Когато говорим днес, в началото на ХХІ в., за Димитър Благоев или по-скоро за неговите идеи, първото нещо, което трябва да направим, е да помислим какъв подход да изберем. Дали ще ги разглеждаме като реликт от миналото, като важен и необходим етап от историята, останала далеч зад нас. Или ще се опитаме да потърсим съвременното звучене на мислите, решенията и действията, породени от далечното време в края на ХІХ и началото на ХХ в. Въпреки че професията ми е историята, убедена съм, че нейната социална функция е свързана с търсенето на поуката за днешния ден, на актуалното звучене на отминалите събития. Случаят с Димитър Благоев и неговите идеи дава великолепна възможност да потърсим в старите идеи новото звучене, отговарящо на днешните предизвикателства. Фактът, че голяма част от анализите на Благоев отпреди век изглеждат отговарящи на днешните проблеми, по-скоро ме натъжава, отколкото ме радва. Защото, ако отминалият век не е успял да промени актуалността на неговите анализи, това означава, че и ние не сме се придвижили кой знае колко напред в общественото си развитие.
Всъщност този извод не е съвсем точен – по-точно ще бъде, ако кажа, че през последните години сме се върнали към много от проблемите от зората на българския капитализъм, като същевременно сме обърнали гръб на немалко постижения на залезлия преди почти две десетилетия български социализъм.
От момента, в който Димитър Благоев оглавява българското социалдемократическо движение, до края на живота си той последователно върви по път, наричан дълги години път на професионалния революционер. Днес с много по-голямо основание би трябвало да го определим като път на професионалния политик. Цели 33 години Благоев посвещава на пропагандирането, развитието и защитата на една лява идея, която променя своя облик в съответствие с големите промени, изживени от Европа и от света през последното десетилетие на ХІХ и първите две на ХХ в.
И го прави в различни свои качества: като партиен функционер, остър полемист, редактор на партийни издания, публицист. За разлика от повечето днешни професионални политици дейността на Димитър Благоев е мотивирана най-вече от идеята обществото да се промени така, че животът на огромния брой онеправдани българи да стане по-добър. Вярно е и това, че тогава тази перспектива е изглеждала твърде отдалечена в бъдещето, че не е била подложена на най-тежкия изпит, който налагат властта и необходимостта абстрактните идеи да се реализират на практика. Но силният идеализъм на първите социалдемократи не бива да се забравя и пренебрегва днес.
Твърде интересен материал за размисли дава еволюцията на отношението на българското общество към Благоев и неговите идеи. Тя ясно е демонстрирана от съдбата на създателите на игралния филм „Мечтатели“, посветен на първите стъпки на българския социализъм. Филмът е създаден през 1986 г. във връзка със 130-годишнината от рождението на Димитър Благоев. Както личи и от заглавието, авторите му са заложили на идеализма у първите социалисти, филмът е силно поетичен, а в образите на „чучулигите“ се въплъщават едни от най-популярните български актьори: Иван Иванов, Цветана Манева, Коста Цонев, Стефан Данаилов, Борис Луканов, Ваня Цветкова, Васил Михайлов, Илка Зафирова, Анани Явашев и много други. Любопитство днес събуждат имената на сценариста – Александър Томов, и на режисьора – Иван Андонов. Изброявам тези имена, за да припомня, че само 4–5 години след филма голяма част от авторите му се отрекоха не само от посланията, а и от заложените в него собствени мисли и усилия – в най-голяма степен това се отнася до Александър Томов и Иван Андонов. Пиша това не за да посоча поредния опит за отричане на собственото минало и за търсене на нова идентичност, а защото този пример показва липсата на последователност и приемственост в българското историческо развитие.
Независимо от немалкото днешни опити за премълчаване или отричане на личността на основоположника на социалистическите идеи в България, за истинската оценка на съвременниците на Благоев говорят думите на братя Данчови в тяхната енциклопедия, издадена през 1936 г. За Димитър Благоев те пишат: „родоначалник на научния социализъм и патриарх на комунизма в България … Икономист, политик, философ, народен трибун. До края на живота си той остана искрен приятел на всички поробени и угнетени народи и класи“.
В началото на ХХІ в. обаче по-важен изглежда въпросът дали в идеите на Благоев не може да се открият причините за неуспеха на социалистическото общество в България. На него ще се спра в днешния ни забързан и твърде прагматичен консуматорски ден.
В края на ХІХ в. Димитър Благоев навлиза в идейно-политическия живот на България с книгата си въпрос „Що е социализъм и има ли той почва у нас?“. Отговорът му е от жизненоважно значение за социалистическото движение в България, от него зависи дали разпространяващите се неудържимо в тогавашна Европа марксистки идеи имат бъдеще и у нас, дали ще се превърнат в масово движение, или ще останат абстрактно академично занятие на тесен кръг мечтатели утописти. Същият въпрос, и то и в двете си съставки: за съдържанието на съвременния социализъм и за възможността модерните социалистически идеи да бъдат прилагани в България от началото на ХХІ в., е актуален и днес. Защото и за двете няма лесни отговори, както не е имало и тогава – през 80-те и 90-те години на ХІХ век.
Най-сложен е проблемът с характера на социализма. Тогава – защото за българското общество социалистическите идеи са били непознати и неясни, изградени върху анализа на реалност, твърде различна от българската. Докато сега трудността идва от това, че България има зад гърба си неуспешен опит за реализиране на социалистическите идеи с помощта на държавната власт, който блокира усилията в такава посока и наложи обществено развитие без социална справедливост, която е била и си остава сърцевината на социализма.
Благоев определя най-кратко социализма като: правя нещо да е обществено, което води до извода, че само обединените обществени усилия могат да направят „един народ да е силен и свободен“. Благоев не се увлича по най-популярната идея от онова време – национализма, а, верен на марксизма, следва и описва историческия път на модерното общество:
„Става ясно, че пълната социализация, преобръщането на фабриките, на машините, на земята, на рудниците, на средствата за съобщение, изобщо на средствата за изработване на обществените блага, от частна собственост в обществена, социална собственост и нареждането на общественото производство по един план точно пресметнат, според нуждите на цял народ, на самите производители, е необходимо.“
От съвременна гледна точка си струва да се обърне внимание, че предлаганата „обществена, социална собственост“ не е идентична с национализациите, върху които по-късно се изгражда източноевропейският социализъм след Втората световна война.
Днес отговорът на въпроса „Що е социализъм?“ изглежда значително по-труден от теоретична гледна точка, защото историята на ХХ в. пое по различен път. Виждането на марксизма, че развитието на капитализма неминуемо ще доведе до задълбочаващи се кризи и до необходимостта да бъде заменен с нова обществена формация, наричана по различно време комунизъм или социализъм, не се оправда изцяло. Не че на капитализма му липсват кризи и провали. Но опитите да се утвърди алтернативна обществена организация, наричана социализъм, засега не доказаха своите предимства не само в сферата на производителността и техническия прогрес, а и при осигуряването на обща справедливост и социална сигурност за всички граждани. Изглежда така формулираната цел ще остане дълготраен и далечен стремеж на обществото. Но той не е изчезнал и осъществяването му продължава да занимава хората, които изповядват леви ценности, и в началото на ХХІ в. Само дето лесните и ясни отговор изчезнаха, а нови не са се появили.
Напълно актуално звучи днес и още нещо, написано от Благоев:
„… производството и размяната сега изгубиха своя национален дух и получиха всесветски, космополитически … сегашната всесветска търговия прави народите да излезнат от своя затворен национален живот. Сегашното капиталистическо производство, като развива бърже-бърже производителните сили, като прави извънредно бързи и леки средствата за съобщение между народите, повлича подире си в своя път всички народи, даже най-закъснелите. То с ниските цени на своите стоки принуждава всеки народ или да приеме неговите начини за изработвание на предметите и на размяната, или да погине.“
Прочетен днес, този текст трябва да се интерпретира не като предвестник, а като анализ на икономическа глобализация, така, както е започнала да се проявява още през ХІХ век.
Анализът на Димитър Благоев показва уменията му да отделя положителното от отрицателното в глобализацията, което е не по-малко необходимо и пред лицето на днешните, несравнимо по-могъщи прояви на световния интеграционен процес. Поуката от думите на Благоев, обърната към днешното движение на антиглобалистите – или по-скоро алтерглобалистите, трябва да се разбира като стремеж да се анализират и обособят различните прояви на глобализма – положителните и отрицателните. И едва на тази основа да се преценява отношението към тях, като се заложи не на пълното отрицание на глобализацията, а на усилията неминуемите й последици да се насочат към подобряване на живота на колкото може повече хора.
За съжаление картината на българската изостаналост отпреди век сравнително малко се отличава от положението в постсоциалистическа България. Причините са различни, но актуално изглежда едно: виждането на Благоев, че най-важното за изостаналите народи е да потърсят ускорение по пътя, посочен от напредналите, да навлязат в тяхната орбита, а не да търсят уникални пътеки, които често се оказват пряк път, но той отвежда назад към по-близкото или по-далечното минало. Остава верен и другият му извод за световното развитие: „Всеобщата свобода, равноправност и справедливост, обещани от философите на 18-й век, излязоха свобода, равноправност и справедливост само за богатите.“ Това е и една от най-негативните последици на глобализацията, а и на новия световен американски ред.
Парадоксите на историята доведоха дотам, че в началото на ХХІ в. на въпроса за бъдещето на социализма в България отново трябва да се дава отговор. И днес той до голяма степен зависи от характера на капитализма, утвърдил се у нас в годините на прехода. Не е без значение дали във второто десетилетие на българския преход към демокрация и пазарна икономика в страната действа европейският социалноориентиран модел, или разбойническият, характерен за първоначалното натрупване на капитал (в нашия случай става дума по-скоро за незаконното трансформиране на държавната собственост в частна). След горчивия опит от ХХ в. на Източна Европа вече й е ясно, че на основата на незрял капитализъм не може да се изгради социалносправедливо общество. Идеята, че новото общество тепърва ще създава материална база, е твърде далеч от класическия марксизъм, а през ХХ в. тя на практика доказа и своята несъстоятелност.
Накрая искам да припомня още една идея на Благоев, която рядко се споменава. Тя се отнася до отношенията между частното и общото, между процесите в малките държави и в големите. В началото на ХХІ в. вече едва ли има българин, който да живее с илюзията, че ставащото в България може да се огради от останалия свят. Ярко доказателство за това беше и опитът на БСП след изборите от декември 1994 г. да управлява съобразно със собствените си виждания, независимо от външните влияния и интереси. Той се оказа болезнено неуспешен. Но до извода за засилващата се зависимост от външния свят още преди век е достигнал Димитър Благоев. През 1919 г. той охлажда ентусиазма на еуфорично настроените левичари с думите: „… революцията в България ще зависи три четвърти от положението вън и една четвърт от положението вътре“ . Оказа се, че през целия ХХ в. пътят на България е предопределен от сблъсъка на великите сили и от техните спорове за Балканите и за Източна Европа.
Това обаче не освобождава родните политици от отговорността им ако не за стратегическия избор, поне за средствата и начините, с които ще реализират европейските и световните тенденции.
Изказване на теоретичната дискусия „ Благоев и времето”
2006 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар