация, търсеща сътрудничество с буржоазията и бореща се само за икономически права. Неговото влияние сред софийското работничество е толкова голямо, че през 1902 г., по време на изборите за

народни представители, партията го издига за свой кандидат. На Деветия конгрес през 1902 г. се води особено ожесточена борба между двете течения в партията — революционното и опортюнистическото — по въпросите за правото на участие в конгреса. Гаврил Георгиев застъпва гледището, че не могат да се утвърждават за делегати случайно изпратени лица, че те трябва да бъдат избирани в партийните организации и ясно формулира гледището на революционния социализъм. На този конгрес за съжаление опортюнистите вземат връх и поемат в свои ръце главни функции в Централния комитет. След конгреса борбата по основните тактически принципи на партията се разгаря още повече. Здравото ядро на партията е принудено да вземе сериозни мерки, да отстои на формалното болшинство, да засили работническия елемент в нея и да стегне партийната дисциплина. Това е време, когато се решава въпросът за организационното и идейното укрепване на революционната партия, за нейната идейна чистота.

Работата на Гаврил Георгиев в редакцията на „Работнически вестник", заниманията му с изучаването на международното работническо движение, Лениновата „Искра" и особено излязлата по това време книга на Ленин „Какво да се прави" обогатяват още повече концепциите му върху тактическите и организационните въпроси по изграждането на една действително революционна партия. В своите статии той става изразител на марксическите възгледи за характера на партийните организации, за техния състав и задачи и особено за отношението им към буржоазните и дребнобуржоазните партии. Особено много се грижи за сериозната марксическа подготовка на партийните членове, от които изисква не само да признават програмата на партията и да усвояват марксическите принципи, но и да ги разпространяват активно: „Ние влизаме в партията не защото й съчувстваме или признаваме нейната програма, а за да работим за нейния успех" — казва той. В статиите „По нашата деятелност" и „Един забравен ден" посочва, че силата на партията се заключава не в нейното количество, а в качествената подготовка на членовете й, които съставляват нейната морална сила. До победата се идва не чрез печелене на мандати, а чрез пробуждането на класовото съзнание на работниците. Той се противопоставя на опортюнистическото становище, че работникът по положение и инстинкт си е социалист. „Готови социалисти нийде няма, те не дохождат от невидяло, тях трябва да ги подготвяме."

В статиите „Спорът в партията", „Задачите на социалдемократическата партия", „Социализъм или демокрация" и др. Гаврил Георгиев застъпва напълно Лениновото становище, че когато всички средства за спасяване на партията от израждане са изчерпани, тогава остава само разцеплението, чрез което се запазва нейният революционен характер. И това средство трябва да се използва най-широко, за да бъде обезвреден опортюнизмът в партията. За да може да се изпълни това важно условие, нужно е да се концентрира цялото внимание на партията върху организационните въпроси. Без да е укрепнала и без да е организирана добре, партията не е в състояние да развива широка политическа дейност, тъй като една партийна организация не е едно обикновено дружество на съмишленици или на самообразоващи се, а е организация за борба и за разпространение на социалистически идеи. Нещо повече, Гаврил Георгиев предлага кандидатите за членове на партията да излагат в декларативна форма мотивите за желанието си да станат нейни членове, като поемат и задължението да участват най-активно в целокупната дейност на организацията. На каква голяма висота поставя Гаврил Георгиев членуването в партията, личи и от предложенията, които прави, а именно: всеки работник, желаещ да стане член на партията, да има поне една година организационен стаж в своя синдикат или да е посещавал една година вечерно работническо училище при организацията. За целта Гаврил Георгиев предлага към всяка партийна организация да се създаде специална просветна комисия, която да организира социалистическата пропаганда. По негово предложение се откриват вечерни партийни училища в София, Пловдив, Габрово, Казанлък и др. Дружеството на софийските работници „Класово съзнание" е създадено през 1903 г. В него Гаврил Георгиев взема дейно участие и се стреми да го направи школа за подготовка на пропагандатори и агитатори, като всеки негов член взема участие както в разискванията, така и в изнасянето на кратки беседи.

Когато разцеплението на софийската партийна организация става факт и се отделят 52 от членовете й, в това число и младият печатарски работник Георги Димитров, започва прочистването на партията от опортюнистите. Десетият конгрес през юли 1903 г. санкционира извършеното разцепление. Очистена от опортюнизма, партията поема своята важна и отговорна задача за изграждането на монолитна политическа организация като преден и съзнателен отряд на работническата класа. Основните принципи на партийното строителство, разработени теоретически от Димитър Благоев, Георги Кирков и Гаврил Георгиев и почиващи на последователен демократически централизъм и строга дисциплина, изиграха решаваща роля за превръщането на партията в действително боева организация, близка до болшевишката партия. Очистена от своите вътрешни врагове, тя тръгна решително по пътя на класовата борба, което засили и нейното влияние сред фабричния пролетариат. Буржоазията, която дотогава отричаше възможностите за развитие на социализма в България, срещу които се бореше с лъжи и клевети, сега вече чрез статии в печата започна определено да признава силата на работническата класа и да се мъчи да отклони работническото движение от неговата партия.

За изясняване на новата тактика на класовия враг Гаврил Георгиев в редица свои трудове блестящо анализира префинената демагогия на буржоазните режими. Според него тази промяна е последица от страха от социализма, следствие на което е и стремлението да се откъснат работниците от своята класова борба и да се тласнат по пътя на „общото дело" с буржоазията. Гаврил Георгиев насочва перото си и срещу други реакционни сили — против духовенството, нахвърлило се остро срещу учителите-социалисти, които искат да се премахне предметът „Закон божи" от учебната програма на основните училища. За да се осуети създаването на движение срещу партията на пролетариата, както и сътрудничеството на буржоазията с всички реакционни сили против социализма, Гаврил Георгиев предлага да се вземат най-бързи мерки.

Гаврил Георгиев проявява особено дейно своя творчески талант на виден партиен работник по време на бурните вълнения в нашата страна във връзка с първата руска революция през 1905 г. Това събитие раздрусва политическия живот на цяла Европа. Българският пролетариат изявява своята пълна солидарност с руския пролетариат. Българската работническа социалдемократическа партия — тесни социалисти — изразява на събрания, митинги и манифестации своята гореща обич и преданост към руския пролетариат. В статиите си „Руската революция и българските реакционери", „Агентите на царизма" и „Руската революция" . Гаврил Георгиев говори с възторг за безпримерния подвиг на руския пролетариат и заклеймява мракобесието на царизма, на европейската и българската реакция. Избухват организираните стачки на железничарите, на миньорите. Българският пролетариат, ръководен от БРСДП (т. с.) показва силата на своята сплотеност и единство. Гаврил Георгиев е в своята стихия. В много статии изяснява редица политически въпроси, свързани с новото време: „В пътя на капитализма", „Държавата и дребната буржоазия", „Нашите противници", „Дворцовите режими", „Монархизмът и буржоазията". Тези и още редица други негови статии са образец на теоретически анализ на пътя, по който българската буржоазия преминава своето развитие, и на нейната тактика за задушаване на вече буйно изявилото се работническо движение, което има не само своя партия като ръководител, но и свой общ работнически синдикален съюз като своя масова организационна единица. Гаврил Георгиев предупреждава, че буржоазията от предложения за реформи ще тръгне към пълно унищожаване на придобитите с кървава битка права на работниците, и доказва котерийния характер на буржоазните партии.

Гаврил Георгиев не остава настрана и при осветляването на въпросите, свързани с войната, които особено силно назряват в първото десетилетие на нашия век. Македонският въпрос е в центъра на балканската политика. Той е използван от българската буржоазия и монархизма, за да оправдаят пред българския народ завоевателната си политика. Гаврил Георгиев в статии, поместени в „Работнически вестник" („Против войната", „Освободителното дело на буржоазията", „Война и мир"), осветлява красноречиво истинските причини на войнствената политика на буржоазията, нямаща нищо общо с интересите на българския народ. Единствено Българската работническа социалдемократическа партия начело със своите ръководители последователно се бори против войната, за мир и народно добруване.

Преценявайки цялата обществено-политическа и журналистическа дейност на Гаврил Георгиев, трябва да се отчете, че той споделяше изцяло общите гледища на партията по всички въпроси и неизбежно защитаваше позиции, по които БРСДП (т. с.) се отличаваше от болшевишката партия. Пред него, както и пред цялата партия не стояха въпросът за империализма като най-висша фаза на капитализма и произтичащата от това задача за завземането на властта. Той беше далеч от непосредствената подготовка на едно въстание и споделяше грешките на партията по редица неправилни, неболшевишки постановки.

Гаврил Георгиев, както и цялата партия, бе чужд на дребно-буржоазните люшкания и колебания. Той се бореше с пълно съзнание за историческата неизбежност на социализма, като същевременно считаше, че този процес трябва да бъде подхранван от активното участие на едно съзнателно и правилно насочвано движение на работническата класа.

Гаврил Георгиев изгоря в борбата за изграждане на революционната партия, за нейното освобождение от общоделците и анархолибералите. През 1909 г. поради тежко заболяване напусна активната партийна и политическа дейност, но доживя избухването на Февруарската революция през 1917 г., която вля жизнени сили у него и укрепи вярата му в окончателната победа на световния пролетариат. Но на 20 април 1917 г. той склопи завинаги очи. На погребението му се стекоха масово софийските работници, а на гроба му говори Димитър Благоев. Той изтъкна неговите огромни заслуги за делото на партията, като особено подчерта беззаветната му преданост и изключителните му способности, които му отреждат заслужено място в пантеона на дейците на освободителното революционно движение на българския пролетариат.

Днес дейността на този талантлив, скромен и всеотдаен деец на българското социалистическо движение е символ на беззаветна преданост и вярност на социалистическите идеали, които служат за пример и поука на победилата българска работническа класа под ръководството на нейния авангард Българската комунистическа партия.

 

 

Елена Савова

Източник: Поредица „Бележити българи“, том IV, Държавно военно издателство, 1971 г.

 

 

 

Гаврил Георгиев - железният

В  жи­во­та на все­ки чо­век нас­тъп­ва оня пов­ра­тен мо­мент, кой­то пре­доп­ре­де­ля за дъл­ги го­ди­ни по-на­та­тъш­на­та му съд­ба.

Ед­на ми­съл, ед­но ре­ше­ние, ед­на пос­тъп­ка раз­к­ри­ват тай­ния си сми­съл в съ­би­тий­на­та ве­ри­га на не­го­ва­та би­ог­ра­фия.

За Гав­рил Ге­ор­ги­ев то­зи мо­мент е през есен­та на 1892 го­ди­на.

Дя­до­то: „... по­лу­чих пър­во­то от не­го пис­мо, с ко­е­то из­ла­га­ше сво­и­те схва­ща­ния по со­ци­а­лиз­ма и че от­дав­на бил ре­шил да се пре­да­де на прак­ти­чес­ка ра­бо­та за не­го­вия ус­пех в Бъл­га­рия, мо­ле­ше се да му пи­ша да­ли ня­ма ня­как­ва ра­бо­та за не­го око­ло в. „Ра­бот­ник“ (бях­ме го поч­на­ли в Шу­мен, де­то имах­ме пе­чат­ни­ца, а през зи­ма­та на 1893 г. го пре­не­сох­ме в Тър­но­во). До­кол­ко­то пом­ня, пи­сах му как­ва е ра­бо­та­та и жи­во­тът при нас и ако мо­же да я вър­ши, да дой­де. Ско­ро по­дир то­ва той дой­де и от­то­га­ва до 1909 го­ди­на, юни ме­сец, ос­та­на един от пър­ви­те дей­ци на со­ци­а­лиз­ма и Ра­бот­ни­чес­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия в Бъл­га­рия“.

Още пър­ва­та сре­ща меж­ду два­ма­та сла­га от­пе­ча­тъ­ка на ед­но про­дъл­жи­тел­но (се­дем­на­де­сет­го­диш­но) при­я­тел­с­т­во, ме­се­ца на 1893 г. тол­ко­ва мно­го ще при­вик­нат един към друг, че вся­ка, до­ри и крат­ка раз­дя­ла, ще ги пра­ви мрач­ни, под­тис­на­ти и раз­д­раз­ни­тел­ни. Хар­мо­ни­я­та на тех­ни­те вза­и­мо­от­но­ше­ния се гра­ди на сход­ни­те им ха­рак­те­ри – и два­ма­та са сдър­жа­ни, стро­ги мъ­же, ко­и­то труд­но раз­к­ри­ват ин­тим­на­та същ­ност на чув­с­т­ва­та и мис­ли­те си. И два­ма­та са чуж­ди на при­мам­ки­те на су­е­та­та, на ефек­т­ни­те жес­то­ве и нар­цис­тич­но­то са­мо­лю­бу­ва­не. И два­ма­та го­во­рят бав­но, пре­мис­ле­но, убе­ди­тел­но, без вся­как­ви ора­тор­с­ки ефек­ти и им­п­ро­ви­за­ции (Дя­до­то – с възглу­ха и не­из­ра­зи­тел­на ин­то­на­ция, а Гав­рил Ге­ор­ги­ев ле­ко за­ек­ва при из­пол­з­ва­не­то на ня­кои ду­ми).

Раз­би­ра се, то­га­ва – през 1893 го­ди­на – Гав­рил Ге­ор­ги­ев по­лу­ча­ва вни­ма­ние, доб­ро­же­ла­тел­ност и заг­ри­же­ност на кре­дит. Ед­ва след дъл­ги го­ди­ни на про­вер­ка Бла­го­ев ще го до­пус­не до се­бе си ка­то ра­вен с ра­вен, а след смърт­та му ще оп­ре­де­ли мяс­то­то му в ис­то­ри­я­та на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм не­пос­ред­с­т­ве­но до се­бе си.

 

                                  * * *

Лич­ност­та на мла­дия Гав­рил Ге­ор­ги­ев е бе­ля­за­на с ня­как­ва фа­на­тич­на це­ле­ус­т­ре­ме­ност. И той ка­то ос­та­на­ли­те ри­ца­ри на чу­чу­ли­ги­те но­си в се­бе си не­що от ду­ха на без­с­мър­т­ния идал­го. Бла­го­ро­ден, чув­с­т­ви­те­лен, меч­та­те­лен и тол­ко­ва лес­но на­ра­ним, той тръг­ва на бой сре­щу всич­ки, ко­и­то по­ся­гат на пра­во­то му на из­бор и на лич­на­та му сво­бо­да. Той пре­зи­ра ес­наф­с­ки­те ме­ра­ци за ма­те­ри­ал­но бла­го­по­лу­чие на дър­жав­ния чи­нов­ник, се­мей­на­та си сре­да с ат­мос­фе­ра­та ú на бла­гоп­рис­той­на охол­ност. От­в­ра­ща­ва се от нрав­с­т­ве­ни­те ка­лъ­пи на но­ви­те по­ев­ро­пей­че­ни чор­ба­д­жии и меч­тае за ра­вен­с­т­во, брат­с­т­во и сво­бо­да.

Ха­о­тич­но­то че­те­не на ре­во­лю­ци­он­ни­те „же­нев­ки“, си­ро­ма­хо­мил­с­т­во­то и анар­хиз­мът го от­веж­дат до тай­ни­те со­ци­а­лис­ти­чес­ки кръ­жо­ци на Ап­ри­лов­с­ка­та гим­на­зия. Пър­ви­те кон­так­ти с дас­ка­ли­те му по со­ци­а­ли­зъм – Спи­ри­дон Гу­лаб­чев, То­дор Пос­том­пи­ров и Ев­тим Да­бев, го ос­та­вят рав­но­ду­шен – за­що­то в ти­ши­на­та на сред­нощ­ни­те си бде­ния над кни­ги­те той е оти­шъл мно­го по-нап­ред от тях в уяс­ня­ва­не­то на со­ци­а­лис­ти­чес­кия иде­ал. Уеди­не­ни­е­то му про­дъл­жа­ва още ця­ла го­ди­на след Уч­ре­ди­тел­ния кон­г­рес на Бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия. Раз­би­ра се, и той учас­т­ва в стач­ки­те на сту­ден­ти­те от Со­фийс­кия уни­вер­си­тет сре­щу по­ли­ти­чес­ки­те про­из­во­ли и те­ро­ра на Стам­бо­ло­во­то пра­ви­тел­с­т­во. И той е из­к­лю­чен от Вис­ше­то учи­ли­ще за­ра­ди „ан­тип­ра­ви­тел­с­т­ве­на дей­ност“. Но въп­ре­ки то­ва се чув­с­т­ва са­мо­тен – чак до 1 но­ем­в­ри 1892 го­ди­на, ко­га­то из­ли­за пър­ви­ят брой на вес­т­ник „Ра­бот­ник“. След та­зи да­та Гав­рил Ге­ор­ги­ев ве­че знае на как­во ще пос­ве­ти жи­во­та си.

От на­ча­ло­то на яну­а­ри 1893 г. той ве­че е член на „Тър­нов­с­ка­та ко­му­на“. Вър­ти ко­ле­ло­то на „аме­ри­кан­ка­та“, с ко­я­то се пе­ча­та вес­т­ник „Ра­бот­ник“, ти­ча по раз­п­рос­т­ра­не­ни­е­то, под­дър­жа ко­рес­пон­ден­ция с або­на­ти­те и то­чи пе­ро­то си за пър­ви­те си пуб­ли­ка­ции в пар­тий­ния ор­ган. И Ди­ми­тър Бла­го­ев, и Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки имат всич­ки ос­но­ва­ния да са до­вол­ни от но­вия член на ко­му­на­та. Той им им­по­ни­ра с не­по­мер­на­та за въз­раст­та си се­ри­оз­ност, ин­те­ли­ген­т­ност и ра­бо­тос­по­соб­ност. Гав­рил Ге­ор­ги­ев е прек­рас­но об­ра­зо­ван млад чо­век, с яв­на дар­ба към ези­ци­те – пи­ше, пре­веж­да и ко­рес­пон­ди­ра на рус­ки, нем­с­ки и френ­с­ки, а ос­та­на­ли­те ев­ро­пейс­ки ези­ци пол­з­ва чрез своя соб­с­т­ве­на лин­г­вис­тич­на сис­те­ма, ко­я­то му поз­во­ля­ва да сле­ди и ре­фе­ри­ра со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та пре­са от ця­ла Ев­ро­па.

И още не­що: той е уди­ви­тел­но из­д­ръж­лив и неп­ре­тен­ци­о­зен. Ни­ще­та­та, ос­къ­ди­ца­та на об­щия ка­зан ми­на­ва не­за­бе­ля­за­на пок­рай не­го. Той е пре­тен­ци­о­зен са­мо към ду­хов­на­та хра­на и към чис­то­та­та на соб­с­т­ве­ни­те си идеи.

Дя­до­то: „В Тър­но­во, гнез­до­то на стам­бо­лов­щи­на­та, се по­диг­ра­ва­ха с об­що­то ни хра­не­не, нав­ся­къ­де гръ­мог­лас­но раз­п­ра­вя­ха, че со­ци­а­лис­ти­те се хра­нят от „об­щия ка­зан“, за­що­то то­ва е „со­ци­а­лис­ти­чес­ки­ят иде­ал“, че те ис­кат „раз­ва­ла­та на се­мейс­т­во­то“, „об­щ­ност на же­ни­те“, „де­леж на имо­ти­те“ и т.н. По­дир вся­ко­го от нас де­ца­та и шай­ка­д­жи­и­те на бур­жо­аз­ни­те пар­тии ви­ка­ха по ули­ци­те: „Со­ци­а­лист! Со­ци­а­лист!“, а по ня­кой път за­мер­ва­ха с ка­мъ­ни по­ди­ре му. Тряб­ва­ше чо­век да има здра­ви нер­ви и дъл­бо­ка вя­ра в на­уч­ност­та на со­ци­а­лиз­ма, за да из­дър­жи всич­ко то­ва“.

Гав­рил Ге­ор­ги­ев има и здра­ви нер­ви, и дъл­бо­ка вя­ра. Точ­но за­ра­ди тях съв­сем ско­ро след прис­ти­га­не­то му в Тър­но­во го из­би­рат за пред­се­да­тел на мес­т­ния Ра­бот­ни­чес­ки клуб. Още пър­ви­те му ста­тии и до­пис­ки в „Ра­бот­ник“ прив­ли­чат вни­ма­ни­е­то на пар­ти­я­та. Те ки­пят от оп­ти­ми­зъм и уве­ре­ност в идей­на­та си без­пог­реш­ност. Пе­ро­то му ня­ма бля­съ­ка на изящ­на­та об­раз­ност на Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки, ни­то осо­бе­на­та пре­лест на иро­нич­ни­те за­кач­ки на Майс­то­ра. То е да­леч от дъл­бо­кия те­о­ре­ти­чен фун­да­мен­та­ли­зъм на Дя­до­то. То си е не­го­во­то, Гав­рил-Ге­ор­ги­е­во­то пе­ро – ло­гич­но, сту­де­но и убе­ди­тел­но – же­ляз­но­то пе­ро на „же­лез­ния“ Гав­рил. Са­мо по­ня­ко­га сти­лът му се про­ме­ня и ста­ва неп­ри­вич­но ар­тис­ти­чен, ся­каш ис­тин­с­ка­та му ду­хов­ност раз­чуп­ва че­руп­ка­та на пар­тий­на­та дис­цип­ли­ни­ра­ност и от­там се из­люп­ва не­го­ва­та лич­ност в це­лия си бля­сък на тво­рец. Та­ки­ва мо­мен­ти на ар­тис­тич­ност и ду­хов­на из­тън­че­ност са мно­го ред­ки в не­го­во­то сло­во. За­що­то той пос­та­вя на пър­во мяс­то на­уч­ност­та, це­ле­съ­об­раз­ност­та и по­лез­ност­та на сво­е­то твор­чес­т­во. И той ка­то Ба­ка­лов би ка­зал за се­бе си: „Аз съм един общ ра­бот­ник на ду­ха“.

Са­мо го­ди­на след прис­ти­га­не­то си в Тър­но­во Гав­рил Ге­ор­ги­ев по­лу­ча­ва въз­мож­ност за ре­ал­на са­мо­о­цен­ка на чи­ра­ку­ва­не­то си при Дя­до­то – за­ра­ди ста­ти­и­те си „Ин­те­ли­ген­ция и ав­то­ри­те­ти“, „Со­ци­а­лиз­мът пред съ­да на бур­жо­аз­ни­те вес­т­ни­ци“, „Бур­жо­аз­на­та так­ти­ка“ и още мно­го дру­ги той е арес­ту­ван в Гор­на Оря­хо­ви­ца и е зат­во­рен в Тър­нов­с­кия зат­вор. Пре­би­ва­ва­не­то в ки­ли­я­та го из­пъл­ва с гор­дост. Власт­та го е при­рав­ни­ла с хо­ра­та, на ко­и­то той меч­тае да бъ­де ра­вен – с Бла­го­ев и Габ­ров­с­ки, ко­и­то ле­жат по съ­що­то вре­ме в дру­ги зат­во­ри за аги­та­ция и про­па­ган­да на со­ци­а­лиз­ма. Впро­чем те и два­ма­та от­дав­на са го приз­на­ли ка­то млад и на­деж­ден съ­рат­ник.

Лич­на­та оцен­ка на „стъл­бо­ве­те“ на пар­ти­я­та те­жи вър­ху из­бо­ра на Гав­рил Ге­ор­ги­ев за член на Об­щия съ­вет на Бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия. И за ре­дак­тор на вес­т­ник „Ра­бот­ник“.

След мно­го го­ди­ни Бла­го­ев ще оце­ни ви­со­ко соб­с­т­ве­на­та си кад­ро­ва по­ли­ти­ка в „При­нос към ис­то­ри­я­та на со­ци­а­лиз­ма в Бъл­га­рия“: „Ка­то че­те чо­век днес то­зи вес­т­ник, пра­ви му впе­чат­ле­ние яс­ност­та на въз­г­ле­ди­те, ко­и­то про­кар­ва­ше Гав­рил Ге­ор­ги­ев, енер­ги­я­та и ен­ту­си­аз­мът, дъл­бо­ко­то про­ник­ва­не от вя­ра­та в на­уч­ност­та на со­ци­а­лиз­ма и не­го­во­то не­из­беж­но тър­жес­т­во, ко­и­то бли­кат от ре­до­ве­те на вся­ка ста­тия, от все­ки по­зив и ма­ни­фест, с ко­и­то пар­ти­я­та се об­ръ­ща­ше към ра­бот­ни­ци­те“.

Ди­ми­тър По­ля­нов: „Гав­рил бе­ше то­га­ва (1895 г.) кра­сив 25‑го­ди­шен мо­мък, с бо­тев­с­ка бра­да и дъл­ги ро­ша­ви по то­га­ваш­но­му мус­та­ци. Пу­ше­ше мно­го, аз се за­ра­зих от не­го. Гав­рил бе­ше стро­ен и прив­ле­ка­те­лен. Гри­же­ше се за вън­ш­ност­та си, до­кол­ко­то мо­же­ше да вър­ши то­ва при то­га­ваш­ни­те ус­ло­вия... Го­во­ре­ше бър­зо, с ле­ко за­ек­ва­не, с ня­как­ва нот­ка на ве­се­ла за­кач­ли­вост и дру­гар­с­ка сър­деч­ност. След ка­то се на­о­бяд­вах­ме на об­ща­та мал­ка ма­са... за­поч­ва­ше не­из­мен­но­то вто­ро дейс­т­вие. Гав­рил ва­де­ше от джо­бо­ве­те си вес­т­ни­ци, ръ­ко­пи­си, ко­рек­ту­ри, по­ня­ко­га цял реч­ник за чужд език. Ци­га­ри­те се па­ле­ха ед­на от дру­га, мо­ли­вът иг­ра­е­ше по стра­ни­ци­те на вес­т­ни­ка, ре­дак­то­рът все по­ве­че се ув­ли­ча­ше в ра­бо­та­та си, със­ре­до­то­чен, се­ри­о­зен, въз­бу­ден, щас­т­лив, че е на­ме­рил сла­бо­то мяс­то на про­тив­ни­ка, че ве­че знае как да за­поч­не ста­ти­я­та, ко­я­то тряб­ва­ше да бъ­де го­то­ва ут­ре...“.

Ве­чер, след дъл­ги ча­со­ве на из­ну­ри­те­лен труд, Майс­то­ра, Дя­до­то и Гав­рил се сре­щат не­из­мен­но в зна­ме­ни­та­та пар­тий­на кръч­ма „Злат­ни­ят елен“. Тук на хал­ба про­ше­ко­во пи­во все­ки от­дъх­ва спо­ред тем­пе­ра­мен­та и лич­ни­те си пред­по­чи­та­ния. Бла­го­ев во­ди бе­се­да с не­кол­ци­на си­неб­лу­зи ра­бот­ни­ци по „на­ча­ла­та на со­ци­а­лиз­ма“. Майс­то­ра пре­диз­вик­ва взри­вен смях с ар­тис­тич­ни­те ими­та­ции на по­ли­ти­чес­ки­те си про­тив­ни­ци от пар­ла­мен­та. Гав­рил Ге­ор­ги­ев е как­то ви­на­ги вглъ­бен в соб­с­т­ве­ния си ду­хо­вен свят, пред­по­чи­та да мъл­чи, зас­ти­нал в доб­ро­же­ла­тел­на от­чуж­де­ност.

Те­зи, ко­и­то го поз­на­ват от­б­ли­зо, зна­ят не­го­ви­те без­по­койс­т­ва. За не­го пар­ти­я­та е ис­тин­с­ко­то му се­мейс­т­во. Та­ка и пи­ше на Кир­ков: „Ние ви­дях­ме та­зи го­ди­на сво­и­те сла­би стра­ни, не­об­хо­ди­мо е още от­се­га да се за­ло­вим за ра­бо­та... ще тряб­ва да поч­нем от въп­ро­са: има­ме ли пар­тия или не... Ще мо­жем ли не­що нап­ра­ви та­зи го­ди­на. Ако не мо­жем, от­се­га да си взе­мем шап­ки­те. Ор­га­ни­за­ции! Кол­ко пъ­ти об­ръ­щах аз на тях вни­ма­ние! Ние мо­жем пов­тор­но да на­пи­шем це­лия „Ка­пи­та­лът“ на Мар­к­са, но с та­ки­ва ор­га­ни­за­ции пак на бок­лу­ка ще оти­дем. „Ли­бе­рал­ни дру­жин­ки“ има­ме ние, а не „со­ци­а­лис­ти­чес­ки ор­га­ни­за­ции“.

Го­ди­ни­те изос­т­рят по­ле­мич­ния му та­лант. С по­я­ва­та на фрак­ци­я­та на ши­ро­ки­те со­ци­а­лис­ти Гав­рил Ге­ор­ги­ев все по-чес­то да­ва во­ля на мрач­на­та си раз­д­раз­ни­тел­ност, на из­б­ли­ци­те на гне­ва. В та­ки­ва мо­мен­ти той на­на­ся теж­ки уда­ри (по не­го­вия из­раз) с би­ча на со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та кри­ти­ка.

През 1897 го­ди­на кон­ф­лик­тът му с Ян­ко Са­къ­зов пре­ми­на­ва до­пус­ти­ми­те пар­тий­ни гра­ни­ци и се из­раж­да в теж­ка лич­на кра­мо­ла, ко­я­то зап­лаш­ва ус­то­и­те на пар­ти­я­та. По­во­дът е яз­ви­тел­на бе­леж­ка в „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ сре­щу съп­ру­га­та на Ян­ко Са­къ­зов Ана Ка­ри­ма и ней­но­то бла­гот­во­ри­тел­но жен­с­ко дру­жес­т­во. При­чи­на­та оба­че е все по-яс­на­та идей­на не­съв­мес­ти­мост на два­ма­та в ло­но­то на Бъл­гар­с­ка­та ра­бот­ни­чес­ка со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия. Раз­г­не­вен от пуб­лич­ни­те ос­кър­б­ле­ния на Са­къ­зов, Гав­рил Ге­ор­ги­ев на­пус­ка лю­би­ма­та си ре­дак­тор­с­ка ра­бо­та в „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ и си да­ва ос­тав­ка­та ка­то сек­ре­тар на Цен­т­рал­ния ко­ми­тет. Бла­го­ев нап­раз­но се мъ­чи да по­у­та­ло­жи страс­ти­те. То­га­ва, през 1897 г., той все още има илю­зии, че ще мо­же да съх­ра­ни це­лост­та на пар­ти­я­та, че ще на­ло­жи в ед­на сво­бод­на дру­гар­с­ка дис­ку­сия глед­на­та си точ­ка за кла­со­ва­та същ­ност на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм.

Це­ли две го­ди­ни Гав­рил Ге­ор­ги­ев е при­ну­ден да се из­х­ран­ва ка­то пре­во­дач, из­да­тел, пуб­ли­цист. По­ма­га на Бла­го­ев в из­да­ва­не­то и спис­ва­не­то на „Но­во вре­ме“ и се гот­ви за но­ви бит­ки с фрак­ци­я­та на „ши­ро­ки­те“. Ос­ми­ят кон­г­рес на БРСДП го връ­ща там, къ­де­то му е мяс­то­то – на мос­ти­ка на „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ и в Цен­т­рал­ния ко­ми­тет на пар­ти­я­та.

Вед­на­га след то­ва за­поч­ват да се по­я­вя­ват ед­на след дру­га ста­ти­и­те му „Спо­рът в пар­ти­я­та“, „За­да­чи­те на со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка­та пар­тия“, „Со­ци­а­ли­зъм или де­мок­ра­ти­зъм?“. Ези­кът на те­зи ста­тии е без­по­ща­ден. Ар­гу­мен­ти­те са нат­ру­па­ни от го­ля­ма­та те­о­ре­тич­на дис­ку­сия на ли­де­ри­те на Вто­рия ин­тер­на­ци­о­нал. По то­ва вре­ме той нас­той­чи­во пов­та­ря, че пар­ти­я­та тряб­ва да чуе гор­чи­ва­та ис­ти­на за се­бе си, ина­че ще се на­ло­жи да я раз­бе­ре чрез ус­та­та на про­тив­ни­ци­те си: „Имен­но в ин­те­рес на бъ­де­ще­то и це­лост­та на пар­ти­я­та ние не тряб­ва да се бо­им да ка­жем ця­ла­та ис­ти­на: в бор­ба­та про­тив „ши­ро­кия“ со­ци­а­ли­зъм ние има­ме са­мо ед­но сред­с­т­во – кри­ти­ка­та, уяс­не­ни­е­то, и един из­ход – раз­цеп­ле­ни­е­то. От то­ва сред­с­т­во ние тряб­ва ши­ро­ко да се въз­пол­з­ва­ме, но ако то се ока­же не­дос­та­тъч­но да обез­в­ре­ди опор­тю­низ­ма в пар­ти­я­та, ние след ка­то сме из­пъл­ни­ли своя дълг, без ко­ле­ба­ние ще пред­по­че­тем един­с­т­ве­ния из­ход – да се от­де­лим от ония, с ко­и­то го­во­рим на раз­ни ези­ци и вър­вим в раз­ни пъ­тища“.

На 18 май 1903 го­ди­на раз­цеп­ле­ни­е­то ста­ва факт – пър­во в Со­фийс­ка­та пар­тий­на ор­га­ни­за­ция, след то­ва в про­вин­ци­я­та. От то­зи мо­мент Гав­рил Ге­ор­ги­ев на­соч­ва же­лез­ния връх на пе­ро­то си в дру­га по­со­ка – мо­нар­хи­я­та, бур­жо­аз­ни­те пар­тии и пар­ла­мен­та. На то­ва бой­но по­ле пуб­ли­цис­тич­ни­ят му та­лант се вих­ри с ця­ла­та си си­ла и бля­сък. В ста­ти­и­те си „На­ши­те про­тив­ни­ци“, „Ко­те­рия и пар­тия“, „Двор­цо­ви­те ре­жи­ми“, „Мо­нар­хиз­мът и бур­жо­а­зи­я­та“, „Мо­нар­хи­чес­ка­та власт“, „Сел­с­ки­те чор­ба­д­жии“ и още мно­го дру­ги, пуб­ли­ку­ва­ни в „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“, Гав­рил Ге­ор­ги­ев пра­ви сво­и­те блес­тя­щи и про­ник­но­ве­ни ана­ли­зи на бъл­гар­с­ко­то об­щес­т­во през пър­во­то де­се­ти­ле­тие на XX век.

Тук, на бой­но­то по­ле, в схват­ка­та меж­ду Тру­да и Ка­пи­та­ла Гав­рил Ге­ор­ги­ев е в сво­я­та сти­хия. В та­зи бор­ба всич­ко е без­по­щад­но яс­но, без скру­пу­ли­те, уг­ри­зе­ни­я­та и ру­и­ни­те на ста­ри­те при­я­тел­с­т­ва. Един сре­щу един. Кла­са сре­щу кла­са. И Же­лез­ни­ят Гав­рил спус­ка заб­ра­ло­то, вди­га ко­пи­е­то и приш­пор­ва Ро­си­нан­та. В име­то на сво­бо­да­та – „най-го­ля­ма­та бла­го­дат, ко­я­то Маркс е низ­пос­лал връз про­ле­та­ри­а­та от цял свят“.

През ля­то­то на 1909 г. ом­ра­за­та, кле­ве­ти­те и оби­ди­те на по­ли­ти­чес­ки­те му про­тив­ни­ци пре­чуп­ват ду­ха и во­ля­та на Гав­рил Ге­ор­ги­ев. През юни (уточ­не­ни­е­то е на Бла­го­ев) той на­пус­ка ре­дак­ци­я­та на „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ и мяс­то­то си в ЦК на БРСДП (т.с).

Пос­лед­ни­те ня­кол­ко го­ди­ни на ак­тив­на­та му по­ли­ти­чес­ка дей­ност от­но­во го във­ли­чат в по­ред­на­та бра­то­у­бийс­т­ве­на вой­на.

През 1905 г. сре­щу „анар­хо­ли­бе­ра­ли­те“. През 1907 г. сре­щу „прог­ре­сис­ти­те“.

То­зи път той е из­п­ра­вен сре­щу най-близ­ки съ­миш­ле­ни­ци, дру­га­ри и при­я­те­ли. Сре­щу Ге­ор­ги Ба­ка­лов, Кръс­тю Ра­ков­с­ки, Ни­ко­ла Хар­ла­ков, Ни­ко­ла Са­ка­ров, Ро­ман Ав­ра­мов, Кой­ка Ти­не­ва.

И как­то ви­на­ги Гав­рил Ге­ор­ги­ев взе­ма стра­на­та на Бла­го­ев и Кир­ков. Пра­ви го за­ра­ди „бъ­дещ­ност­та“ на пар­ти­я­та, за­ра­ди по­ли­ти­чес­ка­та це­ле­съ­об­раз­ност и по­се­га­тел­с­т­во­то сре­щу ав­то­ри­те­та на Дя­до­то. Об­ви­не­ни­я­та на „анар­хо­ли­бе­ра­ли­те“, че Цен­т­рал­ни­ят ко­ми­тет се е пре­вър­нал (след раз­цеп­ле­ни­е­то през 1903 г. ) в дик­та­тор­с­ки ор­ган, че „... пар­ти­я­та се об­ръ­ща в опи­то­ме­на меч­ка, ра­зиг­ра­ва­на от ди­ри­ген­т­с­ка­та пръч­ка на все­сил­ни­те влас­т­ни­ци. Цен­тъ­рът е все­ве­дущ и все­мо­гъщ, пар­тий­ни­те чле­но­ве са прос­то вин­т­че­та и ко­лел­ца в не­го­ва­та ма­ши­на­рия“, го из­кар­ват от рав­но­ве­сие.

През 1905 г. Гав­рил Ге­ор­ги­ев не се ко­ле­бае дъл­го, за да стиг­не до пре­по­ръч­ва­не­то на най-ра­ди­кал­но­то сред­с­т­во – „очис­т­ва­не­то“ на пар­ти­я­та от „ли­бе­рал­но­то“ дреб­но­бур­жо­аз­но те­че­ние в ин­те­рес на ней­но­то бъ­де­ще.

Пос­лед­на­та му ста­тия в „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ е пуб­ли­ку­ва­на на 27 май 1909 г. От то­зи ден Гав­рил Ге­ор­ги­ев зам­лък­ва за­ви­на­ги.

От то­зи ден за­поч­ва си­ва­та мо­но­тон­на вър­во­ли­ца на дни­те в жи­во­та на един дре­бен чи­нов­ник. Всич­ко е дош­ло на мяс­то­то си след вне­зап­но­то съ­буж­да­не в се­мей­но­то лег­ло. Оне­зи, ко­и­то го оби­чат най-мно­го, ве­че мо­гат да бъ­дат спо­кой­ни: дос­пе­хи­те са зах­вър­ле­ни в ки­ле­ра на ис­то­ри­я­та, Ро­си­нант е про­да­ден на джам­ба­зи­те, а пе­ро­то пи­ше про­ше­ния вмес­то ог­не­ни ста­тии.

Бед­ни­ят Гав­рил! Той се са­мо­о­съж­да на заб­ра­ва, без да мо­же да се заб­ра­ви. Дра­ма­та му мо­же да бъ­де обяс­не­на са­мо от по­ет, осо­бе­но ако се каз­ва Ди­ми­тър Бо­я­д­жи­ев:

 

„В мрач­на и нез­най­на пус­то­тия да­ле­ко от „све­тов­ни­те бор­би“, аз лес­но бих из­бег­нал мо­же би – но, Бо­же, де от се­бе да се скрия?“

 

То­зи въп­рос ще го прес­лед­ва до пос­лед­ния му ден в ме­теж­на­та 1917 го­ди­на. От­го­во­рът ще да­де Вре­ме­то. То ще го вър­не при Дя­до­то и Майс­то­ра в же­ляз­на­та трой­ка на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм.

За­ви­на­ги.

 

 

                                *  *  *

 

От книгата на проф. Димитър Генчев „Първоапостолите на идеала”, ИК „Христо Ботев”, София  2006 г.