По нашата деятелност - статия на Гаврил Георгиев

        1

      Въпросът за приемането на членове бе дълго време занемарван в партията. Нито един конгрес не се е занимал с него по-подробно и на организациите се предоставяше да постъпват, както намерят за добре. Организациите трябваше да се ръководят само от устава и правилника, но понеже там има само общи показания, които допущат най-различни тълкувания, то и въпросът всъщност си е оставал открит. А между това тоя въпрос е от такава голяма важност за нас, че неговото занемарване, есте­ствено, можеше да се отразява само вредно върху пар­тията. Ние видяхме вече в ред статии, че безразборното приемане на членове представлява една голяма опасност за бъдещето на партията. Ако ние не държим сметка как­ви хора приемаме в нашите редове, с това ние вредим на социалистическото дело повече, отколкото нашите най-големи врагове. Няма по-сигурно средство да превърнете социалистическата партия в една буржоазнодемократическа от това, да отворите широко редовете й, за да нахлу­ват в нея всички ония, които случайно са засегнати от на­шата агитация и пропаганда. Ще рече, в партията трябва да се приемат само убедени социалисти, хора, проникнати от основните начала на социалната демокрация и готови да работят за нейното възтържествуване. А оттука само по себе си се разбира, че там, дето такива хора няма, ние не трябва да основаваме и организации.

     Така именно ние ще оградим партията от вредни ней течения и самата нея ще запазим от израждане.

     Но ако ние се придържаме строго в правилото да не приемаме за членове несоциалисти, то пред нас изпъква едно ново, още по-важно питане: дали по тоя начин ние няма да осъдим партията да стои на едно място? Дали  така ние няма да забавим нейния ръст, нейното усилване? И тука ние, естествено, дохождаме до обшия въпрос за на­шата деятелност.

    Несъмнено, щом ние престанем да допущаме в партия­та всички, които желаят да влязат в нейните редове, това ще се отрази върху нейния състав и може би за дълго вре­ме тя няма да расте по брой. Но загубата, която може да произлезе от това, е само привидна. Както и по-рано из­тъкнахме, силата на партията не е в броя, а в подготов­ката на нейните членове. Тя се усилва не когато има много, а добри членове. Значението, което работническата партия у нас е добила, дори при сегашното си състояние, се дъл­жи не на това, че тя брои едва 2500 члена, а на онова срав­нително голямо влияние, което има тя върху умовете на работните маси и на всички прогресивни умове. С други думи, нейното значение се дължи на нейната морална, а не числена сила; работните маси се вслушват в нашите думи не затова, че ние представляваме голяма войска, а защо­то сме социалдемократи. Ето защо ние можем да говорим за истински и траен успех на партията само тогава, когато тя се развива едновременно числено и качествено, т. е. ко­гато с приемането на всеки нов член ние приемаме в нашите редове един нов социалдемократ. Само така ние съз­даваме действителна, колкото и слаба на първо време, социалистическа сила и само тогава ние можем да водим истинска социалистическа деятелност.

    Ако ние се проникнем добре от тая основна мисъл по въпроса за нашата деятелност, то за нас става явно и какво трябва да правим по-нататък. Ако ние сме убедени, че наистина в партията трябва да се приемат само социа­листи, то естествено и всичкото наше внимание, всичките наши усилия трябва да бъдат съсредоточени именно към подготовката на социалисти от съчувствующите нам работ­нически маси. Отсега нататък ние вече преставаме да се стремим към бързи политически успехи, а си туряме за ръководещо начало в нашата практическа деятелност: да разпространяваме социалдемократическите идеи, да въз­питаваме и организираме пролетариата в името на него­вите класови интереси, в името на нашата крайна цел — превръщането в обществени средствата на производството. И ако ние занемарваме тая задача или недостатъчно ра­ботим в тая посока, а, от друга страна, упражняваме по-строг контрол по приемането на членове, тогава наистина ние рискуваме да замръзнем на едно място, да си вържем ръцете. Но ако ние винаги държим високо знамето на социалната демокрация и се предадем здраво на нашата истинска работа, тогава не само няма да си вържем ръце­те, но може би тепърва ще почнем да туряме здрави основи на социалистическото дело, ще дадем мощен тласък на работническото движение в България. Всичката работа е там, че ние трябва добре да разберем кое ще каже социа­листически успех. Социалистическа партия без социалисти може да създава само илюзии както у самите нас, така и у съчувствующите нам маси — илюзии, крайно вредни и опасни за нашето собствено дело. А щом е така, то нашата главна и пряка задача не е да печелим избирателни гла­сове, а да пробуждаме класовото съзнание на работници­те и да създаваме от тях социалдемократи.

    Истина е, че втората работа е несравнено по-мъчна от печеленето на гласове, тя изисква повече време, сили и знания, но кажете ни, коя деятелност за просвещаването на масите не е мъчна? Тя е тежка, но затова именно и тя е истинската културна работа, тя е работата на пионера на прогреса, тя е именно революционната работа. „Най- големият наш враг е невежеството на масите" и него, преди всичко, ние трябва да отмахнем от пътя си. Со­циалната революция се започва от революцията в гла­вите. Готови социалисти нийде няма, те не дохождат от невидело, тях трябва да подготвяме. Истина е, че наемният работник по самото си положение и по инстинкт е социа­лист, и затова именно работническата класа е нашата естествена среда за деятелност; обаче от социалист по инстинкт, докато работникът стане социалист по убежде­ние, по съзнание, нам предстои една тежка, бавна, умори­телна работа; и именно когато ние не само не се стряс­каме от тая работа, а с жар и енергия се предадем на нея, само тогава ние можем да се похвалим и да се гордеем, че наистина работим, работим за социализма.

Тия са основните начала, от които ние трябва да из­хождаме в нашата деятелност. А сега ние трябва да пре­минем към самия въпрос, какво да правим.

             2 

      Ние дойдохме до заключението, че силата и влиянието на социалистическата партия се състоят не в броя, а в подготовката на нейните членове; само дотолкова, докол­кото от съчувствуващите нам маси ние подготвяме съзна­телни, убедени социалисти, само дотолкова и ние създа­ваме истинска и трайна сила от работническата партия. Всичко онова, което ние създаваме не върху почвата на класовото съзнание на работниците, е съградено на пясък, което може да бъде завлечено от първия „демократически" вятър, и ония, които влизат в нашите редове не по силата на ясното разбиране принципите на социализма, идват при нас да усилват не партията, а илюзиите в партията. Затова ако ние скъпим за бъдещето на тая партия, трябва, от една страна, да турим край на безразборното приемане членове, а, от друга страна, да насочим всичкото наше внимание и усилия към подготвяне на убедени социалисти и тогава да ги приемеме за членове. А оттук следва, че нашата по-важна работа е да разпространяваме социал­демократическите идеи. да развиваме класовото съзнание  в пролетариата, да го възпитаваме и организираме в име­то на крайната наша цел. Тази именно е нашата основна задача, това е ръководещото начало в нашата деятелност винаги и навсякъде, защото само така ние отиваме пряко и най-сигурно към целта да подготвяме истински членове за партията, достойни ратници за освободителното дело на пролетариата.

    Но да изтъкнем само нашата основна задача не е до­статъчно. Въпросът, който ние трябва да разгледаме сега по-отблизо, е тоя: каква именно деятелност ние трябва да водим, за да останем верни на ръководещото наше начало? Какви средства трябва да употребяваме в нашата деятел­ност, за да можем чрез нея наистина да подготвяме съзна­телни, убедени социалисти? С други думи, коя деятелност е най-целесъобразната?

    Преди всичко, за да дадем възможност на широките работнически маси да се запознаят с нашите идеи, стрем­ления и задачи, всяка партийна организация трябва да води систематична устна и печатна пропаганда. За тая цел на първо място ние трябва да се грижим за най-широкото разпространение на партийния вестник, на социа­листическите списания и книги. Социалистическите издания са постоянните и необходими помощници на нашите аги­татори и пропагандисти. От една страна, чрез тия издания ние правим нашите първи завоевания в широките работ­нически маси, защото чрез тях освободителното социали­стическо слово прониква и там, дето ние нямаме още свои пропагандисти; а, от друга страна, нашето печатно слово ни създава благоприятна среда за деятелност, когато та­кива наши дейци се явят. Но именно затова ако ние се ограничаваме само с разпространението на печатното сло­во, ние още не сме направили много за социализма. Успе­хът, който ни създава печатната пропаганда, скоро се из­губва под влиянието на буржоазната идеология, ако ние не го използваме с устна пропаганда. Тия две пропаганди ние трябва да водим едновременно или, по-вярно, те се допълнят и обуславят една друга. Затова и всяка пар­тийна организация не трябва да изпуща ни един сгоден случай, за да свиква публични събрания за пропаганда. А такива случаи винаги има безброй; тях ги създава само­то капиталистическо развитие. Тук ние ще посочим само някои от тези случаи, които се явяват почти навсякъде. Когато нашите противници са особено ревностни в пръс­кането на измислици и клевети против нас, те обикновено достигат тъкмо обратния на желания от тях резултат, а именно заинтересуват работните маси със социализма, а това е вече един сгоден момент за нас да свикваме не едно, а ред събрания, да изложим нашето учение и да отблъс­нем клеветите. Когато в една фабрика или работилница експлоатацията на работниците стане толкова безчеловечна, щото възбужда негодувание и протести в града, това е също един сгоден момент за нас да свикаме самите ра­ботници, техните роднини и познати на едно или повече събрания, за да им посочим корена на злото и средствата за неговото премахване. Когато някое важно събитие или явление из нашия обществен и политически живот възбу­ди общото внимание, за нас се явява нов случай да сви­каме събрание и да обясним това събитие от нашето гле­дище. Но стига ние самите да бъдем добри социалисти, стига да имаме желанието да работим, ние ще намерим маса моменти за събрания, чрез които да внисаме ясност в главите на работниците и да им посочваме пътя към  освобождението. По тоя начин именно ние ще водим си­стематична устна пропаганда.

    Всичко това обаче съставлява само първата стъпка в нашата деятелност. За да бъде последната целесъобразна, ние имаме да използуваме още куп средства. Чрез общи, публични събрания и чрез разпространението на социали­стическите издания ние само разпространяваме нашите идеи, запознаваме с тях широките маси и те вече малко или много престават да вярват на клеветите, пръскани про­тив нас, а почват все повече да се интересуват от социа­лизма. Но това още е съвсем недостатъчно. Нашата за­дача не е само да запознаваме работниците със социали­стическото учение, ние искаме социалистическите идеи да се затвърдят в техните умове, да бъдат усвоени и добре разбрани. Разбира се, чрез печата и чрез събрания, осо­бено ако чрез публични сказки ние систематично разви­ваме нашето учение, ние можем да направим много в туй отношение, но все пак тоя наш успех носи още случаен и временен характер: не всеки работник може редовно да чете социалистическите издания и не винаги той може да посещава общите наши събрания. Това, което прочете или чуе той днес, може да не остави никаква следа в неговия ум, ако то не се изяснява и попълня. А ние искаме той да стане убеден социалист. Но как ще постигнем това? Като се намира той постоянно под влиянието на социалистиче­ската пропаганда. Ще рече, след като сме го запознали със социалистическите идеи, ние трябва да отидем по-на­татък. Както чрез устната пропаганда ние идем да използ­ваме онова, което сме придобили чрез печатната, и, наопа­ки, така сега ние трябва да направим още нещо, чрез кое­то да използваме пък това, което е спечелено чрез разпро­странението на печатното слово и публични събрания. Как­во именно трябва да направим? Трябва да турим запоз­натите вече със социализма работници в благоприятни условия за по-нататъшното им развитие. Тия условия са разните работнически дружества. И тука именно пред нас се отваря ново, широко, богато поле за деятелност. На това именно поле работата на социалистическия деец, кол­кото и тежка да е, ще бъде богато възнаградена.

    Преди всичко, ние трябва да основаваме от съчувствующите нам работници професионални дружества. Това, соб­ствено, е вече и направено в по-големите градове, но кой  не знае колко още работа ни предстои в туй отношение? След като успеем що-годе да организираме в синдикати работниците в индустриалните центрове или едновремен­но, трябва да направим това и в малките градове. Ако работниците от един занаят в тия градове са малко на брой, ние трябва да ги съветваме да се записват за чле­нове на своя синдикат в по-близкия индустриален център.

     Това едно. Но знаем, че работнически синдикати не току-тъй лесно се основават. Докато работниците почув­ствуват нужда от тях, трябва вече да са стигнали до из­вестна степен на своето развитие. Но ако под влиянието на социалистическата пропаганда класовото съзнание що- годе е вече заговорило у тях, това е един сгоден момент да ги организираме в други дружества. Какви именно, това може да ни каже наблюдателното око на нашия ме­стен деец. Според местните условия, според силите, с кои­то разполагаме, или според степента на развитието на са­мите работници в един град ние можем да сгрупираме работниците от разни занаяти в общо работническо дру­жество: ако това не е възможно, от същите работници ние можем да основем още ред други работнически дру­жества: гимнастически, певчески, туристически, самообразователни и т. н. Ако не едно, то друго можем да осно­вем във всеки град, а можем и всички да основем в един и същ град — понеже работниците се намират на разна степен на развитие и с разни нужди, всички те могат да бъдат организирани в това или онова дружество, стига ние, социалистите, ръководителите на пролетариата, да имаме желанието да направим нещо за тоя пролетариат.

    Досещат ли се ония наши другари, които се оплакват от „тясна" деятелност, за които полето за работа е тясно в България, които се оплакват от „сгърнати ръце", колко всъщност е „широко" това поле и каква широка деятел­ност нам предстои в границите на тясното пролетариатско гледище?

    Но това пътьом казано. А сега да се обърнем към ония наши организации, които са се омърлушили и не проявя­ват почти никакъв живот. Ето пътя, по който ние трябва да вървим. По тоя път нас очаква благодарна в най-ви­сока степен, благородна, културна революционна работа. По тоя път ние ще вдигнем на крак българския пролета­риат, ще го наредим в стройни редове и ще създадем от него оная непобедима войска, от която днес трепере це­лият буржоазен свят. Нека ние покрием България с работ­нически дружества и ние сме направили вече много — много не само за тържеството на социализма, но и за самото „социално развитие", за прогреса на самото бур­жоазно общество. От най-малка страна така ние ще съз­дадем една неразбиваема стена против беснующата реак­ция у нас, ще създадем трайна гаранция за нашите сво­боди, а чрез това ще обезпечим безспирния напредък на самата социална демокрация.

    И за никоя партийна организация не може да се каже, че не може да основе ред работнически дружества. Под влиянието на 10-годишната социалистическа пропаганда ние имаме вече навред маса работници, съчувствующи на социализма. А от нас се изисква само преданост и готов­ност да работим, за да ги организираме.

    Така ние ще продължим делото, започнато с нашата печатна пропаганда и публични събрания. В различните работнически дружества ние добиваме още по-голяма въз­можност да постигаме нашата цел — да подготвяме от  работниците убедени социалисти. Там именно ние продъл­жаваме да пропагандираме социализма, но не само със слово, а с примери и дела; в тия именно дружества, осно­вани и ръководени от социалисти, работниците се приучват на борба, развиват своето класово съзнание, винаги попълнят своите знания и се възпитават в духа на социа­лизма. От тия дружества работникът вече излиза пре­образен: той има вече по-развити културни нужди, високо цени своето човешко достойнство, ясно чувствува себе си като класа и затова именно става непримирим враг на капиталистическото общество. Такъв работник влиза вече с пълно разбиране в своята класова, социалистическа пар­тия и нашата задача по отношение към него е завършена. С такъв работник социалистическата партия може само да се гордее и с истинска радост ние посрещаме неговото вли­зане в нашите редове, защото той иде при нас не случай­но, а за да заеме своето място във великата борба и за да тръгне заедно с нас по същия път, по който ние сме ми­нали, за да възпитаме в него социалистическия деец.

 

„Работнически вестник”, год. VI, бр. 12. 13—5, 12 декември 1902 г.

Подпис: Г. Г.

 

В крив път - статия на Гаврил Георгиев

     На два-три пъти ние загатнахме в миналите статии, че при слаби организации и когато ние безразборно при­емаме членове, партията се заплашва от израждане. Сега не е зле да се поспрем повече върху тая мисъл и да видим как именно при тия условия партията се заплашва от из­раждане, как тя рискува да отиде в крив път.

     Преди всичко нека кажем още няколко думи върху на­шето отношение към дребната буржоазия. За един соци­алдемократ е несъмнено, че дребната буржоазия не е на­шата естествена среда и не от нея главно ние черпим на­шите бойни сили. Нашата партия е партия на пролетари­ата, и то на класосъзнателния, на социалистическия про­летариат. Ще рече, когато един дребен собственик става член на социалистическата партия, той иде при нас не за да закрепва дребните занаяти, които безвъзвратно изчез­ват под ударите на капитала, а в името на пролетарския идеал — социализиране средствата на производството. За­това именно и от дребната буржоазия при нас идат, обик­новено отделни единици, които се издигнали по-високо от своята класа и са разбрали нейното истинско положе­ние. Само отделни единици, а класата на дребните стопа­ни като такава си остава винаги враждебна нам. Но ко­гато ние забелязваме обратното, а именно хора из дреб­ната буржоазия да идват масово при нас, това може да се обясни само по два начина: или класосъзнателният пролетариат в лицето на своята партия е станал дотолко­ва силен, щото е почнал да упражнява силно влияние върху умовете на всички други обществени елементи, кои­то изпитват въпиющите неправди на буржоазното обще­ство, или пък самата социалистическа партия е притъпила своя класов пролетарски характер и е прислязла до рав­нището на дребната буржоазия. Първият случай се отна­ся за страни с развито капиталистическо производство и напреднало работническо движение, а при втория партия­та вече не е революционно-социалистическа, но реформа­торска, или партия на широката деятелност. Има обаче.и едно трето, средно положение, когато класовата пролетар­ска партия още не е достатъчно закрепнала, а към нея поч­ват да прииждат масово дребнобуржоазни елементи.. Не­зависимо от всичко друго само това прииждане за опитно­то око на един социалдемократ е верен признак, че парти­ята почва да се отбива от своя път, че нейните особено­сти като пролетарска партия почват да се замъгляват и тя почва да се приближава към дребната буржоазия. От­тук именно тя тръгва в крив път, в това се състои нейното постепенно израждане и ако в такъв момент всички убе­дени социалдемократи не се стреснат, ако те не се заловят здраво да противодействат на вредните течения в пар­тията, то, естествено, започналият се процес на израждане ще стигне до своя край и партията ще се превърне в яв­но буржоазна, демократическа или, в най-добрия случай, в радикал-социалистическа партия, в която названието социалистическа служи само за етикет.

    Докато партията е малочислена, то тя има още доста­тъчно жизнени сили, за да противодейства на дребно- буржоазните влияния. Но ако прииждането на дребнобуржоазните елементи в нашите редове продължава да бъде все по-голямо от онова на наемните работници, то проле­тарският елемент, като управляющ фактор в партията, все повече губи своето влияние. Партията наистина става по-многочислена, ала това, което ние печелим по брой, ние губим качествено. Така дребнобуржоазните елементи ста­ват фактическата сила в нашата партия, а при това усло­вие до превръщането й в управляюща сила има само една стъпка. Дребните стопани в една социалистическа партия могат да бъдат добри социалисти — зависи от това, до­колко те са усвоили и прегърнали социалистическите идеи; ала макар и социалисти, по положение те са все пак дребни стопани и, следователно, те никога не престават да се намират под влиянието на своите интереси като та­кива. Затова от момента, когато те се почувствуват като преобладающа сила в партията, когато вече няма друга сила, именно работническата, която да ги сдържа в границите на пролетарската партия, тогава, без дори да съзнават, дребностопанските елементи неизбежно отиват натам, надето ги тласкат техните интереси, а заедно с това повличат и партията след себе си. Понеже липсва проле­тариат, който да ги сдържа в името на своите класови ин­тереси, то те използуват влиянието и значението, които социалистическата партия вече е добила в обществото, за да ги нагодят за целите и стремежите на дребната буржо­азия. Социалистическата партия става буржоазнодемократическа партия, а сетне, при известни условия, може да отиде още по-нататък и да стане обикновена либерална партия.

    Такъв е естественият ход на развитието на една со­циалистическа партия, в която дребнобуржоазните еле­менти продължават да взимат връх. Ако последните след­ват да растат в ущърб на работническия елемент, това представлява една постоянна опасност за партията.

    Но независимо от това, дали в една социалистическа партия има повече дребни стопани или наемни работници, неподготовката на членовете й вече сама по себе предста­влява една опасност за бъдещето на партията. Не трябва да забравяме, че не само дребните стопани под влиянието на своите интереси клонят към буржоазните партии, но и самите наемни работници, докато не са съзнали своите класови интереси, се намират под влиянието на тая съща дребна буржоазия. Предразсъдъците, понятията и идеали­те на последната пълнят главите и на наемните работни­ци и затова ние виждаме, че доколкото работниците участвуват в политическите борби, в своето болшинство те вървят като опашка подир разни „реформаторски" и „прогресивни" буржоазни партии. Така постъпват работ­ници, които още не са влезли в нашите редове. Но ако един работник, който е вече станал член на социалистическата партия, не е достатъчно проникнат от социалистическите идеи, то не намира ли се и той под влиянието на ония съ­щи предразсъдъци и понятия, които господстват в дреб­ната буржоазия ?  Несъмнено такъв един работник може само да усилва влиянието, което дребностопанските еле­менти могат да имат в партията, и, следователно, да уско­ри нейното израждане.

    Социалистическата подготовка на всеки партиен член е необходима не само за да води правилно или да спомага на нашата агитация и пропаганда, но и за това, за да па­зи знамето и пролетарския характер на партията и да противодейства на вредните влияния, които могат да се явят в нейните редове. Партията е едно действующо тяло и затова тя винаги трябва да взема свое положение към важните обществени и политически въпроси, които всеки ден изпъкват. На всяко важно обществено явление или събитие тя трябва да даде своето социалистическо обясне­ние и съобразно с това да поведе своята агитация и про­паганда. Ала може ли това обяснение да се разбере от един партиен член, който още не е запознат с основните на­чала на социализма? Явно е, че такъв член пред всеки ва­жен въпрос ще се намира в недоумение и може да възпри­еме онова обяснение, което повече отговаря на неговите дребнобуржоазни понятия, отколкото правилното социа­листическо обяснение, а това необходимо ще се отрази и на неговата практическа деятелност, която ще тласка партията в крив път. Поражда се например въпрос в пар­тията, къде трябва да бъде центърът на нашата деятел­ност, в селата или градовете? Ако искаме да печелим са­мо избиратели и временни политически успехи, ние ще предпочетем деятелността в селата; но ако имаме предвид, че нашата задача е да развиваме класовото съзнание на пролетариата и да го организираме в името на крайната наша цел, то ще съсредоточим нашата деятелност в гра­довете. В първия случай ние вървим по наклонената плос­кост на буржоазния демократизъм, а във втория — туря­ме здрави основи на социалистическата партия. Същото е и по македонския въпрос. Ако ние се увличаме от фра­зеологията на българските великопатриоти за „освобож­дението на роба", ние ще свършим с това, че вместо да си гледаме нашата работа, ще тръгнем да основаваме македонски дружества. Коя страна ще вземе един партиен член, когато се разискват тия и много други въпроси? Ако той не е запознат с принципите, от които изхожда соци­алистическата критика, не може да схване и задачите, ко­ито се налагат от партията при всеки такъв въпрос, и, есте­ствено, ще държи оная страна, която по-малко отговаря на интересите на партията.

    Ако неподготвените членове съставляват само отделни единици в партията, от това още няма опасност; от разис­кванията в партията те ще се учат и постепенно ще се из­дигнат до разбирането на нейните основи. Ала ако такива членове са много, а още повече болшинство, то работата  взема съвсем други край. Партия без убедени социалисти може да бъде тласкана по всички посоки. Всеки демагог, който би се промъкнал в такава партия, може да намери благоприятна почва за своята демагогия. Всяко дребнобуржоазно течение може да хване в нея корен, ако голя­мата част на нейните членове не могат да си дадат ясна сметка кое по даден въпрос е социалистическо и кое — не. Във всички тия случаи партията сигурно отива към израждане.

    Най-сетне, при неподготвени членове същата участ очак­ва партията и тогава, когато даже не се заплашва от враждебни ней течения. Когато болшинството от члено­вете на една социалдемократическа организация познават социализма само от дочуване и случайни прочитания, за тях не е ясно и какво трябва да правят те като социалисти, те не са в състояние да използуват моментите в нашия жи­вот за социалистическа пропаганда, нито пък достатъчно съзнават ползата от такава пропаганда. Такава органи­зация се осъжда не само на бездеятелност, но и като не знае как да оползотвори своите сили, става поле на ка­раници, на лични разправии, което фактически е вече едно израждане.

    Ето как, прочее, от всяка страна погледнато, една со­циалистическа партия неизбежно отива в крив път, когато нейните членове не са проникнати от нейните идеи и не са разбрали какви си нейните близки и далечни задачи. Та­кава партия няма защо да бъде „унищожавана" от ней­ните многобройни противници, в такава партия калето се превзема отвътре.

    За да избегне такава участ, партията трябва добре да се вгледа в своето истинско положение. Преди всичко, та­кава партия трябва да тури край на безразборното при­емане на членове. Една социалистическа партия няма нужда от много, но неподготвени членове, защото такива членове не са една надеждна войска. С безразборното им приемане тя, вместо да се оправи и усили, само увеличава неразборията, която и без туй съществува в нейните ре­дове. Неразборията обаче няма да престане и със строгия контрол спроти приемането на нови членове. Едновре­менно с това необходимо е партията да се предаде на си­стематическа работа чрез беседи и други за социалисти­ческата подготовка на своите стари членове. Само като върви по тоя път, тя може здраво да дълбае под основите на сегашната обществена наредба, за да рухне последната един ден и над нейните развалини да се издигне новото, социалистическото общество.

 

„Работнически вестник", год. VI, бр. 6, 24 октомври 1902 г. Подпис: Г.Г. 

 

 

Дребната буржоазия в работническата партия - Гаврил Георгиев

     Както казахме миналия път, от начина, по който една партийна организация приема партийни членове, може най-добре да се съди доколко тая организация е полезна за партията. Ние видяхме, че тоя въпрос далеч не е тъй маловажен, както може да се покаже на пръв поглед. Няма по-лесно средство да се тласне партията в крив път от безразборното приемане в нейните редове хора, не­достатъчно подготвени да разбират нейните цели и за­дачи. Ако една организация не постъпва така, очевидно тя не само не е полезна, но тя просто работи против ин­тересите на партията, защото, като дава възможност да нахлуват в партията неподготвени хора, тя подкопава нейните основи. Ясно е, че в една социалдемократическа партия не могат да бъдат членове несоциалдемократи. А оттука следва, че всеки, който иска да стане партиен член, трябва не само да „признава", но и да разбира ос­новните начала на партията и да работи за осъществя­ването на социалистическия идеал.

     Това е началото, от което ние трябва да се ръководим, когато приемаме членове в партията, и него аз се опитах да изтъкна миналия път. Но сега ние трябва да отидем по-нататък и да видим по-отблизо какви практически по­следствия ще има за партията, ако ние наистина се при­държаме в това начало. Първото и най-важно послед­ствие ще бъде това, че като престанем безразборно да приемаме членове, ние ще престанем и безразборно да апелираме към разни „производителни слоеве", а ще се вгледаме повече в нашата деятелност и ще я насочваме, преди всичко, между наемните работници. И наистина, ако ние имаме винаги предвид да приемаме за членове само хора, които разбират нашите основни начала и се въодушевяват от социалистическия идеал, то логически ние идваме до мисълта, че трябва да работим именно в оная обществена среда, в която партията черпи своите сили. Ако за нас е важно, щото партията да се състои само от социалдемократи, то ние, естествено, ще ги по­търсим там, отдето социалната демокрация, преди всичко, набира своите ратници, а именно в работническата класа. Социалдемократическата партия е класовата партия на пролетариата и крайната наша цел е крайната цел на борбата, която води пролетариатът. Затова социалисти­ческите идеи най-лесно и добре се възприемат от наемните работници, затова, най-сетне, и когато в една социалисти­ческа партия работите вървят правилно, мнозинството от нейните членове са наемни работници.

    Но тъй ли е с българската социалдемократическа пар­тия? И упражняван ли е от нашите организации потреб­ният контрол, когато са се приемали членове в партията?

    На тоя въпрос нека оставим да отговори преди всичко партийната статистика. Ето какви данни намираме ние в отчета на Централния комитет пред Търновския кон­грес.

     Към края на миналата партийна година партията е броила 2 467 члена, от които наемни работници 989, или 39%, самостоятелни (занаятчии и селски стопани) 893, или 36%, и разни професии 592, или 23%. Вече от тия цифри се получава едно не особено радостно впечатление за настоящето на партията, защото от тях се вижда, че в една работническа партия  60% от нейните членове не са работници или поне не са работници на физическия труд. Дребните стопани в нея са почти толкова, колкото и работниците, а отгоре на това има още и 23% адво­кати, учители, студенти, чиновници! Но това са само общи цифри. Ако ние се вгледаме в състава на отделните организации, там ще намерим още по-интересни данни. Да приведем няколко от тях. През четвъртото тримесечие на миналата партийна година габровската организация е броила 9 работника, 17 самостоятелни и 6 интелигентни;  провадийската — 9 р., 11 сам.; свищовската — 3 р. и 9 сам., станимашката — 7 р. и 13 сам.; търновската — 7 р. и 15 сам.; преславската — 1 р. и 11 сам.; новозагорска­та—4 р., 24 сам. и 18 интел.; врачанската — 5 р., 27 сам. и 28 интел.;  дупнишката — 5 р., 9 сам. и 31 интел.; ха­сковската — 25 р„ 58 сам. и 23 интел.; казанлъшката — 26 р., 87 сам. и 21 интел. И така нататък. Само няколко  организации имаме ние, в които отношенията между на­емни и самостоятелни са обратни. Русенската организа­ция е броила 52 работника и само 2 сам.; сливенската — 122 раб. и 55 сам., софийската — 144 раб., 27 сам. и 92 разни (чиновници, учители и др.) и варненската — 47 раб., 2 сам. и 18 разни.

    И при това трябва да забележим, че тия данни са от края на миналата година, т. е. след известната резолюция в Плевенския конгрес, която съветваше да се съсредо­точава партийната деятелност главно между наемните ра­ботници. Тази резолюция безспорно е оказала своето вли­яние върху състава на отделните организации. А през по­миналите години сигурно дребностопанският и интелигент­ският елементи си били съразмерно още по-многобройни в нашата партия. Но за нас е достатъчно поучително и това, което ние намираме в края на миналата година.

     Горните цифри са повече от убедителни. Те ясно по­казват колко уместна беше поменатата резолюция на Пле­венския конгрес, против която някои от партийните дру­гари бяха тъй енергично се опълчили, защото била из­лишна. Но тия цифри ние нямахме на ръка в Плевен, за да подкрепим още повече резолюцията, тия цифри са събрани едва от миналогодишния Централен комитет, т. е. след Плевенския конгрес.

    Всеки, вярвам, ще се съгласи с нас, че това състояние на партията, при което в нея преобладава непролетариатският елемент, е ненормално, неестествено. Преди всичко, то ясно показва къде именно е била насочена досегаш­ната наша деятелност — тя е била не само „широка", но и свободна от всяка планомерност. Очевидно, ако в партията преобладават интелигенти и дребни стопани, то е затова именно, защото между тях само ние сме и работили досега, та сме ги печелили за партията. От дру­га страна, ясно е защо делегатите на някои организации, като врачанската напр., защищават на конгресите „широ­ката" деятелност; защото при един състав само от 5 ра­ботника, а 27 сам. и 28 интел. организацията е принудена да върви по пътя на „широката" деятелност. Но това не е всичко. Тия 60% от непролетариатски елемент в пар­тията показват, че днес за днес решающия глас в партия­та имат другари, които по положение излизат из дребната буржоазия. Но ако тия 60% не са пропити достатъчно от  пролетариатския дух, ако те не са проникнати от социалистическите идеи, не рискува ли партията и фактически да тръгне по пътя на дребната буржоазия?

    Разбира се, аз съм далеч от мисълта да казвам, че дру­гарите от непролетариатски среди са вече тръгнали в та­къв път, но известно е, че за социалистическата подготов­ка на членовете си голяма част от нашите организации са направили много малко. Главната мисъл обаче, която ние искаме да изтъкнем тука, е именно тази, че ако бол­шинството на партийните членове не са работници, това се дължи на досегашната наша деятелност, и ако ние и занапред продължаваме да работим така, то партията наистина рискува да отиде в крив път.

    Ако ние продължаваме да приемаме за партийни чле­нове недостатъчно подготвени социалисти, то в партията лесно могат да вземат връх елементи главно из дребната буржоазия, които, естествено, ще се стремят към времен­ни успехи. Истина е, че интелигенти и дребни стопани, които влизат в партията, ще се въодушевяват, както и ние, от социалистическия идеал. Но те могат да спомагат за успехите на социализма само дотолкова, доколкото главната сила в партията съставлява класосъзнателният пролетариат, защото само под неговото знаме интелиген­цията и дребната буржоазия могат да бъдат революцион­ни. Интелигенцията може да бъде много полезна на со­циалистическата партия, като възпитава и ръководи про­летариата, развива в него класовото съзнание и го прави още по-подготвен да води своята борба. Но ако тая съща интелигенция и дребните стопани станат болшинство в пар­тията, то в последната вече няма оная обществена сила — пролетариат, която да ги сдържа и упътва, от своя стра­на, в пътя на социализма. Непролетариатските елемен­ти тогава са предоставени сами на себе си и неизбеж­но тръгват по наклонената плоскост на своите близки ин­тереси. Какви са тия интереси, това всеки знае. Интели­генцията, по самото си положение, има интерес от нале­жащи реформи, които да й дадат работа като държавни чиновници и ръководители на индустрията; също така и дребните стопани искат още сега известни реформи, които да ги закрепват; понеже интересът е винаги по-силен, то и непролетариатските елементи, оставени сами на себе си, естествено ще отиват нататък, накъдето ги тласкат интересите им, т. е. към буржоазната демокрация. Тази е опасността, от която се заплашва партията, ако продъл­жава, както досега, да работи преимуществено в дребнобуржоазни среди.

    Най-сигурното средство обаче, за да избегнем тая опас­ност, е да не се приемат безразборно членове в партията. Ако ние искаме партията да си остане социалдемократи­ческа, то ние, естествено, ще почнем да работим главно между наемните работници, които именно и съставляват нашата бойна сила, защото без пролетариат няма соци­алдемократическа партия.

    Накрая трябва да забележа, че може би в тая статия са изказани и някои горчиви истини, но ние не трябва да се стряскаме от тях, защото само като изтъкваме истинското положение на работите, ние можем да попра­вим нашите слаби страни. Освен това ние трябва сами да си кажем истината, за да не ни я кажат нашите          про­тивници.

 

Работнически вестник", год. VI. бр. 5. 17 октомври 1902 г.   Подпис: Г. Г.

 

 

Един забравен дълг - статия на Гаврил Георгиев

        След като разгледахме каква именно трябва да бъде на­шата деятелност, за да бъде тя целесъобразна, остава ни сега да обърнем внимание на едно условие, без което една такава деятелност е невъзможна. Ние видяхме, че да разпространяваме печатното слово и да свикваме публич­ни събрания още не е достатъчно. Тази наша пропаганда още не е пълна или, както се казва, по тоя начин социа­лизмът още не хваща корени. За да пусне социалистиче­ското учение дълбоки корени, ние трябва да основаваме още разни работнически дружества и там да работим със същата енергия и постоянство, както и в другите области на нашата деятелност. След като подготвим благоприятна почва за нашата пропаганда, с тия дружества ние продъл­жаваме нашето дело, като чрез тях възпитаваме и органи­зираме пролетариата в името на неговите класови интере­си, в името на социализма. Така именно ние пряко и най- сигурно постигаме нашата задача — да подготвяме убеде­ни социалдемократи. Такава именно деятелност ще ни да­де онова, от което партията има най-голяма нужда — истински ратници на социалистическото дело.

      С това обаче ние още не сме казали всичкото. След като сме се убедили в правотата на горните мисли, сега всеки от нас пък трябва да се попита: готов или сме ние така да работим? Ето един стар въпрос, който си остава вечно нов за нас. Такава една деятелност, както и всяка друга, преди всичко си иска своите хора. Имаме ли ги ние? Как­то казахме и миналия път, тя е действително широка дея­телност, защото тя се разклонява в много посоки, и затова предполага едно широко разделение на труда в самата партия; за такава деятелност е необходимо, щото всеки партиен член да бъде на своя пост, всеки да бъде в състояние да вложи своя пай в общото дело. Но за всичко

това е необходимо едно условие, без което нищо не може да се направи, а именно ние самите трябва да сме подгот­вени да изпълним всеки от нас своя дълг. За да възпита­ваме пролетариата в духа на социализма, ние самите тряб­ва да разбираме нашите задачи, за които пък е необходи­мо да сме усвоили социалистическото учение. И ако ние се попитаме сега отговаря ли всеки от нас на тия усло­вия, ние дохождаме може би до    най-болното място на партията.

        И наистина ние трябва без колебание да си признаем, че за нашето собствено развитие в духа на социализма ние сме направили много малко. В туй отношение ние сме занемарвали първия дълг към партията, дълга към са­мите нас като социалдемократи. Разбира се, че това се е дължало на ред причини, много от които ние не сме мо­жали да избегнем. Още след основаването на партията ние трябваше здраво да се заловим преди всичко с вът­решните партийни работи. Но в страната настъпиха такива политически условия, които отведнаж тласнаха и пар­тията в широка политическа борба. Партията бе повикана да води решителна борба за извоюване на политически свободи и в туй отношение тя направи доста; още тогава социалистическата партия показа какво може да направи тя срещу кроежите на реакцията. Ала колкото е вярно това, още по-вярно е, че в туй също време ние занемарихме съзидателната работа в самата партия, което неиз­бежно се отразяваше върху нейната сила и влияние. От­начало само тласкани от събитията, сетне постепенно ние се оставихме на тяхното влияние и опортюнизмът почна да си пробива път в партията. От една страна, ние поведохме „широка деятелност" в селата, дето нищо трай­но не създавахме, а, от друга страна, голяма част от орга­низациите приемаха в своите редове съчувственици, още незапознати с нашите принципи. Така партията наистина почна да расте и се усилва, но не чрез социализма, а за сметка на социализма. Докъде можеше да се стигне по тоя път, не е мъчно да се отгатне и една голяма печалба е за партията, че против това положение на работите овреме почнаха да се чуват гласове, ние почнахме да се вглеждаме критически в нашата деятелност и да се стремим да от­клоним партията от кривия път. На Сливенския конгрес настъпи първото общо отрезвление в нашите редове, то се прояви още по-ясно на Плевенския и сега на Търновския конгрес. Но това беше само едно отрезвление и ние все още чувстваме последствията на „бързите успехи". Сега именно, когато ние трябва решително да тръгнем в пътя на истинската пролетариатска деятелност, ние срещаме голяма, а на места може би и непреодолима спънка в самите нас: не всички ние сме готови за тая деятелност, не всички ние сме проникнати от социалистическото учение и разбираме нашите задачи.

       Ето защо ние логически дохождаме до мисълта, че ако искаме отсега нататък да водим целесъобразна социали­стическа деятелност и да бъдем истински полезни за партията, ние трябва да я почнем от самата партия. Като съзнаваме, че за всеки траен успех партията трябва да почива на здрави основи, ние трябва да изпълним партий­ния дълг към самите нас, да се заловим за нашето соб­ствено подготвяне, да се погрижим за нашето самообра­зование. И докато ние не се издигнем до ясното разбира­не принципите на научния социализъм, това ще бъде на­шата най-важна работа, към която трябва да насочим всичко наше внимание.

       Преди всичко партийните членове трябва навред да си устройват беседи за самообразование. С радост ние отбе­лязваме, че това се вече и прави в някои организации, но не навсякъде на тях се обръща достатъчно внимание. Тия беседи трябва да бъдат организирани най-целесъоб­разно, по един определен план. Всяка беседа трябва да се започва с един реферат или ако това е невъзможно, със съответни четения по въпроси, които интересувах чле­новете в една местност; всеки последующ реферат трябва да допълва или да изхожда от мислите, развити и усвоени от първия; разискванията, които стават след всеки рефе­рат или четение, трябва да се водят систематично, за да може по тоя начин да се вниса повече ясност по разгледвания въпрос или принцип. Колкото по-често стават такива беседи, толкова е по-добре за нас, защото толкова по- ясно, лесно и пълно ние ще усвоим социалистическото уче­ние. Както цялата наша деятелност, така и тия беседи почиват върху сътрудничеството на всички членове; било чрез запитвания или чрез пояснения ние всички работим  над едно и също дело. Ако са добре организирани, бесе­дите са най-доброто и                   най-достъпното училище за нас, защото там ние можем лесно да добием ония първи позна­ния и упътвания, за които инак трябват много усилия, време и средства; там ние имаме най-голяма възможност ла се учим един от друг и онова, което ние сме добили със самостоятелно четене и от разговори с по-сведующи дру­гари, го предаваме на повече хора и следователно под­готвяме повече сили за партията. Затова беседите за са­мообразование ние трябва да устройваме навред.

     Беседите обаче не са единственото средство за само­образование, нито са достатъчни за тая цел. Те могат само повече или по-малко основно да ни запознаят с принци­пите и задачите на партията. Най-многото, което те могат ла ни дадат, то е да развият у нас потребата, интереса към самообразование и по това собствено ние можем да съдим доколко нашите беседи са водени вещо и целесъоб­разно. Но веднъж потребата за самообразование развита у нас, ние можем вече да я задоволяваме само със само­стоятелен труд, а именно чрез четениа.

      Ако има нещо в България, което най-много вади очите на нашите противници, то е социалистическата книжнина. В едно сравнително късо време ние се сдобихме с такава богата книжнина, каквато другаде е създавана с десетки години. Какво значение има социалистическата книжнина за развитието на работническото движение, можем да съ­дим от ония грамадни усилия, които руската и полската социалдемокрация полагат днес за тайното разпростране­ние в Русия на социалистическите вестници и книги.   Най- силната социалдемократическа партия — германската — има и най-богата книжнина. И това всеки лесно може да обясни. Социалистическата книжнина е нашият неизчер­паем арсенал, от който пролетариатът черпи винаги и на­всякъде оръжия за своята борба; тя е нашето съкровище, което може да ни даде толкова знания и упътвания, кол­кото не можем да добием и от най-добрите наши пропагандисти. Но когато навред социалдемократите ценят тъй високо тая книжнина и харчат за това толкова усилия и средства, то как гледаме на нея ние, българските социали­сти? Как се ползваме ние от това съкровище, което сякаш тъй лесно и от невидело ни падна под ръка? — Нека и тука си признаем открито, че ние го оставяме почти непокьтнато. В нашите редове съвсем недостатъчно е разви­та нуждата да четем, ние малко четем, а това е още едно доказателство колко малко ние сме се готвили да бъдем истински полезни на делото, на което служим.

    Четението е една насъщна потреба на всеки класосъзнателен пролетарий и ако у някого от нас тя не съще­ствува, това ясно показва колко малко ние мислим и            чувстваме като социалдемократи. Когато ние съзнаваме своя дълг в партията, когато ние разбираме каква работа ни очаква за пробуждането на пролетариата, тогава           по­требата от самообразование и следователно от четене са­ма по себе си се явява. Един истински социалдемократ няма и да чака да го подканят да чете, това той сам съз­нава и отделя от най-скъпото си време, за да прочете вся­ка нова книга, вестник или списание, защото за него е ясно, че само оттам той може най-добре да попълни свои­те знания, тъй необходими за неговата деятелност.

    Както и в по-миналия брой казахме, значението на на­шата партия се дължи на нейната морална сила, не на нашата многобройност, а на нашите социалдемократически идеи. Оттука следва, че колкото по-основно ние позна­ваме научния социализъм, колкото по-силни сме ние в теорията, толкова по-силни сме ние като партия и толкова по-полезни сме в нашата практическа деятелност. Пър­вата и най-важна полза от четението е тази, че колкото повече знания добиваме, толкова повече ние сме в състоя­ние да погледнем критически на разните дребнобуржоазни движения, които идат да подкопават основите на нашата партия, и толкова по-лесно можем да изглаждаме споровете и разногласията, които се явяват в самата пар­тия; ако ние не сме подготвени като социалдемократи, тия спорове и разногласия също могат да действат разлагающо на партията. Освен това, като разпространители на социалистическите идеи, ние винаги трябва да имаме под ръка тая или оная социалистическа книга; за тази цел първите познания по социализма съвсем са недоста­тъчни: маса въпроси животът издига всеки ден в нашата деятелност, които ние винаги трябва да изясняваме на работниците от социалистическо гледище; обаче това изяс­нение, осветление самите ние ще получим от социалисти­ческата книга. Но има още една, не по-малка полза от четението. Ние постоянно се оплакваме от липса на агитатори, организатори, пропагандисти. Тия хора обаче няма да ни паднат от небето, ние трябва всички да се гот­вим за такива, а за това трябва да четем и много да че­тем. Чрез четението ние можем да удесеторим нашите пропагандаторски сили, а заедно с това да създадем за партията несравнено по-голяма морална сила, отколкото тя има днес.

    И тъй, от която страна и да погледнем на въпроса, ако ние искаме да бъдем полезни на социалистическото дело, ако социализмът не ни служи само за украшение, ние трябва да започнем от самообразованието на самите пар­тийни членове, без което е невъзможна една целесъобраз­на деятелност. Докато ние самите не сме убедени социал­демократи, не може да става и дума за усилване и укреп­ване на социалдемократическата партия.

 

Работнически вестник, год. VI, 67. 14, 19 декември 1902 година Подпис: Г. Г.

 

 

 

 

 

 

Партийните членове - статия на Гаврил Георгиев

     В най-тясна връзка с организационния въпрос, който ние разгледахме в миналия брой, е въпросът за приемането на членове в нашата партия. Не може партията да има сил­ни организации, ако тя се отнася безразборно към приема­нето на нови членове, и, наопаки, тя не може да упражня­ва нужния контрол какви хора се приемат в нейните ре­дове, ако нейните организации не са достатъчно заякнали. И в единия, и в другия случай партията неизбежно се тласка към израждане, и ако ние искаме да съдим докол­ко една партийна организация не е само по име такава, достатъчно е да видим как тя се отнася към въпроса за прие­мане на нови членове. Това е най-вярното мерило доколко тая организация може да бъде полезна на партията.

      Пита се, какви хора могат да се приемат в социалдемо­кратическата партия? — Уставът гласи, че за член може да се приеме всеки, който „признава програмата и я поддържа според силите си". Но как трябва да се разбират тия ду­ми? Ако някой заяви, че признава програмата, достатъчно ли е това, за да бъде приет той за член? В такъв случай партията може да се изпълни с хора, които могат да приз­нават програмата, без да я разбират, но това няма да бъ­де социалистическа партия. Както и самото име на парти­ята показва, нейните членове могат да бъдат само социал­демократи, а това ще каже, че за желаещия да стане неин член не е достатъчно само да признава нашата програма, той трябва да я разбира, да е проникнат от основните й начала. Само в такъв случай той може да я поддържа „според силите си".

    Както във всичко друго, тъй и тука ние коренно се от­личаваме от всички други партии. За буржоазните партии не съществува никакъв въпрос за приемане на членове. Всеки тъкмо е „добре дошъл" в която иска господарска партия, била тя дворцова, консервативна или крайно демократическа. В една демократическа партия едрият селски думбазин и фалиралият селски стопанин вървят под едно знаме, ала без да се подозира от последния, че те вървят по разни посоки и говорят на разни езици. В либералната партия тежкият търговец и дребният бакалин еднакво се възмущават от „беззаконията на властта", оба­че първият намира за съвсем естествено, когато тая съща власт съблича последния за патент, като не закача негова­та кесия. В русофилската партия както гешефтарят град­ски съветник, така и градският работник еднакво викат „ура" на граф Игнатиев, обаче това не бърка на първия, след като си е напълнил джоба от продажба на знамена и факли, на другия ден да изхвърли своя съпартизанин на улицата, за да гладува в името на „великата славянска идея". С една дума, редовете на буржоазните партии са широко отворени за всички жаждущи и блаженоверующи. Те не искат от тях никакво разбиране и съзнание, а, наопа­ки, колкото по-невежи и глупави са болшинството, колко­то повече лековерни има, толкова повече партията се счи­та по-силна и патриотична. Колко далеч сме ние от тия „партии"! Всичките наши усилия и борби са насочени имен­но към това, да внасяме съзнание в работнишките маси и да ги издигаме културно, за да ги направим способни да се борят за своето освобождение. Колкото повече светли­на успеем ние да пръснем между тия маси, толкова по­вече ние се считаме щастливи, че сме изпълнили своя дълг. Когато социалистическата партия печели съчувствието на масите в един град или село, това е най-добрият признак, че те почват да се пробуждат и да съзират злините на се­гашното общество. Навред, дето и да отидем, ние се явя­ваме, за да разкриваме на работниците класовия харак­тер на това общество, както и да им посочваме начина, по който ще турят край на глада, мизерията и теглото, на които са осъдени днес. Тази е именно великата револю­ционна рол на социалната демокрация винаги и нався­къде. Но когато от окръжающите нас маси ние искаме яс­но да виждат причините на своето робство и да разберат нашата програма, колко повече ние трябва та искаме то­ва от самите нас, от ония, които влизат в нашите редове и се нагърбват със задачите на партията. Само по себе си се разбира, че за партийния член не е достатъчно само да съчувства на партията, на него трябва да бъдат ясни както крайната цел на социалната демокрация, така и средствата, с които последната си служи за нейното пости­гане, и ако ние постъпваме наопаки, като приемаме за членове още недостатъчно подготвени хора, това не показ­ва друго, освен че ние самите още не сме си уяснили на­шите длъжности към социалистическото дело.

    Ние винаги трябва да правим разлика между партийни членове и съчувствующи на социализма. Последните могат да дават само временна поддръжка на партията, и то повечето за нашата минимална програма, когато първите представляват самата партия. Един партиен член е един социалистически деец. Ние влизаме в партията не защото й съчувствуваме или признаваме нейната програма, а за да работим за нейния успех. С встъпването си в партията един гражданин поема върху себе си ред задължения: той трябва да се явява навред, дето партията има нужда от него, инак той е безполезен за нея; той трябва да ус­тройва вечеринки, събрания, екскурзии, да разпространя­ва партийния вестник, да води поотделно пропаганда в своя кръг и, най-сетне, да работи върху своето собствено развитие, да чете и да участвува в беседи, за да бъде още        по-полезен на делото, на което служи. Обаче нито едно от тия задължения той не може да изпълни, ако сам не си е уяснил целите и задачите на партията. За да учи други­те, той сам трябва достатъчно да е научил; за да вика ра­ботниците на събрание или да разпространява вестника, той сам трябва да е убеден в ползата на тая своя деятел­ност. С една дума, първата и последна работа на един пар­тиен член е да разпространява или да спомага за разпро­странението на социалистическите идеи, но може ли той да прави това, докогато сам не е убеден в правотата на со­циалистическите идеи? Ясно е, че той трябва да познава много работи. За него трябва да са ясни законите на съв­ременното икономическо развитие, пропадането на дребни­те занаяти и земеделие, концентрацията на капиталите, индустриалните кризи: той трябва да си е дал сметка за класовия характер на обществото, както и за междуна­родния характер на социалната демокрация; той трябва, най-сетне, да си е отговорил защо осъществяването на со­циализма може да стане само чрез завладяването на по­литическата власт от пролетариата. Но всички тия необ­ходими познания той не може да добие само от случайни дочувания и прочитания; преди да заеме своето място в партията, по реда си той сам трябва да е участвал в ред наши вечеринки, събрания, беседи и доколкото е имал възможност, да е попълнял своите знания с четене и раз­говори. Ще рече, преди да бъде приет в партията, един работник трябва вече да е преминал цяла подготвителна социалистическа школа, той трябва да има вече известно социалистическо минало.

    Ето на какви условия трябва да отговаря всеки, който иска да бъде член на социалдемократическата партия. В устава и правилника тия условия само се подразбират, те не са ясно посочени. Но ако те не са посочени, не ще ка­же, че писаното в устава и правилника ние трябва да раз­бираме в буквалния му смисъл. Онова, което не е казано, трябва да ни го подсказва нашият партиен дълг. Ще рече, когато някое лице пожелае да стане член на партията, ние не трябва да се задоволяваме само с едно писмено заявле­ние от него, скрепено с три подписа, и едно устно зая­вление, че ще „поддържа програмата". Това може лесно да направи всеки. Необходимо е самата партийна органи­зация да знае доколко това лице е социалдемократ и до­колко то наистина желае да работи за успеха на социал­ната демокрация. А за това трябва по-сигурно „поръчи­телство" от трите подписа и устното заявление. Органи­зацията трябва да събере нужните сведения дали това лице наистина познава основните начала на партията и дали то се е интересувало от нашите събрания, вечерин­ки и др. След като всички тия условия бъдат спазени, само тогава ние можем да приемем желающия да дойде в нашите редове и да поздравим в неговото лице един нов другар, един съратник, и тогава ние можем да бъдем уверени, че наистина вършим нещо полезно за партията, защото само по тоя начин ние можем да образуваме от нея едно боево тяло на класосъзнателния пролетариат.

     Но тъй ли е ставало досега приемането на членове в на­шата партия?

     Засега нашата партия е повече партия на съчувствующи, отколкото на социалдемократи. Доколко това е вяр­но, ще видим следния път.

 

„Работнически вестник", год. VI, бр. 4, 10 октомври 1902 г. Подпис: Г. Г.

 

 

Партийните организации - статия на Гаврил Георгиев

    Че голяма част от партийните организации слабо отгова­рят на своето назначение, това почти от никого не се от­рича от партията. Почти на всеки партиен конгрес първият въпрос, който се е повдигал, е бил за укрепването на орга­низациите. Но колкото е вярно това, още по-вярното е, че партията още нищо съществено не е направила в това от­ношение. Едничкото конгресно решение, което има за цел усилването на организациите, е това. което ги лишава от правото на представителство на конгресите, ако те навре­ме не изплащат вноските, не дават отчети и не се грижат достатъчно за партийните издания. Обаче явно е, че с то­ва решение целта далеч още не се постига. Една органи­зация може да бъде „редовна" във вноските си и въпреки това тя си остава пак една слаба организация. Тъй че изоб­що партията нито веднъж не е обърнала достатъчно вни­мание върху нуждата за създаване на здрави и силни свои организации, поради което и след всеки конгрес работите обикновено са тръгвали по стария ред.

    Между това въпросът за организациите е най-съществе­ният в партията и ако ние, по една или друга причина, сме го занемарвали досега, настъпва времето, когато трябва да обърнем на него най-сериозно внимание. Ние трябва да си припомним елементарната истина, която никога не би трябвало да забравяме, че партията не може да прави никакви завоевания в широките работни маси, ако тя самата не почива на здрави основи. Без истински, боеви организа­ции няма силна партия. Нещо повече, при слаби организации социалистическата партия неизбежно се тласка към израждане, към обуржоазване. Слабостта на многото орга­низации съставлява истинска опасност за нас и който скъпи за бъдещето на партията, трябва здраво да се залови за премахването на тая опасност.

    Преди всичко нека се запитаме, на какво се дължи слабостта на партийните организации ? Когато ние си дадем ясен отговор на това питане, толкова по-лесно ще можем да си помогнем. Причините за слабостта на организациите ние трябва да търсим в условията, в които те са турени да работят. Една партийна организация не е едно обикновено дружество на съмишленици или дружество за самообразо­вание, тя е организация за борба, за разпространение на социалистическите идеи. „Всяка местна организация е длъжна да устрои в своята местност, според силите си, ед­на постоянна и планомерна пропаганда" — гласи нашият правилник. Но какво ще каже: „според силите си"? Оче­видно. тия думи не трябва да се разбират така, че организацията може нищо да не върши. Тя трябва да има доста­тъчно сили, за да води една „постоянна и планомерна пропаганда", защото тази е главната задача на една наша ор­ганизация и ако не е в състояние да я изпълнява, тя губи всеки смисъл за съществуване. За да отговаря на свое­то назначение, организацията поема върху себе си ред за­дължения пред партията: тя трябва редовно да свиква пуб­лични събрания, на които да развива социалистическите идеи, да устройва вечеринки, беседи, екскурзии за същата цел; устната пропаганда трябва да се води и поотделно от всеки неин член. Освен това тя води и печатна пропаганда, а именно като разпространява преди всичко партийния вестник, партийните списания и социалистическите книги. Разбира  се, всичко това тя прави „според силите си". Но ако тя няма достатъчно сили да отговаря на всички тия задължения, тя съществува само по име като партийна ор­ганизация. Ще рече, една организация трябва, преди всич­ко да се състои от марксисти, от убедени социалдемокра­ти, за да може достойно да представлява партията в своя­та местност; второ, тя трябва да има своите сказчици и ор­ганизатори, без които не може да се устрои ни едно пуб­лично събрание, нито една вечеринка, и, най-сетне, тя тряб­ва да брои достатъчно членове, които да са в състояние да поемат онова разделение на труда, което й се налага от нейните длъжности. Тия са необходимите условия, които трябва да бъдат налице, за да се основе една организация, защото само при тия условия тя има възможност да отго­варя на своето назначение. Но спазвани ли са тия условия при основаването на съществующите организации ? Не. По­явяването на 5—10 наши съмишленици в една местност, още слабо запознати със социалистическото учение, е дос­татъчно, за да се основе една организация. В туй отноше­ние партията постъпва, както и по време на изборите. Без да имаме достатъчно и подготвени агитатори, без да сме в състояние да организираме планомерна избирателна аги­тация, ние се впускаме в „широка деятелност". Така и спроти организациите: без достатъчно социалисти ние ос­новаваме социалистически организации. Ето коренната при­чина за слабостта на нашите организации. Когато една ор­ганизация се основава, без да има необходимите условия да живее, т. е. да води социалистическа деятелност, тя още отначало се осъжда да крее, да бездейства.

    Такива организации създават само лъжливо представ­ление за силата и влиянието на партията. В най-добрия случай те могат да се превърнат в обикновени образова­телни дружества, но като партийни организации те се явя­ват безполезни и, нещо повече, при известни условия, вред­ни за партията. Само след време те могат да се издигнат до положението на партийни организации, но и за това е необходимо да имат достатъчно сили за своето собствено развитие, за самообразованието на своите членове. Ала ко­гато и това условие липсва, те остават на своето естестве­но развитие, което ги тласка към израждане, в крив път. а заедно е тях в крив път се тласка и партията.

     От горното става ясно, че въпросът за организациите е жизнен въпрос за партията, той е въпрос за нейното бъде­ще. Затова през текущата година, както и на следния конгрес, трябва да се направи нещо повече, отколкото досе­га. Ние не можем вече да се задоволяваме само с изказ­ване на добри желания, нито с полумерки, които, както виждаме, оказаха много слабо действие. Следният конгрес ще трябва не само да бъде по-строг към нередовните орга­низации, но ще трябва да вземе и особено решение, което ясно да посочва на партийните другари само при какви ус­ловия могат да се основават нови организации. А дотога­ва Централният комитет, вярваме, ще съветва нашите съ­мишленици да не бързат с основаването на такива, като има предвид, че по тоя въпрос правилникът за вътрешната уредба е твърде недостатъчен. Правилник в чл. 15 и 16 изис­ква само две условия за съставяне на нови организации 1) да има „поне" 5 души, „които поддържат програмата на партията", и 2) тия 5 души да съставят потребния протокол. Но с тия две условия само се повтаря старата греш­ка, което ясно показва как прибързано са погледнали на ра­ботата както съставителите на правилника, така и другари­те, делегати на плевенския конгрес. И наистина, достатъч­но ли е да се иска от основателите на една организация само „да поддържат програмата"? Те могат да я поддър­жат, но въпреки всичката си добра воля те не могат да я пропагандират на туй просто основание, че могат много слабо да я разбират. А докато не са спазени и трите тия условия, не може и дума да става за организация. Сетне 5 души съвсем не са достатъчни за оная разнообразна и взаимно допълваща се деятелност, която всяка организа­ция трябва да води. С „5 души и 1 протокол" ние можем да покрием цялата страна със социалистически организа­ции, но в които не ще има нищо социалистическо. Основа­ни само на чл. 15 и 16 на правилника, ние можем лесно да заприличаме на буржоазните котерии, които, по едно махване ръка от София, в 24 часа могат да основат колкото искате „народняшки", „прогресивни", „либерални", „рефор­маторски" — разен чешит — „бюра"; чл. 15 и 16 от пра­вилника дават възможност да нахлуват в партията разни чужди нам елементи, които могат да вземат връх и да пов­лекат след себе си и цялата партия към буржоазната де­мокрация. Тъй че необходимо е следният конгрес да посо­чи в особено решение условията, при които могат да се ос­новават нови организации. Освен това конгресът ще трябва да упражни и едно свое право, което досега е упражнявано много рядко: той ще трябва да закрие ония органи­зации, които, въпреки неколкогодишния опит, продължа­ват и досега да проявяват твърде слаба деятелност.

Това е, колкото се отнася до конгреса. Но до свикване­то му има още цяла година, а дотогава всеки партиен дру­гар трябва да изпълни своя дълг. Там, дето ние сме сла­би, през текущата година трябва всички да се предадем на своята вътрешна, организационна работа. Ония органи­зации, които не проявяват признаци за живот, ще бъде мно­го по-добре да се закрият от самите членове, отколкото да личат само в списъка на партийните организации. Чле­новете на такива организации могат да бъдат несравнено по-полезни на Партията, ако те се заловят за друга рабо­та, която повече отговаря на техните сили, а именно като основават самообразователни социалистически групи, които тепърва ще подготвят необходимите елементи за една со­циалистическа боева организация. Още повече трябва да направят това другите организации, които не могат още да водят „постоянна и планомерна пропаганда". Със сказки, четения и беседи те трябва да се заловят за самообразо­ването на своите членове. Оная подготвителна работа, която трябваше да предшества основаването на всяка организация, трябва сега да се извърши. Колкото тежка и безшумна да бъде тази работа, обаче само тя може да създаде убедени социалдемократи, да влее нов живот на организациите, а заедно с това да тури здрави основи и на цялата партия. И докато тази подготовка не бъде за­вършена, докато тя не ни даде нужните сили, за да раз­виваме социалистическа деятелност, дотогава ние ще си правим само илюзии, че закрепваме партията и вършим много за успеха на социалистическото дело.

 

„Работнически вестник", год. VI, бр. 3, 3 октомври 1902 г. Подпис: Г. Г.

 

ГАВРИЛ ГЕОРГИЕВ, Избрани произведения, Партиздат, 1971 г.

 

Скица  по  предговора на редакторите

 

 Създаването и развитието на революционната марксистка партия на българската работническа класа в продължение на близо две десетилетия е неразривно свързано с теоретическата и практическата дейност на Гаврил Георгиев. Неговият изключително съдържателен живот, богатството на мисълта му, всестранната надареност да прониква дълбоко в извършващите се процеси и явления го издигат като един от най-бележитите строители на партията и талантлив партиен публицист. 

   Като революционер-марксист Г. Георгиев се оформи под непосредственото влияние на основоположника на социализма в България Димитър Благоев и влезе в редиците на фалангата убедени марксисти, която със своята непримиримост към враговете на пролетариата спаси работническото и социалистическото движение от лутания и проправи истинския път към победата на социализма у нас. На тези пионери на социализма принадлежи историческата заслуга нашата партия първа от партиите във Втория интернационал да ликвидира с опортюнизма в своите редове.

   Дейността си като професионален революционер-марксист Гаврил Георгиев започва през 1893 г. на 24-годишна възраст, когато е привлечен от Д. Благоев в редакционната колегия на партийния орган „Работник". През юни с. г. Третият конгрес на БРСДП го избира за член на ЦК и за негов секретар. До края на своята революционна дейност той сътрудничи неотклонно като отговорен редакционен работник във всички издания на партията.

   Още в първите си статии Гаврил Георгиев се проявява като дълбок познавач на българската действителност и се изявява като утвърден марксист и високо ерудиран журналист. В първите си статии той прави анализ на икономическото развитие на страната и посочва, че икономическото развитие е обективен процес, който „ни тласка към едно бъдеще на солидарност и щастие, към едно общество без класове, в което ще се даде пълен простор на науката и прогреса". В статията „Изборите и нашите работници" разкрива непримиримите противоречия между капиталистическата класа и пролетариата и подчертава, че „само късогледият човек ще повярва, че между господарите и надничарите може да има някакви побратимявания".

   В редица статии Гаврил Георгиев характеризира първоначалното натрупване на капитали у нас като хищнически процес, който се извършва в условията на крайна примитивност и изостаналост на страната, а също и при жестока експлоатация на труда. Той разкрива и ролята на буржоазната държава като субективен фактор, който улеснява този процес. Работниците не могат и не бива да очакват, според него, подобрение на своето положение от буржоазната държава, защото тя създава закони, които облагодетелстват  господстващите класи.

   Особено ярки са статиите на Г. Георгиев, насочени срещу режима на Стамболов, в които сарказмът и иронията са използвани като мощни оръжия за разобличаване на тиранията и мракобесието. Той е решително против ограничаването на свободата на печата и словото и посочва, че законът за печата ползува само буржоазията, но лишава работниците от елементарни демократични свободи. „Със закона за печата — пише Г. Георгиев — може по- хубаво да се играе хоро на народния гръб, докато свободата на печата дава възможност на работниците „по- добре да следят делата на капиталистите и на управляващите и на всяка стъпка да разкриват злата им воля към работниците".

    Централно място в тома заемат статиите на Гаврил Георгиев, в които с непоколебима марксистка насоченост се разглеждат проблемите за характера, ролята и мястото на социалдемократическата партия в общото работническо  движение. В тях се разработва Марксовото учение за класовата борба, подчертава се неизбежността на обективните икономически закони и се доказва, че България се развива по капиталистически път, което по необходимост води към социализъм.

      Разглеждайки задачите на социалдемокрацията при условията на тогавашната българска действителност, Гаврил Георгиев изтъква, че „като има за главна цел да внася класово съзнание в работното население, като го организира и го приготвя за отнемането на властта от ръцете на господстващите класи, Българската социалдемократическа партия се бори в същото време за всичките онези подобрения, с осъществяването на които работната класа става още по-силна и още по-бързо ще тръгне към своята победа". Това свое схващане за свързване борбата за социализъм с борбата за демокрация Гаврил Георгиев развива и в други статии, макар че революционните марксисти в своята практическа дейност да не се придържаха винаги към този важен принцип.

   Интересни са мислите на Гаврил Георгиев за задължението на социалдемократическите партии да съчетават теоретическите проблеми с революционната практика. В своята революционна дейност партията, според Г. Георгиев, трябва да се ръководи от научния анализ на действителността и тогава да подбира средствата за борба. За социалдемократите е важно — пише той — „да имат научна тактика, както имат научни възрения за социалните преобразования".

   Творчески се отнася Г. Георгиев и към въпроса за разпространението на социалистическите идеи сред селяните. В статията „Селската пропаганда" той анализира процеса на разслоението в българското село и стига до правилния извод, че „.. . колкото повече пролетариатът узрява за наближаващата социално-политическа революция, толкова е по-важно да се знае как да се води селската пропаганда". В тази статия той не разглежда селяните като „консервативна маса" по отношение на социализма, а, напротив, посочва, че „нашите селяни не само че не остават безчувствени към социализма, но на последно време стана ясно, че те твърде внимателно се вслушват в освободителните думи на социалистите". Това отношение към селяните не се прокарва в следващите трудове на Г. Георгиев.

    Силата на проницателния ум на Г. Георгиев, на неговите блестящи качества като теоретик и публицист се проявиха особено ярко в изясняване характера на партията и в разработване на нейните организационни принципи като революционна партия на работническата класа. На тази задача са посветени едни от най-важните статии в настоящия том.

   Още в зората на социалистическото движение, след образуването на Българската социалдемократическа партия, опортюнистическото течение на „съюзистите" отричаше необходимостта от създаването на класова работническа партия и развива гледището, че на предно място в работническото движение трябва да стоят икономическите организации.

   В статиите „Съюзът признава ли политическата деятелност?", „Какво ни пречи" и др. Гаврил Георгиев разкрива по блестящ начин погрешността на схващанията на съюзистите по въпросите за характера и задачите на работническите организации и разяснява ролята на партията като преден отряд, без който е немислима борбата на пролетариата за извоюване на крайна победа — социализма. Той е решително против опитите да се отклони работническото движение по пътя на трейдюнионизма и да се противопоставя политическата борба на икономическите организации и борби на работниците. „Ние даваме прилично място на синдикалната пропаганда в нашата деятелност — пише той, — обаче без да се храним с илюзиите на Съюза, че в интереса на работническото освобождение било да не даваме на работниците класово политическо възпитание".

      Обединителният конгрес на БРСДП през 1894 г. избира отново Г. Георгиев за член на ЦК и негов секретар. Той е посочен и за редактор на партийния орган — отначало „Работник", а след неговото спиране — на „Социалист" и „Народ".

   Наскоро след обединението революционните марксисти реално оценяват създадената сложна обстановка в партията и повеждат открита борба срещу опортюнистическите схващания на бившите „съюзисти", сега членове на БРСДП.

   Под талантливото перо на Г. Георгиев излизат редица забележителни статии, в които той се обявява против насочването на партията към дребната буржоазия и интелигенцията. Задължението на социалдемократическата партия — подчертава той — е да работи в средата на работниците, да се бори за издигането на тяхното класово и политическо съзнание. Така още през 1895—1896 г.  Г. Георгиев открито поставя въпроса за пролетарския характер на партията. Той въстава решително срещу безразборното приемане на членове в партията. Партията няма полза от такива членове, които встъпват в нейните редове, за да „кокетират с идеите на социализма, да търсят чрез тях лични облаги". Партийният член, който само се възхищава от социализма, но не работи за изпълнение на програмата на партията — изтъква Г. Георгиев, — е мъртъв за тази партия, той не е неин член, това е социалист, безполезен за социализма.

   В навечерието на IV конгрес на БРСДП през 1897 г. Г. Георгиев пише няколко статии за ролята и мястото на изборните учреждения в системата на партията и за значението на конгреса като най-висш орган, на който е подчинена цялата дейност на партията. Интересни са неговите мисли за качествата, които трябва да притежават  партийните делегати. За първи път в партийния печат се изяснява и един от основните въпроси за изграждането на партията — демократическият централизъм. Тези статии въоръжават революционните марксисти в борбата им срещу широкия социализъм за уточняване марксистките основи на пролетарската партия, за ограничаване проникването на опортюнистическите възгледи в средата на българското работничество.

   В началото на XX в. в БРСДП започва най-решителната полемика между революционните марксисти и общоделците относно характера на пролетарската партия и насоките на социалистическото движение в България. Революционните марксисти начело с Д. Благоев, Гаврил Георгиев и Г. Кирков в хода на тази полемика се стремяха да доведат масите до съзнанието за задачите на социалистическата революция, до необходимостта от нейното осъществяване в България. В отговор на опортюнистическите концепции за класово сътрудничество те доказаха, че между буржоазията и пролетариата няма никаква общност, че социалният и политическият прогрес се осъществяват чрез класовата борба, която е постоянен двигател на общественото развитие.

   В съкровищницата на идейно-теоретическото наследство на революционните марксисти статиите на Г. Георгиев против ревизионистичната теория и тактика на общоделците излъчват бисерна светлина, в която се отразява мъжествената борба на революционните сили за чистотата на марксистките идеи, за съхраняване на революционния и пролетарския характер на БРСДП, за бъдещето на со­циализма в България.

   Статиите: „Нашите организации", „Една социалистическа реч", „Един учител на българските социалисти", „Партийните организации", „Партийните членове", „Дребната буржоазия в работническата партия", „Спорът в партията", „Социализъм или демократизъм" и др., по своя характер и вътрешна логическа връзка представляват една стройна теория за партийното строителство на марксистката партия. В тях Г. Георгиев разобличава Я. Сакъзов и неговите последователи в открито отстъпление от марксистката теория и от позициите на класовата борба, във фалшифициране на основни положения от научния социализъм и непрестанна деморализаторска и разложителна дейност в партията.

   Гаврил Георгиев правилно изяснява, че политиката на общоделците за „общо дело" на всички „производящи" слоеве е политика на дребната буржоазия, а не на работническата класа, политика, която заменя класовата борба с реформизма и съглашателството с буржоазията. Тая общоделска политика не изяснява класовите противоречия, а изповядва хармония между интересите на работниците и буржоазията и дребната буржоазия, приспива работническата класа. Това е политика не на социалисти, а на дребнобуржоазни политикани.

     Г. Георгиев задълбочено анализира причините за появата на опортюнистическите течения в партията, в това число и общоделското. Той пише: „Колкото повече партията в своето развитие подчертаваше своя характер на класова партия на пролетариата, като напущаше своята „широка" дейност в средата на „производителните" слоеве и я съсредоточаваше в средата на пролетариата, толкова повече непролетарските елементи стават недоволни от нея, като се групират в отделни чужди и враждебни на нея течения".

   Непоколебимо категоричен е Г. Георгиев, когато отстоява пролетарския характер на БРСДП. „В партията — пише той — трябва да господства пролетарският състав." За успеха на социализма, според него, могат да допринесат и дребнобуржоазните и интелигентските елементи, но само при условие, че „главната сила в партията съставлява класовосъзнателният пролетариат, защото само под неговото знаме интелигенцията и дребната буржоазия могат да бъдат революционни" .

     Партията според него трябваше да се гради на основата на непоколебимото единство между мислите и действията при строго спазване на желязната дисциплина, а наред с това трябва да се създават условия за широко разгръщане на вътрешнопартийната демокрация.

   Особено актуални са схващанията на Г. Георгиев за ролята и мястото на партийните организации в системата на партията н задълженията на отделния член. Според него „партията трябва да се състои от здрави, крепки, активни партийни организации", които „са основата на нашата партия, те са ядката на нашата сила". Партийният член трябва да бъде убеден марксист, „един социалдемократически деец". От него партията иска „да се явява навред, дето има нужда от него", да бъде организатор и ръководител на масите под знамето на социализма.

   Изключително внимание Г. Георгиев отделя на идейната и теоретическата подготовка на членовете на партията. Той поставя в тясна зависимост марксистката подготовка на отделния социалдемократ с дееспособността и жизнеността на пролетарската партия. „Социалистическата подготовка на всеки партиен член — подчертава той — е необходима не само за да води правилно или да спомага на нашата агитация и пропаганда, но и за това, за да   запази знамето на пролетарския характер на партията и да противодейства на вредните влияния, които могат да се явят в нейните редове."

   Г. Георгиев разяснява, че когато са изчерпани всички средства, тогава само ампутацията е средство, „чрез което партията ще запази своя пролетарски характер, само чрез разцеплението българската социалдемокрация ще си остане пак мощна и невредима от разни дребнобуржоазни влияния". И когато опортюнистите бяха изхвърлени от редовете на партията, Г. Георгиев правилно отбелязва, че това ще даде нов живот на партията. В писмо до Георги Бакалов, писано по време на разцеплението, той пише: „Прокарването на границите между нас и „широките" ще даде живот на българската социалдемокрация. Никакво „единство" вече не съществува и разцеплението трябва само да се провъзгласи. Но затова именно това трябва да се направи час по-скоро". Г. Георгиев беше уверен, че изгонването на общоделците от партията „ще даде живот на българската социалдемокрация" и затова той решително подкрепя решенията на X конгрес на БРСДП за насоките на генералната линия на партията „да стъпи здраво върху своята естествена среда — наемното работничество".

     Всяка партия, която не работи за идейната и теоретическата подготовка на своите членове, е застрашена от израждане и такива отклонения, които поставят под съмнение нейното развитие като революционна и политическа сила в обществото. Според Г. Георгиев всеки неподготвен идейно член на партията „пред всеки важен въпрос ще се намира в недоумение и може да възприеме  онова обяснение, което повече отговаря на неговите дребнобуржоазни понятия, отколкото правилното социалистическо обяснение, а това неминуемо ще се отрази и на неговата практическа деятелност и „което ще тласка партията в крив път".

   Г. Георгиев е дълбоко убеден, че силата и значението на Социалдемократическата партия като преден отряд на работническата класа е преди всичко в нейната марксистка идеология. Затова той категорично отхвърля опортюнистическото подценяване на теорията. Той напълно споделя мисълта на Д. Благоев, че „борбата на една пролетарска социалистическа партия е не само политическа и икономическа, но и теоретическа". С особена непримиримост в статиите на Г. Георгиев се защитава искането на работниците да се занимават с теоретическите въпроси на марксизма. „Истина е — пише той, — че наемният работник по самото си положение и по инстинкт е социалист и затова именно работническата класа е нашата естествена среда за деятелност. . . обаче от социалист по инстинкт, докато работникът стане социалист по убеждение, по съзнание, нам предстои една тежка, бавна, уморителна работа". 

   Напълно прав е Г. Георгиев, като пише: „Колкото по-основно ние познаваме научния социализъм, толкова по-силни сме ние в теорията, толкова по-полезни сме в нашата практическа дейност."

      В тома са поместени и редица статии, в които Г. Георгиев разобличава концепциите на анархолибералите и прогресистите, които се обявиха против организационните принципи на партията и по същество се противопоставяха на демократическия централизъм.

    В много статии, посветени на положението в Русия в началото на XX в. Г. Георгиев изразява непоколебима увереност в победния изход от  борбата на руския пролетариат. 

    От позициите на марксизма Г. Георгиев обяснява и измененията, които се извършват в икономическото и политическото развитие на България през първото десетилетие на XX в. В много статии разяснява ролята на партията и професионалните съюзи като важен фактор в политическия живот на страната. Този фактор, според него, заставя буржоазните партии да напуснат позицията на отрицанието и да признаят открито съществуването на социализма.

      Чрез поместените в това издание писма на Г. Георгиев до М. Михов, Г. Кирков и Г. Бакалов се разкрива още по- ярко величието на таланта, топлотата на сърцето и рядката отзивчивост на пламенния революционер-марксист.

    В произведенията на Г. Георгиев се съдържат и някои неправилни възгледи по отделни въпроси на революционната борба и оценки за събития и личности, които времето отрече. Но с това не се намалява огромното значение на предлаганото ново издание.

    Цялото творчество на Г. Георгиев, неговият беззаветно предан на социализма и работническата класа живот потвърждават забележителната оценка на Дядо за неговия най-близък другар и съратник като човек, който притежава „ум с големи аналитически и диалектически способности, владеещ немски, френски и руски език, запознат добре със социалистическото и работническото движение". То ще бъде ценен извор за изучаване и пропагандиране на онова богато революционно наследство на тесните социалисти, което и днес буди възхищение и вдъхновява.

 

 

Извадка по текста на редакторитe  с кратки съкращения.

ГАВРИЛ ГЕОРГИЕВ, Избрани произведения, Партиздат, 1971 г.