Търсене в този блог

Показват се публикациите с етикет Георги Димитров. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Георги Димитров. Показване на всички публикации

25.06.2022 г.

Към съвременното осмисляне на приносите и ролята на Георги Димитров в историята – доц. д-р Емилия Лазарова

 

        В преломните времена за човечеството днес, когато светът се мени необратимо, имаме дълга,  привилегията и достойнството да честваме 140-годишнината от рождението на бележития българин Георги Димитров – една от най-светлите, най-героичните, популярните личности в новата и най-новата история на България и на човечеството. Човек с рядка съдба, велик характер, творец на историята в един от най-драматичните периоди на ХХ век, водач на световната антифашистка борба, герой на своето време и на бъдещето. Никога след неговата кончина Георги Димитров не е бил толко необходим и актуален, а светът толкова същият срещу когото той величаво се изправя. Днес България и светът имат огромна потребност от личности с такива новаторски идеи и възможности за решаването на проблемите и кризите, защото той надхвърля не само пределите на България и Балканите, а идеите му се превръщат във всесветски в борбата против фашизма. Още повече сега, при пълния провал на последните опити на световния капитализъм да продължи  господството си чрез неолиберализма и глобализацията, наложени преди повече от три десетилетия. А те всъщност породиха дезинтеграцията, тероризма и неофашизма и задълбочиха и обостриха бедността в обществата, доведоха до брутални промени в културата и ценностите, морала и духовността на човека. Днес безспорни учени и авторитети са категорични, че светът е в условията вече не на структурна, а на системна криза на капитализма. Ние сме съвременници на драматичната смяна на различни епохи в човешката история. В тази повратна точка в историята на човечеството, при тоталното рушене на господстващите до сега шаблони, при разширяващия се фашизъм, връщането към идеите, оценките, към историческия опит и достижения на Георги Димитров, ни дава отговори, които са особено необходими и актуални за лявата и антифашистката част от човечество и неговото бъдеще. Още повече, че преди няколко години и Умберто Еко предупреди: „Първичният фашизъм може да се завърне под най-невинни маски. Наш дълг е да го разкрием и да го посочим с пръст при всяка от проявите му – всеки ден, във всяка част на света.“. Според официални данни от 2018 г. „…в Европейския съюз има над 500 неонацистки и националрадикални групировки, често младежки. В тях членуват над 7 милиона души.“ Тази информация е още по-стряскаща и тревожна на фона на отсъствието на международни правила, на рухналата система за сигурност, на степента на нацификация  на обществото в Украйна и в много страни в Европа и в света и на обстоятелството, че нацизмът е неотделима част от западната култура, макар и в латентен вид понякога. Възраждането на фашизма (ренацификацията) стана възможно след рухването на социализма и разпадането на СССР, а с това и системата на сдържане на фашизма. Нужно е да припомним, че след Втората световна война процесът на денацификация в Европа и света не бе завършен реално.

          Съвременният капитализмът и човечеството в много отношения и показатели се върна тогава, така и в последното десетилетие  имат единствен изход в лицето на фашизма. Демократичните процедури и институции в голяма степен са дискредитирани, финансовият капитал от десетилетия господства и диктува условията и механизмите навсякъде и във всичко единствено в собствен интерес, а принципите и политиката на неолиберализма, не само не са в състояние да се борят със зародилия се фашизъм, нещо повече, те го пораждат и стимулират.

          Всяко връщане към ярката личност и делото на Георги Димитров силно откроява неговия изключителен принос, идеите му за социална справедливост, ожесточените класови и политически битки, в които участва през целия си живот, ценностите и морала, патриотизма и неразривната му връзка с народа, работниците и трудовите хора, а едновременно с това и огромната потребност от неговото величаво присъствие и пример като политик и държавник, като морален стожер и всепризнат международен деец. Неонацистките безчинства и изстъпления в Украйна от години са предупреждение и показват какви ценности трябва да отстояваме, а това антифашистките и хуманни идеи на Георги Димитров.

         Тази бележита годишнина ни дава повод в тези трудни времена да се обърнем към един от заветите на Георги Димитров: че „…най-добрият наш учител за настоящето и бъдещето е правилно разбраната история и използването на нейната богата съкровищница от ценни уроци. Ние се нуждаем като хляб и въздух от своя собствена марксическа философия на нашата история“ – казва Г.Димитров (1) Димитров, Г., Съч. т.12, с. 307. В своята дейност и творчество, той непрестанно дава примери как сам той се учи от историята, от историческото минало, от историческия опит, традиции, събития и народопсихологическите особености на народите. Доброто познаване на историята дава възможността на Георги Димитров да предвижда и да  обяснява случващото се, да чертае бъдещето, винаги да има отговор за протичащите събития,  защото, както е доказано в историята изключително рядко се случва нещо уникално ново и по-рано несъществуващо в рамките на определено историческо време. Затова е така необходимо да имаме познанието и възможността да анализираме и осмисляме миналото. Известно е, че всичко започва с образованието, със знанието и особено в преломните времена, с историческото знание. Скъсването с историческата памет и историческото познание, тенденциозното пренаписване на историята води до дълбоки, а понякога и фатални грешки, до превръщането на историята в лъжа. Тази безпаметност бе наложена от неолиберализма в последните десетилетия и в нейната схема и конструкция „за края на историята“ се изключва и заличава личността и делото на Георги Димитров, а също и на неговите другари и съратници от целия ХХ век. Така се наложи и невярната представа, че богатият с историята си, измъченият от пораженията български народ от политиката на монархизма и буржоазните правителства, има свои герои и достижения само до Освобождението (а и те, както виждаме са силно схематизирани и ограничени). Отхвърлени и зачеркнати бяха всички, абсолютно всички бележити и любими дейци на социалните и революционните борби и на антифашистката съпротива. Те бяха първи в списъка след 1989 г. на безумието наречено декомунизация, на отричането на историческата истина, унищожаването на националната памет и паметници, на промяната на ценностите и съзнанието на хората. Така националният и международен  герой Георги Димитров се оказа много по-известен и популярен в редица други страни, отколкото в собствената ни родина. Това се потвърди преди пет години (когато чествахме 135 годишнината му) от многобройните чуждестранни гости, уважили личността и събитието. За мнозинството от народа на България, убедена съм, личността и делото на Георги Димитров не трябва дълго и обстоятелствено да се обяснява, защото ние го чувстваме и то е част от народната памет и почит.

            И още нещо много важно и съществено за актуалното разбиране и осмисляне днес на идеите и делото на Георги Димитров, е неговото собствено отношение към своя, към българския народ. Във всички негови речи, доклади, приветствия и пр., впечатлява честата употреба на израза „нашият народ“ или „българският народ“ (в заключителната реч на Лайпцигският процес)(2) Димитров, Г., Стенограма на заключителната реч пред съда, съч. 9, с. 260-261; съч. т.13, с. 447-508), на дълбоката привързаност към него и неговите проблеми и въжделения. Той много добре знае от многогодишните остри борби в защита на социалните и политическите права на работническата класа, на трудовите хора, че всяко откъсване от потребностите, идеите и духа на народа, обрича на неуспех, забрава или пълен провал идеи, политика, политици, държавници или интелектуални водачи. Затова в народната памет, а не в измислената и пренаписаната история в последните десетилетия остават тези, които са свързани с българския народ,  посветените на добруването му и просперитета на държавата, съзидателите, защото силен е този, който е с народа си. Затова в народната памет и днес, наред с известните фрази на Ботев и Левски, са и тези на Георги Димитров. И това се предава от поколение на поколение, от десетилетия, въпреки…  

          Днес, когато на държавно ниво ни липсват национални идеали, вярната посока за развитие и за бъдещето, когато изживяваме сродни събития и процеси, познати от миналия век,  особено необходимо е съвременното осмисляне на приносите и ролята на Георги Димитров в историята на България и международното движение за свобода, справедливост и антифашизъм.

          Георги Димитров е  идеал за морал и нравственост, за всеотдайно посвещение на ценностите на свободата, на социалната справедливост, на националната независимост, на културното богатство и национален просперитет. Многостранна е личността на Георги Димитров, сложни и драматични са събитията в неговата политическа и лична биография. През целия си живот Георги Димитров, надарен с необикновена смелост, физическа и морална сила, с остър ум и интелект, остава верен на своите идеи и същност – професионален революционер, теоретик, блестящ публицист, организатор, трибун, общински съветник, депутат, стратег на левия социалистически проект за България и нейната модернизация, деец и ръководител на международното комунистическо и антифашистко движение, другар, приятел, любящ син, съпруг и баща.  Наш неотменен дълг е да съхраним историческата истина за Георги Димитров, да популяризираме и предадем на следващите поколения неговия живот, дело, идеи и морал в контекста на времето, в което живее и се бори той, но и в нашата съвременност. Защото той се формира като личност, политик и революционер в своето време и в сложна, нова за човечеството епоха, която трябва да се познава и разбира.

           Всяко прекъсване в паметта за миналото и историята е опасно и води до повторение на стари грешки и изпитания. Отрицанието и очернянето на личността на Георги Димитров не може да продължи вечно, това обикновено е само период, епизод в човешката история, когато временно побеждава реставрацията и разрушението. Неизменна е задачата, а и времето, което идва неминуемо ще върне Георги Димитров на заслуженото му място в българската и световната история. И не само него, но и цялата плеада светли личности, негови другари, съидейници, съмишленици и герои на нашата история от края на ХIХ век и част от ХХ. Наш дълг е да се борим и отстояваме това, да не бъдем малодушни, разделени и дезорганизирани.       

                                                        ****                                    

           На първо място, огромен е приносът на Георги Димитров за формирането революционния характер на нашето социалистическо движение още в първите две десетилетия на ХХ век, когато съмишлениците на Димитър Благоев и Георги Кирков, а впоследствие и той самият водят безкомпромисната борба за идеите, принципите и ценностите, които ще определят социалистическата същност на Партията и бъдещето на България. В БРСДП, в кръга на Димитър Благоев и Георги Кирков (и особено под неговото ръководство), Г.Димитров израства като партиен, синдикален и политически ръководител, като международен деец с огромен авторитет и обаяние  и тях той счита за свои учители, остава завинаги техен последовател, съратник и продължител и никога не отстъпва от интелектуалното ниво и облик на партията, което първоапостолите налагат и отстояват. Рамо до рамо с Георги Кирков  Георги Димитров работи за изграждането на работническите синдикати, възглавява стачки, участва в остри класови и политически битки, пише статии и активно работи за разширяване на дейността и влиянието на Благоевата БРСДП(т.с.). Лично е препоръчан от Георги Кирков, известен с безпогрешните си критерии за член на ЦК и като един от най-младите и надеждни дейци и ръководители на партията.

          По време на войните Георги Димитров е избран за народен представител (едва на 31г., като най-младият в българския Парламент по това време), получава и доверието за общински съветник в София, като едновременно израства и на международното поле – в средите на международното социалистическо движение, където категорично отстоява антивоенната доктрина на БРСДП (т.с.) и призивите за солидарност на балканския пролетариат, както и позицията за решаването на националните проблеми на Балканите чрез Балканската федерация, която остава неговия идеал до края на живота му. Посреща заедно със своята партия, работниците и огромната част от българския народ Октомврийската революция и разпространява нейните лозунги. Георги Димитров е начело на младите и енергични дейци, които пренасят принципите, стандартите и традициите на тесносоциалистическия период в новото време и новия етап на класовите и политическите битки след Октомврийската революция.

              Второ. В условията на дълбоката социална, икономическа, политическа криза на следвоенна България и в търсене на изход, Георги Димитров издига правилния път в този момент за лявото движение – единният фронт и Септемврийската въстание. Тогава страната е взривена от антиконституционния преврат на 9 юни 1923г. и последвалите въстания и незатихващата  до 1944 г. гражданска война. Събитията на 9 юни са началото на фашисткото настъпление на капитала в България, несъмнено с българска специфика. В условията на криза Г. Димитров е убеден, че са възможни две решения: едното е капиталистическото решение (дясното), което по това време в България придобива най-реакционен, кървав и фашистки характер. Другото е това, което идва от народа, което посочват трудещите и участват в неговото решение. Със своите седем статии, посветени на Единния фронт от страниците на „Работнически вестник“, той прави своя първи значим принос в обществено-политическата мисъл в България и в лявото движение.  В тях проникновено изразява  и формулира идеята за Единния фронт.  Тя е в основата  на усилията да се създаде лява демократична коалиция против насилието, терора и крайната цел е – установяване на работническо-селско правителство. Единият фронт, лансиран за първи път в света от Георги Димитров е нужен на България не само в името на въоръжени, въстанически действия, но и на една продължителна и мащабна политика в бъдещето. (3) Димитров, Г. т. 7, с. 100-101, 206, 223) Той е уверен, че  след преживените катастрофални войни и кървави удари, след пълното фиаско на буржоазните партии, е невъзможно капиталистическите партии да увлекат след себе си широките народни маси в името на обща национална програма.

         Георги Димитров заедно с Васил Коларов застават начело на подготовката и провеждането на Септемврийското антифашистко въстание, безспорно първо в света. Днес официалната историография отричат антифашисткия характер на Септемврийското въстание, като по този начин се оправдават действията на върлуващата политическа фашистка реакция в България, чийто следващ връх след хилядите жертви, е законодателството, прието само няколко месеца след злокобните им действия през Септември 1923г. Тази неолиберална теза опровергава оценката на Георги Димитров и на мнозина негови съвременници за фашисткия характер на действията на превратаджийската власт след 9 юни. (4) Пак там, т.10, с. 394 Съществува документ (от септември 1924 г.) от кореспонденцията на проф. Ал. Цанков и министъра на външните работи на правителството му Христо Калфов (изпратен в Италия да проучи опита на Мусолини), в което премиерът споделя: „…има мнение в чужбина между обществото и печата, че правителството не се ползва с добро име. Минаваме за недемократично, реакционно и фашистко правителство. Това е общото впечатление на всички. Това дава повод на някои да повдигнат въпроса за смисъла на правителството. Дори някой ми намекна не е ли време вече да се оттеглим. Отговарям, че сме готови винаги да разискваме по въпроса, но трябва да се отчитат вътрешните и външните условия.“  (5) (ЦДА, ф. 369к, оп.1, а.е.313, л.3) По-категорично мнение и характеристика на деветоюнската власт е излишно да се търси.

          Точна и актуална до днес е оценката на Георги Димитров за Септемврийското въстание в 1923 г., в която той посочва, че то „…има тази незаменима заслуга за развитието на българската демокрация, че положи основите на нейното действително единство. То циментира работническо-селския боеви съюз като основа на това единство... Въстанието беше разбито, но народните маси в своето огромно мнозинство останаха непримирими към фашизма. Между народа и фашизма, между капиталистическата буржоазия и трудещите се маси въстанието изкопа такава дълбока пропаст, която с нищо не можа да бъде запълнена и която определи цялото последвало развитие на нашата страна до победоносното въстание на Девети септември 1944 г…“(6) Димитров, Г., Съч. т.14, с. 242.

             Трето. Георги Димитров – героят и победителят в Лайпцигския процес. Още в началото на 20-те години на ХХ век  Георги Димитров внимателно следи събитията в Италия и появата на фашизма, настъплението на капитала се превръща в международно явление, като последно средство на капитала в борбата срещу работниците и трудещите се. А превратът на 9 юни в България му дава прозрението, че „Фашизмът съвсем не е само антикомунистически, той е в същото време е антинароден.“ (7) Пак там, т.7, с. 210 Това забележителното вникване и разбиране на проблемите на своето време, натрупаният опит, особено в последното десетилетие на настъпление на  фашизма през 30-те години, съчетани с необикновения му характер и подготовка, отвеждат Георги Димитров в епицентъра на събитията през 1933г. и в инсценирания Лайпцигски процес. По неговите думи „В Лайпцигския процес фашизмът за първи път дебютираше в ролята на европейски жандарм срещу комунизма.“(8) Пак там, с.383 И както е известно този дебют завършва с катастрофа за инициаторите. Решаваща роля за това има главният обвиняем Георги Димитров. Несъмнено целият живот до този момент, революционният му опит, идейната и интелектуална подготовка са от важно значение за успеха му. Но наред с това, както споделя той „…в затвора прочетох около 6700 страници по германската история“ (9) Пак там, т.9, с. 300. Изучаването на германската история му разкрива връзката между миналото на германския народ и събитията в този исторически момент, които засягат целия свят. Той не разчита на предоставения му от властите служебен защитник, но и проникновено изучава германското право, което му дава възможност да се защитава и активно да участва в съдебния процес „…и като подсъдим, и като самозащитник“, като свое естествено право. А това за него е собствената му „комунистическа, революционна чест“, в защита на „своите идеи, своите комунистически убеждения. Аз, казва Георги Димитров „защитавам смисъла и съдържанието на моя живот.“  (10)Пак там, т.9, с.258

           Защитната му реч е характерна със забележителни анализи и заключения за характера на фашизма, блестящо осветляване  и обобщаване на  сложни социални явления в съвременния свят, разкриването противоречивостта на обвиненията и механизма на съдебното следствие, което впрочем има изключително значение за изхода на процеса и решенията на съда. И днес, когато политици и анализатори в България сипят хули и обвинения към българския народ, е нужно да си припомним блестящата му защита и протеста му срещу нападките към народа му да изрече: “Аз нямам причини да се срамувам, че съм българин, и аз се гордея, че съм син на българската работническа класа.“(11) Пак там, т. 9, с. 261. Обстойната, аргументирана реч, изпълнена с факти, анализи и заключения отхвърля принципите и логиката на обвинението и насочва съда и световната общественост към действителните подпалвачи и същност на процеса. По време на процеса се изгражда мощна подкрепа на подсъдимите, на Георги Димитров, създава се онзи Единен фронт, който той самият обосновава още през 1923 г. и за който се бори повече от едно десетилетие.

            Бих искала да цитирам думите на Гьоринг за легендарния победител, тъй като те са убедителни и верни и заради това, че са произнесени именно от противник, от един от инициаторите и творците на замисления разгром на левите сили в Европа. Според Гьоринг, личността на Г.Димитров е „международна величина“, която „се намира в центъра на обществения интерес“. „Може с положителност да се очаква – по думите на Гьоринг, – че в бъдеще той ще бъде един от най-яростните противници на националсоциалистическа Германия, за което е особено способен, поради своята интелигентност.“ (12) Исусов, М., Георги Димитров – жизнен път и политически идеи, С. 2004. с. 327 .И прозрението се оказва точно. Това се случва. Нещо повече.

          Четвърто. Скоро след това в условията на развихрящия се фашизъм, Георги Димитров формулира и обявява от трибуната на VII конгрес на КИ спасителната идея за единния работнически и Народния антифашистки фронт в борбата против настъпващия фашизъм. В средата на 30-те години на ХХ век, след неизживяната още дълбока криза на капитализма, фашизмът се превръща в световна опасност, а с това светът се доближава до нова война, като изход от кризата. Огромният авторитет, новите му идеи, рушенето на вредните догми и острата необходимост от обновление в КИ, налагат Георги Димитров като идеолог и новатор на промяната, на единството в борбата против настъпващия фашизъм. За него борбата против фашизма се е превърнала в лична съдба повече от десетилетие.

        Убедително, мобилизиращо и категорично звучат думите на Г. Димитров пред конгреса: „Фашисткият звяр трябва да бъде обуздан. Трябва да му се противопостави мощният, организираният юмрук на Народния фронт. Трябва да му се надене железен намордник, за да не може да хапе.“ (13) Димитров, Г., цит. съч., т.10, с. 294. Дава и  точното определение на фашизма, което звучи изключително актуално и днес:  че „фашизмът е открита терористическа диктатура на най-реакционните, най-шовинистическите и най-империалистическите елементи на финансовия капитал.“ Но според него това определение не изчерпва типологията на фашизма като ново за онова време социално и политическо явление. Внимателният прочит днес, при сходните условия, обстановка и прояви, ни позволява по-ясно и пределно точно да разберем не само значимостта, актуалността, но и непреходността на оценките и тълкуването му на същността на фашизма. „Фашизмът е не локално, не временно или преходно явление…фашизмът се старае да проникне в масите и да си създаде сред тях идеологическа, политическа и организационна опора.“ „Фашизмът не ще рухне автоматически.“, „…фашизмът няма да падне от само себе си. Той няма да се откаже от по-нататъшното разпалване на войната…“ „Фашизмът беше една тоталитарна система, но тя беше наложена, както се знае, от горе, с терор и насилие над народа и нейният смисъл се заключаваше в неограниченото господство и диктатура на една шепа едри капиталисти, финансови магнати, гешефтари и политически авантюристи над огромното мнозинство от народа за неговото ограбване и поробване.“ (14) Пак там, т. 10, с.49,  273 - 297

        И нещо особено важно днес – фашизмът, както миналия век, така и сега се разпространява с национални полутонове и разлики, без стандарт и унификация. В страните, където се проявява, фашизмът се опира на собствената историческа ретроспекция и национална митология, със свои ярки черти, но въпреки това, моделът смисълът е общ. Ето как той очертава това явление, което е особено важно и днес: „Надминавайки със своя цинизъм и лъжа всички други разновидности на буржоазната реакция, фашизмът приспособява своята демагогия към националните особености на всяка страна и даже към особеностите на различните социални слоеве в една и съща страна.“ Затова препоръчва той, е „Необходимо  във всяка страна да се изследва, да се изучи, да се издири национално-особеното, национално-специфичното във фашизма и съобразно с това да се набележат методите на действие и форми на борба против фашизма.“(15) Пак там, т. 10, с. 24, т. 11, с. 14. В този смисъл напразни са усилията на съвременни историци, чиито аргументи за липсата на фашизъм в България е отсъствието на редица черти от германския или италианския фашизъм.

                 От трибуната на VII конгрес на КИ, Г.Димитров предупреждава, че  „…без унищожението на фашизма до последен остатък няма да има мир и демокрация.“ (16) Пак там, т. 13, с. 227 Малко повече от десетилетие след това (на Петия конгрес на БКП въз основа на преживения опит, Г.Димитров заявява: „Не може да бъде радикално и без остатък премахнат фашизма, ако не се посегне на крупния капитал…“ (17) Пак там, т. 14, с. 273

            Срещу този фашизъм и неговата глобална опасност, героят от Лайпциг лансира идеята, че Единният пролетарски фронт е недостатъчно политическо средство в борбата против фашизма, настъплението на капитала и войната, а върху неговата основа е необходимо да се създаде широк Народен антифашистки фронт. За това, като начало е жизнено необходимо единството на работническата класа и нейните организации, на масовите професионални съюзи, на левите партии. А програмата на Народния фронт се изгражда и е насочена към “защита  интересите на трудещите се, за защита на демокрацията и мира против фашизма и фашистките подпалвачи на войната.“ (18) Пак там, т.10, с. 285. Затова не само исторически невярно е, но е и кощунство да бъдат равнопоставени комунизмът и фашизмът, както това се прави повече от тридесет години.

        Идеите на Г. Димитров пред VІІ конгрес на КИ за единен и народен фронт засягат жизнените интереси  и надеждите на милиони хора и неслучайно в средата на 30-те години на ХХ век

      Пето. Забележителна е ролята на Г.Димитров като авторитетен международен деец и генерален секретар на КИ в годините на Втората световна война и Отечествената война на съветските народи.  Той е в постоянна оперативна и директна връзка със Сталин, Молотов, Жданов и други съветски ръководители, със съветските военни и организаторите на партизанското движение. В тежките месеци в началото на германската агресия, организира интернационален полк за отбраната на Москва. В полка са включени политически емигранти  от различни националност – испанци, чехи, словаци, българи, поляци, гърци, румънци, англичани, испанци, виетнамци и пр. При формирането на полка по предложение на Г.Димитров участват и изтъкнатите български комунисти: Цв.Радойнов, Христо Боев, Иван Винаров (който е и политкомисар на полка). Коминтерна и Георги Димитров са ангажирани с организирането, обучението и изпращането на нелегалните групи от емигранти, намиращи се в СССР в техните страни, окупирани или зависими от хитлеристка Германия. Първа е изпратена българската група  и с подводници и самолети общо 50 души с революционен опит, известни в нашата история като подводничарите и парашутистите.

            С огромен интерес и тревога Георги Димитров следи събитията в България. Особено характерно е едно негово писмо до В.Коларов (31.12.1941г.), в което пише: „Съществуването на България като самостоятелна държава е поставено на карта. Има само едно единствено средство за спасение на нашия народ от гибел и страната ни от катастрофа – това е общонародното движение, движение на армията и народа срещу предателската политика на продалите се на Хитлер български управници...“ Това е и основанието да възглави ОФ в България, да започнат излъчването специални радиопредавания от съветска територия за България (а и за всички окупирани страни), да полага изключителни усилия за разгръщане на антифашистката съпротива в България и другаде. Разбира се, като българин, за него ежедневна грижа е разрастващата се антифашистка съпротива в България и подготовката на деветосептемврийското въстание. На  тези въпроси са посветени големите му статии „Накъде върви България“ и „Кризата в България“, „Правителството на Багрянов“ и други. Тези статии придобиват широка международна известност не само в България. Те предизвикват и редакцията на в. „Ню Йорк Хералд Трибюн“, който пише: „Българите знаят, че имат в Москва великолепен и влиятелен защитник, известния български комунист Георги Димитров…Димитров ще бъде безпощаден към българските управители, които ги вмъкнаха във войната, но те са убедени, че той ще защитава интересите на България.“ (19) Исусов, М. цит. съч. Неговото огромно влияние  в световното комунистическо, антифашистко и демократично движение, а също и сред съветските ръководители има решаващо значение за спасяването на София от пълно разрушаване в резултат на бомбардировките на английски и американски самолети. По молба на Г.Димитров Съветското главно командване се свързва с командването на САЩ и настоява да бъдат спрени ударите над София. Това е истината за спасяването на столицата ни от рушителните бомбардировки през пролетта на 1944 г., а не героизираният офицер кап. Димитър Списаревски, чийто идеал е Хитлер.

         Особено важно е намесата и действията на Георги Димитров в навечерието на настъплението на Съветската армия към България. Той лично информира ген. Жуков и Сталин, че българският народ ще посрещне като освободител Съветската армия и че е ненужна и опасна подготовката на военни действия на българска земя. Думите му са посрещнати с доверие. Това личи от отправеното обръщение на генерал Толбухин към българите в навечерието на навлизането на съветските войски на българска земя: “Червената армия няма намерение да воюва с българския народ и неговата армия, тъй като тя счита българския народ за братски народ.“

        Шесто. Изключителният принос на Георги Димитров за изграждането на нова, модерна социалистическа индустриална България със свой път към социализма. Този нов социален, хуманен и антропологически проект е насочен изключително към човека, към формирането на новия човек с високи духовни, интелектуални и физически качества. В периода след 9.09.1944г. образът и личността на Георги Димитров се уплътнява и обогатява и като държавник – патриот, и строител на социалистическа България с ясна концепция за изграждането на социализма по специфичен български път: чрез народната демокрация, по пътя на всеобщата модернизация и индустриализацията; на културното и духовното развитие на народа „тъй като в областта на културата няма големи и малки народи“.

             Друга важна заслуга на Георги Димитров като държавник е: запазване на териториалната цялост на страната при крайно тежките международни условия след Втората световна война с решителната подкрепа на съветската държава и дипломация, когато България се третира като бивш съюзник на победената хитлеристка Германия; осигуряване на мощна международна защита и гаранция за сигурността и интересите на България при подписването на мирния договор в Париж (февруари 1947г.) и урегулиране на отношенията със съседните ни страни; реализиране на идеята за народната демокрация и Отечествения фронт като основа на многопартийната политическа система след 9.09.1944г. И действително, както той предвиждаше България за няколко десетилетие постигна това, което другите страни и народи бяха постигнали за столетия. Последните повече от три десетилетия мнозина целенасочено търсят грешките му, особено в последния период от живота, когато  той и продължително боледува. Това е част от войната с Миналото ни, с историята. Но обективният анализ доказва, че грешките не могат да затъмнят и намалят нито историческите заслуги, нито пък националната и световната значимост, силата на авторитета и всесветското му влияние и авторитет. Днес ние българите се лутаме в нашата обезлюдена земя и все повече  пустеещите села и градове, където не запазихме дори останките от заводи, предприятия, земеделски кооперативни стопанства и от мавзолея дори; живеем в заблудата за благоденствие от европейски фондове и субсидии, а политиците ни водят все по грешни пътища, по чужди идеи и нареждания. Забравяме, че Георги Димитров завеща на България едно от важните свои послания за вечни времена: „Бъдещето на българския народ е неразделно свързано с великия руски народ, наш двоен освободител“.   


Доклад от конференцията за 140 годишнината от рождението на Георги Димитров, организирана от БАС и БСП-София



 





24.06.2022 г.

Георги Димитров и кучетата пазачи - Велиана Христова

 

Преди да дойде демокрацията, в Димитровград имаше знаменит паметник на Героя от Лайпциг Георги Димитров. Демонтираха го през 1991 г. Знаете ли къде е захвърлен сега? Под купища пръст от сгради за… отглеждане на кучета. На 17 юни т.г. местни представители на БАС и БСП на среща за 140-годишнината от рождението на Димитров отново настояха паметникът да бъде възстановен на мястото му, за което има решение на Общинския съвет още от 2012 г. – неизпълнено и досега!

Когато говорим за историческа личност от мащабите на Георги Димитров – човекът, който пръв в света обяви бой на фашизма и изобличи неговата същност, няма как да разглеждаме темата извън контекста на това, което се случи в България в последните 32 години. Става дума не само за унищожаването на икономиката и селското стопанство в държавата, но преди всичко – за подмяната на мисленето, за изличаването на паметта на нацията, извършено методично и целенасочено под чужд диктат и в чужд интерес. Успешно. Ако преди 30 години всяко дете знаеше какво е Лайпцигски процес и кой е Георги Димитров, днес студенти първокурсници те гледат объркано и вдигат рамене, когато им зададеш въпрос за него. Защото ПРАВИЛНАТА нагласа в руслото на новата ценностна система е никой да не помни това. През всичките 32 години левицата у нас не се противопостави на подмяната на историята, не противодейства на масираните опити да бъде очернено нейното минало. Помните ли как не така отдавна по БНТ ни показваха Димитров с дамаджана в ръце, пеещ кръчмарска песничка? Било поднасяне на историята по нетрадиционен начин! Извадиха тялото му от мавзолея, после взривиха (!) и самия мавзолей, докато по същото време НАТО бомбардираше Белград… Смениха табелките на улици, носещи неговото име, демонтираха негови паметници, заливаха ги с боя и драскаха свастики по камъка. Изопачиха биографията му, откровени лъжи направиха от него карикатура и демон на „комунизма“, предател на България. И тези дни отново „мастити учени“ заливаха  ефира с небивалици, че бил насадил у нас македонизма, без да ги е еня, че му го приписват и на него, а той по това време е все още в затвора Моабит; че ръководството на БКП  в Москва бойкотира заседанието на Коминтерна по македонския въпрос и, че за изпълнението на това решение на Коминтерна, разпуснат през 1943 г., Димитров не предприема  абсолютно нищо; че именно Димитров приживе успя да се противопостави на Тито, победителя във Втората световна война, и на плановете му на за македонизиране на Пиринския край. За тези, които застанаха на страната на Хитлер и докараха България до катастрофа,  дума лоша няма, а за тези, които с цената на болезнени отстъпки успяха да опазят границите на България – кофи с помия.

Но държавата и нацията се разграждат не толкова чрез убиване на икономиката, колкото чрез образованието.  Икономика може да бъде възродена, макар и безкрайно трудно, но погромът в образованието нанася дълготрайни и нелечими рани. Именно затова трябваше да бъдат скопени учебните програми по история на България в училище. С помощта на соросоидни подлеци, подкрепени от образователното ни министерство, от програмите  бяха заличени разни "дреболии" като Септемврийско въстание или Лайпцигски процес, оня преврат на 9 юни и онези погроми през 1923-1925 г., избили, избесили, издушили хиляди земеделци и комунисти, десетки политици и интелигенти като Гео и Хербст! Това скопяване на историята направиха десните правителства и особено на ГЕРБ след 2015 г.  И който спомене изхвърлените от историята факти, не е европеец, а е комунистическо мекере. Вижте темите в учебната програма по история за VІІ и Х клас – в които се изучава миналото на България.  Целият период „между двете световни войни“ е представен  орязано, в съответствие с новите идеологически схеми. Няма присъединяване към Хитлеровия райх, няма Закон за нацията, няма Съпротива, няма окупационен корпус в Сърбия, няма партизани, 12 000 избити ятаци, ястребинчета, кой срещу кого воюва, няма победа на Червената армия над нацизма! В седми клас от детето се изисква обтекаемата формулировка да „дава примери за вътрешнополитически конфликти и противопоставяния през 20-те – 30-те години на XX век“. В десети клас пък целият трагизъм на периода до 1944 г.  в историята на страната ни е очертан между две теми: „Левият политически радикализъм“ и „Кризата на демокрацията, превратът от 19 май 1934 г и безпартийният режим“. Новите понятия, които учениците трябва да усвоят са: „Комунистически интернационал, терор, атентат, безпартиен режим“. Явно левите радикалисти са нарязали Стамболийски на парчета и голяма демокрация се е вихрела по времето на Александър Цанков Кръволока! Преди в Х клас се изучаваха поне нацизмът и теорията за "чистата раса". Вече не се изучават. Е, няма друга държава, която да е стигнала дотам, че да се срамува от борбата си срещу фашизма! Авторите на учебници били свободни да разгърнат поставените идеологически теми, пък учителите щели да намерят баланса. Та този баланс доведе до нелепостта в учебниците по история още от 2001 г. Георги Димитров да фигурира с една снимка като „член на ЦК на БКП (т.с.)“ – без обяснение, че БРСДП (т.с.) става БКП в края на май 1919 г.  И толкова – нито кой е Димитров, нито защо е поместена снимката му. Нито една буква за Лайпцигския процес.

Няма национална образователна система, в която знанията по история са оставени на случайна намеса на учителя или на семейството. И до ден днешен целият свят тачи най-известния българин - Георги Димитров, в много държави – дори в Африка, има негови паметници и улици, които носят неговото име. В Лайпциг има дори музей на Георги Димитров! А преди дни, на 17 юни т.г., пред неговия паметник в Москва пък бяха дошли да почетат юбилея му хора дори от Бразилия. А у нас Димитров е изгонен от масовото обществено съзнание и знанието за него се превръща в апрокриф. И Лайпцигският процес изчезна от съзнанието ни за върховете в нашата история. Нищо, че още тогава, през 1933 г., светът въстава срещу несправедливо обвинените българи и се свиква Лондонски контрапроцес в тяхна защита, а днес в цяла Европа и в света Димитров е признат за мастит интелектуалец и политик на ХХ век, а речта му в Лайпциг продължава да бъде един от върховете в битките срещу фашизма. Дотолкова, че когато през 2014 г. кметът на френския град Сен-Сир-л’Екол реши да преименува улицата „Георги Димитров“, местните жители се възпротивиха и не позволиха това да бъде направено. Отидете в музея в Лайпциг пък и вижте акцента, поставен върху факта, че Димитров организира в Амстердам европейския конгрес за култура против войната…

Министър Николай Денков, сега в оставка,  оповести намерение през лятото да бъдат преразгледани всички учебни програми по всички учебни предмети. И по този повод тази седмица съобщи резултатите от анкети сред учителите. Сред отговорите на учителите – поне според МОН, няма искане да бъде върната историята в предмета история, да се поправи вандалщината в учебната програма.  Само за началния курс предложили изучаването на личности да завършва с героите до Освобождението. Страх ли ги е преподавателите да нарушат спуснатата отгоре „правилна“ линия, или вече дотолкова свикнаха с насадената линия на обезбългаряване, та вече не им прави впечатление? 

Като се връщам към паметника в Димитровград, затрупан от сградите за отглеждане на кучета, се сещам за една книга на директора на „Льо Монд дипломатик“ Серж Алими, издадена у нас през 2008 г. Заглавието й е „Новите кучета пазачи“. Темата е, че в печатните и електронните медии господстват сервилна журналистика, индустриални и финансови групировки, пазарно мислене, мрежи от връзки. Поднасят се „правилните“ информации,  нелепи знаменитости, изкуствени сблъсъци, взаимни услуги. Вездесъщи журналисти, чиято власт е подкрепена от закона на мълчанието, налагат дефинициите, а професията става все по-уязвима заради страха от изхвърляне на улицата и безработица. Тези пазители на реда са новите кучета пазачи на политическата и икономическата ни система. Те се появиха и махат сити опашки и у нас вече три десетилетия, откакто дори в образователното ни министерство смятат, че „думата Родина е натоварена с негативни конотации“. 


Текст за конференцията на БАС и БСП-София за 140-та годишнина от рождението на Георги Димитров    

Източник : Поглед.инфо, 23.06.2022 г.


 

19.06.2018 г.

Вечно неудобният Георги Димитров – Александър Симов

Тези дни, признавам си, се отдадох на любимото си забавление - четенето на български десни медии. А там попаднах на истинско торнадо от стонове, въздишки, плюнки и мелодраматични хълцания по адрес на БСП. Поводът беше, че Корнелия Нинова е казала, че делото на Георги Димитров е незаличимо, че Драгомир Стойнев е уважил празника в Ковачевци, а и че много социалисти из социалните мрежи пишели възхвали на Героя от Лайпциг. Неонацисткият сайт "Фактор", за който един мой познат проницателно отбеляза, че всичко различно от Адолф Хитлер за тях е комунизъм, дори се бе опитал да изкове присъда и тя звучеше така: "Днес БСП отново демонстрира нагледно, че не е мръднала и на милиметър от времето, когато се наричаше БКП". А под тези статии десните орки се бяха разкипели и изсипваха тонове словесна помия по паметта на един голям човек.

Откровено си казвам - тази злост не само не ме ядоса, но дори ми подейства вдъхновително. Георги Димитров продължава да е неудобен, а това е най-сигурният признак за политически живот. Той предизвиква кипеж, страсти и емоция, което показва със сигурност, че има още какво да търсим като символ, поуки и насоки в неговото дело, че има какво да даде на нашето поколение, а и на хората след нас. Политическите мъртъвци не предизвикват спорове, а останалите завинаги в миналото не вдигат обществения градус. Дори днес е точно обратното. Войната срещу Георги Димитров се ожесточава с всеки изминал ден и медийните изблици като описаните го доказват. Доказва го между другото и родната му къща. Живея на около 300 метра от нея и виждам как някоя злодейска и подла ръка постоянно се опитва да оцапа паметната плоча на Димитров, което е израз на маниакална ярост. А какво, ако не война с паметта беше и взривяването на Мавзолея, пърформанс, който се обърна срещу своите автори и разруши политическите им кариери?

И заради това днес, ако искаме да правим автентична равносметка на времето, ако искаме да бъдем истински социалисти, трябва не да крием нашето преклонение пред Георги Димитров, а да се запитамe - какво в неговите идеи предизвиква толкова безсилна злоба, че е съвсем очевидно, че тя прикрива страх. С какво Димитров е страшен за обществената подлост на времето ни и за държавата ни, която от десет години е затънала в стабилност, "геополитически успехи" и политическо безвремие?

В образа на Димитров винаги ме е изумявала неговата огромна енергия, хъс и политическа харизма. Ние и до днес продължаваме да помним неговия подвиг на Лайпцигския процес, за това как битката му с Гьоринг се превръща в първото и единствено за много време след това поражение на нацизма, за неговите усилия като шеф на Коминтерна за създаването на народен фронт, за героичните му усилия за възстановяване на България след Втората световна война. Но ми се струва, че България бе върната назад в своето политическо и еволюционно развитие до такава степен, че днес трябва да се опитаме да възстановим и образа на Димитров като ръководител на стачки, като отдаден борец със социалната несправедливост, като непримирим водач на народното недоволство срещу бедността, неравенството, ниското заплащане. Нали именно Димитров е един от ръководителите на политическата стачка на транспортните работници през 1919 година, недоволство, което разтърсва тогавашна България и показва, че Комунистическата партия има изключително силно влияние сред работниците и е готова да води докрай битката за тяхната защита. Но тук има интересен детайл, който не трябва да изпускаме. Битката за социални права може да бъде истинска и автентична, само ако е част от проект за реална промяна на света. В противен случай левицата стига до днешната си ситуация - да вярва, че като сложи по пет лева към пенсиите отгоре това ще се брои за социална политика и ще бъде оценено на следващите избори.

Никога не става така.

Левият човек иска проект за бъдещето, да знае, че политическото действие има за цел да промени радикално страната, а няма да се впише в статуквото и в олигархичната мъглица, която задушава всичко наоколо. Точно този урок трябва да научим от Димитров и от комунистите от неговото време. Тяхната битка има спадове, обрати, конфликти, но е битка с ясна цел и смисъл.

Те искат социализъм и точка.

Точно това дава енергия на Димитров да напише една статия, която много обичам "Единен фронт или класово сътрудничество". В нея виждаме неговия истински образ - кипящ от енергия, политическа страст и стратегическа мисъл. Той формулира идеята за "единен фронт на труда" като начин за осъществяването на конкретни социални цели. Но този единен фронт не е вписване в системата, а е опит за нейното разтърсване. Той не е подчиняване на политическото статукво, а възможност на същото това статукво да бъде демонстрирано, че промяната идва с бързи стъпки.

Именно в този текст виждам онзи автентичен ляв пламък, който ни е така необходим днес, защото той представлява един манифест на непримиряването,  на постоянната съпротива. В него е описан механизмът на политическо въздействия на елитите и паническите им действия в ситуация на криза. Когато кризата почука на вратата, същите тези елити бързат да се разтапят от красиви приказки и социални обещания. Точно така се случи през 2008 година, когато голямата световна криза дойде като наказание за годините на безмерна алчност. Спомнете си само какви прекрасни обещания бяха изсипани, но когато днес ситуацията се поправи, всички светли приказки бяха забравени. Димитров си дава ясна сметка за този процес и заради това ненавижда до дъно Социалдемократическата партия в онзи миг, защото тя е формация, която е избрала колаборацията. А той прекрасно знае и вижда механизмите на експлоатацията. Богатите никога не отпускат доброволно социални привилегии. Те не подлежат на договаряне и преговори. За тях се стачкува. За тях се воюва.

Ние днес като общество сме забравили как сме постигнали малкото останали социални благини. Като правото на два почивни дни. Или на 8-часов работен ден. Като минималната работна заплата. Ако кажете на някой от десните градски лумпени, че дължи това и на Георги Димитров, той сигурно ще изхърка възмутено, но историята обича да бъде иронична.

И нека не ви изглежда пресилено, но съм убеден, че част от битката срещу Димитров днес е именно опит за задушаването на всяка социална алтернатива в зародиш, опит за спиране напълно на социалистическото мислене  и изолиране на младите поколения от идеята за промяна. Вместо промяна днес им подхвърлят някакви изхабени дъвки за "капитализъм с правила", идеята, която би докарала Георги Димитров до смях. Правилата дойдоха в капитализма като функция на лявата борба. Иначе сам по себе си той е като отвързано чудовище, което премазва човешки съдби и точно заради това Димитров толкова настоява всички работници като един да излизат на улиците, за да се противопоставят.

Днес, уви, България е социално разгромена държава. От нея е изтръгнато дори елементарното усещане за солидарност. Отделни прослойки излизат на улиците, но гласовете им остават гласове в пустиня. Синдикатите са се превърнали в продължение на властта, а синдикалните лидери умират да се снимат с премиера и го предпочитат пред снимките с миньори или шофьори. Ето защо хора като Димитров са опасни в сегашната ситуация. Те разрушават идиличните представи за класовото сътрудничество и описват света такъв, какъвто е. Това е освобождаващо усещане. И ми се струва, че българската левица също не бива да се бои днес от този речник. Диагнозата трябва да се казва в лицето и то с истинските думи. БСП трябва отново да открие смисъла в острата социална битка, защото това е единственият начин левицата да върне доверието в себе си. Разбира се, прекрасно съзнавам, че преди да направим това трябва да се справим с класовите колаборационисти в нашите собствени редици, защото и до днес ми е трудно да повярвам, че един милионер знае как да се бори за правата на тези, които експлоатира.

Георги Димитров е опасен и за нововъзникващия фашизъм в страната, който статуквото определено толерира. Достатъчно е да видите кои са част от имената на Паметника на жертвите на комунизма, за да ви стане ясно каква държава е България днес и наследниците на кои се опитват да превземат учебниците по история на абордаж. Точно заради това пред очите ни се прави огромен опит Георги Димитров да бъде изчегъртан от историята или да присъства в нея единствено като карикатурен и зловещ образ. И технологията на това демонизиране е достатъчно ясна - автентичните мисли и трудове на Димитров са захвърлени в мазетата на библиотеките, а всякакви псевдоучени на грантова издръжка редовно се опитват да изнасилят историята. Това е протофашизъм и Димитров щеше да го знае най-добре. Защото той никога не е имал заблуда за автентичната природа на това социално зло, което беше на път да унищожи Европа. Винаги е схващал механизмите за действието му. И веднага давам пример - в един доклад на Димитров от 1935 година попаднах на описание на фашизма, което може да разтресе човек: "Фашизмът хвърля народа в лапите на най-корумпираните, продажни елементи, но говори пред тях, че искат „честна и неподкупна власт”. Спекулирайки с дълбокото разочарование на масите от правителствата на буржоазната демокрация, фашизмът лицемерно негодува против корупцията..."

И само си помислете колко пъти напоследък сте слушали за битката с тази корупция и то от хора, които са потънали до ушите в афери и задкулисие. И това е интернационална схема. Нима в Украйна на власт под булото на антикорупционна революция не се промъкнаха злодеи, които запалиха живи хора в Одеса?.

И казвам това, защото в името на Димитров днешната българска левица трябва да води битка за историята. Фактът, че БСП проспа историческия реваншизъм на 90-те години и до днес е най-голямата отворена рана на партията. А всъщност именно там се води истинската борба за смисъла от съществуването на България. И ние трябва да спрем попълзновението на този прикрит фашизъм, който днес се опитва да подпише реабилитацията на десетки чудовища от нашето минало и да им даде документи за ангели.

Това е другата част от нашето статукво, което няма как да приеме Димитров. Защото той им е направил рентгенова снимка.

Той ги е видял ясно.

И нещо повече - той вече един път ги е победил.

Те няма да забравят това и неговата победа ги ужасява.

Защото пътят на Димитров всъщност е пътят на една победа.

Призовавам ви никога да не забравяте това.

 

 

 

 

Източник: блог на автора, 18.06.2018  

 

 

 

 

 

 

 

 

14.06.2018 г.

Георги Димитров е наш безценен национален капитал - Крум Василев

 

Тече осемдесет и петата година от зловещата и паметната 1933-та. Годината, в която хитлеристите се добраха до властта в Германия и започнаха кървавата си вакханалия срещу човечеството. Но същевременно това е годината, в която Георги Димитров им нанесе първото поражение и както никой друг прослави България.
Лайпциг 1933-та, процесът на века. Месеци наред световните телеграфни агенции, радиостанциите, вестниците описват в подробности двубоя между наперените гаулайтери и смелия българин антифашист. Възхитен, светът следи как Димитров от обвиняем става обвинител. С примка на шията, но с безстрашие и желязна логика той доказва, че на 27 февруари 1933 г. Райхстагът е опожарен от хитлеристите с цел да набедят и поставят извън законите силната тогава Германска комунистическа партия.
"Процесът с оглушителен трясък излиза от релсите", "Моралното мъжество на Димитров разбива на пух и прах цялата куклена обстановка на фашисткото мъчилище, наречено съд", "Достойнството изглежда вродено у този българин" - такива заглавия и оценки пълнят световната преса.
Двубоят в Лайпциг достига своята кулминация на 4 ноември, когато Хитлер изпраща в съда като "свидетел" Гьоринг, своя пръв министър, а в действителност пръв подпалвач. Задачата му е да спаси провалящия се процес. Резултатът - още по-голям провал. Притиснат от Димитров с трудни въпроси, Гьоринг изпуща нервите си и крещи: "Ще се разправя е вас, само да излезете от съдебната зала! Вън, подлец!"
Нацистът Бюнгер, председател на съда, изпълнява нареждането на началника си, полицията извежда Димитров. Незаглушени обаче остават и литват по света думите му: "Вие се боите от моите въпроси, господин министър!"

 


Световната преса гърми: "Съдът си направи харакири, понеже му липсваше смелост да отстрани от залата не Димитров, а Гьоринг", пише в. "Телеграф". "Тая схватка на Димитров с Гьоринг е страница от историята на човечеството. Димитров победи и целият свят се преклони възхитен пред неговата победа", написа Юлиус Фучик. "Човекът, който стои там, в Лайпциг, пред позорния съд горд, смел, несломим, ще остане да живее като един от героите на това тъмно време", писа "Арбайтер цайтунг". Предвиждането на австрийския вестник се сбъдна. Доказателства? - Многобройни. Ето само две:
Годината е 1943-та. Втората световна война е в разгара си. От Лайпцигския процес са изминали 10 години, достатъчен срок, за да бъде забравен. Не! 250 най-видни интелектуалци на САЩ отбелязват годишнината със специална декларация във в. "Ню Йорк Таймс". В нея заявяват: "Ние почитаме името и храбростта на Димитров. Неговият велик глас освети фашисткия мрак." Следват подписите на Алберт Айнщайн, Артуро Тосканини, Лилиан Хелман и още, и още - 250 имена на най-видни мъже и жени, цветът на тогавашна Америка.
Годината е 1982-ра, денят е 18 юни. Навършили са се 100 години от рождението на Георги Димитров. В родното му село, затънтеното Ковачевци, са се стекли хора буквално от цял свят. 148 представителни делегации! Дошли са да засвидетелстват почитта на управляващи и нелегални партии, на революционни движения и народни фронтове, на международни организации, на цели държави към паметта и делото на Димитров. Човекът, чието име стана синоним на смела борба срещу фашизма и на беззаветно служене на великия комунистически идеал.

Името на Димитров е живо и днес, доказателствата са много. Обаче "тъмното време", за което пише австрийският вестник, не е отминало. Гьоринг има приемници, които искат да изтрият от историята името на победителя от Лайпциг. За срам български, в противоречие със здравия разум, но в съгласие с бесния антикомунизъм и дивите балкански нрави, най-дейни са приемниците на Гьоринг в България. Докопали след 1989 г. властта, надянали си маската на борци за демокрация, те разграждат нашата държава не само материално, но и духовно. Великанът на духа Димитров и в гроба страши иванкостовци и евгенибакърджиевци, взривяването на Мавзолея през 1999 г. беше за тях само начало.
Годината е 2018-а. В края на май реших да обиколя Димитровските места в София и Ковачевци, докато все още ме слушат 93-годишните ми нозе.
Най-първо - гроба на Димитров. Слизам на последната, Орландовската трамвайна спирка. Тръгвам във вярната посока, зная, че гробът е на стотина крачки, посещавал съм го неведнъж. Въпреки това се измъчих, докато го открия - затулен сред джунгла от бурени и саморасли храсти. Дори най-тясна пътечка не води до него. Със съзнанието, че вършиш светотатство, принуден си да стъпваш върху други гробове, за да стигнеш до гранитната плоча с гравиран портрет и надпис: Георги Димитров, 1882-1949. Самият гроб не е запуснат, грижлива ръка е засадила пред плочата здравец. Но ако не знаеш точното място или ако някой не те заведе - няма да го откриеш.
Питам се наум: Не може ли някаква табелка, някакъв знак, поставен на най-близката алея, да сочи къде почива прахът на великия българин? Струва ми се, че дочувам отговор: Не може. Не разрешават иванкостовци и евгенибакърджиевци. Окопали се във властта чрез разни партии и партийки, те искат да заличат всичко, което напомня за Георги Димитров. Тръгни към ул. "Опълченска" и ще се убедиш.
Тръгвам. До къщата музей "Георги Димитров" на ул. "Опълченска" 64 се стига лесно - и с трамвай, и с метро. Но да се влезе в нея не може. Заключена е от много години.
Гледката е угнетяваща. Скромната едноетажна къща, в която Димитров е живял 35 години, се руши. Дворът - буренясал. Прозорците - затлачени от прах и паяжини, невъзможно е да се види какво има вътре. "Само бумажки!" - пояснява ми служителка от съседния, отлично поддържан Национален политехнически музей, който се радва на щедро финансиране: 548 000 лв. от Брюксел и 86 000 лв. от Министерството на културата - това прочетох на специална табела пред музея. И се питам наум: не може ли Брюксел и София да отделят нещичко и за къщата музей "Георги Димитров"? Не може, отговаря ми онзи глас. Плановете за нея са други.
Не е трудно да се досетя какви ще да са въпросните "други планове". Мраморната паметна плоча върху стената към улицата е счупена от единия край. Счупен е и прозорецът до нея, в двойното стъкло зее дупка. Няма нищо по-лесно следващият хулиган да хвърли вместо камък клечка кибрит, "бумажките" ще пламнат като барут. Една ли сграда, паметник на културата, изчезна по този изпитан сценарий, за да освободи от нежеланото си присъствие апетитен терен? А в дадения случай - и за да се премахне ценен свидетел за живота и делото на един великан, когото лилипутите ненавиждат. Всичко подсказва, че смъртната присъда над къщата музей "Георги Димитров" в София е произнесена. Нейното предизвестено убийство по един или друг начин ще стане факт. Как бих искал да бъда опроверган!
С надежда да видя по-различна картина поемам към Ковачевци. Чул съм, че там "грее по-друго слънце", защото след 1989 г. общинската власт се държи от социалистите.
Срещу билетче за 3 лева приличен автобус ме откарва от София до Радомир - 40 километра. За следващите 20 километра до Ковачевци наемам такси, някогашната автобусна линия е закрита.

 

 

Родното село на Димитров, потънало в зеленина, ме посреща с кристално чист въздух, с тишина и с център, който, поне на пръв поглед, изглежда като изваден от рекламен туристически проспект. Добри са били архитектите, добри са били и строителите преди 60 години, щом като няколкото сгради и преди всичко централната - Домът паметник "Георги Димитров", са запазили достолепието си. Но веднага подчертавам: за да не споделят и те нерадостната съдба на къщата-музей на ул. "Опълченска", заслугата е на ръководителите и жителите на Ковачевската община. Те не се предават въпреки противодействието на държавните органи в София. А противодействието е тотално. Село Ковачевци е зачертано от списъка "Сто национални "туристически обекта", родната къща на Димитров и домът паметник са лишени от държавна материална подкрепа. За Министерството на културата, за Министерството на туризма Ковачевци не съществува. Властимащите в София искат Георги Димитров да бъде забравен. Оказва се, че не го забравят не само земляците му, които всяка година в навечерието на 18 юни правят тържество в негова чест. Не го забравят хора от цяла България и от много други страни - за това свидетелства книгата за впечатления на посетители на дома паметник. През последните години в Ковачевци са били туристически групи от Сърбия, Гърция, Унгария, Германия. Най-често те идват по линия на антифашистките организации в тези страни.
Броят на групите, посещаващи Ковачевци, би нараснал бързо, ако Министерството на туризма го включи в обектите за исторически туризъм. Селото е само на 60 км от София, асфалтовият път е добър, природата - красива. В грижливо подредената музейна експозиция в дома паметник централно място е отредено на Лайпцигския процес. В красива кинозала туристическите групи биха могли да видят документални филми и да чуят автентични записи от процеса с гласа на Димитров.
На стотина крачки от дома паметник по добре поддържана пътека туристите ще се озоват пред родната къща на Димитров. Ще я разгледат, тя е малка, и на излизане от нея ще сложат, може би, китка пред скулптурата на баба Парашкева, майката героиня, родила и отгледала 8 достойни деца, на първото от които дали името Георги.
Живеем в съдбовно време на национално обезличаване и дирижирано размиване на доказани ценности. От историята ни, от учебните програми и учебниците се зачертават имена на личности, които всъщност я правят. Такава личност е Георги Димитров. Той защити вещо и вдъхновено своята Родина и делото на Светите братя Кирил и Методий, дълго преди папата да ги провъзгласи за покровители на Европа.
Георги Димитров е наш безценен национален капитал, безразсъдство е да го пропиляваме особено сега, когато престижът ни като държава и нация е на най-ниско равнище.
Дано не се лъжа, но ми се струва, че пропадането ни като нация започва да стряска все повече българи. Може би заговорва вроденият у хората инстинкт за самосъхранение, за национално оцеляване. Искам да е така и... започвам да фантазирам:
Годината е 2032-ра. България има парламент, в който иванкостовци и бойкоборисовци са загубили мнозинството си. държавата се управлява от здравомислещи хора.
Денят е 18 юни, навършили са се 150 години от рождението на Георги Димитров. В родното му село Ковачевци са дошли президентът, премиерът, депутати и министри, видни интелектуалци. Пристигнали са и делегации от близки и далечни страни. Националната ни телевизия излъчва тържеството на живо. Речи, цветя.
Цветя са обсипали и бюст-паметника на Георги Димитров, открит на нова софийска улица, която носи неговото име.
Разумът е надделял и в Столичния общински съвет. Като куриоз се споменава, че през 2017 г. тогавашният доминиран от ГЕРБ общински съвет взел смешното решение в сърцето на София, на мястото на взривения Мавзолей, да се издигне някаква безсмислена арт инсталация, наречена "Бронзова къща".
Слава Богу, умните са надделели, след широко обсъждане е взето решение на това място да бъде издигнат паметник на Аспарух. Проведен е конкурс и през 2013 г., в чест на 1350 години от основаването на България, внушителният монумент е открит тържествено. Недалеч от него е поставен паметен знак, че там някога се е издигал Мавзолеят на Георги Димитров, един от великите българи.
Фантазирам, въобразявам си, че иде такова време. Но изключено ли е в България разумът да надвие слепия антикомунизъм и дивите балкански нрави? Малко ли са примерите, когато фантазии и мечти, ако не са безпочвени, са ставали действителност?

 

 

Източник: вестник ДУМА, 15 юни 2018 г.

 

 

 

 

 

15.06.2017 г.

Победоносецът – Димитър Генчев


 

Името му и днес, в ХХI  век, е известно в цял свят. Той продължава да е най популярният българин в националната ни история за всички времена. Милионните тиражи на книгите му на всички възможни езици, присъствието на преводите му в най-реномираните европейски и световни библиотеки са информационен феномен, сравним само с електронните мрежи на съвременния глобализиран свят. За него знаят всички - и поклонниците, и враговете. Знаят го по всички континенти. Даже и тези, които го обичат или мразят, без да са го чели. Такава е съдбата на световните реформатори. С тяхното име хората са отивали на смърт или са получавали смъртта си от тяхно име. Личността му, делото му, животът  му не подлежат на забвение. Въпреки че за едни името му свети като ореол, а за други е позорен белег от дамга. Историята не предполага равенство в признанието ("...мнозина призвани - малцина избрани"), тя самата е борба за равенство, което ще настъпи след края на историята. А дотогава без никакво значение дали ще го обичат, или ще го мразят, а може би именно точно поради това, човечеството ще продължава да го помни и следователно да го съживява от "нине до присном" и от век на век. Защото един от избраниците на историята в трагичната и величава световна борба с кафявата чума, с мечтата и борбата за изграждането на един нов свободен и справедлив социалистически свят, беше той - българинът Георги Димитров.

 

 

В началото е словото на дядото. "Аз - ще напише Димитров в края на живота си - съм един от съратниците на Димитър Благоев". В тези думи са кодирани гордост и благодарност. Развитието му е като на всички от първата фаланга на чучулигите: Чернишевски, Добролюбов, Симон Дикщайн, Плеханов, Фридрих Енгелс и Карл Маркс. Цялото ветрило от "Какво да се прави" до "Капиталът". И всичко това - примляно и побългарено от първопроходците Димитър Благоев, Георги Кирков, Гаврил Георгиев, Кръстю Раковски, Георги Бакалов - златните пера на българския социализъм. Той чете с упоение от началото до края на съзнателния си живот. Магията на словото ще предопредели първата му професия още на 20 години. Littera, les belles letres - оловни букви, творчество, послание, борба...
Личностното самоизграждане на Георги Димитров е едно от най-любопитните зрелища в историята на българския социализъм. Той сякаш се появява от нищото, за да отиде във вечността. Печатарски чирак, словослагател, завършил поради заболяване едва четвърто отделение, той се самопревръща в интелектуалец от световна класа. Думите му, статиите, идеите, програмите се следят с напрегнато внимание от световното обществено мнение. Едва ли има смисъл да се привежда списъкът с имена на най-великите авторитети на ХХ век - учени, писатели, артисти, някои от тях нобелисти, които безрезервно се солидаризират с борбата му против фашизма - от Айнщайн през Андре Жид - до Артуро Тосканини. 
В процеса на самоизграждането си Димитров, разбира се, не е сам. Първите му учители по социализъм в софийското работническо вечерно училище са Димитър Благоев, Георги Кирков и Гаврил Георгиев. След тях се нареждат Васил Коларов, Тодор Петров, Николай Максимов, Христо Кабакчиев, Георги Бакалов, Кръстю Раковски, Роман Аврамов. Всички те са възпитаници на най-престижните европейски университети. Всички те са свидетели на една вдъхновяваща европейска реалност: истински фабричен пролетариат, мощни национални профсъюзи, социалистическа партия със свои депутати, величествени първомайски шествия, стачки и нещо непредставимо за нравите на Ориента - доброжелателното отношение на бюргерската маса, възпитана в традициите на просвещението и калвинизма към социалдемокрацията. Всички те привнасят на българската политическа сцена онзи специфичен облик на европейска образованост, култура и достолепност, който ги обединява в едно духовно, идейно и политическо братство - цялата тази "славна българска социалистическа младеж" (по възторжените оценки на техните професори), която ще се влее в българската социалдемокрация и под грижливата опека на Димитър Благоев, Георги Кирков и Гаврил Георгиев ще запише имената си в историята на българския социализъм. Младият Димитров има привилегията да е допуснат в този  бляскав интелектулен кръг на социалистическата интелигенция, за да извърви пътя си от "приобщен" през "равен" до лидер на българския социализъм.
...
Девети юни 1923 г. е трагичен водораздел в живота на Георги Димитров. Той е разривът между неговото житейско "преди" и "после". Преди: годините на борбата, личното удовлетворение, постигнатите успехи, законното самоуважение и надеждите за бъдещето. И после: жестокият самоанализ, политическият самосъд.
 В навечерието на преврата той е зает с рутинните си задължения на депутат. На 2 юни води поредната словесна престрелка с министър-председателя Александър Стамболийски и нищо не предвещава, че над България тегне угрозата от кървав преврат, който за дълги години ще отключи кървавата гражданска война в България.
По-нататъшните събития са известни. Десетки хиляди мъже отчаяно се противопоставят на превратаджиите. Селяни и граждани. Земеделци и комунисти. Стотици убити, хиляди затворени. Живият живот изисква бърза промяна на курса: единен фронт на комунисти и земеделци, решителен отпор на превратаджиите. Работническо-селско правителство чрез ново въоръжено въстание - това е решението на заседанието на Централния комитет на 5-7 август 1923 г. Партията поема по нов път. Пътят, който прокарва Георги Димитров. Прави го на страниците на "Работнически вестник". Срещу политическото насилие, зверските убийства, скъпотията, безработицата, предизвикани от алчността на едно капиталистическо малцинство, Димитров предлага обединение на трудещите се маси и интелигенцията в единен фронт за защита от настъплението на капитала и извеждане на страната от кризата. Въпреки че между партиите на трудовите хора - комунистическата, аграрната, социалдемократическата и радикалната, има сериозни различия по програмата, стратегията и тактиката, важното е, подчертава Георги Димитров, да се осъзнае, че тези различия са преодолими. И в това е хранителната почва за възможното политическо взаимодействие. Събитията от 9 юни, хилядите жертви, жестокостите, масовите арести и манипулираните присъди над разбунтувалите се земеделци са само началото на фашисткия поход на капиталистите у нас. "Фашизмът не е само антикомунистически, той е в същото време и антинароден" - пише Димитров.
Концепцията за единния фронт е гигантска крачка в теоретичното и политическото развитие на българския социализъм. Димитров мощно разчиства дългогодишните пречки за политическо взаимодействие между комунисти, земеделци, социалдемократи и радикали. В борбата срещу надигащия се фашистки поход към властта има само едно радикално средство  - единният фронт на трудовия народ.
 Новият курс на Димитров е в основата на подготовката на Септемврийското въстание. То беше истинско народно въстание. Димитров нито можеше да го предизвика, нито да го спре. То беше българско въстание. Позицията на Комунистическия интернационал, влиянието на генералния секретар на Коминтерна и на специалните му емисари не са решаващи за неговото избухване и провеждане. Хрониката на събитията, спонтанността и липсата на добра организация показват, че през 1923 г. се надига "вековната злоба на роба", която много малко е повлияна от партийни резолюции, решения и декрети, от решенията на Коминтерна или от партийните централи на БКП и БЗНС. Септемврийското въстание беше антифашистко въстание. Народните маси инстинктивно разбираха, че превратът на 9 юни е фашистка кървава диктатура, насочена от крайната десница срещу техните законни права, свободи, въжделения и партии. Следващите репресии, геноцидът през 1925 г., жертвите в антихитлеристката съпротива показаха, че те са били прави. А Димитров и Коларов написаха в своето знаменито Отворено писмо до работниците и селяните в България : "Горе главите! Кървавото отмъщение на изплашената за властта си белогвардейска сган не ще сполучи да убие борческия дух на трудеща се България! Поражението ще ни научи как да победим! Въпреки всичко ще бъде работническо-селско правителство в България!"
 Концепцията на Димитров за единния фронт срещу фашизма тепърва щеше да набира сили, да прониква на Балканите в Европа и света. А след 1937 г. и избора му за генерален секретар на Комунистическия интернационал щеше да стане боен план за действие на световните антифашистки сили. Единен фронт, народен фронт, отечествен фронт, правителство на отечествения фронт, народна демокрация, Народна република България. А дотогава Димитров ще победи на Лайпцигския процес, ще направи смешни в очите на световното обществено мнение главатарите на третия райх Хитлер, Гьоринг и Гьобелс. Ще произнесе една от най великите речи в защита на българския народ и ще се превърне в знаме на световния антифашизъм.
...
В "Дневника" става ясно, че Сталин едва ли не диктува концепцията за "народна демокрация". Димитров внимателно е запомнил и записал всяка дума. Внимателният прочит показва, че Димитров е готов да отстоява мнението си без концесии и е готов да плати цената за това. В крайна сметка новият курс на Коминтерна означава категоричен демонтаж на сталинистката концепция за  социалдемокрацията като социалфашизъм. Политическото взаимодействие по време на фашизма означава да се отхвърлят политическите шаблони. И съюзите да се градят с партийните маси и с партийните ръководства. Тази концепция е негова,   българска, проверена в огъня на две въстания. И Сталин се съгласява. Въобще тази пудра от началото на днешния преход, според която старият лъв от Лайпциг се превръща в послушен кремълски пудел, се оказва доста евтина. Димитров се държи достойно, има своите сериозни подозрения в обосноваността на сталинистките чистки. Опитва се да помага на българските политемигранти, да се намесва в работата на репресивните органи. Доколко е успял, е друг въпрос. Важното е, че го е правил. След време историците ще разполагат с по-надеждни извори и ще могат да констатират истината, цялата истина.
...
Той беше велик реформатор. Създател на Народна република България. Държавник, който спаси страната си от третата национална катастрофа. Министър-председател, който започна модернизацията, индустриализацията и културния разцвет на България.
Ето резултатите от проекта му, така както са съхранени в пожълтелите страници на историята: Промишлената продукция на България от 1939 до 1989 г. беше нараснала 104 пъти; селското стопанство - 263%; реалните доходи на населението - с 600%; обществените фондове за потребление са 787%; брутният вътрешен продукт - 26%; националният доход - 16%. Безработица нямаше, неграмотни нямаше. Имаше безплатно, общодостъпно здравеопазване и образование. Основните производствени фондове през 1990 г. се оценяваха на 134 млрд. долара и 98% от тях бяха създадени от трудовите хора в Народна република България.


 

Из словото на Димитър Генчев на националното честване на годишнината  в Централния военен клуб – 15 юни 2017 г. 

 

 

 

Викът, който ни сочи посоката - Стефан Продев

 

 

 Из есето "Димитров", 1972 г.

 

Когато мислим за него, погледът ни винаги е отправен нагоре. Това не е поза или някакво суетно желание да покажем, че го уважаваме. Просто върховете не могат да се гледат по друг начин. Те винаги вдигат главите, освобождават мисълта, дават на очите усещането за мащабите. Застанали в подножието на историческата му сянка, ние не можем да го обхванем, ако не извисим собствените си сърца, ако и най-случайната трънка на духа ни не е устремена напред, към големите височини на примера му. В този смисъл той не е само споменът, който ни вълнува. Toй е и нравствената енергия, която ни тегли, крилото, което ни дава крила, викът, който ни сочи посоката. Ето защо, когато мислим за него, ние гледаме нагоре - натам, където се раждат светкавиците и орлите, където революцията, България и вечността се сливат...
Потънали в грижите на всекидневието, на конкретната работа, ние дори не подозираме колко сме щастливи, че имаме неговата височина. Не подозираме колко по-малки щяхме да бъдем като нация, ако той не присъства в нашата история. Тук не става дума за нашата гордост или за нашето самочувствие. Става дума за нещо много по-скъпо и съдбоносно. За нашето узряване върху барикадите на епохата, за самоосъзнанието ни като момент от съвременната история на човечеството. Подобно на Ботев, който свързва априлската епопея с Парижката комуна, той свързва септемврийска България с лайпцигската победа. Благодарение на него светът оцени 1923 г. чрез кладата на 1933 г. - сля логически нашето революционно движение с общия ход на световната революция. Това не е обикновена заслуга към народа, към класата, към комунистическото дело у нас. Това е истински исторически подвиг, една гигантска крачка по пътя на прогреса, която позволи на България да застане в първата редица на века. След тази крачка българската революция се превърна в пример за всички, или по-точно - стана достояние на всички, които имаха нужда от един опит или от едно знаме. Преди него тази революция беше до голяма степен свят за себе си, един вътрешен фронт, колкото героичен, толкова и непознат. След неговата битка в Лайпциг тя се роди за света, бе приета като равна сред равните, засия с нова светлина. Неслучайно и до днес на много места по Земята неговото име е синоним на всичко българско - на най-великото и достойното, което е създала нашата нация. Тук няма грешка или съвпадение. Той просто е символ на революционна България, на нейното голямо избухване в името на човечеството.
Но той не е само великата връзка между нас и света. Неговото безсмъртие има много по-скъпа цена. Тя е във всичко онова, което исполинската му фигура завеща лично на нас, на братята му не само по борба, но и по кръв. Не друг, а той пръв показа на съвременния българин колко справедливо е да се гордее със своя народ, с какво достойнство трябва да защитава името и делото му. Не друг, а пак той пръв показа на българския комунист колко храброст и култура са необходими, за да се изгради една полезна личност, какви морални сили се искат от него, за да се превърне в пример на обществото. В тази посока неговите морални уроци са необикновено ценни за всички нас, които малко или много невинаги умеем да бъдем морални.