Това бе лозунгът на английското работническо движение през последните петдесет години. Той послужи добре в периода на растеж на профсъюзите (синдикатите) след премахването на подлите закони за съюзите през 1824 г. (законите, забраняващи създаването и дейността на всякакви работнически организации); той служи още по-добре по време на славното чартистко движение, когато британските работници бяха начело на европейската работническа класа. Но времената се променят и голяма част от онова, което беше желателно и необходимо преди петдесет, дори тридесет години, вече е остаряло и би било напълно неподходящо. Това важи ли и за този стар, почитан във времето лозунг?
Но какво е справедлива работна заплата и какво е справедлив работен ден? Как се определят те от законите, при които живее и се развива съвременното общество? За да отговорим на този въпрос, трябва да се обърнем не към науката за морала или за правото и не към сантименталните чувства на хуманност, справедливост или дори милосърдие. Онова, което е справедливо от гледна точка на морала или дори на правото, може да се окаже далеч несправедливо от социална гледна точка.
Социалната справедливост или несправедливост се определят само от една наука, а именно от науката, която се занимава с материалните факти на производството и размяната – политическата икономия.
А кое нарича политическата икономия справедлива работна заплата и справедлив работен ден? Просто размерът на работната заплата и продължителността на интензивността на работния ден, които се определят от конкуренцията между работодателите и работниците на свободния пазар. И какво представляват те, ако се изхожда от това определение?
При нормални условия справедлива работна заплата е сумата, която е нужна, за да се осигурят на работника средствата за съществуване, необходими, съответно с равнището на живота при неговото положение и в дадената страна, за да поддържа той своята работоспособност и да продължи своя род. При колебанията на производството действителните размери на работната заплата могат да бъдат ту по-големи, ту по-малки от тази сума; но тази сума при нормални условия трябва да бъде равна на средното от всички тези отклонения.
Справедлив работен ден е такава продължителност на работния ден и такава интензивност на работата, при които в течение на деня работната сила на работника се изразходва напълно, но така че да не увреди неговата способност да извършва същото количество труд утре и през следващите дни.
Следователно сделката се състои в следното: работникът предоставя на капиталиста цялата си еднодневна работна сила, т. е. такова количество от нея, каквото може да се даде, без да направи невъзможно непрекъснатото възобновяване на сделката. В замяна на това той получава точно толкова, не повече, необходими за живота предмети, колкото са нужни, за да може тази сделка да се повтаря всекидневно. Работникът дава толкова много, капиталистът дава толкова малко, колкото допуска това характерът на сделката. Такава е тази доста особена справедливост.
Но нека разгледаме въпроса малко по-дълбока. Тъй като според политическата икономия работната заплата и работният ден се определят от конкуренцията, справедливостта очевидно изисква и двете страни от самото начало да бъдат поставени при еднакви условия. Но в действителност тъкмо това не става. Ако капиталистът не сключи сделка с работника, той може да чака, като живее със своя капитал. За работника това е невъзможно. Освен с работната си заплата той няма с какво друго да живее и поради това е принуден да приеме работа всякога, всякъде и при такива условия, при каквито може да я получи. От самото начало работникът се оказва в неблагоприятни условия за борба. Гладът го поставя в страшно неизгодно положение. А според политическата икономия на капиталистическата класа това именно е върхът на справедливостта.
Но това е още нищо. Все по-широкото прилагане на механична сила и на машини в нови производства, както и разпространението и усъвършенстването на машините в онези производства, в които те вече се прилагат, лишават от правото все по-голямо и по-голямо количество ръце; и това става много по-бързо, отколкото тези изтикани „ръце“ могат да бъдат погълнати и да намерят работа във фабриките на страната. Тези изтикани ръце „ръце“ образуват истинска индустриална резервна армия, която капиталът използва. Ако работите на индустрията вървят зле, те могат да умират от глад, да просят милостиня, да крадат или да отиват в трудовите домове. Ако работите на индустрията вървят добре, те са винаги под ръка за разширяване на производството; и докато последният от мъжете, жените и децата, които образуват тази резервна армия, не намери работа, което се случва само в периоди на бясно свръхпроизводство, конкуренцията на тази резервна армия ще понижава работната заплата и самото й съществуване вече ще увеличава силата на капитала в борбата му против труда. В състезанието си с капитала трудът не само е поставен в неизгодно положение, но трябва още и да влачи приковано към крака му чугунено ядро. Но според политическата икономия на капиталистите това е справедливо.
Да изясним обаче от какъв фонд плаща капиталът тази толкова справедлива работна заплата. Разбира се, от капитала. Но капиталът не произвежда стойност. Освен земята, трудът е единственият източник на богатство; самият капитал не е нищо друго, освен натрупан продукт на труда. Излиза, че възнаграждението за труда се плаща от самия труд, а работникът си плаща от собствения продукт. Според това, което можем да наречем обикновена справедливост, работната заплата на работника трябва да отговаря на продукта на неговия труд. Но според политическата икономия това не би било справедливо. Напротив, продуктът на труда на работника отива у капиталиста, а работникът получава от него само онова, което е абсолютно необходимо, за да живее. Така резултатът от това необикновено „справедливо“ състезание е, че продуктът от труда на онези, които се трудят, и в техни ръце става най-могъщо средство за поробване на същите онези хора, които са го произвели.
Справедлива работна заплата за справедлив работен ден! Много би могло да се каже и за справедливия работен ден, справедливостта на който е точно такава, както и справедливостта на работната заплата. Но ще трябва да отложим това за друг път. От казаното е съвсем ясно, че старият лозунг е отживял времето си и едва ли е подходящ днес. Справедливостта на политическата икономия, доколкото последната вярно формулира законите, управляващи сегашното общество, се оказва изцяло на една страна – на страната на капитала. И тъй, да погребем навеки стария лозунг и да го заместим с друг:
СРЕДСТВАТА НА ТРУДА – СУРОВИНИ, ФАБРИКИ, МАШИНИ – СОБСТВЕНОСТ НА САМИТЕ РАБОТНИЦИ !
Написано от Ф. Енгелс на 1-2 май 1881 г.
Напечатано най-напред във вестник «The Labour Standard» (London) № 1, 7 мая 1881 г.
К. Маркс и Ф. Енгелс, съч., т. 19, С., 1967, с. 259-262.
Няма коментари:
Публикуване на коментар