По строгите закони на конспирацията
Дори в родния край на Станке Димитров — Марек голяма част от хората не знаят, че в това най-популярно име на бележития партиен деец всъщност негово действително е само бащиното име Димитров.
В кръщелното свидетелство, издадено през февруари 1889 г. в Дупница, той е записан като Стефан Димитров Тодоров и така по-късно фигурира в официалните документи: при поскъпването в началното училище и в прогимназията в Дупница, в Педагогическото училище в Кюстендил. Под същото име той е бил призован на военна служба през Първата империалистическа война. Така е записан като кандидат за народен представител в листата на БКП от Кюстендилски окръг за XVIII, XIX и XX Обикновено Народно събрание. В протоколите на Народното събрание името му е отбелязано съкратено — Ст. Димитров.
Но много преди това вече е било известно и другото име на Стефан Димитров. Съучениците му от Кюстендилското педагогическо училище още в годините 1902—1904 са го наричали Станке Дупничанчето, а работничките от шивашката работилница срещу печатницата на по-големия му брат, Иван, където работел и Стефан — Станке Хубавкото. Значи, в Кюстендил за първи път започнали да наричат Стефан Димитров — Станке. Това умалително гальовно име е станало след време толкова популярно, близко и любимо в партийната среда и в народа, че то почти изцяло е изместило кръщелното му име Стефан. И приживе почнали да наричат Стефан Димитров — Станке. Това умалително гальовно име е станало след време толкова популярно, близко и любимо в партийната среда и в народа, че то почти изцяло е изместило кръщелното му име Стефан.
И приживе на Стефан Димитров и особено след неговата трагична гибел, това име не слиза от устата на неговите партийни другари, на неговите съратници и ученици в революционната борба. Десетки статии за живота и дейността па Стефан Димитров Тодоров са озаглавявани „Нашият Станке", „Нашият незабравим Станке". Така го нарича на три места в статията си „Народен борец“ и Георги Димитров.
Затова няма нищо чудно, че с името на Станке Димитров бе назован родният му град, бившата Дупница, че това име носят улици в редица градове на България и в гр. Брянск - СССР, много предприятия и бригади, държавни и кооперативни земеделски стопанства, учебни заведения, пионерски отряди, студентски бригади.
Някога в бащиния дом малкият племенник на Станке Димитров - Ванко (Иван Михайлов Явричев) не могъл да изговори думата „вуйкьо“ (дупнишкото наречие на „вуйчо“), а е казал на чичо си Станке „Ако". Тази дума „Ако“ си останала и така наричал Ванко вуйчо си Станке и когато пораснал, а също и други близки, роднини и приятели. Самият Станке използва по-късно това име като прякор.
Емилия Киста Петрова — Гуляшка разказва: „Това беше в началото на 1925 година. Леля ми Райна (сестра на майка ми и на Тодор Цеков, народен представител от БКП), връщайки се от работа, изкачвайки се по стълбата, за да дойде при нас, намира на стълбите отрезка от бялото поле на вестник, на кое то е бяло написано: „Ако премина границата". Аз бях свидетел, когато леля ми съобщи на майката на Станке — баба Санда, тази голяма новина“.
По такъв начин Станке се сбогува с близките си преди да замине нелегално в СССР на 21 януари 1925 година и се опитва да ги успокои за внезапното си изчезване.
Върху една картичка, издадена по случай забележителния успех на партията в парламентарните избори праз ноември 1913 г., с която Станке честити Новата 1914 година на члена на местния партиен комитет в Дупница — Георги Панчаревски, стои подписът „Ако — Станке“.
Но да се върнем малко по-назад — към времето на I световна война, когато Стефан Димитров е войник и служи като счетоводител-отчетник в международния продоволствен склад на 7-ма Рилска дивизия в Рупелското дефиле. Още тогава 28-годишният Станке изработва и прилага във военни условия конспиративни мерки, за да изпълнява успешно задачите па партията: разпространението на партийния печат и на позиви, воденето на антивоенна агитация, популяризирането на социалистическата революция в Русия, създаването на войнишки комитети.
Покойният Крум Денев, техник-строител по жп линията в Рупелското дефиле, който се сприятелил със Станке, пише в своите подробни спомени: „…Не обичаше да общува с непознати хора и да му поменават името. Началникът му беше ми казал, че когато питам за даскала Стефан от Дупница, да казвам „Хаджията..."
След Деветоюнския преврат през 1923 г. Станке получава в Дупница нелегалните писма от ЦК на партията в двойни пликове. Вътрешният е адресиран „За Стефка", т. е. за Станке. За това пише в спомените си тогавашната сътрудничка на II мирови съд в Дупница Екатерина Тушена — Петрова, привлечена от Ст. Димитров на поверителна работа за шифроване и дешифриране на горепосочената кореспонденция.
Още не са напълно разкрити всички псевдоними и прякори на Стефан Димитров Тодоров по време на нелегалната му работа в София като член, а след това като организационен секретар на ЦК на БКП от края на 1923 г. до неговото заминаване за СССР през януари 1925 г. Обаче ни е известно, че под позива „Към работниците, селяните, занаятчиите и всички хора на труда за основаване Партия на труда“ като съосновател на тази партия е подписан Станке Димитров, адвокат, Дупница.
През 1925 г. Стефан Димитров Тодоров има две присъди: № 196 на Софийския полеви съд от 11 май 1925 г. във връзка с атентата в катедралата „Света Неделя“ на 16 април с. г. и № 258 на Софийския окръжен съд от 19 ноември до 2 декември за ръководна дейност в забранената Комунистическа партия и за нелегални връзки с лица и организации в чужбина. В тях той фигурира като Стефан (Станке) Димитров, Ст. (Станке) Димитров или просто Станке Димитров. По първата присъда той е осъден на смърт чрез обесване на публично място.
Паспортът, с който Станке Димитров пристига в Съветския съюз, е издаден на истинското му собствено, бащино и фамилно име — Стефан Димитров Тодоров. Но като политемигрант в СССР той получава псевдонима Марек и под това име говори за първи път като делегат на БКП на V разширен пленум на Коминтерна, състоял се на 21 март 1925 г.
В първото съветско временно удостоверение от 1925 г. Станке е записан като Марек Степан Дмитриевич и така го наричат през целия период на пребиваването му в СССР. Като такъв фигурира той и в постоянния си съветски паспорт, издаден па 29. VIII. 1932 г.. в партийната членска карта на РКП (б) от 1925 год., а след това на ВКП (б) и във всички други официални документи (членски карти на редица обществени организации и доброволни дружества, мандати, пропуски и др.) Под псевдонима Марек Станке излиза в Москва като лектор и консултант на Московския ГК на ВКП (б), в различни висши партийни школи, курсове, лектории.
В Комунистическия университет за националните малцинства на запада „Ю. Ю. Мархлевски“ (КУНМЗ), където Станке Димитров работи от 1925 до 1935 г. като преподавател по редица обществено-партийни предмети и шест години (1926—1932 г.) като завеждащ българския сектор, а също в Изпълнителния комитет на Коминтерна (от 1932 до своята смърт на 26 август 1944 г. с двугодишното прекъсване поради работа в радиостанция „Народен глас“) и като секретар на партийното бюро в ИККИ него просто го наричаха „другарят Марек“.
Не е случайно, че със съветския псевдоним на Станке — „Марек", първоначално през март 1949 г. е бил преименуван град Дупница на името на Марек.
До ден днешен мнозина български другари питат какво означава псевдонимът Марек. В един от броевете на „Наръчник на агитатора“ преди 5—6 години авторът на статията за Станке Димитров дори разшифрова по следния начин псевдонима Марек: „марксист, антифашист, революционер, емигрант, комунист“. Всъщност обяснението е много по-просто: Станке Димитров бе използвал за свой партиен псевдоним едно име — собствено или фамилно — твърде разпространено у западните славяни, особено у поляците и чехите.
За поверителната кореспонденция от България, адресирана до Станке в Москва, съществуваше още един псевдоним — Марков, с определен адрес в центъра на града. Обаче в писмата си до роднините в България до брат си Христо и София и до дъщеря си Лилия в Кюстендил, Марек, сочейки московския си адрес, пишеше Стефан Димитров.
Това име скоро отново бе използвано. На 1 ноември 1933 г. подсъдимият в Лайпцигския процес Георги Димитров, допълнително обвинен и за атентата в катедралата „Св. Неделя" в София от 16 април 1923 г., в едно официално запитване чрез адвоката д-р Тайхерт настоява „да се разпита като свидетел българският емигрант Стефан Димитров (сега е в Москва)“. И така в този документ ние срещаме още веднаж истинското собствено и бащино име на Марек.
Марек незабавно отговори на горното запитване в Имперския съд със своите известни показания, напълно опровергаващи лъжливите обвинения на фашистите, под които пак се подписва Стефан Димитров.
Най-много псевдоними и прякори използва Станке Димитров при нелегалния си престой в България от август 1935 г. до юли 1937 г. И това е естествено. Станке пристига тайно в страната с твърде отговорна, извънредно трудна и поверителна задача на Задграничното бюро на ЦК на БКП и лично на Георги Димитров — съвместно с всички здрави сили на партията в страната да ликвидира крайно вредния левосектански курс в нейното ръководство, да насочи партията по ленински път в духа на историческия доклад на Г. Димитров и на решенията на VII конгрес на Коминтерка.
За да изпълни тази толкова отговорна задача. Станке Димитров трябва първо да си създаде съвършено безопасни условия за плодотворна работа като секретар на нелегалната Комунистическа партия. Станке действа като опитен конспиратор, който според данните на Димо Дичев разполага с около 20 нелегални квартири — лични и за срещи и явки в София, а също и е много нови псевдоними и прякори.
Станке Димитров пристига в България е фалшив паспорт на името на някакъв си Попов, търговец от Ломско. В многочленното семейство Митеви в София на ул. „Бъкстон“ 17, където Станке живее и се укрива почти две години, в първия ден от пристигането му бръснарят Тошко му предлага едно ново домашно име „Попето“. Кирил Митев (Кабзата) пише в спомените си:
„…..Станке се смееше от сърце и се шегуваше:
– Ха така! Това име съвпада и с моето презиме — Попов. Сега трябва да ми намерите кандилница, патрахил и евангелие и мога да опея всички фашисти. . .“
Най-близкият сътрудник на Станке през това време, деловодителят при нелегалния ЦК на БКП Запрян Г. Петков (Фико), в спомените си за Станке Димитров през 1935—1937 г. съобщава, че тогава секретарят на ЦК на партията си е служил с псевдонима Шин.
Авторката на тази статия е получавала през този период през канала София — Прага— Москва писма от Станке, написани с дребен почерк на немски език и също подписани Шин.
Покойният Марко Темнялов, инструктор на ЦК на БКП, пише в спомените си за още един псевдоним на Станке — Василев. Най-близкият съратник и приятел на Станке — Симеон Големинов, негов съученик от Кюстендилското педагогическо училище, го познава през онези години просто като Васил.
В определен кръг партийци Станке е известен и под прякорите „Старецът", „Старикът", „Мурук“ поради снежнобелите си коси, още „Момъкът” и „Вуйчо“.
През 1944 г. Задграничното бюро на ЦК на БКП решава да изпрати своя член Станке Димитров — Марек начело на така наречената група „Марек" на освободена югославска територия, по-близо до България, за да оглави съпротивителното движение в страната и последния решителен щурм на българските партизани срещу монархофашистката власт.
Марек заминава с фалшив паспорт от 1940 г. на името на Стоян Георгиев Трендафилов, търговец, вдовец, роден през 1887 г. в София. Този паспорт е намерен сред другите вещи на Марек от неговата радистка Елена Касабова в Калиновка, Украинска ССР, където по-близо до фронтовата линия част от групата „Марек“ е очаквала своя ръководител да се завърне от краткотрайния си полет до Москва, за да продължат заедно към набелязаната цел. Но на 26 август 1944 г. по пътя за Калиновка Марек загива в Брянск. Елена Касабова по-късно предаде паспорта в Музея на революционното движение в България.
Станке Димитров е използвал псевдоними и в своята публицистична дейност, когато е смятал за нужно или възможно да се подписва под статиите си в българския, съветския и западноевропейския прогресивен печат.
Само под отделни статии на Станке Димитров стои истинското му име — Стефан Тодоров и това, колкото и да чудно за читателите звучало като псевдоним.
Някоя статии и други материали носят подписа „Станке Димитра“ или съкратено „Ст. Димитров“, само „С" — в зависимост от различни обстоятелства. Например кореспонденцията „Погребението в Дупница“, отпечатана в „Работнически вестник” от 26 февруари 1923 г., в която се разказва за погребението на червения кмет Коста Петров и три пъти се споменава за речите на Станке Димитров , естествено е подписано само е инициал „С”.
С псевдонима Марек Ст. Димитров е подписвал редица помагала и научно-популярни трудове, издадени в Съветския съюз, почти всичките си статии, предназначени за съветския печат и радио, партийни материали за различните инстанции в Изпълкома на Коминтерна в Москва, в това число за ЦК на БКП и за Задгранично бюро на ЦК на БКП, за различни съветски организации и учреждения.
Под редица свои статии Марек се подписва „Шин" или съкратено „Ш“.
Най-после, случвало се е Станке да излиза със статии, подписани с измислени от него инициали или имена. Така на пример под статията му „Как аз работя като партиец“, отпечатана в „Работнически вестник“ от 10 ноември 1935 г., стоят инициалите „В. Г.", в „Работнически вестник“ през периода 1935—1937 г. се срещат и други подписи на Станке, като „освободен политзатворник“, „бивш войник“ — в статия за Владайските събития през 1918 г.
С една вестникарска статия, очевидно, не могат да се изчерпят всички данни за псевдонимите и прякорите на Станке Димитров, употребявани от него в нелегалния му живот, използвани в партийния печат. Но дори един такъв кратък преглед налага определен извод — наред с другите мерки на строга конспирация псевдонимите и прякорите на Станке Димитров са спомогнали да не се стигне до провал. Нито през нелегалния период от края на 1923 г. до 21 януари 1925 г., нито по-късно през 1935—1937 г. — полицията е намерила опитния майстор-конспиратор. Въпреки че през втория нелегален период главатарят на полицията Гешев и неговите копои да са били наясно, че в страната действа нов, енергичен и твърде активен ръководител на Комунистическата партия, този човек е останал неуловим.
.
Регина Кашер – Димитрова
Източник: вестник „Звезда“, 1976 г.
.
.
