Търсене в този блог

Показват се публикациите с етикет Карл Маркс. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Карл Маркс. Показване на всички публикации

21.09.2020 г.

За обръщението от 1850 г. на Маркс и Енгелс за реорганизиране на Съюза на комунистите

 

 

Критиката срещу водачите на немската дребнобуржоазна демокрация, започната от основоположниците на марксизма в «Neue Rheinische Zeitung», след революцията придоби още по-остър характер. Това се диктуваше, първо, от необходимостта да се подготвят за бъдещата революция по-закалени, боеви ръководни кадри и, второ, от задачата за създаване на пролетарска партия, независима от дребната буржоазия. За осъществяването на тази задача трябваше преди всичко да се реорганизира Съюзът на комунистите съобразно с новите условия.

От януари 1850 г. Централният комитет на Съюза на комунистите активизира дейността си. Заедно с Маркс Енгелс се зае с реорганизирането и укрепването на съюза, с възобновяването на връзките на Централния комитет с местните общини и с отделните членове на съюза в Германия. Трябваше почти отново да се изгради организацията. Доста членове на съюза бяха в затвора, а останалите на свобода или бяха емигрирали, или се криеха от преследванията. Не беше лесно да се организира конспиративна кореспонденция.

Маркс и Енгелс се обърнаха към активните дейци на съюза, намиращи се в различни части на Германия, с предложение да възстановят или отново да създадат по места общини на съюза, като ги ръководят въз основа на «Манифест на Комунистическата партия», и да установят връзка с Централния комитет в Лондон. Те писаха за това на П. Рьозер в Кьолн, на Вайдемайер във Франкфурт и на други. К. Шрам, един от близките съратници на Маркс и Енгелс и член на Централния комитет на съюза, на 28 януари 1850 г. пише от Лондон до дейците на съюза в Швейцария: «В Германия ние се опитваме да направим всичко, което е по силите ни, за да обединим членовете на съюза, разпръснати из цялата страна в резултат на неотдавнашната революция».

Укрепването на Съюза на комунистите в самата Германия, възстановяването на старите общини на съюза и създаването на нови общини не можеше да се постигне само чрез кореспонденция. Необходимо беше за Германия да замине специален пратеник, който на място да се запознае с положението в съюза, да подбере хора, за да се създадат общини на мястото на разпадналите се, и да запознае местните дейци на съюза с новите тактически принципи на Централния комитет. За тази цел през март 1850 г. в Белгия и Германия бе изпратен членът на Централния комитет Хайнрих Бауер, който взе със себе си написаното от Маркс и Енгелс през март 1850 г. «Обръщение на Централния комитет до Съюза на комунистите». В този забележителен теоретически документ беше набелязана тактическата линия на съюза при новите условия. «Обръщението» стана теоретическа основа за неговото реорганизиране.

В «Обръщението» Маркс и Енгелс сумираха резултатите от дейността на Съюза на комунистите през периода на революцията от 1848—1849 г. Неговите членове навсякъде активно участваха в движението: в печата, на барикадите, на полесраженията. Теоретическите схващания на съюза, формулирани преди революцията, се оказаха единствено правилните. Но в това време съюзът крайно отслабна в организационно отношение, окръзите и общините започнаха да загубват връзката с Централния комитет и постепенно съвсем ги прекратиха, а работниците изпаднаха под влияние на дребнобуржоазните демократи. В «Обръщението» се посочва, че на това състояние трябва да се сложи край. Изхождайки от перспективите за нова буржоазно-демократическа революция в Германия, Маркс и Енгелс подчертаваха, че в тази революция «работническата партия трябва да действа колкото се може по-организирано, колкото се може по-единодушно и колкото се може по-самостоятелно».  Първостепенна задача на Съюза на комунистите е да се създаде в Германия самостоятелна тайна и открита организация на работническата партия и да превърне всяка своя община в център и ядро на работническите съюзи, в които да може да се обсъждат позициите и интересите на пролетариата независимо от буржоазните влияния.

Доказвайки необходимостта от самостоятелна политическа организация на работническата партия, тук Маркс и Енгелс дадоха по-широко, разгърнато теоретическо обосноваване на позицията на работническата партия по отношение на дребнобуржоазните демократи. Пролетариатът трябва да върви заедно с демократите в името на победата над общия враг, но същевременно решително да отстоява своите собствени интереси. «През време на борбата и след нея работниците трябва при всеки случай наред с исканията на буржоазните демократи да издигат свои собствени искания. »

Основната и ръководна идея на мартенското «Обръщение» е идеята за непрекъснатата революция, изходните моменти на която Маркс и Енгелс набелязаха още преди 1948 г. «Докато демократическите дребни буржоа...—се казва в «Обръщението»—се стремят най-бързо да завършат революцията, нашите интереси и нашите задачи се заключават в това, да направим революцията непрекъсната дотогава, докато всички повече или по-малко имотни класи бъдат отстранени от господство, докато пролетариатът завоюва държавната власт, докато асоциацията на пролетариите не само в една страна, но и във всички господстващи страни в света се развие до такава степен, че конкуренцията между пролетариите от тия страни се прекрати и че поне решаващите производителни сили бъдат концентрирани в ръцете на пролетариите. За нас въпросът е не за изменение на частната собственост, а за нейното унищожаване, не за забулване на класовите противоречия, а за унищожаване на класите, не за подобряване на съществуващото общество, а за основаване на ново общество. »

В «Обръщението» са набелязани и мерките, които трябва да осигурят непрекъснат характер на революцията. Щом дребната буржоазия вземе властта, работниците незабавно трябва да образуват наред с официалното правителство и свои собствени революционни работнически правителства под формата на органи на местното самоуправление, работнически клубове или работнически комитети, които ще осигурят постоянно наблюдение върху действията на официалното правителство. Тези органи, зародиши на революционната пролетарска власт, ще представляват сериозна сила, тъй като тяхна опора ще бъдат широките работнически маси. Въоръжените работници ще образуват отряди на пролетарската гвардия, с които ще се разпореждат не официалните власти, а създадените от работниците революционни органи на властта. При избори за Национално събрание пролетариатът трябва в противовес на буржоазните кандидати навсякъде да издига свои собствени кандидати, по възможност измежду членовете на Съюза на комунистите.

Конкретизирайки тактиката на комунистите в предстоящата революция, Маркс и Енгелс пишат в «Обръщението»: «Разбира се, работниците не могат в самото начало на движението да предлагат чисто комунистически мероприятия. Но те могат:

1.            Да принудят демократите да се намесват по възможност в най-голям брой области на съществуващия обществен строй. . . да концентрират в ръцете на държавата по възможност повече производителни сили, транспортни средства, фабрики, железници и т. н.

2.            . . .да довеждат до крайни предели предложенията на демократите, които, разбира се, ще действат не революционно, а само реформистки; . . .да превръщат тези искания в открити атаки срещу частната собственост».  Ако например дребнобуржоазните демократи предложат да се откупят железопътните линии и фабриките, работниците трябва да поискат тези средства за производство просто да бъдат конфискувани от държавата без каквото и да било възнаграждение за бившите собственици.

Тъй като смятаха, че социалистическата революция може в близко бъдеще да победи в Германия, Маркс и Енгелс предлагаха земята, конфискувана от едрите земевладелци, да бъде превърната в държавна собственост и да се образуват обединения на селския пролетариат за обработване на земята, като се използват предимствата на едрото земевладение. Издигайки това искане в интерес на съюза на промишлените работници със селския пролетариат, Маркс и Енгелс по-късно го съчетаха с по-широка програма в интерес на всички трудещи се селяни.

«Обръщението» е един от най-важните документи на научния комунизъм, изключителна творба на Маркс и Енгелс. В. И. Ленин смята това произведение за «извънредно интересно и поучително».

«Обръщението на Централния комитет до Съюза на комунистите» е посрещнато с голямо одобрение от членовете на съюза в Германия.

Централният комитет обърна особено внимание на необходимостта да се установят тесни връзки между общините на Съюза на комунистите по места и работническите и селските съюзи, спортните дружества и другите масови организации. Тези указания бяха дадени в съставеното от Маркс и Енгелс през юни 1850 г. ново «Обръщение на Централния комитет до Съюза на комунистите», в което се съдържа обстоен отчет за положението в съюза, неговите връзки с революционните обединения на другите страни и се осветлява враждебната по отношение на него дейност на редица дребнобуржоазни емигрантски организации. В основата на това «Обръщение» е залегнала мисълта за необходимостта колкото може по-бързо да се създаде «силна тайна организация на революционната партия в цяла Германия».

Маркс и Енгелс и в самия Лондон развиваха голяма дейност по укрепване на Съюза на комунистите, като използваха за това Просветното дружество на немските работници, Социалдемократическия емигрантски комитет и най-вече революционната част на дребнобуржоазната емиграция.

 

Източник:  Фридрих Енгелс. Биография. Подготвена от Институт по марксизъм-ленинизъм при ЦК на КПСС, Издателство на БКП, София, 1972 г.

 

 

 

19.09.2020 г.

«Циркулярно писмо» и грижата за партийния печат

 

Маркс и Енгелс отделят голямо място на партийния печат в организирането на партийната работа след въвеждането на изключителния закон. Тъй като издаването на партийни вестници в Германия беше забранено, те посъветваха Либкнехт да организира издаването на нелегален вестник в чужбина. Маркс и Енгелс взеха най-непосредствено участие в определянето на политическата насока на новия вестник, в решаването на въпроса за състава на неговата редакция.

През юли—септември 1879 г. те водеха оживена кореспонденция с водачите на германската социалдемокрация във връзка с подготовката на издаването в Цюрих на този вестник, който беше наречен «Sozialdemokrat». Маркс и Енгелс се отнесоха положително към намерението на ръководителите на партията да назначат за редактор на вестника Хирш. Но по време на преговорите стана ясно, че освен редакционната комисия, която ще се намира в Лайпциг, се предвижда да има наблюдателен, или административен комитет в Цюрих в състав Хьохберг, Шрам и Бернщайн. Маркс и Енгелс сметнаха това условие за неприемливо. Те знаеха К. Хьохберг по издаваното от него през 1877—1878 г. списание «Zukunft» като социалреформист, буржоа, който според израза на Маркс «се е промъкнал в партията и иска да я преустрои по свой образ и подобие». Бернщайн и Шрам се бяха показали през изминалите години като възторжени поклонници на Дюринг. Поради това Енгелс в писмо до Бебел от 4 август 1879 г. решително заяви от свое име и от името на Маркс, че те няма да имат никаква работа с вестника, ако той се окаже под контрола на «социал-филантропа» Хьохберг.  Одобрявайки отказа на Хирш да стане при тези условия редактор на вестника, Енгелс пише: «Когато обещахме своето сътрудничество, ние имахме предвид действителен партиен орган и поради това нашето обещание е в сила само па отношение на такъв орган, а не по отношение на частния вестник на г. Хьохберг, който се представя като партиен орган. В него ние няма в никакъв случай да сътрудничим».

Много скоро след това събитията сами потвърдиха, че позицията на Маркс и Енгелс беше абсолютно правилна. В началото на септември 1879 г. в Цюрих излезе първият брой на списание «Jahrbuch  fur Sozialwissenschaft und Sozialpolitik», което Хьохберг започна да издава вместо забранения «Zukunft». В този брой беше публикувана статията «Ретроспективен обзор на социалистическото движение в Германия».

Тази статия всъщност представляваше манифест на десно-опортюнистическите елементи. Хьохберг, Бернщайн и Шрам обвиняваха социалдемокрацията, че тя била «едностранчива работническа партия», че със своята защита на Парижката комуна била предизвикала ненавистта на буржоата, че самата тя си била навлякла приемането на закона против социалистите със своето «неспазване на умереността». В статията се предлагаше отказ от революционните методи и цели на борбата, тръгване по пътя на законността, борба за постигане само на отделни реформи. Отказвайки се от пролетарския характер на партията, «цюрихската тройка» осъждаше борбата на социалдемократите срещу буржоазията, заявяваше, че е необходимо да се привлекат буржоазни елементи в партията, да се предоставят на буржоазната интелигенция — поради недостатъчното равнище на образоваността на работниците — ръководните партийни постове.

Цюрихският «манифест» предизвика дълбокото възмущение на Маркс и Енгелс. «Тук няма място за благодушие» — пише Енгелс. Той изложи своята позиция направо и рязко пред пристигналия в средата на септември в Лондон Хьохберг. «. . .Аз му разясних — съобщава Енгелс на Й. Ф. Бекер, — че дори не сме и помисляли, че би могло да се изтърве пролетарското знаме, което ние държахме високо почти 40 години, а още повече да поддържаме дребнобуржоазния опиум за всеобщо братство, срещу който водим борба също почти 40 години. С една дума, той най-после знае, какво е нашето отношение към него и защо ние не можем да тръгнем заедно с подобните му. . . »

Маркс и Енгелс сметнаха за необходимо да предявят на ръководителите на партията ултимативно искане да не се допуска опортюнистите да контролират централния й печатен орган. На 17—18 септември Енгелс написа официално писмо, предназначено за всички членове на редакционната комисия на «Sozialdemokrat»  в Лайпциг — Бебел, Либкнехт, Фрицше, Хайзер, Хазенклевер — и до члена на социалдемократическата фракция Браке. След завръщането на Маркс в Лондон от Рамсгет, където той беше на почивка близо месец, Енгелс обсъди с него текста на писмото и то беше изпратено в Лайпциг, подписано и от двамата.

Този документ, влязъл в историята под названието «Циркулярно писмо», е една от най-важните прояви на Маркс и Енгелс срещу десния опортюнизъм. «Това са представители на дребната буржоазия — се казва в писмото, — които, изпълнени със страх, заявяват, че пролетариатът, подтикван от своето революционно положение в обществото, може «да отиде много далече». Вместо решителна политическа опозиция — всеобщо посредничество; вместо борба против правителството и буржоазията — опит да ги убедим и спечелим на своя страна; вместо яростна съпротива срещу преследванията отгоре смирена покорност и признание, че наказанието е заслужено.»

Маркс и Енгелс ясно показаха класовите и идейните корени на опортюнизма. «От самия ход на развитието е обусловено неизбежното явление — пишат те, — че към борещия се пролетариат се присъединяват отделни лица от господстващата досега класа и му придават елементи на просвета.» Но наред с елементите на просвета представителите на непролетарските класи внасят в работническото движение и непролетарска идеология. Авторите  на «Циркулярно писмо» с огромна сила, ярко и убедително обосноваха необходимостта партията да провежда последователна пролетарска линия, формулираха своята революционна партийна позиция. «Що се отнася до нас — пишат те, — с оглед на цялото ни минало пред нас има само един път. Близо 40 години ние изтъквахме на преден план класовата борба като непосредствена движеща сила на историята и особено класовата борба между буржоазията и пролетариата като могъщ лост на съвременния социален преврат; затова ние никак не можем да вървим заедно с хора, които се стремят да заличат тази класова борба от движението.»

«Циркулярно писмо» оказа въздействие върху ръководителите на германската социалдемокрация. На 23 октомври 1879 г. Бебел пише на Енгелс: «Аз я прочетох [статията «Ретроспективен обзор на социалистическото движение в Германия». — Ред.]  и разбирам възмущението Ви. Независимо от принципните грешки, тя е даскалска работа, каквато не съм виждал.»  «Статията в Рихтеровия годишник [в брой първи на «Jahrbuch» Хьохберг фигурираше под псевдонима Рихтер. — Ред.]  ме. . . възмути — пише Браке, след като прочита «Циркулярно писмо». — Това представлява подкопаване основите на партията, заплаха за нейното съществуване» . Ръководителите на партията се отказаха от плана за привличането на Хьохберг и неговите приятели в издаването на централния партиен орган.

На 28 септември 1879 г. в Цюрих излезе първият пробен брой на вестник «Sozialdemokrat». За негов главен редактор беше назначен Р. Фолмар. В редакционната колегия влязоха Бебел, Либкнехт и Фрицше.

 

Изборът на главния редактор на «Sozialdemokrat» не беше сполучлив. Макар че в писмо до Енгелс от 23 октомври 1879 г. Фолмар обеща вестникът да се списва в дух на «Циркулярно писмо», той обаче не успя да осигури последователна революционна линия на партийния орган, често допускаше опортюнистически провали и не даваше необходимия отпор на десните настроения.

Тази линия предизвика сериозни критически бележки от страна на Маркс и Енгелс. Енгелс реагираше на грешките и слабостите на редакцията, настойчиво убеждаваше Бебел, че е необходимо да се поправи нейната линия, да се лишат десните опортюнисти от възможността да изразяват възгледите си в централния орган на партията.

Под влияние на критиката на Маркс и Енгелс, под въздействието на партийните маси партийните ръководители постепенно намираха правилната тактика в условията на изключителния закон. «Немското движение — пише във връзка с това Енгелс — притежава тази особеност, че всички грешки на ръководството винаги се поправят от масите». Бяха взети необходимите мерки за създаване на нелегална партийна организация, за организиране на нелегална дейност. Голяма роля при това изигра разпространяването на вестник «Sozialdemokrat», в което участваха голяма група партийни активисти. Редовното нелегално доставяне на вестника в Германия, въпреки полицейските спънки, доказваше, че партията съществува и действа въпреки волята на «железния канцлер».

Важен етап в дейността на Социалистическата работническа партия в нелегални условия беше партийният конгрес, състоял се на 20—23 август 1880 г. в замъка Виден в Швейцария. Конгресът показа, че са преодолени колебанията сред ръководните партийни кръгове. Той премина под знака на борбата против отклоненията от революционния курс. Водачите на анархистките елементи Мост и Хаселман бяха изключени от партията. В противовес на десните опортюнисти в програмата, приета на конгреса в Гота, беше внесена поправка: в онази точка, където се казваше, че партията се бори за постигане на своите цели «с всички законни средства», думата «законни» беше зачертана. По този начин конгресът ориентираше партията към съчетаване на легалните и нелегалните форми на борба.

Взаимното разбиране между «старците» в Лондон и ръководството на германската социалдемокрация, постигнато до голяма степен благодарение усилията на Енгелс, беше затвърдено от състоялото се през декември 1880 г. лично запознаване на Маркс и Енгелс с Август Бебел.

Добре запознати с революционната дейност на Бебел още от средата на 60-те години, Маркс и Енгелс хранеха дълбоко уважение към този забележителен деец на германското работническо движение. Енгелс го смяташе за един от най-добрите, ако не и най-добрия оратор в Германия. По време на изключителния закон ярко се прояви организаторският талант на Бебел, боевите му качества, умението му не само да ръководи масите, но и да се учи от тях. Опирайки се на най-издигнатите партийни членове, той вършеше огромна работа по възстановяването на партийните организации. Създаденият от Бебел още през ноември 1878 г. Централен комитет за помощ постепенно се превърна в негласен организационен център на партията, ръководещ цялата й нелегална дейност.

На 9 декември 1880 г. Бебел пристига в Лондон, за да обсъди с Маркс и Енгелс въпроса за сменянето на Фолмар от поста главен редактор на «Sozialdemokrat». Заедно с него пристигна и Бернщайн, който под въздействието на критиката от страна на Маркс и Енгелс през този период се беше отказал от реформистките си възгледи. В Лондон се намираше и Хирш. Скоро тук трябваше да пристигне и още един виден деец на Социалистическата работническа партия — Паул Зингер. Създаваше се благоприятна обстановка за решаването на важните партийни задачи.

«След като пристигнахме в Лондон — си спомня по-късно Бебел, — ние се отправихме най-напред при Енгелс. . . Той ни прие извънредно любезно, веднага премина с мен на «ти», както това направи и Маркс, когото посетихме след обед.  Енгелс. . . ми предложи да отседна при него. Разбира се, дните, които прекарахме заедно, бяха използвани за сериозна размяна на мнения по всички въпроси.

През седмицата, която немските гости прекараха в Лондон, Енгелс на драго сърце изпълняваше ролята на екскурзовод и им показваше забележителностите на Лондон. Макар вече на 60 години, той поразяваше с душевната си младост и жизнерадост. Както винаги беше обаятелен и постоянно приветлив. Това пътуване остави у Бебел чувството на голямо задоволство.

За редактор на «Sozialdemokrat»   вместо Фолмар беше назначен Бернщайн. Още в писмото си от 2 февруари 1881 г. до Бернщайн Енгелс отбелязва, че «5-те броя на «Sozialdemokrat», излезли след Нова година, говорят за значителен прогрес. . . Тонът е станал непринуден и уверен и ако върви и по-нататък така, вестникът няма да приспива масите в Германия, а ще събужда тяхната бодрост».

По това време Енгелс имаше възможност да оказва значително въздействие върху «Sozialdemokrat» — върху неговата насока, върху характера на публикуваните в него материали. Сега той одобряваше линията на вестника. Бернщайн, с когото Енгелс започна редовна кореспонденция, внимателно се вслушваше в неговото мнение, следваше съветите му и поправяше забелязаните от него грешки.

В писмата си до Бернщайн Енгелс правеше подробен разбор на отделни броеве на вестника, едни статии хвалеше, други — дружески критикуваше. Много от неговите мисли намираха в една или друга форма отражение на страниците на вестника — в уводните или редакционните статии. Енгелс снабдяваше Бернщайн с материали за работническото движение в другите страни, за международните събития. Под непосредственото влияние на Енгелс «Sozialdemokrat» постепенно се превърна в боеви революционен вестник.

Но и след смяната на редактора Енгелс не започна веднага да сътрудничи на «Sozialdemokrat». Някои от изказванията на водачите на партията караха Маркс и Енгелс да бъдат нащрек; те искаха да видят, че тяхната критика е оказала въздействие, без да свързват дотогава името си с централния партиен орган. Енгелс започна непосредствено да сътрудничи на вестника, едва след като окончателно се убеди, че революционната линия е взела връх. Това стана през декември 1881 г. Оттогава през целия период на съществуване на вестника той беше негов постоянен сътрудник, внимателен читател, строг, но дружелюбен критик.

 

Материалът е от  „Фридрих Енгелс – биография“. Институт по марксизъм-ленинизъм при ЦК на КПСС – 1970. Издателство на БКП, София, 1972 г.

 


12.03.2020 г.

Денят на Карл Маркс

         Думи на проф. Асен Златаров от 1933 г.

 

... Карл Маркс с необорими данни разкри пружините на историческия развой на човешките общества, посочи силите, които менят икономическите и политически системи и предсказа какъв ще бъде краят на буржоазно-стопанския капиталистически строй.

И ето: минават осемдесет години, откакто марксизмът се създаде като концепция, и петдесет години от смъртта на Карл Маркс, и изтеклото време само потвърди научните предсказания на автора на „Комунистическия манифест" и „Капиталът“.

Но цената на Карл Маркса не се изчерпва само в това, че даде исторично разбиране и социална философия на всички, които искат да се справят с фактите на социалната и политическа история: неговата цена е и в това, че даде и дава тласък на живите сили, които творят историята, насочи ги към верен път и постави в мишците, волите и съзнанието им инструмента, който проправя пътя на човешкия възход и обезпечава победата за по-голяма свобода, за по-човешки живот на единното и обединено човечество. Новият, великият зов, който Карл Маркс хвърли, за да възпламени сърцата и сепне волите, беше: „Пролетарий от всички страни, съюзявайте се!" Маркс посочи общото тегло, общия враг и общия идеал за всички икономически експлоатирани, т. е. за грамадното мнозинство на хората, и като им даде разбиране, показа и пътя, по който ще дойде тяхното и на човечеството освобождение.

Карл Маркс не си правеше илюзии, че пътят към тая свобода е равен, че победата ще бъде леко спечелена: той с гениално прозрение предвиди всички борби, които ще се изнесат, отпора, който ще се даде от тия, които държат в икономически вериги хората на труда, но той апелираше и към класовото съзнание на армията на труда, което ще ускори набелязаното и неотвратимо раждане на новия обществен стопански и политически ред, който ще замести господството на капитала.

И днес, когато класовата борба не е философска фикция, а конкретна действителност, когато противоречията между труд и капитал са стигнали до върховно напрежение, когато недъзите на изживялата историчната си задача наша стопанска система са причината за страданията на голямото човечество, нищо не се явява така наложително, както здравото опознаване на великото учение, което Карл Маркс даде на човечеството за водач и знаме.

Затова, когато днес многомилионната световна армия на труда припомня великото учение и великия живот на тоя, който беше еднакво мислител и борец, и даде гения и живота си за осмисляне и привдигане силите на живота, за да дойде най-после освободеното от всяко варварство човечество, най-хубава отплата за подвига на Карл Маркса ще бъде: да се понесе по-дълбоко и по-широко неговото учение, та да се спестят лишни страдания и лутания, които не че ще попречат, а само ще забавят това, което марксизмът предсказа и нашите дни осъществяват. Ентусиазма и вдъхновението на близката марксическа победа ще трябва да носи борческата, честна, горда, разбрала марксизма като теория и практика трудова младеж, на която, в това не може никой да се съмнява, ще е съдено да види най-голямото събитие на новите времена и най-големия празник на човечеството: социалистическото общество.

Денят на Карл Маркса изгрява!

 

 

Източник: вестник Жарава, бр. 3, 2020 г.

 

 


 

8.11.2019 г.

Карл Маркс в България – Божин Трайков


Щрихи от първоначалното натрупване или как се създаде „свободният“ работник

 


Това, което Карл Маркс се заема да разкрие в първи том на Капиталът,  е защо човешките производствени отношения, като вид социални отношения,  приемат формата на капиталови отношения. И защо човешкият труд приема формата на стока. Маркс пише: „[Капиталът]  се образува само там, където притежателят на средствата за производство и на средствата за живот намира на пазара свободния работник като продавач на своята работна сила, и това историческо условие обхваща цял период от световната история.“ (Маркс, 1948, с. 140). И още:

        …това, което характеризира капиталистическата епоха, е, че работната сила придобива за самия работник фoрмата на стока, която му принадлежи, и следователно неговият труд придобива фoрмата на наемен труд. От друга страна, едва от този момент стоковата форма става всеобща форма на продуктите на труда. (пак там)

Но какво на практика означава тази „свобода на работника“ и как се стига до нея? В последната част на книгата Маркс подробно изобличава разказа за генезиса на капитализма, разказван от класиците на политическата икономика като Адам Смит и Дейвид Рикардо, противопоставяйки го на историческите факти. Тази част, според мен, е свързана с две от основните противоречия, които Маркс открива в капиталистическата система, които убягват или са умишлено пропуснати от споменатите класици. И двете имат отношение към Марксовия сарказъм, че капитализъм е възможен само там, където работникът има „свобода“. Първото е противоречието между различните форми на труд. Трудът на самостойния производител е противоположен на експлоатирания труд, уж свободно продаван от работника (Маркс, 1948, с. 622). Второто противоречие, открито от Маркс, е онова между социално-икономическата реалност и представата за политическо управление, разбрано като политическо равноправие за всеки. Или, ако го отнесем към настоящето – противоречието между капитализъм и демокрация.

 

Първоначалното натрупване като необходимост за капитализма

 

Наивният разказ за първоначално натрупване прикрива тези две основни противоречия, криещи се в логиката на икономическата и политическа форма на капитализма. Положеният труд на производителя е форма на експлоатация за печалбата на друг, като това може да се осъществи в условията на политическо безправие, но формална равнопоставеност на икономическите субекти.  Можем да свържем това с класовия проблем, защото ако безправието на едни (работническата класа) води до благоденствие на други (тези, които са заграбили благата и ги притежават, т.е. буржоазия, индустриалци и финансов елит), то това е в основата на класовия антагонизъм между производители и притежатели. Експлоатацията е в основата на капитализма като социално-икономическа система, а нейното прикриване става възможно заради представата за пазарна размяна като равнопоставеност между купувач и продавач. Продажбата на масовия продукт на пазара, където привидно всички са равни и участват в равнопоставена размяна, не разкрива историята на неговото производство. А Маркс показва как историята на масовото производство е свързана с насилие и експлоатация.

С присъщия си сарказъм, Карл Маркс пише, че разказът за първоначално натрупване, с който класиците на политическата  икономика обясняват генезиса на капитализма, има същата роля като този за първоначалния грях в Библията. Имало едно време два вида хора – едните трудолюбиви, интелигенти и пестеливи * , а другите мързеливи и пропиляващи това, което имат (Маркс, 1948, с. 582-83). Първите натрупали богатство, а вторите не останали с нищо освен кожата на гърба си. Маркс разобличава тази приказка, като показва историческия развой на натрупването на капитал.

Процесът на първоначално натрупване има двояка същност – заграбване и лишаване от средствата за препитание и трансформиране на тези средства в капитал. След като заграбените средства за препитание стават недостъпни, се формира нов вид труд – от труд за произвеждане на блага за собствена употреба, към труд за благата на тези, които са заграбили средствата за препитание. Заражда се платеният труд – след като работникът действително става „свободен“ от средствата за производство. Можем да видим как първоначалното натрупване играе ключова роля във формирането на капиталистически социални, икономически, политически, а оттам и културни отношения. Тези отношения превръщат самостойния производител в наемен работник. Маркс многократно показва, че това е насилствен процес, в който от стихийно насилие се преминава към насилствена държавна политика, боравеща с оръжието на закона.

Според Маркс първоначалното натрупване на капитал и масовото насилие, което го съпровожда, приема различни форми в различни места и се характеризира с различни фази на развитие (Маркс, 1948, с. 585). Изхождайки от тази позиция, много теоретици като Роза Люксембург, Луи Алтюсер, Етиен Балибар, Дейвид Харви, Саския Сасен и други разглеждат първоначалното натрупване не само като исторически процес, случил се веднъж, а като продължаващ механизъм, който се проявява когато държава и общество се трансформират от не-капиталистически към капиталистически отношения. Масимо Де Анджелис разглежда първоначалното натрупване като „насилствено отделяне на хора от техния социален начин за препитание, което може да вземе различни форми“ и „предвид конфликтната природа на капиталистическите отношения приема постоянен характер“ (De Angelis, 2001, с. 2). А Вернер Бонефелд го смята за фундамента на капиталистическите социални отношения и условие за съществуването на капитала, поради което и за непрестанно възпроизвеждащ се процес, било то чрез поредното насилствено отделяне от начините за препитание или чрез възпроизвеждане на платежните отношения в установени капиталистически системи. Първото цели да осигури нови работници за нуждите на капитала, а второто да ги „опитоми“ като експлоатиран човешки ресурс (Bonefeld, 2001, с. 1).

 

Първоначалното натрупване в България

 

Тогава, можем ли да анализираме трансформацията в България към капитализъм –  т.н.  Преход – като форма на първоначално натрупване, но не в умишлено наивния смисъл, който придава на този процес класическата политикономия, а в светлината на Марксовия исторически анализ?

    Славната революция“ довела на власт, заедно с Вилхем III Орански, земевладелските и капиталистически грабители-печалбари. Те осветили новата ера, като извършвали в колосален мащаб разграбването на държавните имения, което дотогава ставало само в скромни размери. Тези земи били подарявани, продавани на безценица, а дори били и анексирани към частни имоти чрез пряка узурпация. Всичко това ставало без ни най-малко спазване на законната етикеция. Присвоените по такъв мошенически начин държавни имоти… образуват основата на днешните лордовски владения на английската олигархия. (Маркс, 1948, с.590-91)

 

Този цитат на Маркс, описващ процеса на първоначалното натрупване на капитал в Англия, звучи странно познато. Ако заменим думата революция с Преход, в общи линии виждаме много от елементите на процеса на раздържавяване и приватизация, който протече през 90-те години у нас. Маркс проследява хронологически период от около три века – от края на 15-и до 19-и век, в които заграбването на държавни и общински земи преминава от индивидуални актове на насилие към узаконяване. Едва към 18-и век грабежите са легитимирани със силата на закона (Маркс, 1948, с. 591). В България този процес на узаконяване на заграбеното протече много по-бързо.

Към средата на 1990-те, възползвайки се от възможността за мащабна контрабанда в условията на Югоембаргото, наложено от ООН за периода 1992-95 г., българската организирана престъпност набира сили и впоследствие успява да овладее ключови позиции в законодателната и съдебната власт. * Първоначалният грабеж, започнал чрез рекет и други форми на насилие към  малкия и среден бизнес, се съчетава с трафик на хора, наркотици, гориво и оръжие, подсилен от благоприятните условия в разпадаща се Югославия. Това поставя значителни парични ресурси в ръцете на босовете на организираната престъпност, така че те могат да вземат основно участие в мащабния процес на раздържавяване след 1997 г.

Може да се каже, че прословутата среща на тогавашния вътрешен министър Богомил Бонев с босове на организираната престъпност е една от първите крачки на институционализирането на организираната престъпност в България. Първата узаконена корпоративна империя със сенчест произход е Мултигруп, просъществувала до към 2003 г. Днес най-могъщата подобна империя, базирана в град Варна, е ТИМ. Групировката се възползва от сътрудничеството на всички български премиери след края на 1990-те, включително и на сегашния, Бойко Борисов (Трайков, 2016).

Този процес на узаконяване на „първоначалното натрупване“ от зараждащата се организирана престъпност протича паралелно с друг, не толкова явен, но може би с по-голям обхват. Редица изследователи изтъкват, че правилата, по които се осъществява Преходът през 1990-те, са заложени още през 1980-те. (Чалъков, 2008). В това отношение се откроява Указ 56, приет на 3 януари 1989 г., който на практика легитимира капиталистическите отношения в една все още не-пазарна страна. Логично, от тези открили се нови възможности се възползват приближените до тогавашната партийна номенклатура.  Успехът им в последвалия период на натрупване на капитала е предварително гарантиран.

Как можем да очертаем основните етапи, характеристики и следствия на първоначално натрупване на капитал в България? Според мен един от основните исторически моменти на този процес е унищожаването на държавните кооперативи. Законът за връщането на земята в „реални граници“, базиран на фантазията за възвръщане на миналото преди 1944-та, доведе до масово лишаване от препитание на хиляди български граждани, огромна част от тях от ромски произход. На практика унищожаването на ТКЗС лиши ромите от основното им средство за препитание, тъй като огромна част от ромското население работи в ТКЗС до реформите на правителството на Филип Димитров (1991-92). Унищожаването на ТКЗС има катастрофални последици и за българското животновъдство (Бакалов, 2018). *

Следващият етап е свързан с процеса на разрушаване на държавните стопански обединения (ДСО) и приватизирането им, което става по криминален начин. На практика ДСО функционират като вертикално интегрирани държавни корпорации, а от средата на 80-те години им се предоставя и право на външнотърговска дейност (Чалъков, 2008, с. 174). * В ДСО са съсредоточени както висшият индустриален управленчески, така и научно-техническият опит и потенциал на българската индустрия, като редица изчислителни научни центрове са създадени за тяхното развитие. ДСО са раздробени на хиляди малки предприятия, което на практика деиндустриализира българската икономика.

Последствията са описани от Иван Чалъков по следния начин:

       …след 1991-1992 корпоративната структура на българската икономика бе радикално променена…на мястото на десетките вертикално интегрирани корпоративни структури се появиха няколко хиляди автономни големи и средни държавни фирми с разкъсани технологични връзки и без ресурси да се защитават от чуждите конкуренти, от местните силови структури и финансовите групировки. (Чалъков, 2008, с. 188)

След като ДСО спират съществуването си и са раздробени на хиляди малки предприятия, те стават лесна плячка за заграбване и източване на ресурси. Неудобните управители или са уволнени, или са притиснати от организираната престъпност да работят за тях. Разказите за това как новите собственици се заемат да разграбят придобитите държавни предприятия напомнят на безскрупулността на героя на Оливър Стоун, Гордън Геко, известен с думите си „Алчността е добродетел“. *

За разлика от т. нар. Вишеградски държави (Чехия, Словакия, Полша, Унгария), а по-късно и от Хърватия, при които плавни икономически реформи се съчетават със социална политика, която помага на губещите в процесите на трансформация на публичната собственост в частна, у нас бързата приватизация протича при пълна липса на държавна социална закрила (Bohle & Greskovits, 2012, с. 22). Но този процес има както вътрешни, така и външни фактори, както пише Хилари Епъл: колкото по на Изток, толкова по-тежки условия за крайно неолиберално реструктуриране налагат МВФ и Световната банка (Appel, 2004).

Третият етап бих определил като заграбване на национални ресурси в полза на световния финансов и индустриален капитал. Оставена без собствена индустрия и загубила интеграцията между отделните стопански сектори, България се преобразува в територия, предназначена за изсмукване на природни, човешки и енергийни ресурси. Концесиите са такъв инструмент за лишаване на гражданите от публични ресурси и превръщането им в частни. Болезнен пример е концесията на Софийска вода с транснационалната корпорация „Веолия“, която в момента печели ежегодно десетки милиони лева от доставката на вода в българската столица, без да предоставя по-високо качество на ВиК услугите за населението (Григорова & Медаров, 2015). Още по-скандално е отдаването на концесии на находищата на руди на благородни и цветни метали, от което, дори при рекордни цени на металите на световните борси, в държавния бюджет влизат оскъдни отчисления от компаниите, без да отчитаме свързаните заплахи за околната среда, здравето и поминъка на местното население. Най-фрапиращи в това отношение са концесиите на Дънди Прешъс Металс и Асарел Медет (Събев & Йорданов, 2014).

И накрая, ако погледнем в Закона за енергетиката на Република България, откриваме противоречието между икономическа реалност и политическа форма. Върховният закон гарантира правото на живота и здравето на гражданите, но също и собствеността. Когато обаче правото на ресурс стане привилегия, т.е. потребителите приемат формата на клиенти, то мнозина са лишени и изключени.

 

Логиката на капитала

 

Без значение какви са мотивите за деиндустриализация и кои точно са основните локални и чужди играчи и дали митичните директиви в плана Ран-Ът (Чалъков, 2008, с. 190 и нататък) играят ключова роля, безспорно процесът на първоначално натрупване от местните извършители не би бил възможен без глобален процес на налагане на капиталистически социални отношения, там където по-рано те не съществуват. В България процесът на неолиберализация (вж. Трайков, 2016) беше успешен за натрупването на капитал и обществени ресурси в ръцете на малък олигархичен елит. Но в основата на тази неолиберализация ключова роля изиграха финансовите институции МВФ и Световната банка. МВФ и Световна банка са силовите механизми, които насилствено интегрират некапиталистически икономики в капиталистически производствени отношения (Sassen, 2010, с. 24–25). С правителството на Иван Костов започва шокова терапия или т.нар. програма за структурно регулиране като условие за споразумението с МВФ. Това споразумение налага валутен борд, последствията от който продължават да се усещат от мнозинството, най-вече обезценяване на труда – България е страната с най-ниско заплащане в ЕС, а и сред съседите си извън ЕС.  Неолиберализацията е политически процес, облечен като икономически реформи, затова Дейвид Харви го нарича „класова контрареволюция“.

По какъв начин първоначалното натрупване е необходим механизъм за налагане на капиталистически социални отношения? За Маркс принадената стойност е в основата на печалбата, но това не е морален проблем, свързан с алчност, а механизъм, който позволява на капитализма да съществува. Извличането на принадена стойност е основата, на която се базира логиката на капитализма. Тази логика предполага, че икономическа система, която разчита на извличане на принадена стойност чрез експлоатация, не би гарантирала политически права на експлоатираните. Противоречието между процеса на производство, т.е. историческото създаване на продукта, и аисторичността, която маркира съществуването му на пазара, е и противоречие между реалните условия на работника, обезправен и експлоатиран (което особено добре се вижда в периферни региони с крайни неолиберални режими)  и равните права за всички, които са миражът на либералните демокрации.

Докато Вишеградските държави, Словения и Хърватия са интегрирани под някаква форма към глобални системи за производство и търговия близо до развитите капиталистически икономики, България и Румъния функционират като места за набиране на евтина работна ръка, с концентрация на суетшопове (буквално потилни), произвеждащи облекло и обувки за Западна Европа (Bohle and Greskovits, 2012, с. 46). Тези суетшопове подлагат на нечовешка експлоатация хиляди обезправени работници, които в тъмните години на раздържавяване и деиндустриализация насилствено са лишени от начина си на препитание и от правата, които социалистическото законодателство им дава – право на почивка, право на пенсия, право на здравеопазване.  В резултат, те се трудят без права и при нетърпими условия. Много хора днес не спират да работят и до самата си смърт, заради нищожни пенсии, оставени без право на здраве и достоен живот. Сходни нечовешки условия на труд срещаме и в добивната индустрия, металургията, дори поточното производство – без значение дали „инвеститорите“ боравят с национален или международен капитал.

Политиките на МВФ и Световната банка служат като механизъм за извличане на принадена стойност от България – в състояние на валутен борд, заплащането на труда е изключително ниско, което кара работника да търси повече работни часове. А именно удължаването на работния ден е посочено от Маркс като условие за натрупване на това, което той нарича абсолютна принадена стойност. Абсолютна, защото трудът, който работникът извършва, след като е положил необходимия труд за заплатата си, е печалба за капиталиста. Затова държателите на капитала са винаги във война с работника за скъсяване на необходимия труд и удължаване на принадения такъв. По-ниски заплати налагат повече работни часове, за да може работникът да оцелее, а повече работни часове са повече принадена стойност за капиталиста.  Може да се каже, че борбата за времето на работника е в основата на класовата борба. Една от най-запомнящите се глави на Капиталът – 10-та, е посветена на борбата на работниците за извоюване на права за нормални работни часове. Четейки тази глава, става ясно с цената на колко човешки животи и колко борби е постигнат осемчасовият работен ден. В това отношение българският Преход представлява безспорен регрес. По-добри условия на труд и заплащане могат да бъдат постигнати само чрез класова борба.

Капиталистическата система разчита на разделение – от разделение на труда по качествени и количествени параметри, до разделяне на работещите на базата на политики, които засягат правото на определяне на идентичност. Неолибералната рамка за човешки права изключва правото на нормално социално съществуване; например, за ромите в България правата на труд и социални грижи са отнети, но за сметка на това им се дава право на самоопределение. За капитала няма никакво значение как се самоопределяш, стига да си послушен работник, от който извличат принадена стойност. А превръщането на огромна част от българското население в евтина и безправна работна ръка има класова причина. Но някои са лишени дори от спорната привилегия да служат като послушни работници. След като ромите остават без средства за препитание, започва конфронтация между т.нар. данъкоплатци и представените от медии и политици като „живеещи на гърба на държавата“ роми.

Тук можем да споменем и начина, по който политическата партия Атака (вече с представители в сегашното правителство) съчетава антинеолиберална реторика като призиви за национализация, с краен етнонационализъм, изключващ всички онези, които не принадлежат на „народното тяло“ – „цигани, турци, евреи, джендъри, бежанци“… Както пише Мартин Маринос, въпреки че Атака артикулира социалния гняв на мнозинството, тя го прави по начин, който измества фокуса от вредните икономически политики към въпроси на национална идентичност, имиграция, права на малцинствата (Marinos, 2015, с. 277).

Затова един от основните механизми на разделение е на базата на идентичност – в българския контекст особено етническа и национална идентичност. Разделянето по този начин размива класовия характер на антагонизма между имащи и нямащи, и насочва политическата енергия към по-голямо фрагментиране на различни групи, определящи се по идентичност и неспособни да се обединят. Грамши и Алтюсер ни помагат да мислим за изграждането на класата като процес, вместо като група. Дори и да липсва работническата класа като ясно определила се група и  въпреки че множество социални движения не артикулират исканията си като класови, тяхната класова позиция подсказва и фокуса на активността им. Различните борби на идентичните политики не могат да се разглеждат отделно от въпроса каква позиция заемат участниците в процеса на извличане на принадена стойност, т.е. каква е класовата им позиция в експлоататорската капиталистическа система. Либерални политики на идентичност, пренебрегващи ролята на класовия антагонизъм в основата на потъпкването на човешки права, волно или неволно стават проводници на неолибералния модел за човешки права, изключващи или в най-добрия случай омаловажаващи правото на социално-икономическа справедливост.

 

Технологиите и труда

 

Накрая искам да обърна внимание на друг аспект, прикриващ противоречието съдържащо се в капитализма – сляпата вяра в технологиите. Това, което Дейвид Харви, изхождайки от анализа на Маркс, нарича технологичен фетишизъм (Harvey, 2003): машините, а не хората, които работят с тях, произвеждат блага, оттук и сляпата вяра на капиталистите, че технологията може да реши всеки социален или икономически проблем. Но социалната организация рефлектира върху начина, по който технологията ще функционира, а не обратно. Според Маркс технологичното развитие разкрива, а не определя начина, по който човек се отнася към природата и процеса на производство, чрез който поддържа живота си и по този начин разкрива и социалните отношения, и мисловните концепции, които протичат от тях. Именно поради своята логика, макар и да претърпява технологично развитие с неизмерими темпове в сравнение с предните епохи, капитализмът не води до благоденствие за мнозина, а напротив – концентрира благоденствието в една шепа хора. В капиталистически социални отношения, технологиите служат за контрол на работника. Тоталното подчиняване на работника от машината е една от най-трайните капиталистически фантазии, непрестанно появяващ се мотив, още от Фредерик Тейлър насам, който мечтаел да направи от работника тренирана горила (Harvey, 2003, с. 13).

В 15-та глава от труда си, Маркс изследва компулсивния аспект на капитала – машините трябва да работят непрестанно, за да не се амортизират; същевременно всяко нововъведение води до загуба на печалба, всяко закупуване на машина от друг капиталист води до загуба на преднина в конкуренцията. След като машините работят денонощно в един бизнес, спирането им в конкурентен бизнес означава загуба. От анализа на Маркс става ясно, че технологиите са свързани с борбата на капитала непрестанно да увеличава работното време; така изчезва илюзията, че технологиите ще улеснят нашето съществуване на работници. Например, проблемът за автоматизацията, който се разглежда напоследък, поражда въпроса дали тя ще освободи работниците от монотонен труд, или ще ги замени с послушни машини. *  Но отговорът на такива въпроси трябва да се търси, като автоматизацията се разглежда през призмата на класовата борба. Както споменах по-горе, Маркс определя времето което капиталистът краде от работника, като важен елемент от класовия антагонизъм – между работника производител и притежателя на средствата за производство. Но и в основата на удължаването на работното време, и при замяната на работниците с машини, стои класовата борба – когато работниците загубят политическата си и организационна сила като класа, те губят и силата си да преговарят, да отстояват права и да отблъскват набезите на капитала да ги подчини изцяло.

Често логиката на капитала изисква вместо развиване на цялостните умения обратен процес на фрагментиране и ограничаване на човешката дейност. Разделението на труда предполага специализация, но Маркс разглежда специализацията като форма на фрагментиране на уменията. Вместо да следва тезата на Адам Смит за разделението на труда, продиктувано от нуждата от специализация, Маркс разглежда процеса на разделение на труда като форма на опростяване (Маркс, 1948, с. 285-86). Отчуждението на работника от продукта на неговия труд – разделянето на труда на опростени дейности – не позволява на работника да види крайния резултат на труда си, за разлика например от занаятчията.

Връщайки се към последствията от първоначалното натрупване в България, можем да видим как процесът на деиндустриализация върви заедно с процес на фрагментация на труда, който е взаимосвързан с процес на деквалификация. Докато за нуждите на технологичните индустрии в ДСО се изисква висококвалифициран труд, днес високообразованите работници на практика намират най-бърза реализация в т.нар. кол центрове. Възходът на кол центровете е свързан с нуждите на корпорации от ниско заплатена работна ръка, затова България, като страна с най-ниски доходи в ЕС, е идеална дестинация.  Докато през 1970-те и 1980-те години България има активно собствено производство и развитие на високи технологии и научно-развойна дейност, то с деиндустриализацията (и орязването на бюджета за наука) настъпи обратен процес. Днес чужди компании наемат високообразовани млади хора, но от техните умения основно се ползва знанието им на чужди езици, а дейността, която извършват, е монотонна, лишена от креативност и личностно развитие, докато условията на труд са експлоататорски и унизителни (Marcus, 2016). Дори в дейности с по-висока принадена стойност като IT, които се „аутсорстват“ към български програмисти заради добрата им подготовка и по-евтин труд, рядко се възлагат креативни задачи – българските програмисти най-често се свеждат до функцията на подизпълнители на отделни операции.

Проблематиката за загубата на квалификация (deskilling) е обвързана с две основни теоретични концепции в работата на Маркс. Едната е тази за важността на времето, а другата за отчуждението на работника от начина, по който произвежда, и от продукта на неговия труд. При масовото производство на стоки трудът се фрагментира на малки монотонни дейности. Този процес е свързан с нуждата от съкращаване на времето, през което работникът работи за себе си, и увеличаване на времето, което работи, за да генерира принадена стойност, като произвежда повече стоки. Фрагментирането на труда на все по-опростени дейности предполага ниско заплащане – колкото по-квалифициран е трудът, толкова по-високо е заплащането и обратно.

Карл Маркс често е обвиняван в икономически детерминизъм, но както пише Дейвид Харви (Harvey, 2017), заел се да синтезира всички томове на Капиталът, социалните отношения, начинът на производство, ежедневието, менталните концепции и институционалните рамки са всички тези елементи, които съставят марксовата тоталност.  Водейки се от този модел, твърдя, че за едно цялостно изследване на процеса на първоначално натрупване и класово разделение в България трябва да се вземат под внимание всички споменати елементи – какви социални отношения се създават в т.нар. бандитски години и какви социални отношения са изместени от тях; каква е законодателната дейност, с която криминалното заграбване се легитимира; какви са идеологическите и силови механизми, които карат хората да гласуват и действат срещу собствените си интереси. Също така – какво  ежедневие предопределя една консуматорска култура; какви политически борби могат да се случат в страна с деиндустриализирано производство и как експлоатирането на природни, енергийни и човешки ресурси се отразява на политически форми на организация. Ако се подходи от широката, тотална Марксова гледна точка, много по-ясни ще станат актуални процеси като например ролята на финансовия дълг в опита за урбанизиране на Пирин. Само такъв комплексен анализ, който се базира на класовия интерес и на класовата борба, би могъл да разкрие пълната картина на първоначалното натрупване на капитал и на формирането на „свободния“ работник в постсоциалистическа България.

 

 

Библиография

    Appel, H. (2004). Western Financial Institutions, Local Actors, and the Privatization Paradigm. Problems of Post-Communism, 51(5), 3–10.

    Bohle, D., & Greskovits, B. (2012). Capitalist diversity on Europe’s periphery / Dorothee Bohle and Béla Greskovits. Ithaca: Cornell University Press.

    Bonefeld, W. (2001). The Permanence of Primitive Accumulation: Commodity Fetishism and Social Constitution. The Commoner, 2.

    De Angelis, M. (2001). Marx and  Primitive Accumulation: The Continuous Character of Capital’s Enclousers. The Commoner, 22.

    Harvey, D. (2017). Marx, capital and the madness of economic reason / David Harvey. London: Profile Books.

    Harvey, D. (2003). The Fetish of Technology:  Causes and Consequences. Macalester International, 13, 29.

    Marcus, I. (2016, May 6). Impressions from Bulgaria: Call Centers in Bulgaria: Favoritism and Bullying on High Heels. Retrieved July 25, 2018, from https://im65blog.blogspot.com/2016/05/call-centers-in-bulgaria-favoritism-and.html

    Marinos, M. (2015). Anti-Neoliberal Neoliberalism: Post-Socialism and Bulgaria’s “Ataka” Party. TripleC: Communication, Capitalism & Critique. Open Access Journal for a Global Sustainable Information Society, 13(2), 274–297.

    Sassen, S. (2010). A Savage Sorting of Winners and Losers: Contemporary Versions of Primitive Accumulation. Globalizations, 7(1/2), 23–50.

    Бакалов, И. (2018, July 16). Голямото клане на животни дойде от СДС през 90-те. Сега всичко да изколят, няма да се усети. e-vestnik.bg. Retrieved from http://e-vestnik.bg/28266/golyamoto-klane-na-zhivotni-doyde-ot-sds-prez-90-te-sega-vsichko-da-izkolyat-nyama-da-se-useti/

    Григорова, В., & Медаров, Г. (2015). На прицел: Общественото водоснабдяване. Колектив за Обществени Интервенции.

    Добрев, П. (2018, March 24). Tиквата и феодализмът – из болестите по българското земеделие. DВЕРСИЯ. Retrieved from https://dversia.net/3530/tikvi_feodalizam/

    Маркс, К. (1948). Капиталът. Критика на политическата икономия. София: Партиздат.

    Маркс, К. (1978). Икономически ръкописи 1857-1859 г. Част втора, в. Маркс, Карл и Фридрих Енгелс. Съчинения, 46

    Партньори в престъпността. (2004). CSD.

    Събев, Д., Йорданов, Р. (2014). Социална икономика на рудодобива в Родопите. Фондация Фридрих Еберт.

    Трайков, Б. (2016, November 30). Първоначално натрупване на капитал: Случаят Варна. DВЕРСИЯ, 7. Retrieved from https://dversia.net/1846/kapital_varna/

    Чалъков, И. (2008). Мрежите на прехода: какво всъщност се случи в България след 1989 г. София: Изток-Запад.

 

 

Източник: dВЕРСИЯ - платформа за независима лява публицистика, 25.10.2018 г.

 

 

 

 

 

 

7.09.2018 г.

Маркс 200 !!! – Александър Димитров

През изминалата 2017-а отбелязахме паметна годишнина - 150 години от написването на „Капиталът" от Карл Маркс. Днес, година по- късно, ни застигат още две паметни годишнини - 200 години от рождението на великия философ и 50 години от паметната 1968 г. Нека не ни учудва заглавието МАКХ200, това не е наименованието на поредния модел терминатор от едноименния филм, а кодът сечение на изброените паметни го­дишнини.

Не е учудващо, че по света двестагодишнината на Маркс се отразява широко, масово се обсъждат неговите идеи, преосмислят се, възхваляват се, за­клеймяват се, но със сигурност не се подминават. По целия свят, буквално на всеки континент и поч­ти във всяка страна бележитата годишнина беше повод за организиране на конференции, симпозиу­ми, паметни събития и др. Невъзможно е да бъдат обхванати стотиците събития, но в кратък преглед можем да проследим някои от най-значимите, за да се придобие по-ясна представа за значението на ве­ликия философ в модерната епоха.

Още в началото на 2018 г. Бюрото на фондация „Фридрих Еберт" в Лондон обяви настоящата го­дина за Година на Маркс и представи програма от събития и конференции, които да бъдат реализи­рани с помощта на бюрото на фондацията в Рим. Цялостната концепция се подготвя под наслова „Капитализъм завинаги — или все още има утопии с ляв потенциал? "

Във Викторианския колеж по изкуства в Австралия се проведе една от най-мащабните конференции изобщо. В рамките на четири дни бяха обсъдени над 90 теми в 15 тематични направления. Ветрилото на дис­кусиите е толкова широко, че започва от класически въпроси като „Как марксистите разбират класата" и се стигне до „Работните места на XXI век: синдикализиране на работниците в Амазон ".

Подобно събитие организираха и в Китай. Под патронажа на държав­ния глава Си Дзинпин в Пекин се проведе Вторият конгрес по марксизъм (посветен на годишнината от рождението на Маркс). В него участваха над 300 изследователи, критици и последователи на марксизма, а самото събитие бе съпроводено от 17 съпътстващи форума. Това без съмнение е панел, който интернационализира дебата около конструктивния социали­зъм, разбирането и актуалността на марксизма, а и до известна степен на радикалната философия по принцип.

Безспорно най-наситена със събития по темата си остава Европа, къ­дето годишнината бе отбелязана във всяка една държава. Наблюдаваха се нарочно създадени изследователски конгломерати, където фондации (1), институти (2) и университети (3) провеждаха общи събития, каквото е „Мислейки за Маркс днес". Мащабната конференция ще се проведе през октомври (4-6) 2018 г. в Мадрид и ще обхваща 15 тематични направления, в които Маркс е творил. Наред с подобни събития се подготвят и провеж­дат изложби, четения, специални издания, които се издават от някои от най-големите издатели, а много списания подготвят специални броеве, сред които „Теория и борба" на Марксовата мемориална библиотека, бъл­гарското „Ново време", английското „ Социалистическа алтернатива" и др.

Дори в САЩ Маркс беше почетен подобаващо. Германският истори­чески институт във Вашингтон организира симпозиума „ Маркс на 200 ", като подобни събития бяха реализирани и от отделни университети в стра­ната. Най-силно впечатление направи медийното отразяване, включител­но и сред най-рейтинговите вестници, телевизии и предавания. Може би най-голям интерес събуди статията на проф. Джейсън Бейкър в „Ню Йорк Таймс" със заглавие „Честит рожден ден, Карл Маркс. Ти беше прав!"

 

Бележки:

Фондацията по марксистки изследвания, фондация „Европа на гражданите", „Трансфор­мирай! Европа", фондация „Роза Люксембург"

Евро-средиземноморският институт

Мадридският университет

 

 

Източник: списание „Ново време”, бр. 4-5, 2018 г.

 

 

 

 

 

 

5.05.2018 г.

Маркс възкръсна - проф. Васил Проданов

 

 

И негови пророци са „Ню Йорк Таймс“, „Гардиън“, „Икономист“, „Индипендънт“

 

Преди два месеца излезе от печат второ издание на книгата на известния австралийски философ  Питър Сингер, озаглавена „Маркс: Кратко въведение“. В нея той пише: „Влиянието на Маркс може да бъде сравнено с това на големи религиозни фигури като Христос и Мохамед. За голяма част от втората половина на ХХ век приблизително четирима от всеки десет души на земята живееха, управлявани от правителства, които разглеждаха себе си като марксистки и следващи неговите идеи…“

След това в края на 80-те и началото на 90-те години Маркс умря, разпънат на кръст от Рейгън, Тачър, Горбачов и Елцин. На 23 август 1991 г. Борис Елцин издаде указ за забрана на КПСС с нейната членска маса от 15 милиона души, играла водеща роля в разпространението на учението на Маркс през ХХ век. На 28 август 1991 г. от него окончателно се отрече, потвърждавайки указа на Елцин и Михаил Горбачов.  След това се появиха хиляди като апостола Петър, който три пъти се отрекъл от Христос. Сега имаше такива, които направиха това и по триста и три пъти. Обявиха пътя, по който ги е водил за утопичен. Приеха новата неолиберална вяра за светлото неолиберално бъдеще и ругаейки Маркс таеха надежди как ще преуспеят с нея.

От Маркс се отрекоха  една след друга и бившите комунистически партии в Източна Европа. Започнаха да изпитват срам и страх от споменаването на марксовите думи за описание на света – „капитализъм“, „класи“, „класова борба“, „експлоатация“, „работническа класа“, „капиталисти“. Предходните пропагандни отдели на тези партии бяха заменени в обществата им с финансирани и внесени отвън неолиберални НПО-та, които трябваше да чертаят новото светло неолиберално бъдеще и да освободят окончателно главите на масите от спомена, че е съществувал някога Маркс.

Появи се нов пророк – „Франсис Фукуяма“, обявил че сме стигнали „края на историята“ и Ханаан е тук, на земята – той е в Америка. Светлото бъдеще са неолибералният капитализъм и либералната демокрация, маскирани като „демокрацията“, чиято сбъдната мечта е Америка.  Хиляди хукнаха към новата обетована земя. Останалите почнаха да правят „преход към демокрацията“.

Много скоро обаче самият нов пророк Франсис Фукуяма започна до говори, че там където живее не е обетованата земя на „края на историята“, а „републиканците обслужват олигархията, а Обама – 1 % най-богати“. После започна да разправя, че имало и „бъдеще на историята“.

Минаха се не минаха двадесетина години и след 2008 г. изведнъж от разни места по света започнаха да пишат и говорят, че „Маркс се завръща“, „Маркс беше прав“, „Маркс отмъщава“. Потокът от такива обяснения на това, което става рязко се засили в дните преди 5 май 2018 г. – денят на 200 годишнината от неговото рождение.

Понятието за капитализъм като система, която използва различни механизми или така нар. „превърнати форми“, за да прикрие своята същност отново придоби популярност. Конър МакКарти написа в априлския брой от 2018 г. на „Дъблин ревю ъв букс“: „Най-важният основен мотив да се чете Маркс през 2018 г. е, че неговата критика на капитализма остава несравнима по своя мащаб и адекватност. Разбира се, икономиката се е променила от 1860-те години – промяна към сферата на услугите на Запад, към дигитализация, към интернет, финансиализация, възход на мултинационални корпорации – характеристики на днешния капитализъм, които Маркс не е прогнозирал.“

„Капиталът“ се превърна в най-продаваната книга в Германия, а в Япония за първи път бе публикуван в пълната си версия. Във Великобритания по случай 200-годишнината от рождението на Маркс Peter Harrington Rare Books в Лондон обяви, че продава 1 том на марксовия „Капитал“ от първото издание в Хамбург от 1867 г. за 100 000 британски лири.

Бившите комунистически партии се отказаха от Маркс, а редица от техните членове, приели неолибералната вяра станаха заклети негови врагове и ругатели. Но  се случи чудо. Пророчествата на Маркс започнаха да струят от най-авторитетните световни медии, които започнаха да се държат като негови пророци.

Преди десетина дни Янис Варуфакис, борещ се за демократизацията на ЕС, публикува в „Гардиън“ своята статия „Маркс предвиди нашата днешна криза и посочи изхода от нея“. Публикуваният през февруари 1848 г. „Комунистически манифест предвиди хищническият и поляризиран глобален капитализъм на ХХI век. Но Маркс и Енгелс показаха също, че имаме власт да създадем един по-добър свят.“

Само преди пет дни, на 30 април 2018 г., в „Ню Йорк Таймс“ се появи статия със знаменателното заглавие, което няма да откриете в устата на който и да е от популярните политици в България. То е: „Честит рожден ден, Карл Маркс. Ти беше прав!“ „Ти беше прав!“. В какво е прав Маркс, според „Ню Йорк Таймс“, за което мълчат българските политици, телевизионни екрани и вестници? Той е прав според статията в това, че „капитализмът е движен от дълбоко разделяща класова борба, в която управляващото класово малцинство присвоява принадения труд на класовото мнозинство от работническата класа като печалба„. И се добавя, че основната част от неговото интелектуално наследство е критиката на капитализма, безпощадната критика, без която не е възможна неговата промяна.

Във Великобритания на 1 май 2018 г. вестник „Гардиън“ излезе със статия, озаглавена „Да честваме 1 май означава да си спомняме за Маркс, който ни показа какво представлява капитализма“. Тя започва с фразата „Всяка година на 1 май един призрак броди край нас. Призракът на Карл Маркс. Така е от 1889 г. насам, когато Вторият интернационал за първи път избра 1 май като дата на международното работническо движение.“

Пак във Великобритания на 3 май 2018 г. списание „Икономист“, бастион на икономическата мисъл на капитализма през последните два века излезе със статия озаглавена „Управляващи света: четете Карл Маркс“ с подзаглавие „Във времето, когато навършва 200 години диагнозата на Маркс за недостатъците на капитализма изглежда изненадващо релевантна“.

На 4 май вестник „Индипендънт“ излезе със статия „200 годишнината на Карл Маркс: Светът най-накрая е готов за марксизма, тъй като капитализмът достигна до своята повратна точка“. Подзаглавието му е „Философът прогнозира, че централизацията ще ни доведе до революция и раждането на пост-капиталистическо общество – глобализацията ни доведе до тази точка.“

Същият ден председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер, въпреки критиките срещу него отиде в родния град на Маркс Трир по случай 200 годишнината от рождението на Карл Маркс, откри изложба и паметник в негова чест. „Никой не може да отрече, че Карл Маркс е фигура, която определи по един или друг начин развитието на историята и да не се говори за него, значи да се отрече историята“, каза говорителят на комисията по този повод.. Не се чу председателят на ПЕС да е отишъл на събитието или да е казал нещо за Маркс. Но за идеологията на ПЕС най-вероятно днес истанбулската конвенция е по-важна от Маркс.

От своя страна Джордж Магнус, старши икономически анализатор в банката ЮБиЕс написа статия за сайта на Блумберг под заглавие „Дайте шанс на Карл Маркс да спаси световната икономика“, в която говори, че „днес глобалната икономика носи някои неприлични прилики с това, което Маркс предвиждаше“. След това той разказва как според Маркс преследването на печалба и ефективност естествено ще води до ситуация, при която компаниите ще се нуждаят от по-малко работници, създавайки „индустриална резервна армия“ на бедните и безработните и че натрупването на богатството на единия полюс, ще води в същото време до натрупването на мизерия на другия. Отново имаме концентрация на капитала и поляризация на отношенията между класите. Отново се говори, че капитализмът съдържа в себе си вътрешни противоречия и сили на саморазрушаване. Така описват светът днес анализаторите на „Блумберг“ – очевидно съвсем по различен начин от тези, за които днес Истанбулската конвенция е по-важна от Маркс.

Такива са времената, в които живеем. Системните неолиберализирали се социалдемократически и социалистически партии решиха, че Маркс е мъртъв и тръгнаха към „края на историята“ на Фукуяма, което се оказа собственият им край, маргинализация, изчезване на повечето от тях. Но историята върви напред и без тях. Тя очевидно има нужда от Маркс. И тази потребност намира своите неочаквани изразители. „Ню Йорк Таймс“, „Гардиън“, „Индипендънт“, десетки други световни медии, представителите на световни финансови структури като „Блумберг“ се превръщат в пророците, които го възкресяват и славят отново днес.

 

 

 

Източник: сайтът 24 май , 05.05.2018