Длъжностите на партийните групи преди конгреса - Георги Кирков

 

 

     Съгласно Устава на партията всяка редовно функционирующа партийна група има правото да участву­ва в делата на общия партиен конгрес. За тази цел тя предварително избира из средата на членовете си спе­циални лица, които съгласно пункта 1 § 11 от Устава не трябва да надминуват числото 5 във всяка околия и които при тръгването им за мястото на конгреса снаб­дява с редовни пълномощни.

     Това обаче, както не е мъчно да се види, състав­лява само формалната страна на въпроса, която дале­ко не изчерпва всичките грижи на една партийна гру­па, имеюща близо до сърцето си интересите на цялата партия.

     Съзнавайки нзвънредно важното значение на пар­тийния конгрес и качеството на неговия състав, партий­ната група е длъжна, преди да пристъпи към избора на представители, да обърне особено внимание върху личността на последните — дали те по своите способ­ности, опитност и умение напълно отговарят на висо­ката мисия, а така също и върху местните нужди на партията, изпъкнали през годината. Лицата, на които ще е поверен представнтелският мандат, трябва да са врели в работата на групата, да са добре запознати с местните условия и да не им липсва твърдо знание основните принципи на партията. Само при тези усло­вия участието на групата в делата на конгреса ще бъде полезно както за нея частно, така и за цялата партия. Що се отнася до местните нужди на партия­та, до местното движение и изобщо до въпросите от местен характер — всичко това трябва предварително, преди още да се свика самият конгрес, грижливо да се проучи, да се систематизира и му се подведе общ итог*. Делегатите на групата освен пълномощното й трябва да представят на конгреса и резултата на го­дишната и деятелност, нейния проживян и придобит опит. Само при тези условия е възможна сериозна и ползотворна работа. За да изпълни високото си наз­начение в живота на партията, освен съответствующ състав конгресът трябва да разполага и с ясно опре­делени и добре систематизирани данни, които са една от най-важните гаранции за правилни решения и ра­зумни мероприятия. Всичко това обаче напълно зави­си от партийните групи и тяхното сериозно отнасяне към задачите на партийния конгрес.

     Ето защо, като имаме предвид извънредното зна­чение на тазгодишния конгрес, както и условията, при които ще бъде свикан, ние се ласкаем да вярваме, че партийните групи ще съумеят да застанат на подобающата им височина, за да могат и своевременно, и до­бросъвестно да изпълнят своя дълг както към партия­та, тъй и към цялото работническо социалистическо движение в България.

 

 

Социалист, № 43. 3 юни 1897    Подпис: Соц.-демократ

Печата се по текста на в. „Социалист"

 

 *итог/рус./ - резултат

 

Същността на социализма - Георги Кирков

 

     Миналия път, като отговаряхме на въпроса, що е социализъм, ние намерихме, че той е едно общест­вено учение, което, като се основава върху неопровер­жимите данни на науката и фактите на обществената действителност, нагледно и осезателно обяснява това, което работническата класа независимо от него крие в себе си като отделна обществена класа, повикана да изпълни една историческа задача в живота и раз­витието на човешкото общество. С други думи, според сполучливото изражение на един от основателите на научния социализъм Фридрих Енгелс социализмът е „теоретическото изражение" на борбата на наемната работническа класа с оная на господарите и капиталистите. Оттук логически следва, че социализмът не' създава тая борба, както искат да кажат невежестве­ните противници на социализма, защото тя съществу­ва независимо от него, а просто я прави съзнателна, т. е. чрез социализма наемната работническа класа дохожда по научен път да съзнае своята историческа задача и да насочи борбата си в духа на тая задача.

     Тук именно се крие както същността на сегашния, научен социализъм, така и основната разлика между него и онзи по-предишния, който се нарича ненаучен, утопичен социализъм. Научният социализъм, като се осланя върху класовата борба на работниците, на коя­то той служи като „теоретическо изражение", естест­вено намира, че при сегашния вървеж иа обществено­то развитие (трупане капитали, от една страна, и наемнически ръце — от друга) само наемната работни­ческа класа е класата, която, проникната от съзнанието на своите класови интереси, ще може да преобразува обществото тъй, както e най-справедливо и най-чо­вешки.

     Утопичният социализъм, напротив, не признава класовата борба на работниците и поради това преоб­разованието на обществото в горната смисъл вижда само в добрата воля на отделните личности. Научният социализъм апелира само към наемната работническа класа като класа революционна по своето естество и положение в обществото, на която естествено, по силата на самото обществено развитие, се пада великата задача да преобразува обществото. Утопичният, напротив, апе­лира само към сърцата на хората, към самите бога­таши. Първият обхваща милиони умове и все повече и повече става общ за работниците от целия свят; вто­рият, напротив, след като вълнува известно време умо­вете на добрите хора, най-сетне издъхна, за да види обаче на развалините си издигнато ново здание — зда­нието на сегашния, научен социализъм. Ще рече, за­сега утопичният социализъм има за нас само истори­ческо значение като исторически необходимо стъпало в развитието на социализма изобщо. За да стигне до сегашната си научна здравина и да овладее самата действителност, научният социализъм естествено тряб­ваше да мине предварително през криволиците на меч­тите и утопиите. Това обаче не е нито недостатък, ни­то преимущество, а естествен път на развитие. Исти­ната, както знаем, не пада в зембил* от небето, а е плод на дълги лутания из тъмнината, на дълга и на­прегната мозъчна работа.

     Научният социализъм е днеска една непобедима сила, защото самата наемна работническа класа — но­сителката му, е вече грамадна обществена сила, и не­говият ръст и значение ще растат успоредно с ръста и значението на работническата класа, в съгласие с развитието на обществените условия, които постепенно разчистват пътя на тая класа към пълното й търже­ство.

 

Работнически вестник,                                      Печата се по текста

№ 3, 25 септ. 1898                                             на в. „Работнически вестник"

 

 

 * Зембил (тур.) — платнена торба.  

 

 

Задачата на работническата социалдемократическа партия - Георги Кирков

 

        Както вече имахме случая да установим, крайна­та цел на наемната работническа класа е да преобра­зува днешното капиталистическо общество в социали­стическо, т. е. тъй, щото както средствата на производ­ството — земята, рудниците, фабриките, съобщенията, сечивата, суровите материали и пр., така и плодовете на производството — стоките, да станат обществени собственост, уреждана и разпределяна от самото об­щество и съгласно потребите му.

       За постигането на тая цел наемната класа по же­лязна необходимост влиза в борба с буржоазната. Та­зи борба, по своята същност икономическа, е преди всичко борба политическа, защото успешният изход на всяка икономическа борба се намира в пряка зависи­мост от съществуванието на известни благоприятни по­литически условия, от наличността на известни поли­тически правдини. Без политически правдини ръцете на работниците са свързани; без политическа власт преобразуванието на обществото е невъзможно.

     Оттук следва, че най-първата задача на работническата социалдемократическа партия, която действу­ва от името и в интереса на наемните работници, е да направи борбата на последните съзнателна и след то­ва да я насочи към крайната й цел — обсебявансто политическата власт в държавата.

     В зависимост от това работническата партия пре­дявява и се бори за следните искания: 1) Пълна сво­бода на печата; словото, събранията, митингите и сдру­жаванията. 2) Всеобщо и пряко избирателно право за всички граждани от двадесет години нагоре без раз­лика на пол. Двегодишен представителски мандат. Пропорционална избирателна система. Избираеми от 25 години нагоре. 3) Независимо общинско и окръжно самоуправление. Право за народа да си избира напра­во всички административни, съдебни, окръжни и об­щински власти. Даване под съд без особено разреше­ние на всички изборни и държавни служители. 4) По­степенно намаляванне постоянната войска. Намале­ние срока на военната служба. Въоръжена народна милиция. Военно възпитание и обучение още в учили­щата. 5) Постепенно премахвание на всички преки и косвени данъци и мита и въвеждание прогресивен по­доходен данък, както и прогресивен налог върху на­следствата, съразмерно с големината им и далечината на родството. 6) Право за парясване по взаимно съгласие; премахвание всички закони и обичаи, които правят жената робиня на мъжа. Въвеждание граждан­ския брак. 7) Отделяние църквата от държавата и провъзгласявание религията за частно, лично дело. 8) Ор­ганизирана помощ и улеснение за бедните ученици и ученички. Зимни (вечерни и неделни) училища за въз­растните в градовете и селата. Професионално обу­чение. Избиране училищните инспектори направо от народа и назначавание учителите направо от общините. 9) Постепенно отдавание съдилищата в ръцете на народа. Безплатно съдение и защита. Обезщетение на всички осъдени и затворени без вина. Унищожение на смъртното наказание. 10) Безплатна лекарска и аку­шерска помощ и безплатни лекове и други средства за лекувание. Безплатно погребение. Превръщание всич­ки аптеки в държавни; разумна организация на меди­цинската и санитарна част в градовете и селата. 11) Неуморен надзор над питиетата и продуктите за ядение и запрещение чрез закон фалшификацията им.

     Това са накратко политическите искания на работ­ническата партия. Задачата на следующите ни статийки ще бъде да разгледаме подробно и обясним всяко едно от тия искания.

 

 

Работнически вестник,  № 6, 16 окт. 1898 

Печата се по текста

на в. „Работнически вестник"

 

 

Що е социализъм ? - Георги Кирков

     

     Колкото глави — толкова умове, казва българ­ската пословица. Същото може да се каже и за слу­чаите, когато стане дума да се отговори на въпроса, какво нещо е социализъм. Според едни той е нещо ужас­но, което разбърква главите на хората и ги кара да съ­барят света; според други — това е една хубава и бла­городна утопия, която обаче не може да бъде прока­рана в живота. Според трети, които се пъчат, че раз­бират всичко на тоя свят, социализмът не е друго ни­що освен един режим, една наредба, извънредно спра­ведлива и крайно удобна, към която трябва да се „стреми" всякой благороден и благовъзпитан человек, като се „труди" същевременно да увлича подире си и всички ония, конто се наричат работници и сирома­си. Накъсо, колкото глави — толкова и отговори. Лю­бопитното е и това, че има хора, които се броят за со­циалисти, но при всичко това представленията им за со­циализма в много малко се отличават от горните.

     Що е тогава социализъм? Ако се взрем в област­та, дето той борави, и начините, според които борави, отговорът е следующият: социализмът е едно положе­но на строго научни основи учение, което отражава в себе си целокупните стремления на наемните работ­ници, или с други думи — той е „теоретическото изра­жение на борбата на наемния труд с капитала”,  на наемната работническа класа с оная на капиталисти­те, които владеят средствата за произвеждане и пора­ди това „на законно основание" обират плодовете на наемния труд. Оттук следва, че социализмът не е нито наредба, нито някаква опасна мътилка за хорските глави, а чисто и просто научна обществена теория, която подпълно отговаря на действителността, която е вече сама действителност, защото в това време, кога­то многоучените професори и философи, български и чужди, напразно хабят хартията и мастилото си, за да доказват нейната уж несъстоятелност и химеричност — в това време, казваме, милиони наемни работ­ници открито се прогласяват за нейни привърженици. За какво се борят тия милиони? Нима за вятъра? Към какво се стремят? Нима към небето? Нито най-малко. Тия милиони се борят преди всичко да станат пълни господари на своя труд, господари на плодовете от своя труд. Този труд обаче не е единичен, а обществен; той е сумата на целокупните усилия на работниците и има за крайна цел да задоволи житейските нужди на цялото общество; плодовете му обаче благодаре­ние на обстоятелството, че средствата за произвеждание са частна собственост, остават частно притежание, или по-вярно — плячка на неколцина готовановци. При­вържениците на социализма, наемните работници пре­ди всичко ,се стремят да премахнат плячкосванието. да направят средствата за произвеждание (сечивата и земята) обществени, а заедно с тях и плодовете на съществующия вече обществен труд. Чрез социализма към пълна политическа и икономическа свобода — ето пътя, по който върви днес работническата класа.

 

 

Работнически вестник, № 2, 18 септ. 1898

Печата се по текста

на в. „Работнически вестник"

 

 

 

Урокът на Карл Маркс за "Мюсюлмански братя" - Шери Бърман

 

Карл Маркс е написал, че историята се повтаря първо като трагедия, после като фарс. Той е имал предвид революцията от 1848 г., когато народното недоволство срещу френската монархия се изражда в бонапартистка диктатура, точно както се случва с Великата френска революция шест десетилетия по-рано.  

  През 1848 г. работниците се присъединяват към либералите в демократичен бунт за свалянето на френската монархия. Но почти веднага след като старият режим се срива, опозицията се разпада, защото либералите започват да стават все по-обезпокоени от явлението, което те наричат "радикални" искания на работническата класа. Консерваторите успяват да привлекат на своя страна уплашените либерали и да наложат нови форми на диктатура. 

Същата тенденция се повтаря днес в Египет, където либералите и привържениците на авторитарното управление играят себе си, а ислямистите изпълняват ролята на социалистите. За пореден път едно неопитно и нетърпеливо масово движение се провали след като бе набрало скорост. За пореден път либералите бяха уплашени от промените, които бившите им партньори искаха да наложат и долазиха на колене при стария режим, молейки за покровителство.
И точно както през 1848 г., привържениците на авторитаризма с радост поемат обратно юздите на властта.

 Ако египетската армия продължи репресиите, а либералите продължат да я подкрепят, те ще играят в полза на съвременните наследници на Маркс. "Ислямисти от цял свят, обединете се", биха казали последните, "няма какво да загубите, освен оковите си". И за нещастие ще се окажат прави. 

За никого не би трябвало да е изненада, че египетските либерали умоляваха армията да извърши преврат, за да бъде сложен край на първия експеримент с демокрацията в страната само две години след като си подадоха ръка с ислямистите за свалянето на авторитарния режим. В ранните етапи на политическото развитие на една страна, либерали и демократи често не постигат споразумение за нищо друго, освен за желанието да се отърват от стария режим. 

Създаването на устойчива демокрация е двуетапен процес. Първо премахваш стария режим, след това изграждаш стабилен и демократичен негов заместник. Тъй като първият етап е драматичен, много хора смятат, че играта е приключила, когато диктаторът си замине. Вторият етап обаче е по-труден.
Съществуват много примери за широки коалиции, които се обединяват, за да свалят диктаторите от власт, но относително малка част от тях остават единни и постигат съгласие за това как трябва да изглежда новият режим. Опозиционните движения обикновено губят инерция, ставайки жертва на вътрешни борби и на възраждащите се сили на стария режим. 

През 1848 г., известна като "пролетта на народите", за пръв път организирано работническо движение се появява на политическата сцена и неговите искания стряскат либералите. Средната класа по това време иска повече икономическа свобода, а много работници настояват за радикални икономически и социални промени. Либералите подкрепят ограниченото отваряне на политическата система, докато групи на работниците искат пълна демократизация и властта, която идва с нея. Когато става ясно, че работниците и социалистите може да победят, либералите се стряскат, много от тях се обръщат към консерваторите и гледат на връщането на авторитаризма като по-малката от двете злини.

Почти същият сценарий се развива сега в Египет. През годините на авторитарно управление бяха систематично потискани политическите и социалните институции, позволяващи гласното изразяване на народното недоволство. Държавата съзнателно задълбочаваше социалното разделение. Така, когато демокрацията дойде, дълго таените недоверие и неприязън пламнаха в екстремистка риторика, масови протести и насилие.
Тези неща винаги са плашели либералите, които подкрепят реда и умереността и не харесват радикалните социални експерименти. Това е важало за Европа през 1789 и 1848 г., важи и днес за египетските либерали.

Проблемът е в това как либералите реагират на тези страхове. По време на прехода към демокрация на страните от Южна и Източна Европа в края на 20-и век екстремизмът и религията не бяха основни фактори. Различните групи бяха способни да се споразумеят за правилата на играта. Това не бе първият опит за установяване на демокрация в повечето европейски страни, а и Европейският съюз бе там да помага. Но в Египет и други части на арабския свят, заплахата от екстремизъм ужасява либералите и благодарение на дълги години авторитарно управление, няма изградена култура за компромис, нито силни съседни държави с демократично управление, които да ги насочват.

Фиаското от 1848 г. засилва радикалните елементи на социалистическото движение за сметка на умерените и създава непоносимо и трайно разделение между либерали и работници. След като либералите изоставят идеята за демократично управление, умерените социалисти започват да изглеждат като аутсайдери, а радикалите, застъпници на недемократични стратегии, стават по-силни.
През 1850 г. Маркс и Енгелс напомнят в Лондон на Комунистическата лига как са били предрекли, че партия, представляваща германската либерална буржоазия "ще дойде скоро на власт и веднага ще обърне току-що спечелената си власт срещу работниците. Видяхте как тази прогноза се сбъдна". След което те предупреждават, че "за да бъдат способни твърдо и заплашително да се противопоставят на тази партия, чието предателство към работниците ще започне още от първия час след победата й, работниците трябва да бъдат въоръжени и организирани". Това не е урок, който някои би искал ислямистите да научат сега.

Грешката, която либералите допускат през 19-и век, е да възприемат всички социалисти като фанатици. Но докато някои социалисти по това време са екстремисти, други се противопоставят на насилието и са отдадени на демократичната идея. Тези социалисти - които по-късно стават социалдемократи, а не комунисти - настояват за социални и икономически реформи, но не представляват смъртна заплаха за капитализма или за демокрацията. От дълго време европейските либерали не желаят да признаят тези разлики, те се противопоставят на пълната демократизация и работят активно за потискането на цялото движение. Резултатите от това са катастрофални.

Радикални, насилствени и недемократични елементи в социалистическото движение започват де се питат защо работниците трябва да участват в система, която не е склонна да приеме възможността за тяхната победа. Когато социалистите се превръщат в най-голямата политическа сила в Европа, либералите започват да правят нечисти сделки с консерваторите, за да държат левицата извън властта. В резултат на това европейските общества стават все по-разделени и разкъсвани от конфликти.

Египетските либерали днес повтарят тези грешки. По същия начин те гледат на опонентите си като на фанатици, решени да разрушат всичко, което либералите ценят. Но точно както не всички социалисти са били привърженици на сталинизма, така и не всички ислямисти искат да наложат теократичен режим. Има умерени ислямисти, които искат да играят по правилата на играта и те трябва да бъдат насърчени да го правят.

Ислямизмът все още е най-голямата и най-добре организирана политическа сила в Египет и е жизненоважно египетската армия и нейните съюзници либерали да покажат на ислямистите, че има място и за тях в демократичното бъдеще на региона. Ако всички ислямисти бъдат демонизирани, разделенията в египетското общество ще нарастват, умерените ислямисти ще бъдат маргинализирани и бъдещето на египетската политика ще бъде мрачно.

Век след 1848 г. социалдемократите, либералите и дори умерените консерватори най-накрая се обединиха, за да създадат устойчиви демокрации в Западна Европа - резултат, който можеше и трябваше да се случи по-рано и с по-малко насилие. Либералите от Близкия изток трябва да се учат от бурното историческо развитие на Европа, вместо сляпо да повтарят грешките на европейците.

 

                                                       *     *     *

 

Професор Sheri  Berman е професор по политически науки в Barnard College, Columbia university   

 

Статия от "Ню йорк таймс", 10 август 2013 г. - http://www.nytimes.com/2013/08/11/opinion/sunday/marxs-lesson-for-the-muslim-brothers.html?pagewanted=1&_r=0&smid=fb-share   

Анализът е предложен още от БТА и в-к „Дума”.

 

 

 

 

 

 

Памет за Карл Либкнехт !

Карл Либкнехт / 13 август 1871 – 15 януари 1919 / е виден немски политик, социалист,  деец на германското и международното работническо движение, един от основателите на Комунистическата партия на Германия и водач на въстанието от януари 1919 г.

Роден е в Лайпциг. Син е на Вилхелм Либкнехт, един от основателите на германската социалдемократическа партия (СПД). Учи право и икономика в Лайпциг и Берлин,  мести се в Берлин през 1899 г. и отваря адвокатска кантора с брат си Теодор. Защитава много социалдемократи в политически процеси. През 1900 г. сключва брак с Юлия Парадис, от който се раждат три деца. Жена му умира през 1911 г. Вторая му жена София Борисовна Рысс /от 1 октомври 1912 г./ е родена в Ростов на Дон. 

   Карл Либкнехт е член на СПД от 1900 г. и принадлежи към лявото и  крило. Основател и президент е на Социалистическия младежки интернационал от 1907 до 1910 г.

Той с ентусиазъм приветства революцията от 1905-1907 г. в Русия. На партийния конгрес на социалдемократите в Йена от 1905 г. Либкнехт провъзгласява всеобщата масова политическа стачка за „специфично пролетарско средство за борба”. В 1906 г. на Манхаймския партиен конгрес той разобличава политиката на германското правителство в подкрепа на царския режим в Русия за задушаване на революцията и призовава германския пролетариат да последва в своята борба примера на руските работници.

  В тези години в германската социалдемокрация се оформя лево течение. Един от видните му ръководители, наред с Роза Люксембург, става и Карл Либкнехт.

В 1907 г. е издадена неговата брошура „Милитаризъм и антимилитаризъм”, в която за пръв път в марксистката литература той обстоятелствено анализира естеството на милитаризма в  империалистическата епоха и теоритически обосновава необходимостта за антимилитаристическа пропаганда като една от формите на класова борба на пролетариата. Това е повод в края на 1907 г. имперския съд да го обвини в „държавна измяна” и изпрати в затвора за 18 месеца от 1907 до 1909 г.

  В 1908 г. е избран за депутат в парламента на Прусия, докато излежава присъда в Глац, Силезия.

Избран е за депутат в Райхстага през 1912 г. Става водеща фигура в борбата срещу милитаризма. К. Либкнехт заедно с Роза Люксембург се обявяват против реформаторската тактика на десните социалдемократически лидери. Отделя голямо внимание на антивоенната агитация и политическата работа сред младежта. На партийния конгрес през 1912 г. в Хемниц той призовава за укрепване  международната пролетарска солидарност като решаващо средство за борба с очертаващата си война и дрънкането на оръжие.

  През април 1913 г. от трибуната на райхстага Либкнехт определя ръководителите на военните монополи като военнолюбци и подпалвачи на война.

На 2 декември 1914г. той е единственият депутат от СПД, гласувал срещу военните кредити и против участието на Германия в Първата световна война. С писмено заявление в райхстага Либкнехт характеризира Първата световна война като завоевателна. Парламентарният му имунитет е свален. 

  Работейки активно против Първата световна война на Цимервалската конференция от 1915 г. той издига лозунга „ Гражданска война, а не граждански мир !”, като предлага да се обърне оръжието срещу класовите врагове вътре в страната, застъпва се за интернационална класова борба за мир, за социалистическа революция и предлага да се създаде нов Интернационал.

В листовката „ Главният враг е в собствената страна !” от май 1915 г. Либкнехт посочва, че главният враг на немския народ е германския империализъм.  

  През август  1914 г. сформират заедно с Роза Люксембург, Клара Цеткин, Франц Меринг и др. групата Die Internationale, която по-късно се превръща в групата „Спартак“ през януари 1916 г. или  т.нар. Спартакистка лига.

 Либкнехт е арестуван и изпратен на Източния фронт заради изповядване идеята за пролетарска революция. На фронта отказва да се бие и служи като помощен персонал. Поради влошеното му здраве е изпратен обратно в Германия.

 През януари 1916 г. Либкнехт е изключен от социалдемократическата фракция в райхстага. Но от трибуната на пруската палата на депутатите той призовава берлинския пролетариат да излезе на демонстрация на 1 май 1916 г. с лозунги „Долу войната !” и „Пролетарии от всички страни, обединявайте се !”

На самата демонстрация на 1 май  1916 г. Либкнехт призовава за сваляне на правителството и отново е арестуван и осъден на затвор от 4 години и един месец. В затвора с радост посреща съобщението за победата на Октомврийската революция в Русия. Веднага призовава немските войници да не позволяват да ги използват в качеството на палачи на руската революция.

Освободен от Ноемврийската революция – 1918 г., той веднага се хвърли в борбата, заедно  с Роза Люксембург. Излизайки от затвора, Либкнехт отново разгръща активна революционна дейност. Листовка от 8 ноември, един от авторите на която е и той, призовава немските работници да свалят правителството. Незабавно организира заедно с Роза Люксембург издаването на вестник  «Роте фане», първия брой от който излиза на 9 ноември 1918 г.

Либкнехт издига глас за задълбочаване на Ноемврийската революция, енергично разобличава лидерите на германските социалдемократи, подчертавайки, че те се стремят да ликвидират революцията в самия и зародиш, както и срещу ръководството на центристката Независима социалдемократическа партия, които поощряват тези стремежи.

На 9 ноември 1918 г. декларира създаването на "свободна социалистическа република" само два часа след декларацията за създаването на Ваймарската република.

На 29 - 31 декември 1918 г. участва в създаването на Германската комунистическа партия и става неин председател.

През януари 1919 г. е един от инициаторите и организаторите на спартакисткото въстание в Берлин. Революционната борба на Либкнехт предизвиква огромно недоволство от страна на водачите на Социалдемократическата партия в Германия – те открито искат убийството на вождовете на новата Комунистическа партия. До 13 януари въстанието е потушено, а на 15 януари Карл Либкнехт и Роза Люксембург са заловени и в същия ден са  убити без съд и присъда.

Събитията от онова време отекват нашироко, а  Христо Смирненски  пише знаменитото си  стихотворение: "Карл Либкнехт". Като излага нетленността на "подвига на Либкнехт" чрез  думите:

                                                       „Берлин го помни и навеки ще го помни

                                                        в онези дни на свойте бури главоломни…..”

поетът показва, че историята няма да забрави делото му.  

 

 

                                                        *     *     *

 

 

 

Що е дясно и има ли почва то у нас ? - проф. Васил Проданов

 

Антиолигархическите протести навсякъде по света носят със себе си леви импулси. У нас е точно обратното, бременни са с дясно мислене и десни следствия:

• активна роля в тях играят лицата на старата десница, доминираща в България през 90-те години и сега виждаща в ставащото възможност да получи нов задгробен живот;

• вървят нескончаеми приказки за така нар. “реформирана десница” и “ново дясно”, техни представители се кипрят на кръгла маса пред парламента;

• от всички страни, включително и леви политици говорят, че страната се нуждае от “истинска десница”;

• де що се появи нова партия, заявява че се локализира в “дясното пространство” и калабалъкът в дясно е невъобразим;

• България е с най-много десни партии на човек от населението и отново и отново се предлагат нови такива;

• дори БСП непрекъснато е обвинявана, че е отишла твърде надясно във връзка с плоския данък и се говори, че между левите партии в България и Европа заема една от най-десните части на лявото политическо пространство, започващо от комунистическите и завършващо с десните социалдемократически партии.

Всички крачат в дясно, в дясно, в дясно. Един постоянен десен марш! Има ли някакво обяснение за този неистов стремеж към десни партии? Кои са обективните предпоставки всички да искат да са десни? Защо протестите се използват като инкубатор на нови десни партии? Когато се опитваме да търсим евентуално обяснение, можем да открием две най-важни предпоставки – обективна, свързана с реалните процеси в обществото и субективна - начина по който хората осъзнават своите интереси. .

Обективната е свързана социалната структура и свързаните с нея социални интереси. Как десните са свързани със социалната структура и на кои социални интереси отговаря тяхната политика? За да отговорим на този въпрос, се обръщаме към най-популярното изследване в Европа за това какво е ляво и дясно, принадлежащо на италианския политически мислител Норберто Бобио – бестселърът “Ляво и дясно” (С., Изд. ЛИК, 2001), преведен на над 20 езика..

Според него на различни етапи и в различните страни в понятията за ляво и дясно се включват различни неща, но има нещо неизменно и то е, че става дума за съотносителни понятия, при което левите са винаги за по-голямо равенство от десните, десните подкрепят неравенството. Лявото е свързано със социалното равенство, с грижата за хората в неравностойно положение, докато дясното в една или друга степен винаги набляга повече на неравенството. Десните партии искат повече капитализъм, левите партии в различните им версии или са искали неговото обуздаване с призиви от рода на “Да, на пазарната икономика, не на пазарното общество” или са прокламирали изобщо неговото премахване в перспектива.

Това, че всички сега искат да създават десни партии би трябвало да означава, че в България има твърде голямо равенство и е нужна допълнително политика, която да не се занимава с равенството, а да развихря допълнително капитализма в България, който носи със себе си допълнително неравенство. Де да беше така! Защото по обективни данни България е страната с най-голямо неравенство в Европейския съюз и в този смисъл е и най-олигархизирана. Според изследвания на КНСБ над 70 % от българите казват, че работната заплата не им стига да покриват нуждите си – това е повече от всяка друга страна в Евросъюза. Около 600 000 българи са на практика работещи бедни. Още между 400 и 500 хиляди са безработни. Като бедни се оценяват почти половината българи. Над 28 % от работещите страдат от липса на гаранции, че ще получат заплатите си при проблеми на фирмата. Над 1/3 пък се оплакват от нередовни заплати и липса на регламентирани правила по заплащане на труда. Според Евростат България е страната с най-голям дял от лица с риск от бедност и социално изключване сред членките на Евросъюза.През 2011 г. американското списание “Бизнес инсайдър” публикува списък на 39-те страни в света, в които има най-голямо неравенство, измерени чрез индекса на Джини. България е на 38-мо място с индекс на Джини 45.3 и е страната с най-голямо неравенство не само в Европа, но и сред всички 15 бивши съветски републики и се нарежда в група, в която влизат главно африкански и някои латиноамерикански държави.

И при това положение протестиращите се обявяват срещу социалните мерки на правителството за облекчаване на състоянието на най-бедстващите групи от населението, на най-неравните и същата тази България се кани да роди куп десни прокапиталистически партии, които по дефиниция не се интересуват или много по-малко се интересуват от социално-икономическото неравенство отколкото левите партии.

Е, какво излиза, че обективно има необходимостта от ограничения на капитализма и повече равенство, а в същото време сума ти народ е хукнал да прави десни партии и всички говорят колко нужни били на България десните партии, които да защитават неравенството, а не от леви партии, които да поставят акцента върху равенството. Абсурдът е, че в най-неравното общество в Европейския съюз вървят протести и тези протести раждат своеобразно чудовище – десни партии, които по дефиниция, по природа са прокапиталистически, искат повече капитализъм, а днес повече капитализъм, навсякъде по света означава и повече неравенство. А уж се протестира срещу олигарсите, срещу въплъщението на неравенството!

Логически при съществуващата в България ситуация на гигантско неравенство очевидно са необходими политики, които да ограничават неравенството, да намалят дистанцията между най-бедните и най-богатите. В този смисъл България се нуждае повече от останалите европейски държави от олевяване на политиката. Безумието е, че вървят протести и от тези протести се раждат политически субекти, които да одесняват политиката, т.е. не само да запазват неравенството, но и да предлага мерки, които да го засилват.

Към това ни насочват и непрекъснатите сравнения със ситуацията в 1990-1991 и 1997 г. След тези събития на власт дойде именно прокапиталистическата десница и стана главният субект на въвеждането на днешния катастрофален пауперизиращ огромната част от българския народ капитализъм в страната. През 1991 г. Филип Димитров въведе капитализма в селското стопанство чрез процес на ликвидация на същество на това стопанство – напоителни съоръжения и селскостопанска техника, големи селскостопански стради, огромни ферми за животни, гигантски птицеферми бяха унищожени и загубите са за милиарди долари. В цялата своя предходна история България е била нетен износител на селско-стопански продукти, но след престъпното разрушаване на селското стопанство от правителството на Филип Димитров днес тя е нетен вносител и три четвърти от своите хранителни продукти внася от чужбина. Само през кошмарната 1992 г., когато активно действат “ликвидационните съвети”, са изклани и ликвидирани над 100 000 млечни крави, сред тях и елитните стада. По времето на първоначалната поява на капитализма в Англия «овцете изяждат хората», при въвеждането на днешния капитализъм в България със своята политика десницата «изяде овцете» и днес те са 7-8 пъти по-малко отколкото при социализма. Така в селското стопанство бе въведен в крайна сметка един първобитен капитализъм, връщащ го със столетие назад. През 1988 г. 67 % от обработваемата земя е поливни площи. През 2012 г. поливна е само около 1 %. Напоителни системи за стотици милиони долари са унищожени, разграбени за скрап и държавата няма нито средствата, нито административния капацитет не просто да ги възстанови, а да ги поддържа. Социалистическата държава е изградила няколко стотин язовира, днешната капиталистическа държава се оказва неспособна дори да ги поддържа и контролира и това води до тежки наводнения и бедствия за населението. Такъв бе тогава резултатът от победата на десните прокапиталистически сили, скрили се зад лозунги за «демокрация». В нито една друга бивша социалистическа страна десните и антикомунистите не извършват такова престъпно безумие и то с крясъка, че «днес е един велик ден за българската демокрация». Дори след реставрацията във Франция Луи ХVІІІ не връща национализираните преди това земи на феодалната десница «в реални граници». Никъде в Европа и света десницата не е била така идеологически заслепена, така безотговорна, така варварска, така егоистична, за да стори в селското стопанство, това, което направи българската десница.

Следващият път, когато прокапиталистическата десница дойде на власт, бе след насилственото сваляне на правителството през 1997 г. Тогава тя бе политическият субект, който наложи катастрофалния капитализъм в индустрията, довел до деиндустриализация, унищожаване и разграбване на промишленото богатство на България. Известно е, че като ляв политик до 1997 г. Жан Виденов се опитваше да запази равенството и затова предложи своята програма за масова приватизация, надявайки се, колкото и утопично да изглежда това днес, народното богатство да се разпредели по равно от всички. Тези, които искаха да разграбят националното богатство не желаеха това. Бе извършен по същество десен преврат срещу него и гигантска принадлежаща на всички българи обществена собственост за над 30 млрд. бе раздадена на десет пъти по-ниска цена на малка група хора, което роди и основната част капиталистическата олигархия. Тези капиталисти не я направиха по-ефективна, както тръбеше прокапиталистическата десница, а просто я ликвидираха, препродадоха, разграбиха. Над 90 % от индустриалните предприятия, което носега богатството на България бяха разграбени и ликвидирани. Дивият капитализъм получи дори водата, която пием. Десницата направи капиталистическа, а не общонародна собственост водната мрежа на София, от която зависим всички, давайки я на международни капиталисти, за да изсмукват от всеки от нас нарастващо количество средства. По-диво и варварско първоначално натрупване на капитала чрез разграбване и ликвидиране на българската индустрия не е правено никъде в историята. Това бе тогавашният резултат от идването на власт на десницата след насилствено сваляне на лявото управление.

След нея една друга десница - НДСВ «со кротце, со благо» продължи въвеждането на дивия капитализъм в България. Подари българските телекомуникации на международния капитал за жълти стотинки и вероятно за тлъсти комисионни. Даде електроразпределителната мрежа, от която зависят всички българи с безотговорни концесии пак на международния капитал, за да смучи печалби и да се стигне почти до ликвидацията на българската енергетика. Довърши започналата при предишната десница престъпна сделка с парите на всички българи, сключвайки заробващ договор, чрез който държавата да плаща на офшорните капиталисти от «Марица 1» и «Марица 3» и да изсмуква гигантски средства от джоба на всеки от нас към чужбина. Демонстрира качествата на компрадорска десница, обслужваща чужди интереси и чуждия капитал като продължи започнатото от предишното дясно управление дело по закриването на 1,2,3 и 4 блок на АЕЦ «Козлодуй». Така просто се ликвидира собственост на всички нас за милиарди, което си е направо национално предателство. Тези милиарди бяха на всички българи, а те ги унищожиха като една най-безотговорна неоколониална администрация. В крайна сметка преходът към капитализъм води десетки хиляди хора до състоянието на бездомни, скитници, просяци, живеещи в гета. Милиони са декласираните, стотици хиляди трайно безработните.

Очевидно е, че сега имаме повторение на същата сага на десен и прокапиталистически натиск върху правителството. Голямата лъжа е, че тя се извършва под лозунги срещу олигархията, но от това се канят да спечеля именно онези, които искат повече капитализъм, повече ограничения на държавата и нарастващо неравенство, защото добре е известно навсякъде, че неолибералните политики на ограничения на държавата навсякъде водят до нарастващо неравенство. Главните участници в изграждането на днешния пауперизирал милиони българи капитализъм, свързаните с партиите, играли водеща роля в разграбването и унищожаването на многомилиардната и принадлежащата на всички българи собственост днес лицемерно крещят под път и над път «комунистите и ДС са виновни», «те разграбиха всичко». Крадецът вика «Дръжте крадеца».

Възниква въпросът: Как се получава това ирационално разминаване между обективната ситуация на гигантско неравенство и бедност, които предполагат повече лява политика, и струпването на новопораждащи се политически партии в дясно, раждането от протестите на нови десни политически субекти? Подобна ситуация можем да открием може би само с протестите на «чаеното парти» в САЩ или при десно-популистките митинги и протести през 30-те години на ХХ век, родили различни версии на фашизма. Това са примерите на протести в условията на бедствен капитализъм, които създават субекти, които да предлагат не по-малко, а повече капитализъм.

Единственият възможен отговор на тази ситуация е свързан с пропагандните и идеологически механизми, чрез които се осъзнава ставащото, създаващи едно фалшиво идеологическо съзнание, при което в крайна сметка печелишви от ставащото ще бъдат именно онези, срещу които се протестира. В България тотално се е наложила една гигантска мрежа от неправителствени организации, финансирани отвън, от глобалния капитал, както и доминиращи корпоративни медии на олигарси или олигархични групи, които налагат съответната интерпретация на протестите, от които в крайна сметка се получава тотално разминаване между обективните реалности и масовото фалшиво съзнание за ставащото. Така се създава тотална неолиберална прокапиталистическа идейна хетемония. Лица от тези финансирани от международния капитал НПО-та сега са между водещите фигури на протеста. Шестват по медиите и злословят срещу социалните мерки на правителството, искат повече пазар, искат още и още капитализъм. Нали от него си получават заплатите.

България е включена в системата на глобализирания капитализъм, който все повече се олигархизира и дори неоконсервативни мислители като Фукуяма се оплакват от олигархизацията на Америка. Родените от българската приватизация големи капиталисти са включени в тази глобална олигархическа система като немалка част от фирмите и богатствата им са в офшорки и за тях не плащат данъци, а външните зависимости от най-различни сили правят част редица представители на едрия капитал зависими от глобалните геополитически игри. Едрият български и чужд капитал и големите капиталистически страни държат идеологическите инструменти за обработка на масовото съзнание с илюзиите, че новото «светло бъдеще» ще дойде с повече пазар, по-малко държава и повече капитализъм.

Тази идеологическа хегемония обяснява разминаването между ставащото вътре в парламента и ставащото извън него. Вътре в парламента всички вървят или се правят, че вървят наляво. Опитват се да реагират на социалните реалности. Депутатите от БСП и ДПС предлагат серия от социални мерки за облекчаване на състоянието на най-засегнатите от кризата. Тези от «Атака» отиват още по-нататък в своите социални искания. Дори уж дясната «ГЕРБ», опитвайки се да се хареса на избирателите, демагогски и популистки олевява. Извън парламента обаче по софийските улици и в основните медии доминират алтернативните идеологически и политически реалности. Шестват агресивни антикомунисти с език от началото на прехода към капитализъм и се издигат идейни знамена, в които звучи ключовата фраза «дясно», «дясно», «дясно».

Абсурдът е, че както и през 1989-1990 г, и през 1997 г. се очаква повече справедливост и повече равенство. И тогава викаха «демокрация», но получаваха капитализъм..И то не какъв да е капитализъм, а такъв, който ражда гигантска несправедливост, невъобразимо преди това неравенство, отчайваща бедност. Получаваха див капитализъм. Получаваха прехвърлянето на принадлежаща на всички нас собственост в ръцете на малка групичка от хора, формирала днешната олигархия.

Ако трябва да отговоря на въпроса, поставен в заглавието на тази статия, бих казал, че дясното няма социална почва в България, но има идеологическа почва. Няма основания в социалната структура и потребности на обществото, но израства върху неолибералната прокапиталистическа идеологическа хегемония. Няма социални корени, но има идеологически корени.

Така сме изправени пред нарастващо противоречие между, от една страна, обективната ситуация, която предполага обективни интереси на огромната част от гражданите, защитавани от социални партии, поставящи си за цел да намалят неравенството и съответно поне да ограничат мащабите на капитализма, и от друга страна, субективного масово фалшиво идеологическо съзнание, движещо се в противоположната посока на десните партии, които по природа искат повече капитализъм, повече пазар, по-малко държава и съответно защитават и по-голямо неравенство, т.е. в крайна сметка, както е навсякъде по света, допринасят за възхода и на олигархиите, на доминирането на богатите. Обективно неравенството и бедността стават все по-нетърпими, а идват партии, които щом са десни по презумпция поставят въпроса за по-малко държава, по-малко социални разходи и в крайна сметка това води до повече неравенство. Така едно противоречие, зародило се още в началото на българския преход на капитализма ще постигне гигантски размери.

Едвин Сугарев, десният бард на реставрацията на капитализма в България не гладуваше, когато неговите съпартийци ликвидираха създадените от милиони българи в продължение на четири десетилетия многомилиардни основни фондове в селското стопанство. Не гладуваше, а си живуркаше благополучно като посланик, когато десните му симишленици раздаваха принадлежащите на всички нас хиляди индустриални предприятия в ръцете на едно малцинство, формирало днешната олигархия. Не гладуваше, когато представители на десницата съучаствуваха в ликвидирането на голяма част от ядрената енергетика или в раздаването на друга част от енергетиката на наша и международна олигархия. Той гладуваше днес, за да хвърля съчки в пожара на уличните прояви, тласкащи ни обективно към ново обедняване и нова спирала на дивия капитализъм в България.

Мнозинството българи искаха и очакваха едни неща, но се получи обратното в началото на реставрацията на капитализма след 10 ноември 1989 г. Това противоречие се засили като резултат от втория етап на станалото през 1997 г. Сега то ще стигне мащаби, каквито не е имало никога преди това в историята. Повече дясно, повече десница от тук нататък при сегашното състояние ще означава след това вероятно катастрофа, от която ще се появят чудовища, които не можем дори да си представим днес.

Тези чудовища вече съществуват. Готви се раждането на поредния Франкенщайн на дивия капитализъм в България. Вижте дори само тълпите от хейтъри и тролове в социалните мрежи. Вижте призивите за насилствено вземане на властта, за извършване по същество на държавен преврат. Вижте как един от тях се канеше да хвърля дори неутронна бомба срещу събралите се на събора на Бузлуджа. Някога Джордж Оруел твърдеше, че “колкото повече едно общество се отдалечава от истината, толкова повече мрази тези, които я казват”. Мисъл, която е валидна за нашето общество днес повече от всякога друг път в историята. Но именно за това истините трябва да се казват. Въпреки ненавистта на онези, които платено и “безплатно мразят”.

 

 

Източник:  Поглед инфо,  6 август 2013