Търсене в този блог

Показват се публикациите с етикет Марксизъм. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Марксизъм. Показване на всички публикации

21.01.2019 г.

Карл Маркс и противоречията на „Капитализъм 4.0“ - Христо Проданов

Технологиите са част от логиката на развитие на капитализма, а технологичните революции инструмент за преминаването му от един стадий в друг. Цел на изследването е анализ на противоречията на „Капитализъм 4.0“, свързани с технологиите на четвъртата индустриална революция. Изследването включва две основни части. Първата е идеите на Маркс за ролята на технологиите за развитието на капитализма и неговите етапи, свързани с технологиите. Втората са противоречията на „Капитализъм 4.0“, свързани с технологиите на Четвъртата индустриална революция.

 

Целият материал виж  тук:

http://unwe-research-papers.org/uploads/ResearchPapers/RP_vol5_2018_No17_H%20Prodanov.pdf    

 

Източник: Научни трудове на УНСС - Том 5/2018

 

 

 

 

20.01.2019 г.

Защо има толкова много марксизми? – проф. Васил Проданов

Защо от последните десетилетия на ХIХ век до днес има толкова различни видове марксизъм, претендиращи, че те най-адекватно изразяват идеите на Маркс. Авторът последователно  анализира различните подходи към въпроса за много марксизми; причините за това многообразие; дали съществува някакво „твърдо ядро“, валидно за всички; как могат да бъдат разграничени основните видове марксизми.

 

Целият материал виж тук:

http://unwe-research-papers.org/uploads/ResearchPapers/RP_vol5_2018_No18_V%20Prodanov.pdf 

 

Източник: Научни трудове на УНСС - Том 5/2018

 

 

 

 

 

11.06.2018 г.

Да, Маркс е прав. Колкото и на някои да не им се вярва! – проф. Боян Дуранкев

 

200 годишнината от рождението на „Мислителят на хилядолетието“, празнувана на 5.05.2018 г. бе отличен повод да се оценят от позициите на съвременността основните идеи на Карл Маркс.

На интелектуалната арена се разгърнаха такива епични битки, които опряха в две крайности. От една страна, пълно отхвърляне на всичко, написано от Маркс, макар че той е необхватен системен мислител и за да го познаваш в детайли, трябва да посветиш около поне 5 години от живота си. В това отношение, например, се появи интересният анализ „Не, Маркс не е прав. Колкото и на някои да не им се вярва 1“ на известен български юрист. От друга страна, Марксовите „матросовци“ защитаваха всяка буква и всяка запетайка от творчеството на самия Карл Маркс, стигайки до пълно одобрение на всичко написано. И отхвърляйки по-нататъшното развитие на неговата теория. От трета страна, отново се появиха авторитетни учени, които припомниха една друга теза, а именно че Маркс е бил прав за някои неща, но по-късно Ленин, Сталин, Дън Сяопин, Си Дзинпин и т.н., са доразвили неговата теория, „адаптирайки я“ към съответните условия. Тази трета група учени комбинират както идеи на Маркс, така и идеи на други бивши и сегашни „партийни и държавни ръководители“, като не е тайна че в някои посоки „ръководителите“ напълно ревизират идеите на изходния авторитет.

Трябва категорично да се обвиняват онези, които – отхвърляйки или защитавайки – идеите на Карл Маркс са стигнали в „изучаването му“ до основните точки от „Манифест на комунистическата партия“ и първа глава на „Капиталът“ Т.1. Тези „учени“ спадат към категорията „формални“ или „случайници“. Не може да се говори за Марксовото творчество, ако не го познаваш в дълбочина. Още по-ясна е позицията на другите, които са изучавали Маркс чрез неговите биографи или чрез други автори, които са го приели или отхвърлили. Пълно е с такива. Но трябва да се обвиняват и онези, които са го чели (някои – доста), но не са го разбрали. Най-фрапиращи са онези политически хамелеони, които, слагайки си на реверите значките „комунист“ или „социалист“ си нямат никакво понятие от идеите на Маркс, това са просто бизнессоциалисти, маскирани търговци в Марксовия храм.

В случая нямаме нито желанието, нито амбицията да обхванем всичко, което е писано за Карл Маркс, а фундамента на неговата теория.

Става дума за Марксовия анализ на капиталистическата „пазарна икономика“ 2.

Икономиката и развитието на икономическата система според Маркс не са „откъснати“ от човешкото развитие. Обаче… „Богатството на обществата, в които господства капиталистически начин на производство, се явява като „грамадно натрупване на стоки“, а отделната стока – като негова елементарна форма“ 3. Но освен това, при капитализма се появява една особена стока, дефинирана от Маркс, стоката „работна сила“. Особеностите на тази нова стока са блестящо анализирани в „Капиталът“, Т. 1.

По причината че за капиталиста разходът на стоката „работна сила“ е еквивалентен на всеки друг вид разходи, той се стреми да минимизира цялостни си разход за единица (своя – в рамките на собствеността!) крайна продукция. Именно това го принуждава да упражнява натиск над работната сила – да работи колкото може повече за колкото може по-малко възнаграждение. „Всяка икономия се свежда в крайна сметка до икономията на време“. „За капиталиста при конкуренцията с работниците въпросът е само за печалбата, за работника въпросът е за съществуването. Стоката труд има по-нетраен характер от другите стоки. Тя не може да се натрупва. Нейното предлагане не може така лесно да се увеличава и намалява, както предлагането на други стоки 4“. Или, казано от самия Маркс, „ако впрочем трудът е стока, то е стока с най-злощастни качества. Но дори и съгласно принципите на политическата икономия той не е стока, защото не е свободен „резултат от свободна пазарна сделка“ 5. „Работната заплата и печалбата се намират в обратно съотношение една към друга. Делът на капитала, печалбата, се увеличава в същата пропорция, в каквато се намалява делът на труда, надницата, и обратно. Печалбата се увеличава в същия размер, в какъвто се намалява работната заплата, и се намалява в същия размер, в какъвто се увеличава работната заплата.“ 6

И до днес конвенционалната политическа икономия „разглежда пролетария, т.е. този, който не притежава нито капитал, нито поземлена рента, а живее единствено от труда – едностранчив, абстрактен труд, - само като работник. Ето защо политическата икономия може да обоснове тезата, че и работникът, като който и да било кон, трябва да получава толкова, колкото да може да работи. Тя не го разглежда в неговото извънработно време, като човек, а предоставя това на наказателното право, на лекарите, на религията, на статистическите таблици, на политиката и надзирателя на просяците.“ 7

За капиталистическото общество последиците са многостранни: работната заплата се определя от враждебната борба между капиталиста и работника 8, понеже работникът е принизен до машината, машината може да му противостои като конкурент 9, макар че доходите на наемниците се повишават, неравенството нараства и се появява олигархия – „материалното положение на работника се е подобрило, но за сметка на неговото обществено положение“ 10; икономиката, политиката и медиите се контролират от богатите… Следователно „при западащо състояние на обществото – увеличаваща се нищета на работника, при напредващо състояние – усложнена нищета, при най-добро състояние – постоянна нищета 11“.

Именно по тези причини „политическата икономия схваща обществената връзка на хората, или тяхната дейно осъществяваща се човешка същност, тяхното взаимно допълнение в родовия живот, в истинския човешки живот под формата на размяна и търговия“ 12; човешките социални мрежи се свеждат до пазара. Затова „политическата икономия фиксира отчуждената форма на социалното общуване като съществената и изначалната и като съответстваща на човешкото предназначение“ 13.

Гигантска крачка напред в развитието на икономическата теория е Марксовата теория за разграничаване на потребителна стойност и разменна стойност.

Потребителната стойност принадлежи на външен предмет, нещо, което със своите свойства задоволява човешки потребности от някакъв вид. „Полезността на един предмет го прави потребителна стойност. Но тази полезност не виси във въздуха. Обусловена от свойствата на стоковото тяло, тя не съществува вън от него. Поради това самото стоково тяло, напр. желязото, пшеницата, диамантът и т. н., е потребителна стойност, или благо. Този характер на стоковото тяло не зависи от това, дали присвояването на неговите потребителни свойства струва на човека много или малко труд. При разглеждане на потребителните стойности винаги се предпоставя тяхната количествена определеност, напр. една дузина часовници, един аршин платно, един тон желязо и т. н. Потребителните стойности на стоките съставят предмет на една специална дисциплина — стокознанието. Потребителната стойност се реализира само в потреблението, или в консумацията. Потребителните стойности съставят вещественото съдържание на богатството, каквато и да е неговата обществена форма.“ 14 Природата на тези потребности, все едно дали те имат за източник напр. стомаха или фантазията, никак не изменя същността на работата. Тук не става дума и за това, как даденото нещо задоволява човешката потребност: дали пряко, като средство за живот, т. е. като предмет за потребление, или по околен път, като средство за производство.“

Динамиката на икономическата система се състои не само в растежа на количеството на всеки даден вид потребителна стойност, но и в повишаване на неговата полезна функция. Затова обемът на крайната продукция ни интересува не само като овеществен труд, но и като система на полезните функции. Затова, като последващ, интересен е въпросът, в състояние ли е цената, която измерва и съизмерва компонентите в първия от тези два аспекта, да характеризира тяхната съвкупност и във втория аспект – като полезни вещи?

Във връзка с този въпрос, който критиците на Маркс от името на теорията за пределната полезност считат за свое главно оръжие против него, е подходящо да приведем някои много характерни положения, изтъкнати именно от Маркс, и то дълго преди зараждането на тази теория:

„Ако потребителната стойност на отделната стока зависи от това, дали тя сама по себе си задоволява някаква потребност, то потребителната стойност на известна маса обществени продукти зависи от това, дали тя е адекватна количествено на определена обществена потребност от продукти от всеки вид и следователно дали трудът е разпределен между различните сфери на производството пропорционално, в съответствие с тази обществена количествено определена потребност“ 15. А що се отнася до основния принцип на теорията за пределната полезност, именно за принципа на субституцията:; „Тъй като стоката се купува от купувача не поради това, че тя има стойност, а поради това, че има „потребителна стойност“ и се употребява за определени цели, то само по себе си се разбира: 1) че потребителните стойности „се преценяват“, т.е. изследва се тяхното качество (точно така, както количеството се измерва, претегля и пр.); 2) че когато различни видове стоки могат да се заменят една с друга за едни и същи цели на потреблението, на този или друг вид се отдава предпочитание и т.н.“ 16. Към същата тема се отнася и функцията на планирането на съвременните корпорации, насочено към това да бъде наложен даден продукт на пазара, вместо да се стои на базата на „добросъвестното“ и „алтруистично“ разгадаване на нуждите на обществото. Маркс пръв откри тази закономерност, че производството е, което създава потребностите, но за съжаление тази дълбока истина само се повтаря механично, като при това ѝ се придава твърде субективизирано съдържание. Съвременният капитализъм доведе тази закономерност до особено голяма сила.

Но „кварка“, на-важната част от цялото по-нататъшно творчество на Маркс в икономическата наука е теорията за разменната стойност. Едва ли може да се намери публикация, отнасяща се до основните проблеми на икономическата наука, в която Марксовата теория за стойността да не е била предмет или на тотално отричане, или на адмирации и безусловно приемане. Самото това обстоятелство е вече достатъчно, за да стане ясно голямото значение на теорията за разменната стойност, мястото, което тя заема както в историята на икономическата мисъл, така и в системата на съвременната икономическа наука.

Интерпретацията, която предшествениците на Маркс и в частност представителите на английската класическа политическа икономия даваха на проблема за разменната стойност, се обуславяше от един съвсем емпиричен въпрос: от какво се определят количествените отношения (а следователно и цените), в които стоките (при едни вече развити капиталистически отношения) се разменят.

Най-релефно и остро изпъква сложността на проблема за отношенията между стоковото производство и капиталистическото производство в това противоречиво положение, в което се оказа Адам Смит. Наистина – пише Маркс в „Към критиката на политическата икономия“ – Адам 17 определя стойността на стоката със съдържащото се в нея работно време, но след това пренася действителността на това определение на стойността в доадамовите времена“ 18. Казано по друг начин, онова, което на Адам Смит се вижда правилно от гледна точка на простата стока, става за него неясно, щом на нейното място се появят по-висшите и по-сложни форми, характерни за капитализма: капитал, наемен труд, поземлена рента и т.н. „Той изразява това така, че стойността на стоките се е измервала със съдържащото се в тях работно време в paradise lost (загубения рай) на бюргерството, когато хората още не си противостоели като капиталисти, наемни работници, поземлени собственици, арендатори, лихвари и т. н., а само като прости производители и обменители на стоки“ 19. Приведеният цитат е пример за дълбок и в същото време крайно синтетичен анализ на цяла една школа в икономическата наука. Превъзходната ирония, която се получава с позоваването на Смит по личното му име - Адам, и с отпращането към доадамовия рай, който митологическият Адам е загубил, изразява именно това обстоятелство, че противоречията на развитите капиталистически отношения, пред които тясната постановка на проблема за стойността изправя Адам Смит, го карат да търси спасение в изкуствени условия (липса на капитал и на поземлена частна собственост), които са надраснати от капитализма.

Противоположно на Адам Смит, Дейвид Рикардо е „разработил определянето на стойността на стоката само от работното време и показва че този закон господства и над онези буржоазни производствени отношения, които на пръв поглед най-много му противоречат. Изследванията на Рикардо се ограничават изключително с величината на стойността, и по отношение на нея той поне се догажда, че осъществяването на закона зависи от определени исторически предпоставки“ 20, а именно за развитите вече капиталистически отношения.

Поставяйки като непосредствен проблем количественото определение на разменните отношения при капитализма, представителите на английската класическа политическа икономия се виждаха изправени пред една икономическа система, която се характеризира, в най-общата си форма като простото стоково производство — и разменните отношения при тази най-обща форма те се опитаха да пренесат направо и механически върху нейното по-нататъшно развитие, какво то представлява зрялата капиталистическа икономика. По този начин те не само че не можаха да решат, но просто прескочиха основния проблем - да се изведат теоретически икономическите отношения (и в това число, разбира се, и чисто количествените разменни отношения на стоките при капитализма) от общите закони на стоковото производство и по този начин да се разкрие обективната необходимост на историческия процес, при който стоковото производство се развива в капиталистическо стоково производство.

Фаталната грешка на огромна част от теорията на съвременния Economics е свеждането на капиталистическото производство до простото стоково производство и търсенето на линейни връзки в статична производствена система. Разбира се, изучаването на простото стоково производство, предшестващо капиталистическото стоково производствен, е необходимо, но не достатъчно условие. Все едно, човекът да се обяснява на базата на биологичните процеси, а биологичните процеси – на основата на химическите процеси, които са ги предшествали. Аналогично — и в икономиката: не можем да разберем капиталистическата икономика, ако не стигнем до стоката, от която капиталът произхожда и логически, и исторически. Именно по тази причина едно от най-великите произведения на Маркс започва с най-важните думи: „На пръв поглед буржоазното богатство изглежда като огромно натрупване на стоки, а отделната стока — като негово елементарно битие“ 21. Именно този „на пръв поглед“ остава инструментариумът на изследване на онези хора, които се наричат икономисти, изследващи „пазарната икономика“ като проява на простото стоково производство. Маркс също започва от този „пръв поглед“, от това, да се подложи на анализ именно елементарното битие на стоката, но веднага отива към оценка на „богатството на обществата, в които господства капиталистически начин на производство“ – едно много по-високо стъпало на икономическо развитие.

На такава широка плоскост Маркс поставя и характеристиката на стоката като „елементарно битие“ на буржоазното богатство: „Потребителните стойности съставляват вещественото съдържание на богатството, каквато и да е неговата обществена форма… При тази обществена форма, която имаме да разглеждаме тук, те същевременно са и веществени носители на разменната стойност… Разменната стойност се явява преди всичко като количествено съотношение, като пропорция, в която потребителни стойности от един вид се разменят с потребителни стойности от други вид… Тези неща изразяват вече само това, че при тяхното производство е изразходвана човешка работна сила, че в тях е натрупан човешки труд. Като кристали на тази обща за всички тях обществена субстанция те са стойности – стокови стойности… онова общо, което се изразява в разменното отношение или в разменната стойност на стоките, е тяхната стойност… само средно необходимото, или обществено необходимото работно време“ 22

Като материализация на обществения труд всички стоки са кристализация на едно и също единство. Сега трябва да разгледаме определения характер на това единство, т.е. на труда, който е въплътен в разменната стойност“ (с. 29).

Както се вижда от приведеното място в „Към критиката...“, трудът като субстанция на стойността не се постулира априорно — той изпъква в това си качество непосредствено, по един съвсем очевиден начин. Наистина, трябваше да мине в историята на икономическата мисъл цяла епоха, например тази на физиократите, за да се разграничи производството от природните процеси — но след всичко това става съвсем ясно и очевидно, че всяко производство във всяка епоха, независимо от неговата обществена форма, независимо от това, голяма или малка роля играят натрупаните отнапред производствени фондове, ще има ли или няма да има частна собственост върху производствените фондове и земята — се отличава от всеки друг тип процеси с това, че представлява въздействие на организирани в общество хора върху природните обекти (за да станат те потребителни стойности), т. е. представлява именно изразходване, по прекрасния израз на Маркс, на „човешка жизнена сила“.

Именно в тези колкото очевидни, толкова и фундаментални положения Маркс пуска корените на своята трудова теория за стойността. Каква форма получават отношенията между хората в този именно процес на материалното производство, в който те влагат своята „жизнена сила“ — този въпрос съставлява главния проблем на икономическата наука: но очевидно неговото изследване е невъзможно, ако се игнорират посочените изходни положения.

Принципната постановка на Маркс, при която общественото производство се разглежда като изразходване на „човешка жизнена сила“, се оказа много продуктивна за икономическата наука. Това обстоятелство впрочем е сигурен белег за ценността на всяка научна теория: с течение на времето нейната продуктивност расте. Каква е от тази гледна точка съдбата на Марксовата фундаментална теория за стойността през изтеклия оттогава период?

В т. II на „Капиталът“ Маркс приведе своя знаменит двупродуктов модел на възпроизводството. Всъщност Марксовите схеми имат приложение не само за капитализма, но и за всеки вид производство с развит обществен характер. На тази база се разви балансовият метод на планиране. Идеята и практическият опит на балансовия метод получиха математически израз в известната Леонтиевска матрица на междуотрасловите връзки, развита по-късно за целите на планирането от акад. Евгени Матеев 23. Ако вземем в съвкупност всички видове възпроизводими продукти, ще получим система, при която един вид продукция служи при определени разходни коефициенти за производство на друг вид продукция. От гледна точка на системата в цялост и без още да сме пристъпили към въпроса за класовата структура на общественото производство, изходът от тези взаимно преплетени междуотраслови връзки е крайната продукция, която представлява съдържание на националния доход. На този изход съответства вход отвън. При единичните производствени процеси той представлява новоприсъединената стойност. В общия модел (без още да бъде разграничена между работна заплата и печалба) тази категория получи в съвременната икономическа наука на Запад наименованието value added (присъединена стойност). Когато прекараме „присъединената стойност“ през системата с помощта на транспонираната матрица на междуотрасловите връзки, получаваме като мерна единица на всеки един елемент в изхода коефициентите на преките плюс косвените (т. е. чрез употребените средства за производство) вложения на труд, изразен в условни по своя мащаб парични единици 24. Иначе казано, в основния модел, който описва общественото производство само по себе си, без още да сме пристъпили към неговата класова структура, ние получаваме стойността в точния Марксов смисъл на това понятие.

По такъв начин матрицата на междуотрасловите връзки — този превъзходен апарат за описание и анализ на общественото производство — се оказа истински микроскоп, който даде възможност на икономистите, в това число и на противниците на Маркс, да видят във всички подробности това. което Маркс със своето остро теоретическо зрение видя и показа и без микроскопа на математиката още преди повече от сто и петдесет години. Капиталистическата форма на стоковото производство се отличава, първо, с това, че стоковите отношения обхващат цялото обществено производство и получават най-високата си степен на развитие, и, второ, с това, че те се разпростират и върху работната сила. Анализът на тази форма, който, както се вижда, не може да не се опре върху общата характеристика на стоковите отношения, е предмет на трите тома на „Капиталът“.

Ако насочим „микроскопа“ на математическия апарат на междуотрасловите връзки към зряло капиталистическия етап на еволюцията на стоковите отношения, този апарат ще ни покаже какво става с основната категория — стойността, която той ни беше разкрил по-горе в общия й вид. Работното време (изразено с някакъв паричен мащаб, например 1 работен час = 1 лев), което виждаме като екзогенен ресурс, се разделя на две 25. Една негова част е заплатена, например 1 работен час — 0,5 лева заплата, останалата част става печалба. Това е също въпрос на непосредствена констатация и именно в това си качество представлява отправна точка за по-нататъшния теоретически анализ. Първата част си остава пропорционална на вложения труд. С втората стават съществени изменения. За да се разберат тези изменения, необходимо е да видим зад функционалните връзки, които моделът описва, каузалните фактори, които движат цялата система — конкуренцията, като неин „механизъм“.

При простото стоково производство непосредственото съдържание на конкуренцията е минимизацията на трудовите разходи за единица доход. При следващото – капиталистическото стоково производство – двигателят изменя своето съдържание. Решения взимат капиталистите, те са главният агент на икономиката, като тяхната непосредствена цел е минимизацията на вложения капитал за единица печалба. Затова точката на равновесие, към която в хода на конкуренцията системата се стреми, се характеризира с тенденция към един среден коефициент на пропорционалност на принадената стойност не спрямо вложеното работно време, а спрямо вложения капитал. Поради това, докато при стоковото производство изобщо разменните отношения намират пряк израз в стойността, която моделът ни показва като преки и косвени вложения на работно време, при неговото прерастване в капиталистическо стоково производство те се обуславят от сумата на два фактора: преките и косвените вложения на работно време, изразени в коефициента на работната заплата за единица труд, плюс преките и косвените вложения на капитал, изразени чрез средната норма на печалба.

Тази характеристика на разменните отношения, която математическият модел на междуотрасловите връзки ни показва по екзактен начин, не е нищо друго освен теорията на Маркс за средната норма на печалбата и производствената цена, която е приведена в трети том на „Капиталът“. От този пункт нататък цялата дискусия около теорията за стойността, която се води в течение на век и половина-два, се съсредоточава върху въпроса, запазва ли се връзката и каква е тя между стойността като вложен среден обществено необходим абстрактен труд и производствената цена като резултат от двата екзогенни фактора на системата от уравнения. На пръв поглед коефициентите, с които преките и косвените вложения на работно време, от една страна, и преките и косвените вложения на капитал — от друга, определят цената, могат да се изменят независимо един от друг. Тази външна видимост дава начало на всички теории за „производителността“ на различните фактори поотделно и за разпределението като израз на тази различна производителност. В това число и на теорията за „намаляващия се добив“.

Но нека при равни други условия, т. е. при дадени разходни коефициенти на матрицата на междуотрасловите връзки, и при даден номинален израз на заплатения труд да изменим произволно процента на печалбата спрямо вложения капитал. Това изменение ще засегне и средното равнище на цените в цялост. Но от значение за разглеждания проблем тук е не абсолютното равнище, а отношението между цените. За да разберем релативните цени, трябва да приемем средното равнище като дадено. Ако спазим това условие, коефициентът на работното време, т. е. паричният израз на работната заплата за единица труд, от една страна, и средната норма на печалбата — от друга, могат да се изменят само по отношение на едното към другото: намалението на работната заплата за единица труд ще означава увеличение на печалбата от единица капитал или обратното.

Средната норма на печалбата се оказва по такъв начин чисто и просто преобразувана форма на нормата на принадената стойност. Тези стоки, които се отличават със средна трудоемкост и средна фондоемкост, получават цени, които се покриват с техните стойности; стоки, които имат по-висока трудоемкост и по-ниска фондоемкост от средните величини, получават цени, отклонени надолу от стойността; и съответно стоки, които имат по-ниска трудоемкост и по-висока фондоемкост от средните значения, получават цени, отклонени нагоре. Сумата от цените е равна на сумата от стойностите, изразени в условния коефициент, който сме приели като зададен.

Едно твърде елементарно преобразуване на матричното уравнение на производствената цена, което тук не можем да приведем, е достатъчно, за да покаже всичко това с ясния и точен език на математическия модел. Впрочем и тук, въпреки привидната сложност на теорията, става въпрос за един очевиден факт: ако приемем равнището на цените, както и производителността на труда, за определени, а това значи — ако приемем стойностната маса за дадена, можем да увеличаваме печалбата само ако намаляваме заплатите, или да увеличаваме заплатите само ако намаляваме печалбата. Но и в единия, и в другия случай се касае за разпределение на една и съща „материя“ — стойността (изразена с даден мащаб на цените). Ясно е, че за да говорим за разпределение, трябва да знаем какво е това, което разпределяме. Фундаменталната теория за стоката и стойността идва, за да ни даде точен отговор: това, което се разпределя, е „жизнената сила“ на човека, неговият труд, който отличава съвкупността от производствени процеси от всички други процеси в природата.

Мястото на фундаменталната теория за стойността изпъква по такъв начин с цялата необходима убедителност. И така, цената — при капитализма и при условията на свободна конкуренция — представлява преразпределена стойност. Необходимо и достатъчно обяснение — както от качествена, така и от количествена гледна точка — на това преразпределяне се съдържа в две основни предпоставки: частна собственост върху производствените фондове и свободна конкуренция (липсата на монопол).

Марксовата теория за производствената цена разкри механизма на ценообразуването (превръщането на относителната стойност в цена) при равновесно състояние на системата, което се характеризира със съответствие (на базата именно на такива цени) между търсене и предлагане. Но равновесното състояние е само някаква средна величина, около която се колебаят действителните състояния на неравновесие. Именно чрез отклонение на пазарните цени от тези цени на равновесието конкуренцията управлява при условията на капиталистическата частна собственост количествените отношения. По такъв начин без понятието за абсолютната стойност става невъзможно да се обясни производствената цена (обусловена от двата вектора: вложения труд и вложения капитал), без понятието за производствена цена става невъзможно да се обяснят емпирично съществуващите при свободна конкуренция цени — тъй както без центъра на равновесието не можем да си обясним движението на махалото.

Но тази строга логическа линия на теорията продължава и по-нататък. Силата на привличането, което производствената цена упражнява, е пълна при идеалните условия на свободна конкуренция. Но отклоненото махало на дадена емпирична цена може да бъде задържано по пътя му към производствената цена (като точка на равновесието) от някакъв допълнителен фактор. В съответната на тази преграда степен емпиричната цена се превръща в монополна. Маркс постави основите и на теорията за монополната цена, а именно в тази сфера, в която монополът намираше най-ярко проявление през миналия век. Става дума за Марксовата теория за диференциалната и особено за абсолютната земна рента. И това, което в случая е от значение да се изтъкне, се състои отново в тясната връзка, по последователните звена на проследената дотук логическа линия, на теорията за монополната цена с теорията за стойността.

И така, Марксовата теория за стойността се оказа вярна. Превъзходно е обоснована и доказана от Карл Маркс в томовете на „Капиталът“. Оказа се вярна и за капитализма – както при прехода от стадия на свободната конкуренция към стадия на монополистическия капитал – така и при прехода от монополистически капитализъм към държавно-монополистически капитализъм и в последствие – към глобален капитализъм. Верността й ще се потвърди и в бъдеще. Това, което направи Айнщайн във физиката, бе сътворено от Маркс в икономическата наука. И колкото повече се отдалечава откритията във времето, толкова по-полезни за науката са сега и в бъдещето. Разбира се, в процес на научно задълбочаване и същевременно – чрез интегриране с други науки.

Марксовата теория се доказва и от практиката.

Днешното увеличено „тегло“ на капиталистическата класа е тъждествено на нарастването на собствеността й спрямо общата собственост на пролетариата и прекариата. Обратно, за социалистическото общество работната сила престава да бъде стока, а личността се превръща в цел на свободното и всестранното човешко развитие. Именно тази идея насочва вниманието на Маркс към това, което на съвременен език се нарича оптимален „вектор на крайната продукция“ (най-вече във фонд „Потребление“), който да формира „богатството на обществата, което, се явява като „грамадно натрупване на личности“, а отделната личност – като негова елементарна форма“. В бъдещото общество богатството ще се измерва със свободното, а не с работното време. Затова и „нашите нужди и наслади се пораждат от обществото; затова ги мерим с обществена мярка, а не с предметите за тяхното задоволяване. Тъй като те имат обществен характер, те са относителни.“ 26

Днес тези идеи намират прекрасен математически израз в схемата на баланса на междуотрасловите връзки на Леонтиев: при капитализма разходите на стоката „работна сила“ са в първи квадрант; при социализма те стават компонента на трети квадрант и престава да бъдат „стокови“.

Освен това, „техническата разлика“ между икономика на капитализъм и икономика на социализъм не е само в липсата на експлоатация, а в замяната на хоризонталните пазарни връзки, в които „съвкупното движение на това безредие е неговият ред 27“, с предварителни планомерни връзки за бъдещето. Именно всеобщата връзка, който днес икономико-математически рефлектира в баланса на междуотрасловите връзки, е забелязана още от младия Маркс – „движението на един отрасъл на промишлеността сее предава на всички останали“ 28. Обратно, при бъдещото социалистическо общество ще властва, твърди се, принципът „От всекиго според способностите, всекиму според труда“ – балансът на междуотрасловите връзки и компютъризацията улесняват възможностите за такова изчисляване; „равенството“ и „братството“ ще позволят достоен живот от раждането – чрез удължен полезен живот – до смъртта. Ако при капитализма работникът „работи, за да живее“ 29, то при бъдещото общество работата ще е първа жизнена необходимост, но не средство за съществуване.

Ако погледнем със скоростта на мисълта на различията от преди 200 г., и сега, ще стигнем до още едно потвърждение на идеите за прогнозираната „смърт на капитализма“: от една страна, той – капитализмът - е достигнал глобални граници, подяждайки обществата, икономиката и природата – производителните сили са се развили неимоверно, но „производствените отношения“ ни водят към опасен антропоцен; от друга страна, елементи на социализма са пробили алчността на капиталистическата система чрез демокрацията -– в много, много страни има ограничения на работното време, безплатно здравеопазване, безплатно образование, социални жилища, прогресивен данък и т.н.

Така че, „Да“, Маркс е прав. Колкото и на някои да не им се вярва!

 

 

_________________

1  http://www.segabg.com/article.php?psize=60&id=907042&command=fps

2  Разбира се че има и е имало и социалистическа пазарна икономика.

3  Маркс, Карл и Фридрих Енгелс, Капиталът. Съб. Съч, т. 23, 1980, с. 46.

4  Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 6, С., 1960, с. 587.

5  Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 42, С., 1983, с. 55.

6  Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 6, С., 1960, с. 448.

7  Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 42, С., 1983, с. 51.

8  Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 42, С., 1983, с. 45.

9   Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 42, С., 1983, с. 49.

10  Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 6, С., 1960, с. 450.

11  Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 42, С., 1983, с. 49.

12  Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 42, С., 1983, с. 23.

13  Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 42, С., 1983, с. 23.

14  Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 23, С., 1968, с. 48.

15  Маркс, К. и Фр. Енгелс. Съч., Т. 25, ч. II, С., 1960, с. 185-186

16  Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 19, С., 1960, с. 387.

17  Смит, но подхождащо на първия човек в рая – бел. авт.

18  Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 13, С., 1964, с. 63.

19  Пак там.

20  Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 13, С., 1964, с. 64.

21  Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 13, С., 1964, с. 15.

22  Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 23, С., 1968, с. 48-51.

23  Матеев, Е., Структура и управление на икономическата система. Второ издание. Издателски комплекс на УНСС, С., 2015.

24  Пак там.

25  Примерът е многократно даван от акад. Евгени Матеев. Авторът е интерпретирал част от идеите на академика, чути по време на неговите лекции във ВИИ „Карл Маркс“, както и обсъждани с него.

26  Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 6, С., 1960, с. 445-446.

27  Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 6, С., 1960, с. 437.

28  Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 1, С., 1975, с. 589.

29  Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 6, С., 1960, с. 431.

 

 

 

Източник:  Поглед инфо, 11 юни 2018 г.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

10.04.2018 г.

Маркс има милиони последователи – проф. Васил Проданов

 


 

Беседа пред Марксистки клуб при УНСС виж тук:

https://www.youtube.com/watch?v=PwdMfx8uce4&t=20s  

 

 

Към 200 годишнината от рождението на Карл Маркс

 

 

 

3.02.2018 г.

„Манифест на Комунистическата партия" - велик програмен документ за революционното преобразуване на обществото

 

 

„Тази малка  книжка струва цели томове: с нейния дух живее и се бори досега целият организиран и борещ се пролетариат на цивилизования свят" (Ленин)


 „Манифест на Комунистическата партия" за пръв път e обнародван от Просветното дружество на немските работниците в Лондон през февруари 1848 г. на немски, като отделно  анонимно издание на 23 страници с тъмно зелена обложка. За точната дата на издаването съществуват различия – в едни източници се посочва 21 февруари, а в други 24 февруари 1848 година. Отпечатването става в малка печатница, собственост на члена на Съюза на комунистите Дж. Бургхард  [JE Burghard 46, Liverpool Street, Bishopsgate ("Bu23", Green Envelope) (Лондон 1848]. Брошурата е допечатвана три пъти в кратък срок. Произведението се поява непосредствено преди Февруарската революция във Франция и малко преди Мартенската революция в Германия. 

Към 20 март  1848 г. около хиляда копия от „Манифеста“ достигнат до Париж, а оттам до Германия в началото на април. През април – май 1848 г. в Лондон излиза  още едно издание на немски език.  През март—юли 1848 г. „Манифест на Комунистическата партия" e  отпечатан в демократическия орган на немските емигранти „Deutsche Londoner Zeitung" („Немски лондонски вестник“). Веднага произведението е преведено, макар и с известни произволни отклонения от оригинала,на шведски език от социалиста-утопист Йетрек, който го издава под заглавие „Гласът на комунизма. Декларация на Комунистическата партия“.

През същата 1848 г. е отпечатан   в Лондон немският текст във вид на отделна брошура от 30 страници, като са  поправени някои печатни грешки от първото издание и  подобрена пунктуацията. По-късно този текст е  вложен от Маркс и Енгелс в основата на последвалите авторизирани издания.

В  „Манифеста" се посочва, че той „се обнародва на английски, френски, немски, италиански, фламандски и датски език“, но френското, италианското и фламандското издание от 1848 г. не са открити. През 1848 г. той излиза на датски благодарение на усилията на датските членове на дружество „Братски демократи“. В края на същата година излиза полското издание.

В изданията от 1848 г. имената на авторите на „Манифеста" не се споменават; те са за пръв път споменати в печата през 1850 г. при обнародването на първия английски превод на Елен Макфарлин в чартисткия орган „Red Republican" („Червен републиканец") в предговора, написан от редактора на това списание Дж. Харни.

През 1872 г. е пуснато ново немско издание на „Манифеста" с малки авторски поправки и с предговор от Маркс и Енгелс. Това издание, както и последвалите немски издания от  1883 и 1890 г., излиза под заглавието „Комунистически манифест".

Първото руско издание на „Манифест на Комунистическата партия", излиза  през 1869 г. в Женева в превод на Бакунин, който на редица места изопачава съдържанието «а „Манифеста". Недостатъците на първото издание били отстранени в изданието, излязло през 1882 г. в Женева като превод на Г. Плеханов.  Плехановият превод поставя  начало на широко разпространение на идеите на „Манифеста" в Русия. Придавайки огромно значение на пропагандата на марксизма в Русия, Маркс и Енгелс пишат специален предговор с дата 21 януари 1882 г. към това издание.

След смъртта на Маркс излизат  редица издания на „Манифеста", които са прегледани от Енгелс: през 1883 г. излиза немско издание с предговор от Енгелс; през 1888 г. — английско издание в превод на С. Мур, редактирано от Енгелс и снабдено от него с предговор и бележки; през 1890 г. — немско издание с нов предговор от Енгелс. Към последното издание Енгелс също пише няколко бележки. През 1885 г. е  обнародван във вестник „Socialiste" („Социалист") един френски превод на „Манифеста", направен от дъщерята на Маркс Лаура Маркс -  Лафарг и прегледан от Енгелс. Енгелс пише  предговор към полското издание на „Манифеста" от 1892 г. и към италианското издание от 1893 г.

Този пръв програмен документ на научния комунизъм става известен на българската прогресивна общественост наскоро след  Освобождението. От него се вдъхновяват в пионерската си работа първите наши социалисти. Те ползват главно руския превод от 1882 г. През 1891 г. няколко месеца преди Търновската сбирка и Бузлуджанския конгрес, „Манифест на Комунистическата партия" се появява за пръв път на български език. Преводът е извършен от социалиста д-р Иван Кутев по руското издание от 1882 г. Въпреки някои недостатъци на превода, отбелязани по-късно от Георги Бакалов, появата на „Манифеста“ на български език във внушителния за онова време тираж от три хиляди  екземпляра е събитие от огромно значение. Знаменателен е преди всичко фактът, че това събитие съвпада по време с момента, в който се полагат основите на  Благоевската  партия. Великото идейно богатство на тази неголяма по обем книга става верен компас в дейността на нашите първи революционни марксисти.

През 1900 г. се появява ново издание на „Манифеста" в един по-прецизен превод, извършен от ветерана на нашето социалистическо книгоиздаване Георги Бакалов. Книгата е издадена във Варна от книжаря-социалист Стефан Георгиев. По-късно Бакаловият превод претърпява още четири издания — две през 1905 и 1919 г. и две през 1944 г. Новото в тези издания е, че те са придружени с предговора на К. Маркс и Ф. Енгелс към немското издание от 24 юни 1872 г. и предговорите на Ф. Енгелс към немските издания от 1883 и 1890 г.

Партийната социалистическа книжарница и печатница в София, която има големи заслуги за разпространяването на идеите на основоположниците на научния комунизъм, два пъти — през 1915 и 1918 г. — издава „Манифеста" в превод на Васил Коларов. Същият превод е стереотипно преиздаден от българската емиграция в Съединените американски щати (щата Илинойс) през 1918 г.

След Деветоюнския фашистки преврат през 1923 г., когато издателите, разпространителите и читателите на марксистко-ленинската книга са подложени на жестоки полицейски преследвания, цялостни преводи на „Манифеста" у нас не са правени.

Далеч зад пределите на страната, в столицата на СССР, през 1939 г. Московското издателство за чужди езици  издава „Манифеста" в тираж 15000 екземпляра в превод на български език, извършен от Антон Иванов. По нелегални пътища това издание се разпространява у нас през годините на Втората световна война.

След  9 септември 1944 г.  в България започва масово издаване на произведенията на К. Маркс и Ф. Енгелс. Още през  октомври 1944 г. излизат едновременно две издания на „Манифест на Комунистическата партия" в общ тираж 80000 екземпляра, които буквално се разграбват от жадните за марксистко-ленинска просвета читатели. Оттогава са издадени над петнадесет  издания в масови тиражи.

Наред с отделните издания „Манифестът" е отпечатан и в том първи от Избрани произведения в два тома и в том 4 от Съчиненията на К. Маркс и Ф. Енгелс. Отделни части от него са поместени в различни тематични сборници от произведения на основоположниците на научния комунизъм.

Много десетилетия изминаха от паметната 1891 г., когато за пръв път се появи на български език „Манифест на Комунистическата партия. Преминало през пламъците на революционните класови битки, това, според думите на Димитър Благоев, „ .. . малко по обем ... велико по съдържание" произведение винаги, неизменно и вярно е сочило и продължава да сочи пътя към нашата цел .              

Безсмъртното произведение на Карл Маркс и Фридрих Енгелс „Манифест на Комунистическата партия" е оказвало и продължава да оказва грамадно влияние върху съзнанието и обществената дейност на милиони хора.

 

 

 

 

 

 

 

 

1.02.2018 г.

Пътят към Манифеста

 


 

Етапи в изработване научната програма на международния пролетариат

От историята  знаем, че първата  среща между Маркс и Енгелс става през 1842 г. Тогава Карл Маркс е на 24 год., а Фридрих Енгелс е две години по-млад, тоест на 22 г. Това е началото на една велика и трогателна дружба, посветена на най-потиснатата класа. При втората им среща в края на август 1844 г. в продължение на десет дни по думите на Енгелс  „ние констатирахме нашето пълно единодушие във всички области на теорията и оттогава датира нашата задружна работа“.

Става съюз между тези велики умове, които въоръжават работническата класа с научна революционна теория и полагат основите на стратегията и тактиката на пролетарската  партия. Началният плод на това творческо съдружие е съвместния им труд „Светото семейство“, излязъл  през февруари 1845 г. Тук двамата формулират едно от основните положения на историческия материализъм, а именно , че не отделните „герои“, а народните маси са истинският творец на историята. В това произведение е вече оформилият се възглед  на Маркс и Енгелс за световноисторическата мисия на пролетариата, защото по силата на своето положение в капиталистическото общество може и трябва да осъществи революционно преобразуване на света.

Първият документ, съдържащ според определението на Енгелс „гениалния зародиш на новия мироглед“ са прочутите „Тезиси за Фойербах“,които Маркс  пише през 1845 г. и дава принципната отлика от цялата предишна философия: „ Философите само по различен  са обяснявали света, но задачата се състои в това, той да бъде изменен.“

От 12 юли до 21 август 1845 г. Маркс  и Енгелс предприемат пътуване до Англия, запознават се с работническото движение там, срещат се с левите водачи на чартистите и помагат за заздравяване на връзките между тях и ръководителите на Съюза на справедливите. Общо е разбирането, че е необходимо да се основе международна революционна организация.

В съвместния двутомник „Немската идеология“, завършен през 1846 г., Маркс и Енгелс обосновават най-важното положение на историческия материализъм за определящата роля на материалното производство в живота на обществото и в неговата история. Там са заложени основите на учението за обществено-икономическите формации и за класовата борба, като движеща сила на развитието в антагонистичното общество, водеща до обективната неизбежност от смяната на капитализма. В "Немската идеология" Маркс и Енгелс пишат: „Комунизмът  за нас не състояние, което трябва да бъде установено, не е идеал, с който трябва да се съобразява действителността. Ние наричаме комунизъм действителното движение, което унищожава сегашното състояние.“

Разглеждайки своето учение като оръдие за революционно преобразяване на света , Маркс и Енгелс  смятат, че най-важното условие за победата на работническата класа е да се създаде пролетарска партия, която да бъде носител на революционната теория, организатор и ръководител на класовите борби. Затова установяват връзки със съмишленици от различни страни. Организиращ  център за прогресивните елементи на пролетарското движение е създаденият от Маркс и Енгелс през януари 1846 г. в Брюксел Комунистически кореспондентски комитет.  Задачата на този комитет е установяване връзки и редовна кореспонденция със  социалисти и комунисти от различни страни, за да ги сплоти чрез размяна на мнения и критика на погрешните възгледи около една научна програма и подготви условията за създаване на партия. Към средата на 1846 г. Брюкселският комитет вече е успял да установи връзка с английските чартисти, с лондонските ръководители на Съюза на справедливите, с парижките общини на този съюз,а също така с отделни комунистически групи в Германия.

Теоретично и организационно единство на прогресивните елементи на пролетарското движение  може да бъде постигнато само в борба срещу различните дребнобуржоазни, сектантски и утопични възгледи, разпространявани тогава не само в изостанала Германия, но и в по-развитите капиталистически страни – Англия и Франция. Такава борба против погрешните  възгледи се налага да се води срещу примитивния, уравниловъчен комунизъм на Вайтлинг , които смята, че революцията е необходима, но нейна движеща сила ще бъде лумпенпролетариатът. Продължава борбата  срещу тъй наричащите се“истински социалисти“ – К. Грюн, Х. Криге и М. Хес, които подменят истинската класова борба със сладникави проповеди за любов и братство между всички хора  и по този начин служат на реакцията. По-сериозен противник се оказва Пиер Прудон, които изразява отрицателното си отношение към идеята за революционни преобразования на обществото. Отговорът на Маркс е светкавичен в книгата му „Нищета на философията“, излязла през юли 1947 г., където се разкрива колко несъстоятелни са икономическите възгледи на Прудон, които проповядва дребнобуржоазната идея за мирно и постепенно  преобразуване на капитализма чрез премахване на неговите „лоши“  страни  и  запазване на „добрите“. Както свидетелства самият Маркс, творбата „Нищета на философията“  „съдържа зародишите на онова, което след  двадесетгодишен труд се превърна в теорията, развита в „Капиталът“. В своя труд Маркс прави нова значителна крачка напред в разработване на теорията на класовата борба. Разкривайки утопичния и реакционен характер на схващанията на Прудон, той доказва, че всички опити да се изгладят съществуващите в капиталистическото общество противоречия и да се премахне класовата борба са несъстоятелни и вредни. Маркс вижда в икономическата борба на работниците не само средство да се защитят техните интереси, но и необходимо условие за съзряване на пролетариата като класа, за издигане на организираността  и съзнателността. Велика  заслуга на Маркс е, че тук той за пръв път свързва икономическата и политическата борба в едно цяло, което прави трудът „Нищета на философията“ в едно от най-важните произведения на марксизма, своеобразна програма на зараждащата се партия.

Борбата на Маркс и Енгелс срещу различните утопични,сектантски и дребнобуржоазни възгледи дава своите плодове. В края на януари 1847 г. Лондонското ръководство на Съюза на справедливите кани двамата да влязат в съюза, да помогнат за коренната му реорганизация и за изработване на неговата програма. Независимо от идейната незрялост и организационната слабост на Съюза, Маркс и Енгелс дават съгласието си, като се надяват да превърнат тази вече съществуваща работническа организация  с опорни точки в различни страни, в ядро за формиране на въоръжена с научна програма пролетарска партия.

На конгресът на Съюза на справедливите, който се провежда в Лондон през юни 1847 г., Маркс не успява да замине поради материални затруднения. Енгелс е делегат от парижките общини, а Вилхелм Волф  е изпратен за  делегат от общността на Брюксел. Енгелс и Волф оказват огромно влияние върху хода на конгреса, който фактически слага началото на съвсем нова организация – Съюза на комунистите. Конгресът по същество има учредителен характер, на който организацията приема  нови идейни принципи и нова структура. В хода на работата, при непосредственото участие на Енгелс и Волф е изработен новият устав, който след обсъждане по места подлежи на утвърждаване от следващия конгрес. Обаче Енгелс и Волф успяват да внесат важни програмни положения в устава, в първата точка на който целите на съюза са формулирани в духа на научния комунизъм. Тази точка гласи: „Целта на съюза е събаряне на буржоазията, господство на пролетариата, унищожаване на старото, основано на антагонизма на класите буржоазно общество и основаване на ново общество без класи и без частна собственост."  Предишният абстрактно-хуманистичен девиз „Всички хора са братя“ е сменен с  революционен  лозунг „Пролетарии от всички страни, съединявайте се !”, който изразява класовия и интернационален характер на работническото движение. Наред с проектоустава се обсъжда и въпроса за програма на Съюза. В резултат на това е приет „Проект на комунистическото верую” под формата на въпроси и отговори (катехезис). Под този документ, написан собственоръчно от Енгелс, стоят подписите на Карл Шил (съюзното име на Карл Шапер) и на секретаря на конгреса Хайде (съюзното име на Вилхелм Волф). Основаването на Съюза на комунистите — първата международна работническа организация, провъзгласила научния комунизъм за свое идейно знаме — е бележито събитие в историята на освободителната борба на пролетариата. То слага началото на съединяване на марксизма с работническото движение, става предвестник на разпространението на марксисткия мироглед, на идеите на интернационалната пролетарска солидарност.


 

 

 След първия конгрес  усилията се насочват към идейното и организационното укрепване на Съюза на комунистите. Комунистическите кореспондентски комитети и групи се вливат в него.   Ролята на Брюкселския окръжен комитет, основан на 5 август 1847 г. и възглавяван от Маркс, става ръководен център на целия Съюз на комунистите. Централният комитет в Лондон по всички важни въпроси се обръща най-напред към Брюкселския окръжен комитет.

 Най-близка цел на Съюза на комунистите е организиране на пропагандата на комунистическите идеи. Около нелегалните, сравнително тесни организации на съюза трябва  да израсне мрежа от легални работнически дружества, подобни на Лондонското просветно дружество на германските работници. Съюзът се заема да установи контакт с вече съществуващите просветни дружества и  да създава нови. Към тях се организират библиотеки, курсове за лекции, певчески кръжоци и т.н.  В края на август 1847 г. в Брюксел е основано Германско работническо дружество, което обединява  главно германските работници емигранти. Ръководна роля в него играят  членовете на Съюза на комунистите.  То води широка пропагандна и просветна работа, организира всяка сряда дебати върху работнически въпроси и всяка неделя политическа дискусия(жените също могат да участват).  Дружеството на немските работници влиза във връзка с фламандски  и валонски работнически общества и подбира най-активните си и политически мотивирани членове за  Брюкселската комуна на Съюза на комунистите.

През декември 1847 г. Маркс изнася редица лекции по политическа икономия в Брюкселското  дружество на германските работници, които по-късно ще бъдат публикувани под заглавие „Наемен труд и капитал“ и където централен проблем е същността на икономическите отношения между капиталистите – собственици на средствата за производство , и наемните работници. Тук Маркс доказва икономическата основа на непримиримите, антагонистични противоречия между двете основни класи на буржоазното общество.

В условията на назряващите буржоазнодемократични  революции в Европа за създаване на единни национални държави, особено остро се чувства липсата на печатен орган, но  средства за собствен такъв няма. Затова  Маркс и съратниците му решават да използват съществуващия „Deutsche Brusseler Zeitung” („Немски брюкселски вестник”), като се надяват да го поставят под свое влияние. И тази надежда се оправдава. Към края на 1847 г. вестникът  фактически, макар и неофициално , става орган на формиращата се пролетарска партия – Съюза на комунистите.  Кореспондентското бюро на "Немски брюкселски вестник"  снабдява германските вестници с новини от Франция, Англия и Белгия. 

Теоретичната и политическата подготовка на членовете на Съюза за бъдещите битки Маркс и Енгелс смятат за изключително важна задача. Огромна роля в това отношение е трябвало да изиграе Вторият конгрес на Съюза.

Въпросът за съставяне на програма във форма на катехизис (във вид на въпроси и отговори) се обсъжда още преди първия конгрес, на който Съюзът на справедливите е реорганизиран и преименуван в Съюз на комунистите (юни 1847 г.). През септември 1847 г. лондонският Централен комитет на Съюза на комунистите (Шапер, Бауер, Мол) разпраща  един проект за катехизис  до окръзите и общините на Съюза. Този документ, който носи следи от влиянието на утопичния социализъм, не задоволил Маркс и Енгелс, както и „поправеният" проект, съставен в Париж от „истинския социалист" М. Хес. На 22 октомври на заседанието на Окръжния комитет на Съюза на комунистите в Париж Енгелс подлага на рязка критика проекта на Хес и той е отхвърлен. На Енгелс е възложено да състави нов проект.  В резултат на това, съобщава той на Маркс, „ми беше възложено да съставя нов катехизис“  и „мисля, че с изключение на някои съвсем незначителни дреболии ще го прокарам така, че поне да няма в него нищо, което да противоречи на нашите възгледи.“

Проектопрограмата „Принципи на комунизма“, която Енгелс съставя, е четири пъти по–голяма по обем от проекта на „Веруюто“.  Смятайки, че е необходимо предварително да обсъди проекта с Маркс, на 23 ноември 1847 г. Енгелс му пише: „Помисли малко по веруюто. Аз смятам, че ще бъде най-добре, ако изоставим формата на катехезис  и го озаглавим „Комунистически манифест“.  При написването на „Манифест на Комунистическата партия" основоположниците на марксизма използват редица положения, изложени именно в „Принципи на комунизма", като предварителен документ.

Заседанията на Втория конгрес се провеждат от 29 ноември до 8 декември 1847 г. в Лондон. Окончателно е утвърдено името  „Съюз на комунистите“ и са направени съществени изменения в редица параграфи от устава. Много важно значение има новата, предложена от Маркс и Енгелс  формулировка  на първа точка от устава: „Целта на съюза е: събаряне на буржоазията, господство на пролетариата, унищожаване на старото, основано върху антагонизма на класите буржоазно общество и основаване на ново  общество без класи и без частна собственост.“

Обсъждането на програмата продължава няколко дни. Маркс и Енгелс решително защитават принципите на своята революционна теория. „Най-сетне бяха ликвидирани – спомня си Енгелс – всички разногласия и съмнения, новите принципи бяха единодушно приети. Маркс и аз бяхме натоварени да изработим манифеста.“ Това е изключително важна теоретическа и политическа победа на Маркс и Енгелс,  чието значение може да се оцени напълно едва в светлината на съдържанието, значението и цялата следваща история на „Манифеста“.

На 13 декември 1847 г. Марк се връща в Брюксел и затъва до гуша в работа – редактира вестника, ръководи местните организации на Съюза, чете лекции по политическа икономия в Дружеството на германските работници и т.н. Но през цялото това време главното му внимание е насочено към „Манифест на Комунистическата партия“. Маркс и Енгелс започват да работят над него още докато са в Лондон, а по-късно в Брюксел, до заминаването на Енгелс за Париж в края на декември. След това Маркс продължава да работи сам, оформяйки  не само съдържанието, но и литературната форма на това велико произведение с класически характер. В края на януари работата над „Манифеста“ е завършена и ръкописът е изпратен в Лондон за отпечатване в малка печатница, собственост на члена на Съюза на комунистите Бургхард. Произведението се поява непосредствено преди Февруарската революция във Франция и малко преди Мартенската революция в Германия. Така тръгва да шества по света и става научна теория за революционното преобразуване на обществото. Този текст, дело на ненавършил тридесет години немски философ, изгнаник в Брюксел, ще се превърне в най-разпространявания до днес нерелигиозен текст.

 

 

 В предговора  към немското издание в 1890 г.  Ф. Енгелс уточнява:  „ …по времето на неговата поява ние не можехме да го наречем социалистически манифест. В 1847 г. социалисти наричаха два вида хора. От една страна, привържениците на разните утопични системи, особено оуенистите в Англия и фуриеристите във Франция; и двете тези течения още тогава се бяха изродили просто в постепенно  измиращи секти. От друга страна — всевъзможни социални шарлатани, които с различни вселечебни  средства и с всевъзможни кърпежи искаха да премахнат обществените недъзи, без да причинят ни най-малка вреда на капитала и печалбата. И в двата случая това бяха хора, които стояха вън от работническото движение и търсеха подкрепа по-скоро от „образованите" класи. Напротив, онези работници, които се бяха убедили в недостатъчността на чисто политическите преврати и искаха коренно преустройство на обществото, тези работници тогава се наричаха комунисти. ……. В 1847 г. социализъм означаваше буржоазно движение, а комунизъм — работническо движение. Социализмът, поне на континента, имаше достъп в салоните; с комунизма беше тъкмо обратното. И тъй като ние още тогава много решително бяхме на мнение, че „освобождението на работниците трябва да бъде дело на самата работническа класа“, ние нито за миг не се поколебахме кое от двете имена да изберем. И оттогава никога не ни е минавало през ума да се откажем от него.“

В предговора към английското издание от 1888 г. Ф.  Енгелс отбелязва:  „Макар  че „Манифестът“ беше наша обща работа, аз все пак считам за свой дълг да изтъкна, че основната мисъл, която образува неговата ядка, принадлежи на Маркс. Тази мисъл се състои в това, че във всяка историческа епоха господстващия начин на икономическо производство и размяна и необходимо обуславяното от него обществено устройство образуват основата, върху която се изгражда политическата и интелектуалната история на дадена епоха, и че само изхождайки от тази основа, може да бъде обяснена и самата епоха, че съобразно с това цялата история на човечеството е история на класовата борба.“

„Манифестът“ е първата действително научна програма на международния пролетариат. С устата на своя авангард, тогава все още малоброен, пролетариатът възвестява на света своите цели и намерения, открито заявява, че ще се стреме към събаряне на съществуващия обществен строй  и установяване на нови, справедливи обществени порядки.

 

 

През юни 2013 год. «Манифест на комунистическата партия» и първи том на «Капиталът» на Карл Маркс са поставени в списъка «Паметта на света » – Програма ЮНЕСКО за защита паметниците на световното документално наследство. Това става по съвместно предложение от Германия и Холандия . В обосновката се подчертава, че тези произведения оказват огромно влияние на социалните движения в целия свят от времето на тяхното създаване. По този начин, двете основни работи на научния социализъм са приети  за едни от най-важните световни исторически документи.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

25.01.2018 г.

Манифест на Комунистическата партия - очерк



От книгата „Карл Маркс – биографичен очерк” на Евгения А. Степанова, изд. Прогрес, Москва, 1982 г., превод на Емилия Поптодорова за Партиздат, София, 1982 г.