Търсене в този блог

30.12.2024 г.

В една конспиративна квартира на Станке Димитров (Марек)

 

За укривателя квартирата не е жилище, а бойно поле, което той трябва основно да познава, за да може по-успешно да маневрира, да се бори за върховната си задача — запазването на живота, безопасността и тайната на поверения му от Партията голям човек.

Квартирата може да бъде влажна, тъмна, тясна— но ако има два изхода, ако прозорците са поставени така, щото да можеш да гледаш надалече, а никой да не може да надзърне у тебе, тогава квартирата е добра. Ако при това пред входа ти е тъмно и няма наблизо фенер, тя е чудесна. Ако квартирата отвътре представлява възможност за маневриране, тя е великолепна.

През есента на 1935 година, другарят Лев Желязков беше намерил точно такава «великолепна» квартира : таван с наредени като броеница около едно малко антре четири малки полустаи, полукилерчета, свързани помежду си с врати, микроскопична кухничка, тъмен таван и балкон.

Току-що нанесли оскъдния си багаж и закрили многобройните прозорчета с перденца, черги и вестници, ние седнахме с разтуптени от вълнение сърца да чакаме «големия човек», «много големия», «извънредно големия», както ни беше казано.

Ние очаквахме да дойде превъзходната степен на онези тайнствени, решителни и властни другари с  пистолети на кръста, които наричахме с измислени от нас имена и към които изпитвахме голямо страхопочитание, чувствайки  се безкрайно по-ниски от тях.

«Той» се яви неочаквано, влезе безшумно и седна върху натрупаните куфари. После бързо се огледа и свали меката си тъмносива шапка... Едва не ахнах : той имаше снежно бели коси, бедо лице на интелигент, големи меки «сталиновски» мустаци. Той ни се усмихваше мило, бащински и това беше може би най-неочакваното.

—          Кой закачи пердетата ? — беше първият му въпрос.

—          Аз — отговорих плахо, като първолаче.

—          Много добре си направила — усмихна се той повторно и заговори с нас напълно естествено, другарски, като с равни, като че ли отдавна сме живели заедно и той се беше завърнал от дълго пътуване.

И ние без да знаем още какво става, разбрахме, че човекът е много по-голям, отколкото очаквахме и че Партията е тръгнала по нов курс.

Другарят Станке Димитров беше избрал нашата квартира като дълбоко конспиративна, в която той намираше добри условия за работа : той прекарваше в нея всяка седмица най-малко 3-4 денонощия, като по цели дни четеше и пишеше. На негово разположение бяха три помещения : кабинет с голямо бюро и удобна лампа, «таен личен кабинет» — килер, в който също така имаше маса със стол и добро осветление, където той стоеше и работеше с часове, ако у дома имаше гости и най-сетне скривалището — тъмният таван, който обаче се ползуваше само в крайни случаи, когато у дома идваха роднини.

Другата постоянна квартира на другаря Станке беше у Митеви – предани стари другари с 9 големи деца, всички куриери при ЦК на Партията. Той имаше и други квартири, специално за срещи. У нас той никого не е приемал. Митеви той никога не изпращаше у нас. Нас изпращаше само у Митеви и на многобройни явки във всички части на града.

Още с идването си другарят Станке се погрижи за незначителни на пръв поглед неща. Той провери дали не скърцат вратите, дали са смазани добре бравите и ключалките, поиска всеки да има свой ключ от по-важните врати и определи специално място за тези ключове.

Той определи веднага две временни и едно постоянно «дълбоко» скривалище за документите, определи краткотрайни скривалища във всяка стая и ни научи методично да се ползуваме с тях. Конспираторът трябва да бъде готов всеки момент да посрещне обиск — затова, вечер преди лягане, всички материали се укриваха добре. (И наистина, впоследствие при обиск, нищо не беше намерено, въпреки че временното скривалище беше претъпкано с материали, а в «дълбокото» се намираше архивата на ЦК).

След това той се зае с нашата външност.

— Убежденията на куриерите не трябва да личат от три километра, — казваше той.

Трябваше да се простя с късо остриганата гладка коса, с грубите обувки без токове. Другарят Станке се интересуваше дори от такива подробности, като кройката на мантото ми, фасона на шапката и чантата.

И фактът беше учудващ — с променената си според съвета му външност, аз можах да минавам през полицейски караули, излизах невредима из най-голямата каша при студентските манифестации и дори  насмалко щях да проваля една явка, защото една укривателка ме сметна за... агентка на полицията.

Самият Станке Димитров умееше като истински артист да променя външността си. Понякога той си пускаше брада, понякога се обръсваше. Но и нещо много по-важно : той умееше да променя така израза на лицето си и походката, че ставаше неузнаваем.

Веднъж имах с него среща в движение на една от дългите тъмни улици между Юч Бунар и централната гара. Бързах, залутана в непознатия квартал, но закъснях с две минути. Затова се взирах в пустата улица, да зърна някого, но нямаше жива душа, освен един куц старец, когото задминах, бързайки напред. Изведнъж някой тихо ме повика на име. Обърнах се, вгледах се и дълго не можах да позная в стареца другаря Станке, — толкова типично старческа, немощна беше неговата фигура, дори израза на лицето му.

Друг път другарят Станке поиска да се снеме за фалшива лична карта. Донесохме апарат, изведохме другаря Станке на слънце, на затворения от всички страни с чаршафи балкон. Той грижливо засука мустаците си в полупрофил и каза :

— Аз съм сега полковник о. з. Да живее негово величество !...

В тоя момент щракнах.

Ние нямахме реактиви, нямахме и опит във фото-техниката. Другарят Станке ни посъветва да дадем негатива в някоя голяма фотография. Другарят Лев го занесе на «Царя» — това беше огромен риск. Ами ако го познаят? Той е толкова известен, има и смъртна присъда, той е сърцето на нелегалната партия... След няколко дни, със свито сърце отидохме да вземем снимките, но още щом ги разгънахме и видяхме, стана ни ясно, че наистина нямало никакъв риск. — От снимката ни гледаше типичен офицер о. з. със засукани «на кръг» мустаци, с тъп склеротичен поглед на стар, служил още през фердинандово време офицер.

Другарят Станке работеше постоянно с безцветни мастила. Написаното с тях можеше да се прочете само след нагряване на свещ или след намокряне на хартията с определен реактив. Върху парче хартия, не по-голямо от пощенска марка, той умееше да написва цяло писмо или статия. Той използваше всяка свободна минута за да ни учи на тези и други необходими за конспиратора сръчности и похвати. Учеше ни как да познаваме агентите из улиците, как да проверяваме дали ни следят, как да се изплъзваме от тях. Безкрайно човечен и благ, той беше същевременно строг и взискателен учител. Той знаеше много добре, че конспираторът, както и миньорът-подривчик, грешат само един път в живота си, с тази разлика, че грешката на конспиратора може да повлече след себе си често пъти не само неговия провал, но и провала на цялата организация.

А провалите зачестяваха. През седмица-две научаваме, че е заловен този, арестуван онзи, разкрита цяла група, провалена нелегална печатница. Често пъти явките не се състояваха — другарите бяха в неизвестност. Сякаш невидима примка се затягаше около врата ни. Но скоро примката стана видима : недалече от единия вход започна да стои един набит, червенобузест, добре облечен господин, който с часове четеше все същия вестник или пушеше цигара. Когато липсваше червенобузестият, на негово място се навърташе друг с мустаци на Клерк Гейбъл. Познавахме и двамата агенти така добре, като че ли ни бяха братовчеди. Другарят Станке продължаваше да идва — той се промъкваше през другия  вход, по-далеч от фенера. Безшумно изкачваше обикновено скърцащата стълба и се явяваше в квартирата като сянка, често пъти незабелязан от самите нас. Изглежда, че с другите квартири беше по-зле.

Всяка сутрин един от нас отиваше рано и заемаше пост около прозореца, за да предупреди една-две минути по-рано, ако полицията дойде. Бяха изготвени плановете на няколко варианта за бягство. Лошо беше, пък и другарят Станке не носеше пистолет. Ние също нямахме оръжие. Една сутрин, сърцето ни се сви : на улицата пред къщата стояха и червено-бузестият и мустакатият и още двама непознати. Те стояха като заковани по двама на всеки вход.

Облякохме се бързо, за да бъдем готови за всичко. Изгорихме материалите от временните скривалища. Другарят Лев слезе на двора и разкърти две дъски в стената на бараката за въглища, която граничеше с отсрещния двор. Предложихме другарят Станке да влезе в бараката, за да може незабелязано да се измъкне през другата улица, ако полицията пристигне. Той обаче реши да остане горе. Да чака, защото преминаването до бараката не беше безопасно. Часовете се занизаха бавно и мъчително. Положението се влоши и от това, че у дома дойде поръчаната от една седмица перачка заедно с осемгодишното си момченце Петко. То ту играеше на двора, ту излизаше на улицата всред агентите, ту влизаше в квартирата, за да сподели с нас детските си радости. А пък едно от правилата на конспирацията гласеше, че децата са много опасни същества.

Дойде пладне, премина, ние стояхме до прозорците, като часовои, отправили поглед към входовете. Другарят Станке стоеше готов с палто и шапка. Стана 4 часът. Агентите по вратите стояха като заковани.

Премалявахме от напрежение. Ще дочакаме ли вечерта ?

Изведнъж вратата на кабинета се отвори, и в стаята се втурна с весел смях малкият Петко със  зайче в ръце. Видя другаря Станке и учудено извика : «А бе чичко, как си влязъл тука, не съм те видял ?»

Примряхме. Детето сега щеше да излезе при майка си, да й разправи новината за тайнствения чичко, после може би да изтича до агентите.

Всеки израз на нетърпение, всяко мъмрене би възбудило още повече любопитството на детето. Трябваше да се отвлече вниманието му. И другарят Станке почна да го разпитва... за зайчето. Детето отговаряше весело, доволно, че и непознатият чичко се радва на любимеца му.

Станке стоеше спокоен, впил поглед в улицата, докато аз, разкъсана от тревога, пелтечех около два часа забравени отдавна вече приказки на малкия Петко. С огромно чувство на облекчение проводих детето, заедно с майка му до улицата, покрай агентите.        

Ние все още не можехме да повярваме, че опасността е отминала. — Настъпваше нощта, закрилницата на нелегалните. И «Големият човек» напусна клопката невредим...

 

 

Спомени на Кира Пехливанова (Радка)

Източник: „Партизаните разказват“ – документален сборник, Димитър Хаджилиев, изд. „Български писател“, 1951 г.

 

 

 

 

 

 

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар