Янко Сакъзов - Обединителят на необединимото

   На 2 фев­ру­а­ри 1941 го­ди­на ра­ди­о­то пре­къс­ва ре­дов­на­та си еми­сия, за да съ­об­щи ед­на тъж­на но­ви­на – от то­зи свят си е оти­шъл Ян­ко Са­къ­зов. Още съ­щия ден хи­ля­ди бъл­га­ри от ця­ла­та стра­на се сти­чат към цър­к­ва­та „Све­ти Сед­мо­чис­ле­ни­ци“ в Со­фия. Ка­то ня­ка­къв стра­нен па­ноп­ти­кум опе­ло­то съ­би­ра хо­ра от всич­ки кла­си и със­ло­вия: от бед­ни­те гав­ро­шов­ци на Юч­бу­нар и си­неб­лу­зи­те ра­бот­ни­ци на За­хар­на фаб­ри­ка до най-вид­ни­те пред­с­та­ви­те­ли на хай­лай­фа – де­пу­та­ти, ми­нис­т­ри, ге­не­ра­ли, ин­те­лек­ту­ал­ци. Пок­ло­не­ни­е­то е удос­то­е­но и с ви­со­чай­ша­та осо­ба на Не­го­во цар­с­ко ве­ли­чес­т­во Бо­рис ІІІ. 

Вес­т­ни­кар­с­ки­те ре­пор­те­ри от­бе­ляз­ват чу­до не­виж­да­но за гру­би­те по­ли­ти­чес­ки нра­ви на Цар­с­т­во­то – в про­це­си­я­та се смес­ват при­я­те­ли, дру­га­ри и съ­миш­ле­ни­ци на Я. Са­къ­зов с веч­ни­те му по­ли­ти­чес­ки про­тив­ни­ци. Тук са три­ма­та бив­ши ми­нис­тър-пред­се­да­те­ли Алек­сан­дър Цан­ков, Сто­ян Да­нев и Ни­ко­ла Му­ша­нов. След­ват ги ми­нис­т­ри­те Ди­ми­тър Ги­чев, Сто­ян Кос­тур­ков, Ди­ми­тър Хрис­тов, Ди­мо Ка­за­сов, Вер­гил Ди­мов, Гри­гор Ва­си­лев. Ака­де­мич­но­то тя­ло е пред­с­та­ве­но от про­фе­со­ри­те Пет­ко Стай­нов, Ди­ми­тър Ми­хал­чев и Ге­ор­ги Ба­так­ли­ев, а Пи­са­тел­с­ки­ят съ­юз – от То­дор Влай­ков, Доб­ри Не­ми­ров и Сто­ян Чи­лин­ги­ров. Ся­каш ня­ка­къв зло­у­миш­лен сце­на­рий на съд­ба­та съ­би­ра в то­зи ден един до друг Кръс­тю Пас­ту­хов и Кос­та Лул­чев с То­дор Пав­лов и Са­ва Га­нов­с­ки. Как­ва иро­ния! Ян­ко Са­къ­зов пос­тиг­на със смърт­та си оно­ва, ко­е­то не ус­пя през жи­во­та си – пок­ло­не­ни­е­то му ста­на „об­що де­ло на про­из­во­дя­щи­те сло­е­ве“ и обе­ди­ни бъл­гар­с­ка­та ле­ви­ца.

Два дни по-къс­но пог­ре­бе­ни­е­то му се прев­ръ­ща в мощ­на де­мон­с­т­ра­ция на все­на­род­на по­чит. До­то­га­ва Со­фия ряд­ко е виж­да­ла та­ко­ва стъл­пот­во­ре­ние на хо­ра – мо­же би са­мо на пог­ре­бе­ни­я­та на Иван Ва­зов и Ди­ми­тър Бла­го­ев.

Смърт­та на Ян­ко Са­къ­зов вряз­ва ня­как­ва сим­во­лич­на гра­ни­ца в ис­то­ри­я­та на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм. И не са­мо за­що­то зат­ва­ря в чер­ни­те си ско­би на­ча­ло­то и края на бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция, и не са­мо за­що­то че­ти­ри ме­се­ца по-къс­но све­тът ще за­поч­не да се са­мо­у­ни­що­жа­ва в най-кър­ва­ва­та све­тов­на ка­сап­ни­ца, ко­я­то ис­то­ри­я­та на чо­ве­чес­т­во­то поз­на­ва, а за­що­то с не­го поч­ти из­чез­ва ед­на осо­бе­на по­ро­да хо­ра, тъй ряд­ко по­я­вя­ва­ща се в хи­ля­до­лет­на­та ни ис­то­рия. По­ро­да­та на ху­ма­нис­ти­те иде­а­лис­ти, въз­ви­ше­ни­те мис­ли­те­ли, на­род­ни­те бу­ди­те­ли – оне­зи веч­но нес­по­кой­ни чу­да­ци, ко­и­то сла­гат на­род­но­то бла­го по-ви­со­ко от соб­с­т­ве­ния си ке­ле­пир. И ко­и­то ос­та­ват в ис­то­ри­я­та не­раз­б­ра­ни и от при­я­те­ли­те си, и от вра­го­ве­те си.

От та­зи по­ро­да е Ян­ко Са­къ­зов – пър­ви­ят и пос­лед­ни­ят бъл­гар­с­ки со­ци­ал­де­мок­рат.

* * *

Ли­де­рът на ши­ро­ки­те со­ци­а­лис­ти е стран­на пти­ца в бъл­гар­с­кия по­ли­ти­чес­ки жи­вот. Всич­ко в не­го­ва­та лич­ност е бе­ля­за­но с ня­как­ва уни­кал­ност, ек­с­цен­т­рич­ност, не­ти­пич­ност, до­тол­ко­ва е чуж­до на на­ци­о­нал­на­та ду­хов­на мат­ри­ца, че и най-близ­ки­те до не­го раз­би­рат ин­с­тин­к­тив­но: то­зи чо­век е чуж­де­нец в соб­с­т­ве­на­та си стра­на. Ся­каш княз Миш­кин – зна­ме­ни­ти­ят „иди­от“ на Дос­то­ев­с­ки, е сбър­кал тре­на на га­ра­та в Цю­рих и вмес­то в Пе­тер­бург е прис­тиг­нал в Шу­мен. Та­ка са го за­пом­ни­ли съг­раж­да­ни­те му през 1884 го­ди­на, ко­га­то се зав­ръ­ща от Па­риж – с къ­са­та ка­ри­ра­на пе­ле­ри­на, чиз­ми­те му – с га­ма­ши и го­ле­ми мед­ни за­коп­чал­ки, с не­из­мен­на­та дю­ре­ров­с­ка ба­ре­та. Та­къв го пом­ни от мла­ди­ни­те си и Си­ме­он Ра­дев: „Ян­ко Са­къ­зов при­ли­ча­ше на пор­т­ре­ти­те на дож­до­ве­те на Ве­не­ция, ри­су­ва­ни от майс­то­ри­те на Ре­не­сан­са… тоя бъл­гар­с­ки со­ци­а­лист има­ше в тън­ки­те чер­ти на ли­це­то си не­що пат­ри­ци­ан­с­ко. Съ­що­то впе­чат­ле­ние на вро­ден арис­ток­ра­ти­зъм той пра­ве­ше и с край­но изис­ка­но­то си об­лек­ло… ма­ни­е­ри­те му има­ха съ­щия то­зи от­пе­ча­тък. Аз съм го виж­дал с ев­ро­пей­ци: той из­г­леж­да­ше по-ев­ро­пе­ец от тях.“

„Ро­ша­ви гла­ви, дъл­ги ко­си, вдиг­на­ти яки, вдиг­на­ти кра­чо­ли – та­ка хо­дех­ме ний“ – са­мо­и­ро­нич­но ще си спом­ни са­ми­ят Са­къ­зов в ав­то­би­ог­ра­фич­ни­те си раз­ка­зи пред Ди­ми­тър Бра­та­нов през 1941 г., ка­то про­пус­ка да спо­ме­не ем­б­ле­ма­тич­на­та си „на­по­ле­о­нов­с­ка“ бра­дич­ка и хип­но­тич­но­то въз­дейс­т­вие на чер­ни­те си очи, по ко­и­то въз­ди­шат ши­ро­ки­те со­ци­а­лис­т­ки.

Още с прис­ти­га­не­то си мла­ди­ят учи­тел по ес­тес­т­воз­на­ние и ис­то­рия за­дъл­го прив­ли­ча об­щес­т­ве­но­то вни­ма­ние по­ра­ди ви­со­ко­то си об­ра­зо­ва­ние. През 1881–1883 г. е учил в Йе­на, Лайп­циг и Тю­бин­ген. През есен­та на 1883 г. се пре­мес­т­ва в Лон­дон, а през 1884 г. след­ва един се­мес­тър в Па­риж. Го­во­ри, пи­ше и пре­веж­да от рус­ки, нем­с­ки, френ­с­ки и ан­г­лийс­ки. По вре­ме на стран­с­т­ва­ни­я­та си из най-ста­ри­те и прес­тиж­ни уни­вер­си­те­ти изу­ча­ва ес­тес­т­ве­ни на­у­ки, ис­то­рия, со­ци­ал­на фи­ло­со­фия, пси­хо­ло­гия, ли­те­ра­ту­ра и ис­то­рия на из­кус­т­во­то. Про­фе­со­ри­те му са све­тов­ни уни­вер­си­тет­с­ки ве­ли­чия – в Лон­дон слу­ша лек­ци­и­те по би­о­ло­гия на Хък­с­ли, в Сор­бо­на­та – лек­ци­и­те на Ипо­лит Тен по ли­те­ра­ту­ра и ху­до­жес­т­ве­на кри­ти­ка. На­уч­ни­те му ин­те­ре­си об­х­ва­щат со­ци­ал­на­та фи­ло­со­фия на Хер­бърт Спен­сър и Хен­ри Жорж, Луи Блан и Огюст Пру­дон. В Бер­лин про­чи­та „Ма­ни­фест на ко­му­нис­ти­чес­ка­та пар­тия“, те­о­ре­ти­чес­ки раз­ра­бот­ки на Вил­хелм Либ­к­нехт и „Сел­с­ка­та вой­на в Гер­ма­ния“ на Фрид­рих Ен­гелс. Ня­ма съм­не­ние в маг­не­тич­но­то въз­дейс­т­вие на мла­дия учи­тел вър­ху уче­ни­ци­те му и най-ве­че вър­ху уче­нич­ки­те и мла­ди­те учи­тел­ки. Ед­на от тях – бъ­де­ща­та му съп­ру­га Ана Вел­ко­ва, ко­я­то ще ос­та­не в ис­то­ри­я­та на бъл­гар­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра ка­то пи­са­тел­ка­та Ана Ка­ри­ма, е за­пе­ча­та­ла не­пос­ред­с­т­ве­но­то си впе­чат­ле­ние от то­ва въз­дейс­т­вие при ед­на от ре­дов­ни­те ве­чер­ни сбир­ки на мла­да­та шу­мен­ска ин­те­ли­ген­ция в до­ма на глав­ния учи­тел Ян­ко Са­къ­зов: „Тая ве­чер осо­бе­но ос­та­на в па­мет­та ми, къ­де осем ча­са след ве­че­ря ста­я­та на В. (Са­къ­зов – б. м.) за­поч­на да се на­пъл­ва с нас. Две ду­ми за та­зи стая. Тя, ка­то че ли до­пъл­ва­ше гос­по­да­ря си. Ши­роч­ка, с бе­ли сте­ни, по дъл­жи­на­та на ко­я­то се прос­ти­ра­ха по­лич­ки, пре­пъл­не­ни с кни­ги на раз­ни ези­ци, го­ля­ма пис­ме­на ма­са, по нея пак кни­ги и раз­ни из­су­ше­ни мъ­хо­ве и рас­те­ния; нас­ред – вал­чес­та ма­са, връх ко­я­то тая ве­чер има­ше от­во­ре­ни ку­тии тю­тюн, на­ря­за­ни на ед­на пи­я­та на­де­ни­ци и ед­но ши­ше пе­лин. Всич­ко то­ва бе чис­то приб­ра­но, кни­ги­те ста­ра­тел­но на­ре­де­ни… в при­със­т­ви­е­то му твър­де ряд­ко се вди­га­ше шум; все­ки не­вол­но вът­реш­но съз­на­ва­ше, че тоя се­ри­о­зен чо­век е меж­ду нас най-висш кри­те­рий, мно­го по­ве­че от нас знае, та за­туй си при­тег­лях­ме ду­ми­те и раз­съж­де­ни­я­та.“

След учас­ти­е­то си в Сръб­с­ко-бъл­гар­с­ка­та вой­на от 1885 го­ди­на ка­то доб­ро­во­лец Ян­ко Са­къ­зов про­дъл­жа­ва да е в цен­тъ­ра на об­щес­т­ве­но­то вни­ма­ние в род­ния си град. Сказ­ки, бе­се­ди, ве­че­рин­ки. Пре­веж­да Шек­с­пи­ро­вия „Оте­ло“ от ан­г­лийс­кия ори­ги­нал и го ре­жи­си­ра на сце­на­та на град­с­ко­то чи­та­ли­ще „Ара­хан­гел Ми­ха­ил“, из­би­рат го за пред­се­да­тел на дру­го­то (ста­ро­то) чи­та­ли­ще. Вра­ти­те на чор­ба­д­жийс­ки­те къ­щи са ши­ро­ко от­во­ре­ни за един тол­ко­ва же­лан бъ­дещ зет. Са­къ­зов оба­че не бър­за да се об­вър­же със служ­ба, ка­у­за или же­нит­ба. През пър­ви­те го­ди­ни след зав­ръ­ща­не­то си от Ев­ро­па той чув­с­т­ва все по-рас­тя­ща не­у­дов­лет­во­ре­ност от про­вин­ци­ал­ния бит и ес­наф­с­ки­те нра­ви на сво­и­те съг­раж­да­ни. Меч­тае за свое соб­с­т­ве­но спи­са­ние, ко­е­то да на­саж­да сред бъл­гар­с­ка­та ин­те­ли­ген­ция ев­ро­пейс­ки­те идеи за прав­да­та, зна­ни­е­то и прог­ре­са. Та­зи меч­та го во­ди в сто­ли­ца­та, къ­де­то раз­го­во­ря с Трай­ко Ки­тан­чев и със ста­рия си съ­у­че­ник от Одес­ка­та се­ми­на­рия Ди­ми­тър Бла­го­ев. Са­къ­зов ве­че е чел спи­са­ни­е­то на Бла­го­ев „Съв­ре­мен­ний по­ка­за­тел“ и два­ма­та се уго­ва­рят за сът­руд­ни­чес­т­во. Со­ци­ал­ни­те му идеи са още не­яс­ни, смът­ни и не­о­фор­ме­ни: „… той при­е­ма­ше со­ци­а­лиз­ма ка­то ед­но уче­ние за ед­на иде­ал­на на­ред­ба, един со­ци­а­ли­зъм на чув­с­т­ва­та и бла­ги­те же­ла­ния; той изоб­що бе­ше един сан­ти­мен­та­лен со­ци­а­лист… той и то­га­ва не вяр­ва­ше, че ка­пи­та­лиз­мът в Бъл­га­рия ще се раз­вие и че сле­до­ва­тел­но ще се яви про­ле­тар­с­ка кла­са, на дви­же­ни­е­то на ко­я­то со­ци­а­лиз­мът се явя­ва те­о­ре­ти­чен из­раз…“ – та­ка ще опи­ше сво­и­те впе­чат­ле­ния от пър­ви­те си сре­щи и раз­го­во­ри със Са­къ­зов Ди­ми­тър Бла­го­ев в своя „При­нос към ис­то­ри­я­та на со­ци­а­лиз­ма в Бъл­га­рия“. Са­ми­ят Са­къ­зов на­пъл­но пот­вър­ж­да­ва та­зи оцен­ка: „Пом­ня мно­го доб­ре как през 1885 го­ди­на се про­ща­вах­ме с Ди­ми­тър Бла­го­ев. Как Ди­ми­тър Бла­го­ев ми со­че­ше ед­на гру­па бал­та­д­жии (же­ле­за­ри) и каз­ва­ше: „То­ва са бъ­де­щи­те съз­на­тел­ни про­ле­та­рии…“ Аз му от­в­ръ­щах: „Бе Ми­тьо, не виж­даш ли, че те са вър­за­ни, ра­бо­тят за хля­ба, та заб­ра­вят дру­го­то.“

През есен­та на 1886 г. Ян­ко Са­къ­зов, бла­го­да­ре­ние на ви­со­кия си об­щес­т­вен ав­то­ри­тет и връз­ки­те си с по-вли­я­тел­ни­те об­щи­на­ри на Шу­мен, ус­пя­ва да оси­гу­ри учи­тел­с­ко мяс­то на Ди­ми­тър Бла­го­ев в трик­лас­но­то об­щин­с­ко учи­ли­ще.

През та­зи го­ди­на два­ма­та имат въз­мож­ност да се опоз­на­ят по-от­б­ли­зо. „Най-нап­ред се втур­нах­ме в учи­тел­с­ко­то дви­же­ние – учи­тел­с­ки сре­щи, бе­се­ди (вър­ху еман­ци­па­ци­я­та, ре­ли­ги­я­та и мн. дру­ги). На­вяр­но нав­ся­къ­де из стра­на­та е би­ло та­ка“ (Ян­ко Са­къ­зов в раз­го­во­ри­те си с Ди­ми­тър Бра­та­нов). Бла­го­ев пи­ше дру­го: „По вре­ме на учи­тел­с­т­ву­ва­не­то си не прес­та­нах да се за­ни­ма­вам със со­ци­а­лис­ти­чес­ка про­па­ган­да, но ве­че еди­нич­на, и то глав­но меж­ду учи­тел­с­т­во­то… Ние, со­ци­а­лис­ти­те, се на­ме­сих­ме в то­ва дви­же­ние, за да го из­пол­зу­ва­ме за со­ци­а­лис­ти­чес­ки це­ли“ („Крат­ки бе­леж­ки из моя жи­вот“).

През след­ва­щи­те три го­ди­ни Ян­ко Са­къ­зов бав­но, пос­те­пен­но, но не­от­с­тъп­но се приб­ли­жа­ва към идей­ни­те наг­ла­си на пър­воп­ро­ход­ци­те на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм. Те – „чу­чу­ли­ги­те“, се по­я­вя­ват на по­ли­ти­чес­ка­та сце­на един по­дир друг: Спи­ри­дон Гу­лаб­чев в Ру­се ос­но­ва­ва сво­я­та си­ро­ма­хо­мил­с­ка При­я­тел­с­ка дру­жи­на; в Габ­ро­во Ев­тим Да­бев и То­дор Пос­том­пи­ров ос­но­ва­ват со­ци­а­лис­ти­чес­ка гру­па и за­поч­ват да из­да­ват вес­т­ник „Ро­си­ца“, къ­де­то се по­я­вя­ват пре­во­ди­те на Мар­к­со­ви­те „На­е­мен труд и ка­пи­тал“ и „Вре­ме­нен ус­тав на Дру­жес­т­во­то“, на „Кой на чий гръб жи­вее“ – по­пу­ля­ри­за­ция на ико­но­ми­чес­ка­та те­о­рия на Карл Маркс от пол­с­кия со­ци­а­лист Си­мон Дик­щайн, и „Раз­ви­тие на на­уч­ния со­ци­а­ли­зъм“ от Фрид­рих Ен­гелс. В Ап­ри­лов­с­ка­та гим­на­зия Кръс­тю Ра­ков­с­ки, Сла­ви Ба­ла­ба­нов и Сто­ян Но­ков ос­но­ва­ват уче­ни­чес­ки со­ци­а­лис­ти­чес­ки кръ­жок под сил­но­то вли­я­ние на учи­те­ля си по со­ци­а­ли­зъм Ев­тим Да­бев. В Сев­ли­е­во Са­ва Му­та­фов и Ан­д­рея Ко­нов ос­но­ва­ват со­ци­а­лис­ти­чес­ко из­да­тел­с­т­во и биб­ли­о­те­ка. В Тър­но­во Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки из­да­ва сво­я­та „Нрав­с­т­ве­на­та за­да­ча на ин­те­ли­ген­ци­я­та“. В Ста­ра За­го­ра Ге­ор­ги Ба­ка­лов и Сла­ви Ба­ла­ба­нов пра­вят пър­вия пре­вод на „Ма­ни­фес­та“ (уни­що­жен от ба­ща­та на Ба­ка­лов, пре­ве­ден от­но­во и из­да­ден през 1891 г. от Иван Ку­тев). В Ка­зан­лък се по­я­вя­ва со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та гру­па на Кон­с­тан­тин Боз­ве­ли­ев. Във Вар­на Вла­ди­мир Ди­мит­ров и То­дор Сто­я­нов ос­но­ва­ват Вар­нен­с­ка­та со­ци­а­лис­ти­чес­ка дру­жин­ка. Приб­ли­зи­тел­но в та­къв ред ги под­реж­да в спо­ме­ни­те си Ян­ко Са­къ­зов, ка­то не про­пус­ка да от­бе­ле­жи и се­бе си: „В Шу­мен – Ян­ко Са­къ­зов.“ И, раз­би­ра се, той има пъл­но пра­во да се вре­ди меж­ду пи­о­не­ри­те на со­ци­а­лиз­ма в Бъл­га­рия и меж­ду ос­но­во­по­лож­ни­ци­те на Бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия. За­що­то през 1891 г. е от­х­вър­лил мно­го от съм­не­ни­я­та си за не­об­хо­ди­мост­та от „гря­ду­ща­та со­ци­а­лис­ти­чес­ка пар­тия“ и, как­то пи­ше Бла­го­ев за не­го­во­то спи­са­ние „Ден“: „То­ва спи­са­ние все по­ве­че ста­ва­ше ор­ган на со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та ми­съл в Бъл­га­рия. То се ре­дак­ти­ра­ше от Я. Са­къ­зов в Шу­мен…“ („Крат­ки бе­леж­ки от моя жи­вот“). Впро­чем по то­ва вре­ме Ди­ми­тър Бла­го­ев поч­ти ця­ла го­ди­на жи­вее със съп­ру­га­та си Ве­ла Жив­ко­ва в до­ма на Ян­ко Са­къ­зов и Ана Ка­ри­ма.

Пи­са­те­лят Сто­ян Чи­лин­ги­ров ни е ос­та­вил един мно­го со­чен спо­мен от оно­ва вре­ме: „… Же­ни­те (Ве­ла Бла­го­е­ва и Ана Ка­ри­ма) бя­ха с от­ря­за­ни ко­си и об­ле­че­ни в мъж­ки пал­та. Те по ни­що не при­ли­ча­ха в но­си­я­та си на ос­та­на­ли­те же­ни в гра­да. Ся­каш бя­ха дош­ли от чужд свят, съв­сем не­поз­нат, за да сму­тят ту­каш­ния сив и дел­ни­чен ка­то си­ва­та пе­пел по ули­ци­те. Най-ин­те­рес­но­то бе­ше, где­то един от мъ­же­те но­се­ше дъл­ги, спус­на­ти на­зад ко­си ка­то две­те же­ни, ма­кар да има­ше мус­та­ци. Тая неп­ри­вич­на за гра­да ни но­виз­на драз­не­ше за­на­ят­чи­и­те и те чрез час из­каз­ва­ха сво­е­то не­до­вол­с­т­во от нея. По­ду­че­ни и под­тик­на­ти от тях, ние чес­то драз­нех­ме тия ек­зо­тич­ни при­шъл­ци с ви­ко­ве и за­дяв­ки.

– Со­ци­а­лис­ти! Чу­чу­ли­ги! – кре­щях­ме ние, мал­чу­га­ни­те, един по­дир друг.“

Бла­го­ев го до­пъл­ва в сво­и­те ав­то­би­ог­ра­фич­ни бе­леж­ки: „Те (про­тив­ни­ци­те на со­ци­а­лиз­ма – б. м.) ни опис­ва­ха с най-чер­ни крас­ки, пред­с­тав­ля­ва­ха ни ка­то чер­ни дя­во­ли, злоб­ни, мрач­ни чо­ве­ко­не­на­вис­т­ни­ци, ко­и­то не оби­чат и не по­чи­тат ни­ко­го… Тряб­ва­ше чо­век да има здра­ви нер­ви и дъл­бо­ка вя­ра в на­уч­ност­та на со­ци­а­лиз­ма, за да из­дър­жи всич­ко то­ва.“ Бла­го­ев има и здра­ви нер­ви, и здра­ва вя­ра – то­га­ва, през 1891 го­ди­на – за раз­ли­ка от Са­къ­зов, кой­то про­дъл­жа­ва да се съм­ня­ва в ежед­нев­ни­те те­о­ре­ти­чес­ки дис­ку­сии меж­ду два­ма­та: „От­г­де вие с Габ­ров­с­ки зна­е­те, че Бъл­га­рия ще се раз­вие спо­ред Мар­к­со­ва­та те­о­рия. Бъл­га­рия мо­же да се раз­вие по друг път, а не по он­зи, по кой­то са се раз­ви­ли нап­ред­на­ли­те на­ро­ди, за раз­ви­ти­е­то на ко­и­то се от­на­ся Мар­к­со­ва­та те­о­рия?“ Съ­щес­т­вен, ос­но­ва­те­лен и по­ле­зен въп­рос – за­що­то от от­го­во­ра му за­ви­си по-на­та­тъш­но­то идей­но-те­о­ре­тич­но и ор­га­ни­за­ци­он­но раз­ви­тие на ран­но­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко дви­же­ние в Бъл­га­рия.

И до­ка­то в ръ­ко­пи­са на зна­ме­ни­та­та си кни­га „Що е со­ци­а­ли­зъм и има ли той поч­ва у нас?“ Ди­ми­тър Бла­го­ев за­поч­ва да до­каз­ва с фак­ти от об­щес­т­ве­но-ико­но­ми­чес­кия жи­вот, че ста­ри­те ос­но­ви на сто­пан­с­кия жи­вот се раз­ла­гат и в съ­що­то вре­ме се съз­да­ват ус­ло­ви­я­та за ка­пи­та­лис­ти­чес­ко раз­ви­тие и сле­до­ва­тел­но за по­я­вя­ва­не на ра­бот­ни­чес­ка кла­са – поч­ва­та на со­ци­а­лиз­ма, Ян­ко Са­къ­зов тър­си от­го­во­ра в Бер­лин от ре­дак­то­ра на те­о­ре­тич­ния ор­ган на гер­ман­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция „Ди но­йе цайт“ Карл Ка­уц­ки. В пър­во­то си от об­що пет­де­сет пис­ма, за­па­зе­ни в лич­ния ар­хив на Ка­уц­ки, Са­къ­зов за­да­ва съ­щия въп­рос, ка­то опис­ва съм­не­ни­я­та си – об­щин­ни­те фор­ми на зе­мев­ла­де­ние, тра­ди­ци­он­ни­те ро­до­ви фор­ми на ико­но­ми­чес­ки вза­и­мо­от­но­ше­ния, лип­са­та на фаб­ри­чен про­ле­та­ри­ат, убийс­т­ве­но бав­ни­те тем­по­ве на со­ци­ал­но-ико­но­ми­чес­ко раз­ви­тие в Ори­ен­та и – не­що мно­го лю­бо­пит­но – не­въз­мож­ност­та да се внед­ри тех­ни­чес­ки­ят прог­рес в Бъл­га­рия. Са­къ­зов опис­ва под­роб­но за­пус­те­ли­те бъл­гар­с­ки ни­ви, вър­ху ко­и­то по­доб­но на ске­ле­ти на пра­ис­то­ри­чес­ки жи­вот­ни се вър­га­лят раз­ва­ле­ни вър­шач­ки, трак­то­ри и дру­ги зе­ме­дел­с­ки ма­ши­ни по­ра­ди скъ­по­ти­я­та и лип­са­та на ре­зер­в­ни час­ти.

За съ­жа­ле­ние от­го­во­рът на Ка­уц­ки не е за­па­зен в лич­ния ар­хив на Ян­ко Са­къ­зов. Из­вес­т­на е оба­че ре­ак­ци­я­та на Са­къ­зов към от­го­во­ра на Ди­ми­тър Бла­го­ев: „Бро­шу­ра­та „Що е со­ци­а­ли­зъм и има ли той поч­ва у нас?“ би­де пос­рещ­на­та от ня­кои ин­те­ли­ген­ти ка­то от­к­ро­ве­ние. Ав­то­рът ú – пи­ше Ди­ми­тър Бла­го­ев в „При­но­сът“ – ня­кол­ко ме­се­ца след из­ли­за­не­то ú би­де из­не­на­дан в Шу­мен от Ян­ко Са­къ­зов със след­ни­те бук­вал­но ду­ми: „Де бе­ше по-ра­но да из­ле­зеш с та­зи бро­шу­ра! Аз тол­ко­ва си бъх­тих гла­ва­та да си обяс­ня що е прог­рес: че­тох и Бок­ля, и Спен­се­ра, и „Что та­кое прог­ресс“ от Ми­хай­лов­с­ки и не мо­жах да си обяс­ня! Чак се­га ми ста­на яс­но.“

Ня­ма съм­не­ние, че Бла­го­ев ци­ти­ра точ­но – въз­тор­же­на­та ре­цен­зия на ре­дак­ти­ра­но­то от Са­къ­зов спи­са­ние „Ден“ бук­вал­но пов­та­ря не­го­ви­те ду­ми. От на­ча­ло­то на 1891 го­ди­на два­ма­та ста­ват все по-близ­ки съ­миш­ле­ни­ци. Ди­ми­тър Бла­го­ев ре­дов­но учас­т­ва в спи­са­ни­е­то с об­щес­т­ве­но-по­ли­ти­чес­ки­те си об­зо­ри и му при­да­ва все по-ярък со­ци­а­лис­ти­чес­ки об­лик. Впро­чем со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та дей­ност на Ян­ко Са­къ­зов е оце­не­на „по дос­тойн­с­т­во“: още при тре­та­та книж­ка на „Ден“ (март 1891 г.) шу­мен­с­ки­ят по­ли­цейс­ки уп­ра­ви­тел из­да­ва за­по­вед за арес­ту­ва­не на ре­дак­то­ра. Фор­мал­на­та при­чи­на е об­ви­не­ние в съ­у­час­тие в убийс­т­во­то на ми­нис­тър Бел­чев, ис­тин­с­ка­та оба­че се раз­би­ра от из­ре­че­ни­е­то, на­пи­са­но в за­по­вед­та: „Ян­ко Са­къ­зов, из­да­тел на со­ци­а­лис­ти­чес­ко­то спи­са­ние „Ден“. Арес­тът и зат­во­рът, по­ли­цейс­ки­ят над­зор са при­чи­ни­те Са­къ­зов да не взе­ме лич­но учас­тие в Тър­нов­с­ко­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко съб­ра­ние и в Буз­лу­д­жан­с­кия кон­г­рес. По то­зи по­вод Бла­го­ев ла­ко­нич­но от­бе­ляз­ва: „Той до Плов­див­с­кия кон­г­рес (1892 г. – б. м.) не учас­т­ва­ше в сбир­ки­те со­ци­а­лис­ти­чес­ки.“ Раз­би­ра се, та­зи ла­ко­нич­ност от 1906 г. мо­же да бъ­де раз­б­ра­на са­мо в свет­ли­на­та на осем­го­диш­на­та по­ле­ми­ка меж­ду два­ма­та, в ко­я­то се нат­руп­ват дос­та лич­на неп­ри­я­зън, оби­ди и огор­че­ния. По­ра­ди то­ва ци­ти­ра­но­то из­ре­че­ние в „При­нос към ис­то­ри­я­та на со­ци­а­лиз­ма в Бъл­га­рия“, ко­е­то съ­об­ща­ва фак­та, без да раз­к­ри­ва при­чи­ни­те, се прев­ръ­ща в тен­ден­ци­оз­на по­лу­ис­ти­на. Ис­ти­на­та е, че по­ра­ди арес­та и по­ли­цейс­кия над­зор Ян­ко Са­къ­зов не мо­же да учас­т­ва в Тър­нов­с­ка­та сбир­ка, а през юли 1891 г. е на ле­че­ние в Бу­ку­рещ. Тол­ко­ва за „лич­но­то“ му учас­тие в съз­да­ва­не­то на Бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия. Кос­ве­но­то учас­тие на Са­къ­зов в то­зи про­цес оба­че не под­ле­жи на ни­как­во съм­не­ние – дос­та­тъч­но е да се про­че­тат ре­ше­ни­я­та на Уч­ре­ди­тел­ния кон­г­рес: „… кон­г­ре­сът ре­ши що­то сп. „Ден“ да се из­пол­зу­ва за со­ци­а­лис­ти­чес­ка про­па­ган­да“. Не­що по­ве­че, Буз­лу­д­жан­с­ки­ят кон­г­рес из­би­ра ре­дак­ци­о­нен съ­вет, кой­то тряб­ва да иг­рае ро­ля­та на пред­ви­де­ния по ус­тав „ге­не­ра­лен съ­вет“. Име­на­та на пар­тий­ни­те ли­де­ри са из­вес­т­ни – Ди­ми­тър Бла­го­ев, Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки и ре­дак­то­рът на сп. „Ден“ Ян­ко Са­къ­зов. В то­зи дух е ко­рес­пон­ден­ци­я­та меж­ду Бла­го­ев и Са­къ­зов след зав­ръ­ща­не­то му от Бу­ку­рещ – ко­га ще за­е­ме мяс­то­то си в ре­дак­ци­он­ния съ­вет на БСДП.

През след­ва­щи­те ня­кол­ко ме­се­ца Ян­ко Са­къ­зов и Ди­ми­тър Бла­го­ев ра­бо­тят съв­мес­т­но по из­пъл­не­ние на ре­ше­ни­я­та на Уч­ре­ди­тел­ния кон­г­рес. Ку­пу­ват за­ед­но пе­чат­ни­ца, на­би­рат ръ­ко­пи­са на „Що е со­ци­а­ли­зъм и има ли той поч­ва у нас?“. Про­дъл­жа­ват ре­дов­но да из­да­ват спи­са­ние „Ден“, во­дят об­шир­на ко­рес­пон­ден­ция с мес­т­ни­те со­ци­а­лис­ти­чес­ки дру­жин­ки и под­гот­вят пар­ти­я­та за от­к­ри­то из­ли­за­не на по­ли­ти­чес­ка­та сце­на. Из­во­ри­те по­каз­ват, че в тех­ни­те вза­и­мо­от­но­ше­ния ца­рят хар­мо­ния и идей­но раз­би­ра­тел­с­т­во.

След зав­ръ­ща­не­то си от ле­че­ние в Ру­мъ­ния Са­къ­зов зас­та­ва на стра­на­та на „пар­тис­ти­те“. Ар­гу­мен­ти­те на Са­ва Му­та­фов и Ан­д­рея Ко­нов от Сев­ли­ев­с­ка­та со­ци­а­лис­ти­чес­ка дру­жин­ка, че е ра­но за от­к­ри­та по­ли­ти­чес­ка бор­ба и е не­об­хо­дим про­дъл­жи­те­лен под­гот­ви­те­лен пе­ри­од, не го раз­ко­ле­ба­ват и той ка­те­го­рич­но зас­та­ва зад ор­га­ни­за­ци­он­на­та кон­цеп­ция на Ди­ми­тър Бла­го­ев и Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки. Не­у­бе­ди­те­лен му се стру­ва и про­ек­тът за „Прив­ре­мен­на прог­ра­ма на бъл­гар­с­ки­те со­ци­а­лис­ти“ на Же­нев­с­ка­та сту­ден­т­с­ка со­ци­а­лис­ти­чес­ка гру­па, на­пи­сан от Кръс­тю Ра­ков­с­ки и Сла­ви Ба­ла­ба­нов на 10 юли (ст.ст.) 1891 г. – най-ве­че за­ра­ди гру­ба­та про­фа­на­ция на въз­г­ле­ди­те им в кон­т­рап­ро­ек­та на сев­ли­ев­с­ки­те со­ци­а­лис­ти, опо­вес­тен на Уч­ре­ди­тел­ния кон­г­рес. То­га­ва той ня­ма ни­как­ви съм­не­ния за по­лез­ност­та и це­ле­съ­об­раз­ност­та на кон­г­рес­ни­те ре­ше­ния. Раз­би­ра се, и Са­къ­зов е на­яс­но, че но­во­съз­да­де­на­та пар­тия е сла­ба, ин­те­ли­ген­т­с­ка и не­дос­та­тъч­но хо­мо­ген­на в идей­но от­но­ше­ние. Че в нея ня­ма ис­тин­с­ки фаб­рич­ни ра­бот­ни­ци, че чле­но­ве­те на мес­т­ни­те дру­жин­ки са пре­дим­но „раз­но­чин­ци“, ин­те­ли­ген­ти, ко­и­то все още но­сят бе­ле­зи­те на си­ро­ма­хо­мил­с­т­во­то, но Са­къ­зов е по­вяр­вал на ду­ми­те на Бла­го­ев, че тя е пар­тия на бъ­де­ще­то – „част от всес­вет­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция… съ­юз на всич­ки бъл­гар­с­ки со­ци­ал­де­мок­ра­ти, ко­и­то приз­на­ват прог­ра­ма­та и так­ти­ка­та й“. И че са­мо от тях – пър­во­ос­но­ва­те­ли­те на БСДП, за­ви­си ко­га и как идей­ни­те и ор­га­ни­за­ци­он­ни­те кон­ту­ри на пар­ти­я­та ще се из­пъл­нят с жи­ва плът и кръв на ре­ал­но съ­щес­т­ву­ва­що ра­бот­ни­чес­ко дви­же­ние.

Впро­чем та­зи идей­но-те­о­ре­тич­на иди­лия про­дъл­жа­ва са­мо ня­кол­ко ме­се­ца – до Вто­рия кон­г­рес на БСДП през ля­то­то на 1892 го­ди­на. То­га­ва от Же­не­ва прис­ти­гат със спе­ци­ал­на ми­сия Сла­ви Ба­ла­ба­нов и Кръс­тю Ра­ков­с­ки, ко­и­то опо­вес­тя­ват своя „План за дейс­т­вие“, фор­му­ли­ран с лич­но­то учас­тие на Ге­ор­ги Ва­лен­ти­но­вич Пле­ха­нов. Плов­див­с­ки­ят кон­г­рес от­к­ри­ва пър­ва­та го­ля­ма те­о­ре­тич­на дис­ку­сия в бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция: ико­но­ми­чес­ка или по­ли­ти­чес­ка бор­ба; ра­бот­ни­чес­ки син­ди­ка­ти или сдру­же­ния на со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та ин­те­ли­ген­ция?

Та­зи дис­ку­сия се оказ­ва из­к­лю­чи­тел­но по­лез­на за идей­но­то из­бис­т­ря­не на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм. За­що­то тя не са­мо про­во­ки­ра ор­га­ни­за­ци­он­но­то раз­цеп­ле­ние на две фрак­ции – „пар­тис­ти“ и „съ­ю­зис­ти“, а за­що­то фор­му­ли­ра но­ви ори­ги­нал­ни ре­ше­ния и под­хо­ди на бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция към кон­к­рет­на­та со­ци­ал­на и ико­но­ми­чес­ка дейс­т­ви­тел­ност в Бъл­га­рия. По­ле­ми­ка­та те­че в два сед­мич­ни вес­т­ни­ка – Бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия из­да­ва вес­т­ник „Ра­бот­ник“ (ре­дак­тор Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки), а Бъл­гар­с­ки­ят со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ки съ­юз – вес­т­ник „Дру­гар“ (ре­дак­тор Ян­ко Са­къ­зов). В Же­не­ва Сла­ви Ба­ла­ба­нов, Кръс­тю Ра­ков­с­ки, Ге­ор­ги Ба­ка­лов и Сто­ян Но­ков из­да­ват три­ме­сеч­но­то спи­са­ние „Со­ци­ал­де­мок­рат“, те­о­ре­ти­чен ор­ган на Же­нев­с­ка­та сту­ден­т­с­ка со­ци­а­лис­ти­чес­ка гру­па, а Са­къ­зо­во­то спи­са­ние „Ден“ про­дъл­жа­ва да из­ли­за ка­то ор­ган на БСДС. Дос­та­тъ­чен е са­мо бе­гъл пог­лед към ран­ния со­ци­а­лис­ти­чес­ки пе­чат, за да се усе­тят ви­со­ки­те идей­ни и нрав­с­т­ве­ни стре­ме­жи на не­го­ви­те ав­то­ри и ре­дак­то­ри. Всич­ки те осъз­на­ват сво­я­та со­ци­ал­на ми­сия и от­с­то­я­ват глед­на­та си точ­ка с ар­гу­мен­ти, а не с ру­гат­ни. По стран­на иро­ния на ис­то­ри­я­та Ян­ко Са­къ­зов – бъ­де­щи­ят иде­о­лог на „ши­ро­кия“ со­ци­а­ли­зъм, се на­реж­да на стра­на­та на съ­ю­зис­ти­те. Стран­на – за­що­то чле­нът на ЦК на БСДС и ре­дак­тор на „Дру­гар“ е длъ­жен да от­с­то­я­ва ор­га­ни­за­ци­он­на­та кон­цеп­ция на Же­нев­с­ка­та гру­па, ко­я­то про­по­вяд­ва при­о­ри­тет на син­ди­кал­на­та ор­га­ни­за­ция на про­ле­та­ри­а­та над „ши­ро­ка­та“ по­ли­ти­чес­ка дей­ност на бъл­гар­с­ка­та со­ци­а­лис­ти­чес­ка ин­те­ли­ген­ция, обе­ди­не­на в БСДП. Пре­ди да оти­де на из­бо­ри, бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция тряб­ва да ста­не кла­со­ва ра­бот­ни­чес­ка пар­тия. За та­зи цел по­ли­ти­чес­ка­та бор­ба тряб­ва да се пре­на­со­чи от ин­те­ли­ген­ци­я­та към ра­бот­ни­чес­ка сре­да. Пъ­тят ми­на­ва през съз­да­ва­не­то на син­ди­кал­ни ор­га­ни­за­ции, ко­и­то, на­дъ­ха­ни с кла­со­во съз­на­ние, ще во­дят без­ком­п­ро­мис­на и пло­дот­вор­на по­ли­ти­чес­ка бор­ба. В та­зи ор­га­ни­за­ци­он­на кон­цеп­ция яс­но ли­чи по­чер­кът на Пле­ха­нов, За­су­лич и Ак­сел­род: пър­во кла­са­та, пос­ле пар­ти­я­та. С та­ки­ва ар­гу­мен­ти „тес­ни­ят“, ор­то­док­са­лен мар­к­сист Ян­ко Са­къ­зов ця­ла го­ди­на и по­ло­ви­на от стра­ни­ци­те на „Дру­гар“ и „Ден“ те­о­ре­тич­но на­зи­да­ва „ши­ро­кия“ со­ци­ал­де­мок­рат Ди­ми­тър Бла­го­ев, кой­то е дръз­нал да строи пар­ти­я­та „от­го­ре“, а не „от­до­лу“ – как­то изис­к­ват мар­к­сис­т­ка­та те­о­рия и по­ли­ти­чес­ка­та прак­ти­ка на ев­ро­пейс­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция.

Ня­ма ни­как­во съм­не­ние, че клю­чът към доб­рия дру­гар­с­ки тон и неп­ри­вич­на­та то­ле­ран­т­ност меж­ду две­те фрак­ции се крие в лич­но­то по­ве­де­ние на пър­во­съз­да­те­ля на БСДП Ди­ми­тър Бла­го­ев. За­що­то съ­ю­зис­ти­те му пра­вят ед­на тол­ко­ва не­о­чак­ва­на ус­лу­га – да от­с­то­я­ват кла­со­ва­та същ­ност на съз­да­де­на­та от не­го пар­тия, и то пред не­го, кой­то дръз­ва да за­поч­не един ор­га­ни­за­ци­о­нен ек­с­пе­ри­мент, из­п­ра­вен пред съв­сем ре­ал­на­та опас­ност пар­ти­я­та му да се из­ро­ди в ин­те­ли­ген­т­с­ка дреб­но­бур­жо­аз­на ра­ди­кал­на пар­тия по­ра­ди лип­са на дейс­т­ви­тел­но ра­бот­ни­чес­ко дви­же­ние в Бъл­га­рия. Ка­къв па­ра­докс: Бла­го­ев ня­ма по-по­лез­ни съ­юз­ни­ци от соб­с­т­ве­ни­те си про­тив­ни­ци! Още по­ве­че че пър­ви­те сим­п­то­ми на ши­ро­кия со­ци­а­ли­зъм осе­за­е­мо за­поч­ват да се за­бе­ляз­ват в по­ве­де­ни­е­то на „вто­рия стълб в пар­ти­я­та“ – как­то съ­рат­ни­ци­те на Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки го на­ри­чат по оно­ва вре­ме. След ус­пеш­но­то учас­тие на БСДП в об­щин­с­ки­те и в пар­ла­мен­тар­ни­те из­бо­ри през 1893 г. той ве­че тър­си въз­мож­ност чрез ко­а­ли­ция да бъ­де из­б­ран за де­пу­тат и пос­та­вя въп­ро­са за без­п­рин­цип­но по­ли­ти­чес­ко спо­ра­зу­ме­ние пред Об­щия съ­вет на БСДП.

По съ­що­то вре­ме Ян­ко Са­къ­зов за­поч­ва да се чув­с­т­ва дос­та на­тяс­но в око­ви­те на кла­со­вия мар­к­сис­т­ки син­ди­ка­ли­зъм. За­що­то през ля­то­то на 1893 г. из­ник­ва съв­сем ре­ал­на­та въз­мож­ност да ста­не на­ро­ден пред­с­та­ви­тел от ко­а­ли­ци­я­та на опо­зи­ци­он­ни ли­де­ри (ра­дос­ла­вис­ти и цан­ко­вис­ти) в Шу­мен­с­ко. Въз­мож­ност­та про­па­да за­ра­ди по­ли­ти­чес­ки­те бо­рич­ка­ния в опо­зи­ци­я­та, ко­и­то го из­т­лас­к­ват на пос­лед­но­то мяс­то в лис­та­та. От то­зи слу­чай Ян­ко Са­къ­зов пра­ви мно­го се­ри­о­зен из­вод: ус­пе­хът в след­ва­щи­те пар­ла­мен­тар­ни из­бо­ри е въз­мо­жен са­мо ако зад не­го стои не са­мо ед­на от со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ки­те фрак­ции, а ця­ла­та пар­тия. До иде­я­та за „об­що де­ло“ на всич­ки со­ци­а­лис­ти в ед­на со­ци­а­лис­ти­чес­ка пар­тия ос­та­ва са­мо ед­на крач­ка и той я пра­ви през есен­та на 1893 го­ди­на.

Фор­мал­ни­ят по­вод за обе­ди­не­ни­е­то на БСДП и БСДС ид­ва от Цю­рих­с­кия кон­г­рес на Вто­рия ин­тер­на­ци­о­нал. В раз­го­во­ри с ли­де­ри­те на ев­ро­пейс­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция де­ле­га­ти­те на две­те фрак­ции Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки и Кръс­тю Ра­ков­с­ки са под­тик­ва­ни към не­за­бав­но обе­ди­не­ние. Вну­ше­ни­я­та на Жан Вол­дерс и Карл Ка­уц­ки са в сми­съл, че във всич­ки пар­тии има раз­ног­ла­сия, но спо­ро­ве­те тряб­ва да се во­дят в рам­ки­те на ед­на на­ци­о­нал­на пар­тия.

Ди­ми­тър Бла­го­ев е все по-скло­нен към обе­ди­не­ние, за­що­то Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки все по-ка­те­го­рич­но за­поч­ва да от­с­то­я­ва те­за­та за обе­ди­не­ни­е­то на всич­ки уг­не­те­ни под зна­ме­то на со­ци­а­лиз­ма. Ли­де­ри­те на сту­ден­т­с­ка­та со­ци­а­лис­ти­чес­ка гру­па в Же­не­ва съ­що са на­яс­но, че съ­ю­зис­ти­те ня­ма да ус­то­ят на съб­лаз­ни­те на ед­на „ши­ро­ка“ по­ли­ти­чес­ка бор­ба, че тех­ни­ят мар­к­сис­т­ки „План за дейс­т­вие“ е са­мо смо­ки­нов лист, зад кой­то Бъл­гар­с­ки­ят со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ки съ­юз прик­ри­ва дреб­но­бур­жо­аз­на­та си ин­те­ли­ген­т­с­ка при­ро­да. Прак­ти­ка­та им по­каз­ва, че тях­на­та син­ди­кал­на кон­цеп­ция за­се­га не се ре­а­ли­зи­ра в жи­во­та и сле­до­ва­тел­но тряб­ва да се при­е­ме мно­го по-гъв­ка­ви­ят под­ход на Ди­ми­тър Бла­го­ев да се во­ю­ва за прив­ли­ча­не­то на ма­лоб­рой­ния, не­ор­га­ни­зи­ран про­ле­та­ри­ат, ка­то се из­пол­з­ват всич­ки „тво­ри­тел­ни въз­мож­нос­ти“ – ра­бот­ни­чес­ки дру­жес­т­ва, син­ди­ка­ти, клу­бо­ве, ве­чер­ни учи­ли­ща, со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та пар­тий­на про­па­ган­да и аги­та­ция по вре­ме на из­бо­ри, за да се пре­вър­не ор­га­ни­за­ци­я­та на бъл­гар­с­ки­те со­ци­а­лис­ти в кла­со­ва по­ли­ти­чес­ка пар­тия.

През есен­та на 1893 г. Ян­ко Са­къ­зов се про­я­вя­ва ка­то един от най-из­тък­на­ти­те ра­де­те­ли на обе­ди­не­ни­е­то. За­то­ва охот­но при­е­ма всич­ки ус­ло­вия, ко­и­то дик­ту­ва в пис­ма­та си от Бер­лин Кръс­тю Ра­ков­с­ки: „До­се­гаш­ни­те на­и­ме­но­ва­ния „Со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия“ и „Со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ки съ­юз“ се уни­що­жа­ват и се за­мес­т­ват с „Бъл­гар­с­ка со­ци­а­лис­ти­чес­ка ра­бот­ни­чес­ка пар­тия“… Пос­лед­но­то на­и­ме­но­ва­ние има по-ши­рок сми­съл: са­ми­ят тер­мин „ра­бот­ни­чес­ка“ е по­ня­тен за все­ки­го, кой­то го чуй. По­каз­ва, че тя е пар­тия на ра­бот­ни­ци­те, пар­тия, ко­я­то за­щи­та­ва тех­ни­те ин­те­ре­си. Взе­ми всич­ки­те пар­тии со­ци­а­лис­ти­чес­ки, ос­вен те­зи на нем­с­ки език, всич­ки­те но­сят наз­ва­ни­е­то „ра­бот­ни­чес­ки“ – ру­мън­с­ка­та, фран­цуз­ка­та, ис­пан­с­ка­та, ан­г­лийс­ка­та и т. н.“ Яс­но е за­що тол­ко­ва го­ля­мо вни­ма­ние се от­де­ля на пре­и­ме­ну­ва­не­то на пар­ти­я­та при обе­ди­не­ни­е­то – още от пър­ви­те си сре­щи с Карл Ка­уц­ки и Вил­хелм Либ­к­нехт Ра­ков­с­ки е на­яс­но, че в Гер­ма­ния при­вър­же­ни­ци­те на мар­к­сис­т­ка­та ле­ви­ца в ГСДП пред­по­чи­тат да се са­мо­оп­ре­де­лят ка­то со­ци­а­лис­ти, за раз­ли­ка от при­вър­же­ни­ци­те на Еду­ард Бер­н­щайн, ко­и­то из­пол­з­ват изоб­ре­те­на­та от Фер­ди­нанд Ла­сал през 1860 г. тер­ми­но­ло­гия – „со­ци­ал­на де­мок­ра­ция“, „со­ци­ал­де­мок­ра­ция“ и „со­ци­ал­де­мок­ра­ти“.

Ян­ко Са­къ­зов ня­ма ни­как­ви въз­ра­же­ния по въп­ро­са за пре­и­ме­ну­ва­не­то на пар­ти­я­та. В края на 1893 го­ди­на той се ин­те­ре­су­ва не тол­ко­ва от име­то на ор­га­ни­за­ци­я­та, в ко­я­то чле­ну­ва, кол­ко­то от мяс­то­то, ко­е­то за­е­ма в нея.

И Ди­ми­тър Бла­го­ев при­е­ма ра­душ­но ус­ло­ви­я­та на съ­е­ди­не­ни­е­то – на­ме­рил съ­миш­ле­ни­ци и съ­юз­ни­ци в ли­це­то на Же­нев­с­ка­та гру­па, той се съ­ю­зя­ва с тях, за да обез­г­ла­ви БСДС, ка­то го ли­ша­ва от въз­мож­ност­та да се крие зад прог­рам­ния си до­ку­мент, а сре­щу тен­ден­ци­и­те на ши­ро­кия со­ци­а­ли­зъм про­ти­во­пос­та­вя об­ра­зо­ва­ни и твор­чес­ки мар­к­сис­ти, го­то­ви да от­с­то­я­ват без­ком­п­ро­мис­но про­ле­тар­с­ка­та стра­те­гия и так­ти­ка на но­ва­та Бъл­гар­с­ка ра­бот­ни­чес­ка со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия.

* * *

През де­кем­в­ри 1894 г. Ян­ко Са­къ­зов за пръв път прек­рач­ва вра­та­та на пар­ла­мен­та. Пар­тий­но­то обе­ди­не­ние е да­ло ре­зул­тат и той е де­пу­тат в Ос­мо­то На­род­но съб­ра­ние от По­пов­с­ка­та из­би­ра­тел­на око­лия. Раз­би­ра се, ус­пе­хът му се дъл­жи на зна­чи­тел­но на­рас­на­лия ав­то­ри­тет на един­на­та со­ци­а­лис­ти­чес­ка пар­тия, но не са­мо на то­ва. За­що­то пре­ди да за­поч­не из­би­ра­тел­на­та си кам­па­ния, Са­къ­зов пред­вид­ли­во ус­пя­ва да про­ка­ра ка­то ре­зо­лю­ция на Пър­вия кон­г­рес на БРСДП за учас­тие в из­бо­ри­те въз­мож­ност­та да се пра­вят съг­ла­ше­ния с „из­вес­т­ни, чес­т­ни и прог­ре­сив­ни ли­ца“. То­ва крат­ко кон­г­рес­но ре­ше­ние му раз­вър­з­ва ръ­це­те за пло­дот­вор­на ши­ро­ка со­ци­а­лис­ти­чес­ка дей­ност. В из­би­ра­тел­на­та си кам­па­ния Ян­ко Са­къ­зов прив­ли­ча мно­го из­вес­т­ни, чес­т­ни и прог­ре­сив­ни ли­ца от це­лия по­ли­ти­чес­ки спек­тър. В нея той из­ла­га на по­каз всич­ко, с ко­е­то го е да­ри­ла при­ро­да­та – прив­ле­ка­тел­на­та си вън­ш­ност, еле­ган­т­ни­те ма­ни­е­ри, ора­тор­с­ко­то си из­кус­т­во и най-ве­че вир­ту­оз­на­та убе­ди­тел­ност на ар­гу­мен­ти­те си. След вся­ка реч бъ­де­щи­те му из­би­ра­те­ли се ра­зо­ти­ват по до­мо­ве­те си с чув­с­т­во­то, че то­зи чо­век е из­ра­зи­тел на тех­ни­те ико­но­ми­чес­ки и по­ли­ти­чес­ки ин­те­ре­си: „Бъл­га­рия ви­на­ги е има­ла един умен и до­бър на­род и без­дар­ни уп­рав­ни­ци“ (към при­със­т­ва­щи­те на ми­тин­га); „Бъл­га­рия има нуж­да от фаб­ри­ки, но не да съз­да­ва про­ле­та­ри­ат, а да съз­да­ва за­мож­ни хо­ра“ (към фаб­ри­кан­ти, ед­ри за­на­ят­чии и пред­п­ри­е­ма­чи); „Си­ро­ма­ши­я­та е ви­нов­на за всич­ки ло­шо­тии по све­та… ето за­що ко­му­то е мил жи­во­та, кой­то ис­ка да бла­гу­ва, ко­му­то са до­тег­на­ли тег­ла­та, не­ка да дой­де в на­ши­те ре­до­ве и да спо­мог­не, спо­ред си­ли­те си, за пре­мах­ва­ни­е­то ú“ (към град­с­ка­та и сел­с­ка­та бед­но­та).

По вре­ме на кам­па­ни­я­та Са­къ­зов фор­му­ли­ра все още фраг­мен­тар­но и ко­леб­ли­во кон­цеп­ци­я­та си за „об­що­то де­ло на про­из­во­дя­щи­те сло­е­ве“: „На­ши­те ре­до­ве са от­во­ре­ни за всич­ки: и за ста­ри и мла­ди, и за мъ­же и за же­ни, и за се­ля­ни и за граж­да­ни, и за прос­ти и за уче­ни, и за си­ро­ма­си и за бо­га­ти, за всич­ки и за всич­ки.“

С по­доб­на ши­ро­ка из­би­ра­тел­на плат­фор­ма вли­за в пар­ла­мен­та и вто­ри­ят де­пу­тат на БРСДП Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки. За раз­ли­ка от Са­къ­зов той по-оп­ре­де­ле­но цен­т­ри­ра сво­я­та аги­та­ция сред ши­ро­ки­те сел­с­ки ма­си: дър­жа­ва­та тряб­ва да под­по­ма­га сел­с­ки­те про­из­во­ди­те­ли, ка­то за­па­зи дър­жав­ни­те зе­ми и ги от­да­де за об­ра­бот­ва­не на сел­с­ки ко­о­пе­ра­тив­ни дру­жес­т­ва с дър­жав­ни ма­ши­ни; да под­по­ма­га сел­с­ки­те ко­о­пе­ра­тив­ни дру­жес­т­ва за при­до­би­ва­не на ма­ши­ни за об­ща ра­бо­та, уни­що­жа­ва­не на де­ся­тъ­ка и въ­веж­да­не на прог­ре­си­вен да­нък са­мо вър­ху при­хо­ди­те; да съз­да­ва дър­жав­ни зе­ме­дел­с­ки ка­си, ко­и­то да от­пус­кат ев­ти­ни кре­ди­ти в пол­за на бед­но­то на­се­ле­ние.

Впро­чем и Са­къ­зов, и Габ­ров­с­ки твър­де мно­го доп­ри­на­сят за без­п­роб­лем­на­та ин­тег­ра­ция на БРСДП в по­ли­ти­чес­ка­та сис­те­ма на Кня­жес­т­во­то.

Те по ни­що не се раз­ли­ча­ват от де­пу­та­ти­те на дру­ги­те пар­ла­мен­тар­ни гру­пи. И два­ма­та са ви­со­ко­об­ра­зо­ва­ни ин­те­лек­ту­ал­ци. Ев­ро­пей­ци по дух и по по­ве­де­ние. Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки е блес­тящ ад­во­кат, за­вър­шил пра­во в Же­не­ва, а бив­ши­ят гла­вен учи­тел и про­ку­рор Ян­ко Са­къ­зов но­си в ма­ни­е­ри­те си не­що от бля­съ­ка на ев­ро­пейс­кия „бо монд“. Или, ако се раз­ли­ча­ват, раз­ли­ка­та е са­мо в тях­на пол­за. Име­на­та им са ши­ро­ко из­вес­т­ни на об­щес­т­ве­ност­та – и два­ма­та са ре­дак­то­ри, из­да­те­ли и пуб­ли­цис­ти. По­ли­ти­чес­ки­те им реф­лек­си в пар­ла­мен­та са пред­ви­ди­ми, дос­то­леп­ни и впе­чат­ля­ва­щи. Още пър­ви­те за­се­да­ния по­каз­ват, че тях­но­то при­със­т­вие в На­род­но­то съб­ра­ние е по­лез­но и не­об­хо­ди­мо. За­що­то Са­къ­зов и Габ­ров­с­ки са не са­мо ис­тин­с­ки де­мок­ра­ти, в де­ба­ти­те те раз­к­ри­ват ед­на неп­ри­вич­на за ос­та­на­ли­те де­пу­та­ти со­ци­ал­на чув­с­т­ви­тел­ност и са го­то­ви да се при­съ­е­ди­нят към вся­ко ре­ше­ние или за­кон, ко­и­то ра­бо­тят за на­род­но­то бла­го. За яд­ро­то на бъ­де­щия „те­сен“ со­ци­а­ли­зъм, фор­ми­ра­но око­ло Ди­ми­тър Бла­го­ев, кой­то по не­го­во­то сви­де­тел­с­т­во през 1897 г. е по­ел „те­о­ре­тич­но­то ръ­ко­вод­с­т­во“ на пар­ти­я­та, въп­ро­сът е не да­ли Са­къ­зов и Габ­ров­с­ки са де­мок­ра­ти – въп­ро­сът е да­ли са со­ци­ал­де­мок­ра­ти.

На кон­г­ре­си­те на БРСДП дей­ност­та на пар­ла­мен­тар­на­та гру­па е оце­не­на по дос­тойн­с­т­во ка­то из­ця­ло по­ло­жи­тел­на. Пър­ви­те по-се­ри­оз­ни без­по­койс­т­ва са из­ра­зе­ни на Чет­вър­тия кон­г­рес през 1887 г. във връз­ка с вре­да­та от без­п­рин­цип­ни пре­диз­бор­ни спо­ра­зу­ме­ния, а Шес­ти­ят кон­г­рес (1899 г.) нап­ра­во дек­ре­ти­ра по­ли­ти­чес­ко­то по­ве­де­ние на сво­и­те де­пу­та­ти: „Кон­г­ре­сът с ня­кои дру­ги уго­вор­ки одоб­ри де­я­тел­ност­та на дру­га­ри­те де­пу­та­ти, а от­но­си­тел­но ня­кои ре­ше­ния, ко­и­то нап­ра­во ан­га­жи­рат пар­ти­я­та, ка­къв­то е нап­ри­мер слу­ча­ят с под­пис­ва­не­то на из­вес­т­ния ма­ни­фест към бъл­гар­с­кия на­род, под­пи­сан от всич­ки опо­зи­ци­он­ни де­пу­та­ти, кон­г­ре­сът ре­ши: Пар­ла­мен­тар­на­та гру­па в по­доб­ни слу­чаи да се съ­ве­ща­ва с Цен­т­рал­ния ко­ми­тет.“ Зад то­зи дек­рет се крие пър­ва­та се­ри­оз­на пар­тий­на кри­за след обе­ди­ни­тел­ния кон­г­рес.

Но­ва­та кра­мо­ла е след­с­т­вие от ня­кол­ко при­чи­ни – лич­ни, по­ли­ти­чес­ки и те­о­ре­ти­чес­ки. Пър­ва­та, но не ос­нов­на­та, е въп­ро­сът кой да во­ди ба­щи­на­та дру­жи­на. След из­би­ра­не­то му в пар­ла­мен­та, Ян­ко Са­къ­зов пос­те­пен­но – по ду­ми­те на Бла­го­ев – се прев­ръ­ща в „ди­ри­жор във всич­ко“. Той, де­пу­та­тът, не­из­мен­ни­ят член на Цен­т­рал­ния ко­ми­тет, сек­ре­тар-ка­си­е­рът на пар­ти­я­та има се­ри­оз­ни ос­но­ва­ния да де­мон­с­т­ри­ра ви­со­ко лич­но са­мо­чув­с­т­вие. През приз­ма­та на об­щес­т­ве­но­то мне­ние той е най-ус­пеш­ни­ят по­ли­тик на бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция. Око­ло лич­ност­та му се фор­ми­ра яд­ро от мла­ди хо­ра, ко­и­то са го­то­ви да го след­ват нав­ся­къ­де и във всич­ко. В по­ли­ти­чес­ка­та му ор­би­та кръ­жат бив­ши­те му съ­рат­ни­ци от БСДС Кон­с­тан­тин Боз­ве­ли­ев, Ев­тим Да­бев, Ан­д­рея Ко­нов и Са­ва Му­та­фов.

От дру­га­та стра­на на ба­ри­ка­да­та са Ге­ор­ги Кир­ков, Гав­рил Ге­ор­ги­ев, Кръс­тю Ра­ков­с­ки, Ва­сил Ко­ла­ров, Ро­ман Ав­ра­мов, Ге­ор­ги Ба­ка­лов, Ни­ко­лай Хар­ла­ков. Все­ки от тях има се­ри­о­зен ли­дер­с­ки по­тен­ци­ал, но ни­кой не от­ри­ча ут­вър­де­на­та по­зи­ция на Бла­го­ев. По то­ва вре­ме той ве­че е без­с­пор­ни­ят пар­ти­ен те­о­ре­тик и стра­тег на со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та пар­тия. Не­го­во­то „Но­во вре­ме“ не­от­к­лон­но бди за идей­на­та чис­то­та и со­чи вер­ни­те пъ­ти­ща за пло­дот­вор­на со­ци­а­лис­ти­чес­ка бор­ба.

Яв­но е, че Ян­ко Са­къ­зов труд­но ви­рее в теж­ка­та те­о­ре­тич­на сян­ка на Дя­до­то. Че му е ом­ръз­на­ло да го на­зи­да­ват от стра­ни­ци­те на „Но­во вре­ме“ и „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ и най-ве­че той е раз­б­рал, че за да ста­не ли­дер, тряб­ва да се на­ло­жи не са­мо ка­то так­тик, а и ка­то те­о­ре­тик в соб­с­т­ве­на­та си пар­тия. Точ­но по то­ва вре­ме той раз­г­ръ­ща идей­на­та обос­нов­ка на ши­ро­кия со­ци­а­ли­зъм в кон­цеп­ци­я­та си за „об­що­то де­ло на про­из­во­дя­щи­те сло­е­ве“.

v v v

Те­о­ре­ти­чес­ки­те ар­гу­мен­ти на раз­цеп­ле­ни­е­то на бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция са фор­му­ли­ра­ни в Бер­лин. През 1896 г. на стра­ни­ци­те на „Ди но­йе цайт“ са пуб­ли­ку­ва­ни по­ре­ди­ца ста­тии на Еду­ард Бер­н­щайн под заг­ла­вие „Проб­ле­ми­те на со­ци­а­лиз­ма“, съб­ра­ни в кни­га­та му „Пред­пос­тав­ки­те на со­ци­а­лиз­ма и за­да­чи­те на со­ци­ал­на­та де­мок­ра­ция“. С та­зи мал­ка бро­шу­ра той за­поч­ва без­п­ре­це­ден­т­на ата­ка сре­щу хе­ге­ли­ан­с­ки­те ко­ре­ни на мар­к­сис­т­ка­та ди­а­лек­ти­ка. Ста­ти­и­те му под­ла­гат на съм­не­ние те­о­ри­я­та за при­на­де­на­та стой­ност и за ка­пи­та­лис­ти­чес­ка­та ек­с­п­ло­а­та­ция. В тях Бер­н­щайн се ос­ме­ля­ва да от­хвър­ли кон­цеп­ци­я­та за не­от­в­ра­ти­мост­та на со­ци­а­лиз­ма и свеж­да ис­то­ри­чес­кия ма­те­ри­а­ли­зъм на Карл Маркс до ба­нал­на­та „же­ла­тел­ност“, ка­то под­ла­га на съм­не­ние те­зи­те му за ис­то­ри­чес­ка­та ги­бел на ка­пи­та­лис­ти­чес­кия строй с твър­де­ни­е­то, че с те­че­ние на вре­ме­то ка­пи­та­лиз­мът ще ста­ва все по-си­лен, че Мар­к­со­ви­ят въз­г­лед за пос­то­ян­но­то обед­ня­ва­не не се пот­вър­ж­да­ва от жи­во­та, че ка­пи­та­лиз­мът ще се мо­ди­фи­ци­ра и прис­по­со­бя­ва към раз­ви­ти­е­то на тех­но­ло­ги­и­те и ще ста­ва все по-ху­ма­нен и спра­вед­лив строй. Че ли­бе­ра­лиз­мът е съз­дал неп­ре­ход­ни цен­нос­ти, ко­и­то тряб­ва да се съх­ра­нят и взе­мат на въ­о­ръ­же­ние от ра­бот­ни­чес­ки­те пар­тии. Бор­ба­та на кла­си­те е от­жи­ве­ли­ца от ми­на­ло­то, ко­я­то по не­об­хо­ди­мост се за­ме­ня с кла­со­во сът­руд­ни­чес­т­во. „Ако по­бе­да­та на со­ци­а­лиз­ма се явя­ва има­нен­т­на не­об­хо­ди­мост – пи­ше Бер­н­щайн още в пър­ва­та си ста­тия, – то в ней­но­то ос­но­ва­ние тряб­ва да бъ­де по­ло­же­но до­ка­за­тел­с­т­во за не­из­беж­ния крах на ка­пи­та­лис­ти­чес­ко­то об­щес­т­во. Та­ко­ва до­ка­за­тел­с­т­во не е да­де­но и не мо­же да бъ­де да­де­но.“ Нап­ро­тив, ис­то­ри­я­та и прак­ти­ка­та на проф­съ­юз­но­то и со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ко­то дви­же­ние при­нуж­да­ват бур­жо­а­зи­я­та към ред от­с­тъп­ки, спо­соб­ни да по­доб­рят ма­те­ри­ал­но­то по­ло­же­ние на ра­бот­ни­чес­ка­та кла­са чрез пос­то­ян­ни ре­фор­ми. От­тук и зна­ме­ни­ти­ят му те­зис, кой­то раз­де­ля гер­ман­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция, ев­ро­пейс­ки­те ра­бот­ни­чес­ки пар­тии и Ин­тер­на­ци­о­на­ла на два враж­ду­ва­щи ла­ге­ра: со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та идея ка­то идея на да­леч­но­то бъ­де­ще от­к­ло­ня­ва бор­ба­та на ра­бот­ни­чес­ка­та кла­са за по-доб­ро нас­то­я­ще. „За мен дви­же­ни­е­то е всич­ко, а оно­ва, ко­е­то обик­но­ве­но на­ри­чат край­на цел на со­ци­а­лиз­ма, е ни­що.“ А след ка­то то­ва е та­ка, как­во дру­го му ос­та­ва на про­ле­та­ри­а­та ос­вен да за­ме­ни кла­со­ва­та бор­ба с кла­со­во сът­руд­ни­чес­т­во за ре­фор­ми, ко­и­то ще до­ве­дат до мир­но­то врас­т­ва­не на со­ци­а­лиз­ма в ка­пи­та­лиз­ма. „Сът­руд­ни­чес­т­во на кла­си­те e име­то на об­що на­ци­о­нал­но де­ло… за­що­то с из­би­ра­тел­на­та бю­ле­ти­на, с де­мон­с­т­ра­ци­и­те и дру­ги по­доб­ни сред­с­т­ва ние днес про­кар­ва­ме та­ки­ва ре­фор­ми, за ко­и­то пре­ди сто го­ди­ни са би­ли пот­реб­ни кър­ва­ви ре­во­лю­ции“ (Лон­дон, 20 ок­том­в­ри 1898 г.).

Как­во още е про­чел Ян­ко Са­къ­зов в „Ди но­йе цайт“? Мар­к­сис­т­ко­то уче­ние след­ва да се раз­ви­ва чрез кри­ти­ка. Не­об­хо­ди­мо е да си да­дем смет­ка за праз­но­ти­те и про­ти­во­ре­чи­я­та на те­о­ри­я­та. То­зи, кой­то осъз­нае те­зи про­ти­во­ре­чия, ще усе­ти и не­об­хо­ди­мост­та да ги раз­чис­ти. То­ва е за­да­ча­та на уче­ни­ци­те, а не веч­но да пов­та­рят ду­ми­те на Учи­те­ля. Днес ра­бот­ни­чес­ко­то дви­же­ние има не­об­хо­ди­мост ос­вен от бор­ци, от обоб­ща­ва­щи умо­ве, ко­и­то да от­де­лят пше­ни­ца­та от кък­ли­ца­та и да „мис­лят дос­та ши­ро­ко, за да съг­ле­дат и приз­на­ят оно­ва рас­те­ний­це, ко­е­то не е про­рас­на­ло в тях­на, ами в чуж­да ог­ра­да; ра­бот­ни­чес­ко­то дви­же­ние се нуж­дае от умо­ве, ко­и­то не са ге­не­ра­ли, а ред­ни­ци в об­ласт­та на со­ци­а­лис­ти­чес­ко­то мис­ле­не“. И та­ка гла­ва след гла­ва се пред­ла­га без­п­ре­це­ден­т­на ре­ви­зия на мар­к­сиз­ма чрез пе­ро­то на един от най-вли­я­тел­ни­те те­о­ре­ти­ци на гер­ман­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция и на Вто­рия ин­тер­на­ци­о­нал, един от най-близ­ки­те при­я­те­ли и спод­виж­ни­ци на Фрид­рих Ен­гелс, кой­то в за­ве­ща­ни­е­то си го удос­то­я­ва с ве­ли­ка­та чест на един­с­т­вен из­да­тел, тъл­ку­ва­тел и раз­по­ре­ди­тел на Мар­к­со­во­то те­о­ре­тич­но нас­лед­с­т­во.

Ня­ма ни­как­во съм­не­ние, че Ян­ко Са­къ­зов пос­ре­ща с го­ля­мо за­до­вол­с­т­во те­о­ре­тич­ни­те ар­гу­мен­ти за пра­вил­ност­та на соб­с­т­ве­но­то си по­ли­ти­чес­ко по­ве­де­ние до то­зи мо­мент. Всъщ­ност в кон­цеп­ци­я­та на Бер­н­щайн за „об­що на­ци­о­нал­но де­ло, чрез сът­руд­ни­чес­т­во на кла­си­те, за пос­ти­га­не­то на го­ле­ми и не­от­лож­ни де­мок­ра­тич­ни за­да­чи, ко­е­то про­из­ти­ча от ед­но ши­ро­ко раз­би­ра­не на мар­к­сиз­ма“ – за не­го ня­ма ни­що но­во. Не­що по­ве­че, той оп­ре­де­ле­но се гор­дее – как­то сви­де­тел­с­т­ва Си­ме­он Ра­дев, че не­го­ва­та кон­цеп­ция за ши­ро­кия со­ци­а­ли­зъм е с по-ста­ра да­та. Впро­чем и Ди­ми­тър Бла­го­ев му от­да­ва дъл­жи­мо­то, ка­то сви­де­тел­с­т­ва в „При­но­са“, че ши­ро­ки­ят со­ци­а­ли­зъм на Ян­ко Са­къ­зов е най-мал­ко с две го­ди­ни по-стар от ре­ви­зи­ра­ния мар­к­си­зъм на Бер­н­щайн. И все пак „бер­н­щай­ни­а­да­та“ при­да­ва но­ва ин­те­лек­ту­ал­на и по­ли­ти­чес­ка енер­гия на бъл­гар­с­ки­те об­що­дел­ци. Те ве­че об­ра­зу­ват в Со­фия плът­но яд­ро – Ди­ми­тър Ди­мит­ров, Илия Яну­лов, Еню Мар­ков­с­ки, Сте­фан Ди­мит­ров, Иван Ко­ла­ров, Пе­тър Джид­ров и Ян­ко Са­къ­зов са в ос­но­ва­та на но­ва­та идей­на фрак­ция. И, как­то сам Ян­ко Са­къ­зов раз­каз­ва в ед­на бе­леж­ка под ли­ния на бро­шу­ра­та си „Тре­во­га за приз­ра­ци“: „Ти­хо и нап­рег­на­то ние ра­бо­тих­ме и над се­бе си, над сво­е­то ум­с­т­ве­но раз­ви­тие и в со­фийс­ки­те ор­га­ни­за­ции. Ди­ми­тър Ди­мит­ров, кой­то то­га­ва за пръв път се за­е­ма­ше с прак­ти­чес­ка де­я­тел­ност, не мъд­ру­ва­ше праз­нос­лов­но, а се ту­ри на­че­ло на ед­на ор­га­ни­за­ци­он­на де­я­тел­ност меж­ду со­фийс­ки­те ра­бот­ни­ци, по­тъ­на в нея и да­де ни въз­мож­ност да съз­да­дем Ра­бот­ни­чес­ко учи­ли­ще и да ту­рим на­ча­ло на со­фийс­ки­те син­ди­ка­ти.“ Све­де­ни­е­то е точ­но – ра­бо­ти се ти­хо и нап­рег­на­то, поч­ти кон­с­пи­ра­тив­но. За­що­то „Пред­пос­тав­ки­те на со­ци­а­лиз­ма и за­да­чи­те на со­ци­ал­на­та де­мок­ра­ция“ пре­диз­вик­ва бу­рен гняв и от­пор в све­тов­но­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко се­мейс­т­во:

„Еду­ард, ти си ед­но ма­га­ре! То­ва не се го­во­ри, а се вър­ши“ – те­зи ду­ми на Ауер, един от най-вид­ни­те де­пу­та­ти и син­ди­ка­лис­ти на гер­ман­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция, за­дъл­го раз­с­ми­ват чи­та­те­ли­те не са­мо на со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та, а и на бур­жо­аз­на­та пре­са.

„Ско­ти­на ты, ско­ти­на!!!“ – гнев­но драс­ка по по­ле­та­та на „Ди но­йе цайт“ Ге­ор­ги Ва­лен­ти­но­вич Пле­ха­нов. А са­ми­ят Бер­н­щайн с ти­пич­на нем­с­ка ме­то­дич­ност (и из­вес­т­на гор­дост) ци­ти­ра в „Пред­пос­тав­ки­те“ бур­на­та пуб­лич­на ре­ак­ция на ба­ща­та на рус­кия мар­к­си­зъм пред Щут­гар­т­с­кия кон­г­рес: „То­зи фи­лис­тер тряб­ва да бъ­де пог­ре­бан от со­ци­ал­на­та де­мок­ра­ция ка­то не­ве­жа с по­ра­зи­тел­на ум­с­т­ве­на ни­ще­та и бе­зу­мен и сляп пос­ле­до­ва­тел на бур­жо­аз­ни­те ре­фор­ми, кой­то уд­ря гру­бо со­ци­а­лис­ти­чес­ки­те те­о­рии по ли­це­то и – съз­на­тел­но или без­съз­на­тел­но, то­ва е без­раз­лич­но – се стре­ми да пог­ре­бе те­зи те­о­рии за удо­вол­с­т­ви­е­то на съ­е­ди­не­ни­те ре­ак­ци­он­ни ма­си.“

„Со­ци­ал­на­та де­мок­ра­ция не мо­же да при­е­ме те­зи въз­г­ле­ди, но тряб­ва да бла­го­да­ри на ав­то­ра за под­ти­ка, ко­и­то той да­де на кон­г­ре­са (в Щут­гарт, ок­том­в­ри 1898 г. – б. м.) чрез сво­и­те ста­тии“ – Карл Кауц­ки.

„Те­о­ре­ти­чес­ки – не­ве­ро­ят­но сла­бо; пов­то­ре­ние на чуж­ди мис­ли. Фра­зи на кри­ти­ка­та, а до­ри ня­ма опит за се­ри­оз­на са­мос­то­я­тел­на кри­ти­ка… без­г­ра­ни­чен опор­тю­ни­зъм и по­си­би­ли­зъм, при то­ва все пак страх­лив опор­тю­ни­зъм, тъй ка­то Бер­н­щайн не ис­ка да за­ся­га прог­ра­ма­та от­к­ри­то. Ед­ва ли чо­век мо­же да се съм­ня­ва в не­го­во­то фи­ас­ко“ – Ле­нин (в пис­мо до май­ка си от 1899 г. ).

В идей­но-те­о­ре­тич­на­та ка­но­на­да сре­щу ре­ви­зи­о­низ­ма учас­т­ват още мно­го гръм­ки име­на и та­лан­т­ли­ви со­ци­а­лис­ти­чес­ки пе­ра: Франц Ме­ринг пуб­ли­ку­ва в „Ди но­йе цайт“ по­ре­ди­ца от ста­тии, ко­и­то от­х­вър­лят „кри­ти­чес­кия“ со­ци­а­ли­зъм на Бер­н­щайн, вна­сяй­ки в по­ле­ми­ка­та изя­щен иро­ни­чен ви­ен­с­ки прив­кус. Ос­но­ва­те­ли­те на Гер­ман­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия Ав­густ Бе­бел и Вил­хелм Либ­к­нехт за­е­мат без­ком­п­ро­мис­на кри­тич­на по­зи­ция с изяв­ле­ни­я­та, че все­ки, кой­то е го­тов да при­е­ме за­мя­на­та на ре­во­лю­ци­он­на­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция с де­мок­ра­тич­на ре­фор­мис­т­ка пар­тия, по­ве­че не при­над­ле­жи към ГСДП, но от­х­вър­лят ис­ка­ни­я­та на ре­ди­ца мес­т­ни ор­га­ни­за­ции за не­за­бав­но­то из­к­люч­ва­не на Бер­н­щайн от пар­ти­я­та.

Пак по съ­що­то вре­ме Карл Ка­уц­ки пуб­ли­ку­ва се­рия от ста­тии на Ро­за Люк­сем­бург под заг­ла­вие „Со­ци­ал­на ре­фор­ма или ре­во­лю­ция“, ко­я­то из­ли­за ка­то са­мос­то­я­тел­на кни­га през 1898 г. В та­зи блес­тя­ща по­ле­мич­на ра­бо­та, оп­лак­ва се Бер­н­щайн, гос­по­жи­ца Люк­сем­бург се ос­ме­ля­ва не са­мо да му про­че­те цял курс по ди­а­лек­ти­чес­ки и ис­то­ри­чес­ки ма­те­ри­а­ли­зъм, а и ди­рек­т­но да изис­ка из­х­вър­ля­не­то му от пар­ти­я­та. „Ди­ле­ма­та е след­на­та – пи­ше тя, – ако ре­ви­зи­о­низ­мът има пра­во що се от­на­ся до ево­лю­ци­я­та на ка­пи­та­лиз­ма – то­га­ва со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та тран­с­фор­ма­ция е ед­на уто­пия. Ако пък со­ци­а­лиз­мът не е уто­пия, то то­га­ва фак­то­ри­те за адап­та­ци­я­та на ка­пи­та­лиз­ма не из­дър­жат на мар­к­сис­т­ка­та кри­ти­ка. Кой е прав – Маркс или Бер­н­щайн? That is the questiоn.“ Са­ма­та тя има ка­те­го­ри­чен от­го­вор на хам­ле­тов­с­кия въп­рос: „Г-н Бер­н­щайн е един дреб­но­бур­жо­а­зен прог­ре­си­вен де­мок­рат, чи­я­то кни­га е от ед­на ог­ром­на важ­ност за гер­ман­с­ко­то и меж­ду­на­род­но­то дви­же­ние, за­що­то за пър­ви път тя опо­вес­тя­ва на­ме­ре­ни­е­то му да да­де ед­на те­о­ре­тич­на ба­за на всич­ки сти­хий­ни и прак­ти­чес­ки опор­тю­нис­ти в ев­ро­пейс­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция.“

По­ле­мич­ни­ят та­лант и мар­к­сис­т­ка­та еру­ди­ция на Ро­за Люк­сем­бург ú спе­чел­ват сла­ва­та на един от най-вид­ни­те ли­де­ри и те­о­ре­ти­ци на гер­ман­с­кия ре­во­лю­ци­о­нен мар­к­си­зъм. „Вие сто­и­те в пър­ва­та ре­ди­ца на бор­ба­та сре­щу Бер­н­щайн“ – лас­ка­во ú пи­ше Франц Ме­ринг, а Ле­нин мал­ко по-къс­но ще я оп­ри­ли­чи (с иро­нич­но-хи­пер­бо­ли­чен под­текст) на един орел на гер­ман­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция.

Бъл­гар­с­ки­ят ре­зо­нанс от най-го­ля­ма­та те­о­ре­тич­на дис­ку­сия в ис­то­ри­я­та на Вто­рия ин­тер­на­ци­о­нал е дос­та шу­мен.

Ди­ми­тър Бла­го­ев, раз­би­ра се, е в кур­са на съ­би­ти­я­та. И ня­ма ни­как­во съм­не­ние, че вни­ма­тел­но сле­ди дис­ку­си­я­та в гер­ман­с­ко­то „Но­во вре­ме“. Те­о­ре­тич­ни­ят ор­ган на ГСДП през 1898 г. е без­с­пор­ни­ят иде­ен за­ко­но­да­тел на ев­ро­пейс­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция. Ав­то­ри­те­тът на „па­па­та на со­ци­а­лиз­ма“ Карл Ка­уц­ки, пуб­ли­ка­ци­и­те на най-вид­ни­те ли­де­ри и те­о­ре­ти­ци на мар­к­сиз­ма пра­вят от „Ди но­йе цайт“ ве­рен иде­ен и по­ли­ти­чес­ки ком­пас и съв­сем не е слу­чай­но съв­па­де­ние, че Бла­го­ев кръ­ща­ва през 1897 г. соб­с­т­ве­но­то си спи­са­ние „Но­во вре­ме“. Ня­ма съм­не­ние, че той вни­ма­тел­но щу­ди­ра вся­ка от ста­ти­и­те от ци­къ­ла „Проб­ле­ми­те на со­ци­а­лиз­ма“. Че­те в ори­ги­нал, за­що­то тол­ко­ва доб­ре вла­дее нем­с­ки, че са­мо ня­кол­ко го­ди­ни по-къс­но се ос­ме­ля­ва да пре­ве­де пър­вия том на „Ка­пи­та­лът“. Име­то на Бер­н­щайн съ­що му е от­дав­на из­вес­т­но. Как­то и фак­тът, че вто­ра­та „ер­фур­т­с­ка“ прог­ра­ма на ГСДП (при­е­та от БСДП на Вто­рия кон­г­рес през1892 г.) е на­пи­са­на от два­ма от най-приб­ли­же­ни­те сле­дов­ни­ци на Маркс – Карл Ка­уц­ки и Еду­ард Бер­н­щайн. Та­ка че той не бър­за да взе­ме от­но­ше­ние по спо­ра – на­ли адеп­ти­те на со­ци­а­лиз­ма в Бъл­га­рия са кръ­ща­ва­ни и кръ­ща­ват чрез сим­вол-ве­ру­ю­то, на­пи­са­но с ръ­ка­та на от­стъп­ни­ка. Още по­ве­че че сти­хий­ни­ят, про­вин­ци­а­лен „ши­рок“ со­ци­а­ли­зъм на Ян­ко Са­къ­зов и Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки ня­ма ни­как­ви пре­тен­ции да ата­ку­ва на­уч­ни­те ос­но­ви на мар­к­сиз­ма. То­га­ва, през 1898 г., опор­тю­нис­тич­ни гре­хо­ве имат всич­ки – до­ри по­ня­ко­га и са­ми­ят Бла­го­ев, кой­то е при­ну­ден да пра­ви по­ли­ти­чес­ки кон­це­сии, за да спе­че­ли пар­ти­я­та му още ня­кое и дру­го кмет­с­ко или де­пу­тат­с­ко мяс­то.

В Бъл­га­рия отек­ват ка­то за­къс­ня­ло ехо ду­ми­те „об­що де­ло“, „сът­руд­ни­чес­т­во на кла­си­те“, „ши­ро­ко раз­би­ра­не на те­о­ри­я­та и фак­ти­те от об­щес­т­ве­ния и ико­но­ми­чес­ки жи­вот“ – то­ва до­ла­вя те­о­ре­ти­чес­ки­ят слух на Ян­ко Са­къ­зов, Илия Яну­лов, Кръс­тю Пас­ту­хов, Ди­ми­тър Ди­мит­ров и Пе­тър Джид­ров.

Ди­ми­тър Бла­го­ев, Ге­ор­ги Кир­ков, Гав­рил Ге­ор­ги­ев, Ге­ор­ги Ба­ка­лов, Ва­сил Ко­ла­ров и Хрис­то Ка­бак­чи­ев чу­ват дру­го: „ре­ви­зи­о­ни­зъм и опор­тю­ни­зъм“, „от­с­тъп­ни­чес­т­во от со­ци­а­лиз­ма“, „ос­во­бож­да­ва­не на со­ци­ал­де­мок­ра­ци­я­та от фи­лис­те­ри­те и шар­ла­та­ни­те“, „идей­на чис­то­та в пар­ти­я­та“.

И два­та ла­ге­ра раз­по­ла­гат със соб­с­т­ве­на те­о­ре­тич­на ба­за: Сакъ­зов – „Пред­пос­тав­ки­те на со­ци­а­лиз­ма“, Бла­го­ев – „Бер­н­щайн и со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка­та прог­ра­ма. Ан­тик­ри­ти­ка“ на Карл Ка­уц­ки. Само че до­ка­то те­о­ре­тич­ни­те нас­лед­ни­ци на Маркс по­ле­ми­зи­рат по ев­ро­пейс­ки и Ка­уц­ки е ка­те­го­рич­но про­тив из­к­люч­ва­не­то на Бер­н­щайн от пар­ти­я­та („Аз съв­сем не из­пит­вам пот­реб­ност във връз­ка с не­го­ва­та кни­га да кре­щя за пре­да­тел­с­т­во и да въз­буж­дам про­тив не­го все­об­що не­го­ду­ва­ние“), а са­ми­ят Бер­н­щайн хра­ни ос­но­ва­тел­на­та на­деж­да, че и Ка­уц­ки ка­то Ен­гелс „… ня­ма да бъ­де тол­ко­ва ог­ра­ни­чен, че да ис­ка при­я­те­ли­те му да са бе­зус­лов­но съг­лас­ни с не­го­ви­те въз­г­ле­ди“, на­ша­та те­о­ре­тич­на дис­ку­сия мно­го ско­ро се прев­ръ­ща в жес­то­ка и мрач­на бал­кан­с­ка кра­мо­ла за меж­да­та меж­ду мар­к­сиз­ма и ре­ви­зи­о­низ­ма в бъл­гар­с­ка­та со­ци­а­лис­ти­чес­ка ни­ва.

За­се­га оба­че бъ­де­щи­те про­тив­ни­ци тър­пе­ли­во из­чак­ват, тру­пат те­о­ре­ти­чес­ки му­ни­ции и ко­па­ят око­пи за бъ­де­щи­те сра­же­ния. От­в­ре­ме-нав­ре­ме прип­лам­ват спо­та­е­ни те­о­ре­ти­чес­ки страс­ти, но до по­я­ва­та на спи­са­ние „Об­що де­ло“ то­ва са са­мо ман­да­рин­с­ки спо­ро­ве, въз­п­ри­е­ма­ни в пар­ти­я­та ка­то бу­ря в ча­ша во­да. За­ти­ши­е­то и прег­ру­пи­ра­не­то на си­ли­те в тес­ния и в ши­ро­кия ла­гер про­дъл­жа­ват поч­ти до края на 1899 г., ко­га­то в по­ли­ти­чес­кия реч­ник на бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция трай­но нав­ли­за во­ен­на­та тер­ми­но­ло­гия.

Ди­ми­тър Бла­го­ев: „Бор­ба­та на две­те те­че­ния ста­ва тол­ко­ва по-на­ло­жи­тел­на и на жи­вот, и на смърт за ед­но­то от тях в пар­ти­я­та, за­що­то дреб­но­бур­жо­аз­но­то те­че­ние все по­ве­че раз­ши­ря­ва со­ци­а­лиз­ма и дей­ност­та на мно­зин­с­т­во­то от пар­тий­ни­те чле­но­ве.“

Ян­ко Са­къ­зов: „Со­ци­а­лис­ти­чес­ки­те дей­ци ня­мат ни­що об­що с ли­ше­ни­те от своя ми­съл и от своя во­ля ка­зар­ме­ни вой­ни­ци, ко­и­то сля­по вър­вят и ко­и­то сля­по из­пъл­ня­ват чуж­ди за­по­ве­ди. Со­ци­а­лис­ти­чес­ки­те дей­ци са ония мо­дер­ни ми­ли­ци­о­не­ри, прос­ве­те­ни граж­да­ни на сво­бод­на стра­на, на ко­и­то се да­ва са­мос­то­я­тел­на во­ен­на за­да­ча за из­пъл­не­ние.“

Дрън­ка­не­то на оръ­жие ста­ва още по-шум­но след пър­вия ра­зуз­на­ва­те­лен рейд на Ян­ко Са­къ­зов из стра­на­та, в кой­то той се опит­ва да из­ве­де прег­ру­пи­ра­не­то на пар­ти­я­та вър­ху „ши­ро­ка­та“ те­о­ре­тич­на ос­но­ва и дей­ност. Сказ­ка­та му „Ико­но­ми­чес­ка­та и фи­нан­со­ва кри­за в Бъл­га­рия, ней­ни­те при­чи­ни и ней­ни­ят лек“ пре­диз­вик­ва шум­на пар­тий­на дис­ку­сия, за­що­то в нея, без да се по­зо­ва­ва на ре­ви­зи­о­нис­т­ка­та кон­цеп­ция по от­но­ше­ние на дър­жа­ва­та, Са­къ­зов за­поч­ва да пле­ди­ра за ед­на ис­тин­с­ка на­род­на дър­жа­ва, ко­я­то да се гри­жи за зе­ме­дел­ци­те, за­на­ят­чи­и­те и тър­гов­ци­те. Дър­жа­ва, ко­я­то е длъж­на да оси­гу­ри на „про­из­во­дя­щи­те сло­е­ве“ ико­но­ми­чес­ки и со­ци­а­лен прос­пе­ри­тет.

Ня­ма съм­не­ние, че изос­т­ре­ни­ят те­о­ре­ти­чес­ки нюх на Ди­ми­тър Бла­го­ев вед­на­га до­ла­вя къ­де е за­ри­то ку­че­то. Той е си­гу­рен, че след вни­ма­тел­но опип­ва­не на поч­ва­та Са­къ­зов, крач­ка по крач­ка, не­ми­ну­е­мо ще спре до бер­н­щай­ни­ан­с­кия те­зис за „об­що­то на­ци­о­нал­но де­ло и сът­руд­ни­чес­т­во на кла­си­те, за ко­и­то де­мок­ра­ци­я­та е и цел, и сред­с­т­во“. И ня­ма ни­как­во съм­не­ние, че ре­ак­ци­я­та му през 1900 г. е съ­ща­та, как­то я е из­ра­зил в „При­но­са“ през 1906 г. Са­къ­зов ни под­на­ся „ед­но вул­гар­но де­мок­ра­тич­но обяс­ня­ва­не и на кри­за­та, и на свойс­т­ва­та и ха­рак­те­ра на дър­жа­ва­та, и на про­из­хо­да на пар­ти­и­те, и на яв­ле­ни­я­та в бъл­гар­с­кия жи­вот… Той не е в със­то­я­ние да ви­ди зад про­це­са на „ра­зо­ре­ни­е­то“ на тия „про­из­во­ди­тел­ни кла­си“ про­це­са на на­ди­га­не­то но­ви фор­ми на про­из­вод­с­т­во­то и съ­от­вет­ни­те но­ви кла­си – ка­пи­та­лис­ти­чес­ка­та и про­ле­тар­с­ка­та“. От­тук и бе­за­пе­ла­ци­он­на­та му при­съ­да – пре­пов­та­ря­ща ду­ми­те на Ро­за Люк­сем­бург за Бер­н­щайн от 1898 г.: „Един обик­но­вен дреб­но­бур­жо­а­зен де­мок­рат“. И по­не­же в раз­д­раз­не­ни­е­то то­ва оп­ре­де­ле­ние му се виж­да тяс­но, Бла­го­ев го раз­ши­ря­ва – „един мно­го прост, обик­но­вен дреб­но­бур­жо­а­зен де­мок­рат“.

През 1900 г. Ян­ко Са­къ­зов мно­го мал­ко го е еня за те­о­ре­ти­чес­ки­те при­съ­ди на ре­дак­то­ра на бъл­гар­с­ко­то „Но­во вре­ме“, за­що­то ре­дак­то­рът на гер­ман­с­ко­то „Но­во вре­ме“ про­кар­ва на Па­риж­кия кон­г­рес на Со­ци­а­лис­ти­чес­кия ин­тер­на­ци­о­нал сво­я­та ком­п­ро­мис­на ре­зо­лю­ция по въп­ро­си­те на об­що­дел­с­т­во­то, ко­я­то в очи­те на бъл­гар­с­ки­те му пос­ле­до­ва­те­ли нап­ра­во из­веж­да Са­къ­зов в аван­гар­да на ев­ро­пейс­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция. Ня­ма ни­как­во съм­не­ние за ог­ром­но­то нап­ре­же­ние, с ко­е­то Са­къ­зов сле­ди идей­на­та ба­та­лия, ра­зиг­ра­ва­ща се в Па­риж. Там в сблъ­съ­ка меж­ду най-го­ле­ми­те в ев­ро­пейс­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция – Жюл Гед, Жан Жо­рес, Ге­ор­ги Пле­ха­нов и Карл Ка­уц­ки, се про­би­ва ед­на тяс­на те­о­ре­ти­чес­ка вра­тич­ка по въп­ро­си­те на по­ли­ти­чес­ка­та так­ти­ка, ко­я­то от­ва­ря ог­ром­ни въз­мож­нос­ти за ши­ро­ка со­ци­а­лис­ти­чес­ка дей­ност. Още с пър­ва­та си реч Жан Жо­рес, най-крас­но­ре­чи­ви­ят три­бун на Ин­тер­на­ци­о­на­ла, ка­те­го­рич­но от­с­то­я­ва пра­во­то на со­ци­а­лис­та Ми­ле­ран да учас­т­ва в бур­жо­аз­но­то пра­ви­тел­с­т­во на Вал­дек Ру­со. Ар­гу­мен­ти­те му се ба­зи­рат на ви­со­ко­то рав­ни­ще на френ­с­ка­та де­мок­ра­ция, ко­я­то поз­во­ля­ва да се из­п­роб­ва но­ва так­ти­ка, „нов ме­тод“ за ес­к­п­роп­ри­а­ция на бур­жо­а­зи­я­та, чрез учас­тие в пра­ви­тел­с­т­во­то. Сре­щу та­зи но­ва так­ти­ка ре­ши­тел­но се из­п­ра­вя с це­лия си ав­то­ри­тет ос­но­ва­те­лят на Френ­с­ка­та ра­бот­ни­чес­ка пар­тия Жюл Гед, кой­то ка­те­го­рич­но осъж­да учас­ти­е­то на со­ци­а­лис­ти в бур­жо­аз­ни пра­ви­тел­с­т­ва, за­що­то то мо­же да бъ­де са­мо ре­зул­тат от без­п­рин­цип­ни ком­п­ро­ми­си с бур­жо­аз­ни­те пар­тии и от­с­тъп­ле­ние от про­ле­тар­с­ка­та стра­те­гия и так­ти­ка на кла­со­ва­та бор­ба. „С вли­за­не­то на со­ци­а­лис­ти в пра­ви­тел­с­т­во­то мо­гат да бъ­дат пос­тиг­на­ти в най-доб­рия слу­чай са­мо час­тич­ни ре­фор­ми, ко­и­то с поч­ти ни­що ня­ма да про­ме­нят по­ло­же­ни­е­то на про­ле­та­ри­а­та ка­то кла­са. Да из­ме­ни то­ва по­ло­же­ние мо­же са­мо цен­т­рал­на­та власт, но за то­ва е не­об­хо­ди­ма дик­та­ту­ра на про­ле­та­ри­а­та“ – за­я­вя­ва Жюл Гед, из­п­ра­тен с гръм­ки ап­ло­дис­мен­ти от мно­зин­с­т­во­то де­ле­га­ти на кон­г­ре­са.

В край­на смет­ка страс­ти­те са ута­ло­же­ни с из­каз­ва­не­то на Карл Ка­уц­ки. В при­със­т­ви­е­то на своя бли­зък при­я­тел и бивш еди­но­миш­ле­ник Еду­ард Бер­н­щайн „па­па­та на со­ци­а­лиз­ма“ лов­ко ус­пя­ва да ус­по­кои ду­хо­ве­те и да при­ми­ри неп­ри­ми­ри­мо­то: „… учас­ти­е­то на со­ци­а­лис­ти­те в бур­жо­аз­но пра­ви­тел­с­т­во не мо­же да се схва­ща ка­то нор­мал­но на­ча­ло към за­во­ю­ва­не­то на по­ли­ти­чес­ка­та власт и след­ва да се раз­г­леж­да ка­то вре­мен­на и из­к­лю­чи­тел­на крач­ка, из­вър­ше­на при на­ли­чи­я­та на осо­бе­ни об­с­то­я­тел­с­т­ва.“ Спо­ред Ка­уц­ки въп­ро­сът за на­ли­чие на та­ки­ва „осо­бе­ни об­с­то­я­тел­с­т­ва“ в ед­на или дру­га стра­на е въп­рос не на прин­ци­пи, а на так­ти­ка, ко­я­то не под­ле­жи на об­съж­да­не на меж­ду­на­род­ни­те кон­г­ре­си.

След бур­ни дис­ку­сии „Ка­у­чу­ко­ва­та“ – по ду­ми­те на ита­ли­ан­ския де­ле­гат Ен­ри­ко Фе­ри – ре­зо­лю­ция е при­е­та с мно­зин­с­т­во в след­ния вид: „В съв­ре­мен­на­та де­мок­ра­ти­чес­ка дър­жа­ва за­во­ю­ва­не­то на по­ли­ти­чес­ка­та власт от про­ле­та­ри­а­та не мо­же да бъ­де дос­тиг­на­то с един удар, то мо­же да се яви са­мо ка­то ре­зул­тат от про­дъл­жи­тел­на­та и труд­на ра­бо­та в об­ласт­та на ико­но­ми­чес­ка­та и по­ли­ти­чес­ка­та ор­га­ни­за­ция на про­ле­та­ри­а­та, ре­зул­тат от не­го­во­то фи­зи­чес­ко и нрав­с­т­ве­но въз­раж­да­не и пос­те­пен­но­то за­во­ю­ва­не на де­пу­тат­с­ки мес­та в об­щин­с­ки­те съ­ве­ти и пар­ла­мен­ти­те.“

За Ян­ко Са­къ­зов та­зи ре­зо­лю­ция си е нап­ра­во ед­на лич­на ус­лу­га. За­що­то се­га ве­че спо­кой­но мо­же да гро­ми тес­ни­те идеи на Дими­тър Бла­го­ев под зас­ло­на на ши­ро­кия те­о­ре­ти­чес­ки гръб на Карл Ка­уц­ки. Та­ка той се из­ба­вя и от не­у­доб­с­т­во­то да е пос­ле­до­ва­тел (как­то сам пи­ше) на“край­но­то уче­ние на Бер­н­щай­на“. По­ве­че ня­ма да го из­к­люч­ват от пар­ти­я­та под пред­лог, че не си из­пъл­ня­ва за­дъл­же­ни­я­та и не спаз­ва пар­тий­на­та дис­цип­ли­на, за­що­то ду­ми­те на Емил Ван­дер­вел­де: „Ние не сме ни­то съд, ни­то съ­бор за от­лъч­ва­не от цър­к­ва­та“, след ка­то са ва­лид­ни за един кон­г­рес на Ин­тер­на­ци­о­на­ла, са не­съм­не­но още по-ва­лид­ни за кон­г­ре­си­те на БРСДП. По­ве­че ня­ма опас­ност ня­кой бъл­гар­с­ки Ауер да го на­ре­че „ма­га­ре“ – от­тук на­та­тък той ще ра­бо­ти спо­ред Бер­н­щайн, а ще го­во­ри спо­ред Ка­уц­ки. И ве­че ня­ма ни­как­во зна­че­ние, че бъл­гар­с­ка­та де­ле­га­ция на Па­риж­кия кон­г­рес (Ма­рио Гед и П. Не­дев­с­ки) гла­су­ва за ре­зо­лю­ци­я­та на Жюл Гед. Важ­но­то е, че кон­г­ре­сът с мно­зин­с­т­во­то си е под­к­ре­пил Карл Ка­уц­ки, а сле­до­ва­тел­но е под­к­ре­пил и не­го – Ян­ко Са­къ­зов. Нас­тъ­пи­ло е вре­ме­то за от­к­ри­та ши­ро­ка со­ци­а­лис­ти­чес­ка дей­ност, вре­ме­то за она­зи „вре­мен­на и из­к­лю­чи­тел­на крач­ка“ – по ду­ми­те на Ка­уц­ки – пред­вид осо­бе­ни­те об­с­то­я­тел­с­т­ва на по­ли­ти­чес­ко­то по­ло­же­ние в Бъл­га­рия.

Вед­на­га след зак­ри­ва­не­то на меж­ду­на­род­ния со­ци­а­лис­ти­чес­ки кон­г­рес през сеп­тем­в­ри 1900 го­ди­на Ян­ко Са­къ­зов пра­ви та­зи крач­ка и пре­цап­ва пер­лов­с­кия Ру­би­кон с пър­вия брой на спи­са­ние „Об­що де­ло“ в ръ­ка.

„По­ло­же­ни­е­то“ е заг­ла­ви­е­то на увод­на­та ста­тия на Ян­ко Са­къ­зов. И, раз­би­ра се, то съв­сем не е слу­чай­но. Са­къ­зов доб­ро­съ­вес­т­но се опи­ра на изис­к­ва­не­то на па­риж­ка­та ре­зо­лю­ция – ед­на про­мя­на на так­ти­ка­та, до­пус­ка­ща кла­со­во сът­руд­ни­чес­т­во, мо­же да се ос­но­ва­ва са­мо на из­вън­ред­ни­те об­с­то­я­тел­с­т­ва на кон­к­рет­но­то об­щес­т­ве­но и по­ли­ти­чес­ко по­ло­же­ние в ед­на стра­на. Та ето как­ви са осо­бе­ни­те об­с­то­я­тел­с­т­ва на по­ли­ти­чес­ко­то по­ло­же­ние в Бъл­га­рия:

„На­си­ли­е­то и без­п­ра­ви­е­то, то­ва е ат­мос­фе­ра­та, ко­я­то об­г­ръ­ща бъл­га­ри­на от тол­ко­ва го­ди­ни… Сво­бо­ди­те на бъл­гар­с­кия на­род са ста­на­ли иг­рач­ка в ръ­це­те на ме­ня­ва­щи­те се уп­рав­ни­ци, пло­до­ве­те на не­го­вия труд се из­т­ръг­ват от ръ­це­те му, раз­г­раб­ват се, пи­ле­ят се най-про­из­вол­но и всич­ко то­ва се пра­ви от всич­ки ония, ко­и­то, по чий­то и да е кап­риз, са сто­я­ли и сто­ят на кор­ми­ло­то на уп­рав­ле­ни­е­то.“

„Съз­на­вай­ки всич­ко то­ва, как­во има­ме ние да про­ти­во­пос­та­вим на то­ва стре­ми­тел­но ле­те­не към про­паст­та?“ – ри­то­рич­но пи­та Ян­ко Са­къ­зов и бър­за да съ­об­щи своя от­го­вор. „На пър­во мяс­то – зе­ме­дел­с­ко­то дви­же­ние, ко­е­то все по-яс­но съ­зи­ра сво­я­та по­тис­на­тост в ико­но­ми­чес­ко и по­ли­ти­чес­ко от­но­ше­ние. В те­зи не­по­кът­на­ти мла­ди и буй­ни си­ли не съ­зи­ра­те ли вие мо­гъщ лост за из­ме­ня­ва­не на до­се­гаш­ния дър­жа­вен вър­веж. При ед­на пра­вил­на на­со­че­на ор­га­ни­за­ция не мо­же ли да се съз­да­де ту­ка ед­на си­ла, ко­я­то ще ис­ка да ту­ри скром­ност и пес­те­ли­вост в об­щес­т­ве­ни­те ни уч­реж­де­ния, рав­ноп­рав­ност в дър­жав­ни­те те­го­би, де­мок­ра­тич­ност в учеб­но­то и во­ен­но­то де­ло, стро­га от­го­вор­ност към всич­ки дър­жав­ни слу­жи­те­ли.“

На вто­ро мяс­то са за­на­ят­чи­и­те. „При ед­но це­ле­съ­об­раз­но упът­ва­не, съв­сем без зна­че­ние ли ще бъ­де енер­ги­я­та на то­зи ра­бо­тен слой на бъл­гар­с­кия на­род за пре­мах­ва­не­то на един на­сил­ни­чес­ки, гра­би­тел­с­ки, бе­зот­го­во­рен, слу­жащ са­мо на неп­ро­из­во­ди­тел­ни сло­е­ве ре­жим?“

На тре­то мяс­то са тър­гов­ци­те и ин­дус­т­ри­ал­ци­те. Те спо­ред Са­къ­зов имат ин­те­рес от ед­на де­мок­ра­тич­на дър­жа­ва, ко­я­то да се гри­жи за път­на­та мре­жа и съ­об­ще­ни­я­та, за ев­ти­ни бан­ко­ви кре­ди­ти, за пра­вил­но ек­с­п­ло­а­ти­ра­не на зем­ни­те и под­зем­ни­те бо­гат­с­т­ва.

И нак­рая е мла­до­то ра­бот­ни­чес­ко дви­же­ние, ко­е­то на­би­ра сво­и­те при­вър­же­ни­ци от про­пад­на­ли и про­па­да­щи за­на­ят­чии, се­ля­ни и тър­гов­ци, дреб­ни чи­нов­ни­ци, учи­те­ли и уче­ни­ци. „То­ва са ре­ал­ни­те те­че­ния, в ко­и­то се е про­я­вил днес бъл­гар­с­ки­ят об­щес­т­вен жи­вот и вся­ко ед­но от тях но­си в се­бе си мал­ко или мно­го еле­мен­ти, ко­и­то би­ха мог­ли да съз­да­дат един нов вър­веж на дър­жав­ни­те ни ра­бо­ти… На без­за­ко­ни­е­то и на­си­ли­е­то Бъл­га­рия мо­же да про­ти­во­пос­та­ви об­щи­те жиз­не­ни ин­те­ре­си на сво­и­те про­из­во­дя­щи сло­е­ве чрез об­щи­те тех­ни уси­лия.“

Нак­рат­ко: в пър­ва­та от об­що пет­те те­о­ре­тич­ни ста­тии, пуб­ли­ку­ва­ни в дву­сед­мич­но­то му спи­са­ние, Ян­ко Са­къ­зов из­веж­да пет клю­чо­ви ду­ми – „Об­що де­ло на про­из­во­дя­щи­те сло­е­ве“. Пос­ла­ни­е­то е из­п­ра­те­но, от­го­во­рът е по­лу­чен три­де­сет го­ди­ни по-къс­но, ко­га­то Еду­ард Бер­н­щайн ще на­пи­ше, че Ян­ко Са­къ­зов е един от най-усър­д­ни­те и вер­ни­те му уче­ни­ци. А Ди­ми­тър Бла­го­ев из­чак­ва са­мо две сед­ми­ци, за да от­к­рие един от най-зре­лищ­ни­те те­о­ре­ти­чес­ки ду­е­ли в ис­то­ри­я­та на бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция – ду­е­ла меж­ду „Но­во вре­ме“ и „Об­що де­ло“, кой­то ще про­дъл­жи це­ли три го­ди­ни и ще за­вър­ши с раз­цеп­ле­ни­е­то през 1903 го­ди­на.

Спек­та­къ­лът за­поч­ва „алаф­ран­га“ – с вза­им­ни пок­ло­ни и ри­ту­ал­но пов­ди­га­не на ра­пи­ри­те: „Дру­га­рят Са­къ­зов“, „На­ши­ят при­я­тел Ди­ми­тър Бла­го­ев“ – в об­ръ­ще­ни­я­та. Мно­го ско­ро оба­че по­ле­ми­ка­та на­би­ра та­къв темп, мощ и страст, че чи­та­ю­ща­та пуб­ли­ка вед­на­га раз­би­ра за как­во ста­ва ду­ма: те­зи два­ма­та не са ни­то при­я­те­ли, ни­то дру­га­ри – те са про­тив­ни­ци на жи­вот и смърт.

Ди­ми­тър Бла­го­ев в „Pro domo sua“: „Днеш­но­то по­ло­же­ние, а съ­що и на­чи­нът, по кой­то мо­же да се из­ле­зе от то­ва по­ло­же­ние – всич­ко то­ва той (Ян­ко Са­къ­зов – б. м.) го раз­г­леж­да не­за­ви­си­мо от об­ща­та те­о­ре­тич­на ос­но­ва на Ра­бот­ни­чес­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия и без вся­как­во съ­от­но­ше­ние към со­ци­а­лиз­ма и към пар­ти­я­та. Сис­те­ма­тич­но­то из­бяг­ва­ние да се спо­ме­ну­ва за со­ци­а­ли­зъм у нас, как­то и за съ­щес­т­ву­ва­не­то на со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та пар­тия в Бъл­га­рия… ние виж­да­ме в увод­ни­те ста­тии на два­та пър­ви броя на „Об­що де­ло“, ко­и­то ста­тии са оп­ре­де­ля­щи прин­ци­пи­ал­но­то нап­рав­ле­ние на спи­са­ни­е­то и са из­лез­ли из пе­ро­то на др. Са­къ­зов.“

Ян­ко Са­къ­зов в „Qui pro quo“: „На­ши­ят до­бър при­я­тел (Ди­ми­тър Бла­го­ев – б.м.) има осо­бен на­чин на раз­би­ра­ние об­щес­т­ве­ни­те уче­ния, кой­то из­к­люч­ва вся­как­во раз­ви­тие, раз­ши­ря­ва­ние и за­дъл­бо­ча­ва­ние на са­мо­то уче­ние, кой­то го из­су­ша­ва и свеж­да до ня­кол­ко ед­ва ли не без­жиз­не­ни фор­му­ли. Пос­ле край­но слож­ни­ят жи­вот на об­щес­т­ва­та при­е­ма у не­го един твър­де оп­рос­тен схе­ма­ти­чен ха­рак­тер и ед­ва ли не се явя­ва ед­но въп­ло­ще­ние на да­де­ни­те фор­му­ли. „

Ди­ми­тър Бла­го­ев, в „Пак Pro domo sua“: „Са­къ­зов не е то­чен в из­ра­же­ни­я­та си. Той не одоб­ря­ва моя на­чин на раз­би­ра­ние на „об­щес­т­ве­ни­те уче­ния“. Аз го­во­рих са­мо за ед­но уче­ние, а имен­но за Мар­к­со­во­то. Ка­къв е на­чи­нът ми на раз­би­ра­ние дру­ги­те об­щес­т­ве­ни уче­ния е друг въп­рос. Мо­же би на др. Са­къ­зов дейс­т­ви­тел­но му се виж­да моя на­чин на раз­би­ра­ние Мар­к­со­во­то уче­ние за те­сен? Не­ка ми до­ка­же, ако мо­же. Но аз не вяр­вам, че мо­же, за­що­то го пре­да­дох поч­ти със соб­с­т­ве­ни­те из­ра­же­ния на Мар­к­са… Са­къ­зов за жа­лост не ни каз­ва как­во е то­ва „но­во“ раз­би­ра­ние на Мар­к­со­во­то уче­ние (по­ро­ди­ло ум­с­т­ве­но бро­же­ние сред мар­к­сис­ти­те – б. м.). Той спо­ме­на­ва за „край­но­то бер­н­щай­ни­ан­с­ко уче­ние“, оба­че то не е ни­как Мар­к­со­во уче­ние, или по-вяр­но то е пря­ма про­ти­во­по­лож­ност на не­го… На­ла­га ли се пар­ти­я­та да из­ме­ни так­ти­ка­та си и оз­на­ча­ва ли, че на­ша­та пар­тия тряб­ва да се ту­ри на­че­ло на бур­жо­а­зи­я­та и да ра­бо­ти за раз­ви­ти­е­то на ка­пи­та­лис­ти­чес­ки­те фор­ми на про­из­вод­с­т­во? То­ва оз­на­ча­ва на­ша­та пар­тия да прес­та­не да бъ­де со­ци­а­лис­ти­чес­ка, да се обър­не в ед­на бур­жо­аз­на прог­ре­сив­на пар­тия.“

Ян­ко Са­къ­зов: „… не­ка раз­г­ле­да­ме и та­зи стра­на на на­ши­те мни­ми или дейс­т­ви­тел­ни раз­ног­ла­сия. Най- пър­во за­го­во­ри за то­ва Бла­го­ев в ста­ти­я­та си „Pro domo sua“, но то­ва, ко­е­то той ка­за там, бе­ше по­вър­х­нос­т­но ни­щож­но… плод на от­в­ле­че­ни­те те­о­ре­ти­чес­ки аб­с­т­рак­ции, ко­и­то ние за­у­ча­ва­ме ка­то същ­ност на мар­к­сиз­ма. Тряб­ва и у нас да се яви ка­то пос­лед­с­т­вие от под­роб­но­то изу­ча­ва­ние на бор­би­те в жи­во­та, а не ка­то ка­лъп, в кой­то ще ис­ка­ме да втис­нем жи­во­то раз­но­об­ра­зие на об­щес­т­ве­ни­те яв­ле­ния.“

Ци­та­ти­те мо­гат да бъ­дат про­дъл­же­ни. По­ле­ми­ка­та, ко­я­то ед­ва ли ще се вмес­ти в ня­кол­ко обе­мис­ти фо­ли­ан­та, са­ма по се­бе си е един без­п­ре­це­ден­тен про­бив в те­о­ре­ти­чес­ка­та и по­ли­ти­чес­ка­та ми­съл на сле­дос­во­бож­ден­с­ка Бъл­га­рия. В то­зи сми­съл тя над­с­ка­ча пра­го­ве­те на вът­реш­но­пар­тий­на­та дис­ку­сия и се прев­ръ­ща в на­ци­о­на­лен ге­не­ра­тор на со­ци­ал­на и по­ли­ти­чес­ка те­о­рия. За­що­то ду­е­лът Бла­го­ев – Са­къ­зов се сле­ди с нап­рег­на­то вни­ма­ние от ра­ди­ка­ли, де­мок­ра­ти, ли­бе­ра­ли и зе­ме­дел­ци. Дис­ку­си­я­та раж­да зре­ли пло­до­ве по въп­ро­си­те за на­ци­о­нал­но­то раз­ви­тие, мо­дер­ни­зи­ра­не и еман­ци­пи­ра­не на бъл­гар­с­ка­та по­ли­ти­чес­ка сис­те­ма и в то­зи сми­съл е не по-мал­ко по­лез­на на дреб­но­бур­жо­аз­ни­те и бур­жо­аз­ни­те пар­тии, от­кол­ко­то на бъл­гар­ска­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция.

Раз­би­ра се, те­о­ре­ти­чес­ки­ят про­бив, за­поч­нал през пър­ва­та го­ди­на на два­де­се­тия век, не мо­же и не тряб­ва да се пер­со­ни­фи­ци­ра са­мо с име­на­та на ли­де­ри­те. В не­го учас­т­ват най-та­лан­т­ли­ви­те умо­ве и пе­ра и на два­та ла­ге­ра: Ге­ор­ги Кир­ков, Гав­рил Ге­ор­ги­ев, Ге­ор­ги Ба­ка­лов, Хрис­то Ка­бак­чи­ев, Кръс­тю Ра­ков­с­ки, Ва­сил Ко­ла­ров сре­щу Кръс­тю Пас­ту­хов, Пе­тър Джид­ров, Илия Яну­лов, Па­вел Бръ­не­ков, Ди­ми­тър Ди­мит­ров – то­ва са ав­то­ри­те на бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка биб­ли­о­те­ка от бро­шу­ри, ста­тии и пам­ф­ле­ти, ко­я­то не са­мо се че­те, а и гриж­ли­во се под­вър­з­ва в ко­жа за биб­ли­о­те­ка­та на вся­ка кул­тур­на и нап­ред­ни­ча­ва бъл­гар­с­ка фа­ми­лия.

С те­че­ние на вре­ме­то иг­ра­та, раз­би­ра се, заг­ру­бя­ва. На­ка­ле­ни­те страс­ти за­поч­ват да бъл­ват оби­ди вмес­то ар­гу­мен­ти. Спра­вед­ли­вост­та изис­к­ва оба­че да се уточ­ни – най-дъл­го вре­ме доб­ри­ят тон се под­дър­жа от Бла­го­ев и Са­къ­зов. И ко­га­то Бла­го­ев пи­ше един от най-блес­тя­щи­те си те­о­ре­ти­чес­ки пам­ф­ле­ти „Мар­к­си­зъм или бер­н­щай­ни­ан­с­т­во“, с кой­то вед­на­га се вмес­т­ва в аван­гар­да на кри­ти­ци­те на ре­ви­зи­о­низ­ма и на­реж­да име­то си до име­на­та на Пле­ха­нов, Бе­бел, Лаб­ри­о­ла и Гед. И ко­га­то Са­къ­зов обос­но­ва­ва об­що­дел­с­ка­та си кон­цеп­ция във фей­ле­то­на „Щу­ра по­ле­ми­ка“, с ко­е­то ди­рек­т­но за­е­ма мяс­то­то си на ви­ден те­о­ре­тик сред адеп­ти­те на ре­ви­зи­о­низ­ма ка­то Ван­дер­вел­де, Жо­рес, Ауер, Ан­сел.

Впро­чем и два­ма­та са еди­но­душ­ни (до 1903 г.) са­мо в ед­но. Пос­лед­на­та ду­ма, теж­ка­та те­о­ре­тич­на при­съ­да, из­к­лю­чи­тел­но­то пра­во на ар­бит­раж при­над­ле­жи са­мо на един без­с­по­рен со­ци­а­лис­ти­чес­ки ав­то­ри­тет – на Карл Ка­уц­ки. За­то­ва и два­ма­та се об­ля­гат на не­го. Бла­го­ев го ци­ти­ра с уточ­не­ни­е­то: „Та­ка ка­за ком­пе­тен­т­ни­ят Ка­уц­ки… на­ша­та со­ци­а­лис­ти­чес­ка ли­те­ра­ту­ра има мно­го пи­са­но, има и ред пре­вод­ни кни­ги от вид­ни мар­к­сис­ти ка­то Карл Ка­уц­ки…“; а Са­къ­зов се по­зо­ва­ва на не­го с ду­ми­те: „До­ри Ка­уц­ки, най-стро­ги­ят от пос­ле­до­ва­те­ли­те на Мар­к­са, за­бе­ляз­ва, че ед­на от глав­ни­те це­ли, с ко­я­то е на­пи­сал сво­я­та кни­га, е да про­ти­во­дейс­т­ва на ед­но за­кос­те­ня­ло и из­раж­да­що ня­кои важ­ни те­о­ре­ти­чес­ки по­ло­же­ния раз­би­ра­не на мар­к­сиз­ма от то­га­ваш­ни­те нем­с­ки со­ци­а­лис­ти. Го­ля­ма по­у­ка ще по­чер­пи от тия кни­ги оня бъл­гар­с­ки со­ци­а­лист, кой­то има въз­мож­ност да се пре­да­де на вни­ма­тел­но­то тях­но изу­ча­ва­не.“ Об­щи­ят проб­лем и на два­ма­та е, че Ка­уц­ки про­дъл­жа­ва да про­из­веж­да ка­у­чу­ко­ви кон­цеп­ции и след Щут­гар­т­с­кия кон­г­рес. В то­ва се убеж­да­ва пър­ви Ян­ко Са­къ­зов – ко­га­то под­ла­га на не­го­вия ар­бит­раж те­о­ри­я­та си за сел­с­ки­те про­из­во­ди­тел­ни сло­е­ве „ка­то един мо­гъщ лост за из­ме­ня­ва­не на се­гаш­ния дър­жа­вен вър­веж“. Ка­уц­ки – как­то пи­ше Ди­ми­тър Бла­го­ев с неп­рик­ри­то зло­рад­с­т­во – от­вър­нал, че не от сел­с­ко­то, а пре­дим­но от град­с­ко­то на­се­ле­ние ще се из­ко­ве то­зи лост. Впро­чем Бла­го­ев мно­го ско­ро раз­би­ра, че твър­да­та те­о­ре­ти­чес­ка ба­за на Ка­уц­ки по­чи­ва вър­ху дви­же­щи се пя­съ­ци – ко­га­то про­чи­та в „Ди но­йе цайт“ и в „Об­що де­ло“ от­во­ре­но­то му пис­мо до Ен­ри­ко Фе­ри, озаг­ла­ве­но „Две­те тен­ден­ции“. В не­го се до­пус­ка въз­мож­ност­та от из­вес­т­ни бур­жо­аз­ни фрак­ции и от про­ле­та­ри­а­та да се съз­да­ва ед­на но­ва ре­фор­мис­т­ка пар­тия, спо­соб­на да взе­ме учас­тие в уп­рав­ле­ни­е­то на дър­жа­ва­та. Е, раз­би­ра се, Ка­уц­ки уточ­ня­ва, че то­ва се от­на­ся са­мо до опре­де­ле­ни спе­ци­фич­ни ус­ло­вия в да­де­на стра­на, ко­е­то е въп­рос на так­ти­ка и се ре­ша­ва от вся­ка пар­тия са­мос­то­я­тел­но за ре­ша­ва­не на оп­ре­де­ле­ни (вре­мен­ни) на­ци­о­нал­ни за­да­чи.

Ня­ма съм­не­ние, че и Са­къ­зов, и Бла­го­ев са пос­та­ве­ни в дос­та не­лов­ка си­ту­а­ция. За­що­то как­во об­що де­ло мо­же да про­по­вяд­ва Янко Са­къ­зов, ако в не­го не учас­т­ва сел­с­ки­ят про­из­во­ди­те­лен слой? Да се раз­чи­та са­мо на пар­ти­и­те, пред­с­тав­ля­ва­щи кла­со­ви­те ин­те­ре­си на за­на­ят­чии, тър­гов­ци и ин­дус­т­ри­ал­ци, е уто­пи­чес­ки аб­сурд. За Ди­ми­тър Бла­го­ев пре­пот­вър­ж­да­ва­не­то на „ка­у­чу­ко­ва­та“ ре­зо­лю­ция в пис­мо­то до Фе­ри сри­ва блес­тя­щи­те мар­к­сис­т­ки ар­гу­мен­ти в „Ан­ти­кри­ти­ка­та“. Сле­до­ва­тел­но как­во дру­го им ос­та­ва ос­вен да про­ти­во­пос­та­вят Ка­уц­ки на Ка­уц­ки. Са­къ­зов ще се опи­ра на пис­мо­то до Фери, Бла­го­ев ще ци­ти­ра от­го­во­ра до Са­къ­зов по от­но­ше­ние на се­ля­ни­те. Ос­вен то­ва и два­ма­та ще се пог­ри­жат да ком­пен­си­рат идей­на­та си не­дос­та­тъч­ност с прив­ли­ча­не­то на но­ви ев­ро­пейс­ки ав­то­ри­те­ти. За­ра­ди то­ва Са­къ­зов за­поч­ва уси­ле­но да пуб­ли­ку­ва Жан Жо­рес, Емил Ван­дер­вел­де и Ми­ле­ран, а Бла­го­ев наб­ля­га на Бе­бел, Пле­ха­нов и Пар­вус.

В край­на смет­ка раз­цеп­ле­ни­е­то за­поч­ва да про­ти­ча по ли­ни­я­та на про­ти­во­ре­чи­я­та меж­ду стра­те­гия и так­ти­ка. И в то­зи слу­чай ис­то­ри­я­та не си спес­тя­ва удо­вол­с­т­ви­е­то да се прис­мее на все­ки опит за про­ник­ва­не в бъ­де­ще­то. Пар­тий­на­та прог­ра­ма на БРСДП (от 1892 г.) е ка­то по­лю­си­те на кан­та­ра – стра­те­ги­я­та от Ка­уц­ки, так­ти­ка­та от Бер­н­щайн. Еди­ни­ят кло­ни на­ля­во, дру­ги­ят на­дяс­но, но два­ма­та съ­щес­т­ву­ват в един­с­т­во. Са­къ­зов раз­би­ра иро­ни­я­та на Клио и за­то­ва пи­ше бро­шу­ра­та си „Тре­во­га за приз­ра­ци“. Бла­го­ев съ­що е на­яс­но с ней­ни­те гри­ма­си и за­то­ва пуб­ли­ку­ва от­го­во­ра си „Приз­ра­ци и дейс­т­ви­тел­ност“. В бъл­гар­с­ки­те ус­ло­вия приз­ра­ци­те си ус­т­рой­ват лов на ве­щи­ци, до­ка­то в Ев­ро­па за­ед­но чес­т­ват Де­ня на Вси све­тии.

Впро­чем Бал­ка­ни­те са мно­го осо­бе­но мяс­то за те­о­ре­ти­чес­ки ек­с­пе­ри­мен­ти. Те са зо­на на край­нос­ти­те: всич­ко или ни­що, сво­бо­да или смърт, хляб или сви­нец, Маркс или Ла­сал, Ка­уц­ки или Бер­н­щайн, Бла­го­ев или Са­къ­зов. Ка­то ис­тин­с­ки ма­ке­до­нец, Ди­ми­тър Бла­го­ев е на­пъл­но на­яс­но, че прак­ти­ка­та е кри­те­рий за ис­ти­на­та. А тя, прак­ти­ка­та, му по­каз­ва, че от­с­тъп­ле­ни­е­то от мар­к­сиз­ма в бъл­гар­с­ки ус­ло­вия оз­на­ча­ва край на соб­с­т­ве­но­то му де­ло. Че пъ­тят на Бер­н­щайн оз­на­ча­ва лик­ви­да­ция на БРСДП и прев­ръ­ща­не­то ú в дреб­но­бур­жо­аз­на ра­ди­кал­на пар­тия – как­то ста­ва с Ру­мън­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия през 1899 г., ко­га­то тя се са­мо­раз­пус­ка и ка­то фрак­ция се вли­ва в ли­бе­рал­на­та пар­тия на Йон Бра­ти­а­ну. И всич­ки, ко­и­то поз­на­ват лич­ност­та на Ди­ми­тър Бла­го­ев, не­го­ва­та во­ля, ха­рак­тер и ин­те­лект, са на­яс­но, че той, пър­во­съз­да­те­лят на Ра­бот­ни­чес­ка­та со­ци­а­лис­ти­чес­ка пар­тия в Бъл­га­рия, ня­ма да до­пус­не лик­ви­да­ци­я­та на пар­ти­я­та. До­ри с це­на­та на ней­но­то от­с­лаб­ва­не от пред­с­то­я­що­то раз­цеп­ле­ние.

С то­ва е на­яс­но и Ян­ко Са­къ­зов и кол­ко­то и да е стран­но, по­зи­ци­я­та на не­го­вия опо­нент са­мо раз­ши­ря­ва въз­мож­нос­ти­те му за те­о­ре­тич­ни тър­се­ния и ек­с­пе­ри­мен­ти. За­що­то от­го­вор­ност­та се но­си от друг и за­що­то има сто­жер, кой­то да пред­паз­ва ши­ро­кия со­ци­а­ли­зъм от раз­ми­ва­не в не­о­бят­но­то дреб­но­бур­жо­аз­но бла­то в Бъл­га­рия от на­ча­ло­то на два­де­се­тия век. Ис­к­рен и ис­тин­с­ки со­ци­ал­де­мок­рат, Са­къ­зов про­дъл­жа­ва да ра­ту­ва за обе­ди­не­ни­е­то на всич­ки уни­же­ни и ос­кър­бе­ни, мис­ле­щи и ог­ра­ни­ча­ва­ни от лич­ния ре­жим на княз Фер­ди­нанд бъл­га­ри – за обе­ди­не­ни­е­то на це­лия на­род в ед­но об­що де­ло, ко­е­то да е в пол­за на съ­щия то­зи на­род. Но той знае – то­ва е въз­мож­но са­мо при ус­ло­вие, че съ­щес­т­ву­ва и дру­га­та, „тяс­на­та“ част на вез­на­та. За­що­то бъл­гар­с­ки­ят со­ци­а­ли­зъм е не­въз­мо­жен без вза­им­но­то урав­но­ве­ся­ва­не – без не­го смет­ка­та е ви­на­ги без кръч­мар. За­то­ва те два­ма­та са при­ну­де­ни да съ­щес­т­ву­ват за­ед­но – от раз­цеп­ле­ни­е­то през 1903-а до прев­ра­та на На­род­ния сго­вор от 1923 го­ди­на. И ко­га­то през 1924-а уми­ра Бла­го­ев, за­ед­но с не­го пог­реб­ват и пар­ти­я­та на Са­къ­зов. 

                                                               *       *      *

От книгата на Димитър Генчев „Първоапостолите на идеала”, ИК „Христо Ботев”, София 2006