КНИЖОВНИКЪТ НА ПАРТИЯТА

Всич­ки, ко­и­то са се до­кос­ва­ли до би­ог­ра­фи­я­та на Ба­ка­лов, из­пит­ват ед­но и съ­що чув­с­т­во: за то­зи чо­век ня­ма по­кой. Жи­во­тът след смърт­та му про­дъл­жа­ва в хи­ля­ди­те му ста­тии, кни­ги, ли­те­ра­тур­ни и ис­то­ри­чес­ки из­с­лед­ва­ния. С не­го спо­рят и до ден-дне­шен – страс­т­но, за­яд­ли­во, пред­на­ме­ре­но, как­то се спо­ри със съв­ре­мен­ник. Та­ка е с да­ро­ви­ти­те хо­ра: за крат­ко­то вре­ме на жи­во­та си те за­ла­гат тол­ко­ва ми­ни в бъ­де­ще­то, че след тях хи­ля­ди без­дар­ни­ци са длъж­ни да раз­чис­т­ват те­ре­на на нас­то­я­ще­то. До по­я­ва­та на но­вия са­пьор. До след­ва­щи­те взри­во­ве на ин­те­лек­та, ко­и­то проп­ра­вят пъ­тя на ис­то­ри­я­та.

Той жа­ду­ва за зна­ние, за твор­чес­т­во, за са­мо­ут­вър­ж­да­ва­не. И той ка­то пле­я­да­та стро­и­те­ли на съв­ре­мен­на­та им Бъл­га­рия бле­ну­ва за ви­со­ко ев­ро­пейс­ко об­ра­зо­ва­ние, за дос­то­ен и смис­лен жи­вот, за пло­дот­вор­на дей­ност „на пол­зу ро­ду“ и за Оте­чес­т­во­то.

На шес­т­на­де­сет го­ди­ни Ге­ор­ги Ба­ка­лов из­кач­ва Вър­ха. На Буз­лу­д­жан­с­кия кон­г­рес той е още тол­ко­ва млад, че не го из­би­рат за де­ле­гат. По­ве­ря­ват му раз­п­рос­т­ра­не­ни­е­то на при­е­ти­те ре­ше­ния до мес­т­ни­те дру­жин­ки. Та­ка го е за­пом­нил Кон­с­тан­тин Боз­ве­ли­ев – да раз­на­ся скри­то в кон­чо­ве­те на под­ко­ва­ни­те си чиз­ми хе­ли­ог­раф­с­ко­то ко­пие на прог­ра­ма­та и ус­та­ва на пар­ти­я­та. Са­ми­ят Ба­ка­лов но­си Буз­лу­д­жан­с­кия кон­г­рес ка­то най-сви­ден спо­мен от ран­на­та си мла­дост. За­то­ва и ще на­пи­ше с неп­рик­ри­та гор­дост, три­де­сет и пет го­ди­ни по-къс­но, че е един от мал­ци­на­та жи­ви учас­т­ни­ци в Уч­ре­ди­тел­ния кон­грес, ко­и­то ни­ко­га не са из­ме­ни­ли на иде­а­ла си.

Идей­но­то си офор­мя­не Ге­ор­ги Ба­ка­лов дъл­жи на мно­го хо­ра. Жи­во­тът го сблъс­к­ва с най-ав­то­ри­тет­ни­те ли­де­ри на ев­ро­пейс­кия со­ци­а­ли­зъм – Ен­гелс, Пле­ха­нов, Либ­к­нехт, Жо­рес, Ро­за Люк­сем­бург, Луи Ери­тие, Жан Вол­дерс, Жюл Гед.

Бъл­гар­с­ки­те му учи­те­ли по со­ци­а­ли­зъм са не по-мал­ко из­вес­т­ни: Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки и Ди­ми­тър Бла­го­ев. През 1890 го­ди­на Габ­ров­с­ки ще го пре­ве­де из те­о­ре­тич­ни­те деб­ри на мар­к­сиз­ма, а Ди­ми­тър Бла­го­ев ще му по­ка­же „Що е со­ци­а­ли­зъм и има ли той поч­ва у нас?“.

Мла­ди­ят Ба­ка­лов, раз­би­ра се, не се за­до­во­ля­ва са­мо с ро­ля­та на усър­ден уче­ник и бър­за да за­е­ме мяс­то­то си в ран­но­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко дви­же­ние. През съ­ща­та та­зи го­ди­на той пра­ви ед­на стъп­ка, ко­я­то ся­каш ще пре­доп­ре­де­ли дъл­гия му твор­чес­ки път: пре­веж­да от рус­ки език „Ма­ни­фест на Ко­му­нис­ти­чес­ка­та пар­тия“. То­зи пре­вод сла­га на­ча­ло­то на ед­но ко­ло­сал­но пре­во­да­чес­ко де­ло, ко­е­то ня­ма ана­лог в ис­то­ри­я­та на ев­ро­пейс­кия со­ци­а­ли­зъм.

През есен­та на 1891 го­ди­на Ге­ор­ги Ба­ка­лов за­ми­на­ва да след­ва ес­тес­т­ве­ни на­у­ки в Же­не­ва. Там ве­че ця­ла го­ди­на го очак­ват най-близ­ки­те му при­я­те­ли и съ­и­дей­ни­ци – Кръс­тю Ра­ков­с­ки, Сла­ви Ба­ла­ба­нов и Сто­ян Но­ков. И три­ма­та са сту­ден­ти в Же­нев­с­кия уни­вер­си­тет – Ра­ков­с­ки и Ба­ла­ба­нов по ме­ди­ци­на, а Но­ков по ес­тес­т­ве­ни на­у­ки. Уни­вер­си­те­тът е сре­ди­ще на пре­по­да­ва­тел­с­ко съз­вез­дие от най-яр­ки­те име­на в све­тов­на­та на­у­ка. Той прив­ли­ча сту­ден­ти от ця­ла Ев­ро­па с на­уч­ни­те си тра­ди­ции, със сво­бо­да­та на въз­г­ле­ди­те и с уди­ви­тел­на­та идей­на то­ле­ран­т­ност към ми­съл­та и сло­во­то.

Още с прис­ти­га­не­то си Ге­ор­ги Ба­ка­лов за­е­ма мяс­то­то си в Бъл­гар­с­ка­та сту­ден­т­с­ка со­ци­а­лис­ти­чес­ка гру­па и в меж­ду­на­род­на­та ор­га­ни­за­ция на сту­ден­ти­те со­ци­а­лис­ти. Тук за­поч­ва при­я­тел­с­т­во­то му с Ро­за Люк­сем­бург, с Жюл Гед и Луи Ери­тие. Тук на­че­ва дъл­го­го­диш­на­та му ду­хов­на, ин­те­лек­ту­ал­на и идей­на при­вър­за­ност към ба­ща­та на рус­кия мар­к­си­зъм Ге­ор­ги Ва­лен­ти­но­вич Пле­ха­нов, не­го­вия не­ос­по­рим учи­тел и нас­тав­ник. За цял жи­вот. Мно­го го­ди­ни по-къс­но Ба­ка­лов ще раз­каз­ва за вре­ме­то на сла­дос­т­ни „на­деж­ди и оча­ро­ва­ния“ ка­то за най-щас­т­ли­вия пе­ри­од от жи­во­та си. Ще си спом­ня „пок­лон­ни­чес­ки­те“ ек­с­кур­зии до Мор­не, мал­ко­то сел­це на френ­с­ко-швей­цар­с­ка­та гра­ни­ца, къ­де­то Пле­ха­нов е въд­во­рен по мес­то­жи­тел­с­т­во, Ал­пийс­ка­та кръч­ма на ма­дам Фавр, къ­де­то дъл­ги но­щи се во­дят нес­кон­ча­е­ми раз­го­во­ри за по­ли­ти­ка, фи­ло­со­фия, ли­те­ра­ту­ра и из­кус­т­во. Об­щу­ва­не­то с Пле­ха­нов, Ве­ра За­су­лич и Па­вел Ак­сел­род – чле­но­ве­те на гру­па­та „Ос­во­бож­де­ние на тру­да“, ос­та­вя дъл­бо­ка сле­да в ду­хов­на­та му би­ог­ра­фия. Ба­ка­лов яс­но съз­на­ва из­к­лю­чи­тел­на­та въз­мож­ност да пие мар­к­сиз­ма нап­ра­во от из­во­ра. Мо­же би точ­но по вре­ме­то на про­тяж­ни­те сред­нощ­ни ча­е­пи­тия Ба­ка­лов е ре­шил да пре­веж­да на бъл­гар­с­ки език всич­ко, ко­е­то ще из­ле­зе из­под пе­ро­то на Пле­ха­нов. И ще из­пъл­ня­ва ре­ше­ни­е­то си до са­ма­та смърт на Учи­те­ля.

Сту­ден­т­с­ки­те го­ди­ни в Же­не­ва фор­ми­рат още ед­на чер­та в ха­рак­те­ра на мла­дия Ба­ка­лов: да на­ми­ра най-крат­кия път към ре­а­ли­за­ция на пос­та­ве­ни­те це­ли. И да раз­чи­та най-ве­че на се­бе си. За­то­ва с та­ка­ва стръв ус­во­я­ва ес­тес­т­ве­ни­те на­у­ки. Той же­лае мно­го по­ве­че от обик­но­ве­но­то жи­тейс­ко оце­ля­ва­не. Ба­ка­лов се стре­ми към са­мо­раз­ви­тие. Към мак­си­му­ма, кой­то мо­же да из­т­ръг­не от лич­ност­та си. И го пос­ти­га с це­на­та на те­жък труд, же­ляз­на во­ля и фа­на­тич­на це­ле­ус­т­ре­ме­ност. С го­ди­ни­те се прев­ръ­ща в ис­тин­с­ки ра­бо­то­хо­лик. Оне­зи, ко­и­то го поз­на­ват от­б­ли­зо, сви­де­тел­с­т­ват за неп­ре­къс­на­то­то ра­бот­но вре­ме на не­го­ва­та ду­хов­на ра­бо­тил­ни­ца. Той пи­ше, пре­веж­да, ре­дак­ти­ра – ся­каш все­ки след­ващ ден от жи­во­та му е пос­ле­ден.

Та­къв го по­каз­ват и по­жъл­те­ли­те фо­тог­ра­фии – на ра­бот­на­та ма­са, по ри­за и ти­ран­ти, на­вел гла­ва над по­ред­ния пре­вод, над по­ред­ния ръ­ко­пис. За­виж­дат му мно­го (близ­ки) хо­ра. За енер­ги­я­та, за во­ля­та, за пос­тиг­на­ти­те ре­зул­та­ти. Злос­ло­вят, че го пра­ви за пе­чал­ба, за лич­но­то си бла­го­ден­с­т­вие. Пра­вят ка­лам­бу­ри с фа­мил­но­то му име. Ба­ка­лов пос­ре­ща сплет­ни­те, иро­нич­ни­те под­мя­та­ния и за­вист­та със за­вид­но рав­но­ду­шие. Той знае це­на­та на ус­пе­ха. Цял жи­вот, по­доб­но на Кир­ков, не мо­же да си ку­пи соб­с­т­вен дом. Жи­вее скром­но, а ко­га­то на­ис­ти­на пе­че­ли, пръс­ка па­ри­те си за кни­ги и за пъ­те­шес­т­вия. Та­ка след ме­се­ци на из­ну­ри­те­лен труд в ня­кое за­тън­те­но про­вин­ци­ал­но град­че Ба­ка­лов хва­ща тре­на за Па­риж, за Же­не­ва или за Лон­дон. Ев­ро­па го за­реж­да с но­ва ин­те­лек­ту­ал­на енер­гия, с но­ви про­ек­ти и вя­ра в соб­с­т­ве­ни­те му въз­мож­нос­ти. Той цял жи­вот ще но­си спо­ме­на за пок­лон­ни­чес­ко­то си пъ­ту­ва­не до Цю­рих. То­га­ва, през ля­то­то на 1893 го­ди­на, Ба­ка­лов се сре­ща на Цю­рих­с­кия кон­г­рес с най-го­ле­ми­те ве­ли­чия на Вто­рия ин­тер­на­ци­о­нал: Ен­гелс, Либ­к­нехт, Гед. Го­ди­ни по-къс­но ще раз­ка­же на Ан­гел То­до­ров за ра­зо­ча­ро­ва­ни­е­то си от сре­ща­та с Фрид­рих Ен­гелс: при­тис­нат до ед­на ко­ло­на на кон­г­рес­на­та за­ла, той е ви­дял са­мо бра­да­та му. За­то­ва пък е чул сло­во­то му, про­чел е кни­ги­те му и ка­то член на сту­ден­т­с­ка­та со­ци­а­лис­ти­чес­ка гру­па е ко­рес­пон­ди­рал с не­го.

След зав­ръ­ща­не­то си от Же­не­ва Ге­ор­ги Ба­ка­лов вед­на­га за­е­ма соб­с­т­ве­но­то си мяс­то сред пър­воп­ро­ход­ци­те на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм. Ча­кат го и му се рад­ват – и Бла­го­ев, и Са­къ­зов, и Габ­ров­с­ки. Ба­ка­ло­ви­те ста­тии, ко­рес­пон­ден­ции и пре­во­ди от­дав­на са нап­ра­ви­ли име­то му из­вес­т­но. Той пи­ше и пре­веж­да за „Ра­бот­ник“, „Дру­гар“, „Со­ци­ал­де­мок­рат“ и „Ден“.

В го­ди­ни­те на пър­во­то раз­цеп­ле­ние на „пар­тис­ти“ и „съ­ю­зис­ти“ той не взе­ма стра­на. Де­ле­ни­е­то на фрак­ции му се стру­ва без­с­мис­ле­но, под­ра­ни­ло и пре­диз­ви­ка­но от бо­лез­не­ни лич­ни ам­би­ции. За­то­ва пи­ше във всич­ки со­ци­а­лис­ти­чес­ки из­да­ния. Сло­во­то му строи мос­то­ве над неп­ри­я­тел­с­ки­те тран­шеи, за­що­то Ба­ка­лов е един от мал­ко­то пи­о­не­ри на со­ци­а­лис­ти­чес­ко­то дви­же­ние, ко­и­то ня­мат вож­дис­т­ки пре­тен­ции. Той не же­лае да ръ­ко­во­ди пар­ти­я­та. По­каз­ва вяр­на­та по­со­ка без пре­тен­ции за не­пог­ре­ши­мост и тър­си хар­мо­ни­я­та на глед­ни­те точ­ки. Точ­но за­то­ва го из­т­лас­к­ват нап­ред. Из­би­рат го за член на Цен­т­рал­ния ко­ми­тет, за­що­то се стре­ми към дру­га власт – мно­го по-сил­на от въз­мож­нос­ти­те на пар­тий­на­та йе­рар­хия: власт­та на сло­во­то, на ин­те­лек­та, на ду­ха.

През ля­то­то на 1896 го­ди­на Ге­ор­ги Ба­ка­лов за­ми­на­ва за Лон­дон. Там го пос­ре­щат Кръс­тю Ра­ков­с­ки и Ели­за­ве­та Ря­бо­ва – де­ле­га­ти на Бъл­гар­с­ка­та ра­бот­ни­чес­ка со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия на чет­вър­тия кон­г­рес на Ин­тер­на­ци­о­на­ла. То­зи кон­г­рес ос­та­ва в па­мет­та на Ба­ка­лов най-ве­че със сре­ща­та му с Пле­ха­нов, За­су­лич и Ро­за Люк­сем­бург. Той зас­та­ва пред своя учи­тел с одеж­ди­те на но­во­то си са­мо­чув­с­т­вие. Пред Пле­ха­нов се из­п­ра­вя един от най-из­вес­т­ни­те дей­ци на бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция – ав­тор, пре­во­дач, ре­дак­тор, ръ­ко­во­ди­тел. Та­зи сре­ща е мно­го пло­дот­вор­на за Ба­ка­лов, за­що­то той раз­би­ра, че след­ва­не­то е за­вър­ши­ло, но уче­ни­е­то про­дъл­жа­ва.

И през след­ва­щи­те го­ди­ни Ге­ор­ги Ба­ка­лов про­дъл­жа­ва не­от­к­лон­но по из­б­ра­ния път. Про­дук­тив­ност­та му е из­к­лю­чи­тел­на – до раз­дел­на­та 1903 го­ди­на той ве­че е ус­пял да впи­ше в твор­чес­ка­та си ре­а­ли­за­ция над 240 бро­шу­ри, ста­тии и ре­цен­зии. Пре­во­ди­те му до то­зи мо­мент над­х­вър­лят ед­но не­ве­ро­ят­но чис­ло – 230 пуб­ли­ка­ции в от­дел­ни из­да­ния и в пе­ри­о­дич­ния пе­чат.

Бла­го­ев не пес­ти ком­п­ли­мен­ти: „...тво­и­те ре­цен­зии ги че­та ви­на­ги с удо­вол­с­т­вие“, „...ис­к­ре­но ти каз­вам, че аз смя­там тво­я­та кни­го­из­да­тел­с­ка дей­ност за из­вън­ред­но по­лез­на за на­ша­та пар­тия, за най-съз­на­тел­на, за ед­на гор­дост“. То­зи дух на раз­би­ра­тел­с­т­во меж­ду два­ма­та ня­ма да про­дъл­жи мно­го дъл­го, но то­га­ва, през 1903, Ба­ка­лов зас­та­ва твър­до на стра­на­та на „тес­ни­те“. В не­го­во ли­це Ди­ми­тър Бла­го­ев на­ми­ра един блес­тящ за­щит­ник на кла­со­ва­та ка­у­за на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм. Ба­ка­лов гро­ми Ян­ко Са­къ­зов и не­го­ви­те съ­миш­ле­ни­ци нав­ся­къ­де, къ­де­то на­ме­ри въз­мож­ност за изя­ва – пуб­лич­ни дис­пу­ти, бро­шу­ри, ста­тии, в меж­ду­на­род­ния со­ци­а­лис­ти­чес­ки пе­чат. Са­мо две го­ди­ни по-къс­но кон­ф­лик­тът меж­ду два­ма­та ще до­ве­де до по­ред­но­то раз­цеп­ле­ние на пар­ти­я­та. Ябъл­ка­та на раз­до­ра е „Ра­бот­ниш­ко де­ло“. Спи­са­ни­е­то из­ли­за през яну­а­ри 1903 го­ди­на във Вар­на и сла­га на­ча­ло­то на зна­ме­ни­та­та по­ре­ди­ца Ба­ка­ло­ви спи­са­ния – „Съв­ре­мен­ник“, „Бор­ба“, „Ар­тист“, „Нов път“, „Звез­да“, „Но­ва ли­те­ра­ту­ра“, „Ми­съл“.

„Ра­бот­ниш­ко де­ло“ е ед­но прек­рас­но хрум­ва­не на пред­п­ри­ем­чи­вия из­да­тел. То е за­мис­ле­но ка­то по­пу­ляр­но пар­тий­но спи­са­ние, ко­е­то на обик­но­вен и дос­тъ­пен език да раз­реж­да те­о­ре­тич­ни­те мъг­ля­ви­ни на на­уч­ния со­ци­а­ли­зъм за съз­на­ни­е­то на обик­но­ве­ни­те тру­до­ви хо­ра. И още не­що, да бъ­де раз­сад­ник на кул­ту­ра с ху­до­жес­т­ве­ни­те си раз­де­ли, къ­де­то се пуб­ли­ку­ват най-мо­дер­ни­те ев­ро­пейс­ки по­е­ти и бе­лет­рис­ти.

Кон­ф­лик­тът меж­ду ре­дак­то­ри­те на „Но­во вре­ме“ и „Ра­бот­ниш­ко де­ло“ е из­вес­тен. В не­го ня­ма ни­що лич­но. Бла­го­ев с пра­во се тре­во­жи, че ин­те­ре­сът към но­во­то по­пу­ляр­но спи­са­ние пог­лъ­ща або­на­ти­те на „Но­во вре­ме“. Те­о­ре­тич­на­та три­бу­на на пар­ти­я­та все по­ве­че гу­би вли­я­ние, а за Дя­до­то спи­ра­не­то му оз­на­ча­ва дви­же­ние без ком­пас. В за­поч­на­лия спор в пе­ча­та и Бла­го­ев, и Ба­ка­лов се па­зят от лич­ни на­пад­ки и обид­ни ква­ли­фи­ка­ции. Кон­ф­лик­тът се прев­ръ­ща в по­ред­на­та меж­ду­о­соб­на пар­тий­на вой­на, за­що­то да­ва чу­дес­на­та въз­мож­ност да се пос­та­ви веч­ни­ят въп­рос пред вся­ка пар­тия: кой да во­ди ба­щи­на­та дру­жи­на.

През 1905 го­ди­на Ба­ка­лов пра­ви един­с­т­ве­но­то, ко­е­то смя­та, че мо­же и тряб­ва да нап­ра­ви, за да за­па­зи един­с­т­во­то на пар­ти­я­та. В про­щал­но­то си об­ръ­ще­ние към чи­та­те­ли­те в пос­лед­ния брой на спи­са­ни­е­то Ба­ка­лов ми­ро­лю­би­во се от­тег­ля от по­лес­ра­же­ни­е­то: „...за да се из­бег­не вся­ка­къв укор, ма­кар и не­ос­но­ва­те­лен, в на­кър­ня­ва­не на „вис­ши­те“ пар­тий­ни ин­те­ре­си, аз за­я­вя­вам, че спи­рам „Ра­бот­ниш­ко де­ло“.

Са­мо че то­га­ва, през 1905 г., е ве­че къс­но за по­ми­ре­ние. По­ле­ми­ка­та по пе­ча­та е нат­ру­па­ла тол­ко­ва ин­си­ну­а­ции и нес­п­ра­вед­ли­ви оцен­ки, че ни­що не мо­же да спре хо­да на ги­ло­ти­на­та. Ба­ка­лов, кой­то до то­зи мо­мент спаз­ва доб­рия тон, ве­че пуб­лич­но опо­вес­тя­ва „бол­ка­та от лич­на­та оби­да, омер­зе­ние и пог­ну­ше­ние“ и ва­ди ме­ча от нож­ни­ца­та: „Олю­щи­ли спо­ра от лич­на­та му анек­до­тич­на шу­шул­ка, ний ня­ма как­во да се бо­им от не­го­ва­та ряз­кост. В ар­се­на­ла на со­ци­ал­на­та де­мок­ра­ция ня­ма тъ­пи оръ­жия. Пар­ти­я­та на­рас­т­ва и въз­мъ­жа­ва в жи­ва­та бор­ба вън и вът­ре в са­ма­та нея.“

От дру­га­та стра­на на ба­ри­ка­да­та съ­що лан­си­рат сво­я­та край­на цел: „...кол­ко­то по­ве­че се чис­ти ед­на пар­тия, тол­ко­ва по-сил­на и бое­с­по­соб­на ста­ва тя.“ Фи­на­лът на раз­п­ра­та е из­вес­тен: „анар­хо­ли­бе­ра­ли­те“ на­че­ло с Ни­ко­ла Хар­ла­ков, Ге­ор­ги Ба­ка­лов и Ро­ман Ав­ра­мов са из­х­вър­ле­ни от пар­ти­я­та. Те ще съз­да­дат своя Со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ки ра­бот­ни­чес­ки съ­юз „Про­ле­та­рий“, пос­ле ще се при­съ­е­ди­нят към пар­ти­я­та на ши­ро­ки­те со­ци­а­лис­ти, а след Ок­том­в­рийс­ка­та ре­во­лю­ция ще се вле­ят в ре­до­ве­те на Бъл­гар­с­ка­та ко­му­нис­ти­чес­ка пар­тия.

Та­зи по­ле­ми­ка, раз­цеп­ле­ни­е­то от 1905 г. са един от най-неп­ло­дот­вор­ни­те пе­ри­о­ди в ис­то­ри­я­та на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм. Тук лип­с­ват те­о­ре­тич­ни­те ос­но­ва­ния на бит­ки­те от 1900 – 1903 г., ха­рак­тер­ни за го­ля­ма­та те­о­ре­тич­на дис­ку­сия на ев­ро­пейс­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция. Спо­рът е мес­тен, меж­ду­лич­нос­тен кон­ф­ликт на ли­де­ри, спо­соб­ни да по­жер­т­ват един­с­т­во­то и си­ла­та на пар­ти­я­та в име­то на ин­те­ли­ген­т­с­ко­то си чес­то­лю­бие и лич­ни­те си ка­ри­е­рис­тич­ни стре­ме­жи.

През 1920 го­ди­на Ба­ка­лов ще оце­ни раз­цеп­ле­ни­е­то от 1905 го­ди­на ка­то пра­зен ис­то­ри­чес­ки ход. И ни­що ня­ма да му поп­ре­чи да ка­же мно­го лас­ка­ви сло­ва за Дя­до­то ка­то един от пър­ви­те му учи­те­ли по со­ци­а­ли­зъм.

Ок­том­в­рийс­ка­та ре­во­лю­ция е пре­ло­мен мо­мент в жи­во­та на Ге­ор­ги Ба­ка­лов. Ня­кол­ко ме­се­ца по-къс­но той пи­ше на Сто­ян Но­ков: „Кръс­тю е ос­во­бо­ден от влаш­ка­та тюр­ма и се от­да­ва на сти­хи­я­та си на на­ро­ден вожд. Бла­зе му!“. При­ме­рът на Кръс­тю Ра­ков­с­ки, зас­та­нал без­ре­зер­в­но на стра­на­та на бол­ше­ви­ки­те, го под­тик­ва да на­ме­ри сво­е­то соб­с­т­ве­но мяс­то в на­ди­га­щи­те се све­тов­ни ре­во­лю­ци­он­ни съ­би­тия. И Ба­ка­лов не се ко­ле­бае дъл­го – връ­ща се при Дя­до­то с вир­на­то че­ло и със са­мо­чув­с­т­вие на чо­век, кой­то ни­ко­га не е от­с­тъп­вал от иде­а­ла си. Ста­ра­та друж­ба яв­но не е хва­на­ла ръж­да, за­що­то Ба­ка­лов е при­ет в пар­ти­я­та ка­то стар ве­рен дру­гар, кой­то се е за­вър­нал у до­ма след мно­го дъл­го пъ­ту­ва­не. Пом­нят го, оби­чат го и раз­чи­тат на не­го. А той про­дъл­жа­ва да пра­ви оно­ва, ко­е­то е пра­вил ви­на­ги – да пи­ше, да из­да­ва, да пре­веж­да.

Мно­го пи­са­те­ли пом­нят не­го­ва­та щед­рост, мъд­рост, ду­хов­но съп­ри­час­тие. Де­сет­ки са нап­ра­ви­ли ли­те­ра­тур­ния си про­щъ­пул­ник в не­го­ви­те спи­са­ния. Дру­ги го мра­зят с ос­но­ва­ние – по­ня­ко­га той на­пус­ка доб­рия тон, гу­би кри­ти­чес­ка­та мяр­ка и е нес­п­ра­вед­лив до­ри към ня­кои от най-ве­ли­ки­те твор­ци на род­на­та ли­те­ра­ту­ра: Ва­зов, Яво­ров, Ки­рил Хрис­тов.

Вре­ме­то оп­ро­вер­га мно­го от кри­тич­ни­те при­съ­ди на Ба­ка­лов. Но пре­ди да го съ­дим ние, тряб­ва да го раз­бе­рем та­къв, ка­къв­то е бил в кон­к­рет­но­то ис­то­ри­чес­ко вре­ме: Ба­ка­лов във вре­ме­то и вре­ме­то в Ба­ка­лов. То­га­ва ня­ма да се на­ла­га да го оп­рав­да­ва­ме. А ще мо­жем да го раз­бе­рем.

* * *

Ко­ло­сал­но­то твор­чес­ко де­ло на Ге­ор­ги Ба­ка­лов и до днес е един не­до­и­зяс­нен кул­ту­рен фе­но­мен. Той ня­ма сво­я­та на­уч­на био­гра­фия. Ня­ма да­же под­роб­на биб­ли­ог­ра­фия. За­то­ва пък има не­що по-важ­но: жи­во­то ав­тор­с­ко при­със­т­вие във вся­ка бъл­гар­с­ка биб­ли­о­те­ка. И то­ва му е дос­та­тъч­но. По­не до­ка­то на­ро­дът в „та­зи“ стра­на че­те на соб­с­т­ве­ния си език.

v v v

 

 

От книгата на доц. Димитър Генчев „Първоапостолите на идеала”, ИК „Христо Ботев”, София 2006