Тайнственият глас, който хвърля в паника фашистката власт – Христо Георгиев

 

Радио стенограми със съкращения от битката, която Марек води в националния ни ефир с глашатаите на фашизма у нас. Една от първите работи на днешните им следовници "демократи" след 1990 г. бе да премахнат паметника на Марек, да заличат името на град Станке Димитров и да го нарекат отново Дупница, колкото и неблагозвучно да е това име за всяко българско ухо. 

 

 Из книгата на проф. Филип ПАНАЙОТОВ "Двубой в ефира", Партиздат, 1975 г.

 

 На 7 октомври 1941 г. в 20 часа и 30 минути, както винаги, Радио София предаваше своя информационен бюлетин. Хиляди хора го чакаха с нетърпение - боевете се водеха за Москва. Говорителят на фашисткото радио четеше с тържествен тон: "Непобедимите немски войски стремително настъпват към съветската столица.
Изведнъж някакъв страничен глас се намеси:
"Българи, не слушайте! Нашето радио ви лъже! България е продадена на Хитлер! Фашисткото правителство иска да хвърли нашия народ в братоубийствена война срещу Съветския съюз"!
Говорителят продължаваше да чете новините все така бавно и тържествено, без да подозира, че слушателите чуват още един глас, който веднага коментира току-що прочетената информация и само с една реплика я опровергава. България, събрана в тоя час около радиоприемниците, никога не бе преживявала подобни мигове! Думите, за които затваряха и разстрелваха, сега звучаха на всеослушание по фашисткото радио! Официалните съобщения на главната квартира на фюрера биваха тозчас опровергавани. Тайнственият глас се надсмиваше над пророчествата за близкия край на болшевиките: "Трай, коньо, за зелена морава!"
И докато хиляди хора се смееха от сърце на остроумните реплики и слушаха с интерес кратките сведения за действителното положение на Източния фронт, в София, в правителствените кръгове цареше паника. Телефонът в Радио София звънеше непрекъснато. Обаждаха се от двореца, от полицията, от немската легация. След новините пуснаха шумна музика, за да заглушат страничния глас. След това изобщо преустановиха предаването - за по-сигурно. Докато решат какво да правят.
На другия ден цяла България знаеше находчивите реплики на тайнствения глас, кратките му съобщения за Източния фронт, призивите му за борба.
Така започна двубоят между българското фашистко радио и тайнствения страничен глас, който се вмъкваше в неговите предавания.
В средата на юли 1941 г. съветското правителство даде съгласието си да бъде създадена специална радиостанция за нелегални радиопредавания на български език. На 23 септември 1941 г. по поръчение на Г. Димитров Станке Димитров-Марек се срещна с А. Лозовски, заместник-министър на външните работи на СССР, заместник-началник, а след това и началник на Совинформбюро, за да обсъдят практическите въпроси по организирането на радиопредавателя.
Вечерта на 6 октомври 1941 г. Марек се сбогува с жена си пред входа на своя московски дом на ул. "Горки" номер 10, без дори да й каже къде заминава. А отлиташе за Симферопол, откъдето трябваше да предава новата радиостанция.
Още на другия ден, на 7 октомври, тайнственият глас заговори на вълната на Радио София. Но немците напредваха, всеки момент градът можеше да бъде обкръжен и превзет и Станке Димитров трябваше да го напусне. На 30 октомври 1941 г. бе последното му предаване от Симферопол. На другия ден гласът му отново прозвуча - но вече от студиото в Тбилиси.
През първите шест месеца - а това бе най-трудният период - Станке Димитров бе всичко в радиостанцията - автор, редактор, преводач, говорител. Работният му ден започваше от 10 ч. сутринта и приключваше в 3 ч. през нощта. През март 1942 г. в негова помощ включиха Теодора Георгиева Калинкова (Дора) и Антон Недялков (Володин).
"Народен глас" предаваше обикновено всяка вечер: от 18 ч. и 15 мин. до 18 ч. и 30 мин. на немски език; от 20,30 ч. до 21 ч. и от 22 до 24 ч. на български език. Подготовката на тези предавания изискваше нечовешки денонощен труд. Успехът зависеше преди всичко от своевременната и пълна осведоменост за положението в България, от мигновената реакция, от незабавното отношение към всички събития в страната и по света.
Станке Димитров-Марек говореше всяка вечер. Всяка вечер! Нищо не му попречи - нито болест (а той често боледуваше), нито непосилните усилия (цяла радиостанция с един човек). Всяка вечер в определеното време България чуваше неговия глас.

Из предаванията на радио София и репликите на Станке Димитров-Марек:

 Говорителят: Този е пътят, който ще ни направи достойни членове на новата европейска общност...
"Народен глас": Новата общност ще дойде не от хитлеристка Германия, а от братска Русия" (30 декември 1942 г.).
Говорителят: На повече от 100 събрания на първо място бе подчертана решително проявената народна воля...
"Народен глас": ...да се скъса с хитлеристка Германия!"
Говорителят: Германската офанзива в Северен Кавказ се развива успешно.
"Народен глас": Когато се слушат германските цифри, трябва да се намаляват най-малко 10 пъти, ако има въобще нещо вярно в тях.
Говорителят: В боевете при Сталинград германците се стараят да дават малко жертви.
"Народен глас": Малко ли са жертвите, когато само вчера 18 германски танка са разрушени от Червената армия само на един участък! Всяка къща в Сталинград е крепост и германците ще унищожат тези крепости само тогава, когато те бъдат унищожени.
Говорителят: В западната част напредването на германските войски продължава.
"Народен глас": "...и оставят десетки оръдия и стотици ранени и убити войници. Сталинград стои на поста си въпреки обещанията на Хитлер, че Сталинград ще падне скоро в ръцете на германците. 300 хиляди жертви даде Германия от своите орди при Сталинград!" (18 октомври 1942 г.).
Говорителят: Кратък преглед на днешните събития...
"Народен глас": Кратък преглед на днешните събития и днешно извънредно съобщение на съветското радио за разгрома на немците при Сталинград. Братска Русия започна победоносното си настъпление край Сталинград!" (22 ноември 1942 г.).
Говорителят: На северозапад от Сталинград...
"Народен глас": 15 000 германци са паднали вчера мъртви. Да изгоним германците от нашата страна!
Говорителят: С цената на големи жертви болшевиките са успели да пробият фронта...
"Народен глас": Германците търпят разгром. Нови три германски дивизии са се предали с генералите и щабовете си. Взети са вече 36 000 пленници. Героичната борба за Сталинград е нещо нечувано в световната история. Да живее Отечественият фронт!
Говорителят: Ние се борим за запазване на Европа от разрушение и унищожение...
"Народен глас": Разрушава се Европа не от съюзниците, а от Хитлер. Той разруши Белград, Варшава, Дюнкерк. Това, което върши в Англия и Русия Хитлер, сега му се върши на главата. Хитлеристите треперят за границите на Европа и плачат за изгубените мечти да господствуват в Европа. Цяла Европа се радва днес на успехите на въздушните сили на съюзниците. Хитлер е обявил война на европейската цивилизация. Той иска да превърне Европа в източник на роби. Истината - това е унищожаването на фашистите и техните лакеи. За това се борят армиите на Русия, Англия и Америка. Гьобелс и Хитлер - това са най-великите в историята лъжци!" (24 юни 1942 г.).
Говорителят: Сега ще чуете съобщението на Германската телеграфна агенция...
"Народен глас": Сега ще бъде предадена една голяма лъжа. Защо не казвате, че русите са нанесли тежко поражение на германската авиация? Драги радиослушатели! Слушайте съобщенията на Москва, а не германските, защото те са лъжливи.
Говорителят: Възможно е да е бил потопен още един кораб...
"Народен глас": Не възможно, а непременно е потопен в реката край Дървеница. И децата ви се смеят на новините, ей, байовите..." (8 юни 1944 г.).
Дочо Христов: Така нареченият Отечествен фронт в действителност е противоотечествен. С него флиртуват хора от името на своите партии...
"Народен глас": Това е гласът на българския народ. Против него ще викате!
Дочо Христов: Трябва денонощно да работим, за да се освободим от бандите. Всеки ден се залавят  и избиват бандити...
"Народен глас": На тяхно място нови ще се вдигнат! Те са наследници на Ботев и Левски и ще бъдат повече на брой и сила!

 

 

Източник: вестник ДУМА, 24 август 2017 г.

 

 

 

 

 

 

 

Спомени за Станке Димитров - Марек

Източник:  Станке Димитров – Марек, ИЗБРАНИ  ПРОИЗВЕДЕНИЯ, Издателство БКП, 1952 г.

 

Как аз работя като партиец - статия на Станке Димитров - Марек

Забележка: По това време Станке Димитров – Марек  се намира нелегално в България и подписва статиите си с различни псевдоними.

Източник:  Станке Димитров – Марек, ИЗБРАНИ  ПРОИЗВЕДЕНИЯ, Издателство БКП, 1952 г.

 

Станке Димитров (Марек) - възпоменателен лист

 

 

 

ГЕОРГИ ДИМИТРОВ

 

                                        НАРОДЕН БОРЕЦ

 

Загиването на Стефан Димитров (Марек) е за Българската комунистическа партия, за нашия народ, за нашата страна извънредно тежка загуба. Талантлив агитатор и организатор, крупен обществен и политически деец, нашият Станке — както го наричаха най-близките другари, отдаде без остатък цялата си неизчерпаема енергия и блестящи способности в служба на делото на работническата класа и на своя народ. Безукоризнен комунист, истински народен борец, той беше пламенен патриот, неуморим враг па фашизма и на великобългарския шовинизъм. Израснал в редовете на „тесняците", под ръководството на Благоев и Кирков, Стефан Димитров премина след това добра марксистко-ленинска школа и се издигна като един от най-добрите ръководители на Партията.

В 1925 година Стефан Димитров бе осъден задочно от българските фашисти на смърт. Но въпреки смъртната присъда, в течение на редица години той работи нелегално в страната и участва активно в ръководството на Партията, проявявайки необикновено мъжество, самообладание и умение. И в най-тежкия и позорен за нашата родина период — периода на германо-фашистката диктатура — нашият Станке цели три години почти всекидневно говореше нелегално на вълните на фашисткото радио София и Скопие, разобличавайки с умение народните предатели, гробокопатели на нашата родина и призовавайки непрестанно народа към най-решителна борба за скъсване с фашистка Германия и смъкване на противонародната фашистка власт. Могъщият тайнствен „народен глас", който слушаха хиляди слушатели на официалното фашистко радио, бе прекрасният глас на нашия незабравим Станке. И той, по такъв начин, помогна много за създаването на Отечествения фронт, популяризирането на неговата програма и разгръщането на  славното партизанско движение против германските завоеватели и техните български лакеи. На Стефан Димитров не бе съдено да доживее до победата на Отечествения фронт. Той бе лишен от възможността да вземе участие в строителството на нова, демократична България.

Нашата партия, трудещите се в нашата страна и целият наш народ няма да забравят никога неговите огромни заслуги. В деня на първата половин годишнина от загиването на Стефан Димитров нашата партия навежда своите бойни знамена пред неговата светла памет и се кълне да доведе докрай великото дело, за което той отдаде своя прекрасен живот, за доброто на нашия народ и процъфтяването на нашата родина.

 

Възпоменателен лист „Стефан Димитров — Станке—Марек", издаден от ЦК на БКП през април 1945 год.

 

 

ВАСИЛ КОЛАРОВ

 

                    ЕДНА СВЕТЛА ФИГУРА В НАШАТА ПАРТИЯ

 

Изминаха шест месеца и аз все още не мога да се примиря с така неочакваната и преждевременна гибел на Стефан Димитров (Марек).

Стефан Димитров беше живата връзка между разните поколения в нашата славна, героична партия. Той принадлежеше към онова крепко Благоевско—Димитровско ядро, което, попълвайки се непрекъснато с нови и нови кадри, преведе нашата партия през бурната епоха и от немногобройната някога партия на тесняците създаде днешната Комунистическа партия, която носи най-голямата отговорност за съдбините на нашия народ и бъдещето на нашата родина.

Стефан бе винаги в първите редове на борбата за болшевишкото преустройство на нашата партия. Той отстояваше страстно и талантливо линията на нашата партия против атаките от дясно и ляво. Той даваше пример на истинска партийна самокритика, когато заедно с партийното ръководство извършваше грешка. Той има безценна заслуга в подготовката на нови партийни кадри, които бяха носители на марксистко-ленинското превъзпитаване.

Стефан Димитров бе непоколебим сталинец, талантлив ученик и верен съратник на Георги Димитров. Той оказа голяма помощ на делото за укрепване на могъщия Отечествен фронт, който спаси нашата страна от катастрофа. Той бе един от най-решителните, неуморни и смели борци за нова, демократична, независима и щастлива България.

В продължение на целия си живот на пролетарски революционер Марек беше подхвърлян на преследвания и клевети. Но това само усили неговата ненавист към тираните и мракобесниците и удесетори неговата бойна енергия. Той даде рядък пример на безстрашие и храброст, когато, въпреки смъртната присъда, се върна нелегално в България и в условията на свиреп фашистки терор се отдаде изцяло в служба на Партията в един от най-трудните за нея моменти.

Марек ще остане една от най-светлите фигури в нашата партия, която, бидейки възпитана в Благоевско—Димитровските традиции, създаде цяла редица беззаветно предани на работническото дело борци и герои, много от които сложиха костите си в кървавата схватка с враговете на народа.

Неговият кристално чист живот, неговата дейност ще служи като образец и назидание за младото поколение, ще вдъхновява и въодушевява всички борци за пълното освобождение на трудещия се народ от всякаква експлоатация.

 

Възпоменателен лист „Стефан Димитров — Станке—Марек", издаден от ЦК на БКП през април 1945 год.

 

 

ВЪЛКО ЧЕРВЕНКОВ

 

                                НАШИЯТ НЕЗАБРАВИМ СТАНКЕ

 

— Трябва да не мислиш е тоя момент за нищо. Чуеш ли командата — скачай! — весело разказваше Станке през един от летните дни на 1944 година, след като току-що се беше завърнал от едно летище, дето от петстотин метрова височина той, петдесет и пет годишният, беше скочил с парашут ... За него нямаше никакви непреодолими пречки, когато се касаеше да служи на своята партия. И сякаш нямаше предел неговата кипяща енергия.

В страната се разгаряше народната борба за освобождение от кървавата и пагубна фашистка власт на германските агенти— и Станке бързаше да се втурне в първите редици на борещите се. Със същия оня младежки жар, с който някога той организираше, просвещаваше и водеше на бой дупнишките работници и граждани; с който той застана начело на нашата партия след поражението на Септемврийското въстание в 1923 година; с който в течение на дълги години учеше и възпитаваше нашите партийни кадри в болшевишки дух; с който след това, въпреки двете смъртни присъди, работи в ръководството на Партията в условията на дълбока нелегалност през 1936 и 1937 година; с който от есента на 1941 до пролетта на 1944 година по вълната на радио София той неуморно и превъзходно разобличаваше подлите германски агенти и зовеше българите на смела борба под знамето на Отечествения фронт— със същия младежки жар бързаше Станке и този път да заеме своето място в бойния щаб на народноосвободителното движение, което щурмуваше фашистката крепост.

Уви! Станке не доживя най-щастливия ден от своя живот— да види нашата родина свободна от фашизма, да види победата на Отечествения фронт.

На 26 август 1944 г., вследствие на трагична случайност, престана да бие благородното, мъжествено и неукротимо негово сърце. Нашата партия го загуби тъкмо тогава, когато той, въплътил в себе си огромен наш, български, и международен опит, закален в боевете, голям организатор, пламенен трибун и масовик, зрял политически ръководител, беше най-необходим за отечественофронтовското дело.

Примерът на безпределна преданост и вярност към нашата славна партия, на изумителна енергия и бодрост в денонощна работа за нейния успех, който ни остави като завет нашият мил и незабравим Станке, ще бъде винаги пред нас, за да удвоява нашите усилия в общата борба за победоносното тържество на Отечествената война, за пълното унищожение на фашизма и изграждането на нова, свободна, независима, демократична и силна — отечественофронтовска — България.

 

Възпоменателен лист „Стефан Димитров — Станке—Марек", издаден от ЦК на БКП през април 1945 год.

 

 

 

ВЛАДИМИР  ПОПТОМОВ

 

                                  ЛЮБИМ РАБОТНИЧЕСКИ ТРИБУН

 

Когато след първата световна война в нашата страна започна невиждан подем в работническото движение и силите и влиянието на нашата партия растяха не с месеци, а с дни, Станке Димитров израсна като един от най-популярните наши млади работнически дейци.

Способностите и талантът на Станкето разцъфтяваха особено ярко в периоди на остри борби. Тогава неговата неизчерпаема енергия се удвояваше и по лицето му се изписваше едно задоволство, което като че ли говореше на всички: „Ето, сега разбирам, че живея". Такъв аз го наблюдавах в качеството му на организационен секретар на ЦК през 1924 год., във времето на кървавата цанкова реакция. И в последно време, преди неговата трагична смърт, Станке Димитров се нагърбваше с такива трудни задачи, за които се изискваше физическа издръжливост, несъответстваща на неговата възраст.

Енергията и работоспособността на Станкето бяха действително неизчерпаеми. Един стар другар много справедливо го оприличаваше на една навита пружина, която чака само да я докоснеш, за да развие колосална енергия.

Станкето бе известен между работничеството в цялата страна. В Дупнишко, Кюстендилско, Горно Джумайско обаче той бе най-популярният вожд и трибун. Работниците не само го обичаха, а просто го обожаваха. Всички се гордееха с него и го сочеха с пръст: „Ето това е Станкето" — показваха го те на младите другари, както се показва една рядка забележителност.

Като депутат в парламента Партията възлагаше на Станкето да говори по най-парливите въпроси, дето трябваше да се преодолява вълчият вой на реакционните депутати. Известно бе и на наши, и на противници, че никой не можеше да надвика и надговори Станкето. Неговият глас бе силен, звънлив  и пронизващ. Той не говореше, а стреляше с картечница. Всички опити за апострофиране бяха задушавани от този глас-стихия.

Станкето не се водеше в своите речи от правилата на общоприетата ораторска школа, според която отначало трябва да се почва бавно, с нисък тон, за да се стигне към края на речта до апогея на силата. Станке имаше своя школа. Той веднага откриваше ураганен огън и продължаваше огъня до края на речта си, не оставяйки необстреляно живо място. Речта на Станкето плющеше като бич по главите на реакционерите и фашистите. Нашите бурно му ръкопляскаха. Сражението биваше спечелвано.

Българското работничество никога няма да забрави смелия борец, пламенния трибун на пролетарското дело, любимия Станке Димитров.

Станкето изчезна от нашите редове. Изгубихме един смел борец против фашизма. Неговото място дълго още ще остане празно. Но знамето на борбата против лютия враг на свободолюбивото човечество — фашизма, което той с такова мъжество и достойнство високо държеше, се подема днес от хиляди и хиляди нови борци-отечественофронтовци, готови на всички жертви, за да доведат борбата до победоносен край и да изградят демократична, силна и щастлива България.

 

Възпоменателен лист „Стефан Димитров — Станке—Марек", издаден от ЦК на БКП през април 1545 год.

 

ГЕОРГИ ДАМЯНОВ

 

                                        ПРИМЕРЕН ПАРТИЕЦ

 

Изминаха се шест месеца от трагичната смърт на др. Стефан Димитров (Станке). Загина един от най-добрите синове на нашата славна Комунистическа партия.

Цели тридесет години, вътре или вън от България, Станке бе на бойния пост. Той непосредствено участва в ръководството на борбата или отвън оказва най-активна помощ на движението.

През време на първата империалистическа война той води непрекъснато разяснителна работа в средата на всички войници, с които е в допир, разобличава завоевателните цели на войната. По-късно, през септември 1918 година, той взема най-активно участие във войнишкото въстание — в радомирските събития. След свършване на войната той е начело на борбите на дупнишките работници. Паметни са въоръжените демонстрации на дупнишките работници. Начело на тия борби стоят славният кмет на Дупнишката комуна др. Коста Петров и др. Станке. Като народен представител от Комунистическата партия той е постоянно сред народа, той е един от любимите оратори при всички акции на Партията от онзи период.

След поражението на Септемврийското въстание др. Станке е в състава на нелегалния Централен комитет, той е неговият секретар. Той заработва енергично за събиране на разбитите сили на Партията, води енергична работа за преустрояване на Партията при нелегалните условия, за събиране силите, за продължаване борбата срещу фашисткото иго. Събитията от 1925 год. го заварват вън от България. За революционна дейност в страната др. Станке е осъден на смърт задочно. Това обаче не смущава пламенния борец и революционер. Той работи неуморно по подготвяне кадрите на Партията, които са вън от България. След поражението, нанесено на Партията през 1934 година, въпреки напредналата му възраст и двете смъртни  присъди Станке е отново в страната. Той е автор на отвореното писмо на ЦК от 1935 година, с което Партията открито посочи причините за поражението. Цели три години, при страшно трудни нелегални условия, др. Станке, следвайки напътствията на др. Димитров, ръководи Партията, преустройва нейните редове, събира нейните сили.

Когато хитлеровите пълчища окупираха страната и я превърнаха в плацдарм за нападение против Съветския съюз, др. Станке застава начело на народната радиостанция и цели две и половина години умело разобличаваше предателската политика на филовци и божиловци, оказваше примерна помощ за политически правилното ориентиране на борбата на народните маси против фашизма и помогна твърде много за разгръщане на партизанското движение в България. В навечерието на 9 септември др. Станке се отправя за България, за да вземе непосредствено участие в борбата за смъкване на фашисткия режим и установяване на новата народна власт. Трагичен случай му попречи да се възползва от плодовете на победата.

Партията загуби един прекрасен организатор, пламенен пропагандист, болшевик, любим от всички ни другар. Другарят Станке загина, но делото, за което той се бори повече от 30 години, се намира в надеждните ръце на стотиците хиляди, които вървят твърдо по неговите стъпки.

 

Възпоменателен лист „Стефан Димитров — Станке—Марек“ издаден от ЦК на БКП през април 1945 год.

 

 

РУБЕН ЛЕВИ

 

                                  СТАНКЕ ДИМИТРОВ—МАРЕК

 

И днес, повече от шест месеца след трагичната смърт на нашия любим и непрежалим Марек, ние все още не можем да свикнем с мисълта, че той, Станке, ни напусна завинаги.

В лицето на др. Станке Димитров—Марек нашата партия и цяла отечественофронтовска България изгубиха един от своите най-видни, най-енергични и най-вдъхновени ръководители. Може смело да се каже, след смъртта на Благоев смъртта на др. Марек е най-голямата загуба, която постигна нашата партия.

Другарят Марек беше блестящ организатор, незаменим пропагандатор, проницателен политик, великолепен другар. Той обладаваше прекрасните качества да се ориентира и в най-сложната обстановка, да начертае правилна линия, да убеди окръжаващите го в правилността на тази линия, да ги сплоти около себе си и ги вдъхнови на борба за провеждането на тази линия.

Другарят Марек ненавиждаше с всичката сила на своя горещ и борчески темперамент германо-фашистките завоеватели и на борбата срещу тях той посвети последните 10 години от своя живот. А когато хитлеристките банди запалиха пожара на втората световна война и нападнаха вероломно Съветския съюз, др. Марек стана един от най-горещите борци за осъществяването на издигнатата от др. Георги Димитров спасителна идея за Отечествения фронт и за разпалването на борбата срещу германските поробители и техните български агенти. В продължение на повече от две години „народният глас" на др. Марек будеше, зовеше и повдигаше неуморно нашия народ на свещена борба срещу хитлеристките людоеди и техните български агенти.

В последните месеци на своя живот др. Марек проявяваше страстно желание да се върне в България и вземе още по-активно и непосредствено участие в борбата за победата на Отечествения фронт. В своите писма до другарката си Регина той споделяше неизразимата радост, че се връща в „обетованата земя", в България, дето ще може отново да се хвърли в борбата с всичкия устрем на своята младежка душа.

Уви! Трагичен случай попречи на изпълнението на тази заветна мечта на др. Марек. Партията се лиши от един от най-добрите свои ръководители.

Целият живот на др. Марек — живот в служба на Партията и народа, както и неговата предивременна смърт ни призовават да продължим с още по-голяма енергия, сила и ентусиазъм борбата за построяването на нова, свободна, благоденстваща и силна България.

 

Възпоменателен лист „Стефан Димитров — Станке—Марек", издаден от ЦК на БКП през април 1945 год.

 

Маркс 200 !!! – Александър Димитров

През изминалата 2017-а отбелязахме паметна годишнина - 150 години от написването на „Капиталът" от Карл Маркс. Днес, година по- късно, ни застигат още две паметни годишнини - 200 години от рождението на великия философ и 50 години от паметната 1968 г. Нека не ни учудва заглавието МАКХ200, това не е наименованието на поредния модел терминатор от едноименния филм, а кодът сечение на изброените паметни го­дишнини.

Не е учудващо, че по света двестагодишнината на Маркс се отразява широко, масово се обсъждат неговите идеи, преосмислят се, възхваляват се, за­клеймяват се, но със сигурност не се подминават. По целия свят, буквално на всеки континент и поч­ти във всяка страна бележитата годишнина беше повод за организиране на конференции, симпозиу­ми, паметни събития и др. Невъзможно е да бъдат обхванати стотиците събития, но в кратък преглед можем да проследим някои от най-значимите, за да се придобие по-ясна представа за значението на ве­ликия философ в модерната епоха.

Още в началото на 2018 г. Бюрото на фондация „Фридрих Еберт" в Лондон обяви настоящата го­дина за Година на Маркс и представи програма от събития и конференции, които да бъдат реализи­рани с помощта на бюрото на фондацията в Рим. Цялостната концепция се подготвя под наслова „Капитализъм завинаги — или все още има утопии с ляв потенциал? "

Във Викторианския колеж по изкуства в Австралия се проведе една от най-мащабните конференции изобщо. В рамките на четири дни бяха обсъдени над 90 теми в 15 тематични направления. Ветрилото на дис­кусиите е толкова широко, че започва от класически въпроси като „Как марксистите разбират класата" и се стигне до „Работните места на XXI век: синдикализиране на работниците в Амазон ".

Подобно събитие организираха и в Китай. Под патронажа на държав­ния глава Си Дзинпин в Пекин се проведе Вторият конгрес по марксизъм (посветен на годишнината от рождението на Маркс). В него участваха над 300 изследователи, критици и последователи на марксизма, а самото събитие бе съпроводено от 17 съпътстващи форума. Това без съмнение е панел, който интернационализира дебата около конструктивния социали­зъм, разбирането и актуалността на марксизма, а и до известна степен на радикалната философия по принцип.

Безспорно най-наситена със събития по темата си остава Европа, къ­дето годишнината бе отбелязана във всяка една държава. Наблюдаваха се нарочно създадени изследователски конгломерати, където фондации (1), институти (2) и университети (3) провеждаха общи събития, каквото е „Мислейки за Маркс днес". Мащабната конференция ще се проведе през октомври (4-6) 2018 г. в Мадрид и ще обхваща 15 тематични направления, в които Маркс е творил. Наред с подобни събития се подготвят и провеж­дат изложби, четения, специални издания, които се издават от някои от най-големите издатели, а много списания подготвят специални броеве, сред които „Теория и борба" на Марксовата мемориална библиотека, бъл­гарското „Ново време", английското „ Социалистическа алтернатива" и др.

Дори в САЩ Маркс беше почетен подобаващо. Германският истори­чески институт във Вашингтон организира симпозиума „ Маркс на 200 ", като подобни събития бяха реализирани и от отделни университети в стра­ната. Най-силно впечатление направи медийното отразяване, включител­но и сред най-рейтинговите вестници, телевизии и предавания. Може би най-голям интерес събуди статията на проф. Джейсън Бейкър в „Ню Йорк Таймс" със заглавие „Честит рожден ден, Карл Маркс. Ти беше прав!"

 

Бележки:

Фондацията по марксистки изследвания, фондация „Европа на гражданите", „Трансфор­мирай! Европа", фондация „Роза Люксембург"

Евро-средиземноморският институт

Мадридският университет

 

 

Източник: списание „Ново време”, бр. 4-5, 2018 г.

 

 

 

 

 

 

Вечно неудобният Георги Димитров – Александър Симов

Тези дни, признавам си, се отдадох на любимото си забавление - четенето на български десни медии. А там попаднах на истинско торнадо от стонове, въздишки, плюнки и мелодраматични хълцания по адрес на БСП. Поводът беше, че Корнелия Нинова е казала, че делото на Георги Димитров е незаличимо, че Драгомир Стойнев е уважил празника в Ковачевци, а и че много социалисти из социалните мрежи пишели възхвали на Героя от Лайпциг. Неонацисткият сайт "Фактор", за който един мой познат проницателно отбеляза, че всичко различно от Адолф Хитлер за тях е комунизъм, дори се бе опитал да изкове присъда и тя звучеше така: "Днес БСП отново демонстрира нагледно, че не е мръднала и на милиметър от времето, когато се наричаше БКП". А под тези статии десните орки се бяха разкипели и изсипваха тонове словесна помия по паметта на един голям човек.

Откровено си казвам - тази злост не само не ме ядоса, но дори ми подейства вдъхновително. Георги Димитров продължава да е неудобен, а това е най-сигурният признак за политически живот. Той предизвиква кипеж, страсти и емоция, което показва със сигурност, че има още какво да търсим като символ, поуки и насоки в неговото дело, че има какво да даде на нашето поколение, а и на хората след нас. Политическите мъртъвци не предизвикват спорове, а останалите завинаги в миналото не вдигат обществения градус. Дори днес е точно обратното. Войната срещу Георги Димитров се ожесточава с всеки изминал ден и медийните изблици като описаните го доказват. Доказва го между другото и родната му къща. Живея на около 300 метра от нея и виждам как някоя злодейска и подла ръка постоянно се опитва да оцапа паметната плоча на Димитров, което е израз на маниакална ярост. А какво, ако не война с паметта беше и взривяването на Мавзолея, пърформанс, който се обърна срещу своите автори и разруши политическите им кариери?

И заради това днес, ако искаме да правим автентична равносметка на времето, ако искаме да бъдем истински социалисти, трябва не да крием нашето преклонение пред Георги Димитров, а да се запитамe - какво в неговите идеи предизвиква толкова безсилна злоба, че е съвсем очевидно, че тя прикрива страх. С какво Димитров е страшен за обществената подлост на времето ни и за държавата ни, която от десет години е затънала в стабилност, "геополитически успехи" и политическо безвремие?

В образа на Димитров винаги ме е изумявала неговата огромна енергия, хъс и политическа харизма. Ние и до днес продължаваме да помним неговия подвиг на Лайпцигския процес, за това как битката му с Гьоринг се превръща в първото и единствено за много време след това поражение на нацизма, за неговите усилия като шеф на Коминтерна за създаването на народен фронт, за героичните му усилия за възстановяване на България след Втората световна война. Но ми се струва, че България бе върната назад в своето политическо и еволюционно развитие до такава степен, че днес трябва да се опитаме да възстановим и образа на Димитров като ръководител на стачки, като отдаден борец със социалната несправедливост, като непримирим водач на народното недоволство срещу бедността, неравенството, ниското заплащане. Нали именно Димитров е един от ръководителите на политическата стачка на транспортните работници през 1919 година, недоволство, което разтърсва тогавашна България и показва, че Комунистическата партия има изключително силно влияние сред работниците и е готова да води докрай битката за тяхната защита. Но тук има интересен детайл, който не трябва да изпускаме. Битката за социални права може да бъде истинска и автентична, само ако е част от проект за реална промяна на света. В противен случай левицата стига до днешната си ситуация - да вярва, че като сложи по пет лева към пенсиите отгоре това ще се брои за социална политика и ще бъде оценено на следващите избори.

Никога не става така.

Левият човек иска проект за бъдещето, да знае, че политическото действие има за цел да промени радикално страната, а няма да се впише в статуквото и в олигархичната мъглица, която задушава всичко наоколо. Точно този урок трябва да научим от Димитров и от комунистите от неговото време. Тяхната битка има спадове, обрати, конфликти, но е битка с ясна цел и смисъл.

Те искат социализъм и точка.

Точно това дава енергия на Димитров да напише една статия, която много обичам "Единен фронт или класово сътрудничество". В нея виждаме неговия истински образ - кипящ от енергия, политическа страст и стратегическа мисъл. Той формулира идеята за "единен фронт на труда" като начин за осъществяването на конкретни социални цели. Но този единен фронт не е вписване в системата, а е опит за нейното разтърсване. Той не е подчиняване на политическото статукво, а възможност на същото това статукво да бъде демонстрирано, че промяната идва с бързи стъпки.

Именно в този текст виждам онзи автентичен ляв пламък, който ни е така необходим днес, защото той представлява един манифест на непримиряването,  на постоянната съпротива. В него е описан механизмът на политическо въздействия на елитите и паническите им действия в ситуация на криза. Когато кризата почука на вратата, същите тези елити бързат да се разтапят от красиви приказки и социални обещания. Точно така се случи през 2008 година, когато голямата световна криза дойде като наказание за годините на безмерна алчност. Спомнете си само какви прекрасни обещания бяха изсипани, но когато днес ситуацията се поправи, всички светли приказки бяха забравени. Димитров си дава ясна сметка за този процес и заради това ненавижда до дъно Социалдемократическата партия в онзи миг, защото тя е формация, която е избрала колаборацията. А той прекрасно знае и вижда механизмите на експлоатацията. Богатите никога не отпускат доброволно социални привилегии. Те не подлежат на договаряне и преговори. За тях се стачкува. За тях се воюва.

Ние днес като общество сме забравили как сме постигнали малкото останали социални благини. Като правото на два почивни дни. Или на 8-часов работен ден. Като минималната работна заплата. Ако кажете на някой от десните градски лумпени, че дължи това и на Георги Димитров, той сигурно ще изхърка възмутено, но историята обича да бъде иронична.

И нека не ви изглежда пресилено, но съм убеден, че част от битката срещу Димитров днес е именно опит за задушаването на всяка социална алтернатива в зародиш, опит за спиране напълно на социалистическото мислене  и изолиране на младите поколения от идеята за промяна. Вместо промяна днес им подхвърлят някакви изхабени дъвки за "капитализъм с правила", идеята, която би докарала Георги Димитров до смях. Правилата дойдоха в капитализма като функция на лявата борба. Иначе сам по себе си той е като отвързано чудовище, което премазва човешки съдби и точно заради това Димитров толкова настоява всички работници като един да излизат на улиците, за да се противопоставят.

Днес, уви, България е социално разгромена държава. От нея е изтръгнато дори елементарното усещане за солидарност. Отделни прослойки излизат на улиците, но гласовете им остават гласове в пустиня. Синдикатите са се превърнали в продължение на властта, а синдикалните лидери умират да се снимат с премиера и го предпочитат пред снимките с миньори или шофьори. Ето защо хора като Димитров са опасни в сегашната ситуация. Те разрушават идиличните представи за класовото сътрудничество и описват света такъв, какъвто е. Това е освобождаващо усещане. И ми се струва, че българската левица също не бива да се бои днес от този речник. Диагнозата трябва да се казва в лицето и то с истинските думи. БСП трябва отново да открие смисъла в острата социална битка, защото това е единственият начин левицата да върне доверието в себе си. Разбира се, прекрасно съзнавам, че преди да направим това трябва да се справим с класовите колаборационисти в нашите собствени редици, защото и до днес ми е трудно да повярвам, че един милионер знае как да се бори за правата на тези, които експлоатира.

Георги Димитров е опасен и за нововъзникващия фашизъм в страната, който статуквото определено толерира. Достатъчно е да видите кои са част от имената на Паметника на жертвите на комунизма, за да ви стане ясно каква държава е България днес и наследниците на кои се опитват да превземат учебниците по история на абордаж. Точно заради това пред очите ни се прави огромен опит Георги Димитров да бъде изчегъртан от историята или да присъства в нея единствено като карикатурен и зловещ образ. И технологията на това демонизиране е достатъчно ясна - автентичните мисли и трудове на Димитров са захвърлени в мазетата на библиотеките, а всякакви псевдоучени на грантова издръжка редовно се опитват да изнасилят историята. Това е протофашизъм и Димитров щеше да го знае най-добре. Защото той никога не е имал заблуда за автентичната природа на това социално зло, което беше на път да унищожи Европа. Винаги е схващал механизмите за действието му. И веднага давам пример - в един доклад на Димитров от 1935 година попаднах на описание на фашизма, което може да разтресе човек: "Фашизмът хвърля народа в лапите на най-корумпираните, продажни елементи, но говори пред тях, че искат „честна и неподкупна власт”. Спекулирайки с дълбокото разочарование на масите от правителствата на буржоазната демокрация, фашизмът лицемерно негодува против корупцията..."

И само си помислете колко пъти напоследък сте слушали за битката с тази корупция и то от хора, които са потънали до ушите в афери и задкулисие. И това е интернационална схема. Нима в Украйна на власт под булото на антикорупционна революция не се промъкнаха злодеи, които запалиха живи хора в Одеса?.

И казвам това, защото в името на Димитров днешната българска левица трябва да води битка за историята. Фактът, че БСП проспа историческия реваншизъм на 90-те години и до днес е най-голямата отворена рана на партията. А всъщност именно там се води истинската борба за смисъла от съществуването на България. И ние трябва да спрем попълзновението на този прикрит фашизъм, който днес се опитва да подпише реабилитацията на десетки чудовища от нашето минало и да им даде документи за ангели.

Това е другата част от нашето статукво, което няма как да приеме Димитров. Защото той им е направил рентгенова снимка.

Той ги е видял ясно.

И нещо повече - той вече един път ги е победил.

Те няма да забравят това и неговата победа ги ужасява.

Защото пътят на Димитров всъщност е пътят на една победа.

Призовавам ви никога да не забравяте това.

 

 

 

 

Източник: блог на автора, 18.06.2018  

 

 

 

 

 

 

 

 

Георги Димитров е наш безценен национален капитал - Крум Василев

 

Тече осемдесет и петата година от зловещата и паметната 1933-та. Годината, в която хитлеристите се добраха до властта в Германия и започнаха кървавата си вакханалия срещу човечеството. Но същевременно това е годината, в която Георги Димитров им нанесе първото поражение и както никой друг прослави България.
Лайпциг 1933-та, процесът на века. Месеци наред световните телеграфни агенции, радиостанциите, вестниците описват в подробности двубоя между наперените гаулайтери и смелия българин антифашист. Възхитен, светът следи как Димитров от обвиняем става обвинител. С примка на шията, но с безстрашие и желязна логика той доказва, че на 27 февруари 1933 г. Райхстагът е опожарен от хитлеристите с цел да набедят и поставят извън законите силната тогава Германска комунистическа партия.
"Процесът с оглушителен трясък излиза от релсите", "Моралното мъжество на Димитров разбива на пух и прах цялата куклена обстановка на фашисткото мъчилище, наречено съд", "Достойнството изглежда вродено у този българин" - такива заглавия и оценки пълнят световната преса.
Двубоят в Лайпциг достига своята кулминация на 4 ноември, когато Хитлер изпраща в съда като "свидетел" Гьоринг, своя пръв министър, а в действителност пръв подпалвач. Задачата му е да спаси провалящия се процес. Резултатът - още по-голям провал. Притиснат от Димитров с трудни въпроси, Гьоринг изпуща нервите си и крещи: "Ще се разправя е вас, само да излезете от съдебната зала! Вън, подлец!"
Нацистът Бюнгер, председател на съда, изпълнява нареждането на началника си, полицията извежда Димитров. Незаглушени обаче остават и литват по света думите му: "Вие се боите от моите въпроси, господин министър!"

 

Световната преса гърми: "Съдът си направи харакири, понеже му липсваше смелост да отстрани от залата не Димитров, а Гьоринг", пише в. "Телеграф". "Тая схватка на Димитров с Гьоринг е страница от историята на човечеството. Димитров победи и целият свят се преклони възхитен пред неговата победа", написа Юлиус Фучик. "Човекът, който стои там, в Лайпциг, пред позорния съд горд, смел, несломим, ще остане да живее като един от героите на това тъмно време", писа "Арбайтер цайтунг". Предвиждането на австрийския вестник се сбъдна. Доказателства? - Многобройни. Ето само две:
Годината е 1943-та. Втората световна война е в разгара си. От Лайпцигския процес са изминали 10 години, достатъчен срок, за да бъде забравен. Не! 250 най-видни интелектуалци на САЩ отбелязват годишнината със специална декларация във в. "Ню Йорк Таймс". В нея заявяват: "Ние почитаме името и храбростта на Димитров. Неговият велик глас освети фашисткия мрак." Следват подписите на Алберт Айнщайн, Артуро Тосканини, Лилиан Хелман и още, и още - 250 имена на най-видни мъже и жени, цветът на тогавашна Америка.
Годината е 1982-ра, денят е 18 юни. Навършили са се 100 години от рождението на Георги Димитров. В родното му село, затънтеното Ковачевци, са се стекли хора буквално от цял свят. 148 представителни делегации! Дошли са да засвидетелстват почитта на управляващи и нелегални партии, на революционни движения и народни фронтове, на международни организации, на цели държави към паметта и делото на Димитров. Човекът, чието име стана синоним на смела борба срещу фашизма и на беззаветно служене на великия комунистически идеал.

Името на Димитров е живо и днес, доказателствата са много. Обаче "тъмното време", за което пише австрийският вестник, не е отминало. Гьоринг има приемници, които искат да изтрият от историята името на победителя от Лайпциг. За срам български, в противоречие със здравия разум, но в съгласие с бесния антикомунизъм и дивите балкански нрави, най-дейни са приемниците на Гьоринг в България. Докопали след 1989 г. властта, надянали си маската на борци за демокрация, те разграждат нашата държава не само материално, но и духовно. Великанът на духа Димитров и в гроба страши иванкостовци и евгенибакърджиевци, взривяването на Мавзолея през 1999 г. беше за тях само начало.
Годината е 2018-а. В края на май реших да обиколя Димитровските места в София и Ковачевци, докато все още ме слушат 93-годишните ми нозе.
Най-първо - гроба на Димитров. Слизам на последната, Орландовската трамвайна спирка. Тръгвам във вярната посока, зная, че гробът е на стотина крачки, посещавал съм го неведнъж. Въпреки това се измъчих, докато го открия - затулен сред джунгла от бурени и саморасли храсти. Дори най-тясна пътечка не води до него. Със съзнанието, че вършиш светотатство, принуден си да стъпваш върху други гробове, за да стигнеш до гранитната плоча с гравиран портрет и надпис: Георги Димитров, 1882-1949. Самият гроб не е запуснат, грижлива ръка е засадила пред плочата здравец. Но ако не знаеш точното място или ако някой не те заведе - няма да го откриеш.
Питам се наум: Не може ли някаква табелка, някакъв знак, поставен на най-близката алея, да сочи къде почива прахът на великия българин? Струва ми се, че дочувам отговор: Не може. Не разрешават иванкостовци и евгенибакърджиевци. Окопали се във властта чрез разни партии и партийки, те искат да заличат всичко, което напомня за Георги Димитров. Тръгни към ул. "Опълченска" и ще се убедиш.
Тръгвам. До къщата музей "Георги Димитров" на ул. "Опълченска" 64 се стига лесно - и с трамвай, и с метро. Но да се влезе в нея не може. Заключена е от много години.
Гледката е угнетяваща. Скромната едноетажна къща, в която Димитров е живял 35 години, се руши. Дворът - буренясал. Прозорците - затлачени от прах и паяжини, невъзможно е да се види какво има вътре. "Само бумажки!" - пояснява ми служителка от съседния, отлично поддържан Национален политехнически музей, който се радва на щедро финансиране: 548 000 лв. от Брюксел и 86 000 лв. от Министерството на културата - това прочетох на специална табела пред музея. И се питам наум: не може ли Брюксел и София да отделят нещичко и за къщата музей "Георги Димитров"? Не може, отговаря ми онзи глас. Плановете за нея са други.
Не е трудно да се досетя какви ще да са въпросните "други планове". Мраморната паметна плоча върху стената към улицата е счупена от единия край. Счупен е и прозорецът до нея, в двойното стъкло зее дупка. Няма нищо по-лесно следващият хулиган да хвърли вместо камък клечка кибрит, "бумажките" ще пламнат като барут. Една ли сграда, паметник на културата, изчезна по този изпитан сценарий, за да освободи от нежеланото си присъствие апетитен терен? А в дадения случай - и за да се премахне ценен свидетел за живота и делото на един великан, когото лилипутите ненавиждат. Всичко подсказва, че смъртната присъда над къщата музей "Георги Димитров" в София е произнесена. Нейното предизвестено убийство по един или друг начин ще стане факт. Как бих искал да бъда опроверган!
С надежда да видя по-различна картина поемам към Ковачевци. Чул съм, че там "грее по-друго слънце", защото след 1989 г. общинската власт се държи от социалистите.
Срещу билетче за 3 лева приличен автобус ме откарва от София до Радомир - 40 километра. За следващите 20 километра до Ковачевци наемам такси, някогашната автобусна линия е закрита.

 

 

Родното село на Димитров, потънало в зеленина, ме посреща с кристално чист въздух, с тишина и с център, който, поне на пръв поглед, изглежда като изваден от рекламен туристически проспект. Добри са били архитектите, добри са били и строителите преди 60 години, щом като няколкото сгради и преди всичко централната - Домът паметник "Георги Димитров", са запазили достолепието си. Но веднага подчертавам: за да не споделят и те нерадостната съдба на къщата-музей на ул. "Опълченска", заслугата е на ръководителите и жителите на Ковачевската община. Те не се предават въпреки противодействието на държавните органи в София. А противодействието е тотално. Село Ковачевци е зачертано от списъка "Сто национални "туристически обекта", родната къща на Димитров и домът паметник са лишени от държавна материална подкрепа. За Министерството на културата, за Министерството на туризма Ковачевци не съществува. Властимащите в София искат Георги Димитров да бъде забравен. Оказва се, че не го забравят не само земляците му, които всяка година в навечерието на 18 юни правят тържество в негова чест. Не го забравят хора от цяла България и от много други страни - за това свидетелства книгата за впечатления на посетители на дома паметник. През последните години в Ковачевци са били туристически групи от Сърбия, Гърция, Унгария, Германия. Най-често те идват по линия на антифашистките организации в тези страни.
Броят на групите, посещаващи Ковачевци, би нараснал бързо, ако Министерството на туризма го включи в обектите за исторически туризъм. Селото е само на 60 км от София, асфалтовият път е добър, природата - красива. В грижливо подредената музейна експозиция в дома паметник централно място е отредено на Лайпцигския процес. В красива кинозала туристическите групи биха могли да видят документални филми и да чуят автентични записи от процеса с гласа на Димитров.
На стотина крачки от дома паметник по добре поддържана пътека туристите ще се озоват пред родната къща на Димитров. Ще я разгледат, тя е малка, и на излизане от нея ще сложат, може би, китка пред скулптурата на баба Парашкева, майката героиня, родила и отгледала 8 достойни деца, на първото от които дали името Георги.
Живеем в съдбовно време на национално обезличаване и дирижирано размиване на доказани ценности. От историята ни, от учебните програми и учебниците се зачертават имена на личности, които всъщност я правят. Такава личност е Георги Димитров. Той защити вещо и вдъхновено своята Родина и делото на Светите братя Кирил и Методий, дълго преди папата да ги провъзгласи за покровители на Европа.
Георги Димитров е наш безценен национален капитал, безразсъдство е да го пропиляваме особено сега, когато престижът ни като държава и нация е на най-ниско равнище.
Дано не се лъжа, но ми се струва, че пропадането ни като нация започва да стряска все повече българи. Може би заговорва вроденият у хората инстинкт за самосъхранение, за национално оцеляване. Искам да е така и... започвам да фантазирам:
Годината е 2032-ра. България има парламент, в който иванкостовци и бойкоборисовци са загубили мнозинството си. държавата се управлява от здравомислещи хора.
Денят е 18 юни, навършили са се 150 години от рождението на Георги Димитров. В родното му село Ковачевци са дошли президентът, премиерът, депутати и министри, видни интелектуалци. Пристигнали са и делегации от близки и далечни страни. Националната ни телевизия излъчва тържеството на живо. Речи, цветя.
Цветя са обсипали и бюст-паметника на Георги Димитров, открит на нова софийска улица, която носи неговото име.
Разумът е надделял и в Столичния общински съвет. Като куриоз се споменава, че през 2017 г. тогавашният доминиран от ГЕРБ общински съвет взел смешното решение в сърцето на София, на мястото на взривения Мавзолей, да се издигне някаква безсмислена арт инсталация, наречена "Бронзова къща".
Слава Богу, умните са надделели, след широко обсъждане е взето решение на това място да бъде издигнат паметник на Аспарух. Проведен е конкурс и през 2013 г., в чест на 1350 години от основаването на България, внушителният монумент е открит тържествено. Недалеч от него е поставен паметен знак, че там някога се е издигал Мавзолеят на Георги Димитров, един от великите българи.
Фантазирам, въобразявам си, че иде такова време. Но изключено ли е в България разумът да надвие слепия антикомунизъм и дивите балкански нрави? Малко ли са примерите, когато фантазии и мечти, ако не са безпочвени, са ставали действителност?

 

 

Източник: вестник ДУМА, 15 юни 2018 г.