В една конспиративна квартира на Станке Димитров (Марек)

 

За укривателя квартирата не е жилище, а бойно поле, което той трябва основно да познава, за да може по-успешно да маневрира, да се бори за върховната си задача — запазването на живота, безопасността и тайната на поверения му от Партията голям човек.

Квартирата може да бъде влажна, тъмна, тясна— но ако има два изхода, ако прозорците са поставени така, щото да можеш да гледаш надалече, а никой да не може да надзърне у тебе, тогава квартирата е добра. Ако при това пред входа ти е тъмно и няма наблизо фенер, тя е чудесна. Ако квартирата отвътре представлява възможност за маневриране, тя е великолепна.

През есента на 1935 година, другарят Лев Желязков беше намерил точно такава «великолепна» квартира : таван с наредени като броеница около едно малко антре четири малки полустаи, полукилерчета, свързани помежду си с врати, микроскопична кухничка, тъмен таван и балкон.

Току-що нанесли оскъдния си багаж и закрили многобройните прозорчета с перденца, черги и вестници, ние седнахме с разтуптени от вълнение сърца да чакаме «големия човек», «много големия», «извънредно големия», както ни беше казано.

Ние очаквахме да дойде превъзходната степен на онези тайнствени, решителни и властни другари с  пистолети на кръста, които наричахме с измислени от нас имена и към които изпитвахме голямо страхопочитание, чувствайки  се безкрайно по-ниски от тях.

«Той» се яви неочаквано, влезе безшумно и седна върху натрупаните куфари. После бързо се огледа и свали меката си тъмносива шапка... Едва не ахнах : той имаше снежно бели коси, бедо лице на интелигент, големи меки «сталиновски» мустаци. Той ни се усмихваше мило, бащински и това беше може би най-неочакваното.

—          Кой закачи пердетата ? — беше първият му въпрос.

—          Аз — отговорих плахо, като първолаче.

—          Много добре си направила — усмихна се той повторно и заговори с нас напълно естествено, другарски, като с равни, като че ли отдавна сме живели заедно и той се беше завърнал от дълго пътуване.

И ние без да знаем още какво става, разбрахме, че човекът е много по-голям, отколкото очаквахме и че Партията е тръгнала по нов курс.

Другарят Станке Димитров беше избрал нашата квартира като дълбоко конспиративна, в която той намираше добри условия за работа : той прекарваше в нея всяка седмица най-малко 3-4 денонощия, като по цели дни четеше и пишеше. На негово разположение бяха три помещения : кабинет с голямо бюро и удобна лампа, «таен личен кабинет» — килер, в който също така имаше маса със стол и добро осветление, където той стоеше и работеше с часове, ако у дома имаше гости и най-сетне скривалището — тъмният таван, който обаче се ползуваше само в крайни случаи, когато у дома идваха роднини.

Другата постоянна квартира на другаря Станке беше у Митеви – предани стари другари с 9 големи деца, всички куриери при ЦК на Партията. Той имаше и други квартири, специално за срещи. У нас той никого не е приемал. Митеви той никога не изпращаше у нас. Нас изпращаше само у Митеви и на многобройни явки във всички части на града.

Още с идването си другарят Станке се погрижи за незначителни на пръв поглед неща. Той провери дали не скърцат вратите, дали са смазани добре бравите и ключалките, поиска всеки да има свой ключ от по-важните врати и определи специално място за тези ключове.

Той определи веднага две временни и едно постоянно «дълбоко» скривалище за документите, определи краткотрайни скривалища във всяка стая и ни научи методично да се ползуваме с тях. Конспираторът трябва да бъде готов всеки момент да посрещне обиск — затова, вечер преди лягане, всички материали се укриваха добре. (И наистина, впоследствие при обиск, нищо не беше намерено, въпреки че временното скривалище беше претъпкано с материали, а в «дълбокото» се намираше архивата на ЦК).

След това той се зае с нашата външност.

— Убежденията на куриерите не трябва да личат от три километра, — казваше той.

Трябваше да се простя с късо остриганата гладка коса, с грубите обувки без токове. Другарят Станке се интересуваше дори от такива подробности, като кройката на мантото ми, фасона на шапката и чантата.

И фактът беше учудващ — с променената си според съвета му външност, аз можах да минавам през полицейски караули, излизах невредима из най-голямата каша при студентските манифестации и дори  насмалко щях да проваля една явка, защото една укривателка ме сметна за... агентка на полицията.

Самият Станке Димитров умееше като истински артист да променя външността си. Понякога той си пускаше брада, понякога се обръсваше. Но и нещо много по-важно : той умееше да променя така израза на лицето си и походката, че ставаше неузнаваем.

Веднъж имах с него среща в движение на една от дългите тъмни улици между Юч Бунар и централната гара. Бързах, залутана в непознатия квартал, но закъснях с две минути. Затова се взирах в пустата улица, да зърна някого, но нямаше жива душа, освен един куц старец, когото задминах, бързайки напред. Изведнъж някой тихо ме повика на име. Обърнах се, вгледах се и дълго не можах да позная в стареца другаря Станке, — толкова типично старческа, немощна беше неговата фигура, дори израза на лицето му.

Друг път другарят Станке поиска да се снеме за фалшива лична карта. Донесохме апарат, изведохме другаря Станке на слънце, на затворения от всички страни с чаршафи балкон. Той грижливо засука мустаците си в полупрофил и каза :

— Аз съм сега полковник о. з. Да живее негово величество !...

В тоя момент щракнах.

Ние нямахме реактиви, нямахме и опит във фото-техниката. Другарят Станке ни посъветва да дадем негатива в някоя голяма фотография. Другарят Лев го занесе на «Царя» — това беше огромен риск. Ами ако го познаят? Той е толкова известен, има и смъртна присъда, той е сърцето на нелегалната партия... След няколко дни, със свито сърце отидохме да вземем снимките, но още щом ги разгънахме и видяхме, стана ни ясно, че наистина нямало никакъв риск. — От снимката ни гледаше типичен офицер о. з. със засукани «на кръг» мустаци, с тъп склеротичен поглед на стар, служил още през фердинандово време офицер.

Другарят Станке работеше постоянно с безцветни мастила. Написаното с тях можеше да се прочете само след нагряване на свещ или след намокряне на хартията с определен реактив. Върху парче хартия, не по-голямо от пощенска марка, той умееше да написва цяло писмо или статия. Той използваше всяка свободна минута за да ни учи на тези и други необходими за конспиратора сръчности и похвати. Учеше ни как да познаваме агентите из улиците, как да проверяваме дали ни следят, как да се изплъзваме от тях. Безкрайно човечен и благ, той беше същевременно строг и взискателен учител. Той знаеше много добре, че конспираторът, както и миньорът-подривчик, грешат само един път в живота си, с тази разлика, че грешката на конспиратора може да повлече след себе си често пъти не само неговия провал, но и провала на цялата организация.

А провалите зачестяваха. През седмица-две научаваме, че е заловен този, арестуван онзи, разкрита цяла група, провалена нелегална печатница. Често пъти явките не се състояваха — другарите бяха в неизвестност. Сякаш невидима примка се затягаше около врата ни. Но скоро примката стана видима : недалече от единия вход започна да стои един набит, червенобузест, добре облечен господин, който с часове четеше все същия вестник или пушеше цигара. Когато липсваше червенобузестият, на негово място се навърташе друг с мустаци на Клерк Гейбъл. Познавахме и двамата агенти така добре, като че ли ни бяха братовчеди. Другарят Станке продължаваше да идва — той се промъкваше през другия  вход, по-далеч от фенера. Безшумно изкачваше обикновено скърцащата стълба и се явяваше в квартирата като сянка, често пъти незабелязан от самите нас. Изглежда, че с другите квартири беше по-зле.

Всяка сутрин един от нас отиваше рано и заемаше пост около прозореца, за да предупреди една-две минути по-рано, ако полицията дойде. Бяха изготвени плановете на няколко варианта за бягство. Лошо беше, пък и другарят Станке не носеше пистолет. Ние също нямахме оръжие. Една сутрин, сърцето ни се сви : на улицата пред къщата стояха и червено-бузестият и мустакатият и още двама непознати. Те стояха като заковани по двама на всеки вход.

Облякохме се бързо, за да бъдем готови за всичко. Изгорихме материалите от временните скривалища. Другарят Лев слезе на двора и разкърти две дъски в стената на бараката за въглища, която граничеше с отсрещния двор. Предложихме другарят Станке да влезе в бараката, за да може незабелязано да се измъкне през другата улица, ако полицията пристигне. Той обаче реши да остане горе. Да чака, защото преминаването до бараката не беше безопасно. Часовете се занизаха бавно и мъчително. Положението се влоши и от това, че у дома дойде поръчаната от една седмица перачка заедно с осемгодишното си момченце Петко. То ту играеше на двора, ту излизаше на улицата всред агентите, ту влизаше в квартирата, за да сподели с нас детските си радости. А пък едно от правилата на конспирацията гласеше, че децата са много опасни същества.

Дойде пладне, премина, ние стояхме до прозорците, като часовои, отправили поглед към входовете. Другарят Станке стоеше готов с палто и шапка. Стана 4 часът. Агентите по вратите стояха като заковани.

Премалявахме от напрежение. Ще дочакаме ли вечерта ?

Изведнъж вратата на кабинета се отвори, и в стаята се втурна с весел смях малкият Петко със  зайче в ръце. Видя другаря Станке и учудено извика : «А бе чичко, как си влязъл тука, не съм те видял ?»

Примряхме. Детето сега щеше да излезе при майка си, да й разправи новината за тайнствения чичко, после може би да изтича до агентите.

Всеки израз на нетърпение, всяко мъмрене би възбудило още повече любопитството на детето. Трябваше да се отвлече вниманието му. И другарят Станке почна да го разпитва... за зайчето. Детето отговаряше весело, доволно, че и непознатият чичко се радва на любимеца му.

Станке стоеше спокоен, впил поглед в улицата, докато аз, разкъсана от тревога, пелтечех около два часа забравени отдавна вече приказки на малкия Петко. С огромно чувство на облекчение проводих детето, заедно с майка му до улицата, покрай агентите.        

Ние все още не можехме да повярваме, че опасността е отминала. — Настъпваше нощта, закрилницата на нелегалните. И «Големият човек» напусна клопката невредим...

 

 

Спомени на Кира Пехливанова (Радка)

Източник: „Партизаните разказват“ – документален сборник, Димитър Хаджилиев, изд. „Български писател“, 1951 г.

 

 

 

 

 

 

 

БЕЗСМЪРТНИЯТ – Стефан Продев

 

   

Викаха му Дядото не защото беше стар, а защото беше мъдър. Той е от ония големи хора, които винаги знаят какво търсят, какво искат от живота и какво могат. В неговата биография няма нито една празна мечта, нито едно случайно хрумване, нито един опит за надценяване. Това е биография на човек, който дори и когато мечтае (а той мечтаеше много) не губи чувството на мярка и реалност; не се откъсва от логиката на фактите. В този смисъл той е една силна, земна личност, която знае не само цената на нещата, но и своята собствена цена. Една личност, която предпочита истината пред илюзиите. Може би след Левски това е втората фигура в нашата национална история, която нито за миг не се възгордя и нито за миг не забрави своето апостолско призвание. Ето защо, когато говорим за него, ние го слагаме в редицата на безсмъртните, на великите, на онези, които подпират с раменете си духовното небе на България.

Преди да стигне до мислите му, човек е обаян от образа му, който в едно и също време респектира и приласкава. Това огромно чело, нарязано от светкавиците на мисълта, и този бял водопад от брадата, която покрива гърдите, внушават на окото едно библейско великолепие, което покорява. Тук има нещо ботевско, гигантско и в същото време - човешко, което изпълва сърцата с възторг и уважение. Застаналият пред този образ не може да бъде нито отегчен, нито равнодушен. Обратното - обхванат от неговите едри юпитерски линии, той се чувства в плен на красотата и вечността, не просто развълнуван, а смутен и трогнат. Толкова внушителен и завладяващ е образът на този могъщ човек, който пръв видя и предсказа бъдещето на България.

И все пак въпреки своята мащабност неговият физически портрет е недостатъчен, за да изрази и покрие изцяло духовното съвършенство на личността му. Тук формите са много по-големи и по-дълбоки. Много чисти. Той е от тези благородни, умни и всеотдайни революционери, които не само създават, но и красят великото пролетарско дело. Неговото великодушие и неговата скромност са пословични. За него бедният човек, работникът, партийният член наистина бяха братя, за чието добруване той бе готов на всичко. Десетки, стотици са историите, които пазят спомена за нравствените му добродетели. Той бе не само съвършен трибун, но и съвършен баща. У него телесните и моралните качества живееха в една безпримерна хармония. Той бе една гениална отломка на мисълта, която никога не се поддаде на дребните страсти и на дребните удобства. Неговата ненавист към ласкателството и към привилегиите (па дори и заслужени!) е известна на всички. Макар и всепризнат вожд на работническа България, той живееше настрана от всякакви суетни ангажименти. Голямата му фигура не можеше да се "съчетае" с малките радости на "еснафа". Преди да мисли за удобствата, той мислеше за делото, за трудностите, за големите жертви, които се искат от хората.

Преди да помисли за себе си, той мислеше за всички. Не един и два пъти заплатата му отиваше в ръцете на бедните. Заедно с черните грошове и гологани той слагаше в сиромашката шепа една светла надежда и чувството за класова солидарност. По този начин той печелеше онеправданите не само с логиката на революционното си знание, но и със сърцето си. Това го издига високо над всички и от вожда го превръща в пример. В най-жив пример за комунистическо човеколюбие.

Този благороден и всеотдаен човек извърши най-великото дело в нашата най-нова история. Той създаде партията на българските работници - Комунистическата партия - и въоръжи нацията с революционната мисъл на марксизма. Онова, което Ботев само започна, той го поде, разви и завърши. За този подвиг се искаше не само огромна култура, но и огромна вяра. Той притежаваше и двете. Благодарение на това българският социализъм се изравни с европейския и дори го надмина със своята класова принципност и идейна самоотверженост. Отначало той започна борбата сам, за да я остави накрая обграден от стотици хиляди революционни марксисти. Това не бе обикновена победа. Това бе триумф на неговата гигантска воля и на неизтощимото му революционно трудолюбие. С перо и слово той градеше пролетарската организация и защитаваше от буржоазния враг идейните основи на социалистическото учение. Неговото литературно наследство (в най-широкия смисъл на думата) е достойно за един класик. В него има блестящи страници, които могат да бъдат образец със своята публицистична страст и дълбока мисъл, с полемичната си стихия. Той беше истински революционен мислител, автор, който знаеше кога и как да напада, с какъв устрем да се впуска в боя. Дори и когато грешеше (подведен от българските условия), той грешеше талантливо, с широтата и отговорността на гениална личност. Всичко това го прави жив и днес, красив и човечен, излъчващ не само много доброта, но и много духовна сила. Няма друг български революционер, оставил такова огромно творческо наследство. Няма въпрос от теорията и практиката на комунистическото движение от края на XIX и началото на XX век, по който той да не е дал една теоретична обосновка или едно мнение. В това отношение той е от редицата на най-великите, на онези, които обогатиха и доразвиха безсмъртната идея на Маркс и Енгелс. Само това му стига, за да бъде уважаван, за да бъде безсмъртен.

Да, той не беше стар, а беше мъдър. Личностите от неговия мащаб не стареят. Те са винаги млади, винаги активни, винаги живи. Те са винаги там, напред, където се изменя животът. Там, където революцията върши своето сурово, но неизбежно дело. Там, където се осъществяват надеждите на човечеството.

 

Източник: вестник ДУМА, 14 юни 1922 г.

 

Борбата против фашизма и крайната ни цел

 

Във връзка с поставяне въпроса за единния фронт на VII-я конгрес на Коминтерна, в буржоазната преса в Европа се пишеше, че комунистите се вече отказват от своята теория за пролетарска диктатура като несъстоятелна, че те стават защитници на буржоазната демокрация. Другарят Георги Димитров отговори на това с българската пословица: „Гладна кокошка просо сънува."

За съжаление и в нашите редове има хора, които на днешното съсредоточаване силите на партията върху борбата с фашизма и за запазване и възстановяване на демократическите свободи гледат  като на опортюнистическо прегрешение, като на отказ от крайните цели на движението. Това разбира се е сектантско. Нима само с декламации за пролетарската диктатура, за съветската власт, за въоръжено въстание ще извършим ние социалистическата революция ! Не !

Революцията се върши от живи хора, и то от милиони хора. А тия милиони трябва да се убедят, че изход от своето мизерно положение на експлоатирани те ще намерят само в социализма, в социалистическата революция. Но милионите не се убеждават с речи и книжки. Милионите се убеждават от опита на собствената си борба. Да ги вдигнеш на борба и в процеса на тая борба да ги убеждаваш на практика, на дело, че трябва да отидат и по-нататък — това е пътят на вмъкване масите в революцията.

Кое е това, което днес може да вдигне на борба в България грамадните маси трудещи се — организирани в разни организации и неорганизираните работници, служители, занаятчии, трудещи се селяни, които вървят с нашата партии, със земеделците и с други? Тия широки маси ги обединява омразата, недоволството, възмущението от военно-фашистката диктатура и искането да им се възстановят демократическите  свободи и права, за да могат да се борят за непосредствените си интереси. Това ги обединява в настроенията им. Въпросът е как да се вдигнат  те на единна борба за разгромяване на фашизма и за възстановяване на демократическите им свободи. Ако те видят, че техните партии и организации — комунисти, земеделци, социалдемократи — се споразумеят за единно действие, за единна борба, това ще им даде кураж да ги последват, тъй като в единния фронт на тия организации ще видят сила, която действително ще може да ги доведе до извоюване на тия общи за тях искания — и ще се вдигнат на борба. От нас, от нашата тактика и работа ще зависи дали борбата на раздвижените против фашизма грамадни маси ще се развие по-нататък в борба за съветска власт, за диктатура на пролетариата, но докато не бъде разгромен фашизмът, докато не бъдат готови грамадни народни маси, преди всичко бедните селяни, пролетариата — няма да имаме условията и политическата армия, необходими за победата на пролетарската революция.

При сегашните условия и в нашата страна този е пътят на пролетариата и партията му към победа. Тоя път никога не върви по права линия. А щом това е така, пита се: исканията за възстановяване Търновската конституция, за Велико народно събрание, за нейното изменение в по-демократически дух, за възстановяване на дело народните свободи и права и другите искания от платформата на единния народен антифашистки фронт, която ние предлагаме на земеделци, социалдемократи и други нефашисти, е ли опортюнистическа платформа?  От гледна точка на нашите крайни цели тази платформа е действително отстъпка, известно приспособяване, без което ние не можем да постигнем единния  фронт. Но тя би била опортюнистическа, ако ние се борим само за нея, ако ние се откажем от нашата програма и се борим само за демократическите свободи. Навярно има у нашите редове другари, които мислят тъй. Такива възгледи ще се срещат по-често и ще бъдат много опасни, особено когато единофронтовската борба достигне до създаване единофронтовско правителство. Може би мнозина наши другари тогаз ще дърпат партията назад, ще я спъват в борбата и за отиването по-нататък — към съветската власт. Такива възгледи ние ще трябва още отсега строго да бием. Но партията не отива в единен фронт с други организации със задължение да престане да се бори за своите крайни цели. Такова условие ние никога няма да приемем. Напълно  възможно е след победата над фашизма пътищата ни с партиите, с които ще бъдем в единен фронт в борбата срещу  него да се разделят, ако тия партии продължат осъдената от живота тактика на сътрудничество с буржоазията и кърпеж на капитализма. Но  също така е възможно, поучени от опита на последните години, тия партии до тръгнат наляво или поне в тях да се създадат сериозни леви течения, с които ще може да се работи съвместно и в борбата за събаряне на капитализма. И болшевиките участваха в Октомврийска революция заедно с левите есери и даже образуваха първото съветско правителство заедно с тях. Всичко тогава ще се решава от фактическото съотношение на силите. Но това съотношение ще бъде в наша полза само ако ние се сближим с широките маси, активно участвайки в единната борба против фашизма, за демокрацията, ако ние съдействаме на тия процеси на олевяване, които се извършват в другите организации на трудещите се.

 

 

Станке Димитров

вестник „Работнически вестник“,  ноември 1935 г.