Димитър Благоев за живота и делото на Георги Кирков

  

                                                                                     12 септември 1919 г.

 Със смъртта на незабравимия наш другар Георги Кирков Българската комунистическа партия, освободителното дело на пролетариата понесе грамадна загуба. Незаменим, забележително остроумен пролетарски оратор, пламенен защитник на освободителното дело на пролетариата и съкрушителен за неговите врагове, с ум, който бързо се ориентираше в събитията и в хората, по природа художник и творец, другарят Г. Кирков остави след себе си големи заслуги на делото, на което служеше с беззаветна преданост и любов. Неговата голяма популярност всред работниците изобщо е известна. Но той беше известен не само всред работниците; той беше известен и на широки кръгове от буржоазното общество. Надарен с най-разнообразни познания, които той дължеше на своята забележителна любознателност, и с остроумие, другарят Г. Кирков беше един много приятен събеседник. Той биваше търсен от тях, което, както ще видим му създаваше и известни неприятности, особено през време на войната. Но неговата известност и в тия кръгове се основаваше на неговите ораторски дарби. Неговите речи в Народното събрание, както и вън от него в публичните събрания, обичаха да слушат и буржоазни политици. Красноречието и дълбокият смисъл на речите му приковаваха вниманието им и когато ги шибаха право в лицето им. Тъй мощен беше ораторският талант на другаря Георги Кирков! Обаче никой тъй високо не го ценеше, както го ценяха работниците. Как високо те го ценяха, може да се види от следния факт. През балканските войни в 1912 и 1913 г. общоделците — широките лъжесоциалясти, систематически пускаха за др. Г. Кирков най-грозни слухове: ту че бил убит, ту че при преминаването на някаква река с ротата си бил се удавил, ту че бил опасно ранен и умрял, ту че бил тежко ранен и осакатен. Независимо от това, че по повод на тия слухове от всички краища на България другарите обсипваха Централния комитет с най-тревожни писма, но софийските работници, които най-често имаха случаи да слушат неговите речи и да изпитват неотразимото им влияние, често казваха на пишущия тия редове: „ах, дано всички тия слухове да са само слухове и дано Майсторът се върне, макар и с половината си тяло, от пояса нагоре, та пак да чуем неговия ободрителен  глас и съкрушителните за нашите врагове речи!" В тия прости думи, пълни с тъга за съдбата на своя любим „майстор", се изказваше колко високо нашите работници ценяха ораторските дарби на покойния другар Г. Кирков.

Да, нашата партия и цялото работническо движение изгуби в лицето на др. Г. Кирков един от  най-добрите си дейци и при това в такава възраст, когато можеше да даде още много за освободителното пролетарско дело, на което служеше. Другарят Кирков беше не само талантлив оратор, но и талантлив пролетарски журналист. Основател на „Работнически вестник" и дългогодишен негов редактор, негов основен писателски принцип беше: никакви, нито най-малки отстъпки на враговете на пролетарското освободително дело, особено на тия, които бяха се промъкнали в него под булото на общоделци или „широки социалисти" и други чешити „социалисти", които затова и го мразеха смъртно. Неговите статии и неговите политически прегледи в „Работнически вестник" винаги въодушевяваха неговото съдържание и винаги се четяха с наслада. Като оставяше настрана дреболиите и дребнавостите, др. Кирков винаги се спираше на това, което съставляваше най-съществено за просветата и самосъзнанието на работниците като пролетарски борци. Тука няма да се спираме, за да даваме оценка на неговия художествен талант. Неговите хуморески в първата година от „Работнически вестник" ще останат безсмъртни за пролетариите. Оставен по волята на един конгрес от дребнобуржоазни и общоделски глави, какъвто беше казанлъшкият в 1897 година, в една дребнобуржоазна среда, в Казанлък, др. Кирков намери и в тази среда материал за пролетарска поука. В своите хуморески др. Кирков жестоко осмиваше „сънищата на дремигражданите". От друга страна, трябва да си припомним духовитите политически карикатури, които понякога се явяваха на страниците на „Работнически вестник", в „Майския лист". Идеите на тия карикатури принадлежаха всецяло на др. Кирков. Най-сетне, на неговите поетически дарби ние дължим най-хубавите пролетарски песни, като „Напред, работници другари!" и „Песента на труда". С една дума, загубата в лицето на нашия другар Г. Кирков е незаменима. Пишущият тия редове лично е изгубил един от първите свои другаря и приятели, с когото в продължение на четвърт век делеше радости и скърби, които ни доставляваше развитието на делото, на което служехме рамо до рамо. Другарят Георги Кирков и като човек беше незаменим. Много нервен по природа, той понякога избухваше сърдито; обаче в неговото сърце никога злопаметството за изтървани обида не намираше място. След минута той забравяше своята сръдня и обиди. Той беше готов винаги да се отзовава на страдащите другари и да дели с тях каквото има. Най-добре това знаят другарите, които участваха в балканските войни и във време на тежките страдания през последната война.

Но у покойния наш другар имаше и една особена дарба, която допринесе много за успехите на работническото движение. Той имаше дарбата да отгатва способностите на дадени другари за дадена работа. Така, на тази дарба на Г. Кирков нашата партия дължи това, че беше привлечен към „Работнически вестник" покойният наш другар Гаврил Георгиев. Които са чели „Принос към историята на социализма в България", те знаят какви интригантски усилия употребиха широките лъжесоциалисти, за да отнемат „Работнически вестник" от ръцете на тия двама наши другари редактори, безпощадни изобличители на шарлатанството на „широкия социализъм", или най-малко да ги разделят, но главно да махнат Г. Кирков от редакцията. Така също на другаря Г. Кирков се дължи изборът на др. Георги Димитров за секретар на Общия работнически синдикален съюз през 1904 година. От друга страна, др. Кирков често ни е предупреждавал за някои бивши партийни членове и неговите предупреждения винаги се потвърждаваха по-нататък.

Ние изгубихме др. Г. Кирков рано, в такава възраст, когато, при споменатите редки дарби, можеше още много да принесе за делото, на което беше посветил живота си. Вестта за неговата смърт потопи всинца ни в дълбока скръб. Партията и организираните при нея работници и малоимотни почувстваха дълбоко скъпата загуба. Тия, които познаваха неговата здрава натура, бяха изненадани дори от вестта за смъртта на своя незаменим другар и вожд. Но за близките до него другари, които знаяха печалната истина, че той боледуваше от неизлечимата болест канцер (рак), неговата смърт не беше изненада. Откакто операцията, извършена в болницата, констатира тази болест, оттогава, почти преди една година, за тия другари Кирков беше изгубен, тъкмо тогава, когато той беше тъй необходим. Той не подозираше нищо за болестта, от която страдаше. Да му се кажеше не можеше, не биваше; страданията му биха били много по-тежки. Едвам напоследък се каза на другарката Тина. При всичката й твърдост обаче нейните страдания се увеличиха; оттогава тя винаги ни изпращаше с пълни със сълзи очи. Какво щеше да бъде, ако беше й се казало по-рано, а особено, ако беше се казало на самия болен, всеки може да си представи. Др. Кирков през периода на боледуването живееше с пълната вяра, че ще оздравее и ще се предаде пак на работа за освободителното дело на пролетариата. След тазгодишния партиен конгрес той ми говори за един свой стар план, а именно да почне издаването на едно художествено-хумористично списание, като германското „Dег  Wahre  Jaкоb". „Планът — казваше ми той — е готов, и щом оздравея, почвам." Но болестта му все повече напредваше. Обаче вярата му, че ще оздравее един ден, не го напускаше, и това именно му даваше сила да претърпява големите физически страдания. През целия период на боледуването му до най-последните няколко дни Кирков запази яснотата на ума. Със забележителна ясност на  мисълта той разглеждаше последните събития в света и говореше с дълбоко убеждение че Европа няма да избегне революцията, комунистическата революция. И него измъчваше това, че в такова време боледува и толкова продължително време. Но всяко малко моментно подобрение в здравословното му положение подгряваше вярата му, че се приближава денят на оздравяването му. Уви! Др. Кирков вече бърже отиваше, през нощта окончателно го изгубихме...

Към болестта рак др. Кирков изглежда да е бил предразположен по наследственост, защото майка му е умряла от същата болест. Но очевидно, за развитието на болестта у него са спомогнали много обстоятелства от живота му. Преди всичко интензивната разнообразна партийна работа до балканските войни, която му струваше постоянно напрягане на нервната система. Сетне дойдоха балканските войни, пълни, вън от физическите, с морални терзания за такъв впечатлителен човек като др. Кирков, поради глупостите и лудориите на българската и балканската буржоазии, особено на преките ръководители на тия войни и катастрофата, в която тласнаха България. Кирков се върна от тези войни грохнал, пригърбен, с изглед на остарял най-малко с 10 години. Но благодарение на грижите на другарката Тина той можа много скоро да се съвземе, да добие предишния си вид. Обаче изглежда, че бацилът на рака намерил благоприятна почва за развитие. Според диагнозата на лекарите, които му направиха операцията, ако последната беше извършена преди година и половина или две, още можеше да се направи нещо и да се продължи животът му. Така че болестта си Кирков я носеше още няколко години, преди да го повали, и тя очевидно му пречеше на работата. За пръв път силни болки той е почувствал в Стокхолм. Нашият другар В. Коларов още там го е съветвал на връщане бездруго да се консултира във Виена с лекари. Кирков прочее се върна от Стокхолм с напреднала болест. Общоевропейската война, в която биде лудо вмъкната и България, не малко е съдействала за развитието на болестта му. Той с всичката си страст следеше за събитията около тази война и особено революционните събития в Русия и дохождаше до много интересни съждения. Това именно го правеше много привлекателен и за буржоазните политикани през тази война. Обаче това обстоятелство, както споменах и по-горе му създаде известни неприятности. Нашите работници твърде много обичаха своя „Майстор" и затова твърде много го ревнуваха; те искаха всичкото свободно време „майсторът" да бъде с тях и да разказва новини по събитията, наместо да губи скъпото си време в разговори с някои буржоа. Толкова повече те го ревнуваха в такива случаи, че последните никога не можеха да разберат това, което вълнуваше др. Кирков, или съвсем криво разбираха неговите възгледи, и поради това те криво ги предаваха, дори като негови автентични интервюта. Затова и се сърдеха на своя „майстор" някои от нашите работници. Нас обаче злоупотребяването от нашите  врагове на тази готовност на др. Кирков да разговаря с тях тревожеше от друга гледна точка, от гледна точка на неговото здраве. Ние искахме, щото Кирков колкото е възможно по-малко да дразни нервната си система с излишни разговори и препирни с враговете ни, и това преди да знаем за опасната болест у него. Но, както казах, Кирков страстно се увличаше от събитията на войната, а от 1917 година и от революционните събития в Русия, и обичаше с увлечение да разправя върху тях и да се вълнува от тях. А това сигурно също влияеше върху развитието на болестта му…

Другарят Георги Кирков вече го няма между нас. Загубата ще чувстваме, до де сме живи. Но делото, за което той живееше и се бореше, и неговите заслуги за това дело ще живеят у нас и у поколенията ни. Най-искреното обаче поклонение пред неговата памет ще бъде това: да работим с всичките сили и способности, които имаме, за по-скорошното тържество на освободителното дело, за което се бореше др. Г. Кирков, борим се и ние — за тържеството на комунистическата революция.

 

Списание «Ново време», год. XIX,

кн. 5, 10 септември 1919 г.

Източник: Димитър Благоев,  Избрани исторически съчинения, том I,  изд. Наука и изкуство, 1985 г.

 

 

Конгресът - Георги Кирков

 

     След два дни — на 9-того — в хубавия град Сливен ще се съберат на годишен национален конгрес прате­ниците на Българската работническа социалдемократи­ческа партия, за да изразят волята на организираните в името на научния социализъм български работници и да решат ред въпроси, които са от голямо значение и жизнен интерес както за самата партия и нейните по-нататъшни действия, тъй и за социалистическото дело изобщо в нашето отечество.

     Трябва да се знае, че конгресът няма да бъде нито един лъжливо бляскав парад, нито една любителска разходка до Сливен, каквито са изобщо конгресите на буржоазните партии у нас, а един мирен събор на до­верениците на партията, едно другарско съвещание на скромните ратници на социалистическото дело в Бъл­гария с цел да изнамерят нови средства за агитация и пропаганда и да изковат нови оръжия, необходими в широката неравна борба, която те и партията водят както за благото на бъдещето на работническата кла­са, тъй и за коренното премахване на днешната дъл­бока несправедлива обществена наредба.

     Ето защо за никого не трябва да бъде чудно, ако конгресът бъде ознаменуван не с трескави фрази, а с жежки диспути и строга критика. Социалистическата партия има това важно предимство пред другите пар­тии у нас, че тя е извънредно строга спрямо своите действия и действията на своите членове. Нищо в ней­ните решения не може да мине в практиката, ако не бъде предварително подхвърлено на строга всестранна критика. Свободата на критиката е за нея едно сред­ство, което и дава пълна възможност безпогрешно да намира истината и което тя под никакви условия и съображения не би се решила да потъпче и пренеб­регне. В свободата на критиката тя вижда и почита един принцип, в основата на който лежи стремлението към истината. Нему именно тя дължи своето интелек­туално могъщество и трайни успехи и поради това ви­соко го прокламира както в своя печат, тъй и в своите конгреси, тъй и навред, дето и се представи случай да каже своята дума.

     В тазгодишния партиен конгрес пратениците на партията ще има да разгледат ред въпроси и да ги ре­шат тъй, както изискват нуждите и диктуват интере­сите на партията и социалистическото дело. Първо мя­сто между тия въпроси държат въпросите за отноше­нието на партията към земледелческото движение, за пропагандата и агитацията, за кооперациите и детин­ския труд у нас. Всеки един от тия въпроси живо за­сяга партията и Ц[ентралния] комитет е сторил мно­го добре като е наредил специални реферати по тях. По този начин конгресът ще спечели твърде много, и то не само откъм време, но и откъм ясност и опреде­леност в израза на теченията, господствующи в редове­те на партията по тия въпроси.

     Нека прочее се надяваме, че решенията, които ще се вземат по тях, ще бъдат най-сполучливите и най- плодотворните както за партията, тъй и на социалисти­ческото дело. Нека другарите делегати във всичките си действия винаги се намират при пълното съзнание на високия дълг към работническата класа и винаги имат близо до сърцето си бъдещето на социалистиче­ското движение у нас. Партията очаква от тях нова мощ, нови източници за плодотворна работа, нови оръ­жия за борба, защото борбата е нейната естествена сфера, защото само чрез борба неуморна и упорита борба, водена с беззаветна преданост и дълбока вяра в собствените си сили и правота на делото, тя ще може да осъществи своя свещен идеал — коренното преобръщание на днешното общество в общество социали­стическо, дето всички плодове на труда ще отиват в ръцете на тия, които ги създават.

 

 

Работнически вестник,                                Печата се по текста

 №  45-46, 7 юли 1900                                   на в. „Работнически вестник"

 

 

Нашите задачи - Георги Кирков

Нашите преки задачи като социалисти се определят преди всичко от историческата роля, която работническата класа е повикана да играе в живота на нашата страна.

     Историческата роля на работническата класа у нас, както видяхме (гледай бр. 5 и 6), се заключава най-главно в това — да преобразува коренно наредбите на капиталистическото общество в тая смисъл; щото средствата за произвождание — капиталите, оръдията и земята, от частна собственост, от собственост само на една класа, каквато е капиталистическата, да станат обществена, колективна собственост. Това е крайната цел на работническата класа, а в същото време и на социалистическата партия като теоретическа и практическа изразителка на интересите и стремежите на тая класа.

     Оттук следва, че нашите преки задачи като социа­листи се свеждат най-главно към това — да подгот­вим работническата класа за историческата роля, коя­то е повикана да играе, и за целта, която трябва да постигне.

     За успешното разрешение на тия наши задачи ние трябва винаги да имаме пред очи две важни работи: първо, да уясняваме на работническата класа истори­ческата й роля и, второ, да я възпитаваме в духа на нейната класова политика в тая смисъл, щото да умее, от една страна, енергично и ревниво да брани своите класови интереси, от друга — да приема най-живо уча­стие във всички политически и обществени борби, като използва всички оръжия, които и дават учрежденията и законите на страната, за да разчиства пътя си към крайната цел. Първото ние ще постигнем чрез едно систематическо и планомерно пропагандиране началата на научния социализъм между наемните работници, второто — чрез организирание тия последните, от една страна, в отделни професионални, по занаят, синдикати за борба в името на техните най-близки интереси (надница, работен ден, условия на труда и пр.), от друга — в една класова политическа партия, действующа въз основа на принципите, теоретически и практически произтичащи от научния социализъм и нуждите на работническата класа в дадено време. С помощта на социалистическата пропаганда ние ще внесем в работническата класа класово самосъзнание, с помощта на организацията ние ще създадем от нея една добре дисциплинирана бойна сила, способна да действува при всички проявления на нашия живот, като извлича от тях реални облаги и за себе си, и за напредъка на самата страна.

      Никога не трябва да се забравя, че няма нещо в днешното общество, което работническата партия не би могла да използва в интереса на социал[истическото] дело, стига само тя да умее навреме да го схваща и усърдно да работи. Всички успехи в областта на на­шия културен, икономически и политически живот, всички придобитъци, които всеки ден ни носи науката — всичко това трябва да отива в общата съкровищница, в общия арсенал на оръжията, с които трябва да раз­полага работническата класа в борбата за своето икономическо и политическо освобождение.

       Такива са и такива трябва да бъдат нашите преки задачи като социалисти, като изразители на пролетариатските стремежи в днешното общество.

      Сега нам остава да разгледаме още едни важен въпрос, а именно — нашите странични задачи, които ни се налагат от условието, че около работническата кла­са се простира една доста широка работяща маса, която в силата на социалното развитие все повече и повече се приближава до положението на пролетариатската класа, т. е. все повече губи своята икономическа и политическа независимост, пролетаризира се и се об­ръща в робиня или полуробиня на капиталистическата класа. Думата ни е за дребните производители — дребни занаятчии, селяни, търговци, и изобщо за всички хора от средня и полусредня ръка, които днешното раз­витие на нашата страна е вече турило и туря между чука и наковалнята.

     Пита се: какво искаме ние от тези работящи хора? Разбира се, не друго, освен да ги спечелим за стреме­жите и идеалите на работническата класа. 1Це рече, нашата пропаганда и агитация между тях трябва да има за цел да ги привлече към делото на социализма и да ги въвлече в борбата против днешната наредба. Като им разкриваме тяхното обществено-икономическо положение и причините, които са го създали и всеки ден създават, като им посочваме всичката непригледност на тяхното съществувание като дребни произво­дители и собственици, с това ние полека-лека ги от­късваме както от илюзиите им, тъй и от ролята им на несъзнателни крепители на днешната наредба, на която те сами са най-първата жертва.

     И нека се помни, че в тази си пропагандистическа и агитационна деятелност между тях ние не можем и не трябва да апелираме само към техните класови и тесносъсловни интереси, както мислят някои. Класови­те и съсловни интереси на тия работящи хора са твър­де разнообразни и противоречиви и в основата си мал­ко или много враждебни на икономическия и политиче­ски напредък на страната ни. Следоват[елно] те не могат да бъдат един целостен и траен фактор, а още по-малко — един „лост за прогреса", защото с разпаданието на средните съсловия, както е случаят у нас, едновременно се раздробяват и затъмняват и самите съсловни интереси.

      Нека се помни тъй също и това, че всички искания от нашата минимална програма, които ние предявяваме в тяхна полза, имат за цел не да ги закрепяват в тях­ното старо гледище като дребни производители, не да стягат обръча на техните тесносъсловни ламтежи и вяр­вания, а, напротив, да спомагат за тяхното по-безболез­нено излизание измежду чука и наковалнята, като раз­ширяват техния мироглед и внасят в тях съзнание за лошавината на днешната наредба и готовност да се борят против нея рамо до рамо с работническата партия.

      С една реч, в своята практическа деятелност между тия работящи слоеве при каквито условия и да са те ние трябва да имаме пред очи едно нещо — по всякой начин да ги откъсваме от армията на поддръжниците на днешния обществен строй и да ги прилепваме към армията на социалната демокрация. Предявляваме ли известни искания в тяхна полза, внисаме ли в тях по­литическа свест, подигаме ли техното културно рав­нище, защищаваме ли ги от натиска на силните на де­ня, всичко това трябва да гони една върховна цел — да уголемява числото на съзнателните недоволници от днешната наредба и съзнателните борци против нея. Тази върховна цел трябва винаги да стои ясна пред нас, за да се не отклоняваме от нашата революционна роля и изпадаме в недоумение, защото колкото днеш­ните условия и да са лоши, колкото нашата страна и да представлява една мрачна социална картина — това нито най-малко не ни дава право да свиваме нашето знаме в името на някакви си уж „насъщни нужди". На­против, това именно трябва да ни кара да бъдем още по-определени в своите действия и още по-енергични в борбата.

      Такива са и такива трябва да бъдат нашите стра­нични задачи в днешното наше общество, независимо от това, дали у нас царуват дворцови режими и бързо разлагание на старите икономически форми, както е днес, или пък се радваме на що-годе правилен кон­ституционен живот и разлаганието на тия форми става по-бавно, а не във формата на масово осиромашавание на дребните производители.

    По този именно начин като действуваме, ний ще оставаме винаги верни на нашата революционна роля в днешното общество.

 

Работнически вестник, № 11,  10 ноем. 1900  

Печати се по текста

на в. „Работнически вестник"

 

 

 

 

На работа ! - Георги Кирков

 

 

        В неделя, на 18 того, в гр. Габрово при стече­нието на многобройна публика тържествено бе закрит Шестият национален конгрес на Българската работни­ческа социалдемократическа партия. По-долу читате­лите ще намерят едно подробно описание на тържест­вото на закриването. Тук ние ще се ограничим само с това — да отбележим един-два по-важни момента, из­пъкнали през времето на шестдневните разисквания в конгреса. На първо място стои въпросът по партий­ния печат, който погълна цели четири заседания, за да се завърши, както и в последните два конгреса, с тържеството на онова здравно гледище, преоблада­ващо в редовете на партията, което има за основа пре­ди всичко добре разбираните интереси на тая послед­ната при сегашните обществено-икономически усло­вия, когато ние още нямаме достатъчно многоброен пролетариат и поради това, за да оградим бъдещето на работническото движение и самата партия от израждание като партия на пролетариата, ние трябва да турим действията си в известни строго и ясно опре­делени граници, като съсредоточим най-голямото си внимание в масата на наемните работници. Разбира се, че това никак не изключва възможността да зали­таме и в чужди нам среди. Винаги обаче трябва да се помни, че ние сме в чужди среди и че нашите видими победи и успехи се дължат не на това, че тия среди са се проникнали от идеалите на пролетариата, а на разнищванието на буржоазните партии у нас, което е впрочем явление временно и се обяснява с обществено- икономическия кризис, който прекарва нашата страна. Работната маса е разочарована в буржоазните партии. Това обаче още не значи, че тя е готова, а главно способна да възприеме пролетариатските идеали, кои­то са същността на социалистическата пропаганда.

      Без тази важна същност, ограничавайки се само с една-две точки от минималната програма, ний пре­ставаме да бъдем партия на пролетариата, ний се из­раждаме в партия демократическа или още по-лошо — в партия на дребната буржоазия и нейния тесен и груб егоизъм. Нашите успехи и победи тогава стават по­нятни. Ний печелим, защото замълчаваме нашите край­ни искания, защото сме повърхностни в нашата про­паганда и агитация.

      Мнозина намират, че препирните по печата и из­общо по нашата обща деятелност като партия, подигани почти във всякой конгрес, са досадителни и не­приятни. Ний сме на обратното мнение. В тия препир­ни, понякога наистина досадителни и неприятни, ний виждаме една голема полза. По този начин много ра­боти, тъмни за нас, се проясняват, много неща, мът­ни за нас, се избистрюват и партията в своята целокупност добива още по-голяма твърдост в преследванието целите си и още по-голяма ясност в разбиранието задачите си като представителка на пролетарските идеали, като оръжие на пролетариата в борбата му с днешните обществено-икономически наредби.

      Втор  един не по-малко важен момент в разискванието на конгреса бе и въпросът по организацията на партията. Представителите на тая последнята имаха пълна възможност да чуят твърде неутешителни ра­боти в това отношение. Оказва се, че в момента, ко­гато ний „печелим" и „учудваме света с нашите успе­хи", организацията на партията се намира в най-неза­видно положение. Самият този факт, мислим ние, е достатъчен, за да ни изобличи в непростително пълзение по повърхността. Ний признаваме като наш осно­вен принцип организацията, ний говорим надясно и наляво, че нашата сила е в организацията, че ней дъл­жим всичко — и в същото време не вършим почти нищо за нейното съзиждание Нещо повече, между нас се на­мират някои, които като че искат да ни убедят в ненуж­ността на организацията, която туряла окови на мисълта и пречела на високите полети на духа. Колко това е дъл­боко скръбно и високо поучително! То ни учи, че и в нашите редове лустросаната фраза играе известна роля, то ни убеждава, че и между нас, социалдемокра­тите, не липсват личности, за които са чужди най- елементарните понятия за класовата борба и нейните условия.

      Без организация няма успех! Ако такъв има вън от нея, той е една фикция! Организацията е основата на нашата борба. Безсмислица, окови и стеснение е тя само за тия, които във всяка воденица виждат ве­ликан. Наистина организацията е дело трудно, бавно, уморително, което не обещава непосредствени триум­фи, което не задоволява изведнаж безкрайната жажда на духа за високи полети — тя е черна пионерска работа!

       Нам се иска обаче да поканим нашите другари към такава именно „черна" и „безславна" работа. Нам се иска да обърнем вниманието им именно върху това обширно, тесно за някои, плодородно поле за работа. Защото делото на българския пролетариат, колкото и микроскопичен, за да изчерпи енергията на един не­търпящ окови дух, защото неговата партия, колкото и тесна за въртящите се великани, иска от нас не фра­зи, не сладки приказки, а усилен, постоянен и страш­но черен труд! Нека ний всички до един яко се зало­вим за издиганието и закрепванието на партийната ор­ганизация, за разумното и планомерно организирание на социалистическата пропаганда, солта на нашата деятелност; нека ний всички до един, станали по-мъд­ри от опитите на миналото, братски си подадем ръка и задружно насочим нашите усилия към общото дело.

      Да, това е необходимо, и то толкова повече сега, когато политическите събития у нас се развиват съвсем не в полза на народните правдини. С тактиката оба­че на „свободния дух" ний можем да бъдем само из­ненадани и смутени. За да устоим на напора на растя­щата реакция, ний трябва да имаме най-силното си оръжие — организацията — винаги източено. Защото в него е едничкият залог на истинската победа и успех.

 

      На работа, прочее!

 

 

Работнически вестник, №  46, 23 юли 1899

Печата се по текста

на в. "Работнически вестник"

 

 

Гладът ни научи ! - Георги Кирков

 

     Една неочаквана опозиционна буря захваща да се издига в страната срещу силните на деня. От ня­колко градища — големи и малки — прииждат из­вестия за едно необикновено размърдвание между дреб­ните занаятчии и наемните работници, което може би няма да закъснее да се определи и наякне, като даде да се почувствува силата и важността му.

     Нищо по-естествено от това! Политиката на разсипничеството и грабителствата, политика, преслед­вана от всички досегашни правителства с една упо­ритост, достойна за по-друга участ, рано или късно трябваше да даде своите плодове. Разорените дребни производители и предоставените на волята на съдба­та наемни работници най-сетне почват да се събуждат от сладката дрямка на мазните, но голи обещания и да проглеждат в какъв задънен сокак са натикани благодарение на дългото търпение и мукание пред  власт и сила имеющите. Съзнанието почва да възкръс­ва и чувството на справедлив гняв и възмущение не­волно бликват наяве. „От двайсет години насам — тъй говори събуденото съзнание — ний, хората на труда, сме плячка в ръцете на разни тайфи, наречени пар­тии, които идват и падат от власт не по наша воля. Макар и от наше име. Ний служим само за опашка на тия тайфи и безсмислено зяпаме в устата на го­лемците, когато те щедро изливат своето красноречие, за да ни замажат очите и прикрият намеренията си, насочени изключително към нашата кесия. Не! Тъй не може и не бива да върви занапред! Ний вече раз­брахме — гладът ни научи!"

     Да, честни хора на тежкия труд и върла немотия — гладът ви научи! Гладът е голям и жесток учи­тел! Той учи и на разум, и на порок! Но вие сте още в началото на страшното откритие, защото колкото по- нататък, толкова и по-ясно ще ви става над каква без­дънна пропаст от лишения и сиромашия сте надвесе­ни и какво безбрежно море от скърби и сълзи ви пред­стои да преплувате, за да излезете най-сетне на спа­сителния бряг. Помислете си, от двайсет години насам вие знаехте само да тичате подир богаташките партии, да им правите калабалък, та по-голям да бъде шенликът. Тези партии падаха и ставаха, но вие вървях­те подиря им! Тези партии продаваха чергите ви, поя­сите от кръста ви — и вие все пак вървяхте подиря им! Тия партии ви трупаха с тежки данъци, праха ви с волски жили по участъците и пръскаха за дунанми, зяфети и разходки вашия кървав пот — и вие все пак тичахте подиря им, тичахте с „ура", със запенени уста, с пълни очи и празни стомаси!

     Плодовете на тичанията са сега на мегдан! Ужас­ният глад ви вразуми; коравата, жестоката нужда ви отвори очите, за да прогледате и видите на кой хал сте дошли. Милиони левове се изсмукват ежегодно от сна­гите ви, за да преминат в сандъците на „благодете­лите" ви. Децата ви, боси и парцаливи, се пъдят към краищата на градовете, за да не смущават приличие­то и пречат на разходките на синчетата и щерките на „представителите" ви — представители на вашата опърпана народна гордост и полугладно величие. Вашите дребни и влажни къщурки всеки ден изчезват, за да сторят място за големите разкошни палати, дето сладкодумните жреци на чревоугодието и дембеллика, в копринени халати и полегнали на меки дюшеци, спокойно очакват кога вие, завареничета на съдбата, ще се явите пред портите им и със смъкнати шапки и наведени глави най-покорно ги помолите да благоволят и си развалят рахатлъка, за да помислят и за вае, малките злочести „братя"!

     Настрана, честни хора на труда! Далеч от тия порти на патриотическия грабеж и изтънчен разврат и живо под знамето на борбата! Досега вий давахте доверието си на стръвните вълци, за да ви късат месата; досега вий избирахте изедниците си, за да ви пляскат по врата с камшици, оплетени от вас самите. Досега вий ходихте на избор като овци и затова като овци ви доиха и стрижеха! Досега вий продавахте гласа си за чаша воняща ракия, за да могат „избра­ниците" ви да се черпят с шампанско!

     Далеч, далеч от тая граблива сган — и рамо до рамо в редовете на борбата! Вие няма какво повече да изгубите освен вашите вериги, освен мъките на глада и безработицата!

     Вашата съдба е начертана! За вас вече няма място на широката житейска трапеза. Вашето място е заето от тия, подир които досега тичахте и викахте ура. Вие сте изгонени с присмех и подигравка. Вашето истин­ско място занапред е — в борбата, в непримиримата борба против тия, които, след като ви разориха и съ­сипаха, след като ви обърнаха на просяци, наденали днеска нови маски — маските на доброжелатели и бла­годетели, отново ви подканят да викате ура и дигате прахоляка на мегданите в чест на новите, тайно изко­вани от тях робски вериги!

 

 

Работнически вестник,                  Печати се по текста

№ 29,  26 март 1899                         на в. „Работнически вестник"

  

 

 

 

 

Началото на един нов живот - Георги Кирков

 

      Две важни явления се забелязват напоследък в редиците на българските наемни работници: стремле­ние към синдикално сдружавание и поемание в свои ръце делото на пропагандата на работническото дви­жение в страната. Трябва ли да казваме колко всичко това е естествено и колко то явно намира своето оп­равдание и обяснение в условията на обществено-ико­номическия живот, който от известен период насам прекарва нашето отечество. От една страна, безрабо­тицата, от друга — анархията както в производството, така и в обществените отношения, от трета — мизер­ните надници и още по-мизерното им изплащание, от четвърта — бруталността и безчеловечието на госпо­дарите, от пета — явно несправедливата тенденция на закона за уредбата на еснафите — всичко това, усиле­но от просветителната работа на пропагандата и аги­тацията, не можеше да даде в резултат друго, освен да стресне наемните работници, да предизвика в тях чувството на самосъхранение и да ги насочи към идея­та за синдикално сдружавание, за организирана борба против неправдите, притесненията и произвола. Наисти­на това движение е още в заражданието си, но имен­но защото е такова, то и заслужава да бъде добре проучвано и постоянно следено. Нашите наемни ра­ботници са още големи новаци в делото на синдикал­ното сдружавание и от характера, който последното приеме още в заражданието си, много ще зависи не­говото по-нататъшно правилно развитие. Планомер­ната и разбрана пропаганда тук може да бъде от решающе значение. Ясното разбиране на целта, опит­ността, енергията и постоянството играят тъй също първенствующа роля. За добра чест, доколкото ний сега-засега схващаме това движение, няма никакъв страх за подплъзвание и удряние в страна. Тенден­цията, която господствува в това движение, е здрава н разумна. Работниците добре разбират целта. Едно нещо, което им пречи — това е неопитността, която често води към грешки и недоразумения. Опитността обаче не пада отгоре, а се изработва в самия живот, тъй щото лека-полека и тя ще се добие. Важното оба­че, на което сега трябва да се обръща най-строго вни­мание — това е ясното разбнрание на целта, разум­ната пропаганда и неуморната енергия.

     Друго едно явление, за което споменахме по-горе, е стремлението у работниците да поемат пропагандата в свои ръце, а не както досега беше в ръцете само на интелигентите. Според нас това е колкото естествено, толкова и разумно и ако има нещо, от което би могли да се страхуваме — то са крайностите, които тук-таме се проявяват и които говорят за не дотам правилното схващание на ролята, която обикновено играят интелигентите в делото на първоначалното свестявание на работниците. Без интелигентни, т. е. лица от буржоаз­ната среда, които по умозрителен начин дохождат до разбиранието задачите на пролетариата и вследствие на това открито прегръщат великото му дело — никога няма да мине. Те са необходими. Работата е само да се избегне крайността. А тая последната сама изчезва с подиганието умственото равнище на работническата класа, когато от нейната среда започват да излизат сили, знающи и опитни, които да подемат делото. Гор­ното явление намира обяснението си именно в това, че нашата работническа класа почва да ражда тия сили. Сравнително богатата книжнина, на която се радваме благодарение на усърдието на цял ред работ­ници на книжното поле, заразителният пример на дру­гите европейски държави и ред други условия действуват крайно благоприятно върху ръста на интелигент­ните сили в редовете на самите наемни работници. Тук-там, като в София, Казанлък и пр., ний вече има­ме началото на едни организации, които ще се явят като постове за по-нататъшните успехи. Думата ни е на работническите училища или самообразователни групи, които намират такова разпространение напоследък. Да се турят на здрави и солидни основи — това според нас трябва да бъде една от първите грижи как­то на местните комитети, тъй и на работническите син­дикати, дето такива има основани и вече действуват.

      Впрочем за това допъти.

 

Работнически вестник, № 19, 15 ян. 1899

Печата се по текста

на в-к „Работнически вестник”

 

 

Какво да се прави ? - Георги Кирков

 

 

     Животът е борба, казват мъдрите, и само този мо­же да оцелее в тая борба и да излезе победител от нея, който най-добре се приспособи към условията й, с дру­ги думи — който навреме сполучи да си изкове най-доб­ро оръжие и да заеме най-сгодна и непристъпна позиция.

     Такъв е случаят и с нашите работници.

     Благодарение на капиталистическия начин за про­извеждане, който все повече става господствуващ в нашата страна, както и на постоянните грижи и залягания от страна на държавата, господарите, фабрикан­ти и капиталисти, лека-полека добиват едно изключи­телно икономическо надмощие над работниците, над­мощие, основано обаче не на лично достойнство и труд, а на безконтролна, безсърдечна и безгранична експлоа­тация, насърчавана и покровителствувана от самата държава.

     От всичките, издадени досега закони няма абсолют­но нито един, в който поне от малко-малко да се взе­мат предвид интересите и нуждите на работниците. На­против, всичките до един имат за основа само интере­сите и печалбите на господарите. Самата държава, ка­то такава, съществува днес само за фабрикантите, ка­питалистите и изобщо — експлоататорите, но не и за тия, които с пот и черен труд изкарват прехраната си.

     Този скръбен ред на работите, осветяван всяка година с цели купища закони и разпоредби, тази осъ­дителна едностранчивост в грижите на държавата, то­ва систематично тъпчение масата за хатъря на некол­цина избраници — всичко това съставлява същността на днешното общество, което, види се, за смях носи още и громката титла „християнско".

     Благодарение на страшната експлоатация, благода­рение на грабежите, насилията и безконтролните пра­хосвания от страна на господарската класа и нейните верни служители — правителствата, работната маса у нас бързо върви към разорение и сиромашия. Нашите фабрични и занаятчийски работници, за които държа­вата е мащеха, изпадат в едно положение, крайно опас­но за съществуванието им, положение, от което те по какъвто и да е начин трябва да се освободят.

     Оттук и въпросът: какво да се прави ?

     И наистина, какво трябва да предприемат нашите работници, за да парализират, ако не напълно, то поне до известна степен, икономическото надмощие и произ­вол на господарите и явно злата воля на държавата?

     Клип с клин се изпъжда, гласи народната мъдрост. По този начин на острия клин на господарите — тяхно­то икономическо господство и експлоатация, подкрепя­на и насърчавана от държавните управници, работни­ците трябва да противопоставят своя собствен и не по- малко остър клин — клинът на задружната и съзнател­на борба.

     За добра чест началото е вече турено. Тук-таме ве­че се издигат основите на бъдещите работнически кре­пости. Сдружаването в синдикати за икономическа бор­ба — ето тия бъдещи крепости. Наистина числото им засега е още твърде ограничено, но семето, което те пръскат измежду работническата маса, е здраво и си­гурно ще даде богата жетва*.  На съзнателните работ­ници, които днес съставляват и трябва да съставляват първите кадри на бъдещата синдикирана работническа армия, предстои много да поработят и много да из­вършат. Всяко нехайство, всяка немарливост от тяхна страна е едно престъпление против общото работниче­ско дело, против бъдещето на работническата класа. Нека веднъж завинаги се запомни, че без синдикална организация никаква борба, а следователно и никакъв успех не са мислими. В силата на това първата грижа на всеки съзнателен работник трябва да бъде да действува за създаваното на синдикати, гдето и когато може. Сам той лично трябва да принадлежи към из­вестен синдикат, комуто да служи със своето знание и опитност. 

     Организирането в синдикати следователно трябва да бъде от сега нататък лозинката на всички съзнателни работници. Това се налага от самите условия, в които постепенно изпада работническата маса, това се дик­тува от нуждите на борбата, която работниците трябва да водят със своите икономически потисници, това най- сетне се налага от обществената задача, която е пови­кана да реши работническата класа.

 

Прочее напред към синдикиране!

 

 

Работнически вестник,                  Печата се по текста

№ 21, 24 ян. 1898                           на в. Работнически вестник"

Подпис: Работник

 

 

 * Синдикални организации в България съществуват само в няколко града: в София от печатари и железари; в Габрово — от шивачи; в Русе — от шивачи. В Плевен има само спомагателна каса.