Никола Габровски - Рицарят на чучулигите / 06.09.1864 - 11.06.1925/

Ис­то­ри­я­та на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм е про­пи­та с лю­бов и ом­ра­за. Тя е ве­ков­на­та ис­то­рия на един иде­ал, прес­лед­ван с вя­ра, све­тъл ра­зум и жер­т­во­го­тов­ност. Но тя е ис­то­рия, обаг­ре­на с фа­на­ти­зъм, дог­ма­ти­зъм и жес­то­кост – най-ве­че към сво­и­те, към бив­ши­те, към дов­че­раш­ни­те, към „вра­го­ве­те“ с пар­ти­ен би­лет. Към оне­зи, ко­и­то не се впис­ват в схе­ми­те на ста­ри­те учеб­ни­ци.

Сто­го­диш­на­та ом­ра­за тег­не вър­ху мно­го име­на, об­рек­ли це­лия си жиз­нен път на своя иде­ал. При всич­ки­те им греш­ки, ко­ле­ба­ния, от­с­тъп­ле­ния и заб­лу­ди те зас­лу­жа­ва­ха и спра­вед­ли­вост, и бла­го­дар­ност, и ува­же­ние. Не са­мо за­ра­ди се­бе си, а за­ра­ди са­ми­те нас.

Жес­то­ки­те пар­тий­ни страс­ти не по­жа­ли­ха и Ри­ца­ря на чу­чу­ли­ги­те Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки. Не му прос­тих­ме оти­ва­не­то при „ши­ро­ки­те“ през 1903-а, до­ри ко­га­то се за­вър­на в пар­ти­я­та на „тес­ни­те“ през 1914-а, до­ри ко­га­то бе зас­т­ре­лян от фа­шис­т­ки кур­шум ка­то ко­му­нист през 1925-а.

За­то­ва днес се ро­вим в зад­ния двор на соб­с­т­ве­на­та си ис­то­рия – ра­зе­ди­не­ни, раз­ко­ле­ба­ни или от­с­тъп­ва­щи – да пре­жи­ве­ем ми­на­ло­то си от­но­во, след ка­то вку­пом го заб­ра­вих­ме…

                                                 * * *

 Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки за­е­ма осо­бе­но мяс­то сред пър­воп­ро­ход­ци­те на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм. Сво­е­то не­пов­то­ри­мо, лич­но мяс­то сред най-пър­ви­те, най-ум­ни­те, най-та­лан­т­ли­ви­те дей­ци на сто и пет­на­де­сет го­диш­на­та ни пар­тия.

По­я­ва­та му в блес­тя­ща­та пле­я­да на на­ши­те пред­те­чи съв­сем не е слу­чай­на. Как­то и по­я­ва­та на Ди­ми­тър Бла­го­ев, Ге­ор­ги Ба­ка­лов, Кръс­тю Ра­ков­с­ки, Ге­ор­ги Кир­ков, Ян­ко Са­къ­зов, Ев­тим Да­бев, Гав­рил Ге­ор­ги­ев – пър­во­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко ято на чу­чу­ли­ги­те.

Обе­ди­ня­ва­ше ги влас­т­на­та об­щес­т­ве­на не­об­хо­ди­мост – да се да­де от­пор на но­во­то, още по-урод­ли­во со­ци­ал­но роб­с­т­во, по­тъп­ка­ло меч­та­та на Апос­то­ла с ед­на про­даж­на мо­нар­хия, с ед­но об­щес­т­во, ог­раб­ва­що тру­да на де­ца и же­ни. Да осъ­дят нрав­с­т­ве­но мо­рал­ния ци­ни­зъм на но­во­из­лю­пе­ни­те фаб­ри­кан­ти, пред­п­ри­е­ма­чи и рен­ти­е­ри, пъл­не­щи но­вич­ки­те си ви­ен­с­ки ка­си с це­на­та на ог­ра­бен труд, ми­зе­рия и бо­лес­ти. Да ос­ме­ят пар­ве­нюш­ки­те де­мон­с­т­ра­ции на бай­га­ньов­ци­те, ка­то до­ка­жат на об­щес­т­во­то пра­во­та­та на Бал­за­ко­ва­та ми­съл, че зад вся­ко го­ля­мо бо­гат­с­т­во се крие по ед­но го­ля­мо прес­тъп­ле­ние.

И за да мо­гат да пос­тиг­нат всич­ко то­ва, те съз­да­до­ха сво­я­та пар­тия.

Пър­ва­та крач­ка бе през ап­рил 1891 го­ди­на. Съб­ра­ха се в Тър­но­во в ло­зе­то на Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки. Там при­е­ха те­о­ре­тич­ни­те ос­но­ви на Бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия „по прин­цип“ и нас­ро­чи­ха Уч­ре­ди­тел­ния кон­г­рес на Буз­лу­д­жа. Прог­ра­ма­та и Ус­та­вът пре­диз­вик­ват най-мал­ки въз­ра­же­ния. При съз­да­ва­не­то им Бла­го­ев и Габ­ров­с­ки се пол­з­ват от прог­ра­ми­те на най-ав­то­ри­тет­ни­те со­ци­а­лис­ти­чес­ки пар­тии в Ев­ро­па – Гер­ман­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия и Френ­с­ка­та ра­бот­ни­чес­ка пар­тия. Вли­я­ни­е­то на ев­ро­пейс­ка­та со­ци­а­лис­ти­чес­ка ми­съл е яс­но до­ло­ви­мо, но то не е ме­ха­нич­но под­ра­жа­ние, а твор­чес­ко пре­ос­мис­ля­не и адап­ти­ра­не към кон­к­рет­ни­те со­ци­ал­но-ико­но­ми­чес­ки и по­ли­ти­чес­ки ус­ло­вия в Бъл­га­рия.

В ли­це­то на Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки Ди­ми­тър Бла­го­ев на­ми­ра своя дъл­го­о­чак­ван съ­миш­ле­ник. Габ­ров­с­ки е ис­тин­с­ки ев­ро­пе­ец – и по об­ра­зо­ва­ние, и по дух. Рус­ки въз­пи­та­ник, сту­дент по пра­во в Же­не­ва, той е уз­рял за из­пъл­не­ни­е­то на сво­я­та ис­то­ри­чес­ка за­да­ча. Пре­ми­нал е през шко­ла­та на ве­ли­ки­те рус­ки де­мок­ра­ти и най-ве­че на Лав­ров. В Швей­ца­рия е за­ед­но с Пле­ха­нов, За­су­лич и Ак­сел­род. При­я­те­ли са му мно­го ве­ли­чия от Ин­тер­на­ци­о­на­ла и ли­де­ри на ев­ро­пейс­ки­те со­ци­а­лис­ти­чес­ки пар­тии. През 1889 го­ди­на Н. Габ­ров­с­ки при­със­т­ва на уч­ре­дя­ва­не­то на Вто­рия ин­тер­на­ци­о­нал.

В Же­не­ва Габ­ров­с­ки изу­ча­ва те­о­ре­тич­ни­те тру­до­ве на Маркс и Ен­гелс и по­доб­но на Бо­тев „раз­дъв­к­ва“ „Ка­пи­та­лът“ ка­то ек­зо­ти­чен чуж­дес­т­ра­нен плод. Тук той се офор­мя ка­то мар­к­сист, но оно­ва, ко­е­то вдъх­ва осо­бе­на енер­гия на бур­на­та му по­ли­ти­чес­ка дей­ност, е за­поз­нан­с­т­во­то с ед­но ре­ал­но, мощ­но ра­бот­ни­чес­ко дви­же­ние и ед­на го­ля­ма ра­бот­ни­чес­ка пар­тия, ко­и­то пе­че­лят мно­го труд­ни и цен­ни по­бе­ди в бор­ба­та меж­ду тру­да и ка­пи­та­ла. Тук се за­поз­на­ва лич­но с Жан Вол­дерс и с он­зи осо­бен же­нев­с­ки прив­кус на швей­цар­с­кия со­ци­а­ли­зъм, с хар­мо­нич­на­та ин­тег­ра­ция на со­ци­а­лис­ти­чес­кия иде­ал в ед­на ев­ро­пейс­ка стра­на, къ­де­то по­ли­ти­чес­ки­ят ра­зум мно­го чес­то взе­ма връх над пар­тий­ни­те страс­ти. Къ­де­то ори­ен­тал­с­ка­та зло­ба и от­мъс­ти­тел­ност са не­поз­на­ти, а ке­ле­пи­рът се прес­лед­ва с рег­ла­мен­ти­ра­на ин­с­ти­ту­ци­о­нал­на бла­го­об­раз­ност.

От Же­не­ва Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки до­на­ся и своя ис­то­ри­чес­ки опти­ми­зъм, кой­то го кре­пи през мно­го­то му лич­ни, об­щес­т­ве­ни и вът­реш­но­пар­тий­ни из­пи­та­ния. То­зи ев­ро­пейс­ки дух на ци­ви­ли­зо­ва­ност, на дос­то­ле­пие до та­ка­ва сте­пен се про­пи­ва в лич­ност­та му, че ста­ва ос­но­вен бе­лег на не­го­ва­та същ­ност. И още един щрих към пор­т­ре­та на Габ­ров­с­ки – уди­ви­тел­ни­ят му ли­чен ку­раж. Той е ре­дом с Дя­до­то във всич­ки прев­рат­нос­ти на об­ща­та им по­ли­ти­чес­ка съд­ба. И та­зи хар­мо­нич­на об­щ­ност на лич­нос­ти от та­къв ка­ли­бър се ос­но­ва­ва на нрав­с­т­ве­ност, це­ле­ус­т­ре­ме­ност и жер­т­во­го­тов­ност. В от­но­ше­ни­я­та им ня­ма и сле­да от под­чи­не­ност или от без­п­рин­цип­ни при­я­тел­с­ки ком­п­ро­ми­си. В тех­ни­те те­о­ре­тич­ни и по­ли­ти­чес­ки сва­ди чес­то про­ех­тя­ва звън на ме­тал, но ни­ко­га не се ва­ди оръ­жие – да­же след раз­цеп­ле­ни­е­то през 1903 г., ко­га­то две­те со­ци­а­лис­ти­чес­ки пар­тии за­поч­ват теж­ка, окоп­на, меж­ду­о­соб­на вой­на.

За­що­то Габ­ров­с­ки и Бла­го­ев се до­пъл­ват вза­им­но. И ако Бла­го­ев е те­о­ре­ти­кът на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм, Габ­ров­с­ки е не­го­ви­ят ор­га­ни­за­тор и про­па­ган­да­тор.

Блес­тя­щи­те пуб­ли­цис­тич­ни дар­би на Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки се от­к­ро­я­ват вед­на­га на стра­ни­ци­те на пър­вия пар­ти­ен вес­т­ник „Ра­бот­ник“. Той е глав­ни­ят ре­дак­тор, свър­зал име­то си с на­ча­ло­то на ле­вия пар­ти­ен пе­чат – пи­ше, пре­веж­да, из­дир­ва ав­то­ри, под­дър­жа ко­рес­пон­ден­ци­я­та с чуж­би­на и в ре­дак­ци­я­та на вес­т­ни­ка се сти­чат до­пис­ки, ко­рес­пон­ден­ции, ста­тии от ця­ла Ев­ро­па. Още с пър­вия брой на в. „Ра­бот­ник“ (1 но­ем­в­ри 1892 г.) Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки от­ва­ря вес­т­ни­ка за всич­ки та­лан­т­ли­ви пе­ра на пар­ти­я­та. За­то­ва на не­го­ви­те стра­ни­ци из­рас­т­ват тол­ко­ва мно­го мла­ди пуб­ли­цис­ти, те­о­ре­ти­ци, пре­во­да­чи.

Го­ди­на по-къс­но име­то на глав­ния ре­дак­тор на „Ра­бот­ник“ е из­вес­т­но на ця­ла Бъл­га­рия. Мра­зят го и му се въз­хи­ща­ват – спо­ред кан­та­ра на по­ли­ти­чес­ки­те си прис­т­рас­тия – и му се въз­хи­ща­ват, мра­зей­ки го. Клей­мят го, но го ува­жа­ват – за­ра­ди ви­со­ка­та му нрав­с­т­ве­ност, лич­на без­ко­рис­т­ност и пре­да­ност към иде­а­ла. В пар­ти­я­та Габ­ров­с­ки е „вто­ри­ят стълб“ и за­то­ва, ко­га­то през ля­то­то на 1893 г. БСДП ре­ша­ва да из­п­ра­ти де­ле­гат на Цю­рих­с­кия кон­г­рес на Со­ци­а­лис­ти­чес­кия ин­тер­на­ци­о­нал, всич­ки мес­т­ни дру­жин­ки еди­но­душ­но го оп­ре­де­лят да ги пред­с­тав­ля­ва.

В Цю­рих Габ­ров­с­ки се кач­ва на ви­со­ка­та кон­г­рес­на три­бу­на, след­ван от пог­ле­ди­те на най-из­вес­т­ни­те ли­де­ри на све­тов­на­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция, за да обя­ви раж­да­не­то на пар­ти­я­та на бъл­гар­с­ки­те со­ци­а­лис­ти, крат­ко­то ú ми­на­ло и ве­ков­но­то ú бъ­де­ще: „… мла­да­та пар­тия на на­ша­та мал­ка стра­на ще ста­ва все по-сил­на и по-сил­на и ще мо­же към де­ла­та на дру­ги­те пар­тии в дру­ги­те стра­ни да вне­сем и сво­я­та леп­та.“

По­ли­ти­чес­ко­то са­мо­чув­с­т­вие на глав­ния ре­дак­тор на „Ра­бот­ник“ е за­вид­но. Пар­ти­я­та му е ре­а­лен факт. Об­щес­т­ве­ни­ят ин­те­рес към нея е из­к­лю­чи­те­лен. И най-вър­ли­те про­тив­ни­ци на бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция са осъз­на­ли, че в по­ли­ти­чес­ка­та сис­те­ма на сле­дос­во­бож­ден­с­ка Бъл­га­рия се е ин­тег­ри­рал нов по­ли­ти­чес­ки су­бект с яс­ни це­ли, дъл­гос­роч­на прог­ра­ма, строй­на ор­га­ни­за­ция и се­ри­о­зен об­щес­т­вен кре­дит на до­ве­рие. Иро­нич­ни­те под­мя­та­ния в офи­ци­о­за „Сво­бо­да“ за „раз­па­ле­ни­те мо­зъ­ци на де­се­ти­на де­чур­ли­га“ в края на 1893 г. се за­ме­нят със се­ри­оз­на, пос­ле­до­ва­тел­на кри­ти­ка на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм. И най-се­ри­оз­но­то до­ка­за­тел­с­т­во за на­рас­на­лия прес­тиж на пар­ти­я­та, за прев­ръ­ща­не­то ú във ва­жен по­ли­ти­чес­ки фак­тор – нас­тъп­ва епо­ха­та на по­ли­ти­чес­ки­те прес­лед­ва­ния. Тай­ни­те аген­ти на Стам­бо­ло­ва­та по­ли­ция до­на­сят за вся­ка крач­ка на со­ци­а­лис­ти­чес­ки­те ли­де­ри. За­поч­ват увол­не­ни­я­та, го­не­ни­я­та, про­це­си­те и зат­во­ри­те.

Габ­ров­с­ки, раз­би­ра се, пръв усе­ща ре­зул­та­ти­те от ви­со­кия об­щес­т­вен прес­тиж на соб­с­т­ве­на­та си пар­тия. Той е осо­бе­но опа­сен за по­ли­ти­чес­ки­те си про­тив­ни­ци, за­що­то е те­о­ре­тик, кой­то мо­же да вдъх­не жи­вот и на най-от­в­ле­че­на­та со­ци­ал­на кон­цеп­ция. И за­що­то Ри­ца­рят на чу­чу­ли­ги­те въз­п­ри­е­ма Мар­к­со­во­то сло­во ка­то прог­ра­ма за дейс­т­вие и не во­ю­ва с вя­тър­ни мел­ни­ци, а се стре­ми към най-се­ри­оз­на­та аре­на на по­ли­ти­чес­ка­та бор­ба – пар­ла­мен­та.

И Бла­го­ев, и Габ­ров­с­ки съз­на­ват мно­го доб­ре, че над­це­ня­ва­не­то на по­ли­ти­чес­ки­те ре­сур­си, с ко­и­то раз­по­ла­гат, е ги­бел­но за пар­ти­я­та. Те пред­по­чи­тат един про­дъл­жи­те­лен ор­га­ни­за­ци­о­нен пе­ри­од на кон­со­ли­да­ция на пар­тий­ни­те си­ли, на пло­дот­вор­на про­па­ган­да и аги­та­ция, на ши­ро­ка из­да­тел­с­ка и те­о­ре­тич­на дей­ност. Жи­ви­ят жи­вот ги тлас­ка във ви­хъ­ра на по­ли­ти­чес­ки­те страс­ти. За­то­ва в края на 1893 г. Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки прок­ла­ми­ра сво­я­та идея за бър­зо усил­ва­не на пар­ти­я­та, за съз­да­ва­нето на ед­на го­ля­ма со­ци­а­лис­ти­чес­ка пар­тия, спо­соб­на са­ма да ре­ша­ва слож­ни­те проб­ле­ми на все­кид­не­ви­е­то в пол­за на „уг­не­те­ни­те сло­е­ве“. Бед­ни­те, глад­ни­те, го­ли­те, уни­же­ни­те и ос­кър­бе­ни­те ве­че имат сво­я­та по­ли­ти­чес­ка пер­с­пек­ти­ва – гру­пи­ра­ни око­ло пар­ти­я­та на бъл­гар­с­ки­те со­ци­а­лис­ти, ра­бот­ни­ци­те, за­на­ят­чи­и­те, зе­ме­дел­ци­те и дреб­ни­те тър­гов­ци тряб­ва да тръг­нат на съз­на­тел­на по­ли­ти­чес­ка бор­ба. „… Ний не мо­жем да вяр­ва­ме в под­к­ре­па­та на раз­ни­те бур­жо­аз­ни пар­тии. Ра­бот­ни­ци­те, об­щес­т­во­то ще сле­дят за на­ше­то по­ве­де­ние и ний тряб­ва да дър­жим о прин­ци­пи­те си и без страх да си слу­жим с всич­ки ле­гал­ни сред­с­т­ва за бор­ба, ко­я­то на­ша­та кон­с­ти­ту­ция ни да­ва“ – за­я­вя­ва Габ­ров­с­ки от три­бу­на­та на Тре­тия из­вън­ре­ден кон­г­рес на пар­ти­я­та през ля­то­то на 1893 го­ди­на.

Пър­ви­ят опит на бъл­гар­с­ки­те со­ци­а­лис­ти за от­к­ри­то из­ли­за­не на по­ли­ти­чес­ка­та сце­на на из­бо­ри­те за Сед­мо­то обик­но­ве­но На­род­но съб­ра­ние да­ва се­ри­оз­на за­яв­ка за бъ­де­ще­то. БСДП се явя­ва със са­мос­то­я­тел­на бю­ле­ти­на в ня­кол­ко из­би­ра­тел­ни ок­ръ­га. Габ­ров­с­ки се кан­ди­да­ти­ра във Ве­ли­ко Тър­но­во. Сре­щу не­го зас­та­ва лич­но Сте­фан Стам­бо­лов. Ре­зул­та­ти­те са пре­доп­ре­де­ле­ни от бру­тал­ния те­рор на власт­та. Ос­та­ва фак­тът: пар­ти­я­та раз­да­ва над се­дем хи­ля­ди бю­ле­ти­ни и сре­ща го­ля­ма­та го­тов­ност на сел­с­ка­та ма­са да под­к­ре­пи кан­ди­да­ти­те со­ци­а­лис­ти.

Го­ди­на по-къс­но в Ос­мо­то обик­но­ве­но На­род­но съб­ра­ние Бъл­гар­с­ка­та ра­бот­ни­чес­ка со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия из­п­ра­ща два­ма свои най-вид­ни пред­с­та­ви­те­ли – Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки и Ян­ко Са­къ­зов. Те ся­дат в ля­во­то прос­т­ран­с­т­во на за­се­да­тел­на­та за­ла и фор­ми­рат пър­ва­та пар­ла­мен­тар­на гру­па на бъл­гар­с­ки­те со­ци­а­лис­ти. С то­зи акт БСДП за­е­ма сво­е­то ес­тес­т­ве­но мяс­то на пар­ла­мен­тар­на­та аре­на. Гла­сът на пар­ти­я­та ех­ти в мно­гоб­рой­ни­те по­ли­ти­чес­ки бит­ки и от­с­то­я­ва ин­те­ре­си­те на „бъл­гар­с­ко­то ра­бот­но на­се­ле­ние“. Пар­ла­мен­тар­ни­те ана­ли са за­пе­ча­та­ли страс­т­ни­те ре­чи на Габ­ров­с­ки и Сакъ­зов, ос­т­ро­ум­ни­те им реп­ли­ки, се­ри­оз­но­то на­ци­о­нал­но­от­го­вор­но от­но­ше­ние на пар­ти­я­та към съд­бов­ни­те въп­ро­си на на­ци­я­та. И още не­що: в пар­ла­мен­та бъл­гар­с­ки­те со­ци­а­лис­ти се изя­вя­ват ка­то ис­тин­с­ки де­мок­ра­ти. Ка­то без­ком­п­ро­мис­ни бор­ци сре­щу нас­тъп­ва­щия ли­чен ре­жим на Фер­ди­нанд, сре­щу под­мя­на­та на ре­зул­та­ти­те от на­род­ния вот и сре­щу ог­ра­ни­ча­ва­не­то на кон­с­ти­ту­ци­он­ни­те пра­ва и свободи.

Го­ди­на­та 1894 е пре­лом­на в жи­во­та на Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки. Той ве­че не е са­мо пуб­ли­цис­тът, глав­ни­ят ре­дак­тор, на­род­ни­ят пред­с­та­ви­тел – той е един от без­с­пор­ни­те ли­де­ри на бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция. Неп­ре­къс­на­то в цен­тъ­ра на об­щес­т­ве­но­то вни­ма­ние, Габ­ров­с­ки все по-бо­лез­не­но усе­ща теж­ка­та сян­ка на Дя­до­то. В ед­на пар­тия има мяс­то за мно­го во­да­чи, но ли­де­рът ви­на­ги е един. В пар­ти­я­та на бъл­гар­с­ки­те со­ци­а­лис­ти Бла­го­ев и Габ­ров­с­ки са един до друг. Свър­з­ват ги съз­на­ни­е­то им на пър­во­ос­но­ва­те­ли, на те­о­ре­ти­ци и ор­га­ни­за­то­ри, близ­ка­та им съд­ба, кул­ту­ра­та и нрав­с­т­ве­ност­та им, ду­хов­ни­те цен­нос­ти. Раз­де­лят ги мъ­че­ни­чес­ко­то упор­с­т­во на Ди­ми­тър Бла­го­ев в уве­ре­ност­та и пра­во­та­та на по­е­тия път, стра­те­ги­чес­ко­то му из­чак­ва­не в прес­лед­ва­не­то на „край­на­та цел“ и по­ли­ти­чес­ко­то не­тър­пе­ние на Габ­ров­с­ки да обе­ди­ни пар­ти­я­та с це­лия на­род. Да на­ме­ри в бед­ни­те сел­с­ки ма­си ес­тес­т­вен и ве­рен съ­юз­ник, да жи­вее със слад­ка­та на­деж­да, че по­бе­да­та е тъй близ­ко.

Кон­ф­лик­тът меж­ду два­ма­та за­поч­ва, как­то ви­на­ги в ис­то­ри­я­та на пар­ти­я­та, мас­ки­ран ка­то въп­рос за пе­ча­та. При­чи­на­та е по-дъл­бо­ка. Бла­го­ев дър­жи фа­на­тич­но на стра­те­ги­я­та, на край­на­та цел, на „бъ­дъщ­ност­та“ на дви­же­ни­е­то. Габ­ров­с­ки раз­чи­та на так­ти­ка­та, на ес­тес­т­ве­ния ход на жи­во­та, на все­кид­нев­ни­те мал­ки, но цен­ни по­бе­ди на тру­да над ка­пи­та­ла. И в прес­лед­ва­не­то на та­зи цел той е го­тов на оп­ре­де­ле­ни от­с­тъп­ки, вяр­вай­ки в соб­с­т­ве­ни­те си въз­мож­нос­ти да на­соч­ва съ­би­ти­я­та точ­но в из­б­ра­на­та от не­го по­со­ка. Та­ка Стра­те­га и Так­ти­ка от един до друг пос­те­пен­но зас­та­ват един сре­щу друг.

От­да­ле­ча­ва­не­то, от­чуж­де­ни­е­то, раз­ри­вът са го­ля­ма лич­на дра­ма за два­ма­та и в зна­чи­тел­на сте­пен пре­доп­ре­де­лят бъ­де­що­то раз­цеп­ле­ние на пар­ти­я­та на „тяс­на“ и „ши­ро­ка“ фрак­ция.

В за­поч­на­ла­та по­ле­ми­ка вед­на­га се на­ми­рат съ­юз­ни­ци – Бла­го­ев се опи­ра на Ге­ор­ги Кир­ков, Гав­рил Ге­ор­ги­ев, Ге­ор­ги Ба­ка­лов, а Габ­ров­с­ки – на дей­ци­те от ста­ра­та гвар­дия Ев­тим Да­бев, Кон­с­тан­тин Боз­ве­ли­ев и Ян­ко Са­къ­зов. Спо­ро­ве­те меж­ду най-вид­ни­те дей­ци на бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция вкар­ват пар­ти­я­та в теж­ка по­ли­ти­чес­ка меж­ду­о­со­би­ца. И при­чи­на­та не е (са­мо) кой да во­ди ба­щи­на­та дру­жи­на. Ожес­то­че­на­та по­ле­ми­ка пов­та­ря ка­то ог­ле­дал­но от­ра­же­ние спо­ро­ве­те и раз­цеп­ле­ни­е­то меж­ду най-вид­ни­те дей­ци на ев­ро­пейс­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция. Ед­ни­те зас­та­ват на по­зи­ци­и­те на „па­па­та“ на ев­ро­пейс­кия со­ци­а­ли­зъм Карл Ка­уц­ки, дру­ги­те – на стра­на­та на про­дъл­жи­те­ля и тъл­ку­ва­те­ля на те­о­ре­тич­но­то де­ло на Маркс – Еду­ард Бер­н­щайн.

1903 го­ди­на до­на­ся раз­цеп­ле­ни­е­то. Бла­го­ев и Габ­ров­с­ки зас­та­ват от две­те стра­ни на ба­ри­ка­да­та. И кол­ко­то и да е ожес­то­че­на раз­п­ра­та меж­ду тес­ни­те и ши­ро­ки­те со­ци­а­лис­ти, ис­то­ри­ци­те не мо­гат да не от­бе­ле­жат не­що съв­сем из­не­над­ва­що за гру­би­те по­ли­ти­чес­ки нра­ви от оно­ва вре­ме – и два­ма­та се ща­дят вза­им­но. Бла­го­ев е уди­ви­тел­но то­ле­ран­тен към ис­то­ри­чес­ки­те зас­лу­ги на бив­шия си съ­рат­ник. Габ­ров­с­ки не крие огор­че­ни­е­то си от раз­дя­ла­та, но не си поз­во­ля­ва да из­тър­ве обид­на ква­ли­фи­ка­ция за Дя­до­то. Мос­то­ве­те са вдиг­на­ти, но не са взри­ве­ни. Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки ос­та­ва в пар­ти­я­та на „ши­ро­ки­те“ со­ци­а­лис­ти с яс­но­то съз­на­ние на па­зи­тел на ис­то­ри­я­та, цен­нос­ти­те и по­бе­ди­те на ран­но­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко дви­же­ние. За­то­ва той неп­ре­къс­на­то от­с­то­я­ва „со­ци­а­лис­тич­ност­та“ на со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та пар­тия на ши­ро­ки­те. Дя­до­то во­ди пар­ти­я­та си с твър­да ръ­ка и с неп­рек­лон­ния си ма­ке­дон­с­ки ха­рак­тер към да­леч­на­та, но си­гур­на по­бе­да на бъл­гар­с­кия про­ле­та­ри­ат в „гря­ду­ща­та“ со­ци­а­лис­ти­чес­ка ре­во­лю­ция.

Прес­то­ят на Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки в пар­ти­я­та на ши­ро­ки­те со­ци­а­лис­ти про­дъл­жа­ва це­ли еди­на­де­сет го­ди­ни. И през всич­ко­то то­ва вре­ме той пра­ви съ­що­то, ко­е­то Бла­го­ев пра­ви за сво­я­та пар­тия – не поз­во­ля­ва ра­ди­кал­но из­ме­не­ние на пар­тий­на­та прог­ра­ма. От­с­то­я­ва мар­к­сис­т­кия ха­рак­тер и кла­со­ва­та същ­ност на со­ци­ал­де­мок­ра­ци­я­та. Во­ди по­ле­ми­ка със соб­с­т­ве­ни­те си съ­пар­тий­ци сре­щу без­п­рин­цип­но­то по­ли­ти­чес­ко съг­ла­ша­тел­с­т­во в прес­лед­ва­не­то на де­пу­тат­с­ки мес­та и сре­щу опас­ност­та от из­раж­да­не­то на пар­ти­я­та в дреб­но­бур­жо­аз­на ко­те­рия с не­яс­на по­ли­ти­чес­ка фи­зи­о­но­мия и със слу­гин­с­ки по­ли­ти­чес­ки фун­к­ции по от­но­ше­ние на бур­жо­аз­ни­те пар­тии. По­ли­ти­чес­ки­те му пос­ла­ния са обър­на­ти към пар­ти­я­та. Сло­во­то му е ка­то мор­с­ки фар – пред­паз­ва ко­ра­ба от ри­фо­ве. Неп­ре­съх­ва­ща е вя­ра­та му в обе­ди­не­ни­е­то на всич­ки со­ци­а­лис­ти­чес­ки си­ли око­ло ед­на об­ща прог­ра­ма и с един­на во­ля за дейс­т­вие.

През 1910 го­ди­на Габ­ров­с­ки все още вяр­ва в соб­с­т­ве­на­та си пра­во­та и се на­дя­ва на обе­ди­не­ни­е­то. На­деж­ди­те му се под­х­ран­ват от ре­ше­ни­е­то на Ам­с­тер­дам­с­кия кон­г­рес на Со­цин­тер­на, кой­то при­е­ма в сво­и­те ре­до­ве БРСДП (обе­ди­не­на) и се обя­вя­ва за не­за­бав­но сли­ва­не на две­те со­ци­а­лис­ти­чес­ки пар­тии. Със съ­ща­та цел са свър­за­ни и ми­си­и­те на Лео Троц­ки и д-р Кръс­тю Ра­ков­с­ки. Про­ва­лът на обе­ди­не­ни­е­то е не­из­бе­жен. Мал­ко пре­ди да си тръг­не от Бъл­га­рия в края на 1912 г., чле­нът на Меж­ду­на­род­но­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко бю­ро на Вто­рия ин­тер­на­ци­о­нал д-р Кръс­тю Ра­ков­с­ки на­пис­ва: „… За­вист­та, ко­я­то те из­пит­ват един към друг, е фе­но­ме­нал­на, мне­ни­е­то, ко­е­то имат един за друг, не ще чу­е­те и от най-го­ле­ми­те им по­ли­ти­чес­ки про­тив­ни­ци… те мо­гат да бъ­дат ло­ши со­ци­а­лис­ти, но доб­ри бур­жо­аз­ни де­мок­ра­ти…“.

Бал­кан­с­ка­та, Меж­ду­съ­юз­ни­чес­ка­та, Пър­ва­та све­тов­на вой­на до­на­сят ма­со­ва пок­ру­са и оле­вя­ва­не на ма­си­те. Габ­ров­с­ки от­но­во зас­та­ва на тях­на стра­на. Връ­ща­не­то към Бла­го­е­ва­та пар­тия е не­из­бе­жен и ло­ги­чен ход в слож­на­та му по­ли­ти­чес­ка съд­ба: „Аз на­пус­кам ши­ро­ка­та пар­тия – пи­ше той в спе­ци­ал­на дек­ла­ра­ция, – но как­то вче­ра, тъй днес и ут­ре, ще стоя твър­до и буд­но на пос­та си и с гор­до­то съз­на­ние за пра­во­та­та в си­ла­та на со­ци­ал­на­та де­мок­ра­ция ще про­дъл­жа под ней­но­то зна­ме бор­ба­та за въз­тър­жес­т­ву­ва­не­то на со­ци­а­лиз­ма.“

Как­то е из­вес­т­но, Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки уми­ра ка­то ко­му­нист през 1925 г., про­ни­зан от кур­шу­ма на на­е­мен уби­ец фа­шист.

* * *

Де­ло­то на Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки е вгра­де­но в те­ме­ли­те на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм. Един век съ­дър­жа дос­та­тъч­но вре­ме да раз­бе­рем по­не то­ва. Той ня­ма сво­я­та на­уч­на би­ог­ра­фия, изящ­но том­че с не­го­ви пис­ма, три­том­ник с от­б­ра­ни ста­тии. Но има при­мер, при­зив и съд­ба – от­да­де­ни на пар­ти­я­та. Вре­ме е да му прос­тим. Вре­ме е да си прос­тим. И да по­е­мем за­ед­но по ве­ков­ния си път, към за­вет­на­та цел – въз­тър­жес­т­ву­ва­не­то на со­ци­а­лиз­ма.

 

 

 От книгата на доц. Димитър Генчев „Първоапостолите на идеала”,   ИК „Христо Ботев”,   София 2006

 

Социалдемократи, социалисти, комунисти - проф. Евгений Гиндев

През 1885 г. умира Ф.Енгелс. Това слага начало на дискусии в работническото движение и във 2-рия интернационал върху интерпретацията на марксизма, за неговото прилагане в различните политически условия, за неговото по-нататъшно развитие. Оформят се три групи социалдемократи : десни опортюнисти ( Е.Бернщайн, Х.Хайдман), центристи ( К.Каутски, Е.Вандервелде, О.Бауер), леви революционери ( К.Либкнехт, Р.Люксенбург, холандските “трибунисти”, българските “тесняци”, руските болшевики).

Лидер на десните социалдемократи е Едуард Бернщайн (1850-1932). Бивш банков чиновник и син на локомотивен машинист, той е близък сътрудник на Енгелс във вестник “Социалдемократ”. От 1897 г. Бернщайн започва открита ревизия на марксизма : отрича революционната борба на пролетариата и диктатурата на пролетариата, класовата борба, икономическата теория за принадената стойност, закона за концентрация на капитала, интернационализма и издига лозунга : “Крайната цел е нищо, движението към нея – всичко!”, което води експлоатираните до дребни протести по дребни въпроси. Бернщайн проповядва примирение между класите и подържа агресивните цели на германския империализъм. Бернщайн твърдеше, че средната класа не запада, а се засилва, говореше за постепенен преход към социализма и заявяваше, че революцията не само е ненужна, но и невъзможна. Той приемаше капитализма и проповядваше търсенето на най-голяма изгода в рамките на тази система. И до днес идеите на Бернщайн са антимарксическата програма на дясната социалдемокрация, приета и осъществявана от всички бивши комунистически партии в посткомунистическите страни.

Лидер на центристите е Карл Кауцки (1864-1938). Роден е в Австрия от баща чех и майка немкиня. Близък приятел на Маркс и Енгелс, изпълнител на завещанието на Енгелс, най-изтъкнатия теоретик на Втория интернационал. Постепенно и почти неусетно Кауцки напуска революционните марксически позиции и през първата световна война минава към социал-шовинистите. Под негово ръководство центърът във 2-рия интернационал се превърна в “царство на сладникави дребнобуржоазни фрази, на интернационализъм на думи и на страхлив опортюнизъм и раболепие пред социалшовинистите на дело.Центристите са поклонници на рутината, роби на гнилата легалност, покварени от атмосферата на парламентаризма” (Ленин) До края на живота си Кауцки се отнасяше враждебно към Октомврийската революция и към Съветския съюз.

Левите социалдемократи възглави Владимир Илич Ленин. Той участва в Щутгарският (1907) и в Копенхагенския конгрес (1910) на 2-рия Интернационал и повежда безкомпромисна борба за защита на марксизма, за творческото му прилагане в интерес на работническата класа в борбата й за революционно преустройство на обществото. По негово предложение, революционните партии на пролетариата възприеха автентичното марксово наименование „комунистически” и създадоха 3-я Интернационал – Коминтерна.

Главният грях на десните и центристки лидери на 2-рия Интернационал е подкопаването на международната работническа солидарност, едно от най-силните оръжия на пролетариата. В перспектива, това се оказа фатално за съдбата на световния социализъм.

Промяната на революционните черти на марксизма, предоставяне на своите услуги по заблуждаването на работническата класа и експлоатираните слоеве от народа на буржоазията и активното участие в укрепването на капитализма, са другите характерни черти на ръководителите на 2-рия Интернационал. Това направление в работническото движение е наречено опортюнизъм (от френското opportunisme – приспособяване, съглашателство). Това е дълбока и страшна язва в революционното движение. Особено актуално за днешния ден, когато всички комунистически партии в бившите социалистически страни се преобразуваха в социалдемократически (изключение е Чехия), е да се знаят и осъзнаят причините за появата и за устойчивостта на опортюнизма.

С началото на касапницата на Първата световна война ръководството на 2-рия Интернационал окончателно капитулира и  социалдемократите се превърнаха в социал-шовинисти. На 4.08.1914 г. 2-рия интернационал са разпадна. Опит за реанимиране беше направен след войната на социалистическата конференция в Берн (февруари 1919 г).Тя не доведе до нищо, но ясно показа посоката на бъдещата дейност на “старата” социалдемокрация . Конференцията не даде оценка на руската революция, но общото настроение явно беше враждебно. По предложение на швейцарския социалдемократ Брантинг беше гласувана резолюция, която отхвърля диктатурата на пролетариата и се обявяваше за буржоазна демокрация. С това се постави началото на десетгодишна пропагандна кампания, която надхвърли всичко измислено от капиталистите.

Вторият интернационал беше възстановен през 1951 г. във Франкфурт – Западна Германия под името Социалистически Интернационал (Социнтерн).

Краят на първата световна война отваря периода на социалните революции през 20-я век. В Русия прогърмяват залповете на “Аврора”, в Германия въстават работниците и войниците, в Унгария се образува съветска република, във Виена строят барикади, бунтува се Италия, избухва българското войнишко въстание. Чувства се нуждата от координиране и насочване на борбата на народните маси, очистена от товара на социал-шовинизма и опортюнизма.

В такава обстановка под непосредственото ръководство на Ленин, на 2-6.03.1919 г. в Москва е създаден 3-тия комунистически интернационал – Коминтерн. На І-я конгрес присъстват 52 делегати и наблюдатели от 30 страни между които : Съветска Русия, Германия, Австрия, Унгария, Полша, Финландия, Франция, Латвия, Естония, Литва, България, Норвегия, Полша, Швеция, Швейцария, Холандия, Чехословакия, Югославия, Турция, Великобритания, САЩ, Персия, Китай, Корея. Конгресът приема тезиси по доклада на Ленин “За буржоазната демокрация и диктатурата на пролетариата”, ориентира световният пролетариат на борба за завоюване на политическата власт и формира ръководните органи – изпълнителен комитет (ИККИ) и бюро от 5 души. За председател на ИККИ е избран Г.Е.Зиновиев (заема този пост до 1926 г.).

Европейската социалдемокрация остана верен съратник и стратегически партньор на световната буржоазия в борбата й със Съветския съюз и социалистическите страни. Тя си оказа сериозен противник.

Социалдемокрацията в развитите капиталистически страни беше и продължава да бъде влиятелна политическа сила. Това се обяснява с дългогодишните политически традиции и с обстоятелството, че голяма част от трудещите се свързваха извършените социални реформи с дейността на социалдемократическите партии. Това беше заблуда, тежък политически махмурлук.

Социалните реформи в капиталистическите страни се дължаха само и единствено на съществуването на Съветския съюз и на социалистическия лагер. Изправена пред опасността да загуби всичко, буржоазията жертва част от своите свръхпечалби и я „дари” на своята работническа класа. Осигурявайки си вътрешно спокойствие, тя съсредоточи всички  усилия в борбата с комунизма и на свръх експлоатацията на колониите, полуколониите и на останалите страни от третия свят. След разпадането на СССР и на социалистическия лагер, буржоазията реши, че е дошло времето да си върне всичко подарено. В началото на 21-я век капиталът мина в тотално настъпление срещу труда по целия свят.

Главната роля за предателството на европейската социалдемокрация се пада на десните реформисти от Австрия, ГФР, Англия, Франция, Италия и Швеция. В тези страни те имаха преобладаващо влияние върху работническата класа и владееха значителна част от най-мощните профсъюзни обединения. След 1956 г. десните реформисти успяха да наложат политически и теоретически концепции, които доведоха до пълното скъсване на социалдемокрацията с марксизъм-ленинизма. Дълго-годишният лидер на Германската социалдемократическа партия (ГСДП) Оленхауер така обясни този процес : „Нашата програма и нашият идеал е съчетаването на частното предприемачество, частната инициатива и частната собственост в промишлеността с обществения контрол”. ГСДП напълно погреба идеята за социализма като ново общество, основано на ликвидирането на експлоатацията на човек от човека, с тезата за „социалното партньорство” на работническата класа с буржоазията, с еволюционното развитие на капитализма и с „държавата на общото благоденствие”.

В декларацията на 5-я конгрес на социалдемократическите партии от Европейския икономически съюз (ноември 1962 г.) „Обща програма за действие” изрично се подчертава, че„идеята за социална справедливост не противоречи на съхраняващото се деление на обществото на малцинство от собственици на средствата за производство и мнозинство, лишено от тези средства…Социалната справедливост може да бъде постигната и в общество, където един човек присвоява незаплатения продукт от труда на друг”.

Подобни дивотии се оправдаваха с промените в работническото движение на Запад. „Работническото движение –разяснява видният теоретик на реформизма Фриц Кленер – отдавна загуби вече своя революционен характер. Работникът се издига до равнището на гражданина и премина в редиците на благонамерените и задоволените. Типът на бореца, който в миналото бе определящ за работническите партии, профсъюзите, културните организации на трудещите се, сега се намира в абсолютно малцинство…Работникът на нашето време е гражданин на новата благоденстваща държава,задоволен и равнодушен. Този нов работник се нуждае от нова теория и той не може да я получи от Ленинския вариант на марксизма, а от идеологията на реформизма…Капитализмът се промени, като се превърна в общество на социалното партньорство и тръгна по пътя на своята мирна и еволюционна социалистическа  трансформация, а пролетариата се депролетаризира и получи привилегии по пътя на социалните реформи (жилища, леки коли, постоянна работа, социални осигуровки и др.). За това сам се отказа от идеята за деспотичния социализъм и се ориентира към мирно съвместно съществуване с буржоазията. Пролетариатът не се стреми към революция, защото има какво да загуби в един остър конфликт с буржоазията”.

На 10-я конгрес на Социнтерна (Стокхолм, май-юни 1966 г.), беше снет въпросът за диктатурата на пролетариата като програмно искане на социалдемокрацията, тъй като, според Вили Брант, „диктатурата на пролетариата доведе закономерно до деградация на социализма по времето на култа към личността”.Ерландер допълни, че „социализмът може да бъде спасен само ако се свърже с либералната демокрация”.

Завършекът на раздялата на европейската социалдемокрация с марксизма стана на 11-я конгрес (Инстбърн-Англия, 16-20 юни 1969 г.). Секретарят на Социнтерна дълбокомислено заяви, че „традиционният империализъм е прекратил своето съществуване, поради което не може в наше време да бъде социалист този, който не е антикомунист”.

Интересни колизии може да предизвика спазването на подобна препоръка днес. Българската социалистическа партия (БСП), например, е официална наследница на Българската комунистическа партия и беше приета в Социнтерна през 2004 г. Пита се, колко от нейните членове не са антикомунисти и какво правят те в БСП ? (по партийни данни – над 85% ). Жалка история !

Приетата резолюция на конгреса „За положението в комунистическите страни и партии”, като логично и естествено продължение на франкфуртската декларация „Цели и задачи на демократичния социализъм” (1951 г.) и на декларацията„Светът днес: социалистическата перспектива” (1962 г.), се оказа най-клеветническия манифест, който някога е бил приеман от социалдемокрацията срещу комунистите. Според Димитър Благоев, основател на партията на българските комунисти,„широките” социалисти са катраник на буржоазията”(„широките” социалисти са еквивалент на сегашните социалисти, а с катран са смазвали главините на колелата на каруците. Бел. на автора).

Преобразуването на комунистическите партии в бившите социалистически страни в социалдемократически партии, приемането на социалдемократическата идеология вместо марксизма-ленинизма, показва цялото идейно и научно безмислие царящо в така наречения „ляв лагер” и изразява капитулацията на европейските комунисти избрана като единствено средство за оцеляване. Твърде е съмнителен стратегическият успех на подобно поведение и на подобна тактика. На новоизпечените социалдемократи заедно със „староизпечените” събратя трябва непрекъснато да се напомня историческата вина на социалдемокрацията през 20-я век – идването на нацизма на власт в Германия през 1933 г. и всички поразии, които той направи за 12 години. Най-малко половината от жертвите на Втората световна война, заедно с ужасите на геноцида и холокоста лежат върху съвестта на европейската социалдемокрация.

Тази предателска  „легитимна и конституционна практика” на социалдемокрацията не беше забравена и след разгрома на нацистка Германия. Обединеният фронт на буржоазията и социалдемокрацията позволи на капиталистическия строй да съсредоточи срещу социализма мощни интелектуални и финансови средства. Историческото предателство на социалдемокрацията беше подпечатано с доверието към нея на „големия бизнес”, на „големите пари”. Никой не е правил по-големи услуги на капитализма, на идеологията на експлоатацията на човек от човека, на мракобесието, консерватизма и империализма, от европейската социалдемокрация. Тя наистина е катраник на буржоазията.

Всички лозунги за “демократизиране” на социализма, използвани от комунистическите партии в СССР и в социалистическите страни след смъртта на Сталин и особено по време на “перестройката” бяха от идеологическата кухня на Социнтерна : “демократичен социализъм”, “солидарно общество”, “социално партньорство”, “социална справедливост”, “общонародна държава”, “общо благоденствие”. Доказателство за произхода им е, че тези лозунги бяха взети на въоръжение от преродилите се в социалдемократи комунисти и с тях те успешно пребивават във властта на вече капиталистически бивши социалистически страни. Това е нагледната проява на подмолната и разлагаща роля на социалдемокрацията през периода на Студената война и безсилието на комунистическите партии от социалистическия лагер да й противодействат.

„САЩ много лесно управляват всяка страна, където на власт са социалдемократите – пише Андрей Паршев – Много своеобразни хора са тези социалдемократи. Те, ако не генетично, то, така да се каже функционално, са предатели. Много често те произлизат от низините, от работническата класа и селяните, но са призвани да управляват така, че работниците и селяните да жертват собствените си интереси в полза на капитала. Затова и в международните отношения социалдемократите са склонни да продават националните интереси – консерваторите мислят и действат по-твърдо”.

Социалдемокрацията зачена, бабува и отгледа феномена на така наречения „ляв антикомунизъм”. Точно този феномен попречи на „лявата” част от света да се обедини в могъщ антикапиталистически фронт. Особено плодотворен беше левият антикомунизъм в англосаксонските страни.

Неразделна част от левия антикомунизъм се оказа явлението еврокомунизъм. Като понятие, то обединява редица комунистически партии от западните страни (Испания, Франция, Италия, Австрия, Белгия, Швеция), които едновременно или по отделно преминаха на опортюнистични  антисъветски позиции и заедно със социалдемократите се отзоваха в лагера на идеологическите противници на социалистическия лагер. Причината за предателство беше от проста по-проста и няма нищо общо с отстояването на принципи и вярност към комунистическата идея. Ставаше дума за политическо оцеляване на компартиите, което откриваше възможност за участие в капиталистическия политически процес и достъпа до някаква, дори и малка, власт (например – участие в местната власт). С други думи, компартиите признаваха своята пълна интеграция в западното капиталистическо общество и смятаха своето собствено благосъстояние като неразделна част от благосъстоянието на западното общество. По такъв начин еврокомунизмът е пълен отказ от всякаква революционност и предоставя на буржоазията съгласието на западните комунисти за по-нататъшното неограничено във времето съществуване на капиталистическата обществено-икономическа система. Оттук по необходимост последва отказът на еврокомунистите да подкрепят борбата на Съветския съюз и на социалистическите страни за победа на социализма и дори да откажат правото на съществуване на социалистическия лагер. Опортюнизмът на еврокомунистите се сля с опортюнизма на социалдемократите.

В практическата област еврокомунистите се присъединиха към идеологическата борба на Запада срещу СССР и социалистическите страни и подкрепиха някои от най-гадните провокации на западните тайни служби. Известна е позицията на Италианската комунистическа партия по повод атентата срещу римския папа Йоан-Павел Втори и забъркването в него  името на социалистическа България, като към опита за убийство на папата се прибави и “заговор” за убийството на генералния секретар на Италианската компартия Енрико Берлингуер. (???).

Еврокомунистите се активизираха главно след подписването на Хелзинското споразумение (1975 г.).

“Теоретично” обобщаване на възгледите на еврокомунистите прави Мануела Аскарате, член на ръководството на Испанската комунистическа партия през 1980 г. Главното е както следва :

●Научно-техническата революция води да такова равнище на производителните сили, което е несъвместимо с частната собственост, т.е. с капитализма.

●25 години след 20-я конгрес на КПСС и отхвърлянето на сталинизма много от характерните белези на онази епоха все още се усещат в страните на “реалния социализъм” – централизмът и самовластната бюрокрация, партията и държавата са неделимо цяло, няма политическа и културна свобода, граждански права.

●Не е съвсем убедително понятието “социализъм” да се използва относно СССР и другите източноевропейски държави само защото в тези страни съществува некапиталистическа икономическа система.

●Многопартийната система, зачитането на демокрацията и правото на свободни и общи избори, принципът за разделяне на властите не трябва да се оценяват като отстъпка на буржоазната идеология, а по-скоро като необходими и присъщи на истинския социализъм политически принципи.

●Еврокомунистическата стратегия цели да проведе “революция” с голямо мнозинство, процесът трябва да се реализира постепенно, но с такива изменения, които водят до качествени подобрения, докато един нов “обществен блок” поеме ръководството на държавата и обществото.

●Нормално състояние в живота на партията трябва да бъде наличието на различни становища, които са в противоречие с тези на партийното ръководство, и застъпването на такива становища трябва да се смята за законно.

●Необходимо е да се обновява ръководството (виж книгата на Стоян Михайлов – Сталинският тоталитаризъм, стр. 298-299).

Описаният подход на еврокомунистите дава добра представа за тяхното реално прехвърляне в лагера на враговете на социализма. Не е изненада, че след разпадането на Съветския съюз и на социалистическия лагер, италианските комунисти взеха дейно участие в управлението на Италия. Комунист беше и министър-председателят на Италия по време на агресията на НАТО срещу Югославия (1999 г.), а Италия беше тилова военна база на агресията. Потвърди се аксиомата, че всяко отстъпление от принципите на марксизъм-ленинизма неизбежно води до антикомунизъм.

Всяко общество, основаващо се върху властта на парите, е тиранично, диктаторско, деспотично и тоталитарно и то в много по-голяма степен отколкото при тиранията, диктатурата, деспотията и тоталитаризма. С такова общество не може да се говори на друг език, освен езика на силата.

Ако поставите такива хора в условията на „новия световен ред” както го разбира глобализмът, ще получите модела на „световна джунгла”,  която обитава „асоциирания човек” – царството, в което господстват : децентрализацията, дестандартизацията, непредсказуемостта,, преходността (адхокрация), рискът, адаптивността и предизвикателствата на освободения интелект. (?!)

Капитализмът е непобедим в своето си “игрално поле”. С капитализма не може да се съперничи с неговите ценности, с неговата нравственост, с неговите парадигми. Капитализмът трябва да бъде принуден да излезе на “неутрален идеологически терен”, където просто и ясно да му бъде заявено: има неща, по които ние с вас няма да дискутираме. Затова не се напъвайте с вашите ценности, с вашата нравственост и с вашите парадигми, а дайте да търсим точки на съприкосновения, в които може да постигнем временно съгласие. Но не повече.

Съвременният опортюнизъм в лицето на социалдемокрацията, се присъедини към общия хор на десницата за пълното отричане на социализма. Те пропагандират, че съветският социализъм е бил „дълбоко погрешен” и че неговите недостатъци „се коренят в отсъствието на демокрация  и свободен пазар”. Социалдемократите не смятат, че социализмът като възможност въобще е обречен в бъдещето, но подържат идеята, че провалът на съветското общество лишава марксизма-лининизма в значителна степен от авторитет и валидност.

Ако се приемат подобен род твърдения, бъдещето на марксистко-ленинската теория на социализма и на борбата против капитализма, трябва да бъде много по-различно от всичко, което марксистите са мислили и смятали за правилно преди 1985 г. Според съвременните опортюнисти, ако марксистко-ленинската теория е в основата на провала на съветския модел на развитие, тя е погрешна и следва да бъде изцяло изоставена. Всички минали опити за изграждане на социализма „не трябва да имат нищо общо с възможностите за изграждането му в бъдеще”.

С други думи, опълчилите се срещу капитализма в световен мащаб следва да приемат, че „историята не е на тяхна страна” и да тръгнат по пътя най-вече на частните и „меки” реформи.

Временната победа на капитализма над европейския социализъм остава само факт от природно-историческия процес и ще си остане такъв докато не бъде обяснен теоретично. От временните поражения (Парижката комуна, Руската революция от 1905 г.), комунистите винаги са правили теоретични и практически изводи и по този начин са се готвили за бъдещите победоносни класови битки. Това и в 21-я век е повеля на деня.

Така описаната ситуация трябва да се отнесе към все по-нарастващия глобален процес на антикомунизъм, антисъветизъм и антимарксизъм, и успоредно  с него, на също така нарастващия, дори с по-висок интензитет, процес на сплотяване на международното комунистическо движение. Тези два процеса изразяват съществена част от това, което се наричаеволюционна война. Тази война е ударната сила на капиталистическия и империалистически глобализъм и България не може да напусне бойното поле. В тази война се изгражда удивителен съюз от най-„дясното” от „дясното”, до съвременната „реформирана” и „обновена” БСП, и този съюз е най-представителният индентификатор за същността на БСП.

Социалдемокрацията остана в 20-я век като позорна страница в работническото движение. Тя и за бъдеще ще остане верен съюзник на експлоататорските класи. И тъй като този съюз е печеливш, социалдемокрацията няма вътрешни стимули за реформиране. Затова изглеждат наивни и детски усилията на ръководството на БСП да  позиционира партията като важна съставна част от Социнтерна, прекалено спекулирайки с възможността председателя на БСП да стане президент на ПЕС – това няма да донесе никакви дивидинти нито на страната, нито на БСП. Показател е предстоящия ХХІV конгрес на Социнтерна и ролята на Станишев в него. В Кейптаун – ЮАР – в дискусия в преддвериато на конгреса Станишев щял да  обедини леви политически лидери от цял свят около дебата за решенията, които социалистите и социалдемократите предлагат в отговор на световната криза. Станишев ще говори за развитието на справедлива икономика, гарантираща растеж, висока заетост и социална защита. Другите теми, по които конгресът ще дискутира, са борба за защита на човешките права и свободи и засилване на представителната демокрация, общ подход за мир, устойчиво развитие и сътрудничество, изграждане на нов интернационализъм и нов тип солидарност между хората и нациите („Дума”, 30.08.2012).

Самата терминология и политически изказ говорят достатъчно колко далече от протичащите световни процеси и от битието на хората са днешните социалдемократи и социалисти и колко безнадеждни са тяхните усилия да се представят за антисистемна опозиция на Глобалния проект.   Социалдемокрацията е отминал етап от организационното и идейно развитие на глобалната антиимпериалистическа и антиексплоататорска алтернатива на планетарната цивилизация.

За временния ренесанс на социалдемокрацията през 90-те години на 20-я век има и мистични основания. Може би звучи странно, но става дума за начина по който си отиде европейския социализъм. Напук на великата идея никой не се вдигна в нейна защита. Нито нейното материално въплощение – работническата класа, нито нейната сакрална носителка – комунистическата партия. Този поразителен финомен тепърва предстои да се изследва и обеснява.

Спомнете си как побеждаваха или загиваха великите религии и великите империи. В началото на  І-ви – ІІ-и век 98% от населението на Римската империя мразеше християните и с удоволствие гледаше как ги хвърлят на разерените хишници, но християнството оцеля. Последния византийски император загина с оръжие в ръка пред напора на турските варвари. Знаем за Балканджи Йово и неговата саможертва. Знаем и за стотици български комунисти загинали по улиците на София, по горите и планините на България, бесени и растрелвани в царските затвори.Немците, а не само Вермахта (виж случая с немския Сталинград Бреслау, днешен Ворцлав) се сражаваха срещу Червената армия месец след капитулацията на Третия райх, висши нацисти и бойни генерали се самоубиваха често с целите си семейства, до първи май 1945 г. немските работници се трудеха самоотвержено за Адолф Хитлер и за нацистката си родина, бандеровци се сражаваха в СССР срещу съветската власт до 1956 г.

В България царски офицери след 9.09.1944 г. крояха заговори и завери, в горите имаше фашистки партизани – горяни.

Недобитите фашисти вдигнаха контрареволюция в Унгария през 1956 г.

Източноевропейския фашизъм и нацизъм не си отиде позорно, той беще разгромен. Източноевропейския социализъм си отиде предаден и продаден, изоставен от всички. Изглежда възприетия на индивидуално равнище принцип беше : по-хубаво жив и беден, отколкото мъртав, но комунист. Оказа се забравен безпримерната жертвеност на хиляди съветски хора, които през време на Отечествената война се запасваха с гранати и преди да се хвърлят под нацистките танкове казваха на своя поритрук (комисар) : „ако загина, нека да ме смятат за комунист”. Така чрез своята смърт те се присъединяваха към духа и силата на  великото войнство на комунизма.

Не е нужно да припомняме какво се случи в социалистическия лагер в интервала 1989 -1993 г. Най- главния съветски комунист Горбачов провали СССР, стана социалдемократ и започна да рекламира дамски чанти. Бивши висши партийни ръководители поведоха българските комунисти на идейно заколение подобно на  овце в скотобойна и никой не гъкна – те всички се правърнаха вкупом в социалдемократи и сега вият и се тръшкат затова къде ги доведоха партийните величия. Какво да кажем за „бойните другари” от Съюза на активните борци против фашизма и капитализма ? Те на бърза ръка се отърваха от най-голямото си достойнство – борбата срещу капитализма (само българската съпротива, единствена в Европа, беше не само национална, но и социална !! Затова и западните „демокрации” я пренебрагваха), и останаха само активни борци срещу фашизма, за да бъдат заедно с Троцки, Чърчил и компания.Днешните български „леви” са само „леви резби” и нищо повече.Както се казва, преди Бог да прибере някой при себе си, му взема акъла.

Тъжна, страшна и поучителна е разказаната история. Тя показва, че ние, оцелелите в жестокия погром, трябва да се сърдим само на себе си. Наша работа е и какви изводи ще направим за бъдещето. Колкото и горчиви да са, трябва да ги направим. Едно обаче е ясно още сега. Бъдещия път не е социалдемократически път.

Има и още нещо. Проблемът на БСП не е само в това, че позорно и недостойно изневери на своята историческа същност, а в опасността да се превърне в партия за лична употреба. След генномодифицирането на БКП (според „закона Кутев”), към партийната власт се стремяха и я получаваха хора нямащи общопризнатите основания за нея, такива, каквито имаха нейните големи бивши ръководители. Така наречения „лидерски проблем” е тежък воденичен камък за БСП и той може да я завлече на политическото дъно по-бързо от неизбежното й историческо стареене и овехтяване. Никакви очевидни и очевадни помощи отвън няма да решат въпроса, ако той продължава да съществува.

Ноември  2012 г.

Съществуват ли все още класи и класова борба ? - проф. Васил Проданов

Всичко започна преди около четвърт век с Горбачов, който заяви, че трябва да прегърнем “общочовешките ценности”, да се откажем от "образа на врага" и от класовия подход. С перестройката от българския политически език, както и от езика на социалните науки у нас, изчезнаха основополагащите преди това понятия за класи, класов подход, класова борба, експлоатация,възприети като останка от миналото. В документите дори на БСП идеята за"работническа класа" бе заменена със “заети” и “работещи”, вестникът и вече не е "Работническо дело". Думите "буржоазия" и"капиталисти" бяха заменени с "бизнесмени","предприемачи" и "работодатели".

В Програмата на БСП, приета през 2008 г., терминът "класа" се среща на три места в съчетанието "средна класа", но липсва например понятие като "долна класа" и вместо него се употребява терминът "бедни". В САЩ при Демократическата партия защитата на “долната класа” е важен приоритет, на който непрекъснато се набляга.

В същото време в България след 1989 г. бе извършен преход към периферен и корумпиран капитализъм, превърнал страната в едно от най-неравните по доходи и собственост общества в Европа. Докато политици и идеолози залъгваха българина,че го водят към "демокрация и пазарна икономика" и ще създават българска "средна класа", протичаше първоначално не натрупване, а разграбване на капитала. Това доведе до декласация (слизане на долу в обществената стълбица на доходи и престиж) на две трети от българските граждани. За големи маси от хора имаме не просто абсолютно обедняване, а декласацията е свързана и с лумпенизация, те се превръщат в класа на изключените – това са немалка част от живеещите в ромските гета, скитници, просяци, клошари, които оцеляват чрез кражба, просия, ровене в кофите за боклук или включване в различни престъпни мрежи.

Така стигнахме до 2011 г., когато думите "пролетариат и "пролетаризация" се появиха от неочаквана посока. На 22 август 2011г. лидерът на десницата в България Иван Костов, излезе във статия под заглавие "България се пролетаризира", имайки предвид, че през последните години у нас има тенденция към нарастване на относителния дял на доходите,идващи от работна заплата, т.е. от наемен труд. Там той подчертава: Фактите са ярко доказателство, че в последните 10 години се е случила нова пролетаризация на българите." За по-младите, които не знаят и за по-старите, които не помнят, ще отбележа, че тезата, че България се “пролетаризира” за първи път се обосновава 120 г. преди Костов от основателя на БРСДП Димитър Благоев, обосноваващ така създаването на една нова класа, с която е свързана неговата партия. Сега Костов ни каза, че България за втори път се пролетаризира, но би се обидил ужасно, ако го свържат с Благоев.

Но не само българската десница, а и американските републиканци и демократи започнаха да употребяват понятия, изоставени у нас. През ноември 2006 г. един от десетте най-богати хора на планетата, милиардерът Уорън Бъфет, отбелязвайки,че плаща като процент от своите доходи много по-малко данъци от секретарките и чиновниците в своя офис, заяви в “Ню Йорк Таймс”: “Добре, съществува класова война, но моята класа, класата на богатите правим войната, и печелим”. Така един от най-големите капиталисти на планетата открито каза, че неговата класа води през последните десетилетия класова война и е спечелила от това, тъй като сега плаща по-малко данъци от своите работници. Сещам се колко по-ниски са дънъците у нас и си мисля какво ли би казал Уорън Бъфет за спечелилия класовата война у нас.

Пет години по-късно, когато президентът Обама заяви намерение да увеличи данъците на класата на Уорън Бъфет, републиканците в Конгреса на САЩ от името на тези, които са спечелили “класовата война” срещу наемните работници, го обвиниха, че се опитва да реагира срещу тях и да започне от своя страна "класова война".

Така в САЩ не кой да е, а представителите на свръхбогатата буржоазия заявяват, че са спечелили класовата война и скачат срещу всеки, който се опитва да отнеме данъчните им привилегии, обвинявайки го, че сам започва “класова война”. Дори режисьорът на знаменитата сага “Междузвездни войни” Джордж Лукасбе обвинен, че разгаря “класова война” само защото се опита да демонстрира активно социално поведение със средствата, които притежава.

У нас обаче като погледне човек програмите и поведението на партиите цари мирна идилия. Нищо, че хиляди работници бяха изхвърлени от Кремиковци и той сега се разбива и разпродава за вторични суровини. Нищо, че имаме свръхексплоатация в шивашките предприятия, които шият на ишлeме. Нищо, че работниците в Оловно-цинковия завод в Кърджали бяха изхвърлени от работа и без заплати от много месеци. Парадоксът бе, че след като не откриха у нас сила, която да застане зад тези работници и ги подкрепи, те се обърнаха за помощ към турския премиер Реджеп Ердоган. Уникално ! В България имаме партии, има политически сили, но се оказва, че не те, а турският премиер се припознава като защитник на слабите и експлоатирани металурзи.

Протестите и публичния натиск върху правителствата у нас се осъществяват през последните 23 години най-напред от антикомунистическата десница, а през последното десетилетие – от различни граждански организации или формирани в интернет групи. В сегашната програма на БСП като лява партия специално се набляга: "Партията не се бори срещу нито една класа, прослойка или група на обществото. Напротив, тя е носител на отговорността за социалната надежда и борбата за справедливост." Нищо, че най-богатите хора в света заявяват, че са водили и спечелили класова война.

Един от най-видните поддръжници на Обама от страната на демократите –милиардерът Джордж Сорос, заговори, обвинявайки републиканците, за "Идващата класова война в Америка". Според него идват страшни времена, Европа я чакат хаос и конфликти, Америка – улични бунтове и жестоки действия на властите, а глобалната икономическа система може да се разпадне.

Очевидно имаме проблемна ситуация. Десни, консерватори и либерали нямат идеологически комплекси да говорят за “пролетаризация” и “класова война”,докато за левите, характеризиращи себе си като “социалдемократи” това остава забранена тема и за тях проблемът отсъства.
Дали днес е възможно да се реализира програмата на БСП за “класов мир” или ще се реализира прогнозата на Джордж Сорос за “задаващата се класова война” ? Или можем да кажем, както заяви Уорън Бъфет, че класовата война и в България е направена от неговата класа на богатите и спечелена от тях?

Изправени сме пред парадокс. През целия ХІХ и голяма част от ХХ век позоваването на класите и класовата борба е типично за левите партии в света, а десницата и либералите го отхвърляха. Сега през ХХІ век наблюдаваме обратното – този език присъства в устата на десницата и на либералите, употребява се от най-богатите, докато левицата подобно на Христос казва, че идва с мир и е за “класово сътрудничество”. Наистина ужасно, ужасно се е променил светът, в който живеем. Някои неща в него и аз трудно разбирам.

 

Вестник „Преса”, 22 септември 2012 г

Проф., д.ф.н., Васил Проданов –преподавател в УНСС. Главен секретар на Българското философско дружество(1978-1989). Директор на Института за философски науки(1988-1992) и на Института за философски изследвания към БАН (1995-2010 г.). Автор на стотици научни публикации, излезли в България, САЩ, Русия, Германия, Франция, Испания,Холандия, Полша и много други страни в света. Автор на 21 книги, сред които«Насилието в модерната епоха», «Познание и ценности», «Биоетика», «Биосоциалниценности» и др.

 

 

Кризата радикализира загубилите от прехода - проф. Васил Проданов

Интервю на Къдринка Къдринова в сп."Тема" бр.44 / 2012 г.

 

Проф. Проданов, къде според вас стигнахме след 23 години преход от 10 ноември 1989 г. до днес? Какви характеристики на този процес разкривате във вашата „Теория на българския преход”?

- Проучвания в цяла Източна Европа, дори и в Източна Германия, в която бяха вложени огромни средства, показват голямо разочарование от случилото се през 23-те години след промените от 1989-а, както и носталгия по предходния период. Интерпретациите защо това е така са различни, но е факт, че голяма част от хората, включително у нас, се възприемат като загубили от настъпилите трансформации. Причината е в нисходящото развитие на техния икономически и социален статус през тези години. Нека си припомним, че специално в България имахме предшествала взривна индустриализация, когато в рамките на около 25 г. милиони хора се преместиха от селото в града и бързо израснаха социално-икономически, получиха образование, превърнаха се от деца на селяни в лекари, инженери, учени. Настъпилите след 10 ноември промени се отразиха негативно върху качеството на живота на мнозина от тях. Да не говорим за онази част от обществото, в името на която по-рано се обявяваше, че се върши всичко – т.нар. работническа класа от около 7-те хиляди индустриални предприятия на социалистическа България. Голяма част от нея загуби своята квалификация, беше декласирана и лумпенизирана. Или да вземем учените от БАН. През 1988-1989 г. за наука – която по онова време се и самоиздържа – у нас се отделят по 3.2% от националния доход. Сега процентът е около 0.2, много от институтите са закрити, с хиляди намаля броят на учените, а онези, които още се занимават с наука, едва оцеляват.

Споменахте,  че интерпретациите за причините на тази ситуация са различни. Ще конкретизирате ли?

- От най-десните в ДСБ до най-левите извън БСП цари единодушие, че имаме катастрофални последици в прехода. Основните разлики идват от отговорите на въпроса кой е виновен и какви са причините. Има една най-обща нагласа, че виновни са политиците, които са ни управлявали през тези години. Но пък и политиците се оплакват от масите – чипът им бил сбъркан, народът бил шибан...

Виновният се търси и в типична за многопартийната парламентарна демокрация посока – всяка партия стоварва вината на управлявалата преди нея. Много популярна особено сред десните поддръжници на ранния СДС е и конспиративната теория – как всичко беше тайно разпределено и провалено от комунистите, които измамиха тях, идеалистите, мечтателите за една перфектна демокрация. Любим виновник са и ченгетата от бившата ДС. Той е добре дошъл и за левия сектор – неслучайно съответният закон бе приет по времето на тройната коалиция.

Друга посока за търсене на врагове са етно-религиозните противоречия и конфликти. И това тепърва ще се разгръща в контекста на почти взривно натрупалите се през последния месец събития, които очевидно в голяма степен ще определят облика и на следващата година. Още през 30-те години на ХХ век са правени редица изследвания за социалнопсихологическата логика на случилото се тогава в Германия и е откроено как в условия на криза реагират големи маси от обезправени и неглижирани. Освен вътрешната ситуация у нас налице са и външни фактори, при които много лесно се стига до етнизация и клерикализация на конфликтите.

Кои са тези външни фактори?

- В момента много бързо върви процес на радикални геополитически промени. САЩ губят позиции. Няма го вече триумфализмът от времето на „Краят на историята” на Франсис Фукуяма и разпадането на Източния блок, когато се вярваше, че ХХІ век ще е „векът на Америка”. Това умря след инвазията в Ирак, която не бе приета от света като цяло. Силно съм впечатлен, че сега големи имена от крайния неоконсервативен сектор в САЩ, които съветваха републикански кандидат-президенти и президенти – бих споменал един Робърт Кейган, примерно – промениха коренно своя тон. Кейган издаде книга, озаглавена ни повече, ни по-малко „Завръщането на историята и краят на мечтите”. Самият Фукуяма претърпя такава радикална промяна в позициите си, че в началото на тази година не само публикува във „Форин ъфеърс” статия с красноречивото заглавие „Бъдещето на историята”, но и даде интервю за „Шпигел”, което бе озаглавено „Къде са левите, за да вдигнат въстание”. Интересно е, че интервюто бе препечатано от български всекидневник, който обаче не посмя да го пусне с оригиналното му заглавие... В него Фукуяма обяснява, че републиканците в САЩ са подкрепяни от олигархията, а зад демократа Барак Обама стои тъкмо онзи 1%, срещу който протестират останалите 99%. Растящото вътрешно неравенство в Съединените щати допълнително разклаща позициите им в света, където трендът не е благоприятен за тях независимо кой седи в Белия дом. Непрекъснато расте влиянието на различни регионални сили...

Например Турция?

- Турция преди всичко, но в контекста на събитията в Близкия изток и Северна Африка виждаме също ролята на една Саудитска Арабия. Очертава се ситуация, близка до „Сблъсъкът на цивилизациите” на Хънтингтън. В Ирак е останала само 1/3 от местното християнско население, което по времето на Саддам имаше свое представителство във властта, неговият външен министър например беше християнин. Вижте какво става и с коптите в Египет. Да не говорим за Нигерия, където мюсюлманската и християнската част са във война. Всичко това влияе и на ситуацията у нас. Що се отнася до Турция, тя несъмнено е възхождаща сила с амбицията до 2020 г. да стане една от 10-те водещи икономики в света, като в момента вече е на 16-о място по БВП. Преди месец бях там на Първия балкански конгрес и дойдоха да ме интервюират от една турска телевизия. Въпросът, с който започнаха, беше следният: „Как смятате, какъв трябва да е механизмът, с който Турция да реализира своята лидерска роля на Балканите?” Тоест за тях тази роля не подлежи на съмнение! Посетихме и едно турско училище, където видяхме подредени портретите на техните лидери. Започваха с Чингиз хан, следваха всички султани и свършваха с Ататюрк, който, ако се събуди, ще се засегне много от това съседство... Това е само една илюстрация на неоосманизма, който бележи днес турската политика и който тепърва ще дава отражение и у нас. Вижте как се променя вече позицията на ДПС – това, което стана покрай ген. Делов или покрай Европейския институт „Помак” и неговите публикации. Активно действат радикални сайтове, които чертаят една съвсем друга картина на България. Те може да изглеждат като изолирани случаи, но в условията на криза, когато всеки търси някой виновен за дереджето си, нещата стават опасни. Ето, тези дни медиите публикуваха информация за един ром, който в интернет писал как ненавижда българите. Това е типична психологическа реакция от страна на човек, който, щом може да влиза в интернет, очевидно има определена степен на интелигентност и образованост, но който се чувства отхвърлен, низвергнат, губещ. И понеже няма социална теория, която да обясни положението му, най-лесното е етническо-религиозното противопоставяне.

Това е един ром, но колко много са българите, които пак в интернет зоват „циганите на сапун”...

- Да, да, така е. Ако се впуснем по тази тема, може да разсъждаваме и за логиката на разгръщането на конфликтите, за самовъзбуждащия се ефект, когато малки неща провокират големи и опасни последици.

Има ли реална опасност България да се югославизира?

- Аз бях в организационния комитет на конференцията за Балканската война, която се проведе във Военната академия. Моят доклад беше на тема „Възможна ли е четвърта Балканска война”, ако броим Балканската, Междусъюзническата и Югославската. Моята теза е, че, да, възможна е.

Между кого и кого би избухнала?

- На Балканите има предпоставки за различни конфигурации. Но и социалнопсихологическите предпоставки са налице: големи маси от хора, които са в отчайващо положение и търсят най-лесното обяснение защо е така. Имаме в нарастваща степен и въздействието на външните фактори. Имаме и разпадни процеси, поразили моралното състояние на хората, които им пречат да се чувстват част от някаква общност, да са солидарни, да се жертват в името на другия. Феноменът солидарност у нас работи значително по-слабо, отколкото в индивидуалистичните Съединени щати, където излиза един Уорън Бъфет и негодува, че плаща по-малко данъци от секретарката си. У нас такова чудо няма да видим. Международни изследвания сочат катастрофалното състояние на т.нар. социален капитал, свързан с доверието вътре в общностите. Затова и управлението на която и да е институция у нас се оказва сложно нещо. Трябва да намериш съмишленици, които да ти имат доверие. У нас най-прекият път към това се открива в конструирането на общ враг. Българските политически партии се създават и функционират около лидер, който най-успешно поддържа образа на врага. Тоест отвътре нашето общество е дълбоко разединено на фона на едни регионални и глобални процеси, които будят сериозна тревога.

„Теория на българския преход” би била интересно четиво за българските политици. Намери ли книгата ви читателите си сред тях?

- Тя няма да се хареса на много от българските политици, защото е в разрез с доминиращите сред тях нагласи. Моята теза като академичен изследовател е, че трябва да преодолеем субективизацията и да видим по-големите обективни процеси. В тази книга аз разглеждам фактите през призмата на мощната теория на световните системи, която се развива от 70-те години насам и чието водещо име е изтъкнатият американски социолог, професорът от Принстънския университет Имануел Уолърстейн. Тази теория разграничава три големи зони – капиталистически център, полупериферия и периферия, които са в асиметрични отношения на движение на ресурси и капитали. В този контекст се обясняват огромен брой исторически процеси, включително и онова, което се случва на Балканите. Примерно периферизацията и началото на края на Османската империя след откриването на Новия свят. Това става по две основни причини. Едната е големият приток на злато и сребро от колониите в Америка и оскъпяването на европейските манифактурни стоки, за които Османската империя може да плаща само с четворно увеличение на износа си към Европа и с рязко вдигане на вътрешните данъци – а това крайно я изтощава. И втората причина е промяната на хранителния режим в Европа след докарването на нови земеделски култури като картофите от Новия свят, което пак удря по Османската империя, дотогавашен основен доставчик на храни за европейското население. У нас, разбира се, героическият разказ, който подхранва националната гордост, е за ролята на Априлското въстание в подкопаването на Османската империя, но зад реалния й упадък всъщност стоят много по-прозаични икономически факти.

Междувременно в ролята на хегемон в капиталистическия център в Европа вече е влязла Великобритания. Теорията на световните системи приема, че този хегемон се променя в различните етапи – според това коя страна изнася най-много преработени стоки към периферията и полупериферията. Докъм средата на ХVІІІ век това е била Холандия. Но през втората половина на същия век Великобритания излиза напред – там започва индустриалната революция. Ролята й се затвърждава с победата край Ватерло през 1815 г. По принципа разделяй и владей тя през целия ХІХ век се противопоставя на Русия тук, на Балканите. Подкрепя Турция в Кримската война, а пък част от Парижкия договор е Турция да отвори границите си за британски и френски стоки, притокът от които веднага срива местното производство, включително и у нас.

На всички  етапи  може да разглеждаме събитията в света през асиметрията на отношенията център-полупериферия-периферия. В 1800 г. съотношението на БВП по паритет на покупателна способност на 10% най-бедни и 10% най-богати страни е 1 към 2, през 1900 г. е 1 към 9. Днес то надвишава 1 към 70...

Кои страни са в полупериферията?

- Теорията на световните системи подрежда там Русия и повечето страни от бившия Източен блок. Системата на държавния социализъм, която през ХХ век се създава в тях, е типичен опит за догонваща модернизация. В България до 1944 г. 80% от населението е селско. Страната ни е в полупериферията още след Освобождението през 1878 г. и във всичките си етапи на развитие след това се опитва да прави една ресурснозаместваща икономика, с високи мита за вносните стоки и с преференции за родното производство. Друг е въпросът защо този модел не проработва. Едната причина е, че ние сме „лузърът” на Балканите – губещите във всички войни. И втората причина е в липсата на природни ресурси. Затова у нас се разчита главно на труда на масите. Неслучайно по времето на социализма трудът е висша ценност. Всичко се прави в името на трудещите се, имаме герои на социалистическия труд, трудът се разглежда като висш инструмент за формирането на човека. Така е, защото нямаме други ресурси. Нямаме като Америка 3 века роби да създадат натрупването, нямаме като Великобритания 3-4 века колонии, чрез които да извличаме ресурси от целия свят. Тоест трябва да се справяме чрез централизиране на всички възможни вътрешни ресурси. Както Уолърстейн обяснява, обявената за универсална ценност парламентарна демокрация става възможна едва в късния етап на развитие на капитализма, когато той натрупва достатъчно ресурси. Във Великобритания например до 30-те години на ХІХ век едва под 1% от населението има право да гласува и да участва в различните равнища на властта. Неслучайно Маркс нарича държавата буржоазна. Тя в буквален смисъл е такава. Гласуват и се избират само богатите собственици. Процесът на разширяване на избирателните права върви стъпка по стъпка и се оформя такъв, какъвто го познаваме днес, чак след края на Втората световна война. Тоест имали са 3 века роби или колонии, имали са 3 века де факто авторитарни режими, натрупали са богатство и чак тогава създават многопартийна представителна демокрация. След което започват да я предлагат на другите страни от периферията и полупериферията и дори да ги оценяват през нейната призма, при положение че това е всъщност исторически продукт. Тук се прилагат, разбира се, и геополитическите предпочитания на капиталистическия център. Днес Сирия е много тоталитарна, а пък Саудитска Арабия, за която всички сме чели какво представлява, се изявява като борец срещу “тоталитарния сирийски режим”. Всъщност ставащото в Сирия ще преподреди и нашето бъдеще, но това е тема за отделно интервю.

Ще се спрете ли по-подробно върху сегашната криза в капиталистическия център?

- Тази криза не е отсега. Кризисните процеси в западните икономики на масовото потребление започват още през 70-те години на ХХ век. Капитализмът търси изход от тях, глобализирайки се. Тогава е много популярна книгата на Даниел Бел „Към постиндустриалното общество”, като идеята после се развива и в посока информационно общество, постмодерно общество и т.н. Акцентът в нея е, че в основен ресурс се превръща знанието. Именно в този контекст САЩ сключват и нещо като геополитически съюз с Китай след 1978 г., отварят пазарите си за него. Съображението е, че няма нищо страшно американските индустриални производства да се изнасят в Китай, Бразилия, Мексико, след като САЩ ще стават постиндустриална икономика на високите технологии и знанието, привличайки „мозъци” от целия свят. Но както пише Фукуяма в „Бъдещето на историята”, това беше една от огромните грешки и една от причините за нарастващото сега социално неравенство в капиталистическия център. Работниците от индустриалните предприятия бяха част от т.нар. средна класа. Това вече го няма, изнесено е другаде. Освен това всяко индустриално предприятие е обвързано със серия от развойни, приложни, научни звена и те не могат да се откъснат от него, за да стават част от химерична икономика на знанието. На практика на мястото на индустриалните производства дойде икономиката на услугите със съответните нископлатени работни места. И днес наблюдаваме една ситуация в страните от капиталистическия център, от която няма изход. Публичният дълг на САЩ е 15 трилиона долара и е почти равен на БВП. Обама сега повтаря, че трябва да се дадат повече средства за образование – защото чрез повишаването на образователния ценз може да се преодолее ширещото се неравенство по доходи и имущество. Но има един важен детайл – студентските кредити, които предстои да се изплащат, в момента в САЩ са около 1 трилион долара. Това може да е следващият балон, който ще гръмне. Така че пред показателя за неравенството в САЩ, който никога досега не е бил толкова голям, няма позитивна перспектива. Същевременно само по времето на управлението на Обама Америка е задлъжняла повече, отколкото от Джордж Вашингтон до първия мандат на Бил Клинтън. Вижте и Западна Европа. Тя се опитваше да блокира тези процеси на периферизация на по-бедните си части чрез своите фондове. И сега наблюдаваме битката, която се води за новия програмен период – всеки егоистично се затваря в рамките на своята национална държава. Няма решение на този проблем. Неравенството расте. Забележете парадокса – в Латинска Америка пък, която САЩ вече нямат ресурси да удържат в своята орбита, неравенството намалява!

Къде е България във всичко това?

- В България протича ускорен процес на периферизация, след като тя се отвори към страните от капиталистическия център. Неолибералният лозунг за свобода на движението обслужва глобалния космополитен капитал. Каквото можаха, извлякоха като индустриални ресурси, в момента извличат и природните чрез концесиите, както и човешките. Старата система на социализация у нас е срината, няма граници за поведението. Липсва идеална цел, каквато по-рано беше комунизмът. А както казва Достоевски, „щом няма Бог, всичко е позволено” – като под Бог можем да разбираме всичко, което бихме приели за идеал. Наскоро колеги правиха изследване за образците на младото поколение. То е ужасяващо. Само за 7-8% образците са писатели, учени и т.н. Всичко останало би могло да се вкара в раздел за отклонения в поведението. В общество, в което всичко е за продан, няма ценности.

Ноември 2012 г.

 

Проф., д.ф.н., чл.-кор. на БАН Васил Проданов е завършил философия и психология, работил е като емпиричен социолог, има специализации по нова политическа икономия. Един от създателите на биоетиката в Източна Европа, ръководител на екип, изготвил първата концепция за национална сигурност на България през 1991 г., дългогодишен директор на Института за философски изследвания към БАН (1995-2010 г.). В края на септември представи последната си засега книга – 760-страничната „Теория на българския преход”.
 

Защо социализъм ? - Алберт Айнщайн

Уникално есе на един от мъдреците на нашето време. Кратко, точно, ясно и логично обяснение на състоянието на света през последните 100 години и възможностите за бъдещо развитие. Историята само добавя доказателства към мнението на гения.

 Публикувано в първия брой на Monthly Rеview (Май 1949)

 

Препоръчително ли е за човек който не е експерт по икономически и социални въпроси да изказва мнение за социализма? Поради няколко причини, аз вярвам че е.
Нека най-напред да погледнем въпроса от гледна точка на научното познание. На пръв поглед може да изглежда, че няма съществени методологични различия между астрономията и икономиката: учените и в двете науки опитват да открият общи закони за ограничен кръг явления за да направят взаимовръзките между тези явления колкото се може по-ясни и разбираеми. В действителност обаче, методологична разлика съществува. Откриването на общи закони в областта на икономиката е трудно поради обстоятелството, че наблюдаваните икономически явления често са повлиявани от много фактори, които много трудно могат да бъдат оценени по отделно. В допълнение, опитът, който е натрупан от започването на така наречения цивилизован период на човешката история - както е добре известно - е до голяма степен повлиян и
ограничен от причини, които в никъкъв случай не са само от икономическо естество. Например, повечето от главните държави в историята дължат своето съществуване на завоевания. Завоевателите се установяват, законово и икономически, като привилегирована класа в завладените страни. Те установяват монопол върху владеенето на земята и назначават свои религиозни водачи. Последните, контролирайки образованието, институционализират класовото разделение и създават система от ценности от която от този момент нататък хората, до голяма степен несъзнателно, се водят в своето социално поведение.
Но историческата традиция е, така да се каже, вчерашна; дали днес наистина сме преодолели това, което Торстен Веблен нарече „хищническа фаза” на човешкото развитие. Наблюдаемите икономически факти принадлежат на тази фаза и дори такива закони каквито ние бихме могли да извлечем от тях не са приложими към други фази. Доколкото истинската цел на социализма е точно да преодолее и придвижи отвъд хищническата фаза на човешкото поведение, икономическата наука в сегашното си състояние би могла да хвърли твърде малко светлина върху бъдещото социалистическо общество.
Второ, социализма има социално-етична насоченост. Науката, обаче, не може да създава цели, а още по-малко да ги вгражда в хората; науката, като максимум, може да осигури средства чрез които да бъдат постигнати известни цели. Но самите цели се определят от хората с високи етични възгледи и – ако тези идеи са не мъртвородени, а жизнени и устойчиви – се подемат и прокарват от онова множество хора, което полуосъзнато определя бавната еволюция на обществото.
По тези причини, ние трябва да внимаваме да не преувеличаваме ролята на науката и научните методи когато става дума за хуманитарни проблеми; и не би трябвало да приемаме, че само експертите са единствените които имат правото да изказват мнение по въпроси касаещи организацията на обществото.
Безброй гласове от известно време ни уверяват, че човешкото общество преминава през кризисен период и че неговата стабилност е сериозно разклатена. Характерно за такава ситуация е, че хората са безразлични или дори враждебни към групата, голяма или малка, към която те принадлежат. За да изясня какво имам в предвид, нека разкажа случка от моя опит. Неотдавна разисквах с един интелигентен и благовъзпитан човек заплахата от още една война, която по мое мнение сериозно би застрашила съществуването на човечеството и отбелязах, че само наднационална организация би могла да ни предпази от тази опасност. На това моя събеседник много спокойно и хладнокръвно отговори: „Защо се противопоставяте така силно на изчезването на човечеството?”.
Сигурен съм, че само допреди век никой не би направил такова изказване с такава лекота. Това е изказване на човек който напразно се е опитвал да постигне вътрешно равновесие и повече или по-малко вече е загубил надежда да успее. Това изказване е израз на болезнена самота и изолация от която толкова много хора страдат в днешно време. Каква е причината? Има ли изход?
Лесно е да се поставят такива въпроси, но е трудно да се отговори с някаква степен на сигурност. Аз обаче трябва да пробвам, дотолкова доколкото мога, макар и да съзнавам, че нашите чувства и стремежи често са противоречиви и неясни и не могат да бъдат изразени в есе или прости формули.
Човека е едновременно самостоятелно същество и социално същество. Като самостоятелно същество той се опитва да защитава своето съществуване и това на своите най-близки хора, да задоволи своите лични желания и да развие своите вродени способности. Като социално същество той се стреми да получи признанието и привързаността на околните, да сподели техните удоволствия, да ги утеши в тъгата им и да подобри условията на техния живот. Единствено съществуването на тези променливи и често конфликтуващи черти на характера на човека и техните специфични комбинации определя степента до която един индивид може да постигне вътрешно равновесие и да допринесе за благосъстоянието на обществото. Напълно е възможно относителната сила на тези две подбуди в човека да е наследствена. Но личността, която се получава е формирана главно от обкръжението в което човек попада по време на своето развитие, от структурата на обществото в което израства, от традициите в това общество и от оценките му на различните типове поведение. Абстрактната концепция „общество” за отделния индивид означава общата сума от неговите преки и косвени отношения със своите съвременници и всички хора от предишните поколения. Индивида е способен да мисли, да се бори и работи самостоятелно, но в своето физическо, интелектуално и емоционално съществуване той зависи толкова много от обществото, че не е възможно да мислим за него или да го разберем извън рамките на обществото. Обществото осигурява на човека храна, облекло, дом, работни инструменти, езика, формата на мислене и повечето от съдържанието на мислите. Неговия живот е възможен благодарение на труда и постиженията на милиони хора от миналото и настоящето които са скрити зад малката дума „общество”.
Поради това е очевидно, че зависимостта на индивида от обществото е природен факт, който не може да бъде пренебрегнат – точно както в случая с мравките и пчелите. Обаче, докато целия жизнен цикъл на мравките и пчелите е определен до най-дребните детайли чрез твърди наследствени инстинкти, социалното поведение и отношенията на хората са гъвкави и поддаващи се на промяна. Паметта, комбинативността, говора правят възможно развитието на човека отвъд биологичната необходимост. Това развитие се изразява в традициите, институциите и организациите, литературата, в научните и инженерните постижения, в изкуството. Това обяснява как се случва така, в известна степен, че човек може да повлияе на собствения си живот чрез собственото си поведение и че в този процес съзнателното мислене и желание може да играе роля.
По рождение човек наследява биологическа същност, която ние трябва да считаме за фиксирана и неизменна, включвайки естествените пориви, които са характерни за човешкия вид. В допълнение по време на своя живот човек придобива културна същност, която усвоява от обществото чрез комуникация и много други видове влияние. Точно тази културна същност с течение на времето се променя и определя до голяма степен отношенията между индивидите в обществото. Чрез сравнително изучаване на така наречените примитивни култури, съвременната антропология ни учи, че социалното поведение на хората може силно да се мени, в зависимост от преобладаващите културни образци и типове организация на обществото. Именно на това могат да осланят надеждите си ония, които се борят за подобряване на съдбата на човека. Хората не са прокълнати, благодарение на биологичната си същност, да се избиват един друг или да се оставят на милостта на жестока съдба.
Ако се запитаме как структурата на обществото и културните навици на човека трябва да се променят за да направим живота на човека колкото се може по задоволяващ, ние трябва постоянно да внимаваме за това, че има известни условия които не можем да променим. Както вече беше казано, биологичната същност на човека не може да бъде обект на промяна с каквато и да било цел. Още повече, технологичното и демографското развитие през последните няколко века създадоха условия, които ще останат за в бъдеще. В относително гъсто населени места нуждаещи се от стоки от жизнена необходимост, крайното разделение на труда и силно централизирания производствен апарат са абсолютно задължителни. Времето когато индивидите или относително малки групи са били напълно самодостатъчни, и което, гледайки назад, изглежда толкова идилично, е отминало завинаги. Да се каже, че човечеството днес представлява глобално общество на производство и потребление не е голямо преувеличение.
Вече достигнах момента в който мога да отбележа накратко в какво според мен се състои същността на кризата на нашето време. Тя засяга отношението на индивида към обществото. Индивида днес повече от всякога осъзнава зависимостта си от обществото. Но той не чувствува тази зависимост като нещо положително, като органична връзка или защитна сила, а по скоро като заплаха за неговите естествени права или дори за неговото икономическо съществуване. Още повече, неговото положение в обществото е такова, че на неговите природни егоистични подбуди постоянно се акцентира, докато неговите социални подбуди, които са по-слаби по природа, прогресивно деградират. Всички хора независимо от положението им в обществото страдат от този процес на деградация. Затворници на своя егоизъм, подсъзнателно те се участвуват несигурни, самотни и лишени от наивни, прости и обикновени радости в живота. Човек може да намери смисъл на краткия и опасен живот само като се посвети на обществото.
Икономическата анархия на капитализма, каквато съществува днес, по мое мнение, е истинския източник на злото. Ние виждаме огромна общност от производители, членовете на която непрекъснато се борят да отнемат един на друг плодовете на техния колективен труд – не чрез сила, а, като цяло, чрез добросъвестно подчинение на законово установени правила. В този смисъл е важно да се разбере, че средствата за производство – така да се каже, целия производствен капацитет необходим както за производството на стоки за потребление така и капитални стоки – могат да бъдат, и в по-голямата си част са, частна собственост на отделни индивиди.
За простота, по-нататък ще наричам „работници” ония които нямат дял в притежаването на средствата за производство макар и това да не съответства напълно на обичайната употреба на този термин. Собственика на средства за производство е в състояние да купува работната сила на работника. Ползвайки средствата за производство работника създава нови стоки, които стават собственост на капиталиста. Ключов момент в този процес е отношението между това което работника произвежда и това което му се плаща измерени в реална стойност. Доколкото трудовия договор е „свободен”, това което работника получава не се определя от истинската стойност на стоките които произвежда, а от минималните му нужди и от броя кандидати за работата, които отговарят на условията на капиталиста. Важно е да се разбере, че дори теоретично, заплащането на работника не се определя от стойността на продукта на неговия труд.
Частния капитал има тенденция да се концентрира в ръцете на малко хора, отчасти заради конкуренцията между капиталистите, отчасти поради това, че технологичното развитие и нарастващото разделение на труда благоприятстват образуването на големи производствени единици за сметка на малките. Резултата от това състояние е олигархия на частния капитал, чиято огромна власт не може да бъде контролирана дори от демократично организирано общество. Това е вярно, тъй като членовете на законодателните органи се избират от политическите партии които са финансирани или повлияни по друг начин от капиталистите които, практически винаги, отделят електората от законодателната власт. Резултата е, че народните представители фактически не защитават достатъчно интересите на непривилегированите слоеве от населението. Още повече, при създадените условия, частните капиталисти неизбежно контролират пряко или косвено основните източници на информация (преса, радио, образование). Крайно трудно е и наистина в повечето случаи невъзможно за отделния гражданин да направи обективни заключения и да използува интелигентно своите политически права.
Следователно, доминиращото положение в икономика базирана на частната собственост на капитал се характеризира с два основни принципа: първо, средствата за производство (капитал) са частна собственост и собствениците разполагат с тях както намерят за добре; второ, трудовия договор е свободен. Разбира се, няма такова нещо като чисто капиталистическо общество в този смисъл. В частност, трябва да се отбележи, че работниците, макар и чрез дълга и трудна борба, успяха да постигнат донякъде подобрена форма на „свободния трудов договор” за някои категории труд. Но като цяло, днешната икономика не се различава много от „чистия” капитализъм.
Производството се извършва за печалба, а не за потребление. Няма гаранции, че всички които са способни и искат да работят винаги ще могат да намерят работа;„армия от безработни” съществува почти винаги. Работника постоянно се страхува да не загуби работата си. Тъй като безработни и лошо платени работници не осигуряват печеливш пазар, производството на потребителски стоки е ограничено и последствието са огромни лишения. Технологичния процес често води по-скоро до по-голяма безработица отколкото до облекчаване на тежестта на труда. Мотивацията за печалба и свързаната с нея конкуренция между капиталистите са отговорни за нестабилността в натрупването и използуването на капитала, която води до нарастващо тежки депресии. Неограничената конкуренция води до огромно разхищение на труд и до онази деформация на социалното съзнание на индивидите, което споменах по-рано.
Tова травмиране на личността аз считам като най-голямото зло на капитализма. Цялата ни образователна система страда от това зло. На студента се внушава, преувеличена конкурентна нагласа. Като подготовка за неговата бъдеща кариера той се обучава в боготворене на потребителството като успех.
Убеден съм, че има само един начин да се премахнат тези дълбоки злини, а именно, чрез установяването на социалистическа икономика придружена от образователна система ориентирана към социални цели. В такава икономика средствата за производство са собственост на обществото и се употребяват по планов метод. Планова икономика, която наглася производство според нуждите на обществото, би разпределяла работата между всички способни да работят и би гарантирала средства за съществуване на всеки мъж, жена и дете. Образоването на индивида в допълнение на развиването на наследствените му способности, би трябвало да развива у него чувство за отговорност за другите хора вместо да възхвалява властта и успеха както в съвременното ни общество.
Въпреки това, необходимо е да се напомни, че плановата икономика все още не е социализъм. Плановата икономика като такава, може да бъде придружена от пълно заробване на индивида. Постигането на социализма изисква решение на някои крайно трудни социално-политически проблеми: по какъв начин, имайки в предвид разрастващата се централизация на политическата и икономическата власт, да се преодолее превръщането на бюрокрацията във вездесъща и всепоглъщаща? Как може правата на индивида да бъдат защитени, с което да се осигури демократично контрабалансиране на мощта на бюрокрацията.
Яснотата по отношение на целите и проблемите на социализма има огромно значение в нашето време на преход. Тъй като сега свободното и без смущения обсъждане на тези проблеми се намира под мощно табу, аз считам появата на това списание за важна обществена дейност.

 

Превод от английски

Българската история и глобалната толерантност - проф. Евгений Гиндев

Днес светът е изправен пред принципно, радикално, гигантско метаисторическо разпадане. По своята сила и размах то многократно превъзхожда такива революционни промени, каквито се случиха през 1917 и 1990 г., тъй като и двата случая бяха известни идеите, в чиито рамки ставаха измененията. Сега няма нито език за описание на явлението, нито съвременни алтернативни идеи. За последен път подобна ситуация се случи в Европа по време на религиозните войни и Реформацията през 16-17 век, когато след близо 1000 години християнско общество започна жестоко разпадане на всички сфери от живота на човека. Това беше крайно тежък и кървав период и нека да се надяваме, че подобно нещо няма да се повтори.

Главният проблем на света днес е, че се изчерпа механизма, който осигуряваше икономическото развитие на човечеството в течение на неколкостотин години. С други думи, настъпи историческият крах на капитализма. В света все повече хора отново се обръщат към временно погребаната алтернатива на марксическата реализация на социалистическия проект.

Наивно е да се мисли, че бъдещите промени ще настъпят леко и безболезнено. Става дума за отмиране на цяла човешка епоха, за преобразуване на човешкото съзнание, за установяване на нови критерии за просперитет и за целта на човешкото съществуване. Умиращата епоха е много силна, с огромни възможности за планетарно влияние и за нея е спасително да утвърди умерено контролиран хаос в света, отколкото да си отиде безславно. Още са силни и действени голяма част от парадигмите, с които беше завоювана планетарната власт, резистентните сили на обществата и държавите са силно ерозирани и податливи и на най-груба манипулация. Ценностният апарат на Запада, тази „светая светих” на глобалния проект, днес просто потриса със своите ирационализъм, безпринципност и безчовечност. Невъзможно е да се посочат критериите, чрез които западните общества оценяват едно или друго събитие или явление, защо едно за тях е „добро”, а друго – „зло”.

Ето защо днес в света, и в България в частност, се води жестока, кървава, безпощадна и агресивна идеологическа война. Жертви в нея не са само отделни хора, а цели цивилизации, цели народи с тяхната история, култура и система от ценности. Това е война на унищожение, война без правила и граници. Генералната цел на тази война е сформирането на съвкупност от егоистични индивиди без памет, без история, без родствени връзки, чийто стремеж е биологичното оцеляване само за себе си. „Възпитано се опитват да ни убедят, че патриотизмът е демоде и че си гражданин на света. Просто е: изхвърляш националната гордост, проговаряш на унифициран и празен език и ставаш толкова внимателен, сякаш светът е лаборатория и трябва да ходиш с бели ръкавици, найлонова шапка и маска на устата” (Райко Байчев, в. „Стандарт”, 17.08.2012 г.). Когато в такова квазиобщество човешката свобода се свежда до свободата за гей паради и чувствата на добичетата, а емблемата на времето е руската женска банда (тук съществителното „банда” е съвсем на място) с поетичното име “Влагалищни бунтовнички”, е възможно да се случи всичко, скътано в тъмните глъбини на човешкото съзнание.

Така стигаме да някакво “изследване” на тема “Стереотипи и предразсъдъци в учебници, учебни помагала и образователни програми и планове за подготвителното и основното образование”, осъществено от бившия шеф на Комисията за защита от дискриминация г-н Кемал Еюп и неговия екип. Казано накратко, в „изследването” се препоръчваше преразглеждане на българската история в дух на налаганата съвременна парадигма за взаимна търпимост (толерантност) към различията у хората. Ето как пристойно и смирено ни се представя тази парадигма в статия на Светла Енчева „Изследването на учебниците - от мързел към масова истерия” (в. „Сега”, 18.08.2012 г.): „Смисълът на проекта е простичък - не да се цензурира съдържание, което е неизменна част от българската култура, а да се преподава с уважение към човешките различия и с отчитане на социално-историческия контекст, в който са създавани дадени произведения. Да не се нагнетява омраза. Да не се учи само за християнските празници, защото в България няма само християни. Да се включват и приказки, песни и пр. на малцинствените групи. Жените да не се представят само като майки, домакини и съпруги. Да не се внушава, че децата са виновни или безпомощни, а старите хора са достойни за съжаление или присмех. Да се възпитава толерантност към хората с увреждания. Да не се премълчава сексуалната ориентация на велики личности като Оскар Уайлд. И т.н...”

Колко благороден, колко хуманен и колко безсъдържателен и лишен от вякакви исторически и мирогледни основания е този брътвеж. И главният въпрос съвсем не е в цензурирането на Ботев и Вазов. Те са над брътвежите на някаква дама, да не говорим за Кемал Еюп. Кои са Ботев и Вазов, и кои – Енчева и Еюп?! Даже не е смешно.

Тревожното е, че се намират сред нас хора, които се „подмокрят от раболепие пред безмозъчните европейски препоръки” и стават съучастници в жестоката глобална игра срещу българския народ. Отвратителното е, че вече има сериозна група родоотстъпници и майкопродавци -„граждани на света”, които не са граждани на света, а слуги на чужди държави, отстояващи техните геополитически и геостратегически интереси, техните исторически претенции.

Съвсем не е случайно, че темата на самото “изследване” е избрана съвсем тенденциозно. Особено в частта, отнасяща се до “етническа принадлежност” и “раса”, в която се прави преднамерена интерпретация на съдържанието на въпросните учебници, учебни помагала, програми и планове, като им се приписва насаждане на “негативни стереотипи за социалния статус на уязвимите етнически общности”. С други думи, тихомълком, на гърба на нашите велики исторически личности, се повдига малцинственият въпрос.

Тук е особена отговорността на българските политически партии. Много интересно е, че почти всички парламентарно представени  партии мълчат като американски рейнджър във виетнамски плен. Мълчат, защото са виновни за това, което се случва и защото няма какво да кажат. Защото малцинственият въпрос е решен в България преди повече от 100 години и тъкмо от нашите националреволюционери. Ще имаме възможност да говорим по този въпрос на друго място и по друг повод, а сега само ще припомним, че всеки, който се заема с исторически изследвания трябва да има предвид следните методологически постулати :

1. Никога не оценявай миналото от гледна точка на днешния ден. А инак ще трябва да съдим постъпките на кроманьонците по днешния наказателен кодекс.

2. Човек, който не е живял в дадена историческа епоха, не е в състояние да я преценява достатъчно обективно.

3. Методологическият източник на модернизиращата психологизация на съвременните „философи”, стоящи в основата на пренаписването на историята, е убеждението, че през всички исторически епохи хората еднакво обичат и страдат, радват се и мразят. Това не е вярно.

Днешните български „демократи” обичат за щяло и нещяло да дават за пример на малцинствена търпимост обществото в САЩ. Това е идеологическа заблуда, защото не се взема предвид характера на американското общество, основните психологически предпоставки, върху които то е изградено. Ето какво говори за държавата, която няма дори собствено име, българският философ Георги Гачев: „Като личност американецът е елементарен – той е изкуствен механизъм и неговата машинария се вижда. Американската цивилизация не израства отдолу, от корените, тя е цивилизация на труда, тя е изкуствена. Това е огромно преимущество – американците нямат традиции. Те живеят хоризонтално. Американецът убива майка си два пъти. Когато заминава от Италия, от Ирландия, той забравя, той „убива”... И когато пристига на новата земя, той се отнася към нея не като към майка, а като към проститутка. За него тя е само обект” (в. „Дума” от 21.12.1998 г.).

И все пак, има какво да заимстваме от „братята” американци в междуетническите отношения. Става дума за гражданската клетва, която полага всеки чужденец при приемане на американско гражданство от 1795 г. Приложена към България, тя звучи така: „Тържествено се заклевам да спазвам Конституцията на България: да отхвърля и да се отрека абсолютно и изцяло на всякаква преданост и вярност към какъвто и да било чужд монарх, владетел, чужда държава или върховна власт, на които преди кандидатстването си съм бил подчинен като поданик или гражданин; да воювам в името на България, когато законът го изисква и да изпълнявам всички други изисквания на българските закони”.

Ще бъде интересно тази клетва да се произнася при назначаването на всеки български тражданин на държавна служба и при получаването на международен паспорт.

Вечните ценности не се намират под път и над път. Основите на нравствеността се коренят в земите на дедите ни, в традициите на семейството, в гробовете на близките, в образите на миналото и настоящето. Забравянето или премълчаването на миналото, произволните оценки, лишават човека не само от исторически знания, но и от нравствени чувства. Ако се разрушават връзките, губи се приемствеността и уважението към предшествениците, това значи, че всичко, което е било преди нас, е било напразно. И самият ти се оказваш духовно гол и всичко ти е позволено, и нямаш родина.

Най-новата човешка история не един път е виждала на какво са способни хората без минало.

А за Ботев, Вазов и всички български националреволюционери няма защо да се безпокоим. Това се титани на българския дух, недосегаеми за днешните ни долни, меркантилни гей страсти. На всички политически, идеологически и ”демократични” пигмеи, които се лутат в краката на титаните, ще кажем с великите думи на Ботев:

„Аз веч нямам мило драго, а вий, вий сте идиоти!”

2012 г.