Увод на Ф. Енгелс към «Класовата борба във Франция»

В началото  на 1895 г. Енгелс получава от Р. Фишер, член на ръководството на германската социалдемокрация и редактор на издателство «Диц», писмо с молба да даде съгласието си да се издадат в отделна брошура серията статии на Маркс за френската революция от 1848— 1849 г., отпечатана през 1850 г. в « Neue Rheinische Zeitung. Politisch-okonomische Revue» и която оттогава не беше издавана. Фишер молеше също така Енгелс да напише предговора към това издание.

Това предложение отговаряше на намеренията на самия Енгелс, който смяташе, че е необходимо да се издадат неговите и Марксовите произведения, написани през периода от 1842 до 1852 г. Според неговите думи тези статии на Маркс «са извънредно ценни». Поради това той с готовност прие предложението на Фишер и незабавно пристъпи към работа. Той поправи печатните грешки в текста на първата публикация, написа бележки, (малко промени заглавията на трите глави на този труд и добави като четвърта глава откъси от «Трети международен преглед». Той нарече брошурата «Класовата борба във Франция от 1848 до 1850 г.». В средата на февруари 1895 г. Енгелс започна да пише увода. Разказвайки на Лафарг за характера на увода, той пише: «. . . Освен общия преглед на събитията, станали оттогава насам, трябваше да се обясни защо тогава ние имахме правото да се надяваме на близка и окончателна победа на пролетариата, защо това не стана и в каква степен последвалите събития промениха тогавашния ни възглед. Това е важно във връзка с новите закони, които ни заплашват в Германия.» Енгелс се опасяваше, че въвеждането на тези закони (законопроекта за предотвратяването на държавен преврат)  може да предизвика социалдемокрацията към преждевременно въстание. Той се съобразяваше също така с възможността самият факт на публикуването на статиите на Маркс от социалдемократическото издателство с възторжена оценка на юнското въстание на парижките работници да даде повод на реакцията да се нахвърли върху социалистите и поради това се стараеше уводът да има колкото се може по-приемлива форма. Но това се стори недостатъчно не само на Фишер, но и на членовете на партийното ръководство Бебел, Зингер и Ауер. Фишер съобщи на Енгелс, че те смятали за необходимо в текста да се внесат определени поправки, и го молеше да даде съгласието си. Те изхождаха от това, че спорните места можеха да се използват от противниците на социалдемокрацията и да улеснят правителството да прокара в райхстага новия реакционен закон.

В отговора си до Фишер от 8 март  Енгелс му съобщи, че той се е съобразил с изказаните сериозни опасения, макар че ги споделя само наполовина. «Обаче аз не мога да се примиря с това, че вие имате намерение да положите клетва за вярност на абсолютната законност, на законността при каквито и да било обстоятелства. . .

Аз смятам, че вие няма да спечелите нищо, ако проповядвате абсолютно отказване от насилствени действия. В това никой няма да повярва и нищо една партия в нито една страна не отива толкова далече, че да се отказва от правото да се противопоставя на беззаконието с оръжие в ръка.»

Под натиска на ръководството на германската социалдемокрация Енгелс се съгласи да направи известни поправки в първоначалния текст на ръкописа, но категорично отхвърли всичко, което би могло да даде основание позицията му да се изтълкува в реформистки дух. Той открито заяви пред ръководителите на германската социалдемокрация, че осъжда най-решително абсолютизирането на легалните форми на борба и отказването от насилствени революционни действия при всички обстоятелства. Напомняйки на своите приятели за интернационалния им дълг, той пише: «И така, когато се стигне до общи дебати в райхстага, помислете си малко за това, че защитавате правото на съпротива. . . че ви слушат също стари революционери, французи, италианци, испанци, унгарци, англичани, и че отново може да настъпи време — дали ще е скоро, никой не знае, — когато ще се наложи сериозно да се съобразяваме с факта, че във време оно във Виден е била зачеркната думата «законен». . . Законност — засега и доколкото ни подхожда, но никаква законност на всяка цена, дори на думи!»

В това писмо най-ясно е изразена последователно революционната позиция на Енгелс, която той, съобразявайки се с обстановката в Германия, не можа да изрази с такава яснота и пълнота дори в първоначалния ръкопис на своя «Увод».

В отговорите си Бебел и Фишер уверяваха Енгелс, че никой от тях дори и не помисля да поема задължението да спазва законността при всички условия и да проповядва абсолютно отказване от насилствени действия, а предложените от тях поправки се обясняват само с напрегнатата обстановка в Германия.

Енгелс дава оценка на поправките, които беше принуден да направи в текста на «Увода», в писмото си до Кауцки от 25 март 1895 г. «Моят текст пострада малко поради нерешителността на нашите берлински приятели, които се опасяваха от законопроекта за предотвратяването на държавен преврат, с което аз при дадените обстоятелства все пак трябваше да се съобразявам.»

И ако Енгелс смяташе, че текстът на неговия «Увод» беше «пострадал малко» поради прекомерната предпазливост на берлинските му приятели, то какво беше възмущението му, когато видя, че на 30 март във «Vorwarts» беше публикувана уводна статия под заглавие «Как някои правят днес революция», в която имаше доста произволен подбор от цитати от неговия «Увод», направен по такъв начин, че се създаваше впечатление, че Енгелс е привърженик изключително на легалните средства за борба. Във връзка с това той пише на Лафарг: «Либкнехт  току-що ми изигра един нелош номер. Той е взел от увода ми към статиите на Маркс за Франция от 1848—1850 г. всичко, което е могло да му послужи за защита на мирната, на всяка цена противонасилствена тактика, която той от известно време проповядва, особено сега, когато в Берлин се подготвят изключителни закони. Но аз препоръчвам тази тактика само за Германия днес, и то със значителна уговорка. Във Франция, Белгия, Италия, Австрия към тази тактика не би трябвало да се придържат изцяло, а за Германия тя може още утре да стане неприемлива.»

«Уводът» беше отпечатан не само в отделна брошура, но и в «Neue Zeit», на което Енгелс придаваше особено значение след тенденциозната публикация във «Vorwarts».

Във встъпителната част на «Увода» Енгелс дава висока оценка на труда «Класовата борба във Франция», на мястото му в историята на марксизма. Той подчертава, че в него за пръв път е дадена формула, която накратко резюмира онези икономически преобразования, към които се стремят работническите партии от всички страни: «присвояването на средствата за производство, подчиняването им на асоциираната работническа класа, следователно унищожаването на наемния труд, на капитала и техните взаимоотношения». А именно по това «съвременният работнически социализъм рязко се отличава както от всички разновидности на феодалния, буржоазния, дребнобуржоазния и т. н. социализъм, така и от мъглявата «общност на имуществото», прокламирана от утопичния и стихийния работнически комунизъм».

Оценявайки своята и на Маркс позиция, изработена през 1848—1849 г. и намерила отражение в «Класовата борба във Франция», Енгелс отбелязва, че активната роля на пролетариата в революцията и особено юнското въстание на парижките работници им разрешаваха да се надяват, че започналата велика борба ще се издига на все по-високо стъпало и ще завърши с окончателна победа на пролетариата. «Историята показа — пише Енгелс, — че и ние, и всички ония, които мислеха като нас, не бяхме прави. Тя ясно показа, че състоянието на икономическото развитие на европейския континент по онова време далеч още не беше узряло за премахването на капиталистическия начин на производство. . .»

Енгелс констатира, че през изтеклите след 1848—1849 г. десетилетия промишлената революция беше обхванала целия европейски континент, изтъквайки на преден план в общественото развитие борбата между буржоазията и пролетариата. Съществени промени имаме не само в обективните предпоставки на революцията, но и в самия пролетариат. «Тогава — множество смътни сектантски евангелия с техните всеизцеряващи средства, сега — една общопризната, прозрачно ясна теория на Маркс, която точно формулира крайните цели на борбата; тогава маси, разделени и разпокъсани от местни и национални особености, свързани само от чувството, че страданията им са общи, неразвити, преминаващи безпомощно от въодушевление към отчаяние; сега — единната велика интернационална армия от социалисти, крачеща неудържимо напред, засилваща се всекидневно по численост, организираност, дисциплинираност, съзнателност и вяра в победата.»

Енгелс подчертава, че бъдещата социалистическа революция може да бъде само революция на мнозинството. «Там, където се касае за пълно преобразуване на обществения строй, масите трябва сами да участват в това, сами да са разбрали за какво се води борбата, за какво проливат кръвта си и жертват живота си.» А за да разберат масите това, е необходима продължителна и упорита работа. Във връзка с това Енгелс придаваше огромно значение на използването на буржоазната демокрация, на всеобщото избирателно право. Той виждаше голямата заслуга на немските социалисти в това, че «те дадоха на своите другари от всички страни ново, едно от най-острите, оръжие, като им показаха как трябва да се използва общото избирателно право». Това значително разшири възможността за легална дейност на социалистическите партии, създаде благоприятни условия, за да завоюват те на своя страна широките маси на работническата класа и други слоеве на трудещите се. Но Енгелс отбелязва, че макар социалистите успешно да използват легалните средства за борба навсякъде, където има възможност, това не означава, че те се отказват от правото си на революция.

Енгелс предупреждава, че въпреки все по-широкото разпространение на марксизма, бързото нарастване на международната армия на социалистите и успехите на легалната им дейност, победата в бъдещата социалистическа революция няма да се постигне лесно, тъй като наред с благоприятстващите фактори са се появили и фактори, които затрудняват тази победа.

Като най-важен от тези фактори Енгелс смята преврата във военното дело, станал след Френско-пруската война. Сега, пише той, «въстанието от стария тип, уличната борба с барикади, която до 1848 г. играеше навсякъде решаваща роля, е значително остаряла».

Анализирайки опита от предишните въстания, Енгелс стига до извода, че дори в класическото време на уличните боеве барикадата е оказвала повече морално въздействие, отколкото материално. Тя е била средство за разколебаване твърдостта на войските. Ако тя успяваше да се задържи, докато тази цел се постигне, победата беше спечелена; ако не успяваше — борбата завършваше с поражение.

Измененията, станали от 1848—1849 г., подчертава Енгелс, бяха от полза за войските; увеличи се числеността на армиите, появи се възможност за бързото им прехвърляне по железопътните линии, ново, несравнимо по-мощно и по-ефективно въоръжение. За въстаниците, напротив, всички условия станаха по-лоши. Едва ли всички средни слоеве без изключение ще се обединят около пролетариата, известна част от тях ще подкрепя буржоазията. Ако на страната на въстаниците сега се окажат повече отслужили службата си войници, ще бъде много по-трудно те да се въоръжат; освен това достъпното на въстаниците оръжие не може и да се сравнява с оръжието на редовната армия. Най-после, построените след 1848 г. дълги, прави и широки улици на големите градове са извънредно добре приспособени за действието на новите оръдия и пушки.

«Значи ли това, че в бъдеще уличната борба няма да играе повече никаква роля?» — пита Енгелс и отговаря: «Ни най-малко. Това означава само, че от 1848 г. насам условията са станали много по-неблагоприятни за бойците от гражданското население, а много по-благоприятни за войската. Така че една бъдеща улична борба може да доведе до победа само ако това неизгодно положение бъде компенсирано от други моменти. Затова уличната борба ще се води по-рядко в началото на една голяма революция, отколкото в по-нататъшното й развитие и ще трябва да се предприема с по-значителни сили. А тези сили както през цялата Велика френска революция, както на 4 септември и на 31 октомври 1870 г. в Париж, ще предпочетат, разбира се, откритото настъпление пред пасивната барикадна тактика.»

От този абзац, който е бил изпуснат при публикуването на «Увода», ясно се вижда, че Енгелс съвсем не е отричал ролята на уличните боеве в бъдещата социалистическа революция. Той само е подчертавал, че неизгодното от военно-техническо гледище съотношение на силите трябва да бъде уравновесено с други моменти: ще бъде необходима грамадна политическа и техническа подготовка, правилно избиране на времето за въстание, въвеждане в действие на по-значителни сили от страна на въстаналите, настъпателна тактика.

Характеризирайки всички трудности на въстанието при новите условия, Енгелс предупреждава немските работници за евентуалните провокации и опити за преждевременно започване на действията. Успехите, постигнати от германската социалдемокрация, пише той, дават основание да се надяваме, че тя в сравнително недалечно бъдеще ще стане решаваща политическа сила в страната. Затова всяка неподготвена, преждевременна акция само би била от полза за управляващите класи. Задачата на партията е «да не унищожаваме в авангардни схватки този от ден на ден крепнещ ударен отряд, а да го пазим невредим до решителния ден». Но Енгелс предвижда и възможността господстващите класи сами да тръгнат по пътя на нарушаването на конституцията. Тогава, пише той, обръщайки се към управниците на Германската империя, «социалдемокрацията ще бъде с развързани ръце, ще може да постъпи спрямо вас, както си иска. Но какво ще направи тогава, тя едва ли ще ви издаде сега». 

Завесата над тази тайна се открехва в края на «Увода», където Енгелс прави аналогия между борбата, която се е водила преди близо 1600 години в Римската империя, и положението в съвременната Германска империя. Там също е имало «партия на преврата». «Тя подкопавала религията и всички основи на държавата; тя просто отричала, че волята на императора е висш закон, тя нямала отечество, била интернационална. . . Тази партия на преврата, известна под името християни, имала много привърженици и във войската. . .» Император Диоклециан, разтревожен от нарушаването на реда и дисциплината във войската, «издал закон против социалистите — т. е. против християните»., но той си останал безрезултатен. След това били предприети масови гонения срещу християните, но и те довели до това, че след 17 години преобладаващо мнозинство във армията били християни.

Така в алегорична форма Енгелс е изразил мисълта за значението на социалистическата пропаганда в армията, за необходимостта тя да бъде революционизирана. Спечелването на колкото се може по-голям брой войници на страната на социалдемокрацията, разлагането отвътре на основната опора на господстващите класи — армията, такъв е този изключително важен «уравновесяващ момент» в бъдещите революционни схватки, за който Енгелс не е можел да каже направо и открито при създалата се политическа ситуация в Германия.

Следователно Енгелс се обявява против двете еднакво погрешни и опасни крайности. Той предпазва от субективизъм, волунтаризъм, опити за преждевременни въстания, подчертава необходимостта мнозинството от народа и армията да бъде привлечено на страната на пролетариата. От друга страна, макар и високо да оценява значението на всеобщото избирателно право, на парламентарната дейност на социалистите, на използването на легалните форми за подготовката на широките народни маси за революцията, Енгелс съвсем не абсолютизира тези форми на борба; той подчертава необходимостта от използването на всички форми — мирни и не мирни, легални и нелегални, умението в необходимия момент да се пренесе класовата борба от парламентарната арена на арената на широката революционна борба.

Енгелс отделя голямо място на въпроса за въоръженото въстание. Той дава образец на конкретно-исторически подход към тази висша форма на революционната борба, на трезво преценяване на всички, изменящи се в хода на историята, благоприятни и неблагоприятни шансове за въстание — както на политическите и моралните фактори, така и на военно-техническите страни.  

Както е известно, уводът на Енгелс към «Класовата борба във Франция» беше тълкуван погрешно отначало от страна на Бернщайн, който след смъртта на Енгелс провъзгласи, че е необходимо марксизмът да бъде ревизиран, а след това и от страна на други опортюнисти от II Интернационал. Беше създадена легендата, че този «Увод» бил «политическото завещание» на Енгелс, в което той уж се отричал от своите и Марксовите революционни възгледи, бил се отказал от завоюването на политическата власт чрез революционен преврат, като признал за единствено възможен мирния, законния, парламентарния път към социализма. Самият «Увод» дори в изменения вид, в който тогава беше публикуван, не даваше основание за подобни измислици и за да им се сложи край, беше достатъчно да се отпечата пълният първоначален текст на «Увода» на Енгелс, без да става дума за посочените по-горе писма. Но ръководството на германската социалдемокрация, което разполагаше с необходимите документи, не направи това. Най-важните поправки и съкращения в ръкописа, направени от Енгелс, по настояване на ръководството на германската социалдемокрация, за пръв път бяха публикувани през 1924 г. в първия том на «Архив на К. Маркс и Ф. Енгелс». Пълният текст на «Увода» за пръв път беше публикуван в СССР през 1930 г. И макар че това опроверга документално грубата фалшификация на възгледите на Енгелс, и досега създадената от опортюнистите легенда се разпространява от социалдемократическите и буржоазните историци. Публикуваното наскоро писмо на Енгелс от 8 март 1895 г., а така също писмата на Фишер и Бебел окончателно слагат край на тази клеветническа легенда.

 

Източник:  Фридрих Енгелс. Биография. Институт по марксизъм-ленинизъм при ЦК на КПСС, Издателство на БКП, София, 1972 г.

 

Необходими бележки

Уводът към произведението на Маркс «Класовата борба във Франция от 1848 до 1850 г.» Енгелс написал от 14 февруари до 6 март 1895 г. за отделното издание на това произведение, излязло в Берлин в 1895 г.

Малко преди да излезе отделното издание на произведението на Маркс, уводът на Енгелс по негово настояване бил специално отпечатан в списание «Neue Zeit», кн. 27 и 28 от 1895 г., но със същите съкращения, които прави авторът. Пълният текст на увода не бил публикуван и след като отпаднала заплахата от издаването на нов закон против социалистите в Германия.

Независимо, че е публикуван със съкращения, уводът напълно запазвал революционния си характер. Нужна била груба фалшификация на възгледите на Енгелс, за да се изтълкува този документ в реформистки дух, както направили след смъртта на Енгелс Е. Бернщайн (в книгата «Предпоставките на социализма и задачите на социалдемокрацията») и други идеолози на ревизионизма и опортюнизма. Като скрили от читателя текста на увода в пълния му вид, макар да разполагали с ръкописа, и премълчали обстоятелствата, които принудили Енгелс да направи някои съкращения на коректура, изопачавайки съдържанието на публикувания текст, Бернщайн и другите ревизионисти клеветнически твърдели, че Енгелс в своя увод, който те представяли за негово «политическо завещание», бил ревизирал предишните си възгледи и едва ли не застанал на реформистки позиции. С фалшивите си позовавания на Енгелс ревизионистите се стремели да прикрият своето отстъпление от марксизма и нападките си срещу революционните принципи.

Уводът на Енгелс бил отпечатан със съкращения по текста на «Neue Zeit» в списание «Critica Sociale», кн, 9 от. 1895 г. и в българското списание «Дьло», кн. 1 от 1895 г.

Пълният текст на увода на Енгелс бил публикуван за пръв път в СССР в 1930 г. в книгата: К. Маркс. «Классовая борьба во Франции 1848—1850» (К. Маркс. «Класовата борба във Франция от 1848 до 1850 г.»).

При издаването в 1895 г. в отделно издание произведението на Маркс «Класовата борба във Франция» Енгелс включил в него като първи три глави серията статии на Маркс «От 1848 до 1849», публикувани в списание «Neue Rheinische Zeitung. Politisch-okonomische Revue», кн. 1, 2 и 3 (именно тях Енгелс споменава в случая), а като четвърта статия или глава написания от Маркс раздел за Франция от «Трети международен преглед», изготвен от Маркс и Енгелс за двойната, 5—6 книжка на списанието. Цитираното от Енгелс място е взето от онази част от прегледа, която той включил в изданието на произведението на Маркс като четвърта глава.