Един партиен въпрос - Гаврил Георгиев

 

                                                               I 

 

     Със започването новата годишнина на „Работнически вестник" ние считаме за наша първа длъжност да привле­чем вниманието на партийните членове и нашите съчув­ственици, на всички организирани работници върху нуж­дата от широкото разпространение на нашия боеви пе­чатен орган. Преди да се занимаем с който и да било въ­прос, който трябва да бъде осветлен и разгледан от пар­тийния вестник, за да спомогне за развитието на класово­то съзнание на пролетариата, вие трябва да се попитаме доколко на самия вестник е дадена възможността да въздействува със своята критика и осветление върху умовете на широките работнически маси. Пред многото въпроси, които засягат интересите на пролетариата, които вълну­ват партията и синдикираното работничество, на първо място ние трябва да се занимаем именно с въпроса за разпространението на вестника. Това е стар партиен въ­прос, колкото е стара и самата партия, но той си остава вечно нов въпрос, щом нашата постоянна задача е да ра­ботим за най-широкото разпространение на социалистиче­ските идеи между пролетарските маси и особено докато вестникът — нашето най-силно бойно оръжие — не е още закрепнал. Поради това и ние не бива да занемаряваме тоя въпрос с оправданието, че в партията има в момента въпроси, които повече заслужават нашето внимание. Не можем да говорим за изпълнен партиен дълг от оня пар­тиен член, който не се е достатъчно погрижил да изпълни своя дълг, преди всичко, към вестника! Не може да се смята за класосъзнателен оня работник, който не съзнава нуждата да чете вестника на своята партия и на синди­калния съюз! Ще рече, ние сме прави, когато първата статия на първия брой от новата годишнина на вестника посветяваме на въпроса за вестника, който е и първият, най-важният партиен въпрос, когато е дума за нашата пе­чатна пропаганда. 

      Партийните конгреси винаги са обръщали внимание върху нуждата от широко разпространение на вестника, като в съответни резолюции са посочвали мерките и са задължавали партийните членове да ги прилагат. Това показва, че партията в лицето на своите най-добри и пре­дани дейци винаги е съзнавала голямото значение, което разпространението на вестника има за нейното развитие, за нейните успехи, за бъдещето на работническото дви­жение у нас; ала в масата на партийните членове това съзнание още не е достатъчно проникнало; в своята прак­тическа дейност, в дейността на отделните организации и партийни членове ние в туй отношение сме остава­ли винаги и доста назад от партийните конгреси. Ние агитираме за вестника; но как агитираме? Ние често даже не се запитваме какво ще кажем да агитираме за вестника; ние придумваме, а не убеждаваме несъзнателния работ­ник в нуждата да получава вестника, ние не го заинтересу­ваме със съдържанието на последния; с една дума, въ­преки големите усилия и жертви, които полагаме и да­ваме за вестника, ние всъщност не агитираме за него. Ние пращаме дописки в редакцията, ние не си жалим даже труда да ги пишем твърде дълги и често се сърдим, ко­гато те не бъдат напечатани; в тия дописки ние описваме лошото положение на работниците от един занаят или в една местност, изтъкваме ужасната експлоатация на българските капиталисти, изброяваме честите злополуки с работниците и господарските неправди; но когато тия дописки се напечатат, когато вестникът изтъква всички тия факти из работническия живот и ги осветлява, ние не счи­таме за нужно да занесем вестника на тия работници, за които се пише, които се подканят към организиране, зоват се на борба; разкритията и дописката, осветле­нията във вестника, бичуването на господарските не­правди, насърченията към малодушните и колебливите ра­ботници, всичко това остава непрочетено от самите работници, то не минава в тяхното съзнание, не въздействува на техните умове, то си остава само на страниците на вестника, и едно от най-силните наши средства за агитация и пропаганда остава неизползувано, усилията ни за просветата на работниците отиват напразно. Обявява се някъде стачка, във вестника се дават подробни све­дения по нея, осветлява се стачната борба, стачниците се подканят към солидарност и дисциплина, апелира се към цялото работничество за морална и материална под­дръжка, цялата партия понякога се туря на крак и чрез събрания, протести, резолюции изказва своето съчувст­вие към стачниците, но всичко това остава непрочетено от самите стачници, когато именно в тоя момент следенето на вестника би допринесло много за тяхното класово самосъзнание, а заедно с това би спомогнало и за раз­пространението на вестника, защото привлеченият, заин­тересованият веднаж от него работник става постепенно негов редовен четец и абонат. Но ние именно в тоя мо­мент често съвсем забравяме за вестника. Ние свикваме събрания, държим сказки, събираме помощи, но не смя­таме за нужно масово да пръснем в събранието вестника, ние изпущаме момента, когато вестникът с най-жив интерес може да бъде прочетен и в същото време още по­вече да помогне за пробуждане съзнанието на събра­ните работници. Ние често изпускаме изпредвид, че раз­пространението на вестника не е по-маловажно, отколкото да държим една хубава сказка, да свикаме едно публично събрание; ние забравяме, че вестникът е най-добрият помощник на нашите агитатори и организатори, че най- сгодните моменти за нашата агитация и пропаганда са именно и най-сгодните моменти за разпространение на ве­стника. Последното ни се вижда като второстепенна ра­бота, която ние можем да вършим в друго време, когато именно в най-важните моменти вестникът може да бъде и най-полезен, особено при малко и при недостатъчно подготвени агитатори. Но ние не използуваме не само важните моменти за вестника, а и във всяко друго време слабо работим за неговото разпространение. Несъмнено и организационни събрания ние винаги признаваме необ­ходимостта от разпространението на вестника и въобще това е за нас твърде ясен въпрос, върху който няма нужда особено да се разисква. Но как ние разпространя­ваме вестника? Ние чакаме работници в помещението на клуба, в някоя посещавана от тях кръчма или оставаме на случайни срещи, за да им говорим за вестника. Ние не търсим срещи с тях, не отиваме във всички локали, които се посещават от тях, не им говорим при нашите екскурзии, общи срещи, събрания, вечеринки, ние не оти­ваме в махалите, дето те живеят, не ги посещаваме в до­мовете им, във фабриките, работилниците, с една дума, ние не отиваме там, дето са те, не търсим случаи да се срещаме с тях, а чакаме несъзнателните още работници сами да дойдат при нас, за да чуят какво ще им кажем за ползата от четенето и получаването на вестника, който защищава техните интереси. И, разбира се, ако ние така работим, никак не е чудно, че вестникът, въпреки осем­годишното си съществуване, още не е закрепнал и още много ние трябва да чакаме, докато той бъде осигурен материално. Но тук трябва да забележим, че така ние разпространяваме вестника не само защото недостатъчно ценим значението, което има той за партията, а защото така ние изобщо водим нашата агитация и пропаганда. Обикновено ние викаме работниците на събрание в клуба чрез възвание, при това самото възвание недостатъчно разпространяваме, но ние самите не търсим работниците, ние не се срещаме с тях, за да ги заинтересоваме и да привлечем колкото се може повече слушатели; ние не изпущаме случаи да подчертаваме, че нашата задача е да привличаме нови и нови работнически маси под нашето знаме, обаче ние не отиваме при тях, за да ги пробуждаме с нашето социалистическо слово, а чакаме те сами да дой­дат при нас, ние не отиваме при планината, а чакаме плани­ната да дойде при нас. Затова и нашите събрания обикно­вено се посещават от работници, които неведнаж са дохождали или които при един или друг случай малко или много са вече засегнати от нашата пропаганда и агита­ция. Когато партийните членове малко работят и се гри­жат за вестника, това показва, че те самите не са още достатъчно подготвени като социалдемократи, и, нао­паки — един партиен член е добър социалдемократ, ко­гато в своята дейност той не изпуща случай да агитира за вестника. 

 

                                                                 II

 

     Като социалдемократи, нашата постоянна задача е да развиваме класовото съзнание на пролетариата, да го ор­ганизираме под знамето на социалната демокрация, което ние постигаме с нашата планомерна и целесъобразна дей­ност за разпространението на социалистическите идеи, за привличане на нови и нови работнически маси в нашите редове. Но за каква планомерна и целесъобразна дейност ние можем да говорим там, дето на първо място не стои въпросът за широкото разпространение на вестника? Чрез вестника ние упътваме нашата мастна дейност, чрез него ние преди всичко и най-много спомагаме за широкото разпространение на социалистическите идеи всред работ­ническите маси, за тяхното класово самосъзнание и орга­низиране. Но как ние можем да постигаме това, когато не работим за разпространението на вестника? Всяка година на конгреса ние се занимаваме с въпроса, какво трябва да се пише във вестника, кои отдели трябва да се попъл­ват, говорим за нуждите на работническото движение, на които той трябва да отговаря, поставяме му задачи, ис­каме от него да бъде най-полезен помощник в нашата все­кидневна дейност. Но как той ще отговаря на нуждите на работническото движение, как може той да бъде полезен помощник на нашите местни дейци, когато ние самите не го разпространяваме? Не показва ли това, че ние често пъти говорим за нужди на движението, за задачи на вестника, без сами достатъчно да съзнаваме и разбираме тия за­дачи и нужда, че ние искаме от вестника всичко, без да из­вършваме малкото, което сами сме длъжни да дадем на партията? Чрез вестника ние използуваме маса факти из борбите на пролетариата, при всеки случай изтъкваме про­тиворечията между интересите на господари и работници, но какво ще допринесе всичко това за нашата дейност, ако то остава непрочетено от самите работници? Ние даваме подробни сведения за работническото движение, за по-важните събития в странство, чрез които българските работници се учат как трябва да водят своята борба от своите другари в другите страни; ние разкриваме харак­тера и стремежите на буржоазните партии; показваме как те служат на буржоазията; изтъкваме всичката тяхна вражда и омраза против класосъзнателния пролетариат, за да спомогнем за откъсването на работниците от тях и ги привлечем в редовете на тяхната класова партия; ние обясняваме от гледището на пролетарските интереси всич­ките по-важни събития и явления в нашия политически и обществен живот, за да предпазим работниците от заблуждения, с които буржоазните партии на всяка стъпка ги хранят, за да ги държат в подчинение, за да ги правят свои оръдия. Но как всичко това вестникът може да по­стигне, когато той не попада в ръцете на самите работни­ци? Чрез вестника ние се борим против жълтия печат, който със своето лесно проникване в работническите среди внася и поддържа в тях най-много заблуждения, настрой­ва ги против съзнателните работници, против освободи­телната борба на пролетариата, но нима против жълтия печат ние можем да се борим, без да отговорим така съ­що с най-широкото разпространение на вестника? Тъй че като не работим за разпространението на вестника, ние самите забавяме пробуждането на работниците, ние ги ос­тавяме да бъдат вечно заблуждавани от нашите против­ници, с една дума, ние занемаряваме една от първите наши длъжности, когато само при изпълнението на тия длъжности ние с право можем да се наричаме социалде­мократи. 

Ние често говорим за успехите на партията и съюза, като не взимаме предвид доколко тия успехи са свързани е разпространението на вестника. Ние се радваме, когато броят на партийните членове е пораснал, когато се осно­ват нови синдикати и просветителни дружества, когато получим повече гласове в изборите и пр., но като не си даваме ясна сметка как са постигнати тия успехи. Ние не можем да говорим за сигурни, трайни успехи, докато новите работнически маси, които идат при нас, не са се из­дигнали до разбирането на своите класови интереси, до разбирането на социализма, а това се постига с плано­мерна и целесъобразна социалистическа дейност. Но една такава дейност в същото време е и дейност за разпро­странението на вестника. За спечелването на нови работ­нически маси ние си помагаме именно с вестника и когато увеличението броя на нашите последователи, основава­нето на нови синдикати и дружества върви заедно с увели­чаването броя на абонатите на вестника, това показва, че ние добре сме работили като социалдемократи. Затова по разпространението на вестника ние можем да съдим за нашата дейност. Агитацията, която ние водим чрез вест­ника, е тясно свързана с цялата наша дейност. Тая дей­ност е толкова по-плодотворна, колкото повече тя е спо­могнала и за по-широкото разпространение на вестника, и, наопаки — колкото по-широко е разпространен вестни­кът, толкова по-плодотворна става и нашата дейност. Няма област в нашата партийна и синдикална дейност, дето да не се чувствува необходимостта от вестника, няма партийни задачи и нужди, при задоволяването на които да не се натъкваме на нуждата от широкото разпростра­нение на вестника. Но когато ние само признаваме това, когато ние се въодушевяваме от желанието да разпро­страняваме социалистическите идеи, а в същото време малко или нищо не правим за вестника, чрез който най- много се спомага за просветата на работниците, това по­казва за какви успехи ние можем да говорим и как криво ние разбираме нашата дейност.

Тая година се писа и говори доста в печата и на кон­греса за издаването на една притурка към вестника. Раз­бира се, това се искаше, за да може вестникът да бъде по-полезен в нашата дейност;  но това се искаше, когато вестникът завърши миналата си годишнина с дефицит, когато той далеч още не е закрепнал материално. За изда­ването на една притурка се искат средства, които ние ня­маме и които можем да имаме само чрез широкото раз­пространение на вестника. Затова вместо да издаваме при­турка, ние се принудихме, напротив, да намалим формата на вестника. Против това намаление ще се намерят може би другари, които да негодуват, но със своето неодобре­ние те ще повторят само старата грешка в партията — да искаме изменения и разширения на вестника, без да сме направили необходимото за неговото закрепване. Даже при сегашния намален формат вестникът не ще може да се издържа, ако ние малко се грижим за него. А колко малко ние сме направили за него, се вижда от това, че ми­налата година вестникът завърши едва с 2 800 абонати, когато за неговото издаване са необходими най-малко 3 500 платили абонати. Синдикалният съюз има 2 000 члена, а от тях само 707 члена получават вестника. Само от съюза, от партията и от нашите просветителни групи ние можем да имаме 3 000 абонати. Но вън от партията и съюза ние имаме още маса съчувственици, които полу­чават и могат да получават вестника, почти във всеки град вестникът може да бъде получаван в няколко лока­ла, които се посещават от работниците. Тъй че ние още сега можем да имаме 3 500 абонати, а трябва да се стремим да увеличим броя им на 4 или 5 000. Но за това се иска едно по-правилно разбиране задачите на партията и по-енергична дейност. 

Сега, при започването на новата годишнина на вест­ника, партийните другари и синдикирани работници имат  добър случай да покажат доколко те са проникнати от съ­знанието за своя дълг, доколко те са предани на делото на пролетариата, като удвоят своята енергия за разпро­странението на вестника. Това също се отнася и до наши­те просветителни групи. Когато тия групи се основават именно за пробуждането на несъзнателните още работ­ници, за подготвянето на добри социалдемократи, то една от първите техни грижи е да разпространяват вест­ника, който подготвя слушатели за техните сказки и съ­брания. Прочее, нека се надяваме, че тая година ние всич­ки ще положим много повече усилия за вестника, откол­кото досега. Ние признаваме, че вестникът е най-силното бойно оръжие на класосъзнателния пролетариат, но за­това именно не трябва да забравяме, че това оръжие не ни иде наготово, че пролетариатът сам изковава своите оръжия. Вестникът може да бъде толкова по-полезен за борбата на пролетариата, колкото повече е разпространен.

 

 

„Работнически вестник", год. IX, бр. 1, 2 — 2, 6 септември 1905 г.     

 Подпис: Г. Георгиев

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Против буржоазния печат - Гаврил Георгиев

                                                                    I

Между многобройните средства, с които буржоазията разполага, за да потиска, експлоатира и заблуждава ра­ботническата класа — печатът е едно от най-силните. Ето защо колкото повече капитализмът се развива, толкова повече и буржоазията използува това средство. От сред­ство, което трябва да служи за пробуждането и просвеща­ването на пролетарските маси, печатното слово в ръцете на буржоазията се преобръща в средство за тяхното приспиване и оглупяване. Със своите печатни органи буржоаз­ните партии най-много си служат, за да поддържат у ра­ботниците старите еснафски понятия и да прикриват от тях истинските причини на тяхното робство. Тези именно ор­гани учат работника да търпи, да понася всичките неправ­ди и произволи на господарите; този печат именно пропо­вядва на работниците, че техните интереси са „общи" и „се съгласуват" с господарските. По всички обществени и по­литически явления и събития, по които работникът би ис­кал да има едно правилно разбиране от гледището на своите класови интереси, буржоазните печатни органи му дават най-лъжливи тълкувания — те осветляват тия явле­ния и събития тъй, както се диктува това от интересите на капиталистическата класа, и по тоя начин се стремят да държат пролетариата във вечно невежество и вечно под­чинение на последната. Затова и ние виждаме как бур­жоазните партии не щадят средства, спечелени пак от труда на работника, за да издават повече вестници и да ги пръскат дори безплатно между широките работнически маси.

Но ако партийните буржоазни вестници са едно силно оръжие, насочено против интересите на работническата класа, то още повече това е вярно за ежедневния „независим" печат. Ако партийният буржоазен вестник е свързан поне с някаква партийна „програма" и дисциплина и сле­дователно е принуден да пише в духа на „партийното" гле­дище, както и да държи известна мярка в измислиците и лъжите, то далеч това не може да се каже и за ежеднев­ния „независим" вестник, за „жълтия печат". Последният е наистина „независим", но само по това, че той не се смя­та свързан с никакво „партийно" гледище. Този печат се отличава от партийните буржоазни вестници именно по това, че той се използува по чисто капиталистически начин, че той е едно обикновено капиталистическо предприятие, предмет на търговия, на печалби. Както един капиталист построява едно грамадно здание, за да има редовен месе­чен доход от наеми, така и друг капиталист основава един в. „Вечерна поща" или „Дневник" с единствената цел да му докарват печалби. Както един фабрикант произвежда такава стока, каквато се търси на пазара, така и такъв вестник дава такива новини, проповядва такива „идеи", каквито се харесват на неговите читатели. Издателят-капиталист не се интересува нито най-малко какво се пише в неговия вестник — за него е важно само каква печалба му донася; поради това колкото по-големи печалби му до­карва неговият вестник, толкова по-доволен е той, че е вложил капитала си в едно „доходно предприятие". Пе­чалбите обаче от вестника могат да бъдат толкова по-големи, колкото „по-добросъвестно" неговата редакция се приспособява към вкусовете и желанията на широката разноцветна читающа публика. И понеже тая публика се води от настроението на момента, понеже тя се влече днес подир един, утре подир друг „герой", понеже тя търси само „пресни новини" и никога не си блъска гла­вата да разбере на коя страна е истината в обществените и политическите борби, то и „независимият" ежедневен вестник иде да задоволи тъкмо тия искания и „нужди" на „читающия свят". Ето защо такъв един вестник е „не­зависим" от всяка „партийна програма"; ето защо в една седмица той може да поддържа няколко „гледища": по­следните той менява, както редакторите му си меняват ри­зите. За него е важно да долови „настроението" на широ­ката публика и според това да пише: днес против, утре за руския цар, днес за една, утре за друга партия. При това той пише по наддаване: най-много похвали раздава на оногова, който най-много наддаде. Няма измислица, няма клевета и лъжа, пред която жълтият печат би се спрял; няма заблуждение, няма реакционна идея, която тоя печат не е разпространявал и не разпространява между публи­ката, стига това да се иска от „момента". И по тоя начин той, наистина, може да има най-много читатели и абонати, всичко това го прави годен за най-широко разпростране­ние, така ние си обясняваме и факта, че „Поща" например се пръска в десетки хиляди екземпляри във всичките краи­ща на страната. Но затова именно и ежедневният „неза­висим" печат се явява и най-опасен и вреден за интере­сите на работническата класа. И наистина, като се при­способява към вкусовете и настроенията на широката публика и със своите „пресни новини", тоя печат проник­ва дори в най-затънтените кътове, дори в последното ра­ботническо жилище, и там навред той носи своята „ду­ховна храна", той разпространява своите заблуждения, упражнява своето развращающе влияние. Несъзнател­ният още работник, който, объхтан от убийствения труд, се отбива в кръчмата или се връща вечер в къщи, за да сподели оскъдния залък със своето семейство, преди да лег­не и си отпочине за другия ден, вместо да прочете вестник, който да му разкрива причините на неговата мизерия и от който да почерпи бодрост и енергия за борба против капи­талистическата класа — вместо това, чете „Поща" или „Дневник", които го приспиват с разни „шарени светове", с песни за величието на руския деспотизъм, или с площадни измислици, с най-долни клевети го настройват против социализма, против неговата собствена класа, и по тоя на­чин го правят още по-неспособен да се бори за счупване веригите на своето робство. А това именно обстоятелство отлично се схваща от нашата буржоазия и нейните управ­ници и те не се забавиха да използуват жълтия печат. Неговото широко разпространение дава възможност на буржоазията да заблуждава най-много работнически глави и по тоя начин да усилва своето господство над ра­ботническата класа. Колкото ежедневните „независими" вестници и да меняват своите мнения за тая или оная буржоазна партия, колкото те и да са продажни, в едно обаче те остават постоянни и верни на нашата буржоазия, в услугите си да приспиват работничеството, в своите хули и нападки против социалдемократическата партия.Ето защо в тоя печат нашата буржоазия намира своето най-ценно и силно печатно оръжие против нейния непри­мирим враг — пробуждающия се пролетариат. 

Вече самото появяване на ежедневните „независими" вестници е едно доказателство за усилването на нашия враг, за въоръжаването на буржоазията против нас. Да стоим бездейно против тоя печат и по тоя начин да съдействуваме на неговото по-широко разпространение е престъпление към бъдещето на работническото движе­ние. Че в жълтия печат буржоазията си изкова едно ново и мощно оръжие — това не бива да избягва от нашето внимание; ние трябва зорко да следим всичките стъпки на нашия враг, и когато виждаме, че той се снабдява с нови оръжия, нашият отговор е и трябва да бъде, че ние също трябва по-добре да се въоръжим. Ако буржоазията има вече против нас цял ежедневен печат, то нашето постоянно стремление не по-малко трябва да бъде осно­ваването на един ежедневен вестник. Но ако ние сме още слаби да направим това, то нашите усилия трябва да бъ­дат толкова повече насочени към закрепването и най- широкото разпространение на „Работнически вестник". Против буржоазния печат, покрай нашата устна агитация и пропаганда, ние трябва да противопоставим нашето печатно слово, като преди всичко залягаме, щото „Работ­нически вестник" да се чете и получава във всички фаб­рики и работилници, във всички работнически жилища.

II

Срещу най-силното печатно оръжие на буржоазията, жълтия печат, както и срещу партийните буржоазни вест­ници, ние трябва да противопоставим работническия со­циалистически печат. Ние трябва да отговорим с разпро­странението на „Работнически вестник". Ако ние оставаме надире в това отношение, така ние даваме възможност на нашия враг да се засилва още повече, защото го оставяме свободно да прониква в несъзнателните още работнически маси и със своите заблуждения да забавя тяхното про­буждане и преминаване към тяхната класова партия — со­циалната демокрация. Не само със своята долна критика и своите улични измислици и клевети против работническата партия буржоазният печат задържа работниците в старото им невежество и подчинение на експлоататорската класа, но той постига това и с оная маса от заблуждения, които ежедневно разпространява в средата на работничеството върху всички по-важни събития и въпроси. Върху великобългарските стремежи на буржоазията, върху чу­довищните разходи за военщината, върху данъчната по­литика, върху работническото законодателство, митната тарифа, учебното дело, тъпченето на политическата сво­бода — върху всички тия въпроси, в които най-живо се засягат интересите на работническата класа, буржоазни­те вестници, а най-вече жълтият печат, сеят мъгла, скри­ват истинския смисъл, истинските намерения и стремежи на буржоазията, защото целта на буржоазния печат е ви­наги да направи работническата класа неспособна да разбира и защищава своите класови интереси и по тоя начин да я привързва към „общото дело" с нейните по­тисници и експлоататори. Да противодействуваме на вредното влияние, което буржоазният печат упражнява върху работническите глави, да разкриваме заблуждения­та, които се пръскат от него, ние можем само като гово­рим на колкото се може по-широк кръг работници, като по всеки въпрос излизаме пред тях в „Работнически вест­ник" с нашата социалдемократическа критика, с нашето осветление от гледището на класовите интереси на проле­тариата. А това ние ще постигнем с проникването на вест­ника във всичките работнически среди. По тоя начин все по-широкото разпространение на вестника е една необ­ходимост за нашата партия, една от първите и последни наши задачи. Искаме ли ние, щото социалдемократиче­ската партия, както и общият синдикален съюз да се усил­ват и развиват, искаме ли да изтръгваме работническите маси от влиянието на буржоазията, упражнявано чрез нейния печат, ние трябва неуморно да работим за най- широкото разпространение на вестника и на социалисти­ческия печат.

Да разпространяваме обаче вестника, това ще каже да бъдем добри социалдемократи, да бъдем убедени и пре­дани защитници на интересите на работническата класа. Ако един „независим" ежедневен вестник се издава с един­ствената цел да докарва по-големи печалби на неговия издател-капиталист, то и разпространението на такъв вестник се явява чисто търговска работа. Капиталистът-издател разпространява своя вестник със средствата и начините на всеки предприемач, разпространява го, както всеки търговец разпространява своята „чиста", „фина" "невидена" стока. Издаването на своя вестник той почва с вла­гането на необходимия за това капитал и сетне с всевъз­можни реклами и приспособявания към чувствата и жела­нията на разноцветната публика си намира купувачи. Той слиза до най-долното умствено равнище на своите чита­тели, но колкото по-успешно издателите на ежедневните „независими" вестници си служат с тия средства, толкова по-мъчна, но и толкова по-благородна е нашата работа за разпространението на нашия вестник. Колкото повече бур­жоазният печат слиза до умственото равнище на своите читатели, толкова повече и ние се стремим да издигаме работничеството в неговото разбиране, в неговото класово съзнание. А за това се иска усилена просветителна работа от наша страна в работническите среди, агитация за вест­ника, без която е немислимо широкото разпространение на последния. На готови средства една слаба още работни­ческа партия най-малко може да разчита, за да почне из­даването на своя вестник; тя може да разчита само на съзнанието на самите работници, на предаността на своите членове към освободителното дело на пролетариата. Ето защо разпространението на вестника за нас е един въпрос на агитация и пропаганда, въпрос за пробуждането и орга­низирането на разпръснатите работнически маси. Ние издигаме тия маси до разбирането на техните класови ин­тереси, ние ги пробуждаме, като агитираме да се записват за вестника, ние ги пробуждаме и след като те започнат да четат вестника. 

Издаването на „Работнически вестник" в продължение на 8 години е едно красноречиво доказателство за съзна­нието на партийните членове, за готовността на организи­раните класосъзнателни работници да не жалят време и средства за делото на своята класа. Ако „Работнически вестник" е можел да се закрепи досега и ако тая година той има повече абонати от миналата — това се дължи на самите работници, дължи се на ония скромни, но дълбоко предани ратници за освобождението на пролетариата, които, пръснати в разните краища на страната, с въоду­шевление безспирно дълбаят под основите на капиталистическата наредба, тласкани само от съзнанието на своя дълг и вярата в правотата на социалдемократическите идеи. С такива доброволни агитатори и организатори, кои­то отделят от малкото си свободно време и се ръководят само от съзнанието, че служат на едно велико дело, може да се похвали само социалната демокрация. Но затова именно и ние, колкото и да се радваме на досегашните ус­пехи, винаги трябва да насочваме нашето внимание на­пред. Ако българското класосъзнателно работничество мо­же да се гордее, че то вече можа да издигне един свой вестник, то в същото време ние не трябва да забравяме, че постигнатото не е достатъчно. Нито за минута ние не трябва да се задоволяваме с досегашните успехи, като има­ме предвид какъв дълъг трънлив път лежи още пред нас, колко много работа още ни предстои. 

Както и досега, така и занапред разпространението на „Работнически вестник" за нас е едно вярно мерило за успеха на партията и на синдикалния съюз. Дали вестни­кът е закрепнал, ние съдим по броя не на неговите чита­тели, а на неговите платили абонати. Такива абонати обаче могат да бъдат само ония работници, които вече са се издигнали в разбирането на своите класови интереси. Такива работници не само получават вестника, но те съз­нават и необходимостта редовно да плащат абонамента си, без който вестникът не може да бъде закрепен. Работ­ник, който наистина скъпи за интересите на своята класа, за бъдещето на своята партия, доказва това, като дава на вестника своята посилна поддръжка, т. е. като пред­плаща за него. За класосъзнателния работник да следи своя партиен вестник е една потребност; както за него е необходимо да има добра храна и добро жилище, така е необходимо да чете вестника, който осветлява пътя на не­говата класа в борбата й против буржоазията. Затова и класосъзнателният работник редовно плаща за вестника, като знае, че само по тоя начин той дава възможност на партията да си създаде едно мощно оръжие и чрез него да привлича нови работнически маси. И докато вестникът няма достатъчно такива абонати, това доказва, че ние не сме направили необходимото дори за неговото закрепване. Но тъй като такива абонати ние можем да си подготвим само с неуморна агитация и пропаганда, техният недоста­тъчен брой е в същото време и доказателство, че ние недостатъчно сме работили изобщо като социалдемократи. Ето защо, когато вестникът слабо се разпространява в една местност, ние можем да бъдем сигурни, че там нашите ор­ганизации изобщо малко работят за разпространението на социалдемократическите идеи. 

Прочее, когато ние виждаме нашия враг да се въоръ­жава и чрез своя печат все повече да разпространява своето влияние в работническата среда, ние трябва да удвоим нашите усилия за разпространението на единстве­ния социалдемократически вестник. В синдикати, в просветителни групи, в публични събрания, с една дума — на­вред, ние трябва да агитираме за вестника. Като работим за основаването на нови и усилването на стари работ­нически организации, ние никога не трябва да забравяме, че широкото разпространение на „Работнически вестник" в една местност за нас не е по-маловажно от основава­нето на един нов синдикат, на една нова организация или просветително дружество.

Срещу отровата, която буржоазията чрез своя пар­тиен и особено жълт печат влива в работническата среда, за да направи от работниците една тъпа и леко­мислена сган, която безропотно влачи своето икономическо и духовно робство, ние, социалдемократите, чрез най-ши­рокото и повсеместно разпространение на нашия печат трябва да противопоставим най-силната противоотрова — съзнанието, солидарността и жаждата за борба в името на социалистическия идеал.

 

 

 

 

„Работнически вестник", год. VIII, бр. 36 и 37 — 15, 18 декември 1904 г.    

Подпис: Г. Г.

 

 

 

 

 

 

 

Една обща длъжност - Гаврил Георгиев

     Този път ние ще обърнем внимание върху значението, което има партийният орган „Работнически вестник" за нашата агитация и пропаганда, както и върху грижите, които класосъзнателните работници трябва да полагат за неговото най-широко разпространение и закрепване.

     „Работнически вестник", като защищава интересите на работническата класа във всичките й борби с буржоазията, е необходимият помощник на всичките наши агитатори и организатори. Той е незаменимо оръжие за нас там, дето ние нямаме здрави организации и достатъчно подготвени сили да водят социалдемократическата пропаганда. В такива места вестникът е първият будител на работниците, той първи донася спасителното социалистическо слово на работническите маси, пробужда у тях класовото съзнание и ги зове на борба. Там пък, дето ние имаме вече аги­татори, вестникът ги подкрепя в тяхната деятелност, ка­то съдействува за закрепването на вече съществующите работнически организации, за по-скорошното издигане на работника до разбирането на неговите класови интереси и за привличането на нови работнически маси под знамето на социалдемокрацията. Вестникът привлича вниманието на работниците върху всички по-важни прояви в общест­вения и политическия живот в страната и в чужбина, ка­то ги осветлява от гледището на социалдемокрацията; в замислите на правителството, във взаимните караници на буржоазните партии, в техните стремления, в ежедневните произволи и неправди на ненаситните за печалби госпо­дари, както и в поведението на общоделците — навред вестникът изтъква непримиримите противоречия между ин­тересите на пролетариата и буржоазията, разкрива истин­ското положение на работниците във всичката му грозота и посочва пътя към тяхното освобождение. По тоя начин „Работнически вестник" е постоянният защитник, съветник и упътвател на пробуждающите се работници. Ето защо партията и работническите синдикати имат най-голям интерес в най-широкото разпространение на вестника. От задачите, които се възлагат на него, произлизат и задъл­женията, които ние имаме към него. Колкото повече ние работим за неговото разпространение, толкова повече ние спомагаме за разпространението на социалдемократиче­ските идеи, за самосъзнанието и усилването на работниче­ската класа.

     Тазгодишният партиен конгрес/ ХІ к-с на БРСДП т.с. 1904/ реши вестникът да се издава два пъти в седмицата. С това партията, както и синдикираните работници, които прогласиха вестника за свой орган, направиха нова крачка напред. Обаче тая нова крачка ни налага толкова повече задължението всички да работим за вестника. Излизането му два пъти седмично изисква от нас с двойна енергия да поведем нашата аги­тация за него. Така ние ще докажем, че общото желание, изказано в тазгодишния конгрес, да се издава вестника два пъти седмично изразява напълно желанието на пар- гията, както и на организираните под нейното ръковод­ство работници. За да може вестникът да посрещне почти двойно по-големите си разноски, за да може редовно да се издава и за да може най-добре да отговаря на партий­ните нужди, само по себе си разбира, че партията, както и Синдикалният съюз ще направят всичко възможно, за да имаме ние занапред един наистина закрепнал вестник.

      За тая цел необходимо е преди всичко вестникът да се получава от партийните членове и от организираните работници. Всеки социалдемократ, всеки съзнателен работ­ник трябва да получава „Работнически вестник". Като имаме искреното желание да видим широко разпространен нашия партиен и общ синдикален орган, нека докажем то­ва, като първи дадем пример, като сами редовно предплащаме за него. И това ще бъде първото потвърждение, че ние наистина искаме да премахнем трудностите, с които вестникът има да се бори, и да създадем от него едно сил­ни, несъкрушимо бойно оръжие на пролетариата.

        Но едновременно с нашето лично съдействие ние трябва да обърнем особено внимание и върху нашата агитация за вестника. Ние трябва да си дадем сметка, доколко добре сме водили тая агитация и как трябва да я водим, за да имаме най-голям успех. Преди всичко ние никога не  трябва да забравяме, че като агитираме за вестника, ние с това агитираме като социалдемократи, ние в същото вре­ме печелим пролетарските маси. Затова, ако ние само препоръчваме, съветваме несъзнателния още работник да се запише за вестника, с това ние още нищо не сме напра­вили за последния, както и изобщо за социализма. Ние трябва да заинтересуваме работника, ние трябва да го убедим в ползата от редовното получаване и четене вест­ника на неговата класова партия. А това можем да напра­вим, когато ние самите сме добри социалдемократи. Ко­гато в нашата агитация и пропаганда ние използуваме всяко по-важно обществено явление или събитие, за да изтъкнем противоречията между господарски и работни­чески интереси, това е най-сгодният случай да обърнем вниманието на пролетарските маси върху вестника, върху писаното в него по същите явления и събития. Същото ние трябва да правим както в нашата поединична пропаганда и агитация, така и в нашите общи и дружествени събра­ния, вечеринки, срещи и др. Нито едно събрание, нито ед­на вечеринка ние не трябва да изпускаме, без да ги из­ползуваме за вестника, и едно добро доказателство, че това събрание или вечеринка са имали успех, е това, ако те завършват със записването на нови абонати за вест­ника. Тук нека обърнем внимание върху едно средство, което при нашата добра воля и при нашето старание съ­що с успех би можало да се използува: при всеки случай, било във време на стачка или по въпроси, които живо ин­тересуват работниците в известна местност или от изве­стен занаят, ние можем да пръснем със средствата на организациите или синдикатите безплатно между работни­ците по няколко екземпляра от ония броеве на вестника, в които се дават осветления и упътвания по същата стач­ка или по същите въпроси. Това, повтаряно при всеки случай, може твърде много да спомогне за разпростра­нението на вестника и в същото време за спечелването на нови борци в нашите редове.

       С една дума, ние трябва навред и всеки път да използу­ваме случаите както за нашето дело изобщо, тъй и за вестника. Навсякъде, дето имаме възможност да говорим на работниците, ние трябва да агитираме за вестника. Тая агитация трябва да се води постоянно, неуморно, ние ни­кога не бива да я прекъсваме. Не ще и дума, че да разпространяваме вестника по посочените от нас начини е наистина една черна работа, но затова именно само този е най-сигурният път за създаването на един закрепнал социалдемократически вестник; така именно ние ще напра­вим най-много за неговото широко разпространение, а сле­дователно и за разпространението на социалдемократиче­ските идеи във все по-широки кръгове на пролетариата. Колкото обаче и да бъде черна тази работа, от нея не се отказва, не я избягва никой социалдемократ, никой класосъзнателен работник; напротив, такъв работник с готов­ност поема върху си такива тежки задължения, защото са­мата наша борба е тежка, неравна, защото за успеха на нашето велико дело ние навред има да се борим с без­бройни спънки. Мъчнотиите, спънките, които нашите про­тивници навред изпречват по нашия път, не стряскат един социалдемократ, те му дават нова енергия и с още по- голямо въодушевление той върши това, което му налага неговият дълг. Отбягването от посочената черна работа за вестника би показало само едно, че ние самите не съз­наваме голямото значение, което има неговото широко разпространение за партията, че ние не сме проникнати от нашите длъжности за разпространението на социалдемо­кратическите идеи, за привличане на нови работнически маси под знамето на социалната демокрация, с други ду­ми, че ние самите не сме истински, убедени социалдемо­крати. С решението обаче на конгреса да се издава вест­никът два пъти седмично ние имаме прекрасен случай да докажем обратното.

 

 

 

„Работнически вестник", год. VIII, бр. 13, 25 септември 1904.    Подпис: Г. Г.

 

 

 

Нашите длъжности - Гаврил Георгиев

 

     Социалдемократът, представителят и защитникът на работнишката класа, като действува за развитие на кла­совото й съзнание, не може да остане само спокоен зри­тел в редовете на своята партия. Той живо следи нейните успехи и борба, той живее заедно с нея. Той не е без­участен към изпитанията, на които са изложени неговите другари по труд и идеи; напротив, той посвещава всички­те си сили и способности, спомага с каквото може за тър­жеството на високия си идеал.

     Човекът със социалдемократическите идеи е винаги го­тов да заема своето място в организираната и дисциплини­раната армия на милионите обездомени и онеправдани на днешната обществена наредба. Представителят на проле­тариата, въоръжен с познанията на научния социализъм, всеки час и момент се озовава там, където го вика него­вата партия. „Социалист", който прекрасно може би раз­бира нашето учение, но затворен в себе си, може да бъде твърде полезен човек, ала само за себе си; такъв един „социалист" може твърде много да се възхищава от социа­листическата партия, но сам той е мъртъв за тази партия, той не е неин член, той е социалист, безполезен за социа­лизма.

     Като социалдемократи ние имаме своите длъжности. Нашите длъжности се определят от нашия -идеал, те ни се налагат от интересите на нашата партия. Без тях „со­циалистическите убеждения" се обръщат на просто кокет­ство в кафенетата и интимните кръжоци. А кой не знае, че и най-отчаяните ри врагове умеят да кокетничат със „социализма", без това да им бърка да опитват против социалдемократите всичките средства на преследването? И наистина от простото кокетничество с нашите идеи до пълното преминаване в лагера на общия ни враг има са­мо една крачка.

     Когато нашата пропаганда има нужда от усилване, ко­гато се касае за по-трайно организиране на разпръснатите ни сили, за основаване на нова партийна група или дру­жество, за намиране средства за удовлетворение на пар­тийните нужди, за разрешаване на интересуващите ни въ­проси, за укрепване на нашите органи, тогава никой от нас не може да стои със сгънати ръце. А има ли кога ний да стоим със сгънати ръце? Не, нашата борба е непрестанна и неуморна, защото нашите тегла са нескончаеми в бур­жоазната наредба. За нас, работниците, няма време за „волност", защото във всеки час и минути нашите жизне­ни сокове безжалостно се изсмукват за охолностите на другите. Верен на нашия дълг, редом с мъките за изкар­ване на ежедневния хляб, работникът-социалист и най- малката частица от времето, което му остава, отделя за великото дело.

     И днес, 18 априлий, когато пролетариатът показва пред буржоазния свят своята мощ и смело произнася против него своята присъда, ний не забравяме да си припомним нашите длъжности, като имаме предвид, че след отпраз­нуването на великия ни ден нас очаква нова и плодотвор­на работа.

 

 

 

 „Работническо дело", год. 1 бр 4 април 1903 г., с. 231—233, Подпис: Гавр. Георгиев

 

 

За новите "дремиградски смешила" и за новите безгръбначни от политическата зоология на Майстора - Иван Ангелов

 

До влизането ми в кабинета (една труднодостъпна врата до този момент) на новия първи заместник-главен редактор (1977) бях само чувал за фиктивните отговорни редактори на „Работническо дело” - най-често обикновени трудови хора (1), поемали съдебната отговорност по Закона за защита на държавата.

Точно за един от тях Валентин Караманчев (2) ми предлагаше да напиша. И като на млад човек просто ми разказа как би написал текста самият той. Само че това, което написах, беше не по неговата, а моята „схема” и откровено, това ме притесняваше… Караманчев прочете краткия литературен портрет, погледна ме със своята (някак) особена усмивка и каза: „Е, не си го написал, както аз го виждах, но си го написал по-добре!”

Тази реплика „ходеше” с мен през целия ми живот - ще имам ли някога възможността със същото достойнство да кажа на някого: „Е, не си го написал, както аз го виждах, но си го написал по-добре!”

Слава богу, това време най-после дойде - с новия ми прочит на някогашния ми литературен портрет за Майстора:

„Той можеше да бъде какъвто си пожелае в своя живот - талантлив поет, блестящ публицист и проникновен теоретик, народен трибун и партиен водач, политик и държавник. Пожела го и стана всичко това заедно. Стана Майстора.Той можеше да бъде висш държавен чиновник, заможен рентиер, царски генерал, министър, но не пожела - защото беше Майстора.

През живота си не построи даже една къща. Измайстори собствената си партия. Живя и умря като бедняк, но беше приказно богат с любовта на хилядите си другари и приятели.

Появата му на политическата сцена беше отдавна предизвестена - от Ботев, Вазов и Алеко. Дебютът му в драмата на българския социализъм позакъсня - появи се във второ действие, четири години след Бузлуджа. И никога вече не отстъпи зад кулисите.”(3)

Ето сега казвам репликата на професионалния си живот, но през цялото време си мисля не е ли обидно да кажа това на един по-достоен от мене човек (4): по-дълбок, по-креативен, с изящно публицистично перо.

А сега пък една негова реплика: „Капитализмът не само трябва да бъде реформиран, той трябва да бъде преодолян”, ме връща към тезата на „висшия етаж” на съвременната социалистическа партия (защото това не е теза на „редовите” български социалисти) за „преодоляването на капитализма” (5) - теза на „широкия” социализъм в началото на миналия век, с която воюват и Димитър Благоев, и неговият „любвеобилен брат во идее”  - Георги Кирков:

„Партията изобилства с дребнобуржоазни глави, натъпкани със социалистическа фразеология. Чудно ли е подир това, ако идеолозите на „широкия” социализъм, т.е. на дребнобуржоазното недомислие, намерили наготово такава неустановена и податлива среда, в две години отгоре можаха да си спечелят не само правото на гражданственост, но и правото да си разиграват коня от единия до другия край на партията? …Само „широките” могат да бъдат доволни от подобно положение, в което се намира днес партията, защото само при такова положение те могат да виреят… Тяхното интимно желание е да изменят само характера на партията, но да й запазят името - като вкусна примамка. Те имат нужда само от „фирмата”. Всичките усилия… от две години насам са насочени именно към това - да обсебят „фирмата”, защото без тая „фирма” - без фирмата на Работническа социалдемократическа партия, те ще се окажат едно недоразумение в нашия живот, каквото са и в нашите редове… Няма съмнение, че една социалистическа партия, изпаднала в  подобно дередже, вече носи в себе си червея на разложението и нейната смърт е само един въпрос на времето.”(6)

…Няма да ви задавам въпроса за приликата на „онази” криза (на БРСДП, 1900 г.) с „тази” криза (в БСП, 2010 г.), макар и тази БСП да декларира, че е продължител на идеите на Димитър Благоев и Георги Кирков. Просто е излишно. А и за разлика от тогавашното „многопартийно” общество, сегашното не се интересува от „вътрешнопартийни” проблеми.

И сигурно има защо…

О, днешното общество! То има друга ценностна система. И сигурно е нормално да не припознава Георги Кирков като интелектуален двигател на социалдемократическата партия, макар да не е нормално да не познава интелектуалеца Георги Кирков, носителя на европейската култура (7), артиста и оратора Георги Кирков, талантливия публицист и сатирик Георги Кирков - Майстор  Гочо Зуляма на „Политическа зоология”, „Вълк-водач”, „Магазията на господин Фърдю Манафски” или автора на „Дремиградски смешила”.

Това общество може да помни само пикантно-недодялани епизоди, свързани с Майстора:

• за името на месокомбината в Плевен, наречен някога незнайно защо Георги Кирков;
• за изпадналото „П” от едно верую на Майстора „…обедата на социализма е неизбежна! Георги Кирков” в „червения кът” на едно училище, откъдето може да се открадне и „О”-то, за да остане „…бедата на социализма е неизбежна!” (8).

А и кому е нужна тази „Дружна песен” („песен, песен на труда”), която освен че вече не е „дружна”, в нея никой не се припознава като работник (9)?

И както е тръгнало, не само това „О”, но май всички „букви” от творчеството на Майстора ще отидат в Перловската река, захвърлени от новия интелектуален „елит”, който (в социалистическото) някога не се срамуваше да се припознае като „работник на културния фронт”!

Наистина, върху Майстора не се изсипа политическата помия на новите „дремиградски плашила”, каквато е съдбата на част от дейците на българското Възраждане, на българското националноосвободително (и социалистическо) движение; не беше демитизиран, не беше деидеологизиран.

Новите безгръбначни от „Политическата зоология” на Майстор Гочо Зуляма му избраха друга съдба - да бъде забравян, докато не бъде забравен въобще.

И действително, ако се изключат спорадичните печатни изяви на Майстора (главно на негови кръгли годишнини), той мъчително пътува към пътя на Забвението. Вярно, името му продължава да присъства, но само като „статист” в творчеството на други дейци на обществено-политическия и културния живот.

„После неговата реч е единствена в нашата литература, безподобна - написа някога политическият противник на Майстора - Симеон Радев. - Тя е една невероятна, при това безкрайно приятна смес от научно звучащи социалистически фрази, употребявани без педантизъм, сякаш с един вид иронично извинение, от популярни остроти, които отиват до зевзешки шеги, от литературни цитати, от пословици, от басни, от притчи, от думи, които са взети от кафенетата, от термини, които се срещат само в специализираните съчинения, нещо шарено, живописно, дяволито, умно почти всякога и всякога весело.”

…След всичко това си мисля: кое е по-добро - да си обруган, окалян и компрометиран, но жив в историята, или да си просто… забравян, докато бъдеш… забравен?

Къде си, Майсторе?

Къде е твоят безпощаден и безпощадно-прецизен кантар? Толкова нови „дремиградски смешила” те чакат! 

 

2011 г.

---

БЕЛЕЖКИ

1 От 45 отговорни редактори на „Работническо дело”, от които само петима журналисти, през периода 1927-1934 г. 36 лежат в затвора, но вестникът не спира излизането си. От 1939 г., когато  Работническата партия се слива с БКП и „Работническо дело” става приемник на в. „Работнически вестник” и орган на Българската работническа партия, още толкова фиктивни отговорни редактори поемат отговорността на работещите във вестника журналисти.

2 Валентин Караманчев е роден в гр. Гоце Делчев на 6 февруари 1932 г. Завършил е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Работил е като журналист в „Народна младеж” и „Работническо дело”, а така също в издателство „Народна младеж”, Партиздат и ДО „Българска книга”. Автор на книгите „Мървашки песнивец”, „Черешова задушница”, „Въздаяние”, „Елен от великата гора” и др.

3 По „Похвално слово за майстора”, из книгата на Димитър Генчев „Първоапостолите на идеала”, изд. „Христо Ботев”, 2006 г.

4 Доц. д-р Димитър Генчев (1947) работи в областта на историята, теорията и политическата практика на европейската социалдемокрация. Автор е на статии, студии и на книгите „Профили от кафене „Ландолт” (1990) и „Първоапостолите на идеала” (2006). Заместник-директор е на Центъра за стратегически изследвания на ВС на БСП и заместник-главен редактор на списанията „Понеделник” и „Ново време”. Носител е на годишната награда на Съюза на българските писатели за публицистика през 2006 г.

5 По Сергей Станишев, „Защото сме социалисти”, 2008 г.

6 Из статия на Георги Кирков за кризата в партията през 1900. По ст.н.с. д-р инж. Илия Ганчев (1943), iliaganchev.blog.bg, 2009 г.

7 През 1895 г. Георги Кирков завършва тригодишната Висша картографска школа във Виена, подобно на своя чичо и съименник Георги (Яков) Кирков, български картограф и математик, действителен член на Българското книжовно дружество, автор на първата биография на Васил Левски, издадена през 1882 г.

8 По интервю на Иво Беров с Васил Станилов, в. „Седем”.

9 По Калина Димитрова, zonabg.info, 1 май 2010 г.

 

 

 

 

 

 

Мярка по "Червения календар" на Майстора - Иван Ангелов

„Смях и пламък, сарказъм и любов, желязна мисъл и огнен ентусиазъм, цветист език, мощен тръбен глас…”

„Негов основен принцип беше: никакви, нито най-малки отстъпки на враговете на пролетарското освободително дело…”

„Сам Кирков напомня силно на апостола Левски: трезв реалист, дълбок познавач на хората, непреодолима сила на убеждението, непреклонна воля за осъществяването на поставената цел…”

„Никога един социалист не е давал на буржоазията внушения за самоубийство по тоя приятен начин, по който я увещаваше Кирков…”

Колкото и дълбока, вярна и проникновена да е всяка словесна мяра за живота, делото и творчеството на Георги Кирков, тя винаги ще стои неудобно, непривично, но и неуязвимо върху прецизния от скромност „червен кантар” на Майстора.

Думите, колкото и дълбоки, верни и проникновени да са те, никога не биха достигнали кладенеца на човешкото обаяние, на комунистическата непреклонност и вярност, на сложната и многомерна творческа същност.

Човекът, „събирателната личност” Георги Кирков, „много нервен по природа”, който „като всеки смъртен имаше своите слабости и недостатъци, но те се губеха и изчезваха пред съвършенствата на неговия ум и прелестите на неговото сърце”, съединява в себе си „скромност и неподкупна честност” с „гордото самоуважение и честолюбие”.

Човекът Георги Кирков, който „понякога избухваше сърдито”, но иначе „жизнерадостен, весел и остроумен”, владее „до съвършенство секрета, ключа, с който се отварят душите на масите”.

Социалистът Георги Кирков влиза не като ученик в движението, а като убеден привърженик на социализма. Блестящо подготвен марксист, с определен „материалистически начин на мислене”, той събира в себе си „като един фокус всички добродетели на един пролетарски водач”. Секретар-касиер на Централния комитет на партията, ръководител на Общия работнически синдикален съюз, създател на работническия печат в България, редактор на „Работнически вестник” - цялата негова „дейност беше пропита от неговите строги и непоколебими марксически убеждения”.

Скалпелните му думи „остава само едно радикално средство - ампутацията” („ампутацията” на общоделството), изречени в името на идейното единство и чистота на партията, завинаги ще запазят своята сила и острота срещу всяка проява на опортюнизъм.

Заедно с цялата партия Георги Кирков посреща Великата октомврийска социалистическа революция с огромен ентусиазъм и без колебание застава на страната на руските работници и селяни.

Георги Кирков няма да може да присъства на оня исторически Двадесет и втори конгрес на Българската работническа социалдемократическа партия, но неговото поздравително писмо до конгреса ще бъде Кирковото символ-верую:

„Дълбоко скърбя, че …съм възпрепятстван да се явя на поста си и да изпълня дълга си към партията в тоя важен исторически момент. Но аз събирам сили, за да ги дам с радостна готовност в пълна услуга на нашето велико дело…”

Народният трибун Георги Кирков - все едно къде звучи неговата реч: в работнически клуб, на улицата или на мегдан, на митинг или в Народното събрание - е реч, „един вид ироническо извинение от популярна острота, литературни цитати, басни, притчи - нещо шарено, живописно…”.

„Прогресивно-либералната и демократическа коалиция пометна….”

„Има една руска поговорка, която казва: „Любишь кататься, люби и саночки возить”, т.е. обичаш ли да имаш княз, обичай да му теглиш и масрафа…”

 „Това е то патриотизмът на буржоазията! Нейният патриотизъм не отива по-далеч от нейния интерес!…”

Творецът, за когото един негов съвременник казва: „Ако великото освободително дело на пролетариата не беше го увлякло, той щеше да бъде художник и поет”, успя да достигне онова, което се е отдавало на малцина в националната ни история - да вгради във великото освободително дело своето творчество.

Майстора, у когото „всичко беше чисто, светло и затова неговите слова звучаха като слова на апостол”, у когото думите бяха скалпел или оръжие, пръв мобилизира всички оръжия на хумора и сатирата под червеното знаме на научния комунизъм.

Писателят ще остави една незавършена повест, за да завърши изцяло живота си в преданост към партията; поетът, чиито първи стихове са посветени „Человеку”, ще остане като песен с химните си „Дружна песен” и „Работнически марш”, с които израснаха и се бориха поколения революционни дейци.

Публицистът, партийният журналист Георги Кирков, чиито умения, знания и талант са подчинени на една цел - перото да служи на партията; който диктува направо на словослагателите своите статии - „образец на борба, на класова борба”, като редактор и автор на „Работнически вестник” най-много допринася за осъществяването на онези особено важни задачи, които вестникът поставя в първия си брой: „духовното свестяване на българските работници”, тяхното „подтикване към просвета и самоосъзнаване”.

 

                    *

В тази борба, в живота на Димитър Благоев, в живота на Георги Кирков, има един знаменателен факт - „един от най-знаменателните факти в историята на партията” - сътрудничеството между Дядото и Майстора. Сътрудничество, което по думите на съвременниците им напомня сътрудничеството на Карл Маркс и Фридрих Енгелс. „В тая историческа дружба… Димитър Благоев беше умът, Георги Кирков - сърцето, духът на партията…”

Този „дух” успя да направи онова, което не успя да направи „смъртният” като всички Георги Кирков:

„Ще предприема една предизборна обиколка, та да дам едно сражение на нашите противници, че да помнят майстора си.”

…Това сражение се състоя !

 

 

 

 

ГЕОРГИ КИРКОВ - НАШИЯТ НЕЗАБРАВИМ МАЙСТОР - Георги Димитров

 

     Георги Кирков, или както ние всички го наричахме — Майстора, е най-близкият съратник на Благоев в създаването и развитието на нашата партия. Бойната и творческа дружба на Благоев и Кирков е един от най-знаменателните факти в историята на Партията.

      Наред със своята огромна обща и специална марксистка ерудиция Кирков бе едновременно блестящ оратор и полити­чески агитатор. Със своето силно и убедително слово той вдъхновяваше и завладяваше масите, както никой друг след него не е можал да прави това в такава степен. В тежките дни за нашата партия, след разцеплението й с „широките со­циалисти" в 1903 година, когато тя трябваше да си пробива път в дребнобуржоазните условия на нашата страна като са­мостоятелна пролетарска партия, в най-остра борба против опортюнистическите извращения на марксизма, агитаторският талант и неизчерпаемата енергия на Кирков изигра извънредно голяма роля. В тоя период едва ли някой друг от деятелите на нашата партия е направил така много за завоюването на надеждни позиции на Партията сред трудещите се и в обще­ствено-политическия живот в страната.

     Жизнерадостният хумор на Кирков правеше неговите речи, както и статиите му в „Работнически вестник", особено живи и действуващи с огромна сила. Неговият неподражаем сарказъм бе страшно оръжие, с което той безпощадно осмиваше и сразяваше нашите врагове.

     Незабравими са неговите съдържателни и вдъхновени речи на големите публични събрания. В парламента нямаше по-голям, по-блестящ оратор от Кирков.

     Но най-важната черта в характера и в деятелността на нашия голям Майстор бе неговата способност да подбира партийните кадри и неговата изключителна бащинска грижа да им помага в тяхното развитие. Хиляди прекрасни борци на на­шата партия дължат нему много в това отношение.

     В качеството си на секретар на ЦК на Партията от 1904 г. до 1906 г. Кирков бе едновременно и секретар на току-що образувания Общ работнически синдикален съюз. Аз лично имах през това време щастието да работя заедно с него в една малка стая на Работническия клуб като деловодител на Синдикалния комитет. И несъмнено това оказа много благотворно влияние за моето по нататъшно развитие като партиен деятел. По негова инициатива в 1906 г. аз го замених като секретар на Синдикалния съюз. По негова инициатива също така бях избран в 1909 г. за член на ЦК на Партията на мястото на тежко заболелия Гаврил Георгиев.

      Друга важна черта у Кирков беше неговата принципиалност. Аз не помня нито един случай при решаването на мал­ките и големи партийни въпроси той да се е ръководил от лични настроения и съображения.

      Кирков беше общопризнатият тактик на нашата партия. По тактическите въпроси неговата дума имаше обикновено решаващо значение.

      Разбира се, нашият Кирков, както и цялата Партия, но­сеше в себе си недостатъците и слабостите на теснячеството, представляващо догматически марксизъм. Но той заедно с Благоев бе тоя, който разбра най-добре това и много помогна за преминавенето на нашата партия върху позициите на творческия марксизъм и за по-нататъшното нейно марксистко-ленинско превъоръжаване.

     Ние изгубихме Кирков в разцвета на неговите сили и способности. Коварната болест го изтръгна из нашите редове тъкмо когато той бе извънредно нужен на Партията. Партий­ното ръководство се лиши от своя най-талантлив организатор, агитатор, оратор, публицист и тактик.

      Може смело да се каже, че досега мястото на Кирков в нашата партия остава в значителна степен празно. Ние имаме редица талантливи деятели, но никой от тях не можа напълно да замени нашия голям Майстор.

     Трудно е да се говори за Георги Кирков, без да се спо­мене за неговата вярна съпътница и най-близка помощница в течение на цели десетилетия, др. Тина Киркова. И в личния живот, и в партийната дейност тя бе рамо до рамо с него. Бъдещият биограф на Кирков ще отдели несъмнено значително място за другарката Тина, заслугите на която за нашата партия не са достатъчно известни, може би и вследствие на нейната изключителна скромност.

      Новите наши партийни поколения ще се учат винаги с несравнима полза за себе си и за Партията преди всичко от великите учители Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин, но наред с тях и от нашите собствени български великани — Дядо и Майстора — Благоев и Кирков. И колкото по-добре съче­тават своето учение у едните и другите, толкова по-голяма полза ще могат да принесат за делото на нашата славна партия, толкова по-успешно ще могат да служат на нашия народ в строителството на нова, демократична и процъфтяваща България.

 

 

15 август. 1945 г.