«Селският въпрос във Франция и Германия» - Фридрих Енгелс

 

Проблемът за селяните като съюзник на пролетариата

 

Първостепенно значение за социалистическите партии през 90-те години на 19 век придоби селският въпрос — един от най-важните въпроси в тяхната програма, стратегия и тактика. Пред партиите непосредствено възникна задачата да се изработи аграрна програма, да се определят потенциалните революционни възможности на селяните, отношението към различните им слоеве.

Въпросът за историческата съдба на селяните особено се изостри по онова време във връзка с аграрната криза, която започна през 70-те години и продължи до средата на 90-те години. 

В началото на 90-те години социалистите от различни европейски страни почти едновременно започнаха да търсят пътища и форми, за да привлекат на своя страна селяните. Френските социалисти бяха едни от първите, които се заеха с тази сложна задача. На Марсилския си конгрес, който се състоя през септември 1892 г., Работническата партия прие аграрна програма, благодарение на която скоро след това тя постигна значителни успехи в селото. Изхождайки от това, делегатите на Парижкия конгрес на партията, състоял се през 1893 г., направиха редица допълнения към програмата и взеха решение да разгледат този: въпрос на следващия партиен конгрес. Конгресът беше насрочен за септември 1894 г. в Нант.

През октомври същата година във Франкфурт на Майн трябваше да се състои конгрес на германските социалдемократи, една от точките на дневния ред на който също беше аграрният въпрос.

В писмата си до ръководителите на френската и германската партия Енгелс се стремеше да разясни принципите, върху които трябваше да се създават аграрните програми на марксистките партии, независимо от видоизмененията на тези програми в зависимост от особеностите на една или друга страна, от социалната структура на селското й население.

Следейки внимателно подготовката на двата конгреса, Енгелс писа през август 1894 г. на Лафарг: «Изобщо възгледите на двете национални организации са едни и същи; само че вие, непримиримите революционери в миналото, сега клоните към опортюнизма малко повече, отколкото немците; немците, по всяка вероятност, няма да искат никакви мерки, които биха спомогнали за консервирането на дребната собственост или за запазването й от разлагащото действие на капитализма. От друга страна, с вас ще бъдат съгласни, че не е наша работа да ускоряваме или да форсираме това разлагащо действие и че най-важната задача е обединяването на дребните собственици в селскостопански асоциации за съвместно обработване на земята и в голям мащаб. Интересно, кой от двата конгреса ще се окаже по-прогресивен по-въпросите на икономическата теория и ще предложи най-ефективни практически средства».

Писмата на Енгелс по този въпрос до ръководството на германската социалдемокрация не са стигнали до нас, но отговорите на Бебел позволяват да се съди за неговото мнение. Така на 4 август 1894 г. Бебел пише на Енгелс: «Аз съм съгласен с мнението ти по повод нашата позиция спрямо селяните; ние трябва да внушим на селяните, че при съществуващата икономическа, система те са обречени на гибел и че никой не е в състояние да им помогне и поради това единственото им спасение са кооперативните сдружения». Немските социалдемократи с разбираем интерес очакваха решенията на Нантския конгрес по аграрния въпрос.

Но приетата от този конгрес аграрна програма потвърди опасенията на Енгелс относно склонността на френските социалисти към отстъпки на опортюнизма. След конгреса Енгелс пише на Лаура Лафарг: «. . . Мотивировъчната част на Нантската аграрна програма, в която се обявява, че социалистите са длъжни да подкрепят и да защитават собствеността на селяните и дори на фермерите и арендаторите, използващи наемен труд, надминава всичко, което могат да изтърпят хората, намиращи се извън пределите на Франция.»

Знаейки, че Бебел изцяло беше съгласен с възгледите му ..за аграрната програма, Енгелс можеше да разчита, че този важен въпрос ще бъде разрешен от немските социалисти на по-високо теоретическо и политическо равнище. Но Франкфуртският конгрес и разгърналата се след него борба не оправдаха надеждите на Енгелс.

Привържениците на опортюнистичните възгледи, баварските делегати начело с Фолмар получиха подкрепата на социалистите от редица южногермански държави и успяха да повлияят върху решенията на конгреса.

За това спомогна и обстоятелството, че ръководството на партията беше възложило именно на Фолмар един от докладите по аграрния въпрос. Бебел обясняваше това на Енгелс, по-специално, със стремежа да се накара Фолмар публично да изложи своята аграрна програма. Бебел беше уверен, че Фолмар ще получи на конгреса решителен отпор.

В своя доклад Фолмар се опитваше да докаже, че за разлика от промишлеността в селското стопанство, във връзка с все по-нарастващата интензификация, предимство имат не големите, а, напротив, средните и дребните стопанства. Той ратуваше за защита на интересите на всички селяни, в това число и на онези, които имаха много земя, за подкрепата им от страна на държавата. Според Фолмар това беше своеобразен път на врастване на селското стопанство в социализма.

Вторият докладчик — Б. Шьонланк защитаваше възгледи, които малко се различаваха от доклада на Фолмар. В предложената от двамата докладчици резолюция почти буквално се възпроизвеждаше положението от мотивировъчната част на Нантската програма, само че там, където във френската програма се говореше за защита на живеещия от своя труд селянин, тук се говореше за защита на селяните изобщо.

За да прокара своите възгледи, Фолмар прибягна до нечестна постъпка: той заяви, че Нантската аграрна програма е получила «одобрение направо от Фридрих Енгелс». Това не можеше да не направи впечатление на делегатите. А освен това мнозинството от тях не беше подготвено за обсъждането на толкова сложен и нов за тях въпрос. Дискусията по него беше рязко съкратена. Бебел, който беше записан да говори пети по ред, вече не получи думата. В резултат на това предложената от докладчиците резолюция беше приета с мнозинство. Беше избрана комисия, на която беше възложено да разработи аграрната програма за следващия конгрес.

Както се вижда от писмото на Бебел от 10 ноември, Енгелс е оценил резултатите от конгреса рязко отрицателно. «Аз се подписвам с две ръце — пише Бебел — под това, което казваш за Фолмар и конгреса. Фолмариадата е достигнала крайните предели. Сега аз ще се впусна в бой.» Той предполагаше, че Енгелс ще протестира срещу опита на Фолмар да прикрие опортюнистичната си позиция с неговия авторитет.

На 12 ноември Енгелс написа по този повод писмо до редакцията на «Vorwarts», което беше публикувано на 16 ноември. Излагайки съдържанието на писмата си до Пол и Лаура Лафарг преди Нантския конгрес и след него, Енгелс правеше заключението: «И така, доколкото изобщо съм се изказвал по въпроса, аз съм заявявал обратното на онова, което са предали на Фолмар». Той заяви, че ще публикува в «Neue Zeit» статия, в която ще изложи и обоснове своя възглед. Енгел оповести това свое намерение и на френските другари чрез Лаура Лафарг, като отбеляза, че не може да отмине с мълчание Нантската програма.

«Действително, вие твърде много сте се увлекли в посока на опортюнизма — пише той на Лафарг на 22 ноември 1894 г. — В Нант вие бяхте готови да пожертвате бъдещето на партията заради еднодневен успех. Още има време да се спрете, много ще се радвам, ако моята статия помогне за това.» Бебел, продължава той, «с пълно основание се оплаква, че в партията се наблюдава процес на обуржоазяване. Това е нещастие за всички крайни партии, след като настъпи часът, когато те станат «възможни». Но нашата партия в това отношение не може да пристъпи определени граници, без да измени на самата себе си, и на мене ми се струва, че във Франция, както и в Германия, ние сме стигнали до тази черта».

Тревогата на Енгелс особено се засили във връзка с дискусията в германската социалдемокрация за резултатите от Франкфуртския конгрес. Рязката критика на Бебел срещу «фолмариадата», като резултат от притока на дребнобуржоазни елементи в партията, предизвика бясна атака от страна на опортюнистите.  Либкнехт зае «неутрална», а всъщност примиренческа позиция спрямо опортюнистите,  като обясняваше това с желанието си да запази единството на партията. Енгелс рязко осъди неговата позиция. Той доказваше на Либкнехт, че единството на партията се подкопава от Фолмар и неговите привърженици, които тръгнаха по пътя на фракционната борба. «Опасността от разцепление не идва от страна на Бебел, който нарече нещата със собствените им имена — пише той на Либкнехт на 24 ноември 1894 г.— Тази опасност идва от страна на баварците, които си позволиха нечуван досега в партията начин на действие. . .   Ти казваш, че Фолмар не е изменник. Да допуснем, че това е така. Мисля, че самият той също не се смята за изменник. Но ти как би нарекъл човека, който иска от пролетарската партия да увековечи за горнобаварските едри и средни селяни, владеещи по 10—30 хектара, сегашното им положение, основано на експлоатацията на ратаи и изполичари? Пролетарска партия, учредена специално, за да увековечи наемното робство ! Този човек може да бъде антисемит, буржоазен демократ, баварски партикуларист, всичко останало, но не и социалдемократ ?!»

В това писмо, написано през един от най-критичните периоди от историята на германската социалдемокрация, намери ярко отражение последователната и непримиримата борба на Енгелс срещу растящата заплаха от опортюнизма. Тук той изказа общия си възглед относно условията за запазване единството на пролетарската партия.

Изяснявайки социалната база на «фолмариадата», Енгелс постави въпроса за отношението към дребнобуржоазните елементи, притокът на които все повече се увеличаваше в партията във връзка с краха на буржоазния либерализъм в Германия. Енгелс смяташе, че това не е опасно за масовата, увеличаваща се партия, ако тя успее да ги превъзпита, да ги асимилира. А ако те се опитват да натрапят на партията чужди на пролетариата възгледи, тогава, според образния израз на Енгелс, ще трябва «солна киселина» — т. е. остра, непримирима критика на опортюнизма, безкомпромисна защита на основните принципи на революционната теория, на пролетарския характер на партията.

 

 

За статията  «Селският въпрос във Франция и Германия»

 

Статията, която Енгелс обеща за «Neue Zeit», беше написана между 15 - 22 ноември 1894 г. и излезе в това списание под заглавието «Селската война във Франция и Германия». Във връзка с общата борба в германската социалдемокрация около решенията на Франкфуртския конгрес, борба, в която партийните маси още не бяха успели да се ориентират, Енгелс реши да се ограничи с обща критика. «За себе си аз смятам, че единствено правилното е да пиша по същество, оставяйки личностите съвсем настрана.»

Макар че в статията нито веднъж не се споменава името на Фолмар, главният огън фактически беше насочен срещу измислиците му за мнимото одобряване от Енгелс за Нантската програма, а също така против неговите опортюнистични възгледи по аграрния въпрос. Но много по-голямо от тази критика, наистина непреходно значение има по-нататъшното разработване на теоретическите основи на аграрната програма на пролетарската партия.

Енгелс обяснява значението на селския въпрос преди всичко с това, че «от Ирландия до Сицилия, от Андалузия до Русия и България селянинът е твърде съществен фактор на населението, производството и политическата власт».

Отбелязвайки, че в политическо отношение досега селянинът е бил абсолютно апатичен — поради изолираността на селския живот, или пък се е проявявал като реакционна сила, например по време на революцията от 1848—1849 г. във Франция, Енгелс посочва, че през последно време много неща са се променили. Развитието на капитализма в селското стопанство и аграрната криза водят до упадък и гибел на дребното производство. Същевременно «на Запад израсна могъща социалистическа работническа партия. . . Завоюването на политическата власт от социалистическата партия е въпрос на недалечното бъдеще. Но за да завоюва политическата власт, тази партия трябва да отиде най-напред от града в селото, трябва да стане сила в селото. . . И тук ние сме в центъра на селския въпрос.»

Анализирайки социалната структура на селото, Енгелс, противно на характерната за опортюнизма абстрактна постановка на въпроса за селяните изобщо, дели селяните на три основни групи — дребни, средни и едри, които се различават по имущественото си положение, интересите си, а следователно и по ролята, която могат да изиграят в революционната борба на пролетариата. Като смята отношението към дребния селянин за опорна точка при решаването на селския въпрос, Енгелс прави ясна характеристика на тази социална група: «Под дребен селянин ние разбираме тук собственика или арендатора — особено собственика — на парче земя, не по-голямо от онова, което той може по начало да обработва със собственото си семейство, и не по-малко от онова, което изхранва семейството му.»

Дребният селянин, пише Енгелс, вследствие конкуренцията на едрото машинно селско стопанство е обречен на гибел, той е бъдещ пролетарий и като такъв би трябвало да се вслушва в социалистическата пропаганда. Но за това му пречи характерното за него. чувство за собственост, което го кара отчаяно да се държи за парчето си земя.

А какво може да предложи социалдемокрацията на загиващия дребен селянин, без да измени на себе си? — пита Енгелс. Отговаряйки на този въпрос, той разглежда аграрната програма на Работническата партия във Франция — класическата страна на дребното селско стопанство. Той критикува теоретическата, мотивировъчната част на тази програма и доказва, че тя пряко противоречи на общата програма на Работническата партия. В последната като главна цел се поставя общото владеене на средствата за производство — и не само в областта на промишлеността, но и в земеделието. А в Нантската програма принципната разлика между двете форми на владеене на средствата за производство — общата и индивидуалната — изчезва. И едната форма, и другата се разглеждат като предпоставка за свободата на производителите. «Притежаването на средствата за производство от отделните производители днес не ни дава вече истинска свобода. . . Опитът ви да защитите собствеността на дребния селянин защитава не неговата свобода, а само особената форма на неговото робство; той продължава едно положение, при което селянинът не може нито да живее, нито да умре.»

Енгелс доказва, че поставеното в програмата искане да се «защитава» парцелната собственост на селяните от фиска, лихваря, едрите земевладелци противоречи на твърдението на същата програма, че тази собственост е «неизбежно обречена на гибел».

Енгелс се възмущаваше особено много от разпростирането на това искане върху арендаторите или изполичарите, които експлоатират чужд труд. Тук особено нагледно пролича отстъпването от класовите позиции.

Това, пише Енгелс, е «пряко нарушение не само на френската програма, но и на основния принцип на социализма изобщо, и нека неговите автори се сърдят на себе си, ако тази небрежна редакция бъде използвана от най-различни среди в нежелателен за тях смисъл.»

В последните думи се съдържа намек за използването от Фолмар на мотивировъчната част на Нантската програма, за да обоснове опортюнистическите си възгледи.

Енгелс подложи на критика и заключителните думи на мотивировката, където пред социалистическата партия се поставяше задачата «да обедини за съвместна борба против общия враг — феодалното земевладение, всички елементи на селското производство». Като признава възможността от съюз с всички антифеодални елементи в селото в борбата за постигане на някакви определени цели, Енгелс решително отрича, че пред социалистическата партия от която и да било страна стои задачата да приема в своите редици освен селски пролетарии и дребни селяни още и средни и едри селяни или дори онези, които експлоатират земята по капиталистически начин. Отстоявайки класовия, пролетарския характер на социалистическата партия, Енгелс пише: «В нашата партия можем да приемаме отделни лица от всяка обществена класа, но в никой случай групи, представляващи интересите на капиталистите, средната буржоазия или средните селяни.»

Втората част от статията си Енгелс посвещава главно на въпроса за пътищата на преминаването на селяните към социализма.

И тук той поставя на челно място въпроса за отношението към дребните селяни. Енгелс говори за задължението на социалистите да разясняват на селяните «абсолютната безнадеждност на тяхното положение, докато господства капитализмът, абсолютната невъзможност да се запази тяхната парцелна собственост като такава, абсолютната сигурност, че капиталистическото едро производство ще смаже тяхното безсилно остаряло дребно стопанство, както железницата — ръчната количка».

В същото време Енгелс подкрепи правилното положение на френската програма, че, предвиждайки неизбежната гибел на дребното селско стопанство, социалистите в никакъв случай не трябва да я ускоряват, като се намесват. Напротив, те не могат да бъдат равнодушни към съдбата на дребните селяни при капитализма и трябва по възможност да пречат на грабежа и мошеничествата от страна на едрите земевладелци.

Енгелс опровергава разпространения сред част от социалистите погрешен възглед, че социалистически преврат можело да се извърши само тогава, когато последният дребен занаятчия и последният дребен селянин станат жертва на едрото капиталистическо производство. «Колкото по-голям е броят на селяните, на които ще спестим действителното превръщане в пролетарии и които ще можем да спечелим на своя страна още като селяни, толкова по-бързо и по-лесно ще се осъществи общественият преврат.»

Енгелс виждаше средството за избавянето на дребния селянин от пролетаризацията и пътя за преустройството на парцелното му стопанство в едро, социалистическо в кооперативното производство. Главната задача на социалистите, пише той, «е да се разясни на селянина, че ние можем да спасим, да запазим неговата къща и неговите ниви само като ги превърнем в кооперативна собственост и кооперативно производство». Мисълта, че кооперативното производство ще бъде използвано като междинно звено при преминаването към пълно комунистическо стопанство, според думите на Енгелс, принадлежи не само на него, но и на Маркс.

Като развива и конкретизира идеята за ролята на кооперацията в социалистическото преустройство на селското стопанство, Енгелс подчертава необходимостта строго да се спазва принципът на доброволността при създаването на кооперативите, на търпеливо и внимателно отношение към дребния селянин, съобразяване със собственическите му илюзии и предразсъдъци: «. . . Ние ще опитаме всичко възможно, за да направим участта му по-поносима, да улесним преминаването му към кооперацията, ако той се реши на това, и дори да му дадем време да си помисли върху своя парцел, ако не може да вземе още това решение.»

За да се облекчи този преход, на кооперативните сдружения следва да се дадат редица предимства и да им се окаже помощ от страна на пролетарската държава не само в пари, но и в машини, изкуствени торове и т. н. Тези материални разходи, които ще трябва да се направят от обществените средства в интерес на селяните, се оправдават с това, че те «ще спестят може би десет пъти по-голяма сума при разходите за общественото преустройство изобщо.»

Енгелс казва, че кооперативните сдружения ще бъдат «поставени в по-добро икономическо положение и това ще осигури същевременно на централната обществена власт необходимото влияние, за да издигне постепенно селската кооперация в една по-висша форма и да изравни правата и задълженията както на кооперацията изобщо, така и на отделните й членове с правата и задълженията на останалите части на цялото общество.»

Тук Енгелс изказва мисъл с огромно политическо и теоретическо значение. Той подчертава ролята на централната власт — представителката на цялото общество — при постепенното преминаване на кооперациите към висшата форма, при която ще се заличи разликата между тях и останалите части на обществото, произтичаща от разликата между формите на социалистическата собственост. По такъв начин историческата роля на селскостопанските кооперации като междинно звено при преминаването към пълното комунистическо общество ще бъде изпълнена.

Говорейки за съдбата на средните и едрите селяни, в чиито стопанства се използва наемен труд, Енгелс отбелязва, че в условията на капитализма и тези групи в крайна сметка са обречени на упадък и гибел. Те биха могли да се спасят от това, продължава той, само по пътя на обединяването «в кооперации, в които би могло все повече и повече да се премахва експлоатацията на наемния труд и които биха могли да бъдат постепенно превърнати в имащи еднакви права и задължения съставни части на великата общонационална производителна асоциация». Енгелс подчертава, че след като победи революцията, пред тези групи селяни ще се открият два пътя. «Ако тези селяни осъзнаят неизбежната гибел на техния сегашен начин на производство и направят необходимите изводи от това, те ще дойдат при нас и наш дълг ще бъде да улесним според силите си и тяхното преминаване към новия начин на производство. В противен случай ще трябва да ги предоставим на собствената им съдба и да се обърнем към техните наемни работници, у които, разбира се, ще намерим съчувствие.»

Енгелс допуска възможността за отказ от насилствена експроприация на едрите селяни, надявайки се, че «икономическото развитие ще вразуми й тези корави глави».

Що се отнася до едрите земевладелци, след като пролетариатът завоюва властта, те подобно на промишлените капиталисти трябва да бъдат експроприирани. Енгелс сочи» че тази експроприация може да се извършва както чрез конфискация, така и чрез откупване — в зависимост от обстоятелствата, при които пролетариатът ще завземе властта, от поведението на самите земевладелци и т. н. Принадлежащите им големи имения трябва да бъдат предадени за ползване, под обществен контрол на сдруженията на селскостопанските работници, които обработват тази земя сега. Тези стопанства трябва да станат образец, който ще помогне на все още съмняващите се селяни нагледно да се убедят в предимствата на кооперативното едро производство.

Засягайки конкретните задачи на германската социалдемокрация, Енгелс сочи, че е особено важно тя да завоюва на своя страна селскостопанските работници от остелбска Прусия. Според него това би било решаваща предпоставка за ликвидирането на господството на пруското юнкерство и би спомогнало за подкопаването на главната опора на пруската монархия — нейната армия. ««Елитните полкове» на пруската армия ще се превърнат в социалдемократически и тогава ще стане такова изменение в съотношението на силите, в което е заложена предпоставката за пълен преврат.»

В своя труд «Селският въпрос във Франция и Германия» Енгелс показа значението на съюза между пролетариата и трудовите селяни не само за историческата съдба на самите селяни, но и за победата на социалистическата революция. Той подробно обоснова политиката на пролетарската партия спрямо различните категории селяни, осветли задачите на пролетарската държава в социалистическото преустройство на селското стопанство, теоретически обоснова провъзгласената от него и Маркс идея за кооперацията като начин за преустройство на дребното селско стопанство в едро социалистическо стопанство.

Статията на Енгелс има също така важно непосредствено политическо значение. Тя оказа голяма помощ на Бебел и неговите привърженици в борбата им против опортюнизма.

 

 

Източник:  Фридрих Енгелс. Биография. Подготвена от Институт по марксизъм-ленинизъм при ЦК на КПСС, Издателство на БКП, София, 1972 г.

 

 

Видео - Ф. Энгельс. Крестьянский вопрос во Франции и Германии виж тук на руски:

https://www.youtube.com/watch?v=vHORDiiq5GE