КАРЛ МАРКС

 

 

От книгата на Здравко Петров „Силуети на любими автори”, издателство „Народна младеж”, София, 1978 г.

 

Появата на Маркс не е случаен феномен на исто­рията. И за него може да се каже, че е „филигранна работа на цяла епоха". За него са работили дълго и упорито няколко исторически периода. Големи кул­турни пластове са се разместили, за да се яви в тая сънна, геологична, благодушно-сантиментална Гер­мания на Нибелунгите и детските градини фигура, по­добна на тая на Маркс. И най-вече философското учение, което ще замени „оръжието на критиката" с „критиката на оръжието" и ще даде един нов социа­лен модел на света.

Фридрих Енгелс разглеждаше научния комуни­зъм като приемник и наследник на немската класи­ческа философия, на английската политическа ико­номия и френския утопичен социализъм. Тия три могъщи потока на човешката мисъл през XIX в. се вля­ха в марксизма. В края на краищата самият фило­софски материализъм на Маркс и Енгелс беше един величествен синтез, едно материалистическо тълко­вание и продължение на Хегел, гениална реконструк­ция на неговата идеалистическа диалектика. Съще­временно сам по себе си марксизмът е качествен скок в областта на философията. Маркс и Енгелс ориентираха философията към земни проблеми, тя се превърна в духовно оръжие на пролетариата. Тя стана сила в ръцете па революционните маси. Това търсене на предметния критерии на истината в сфе­рата на практиката никак не е случайно, не е ня­каква прищявка на двама гениални хора, а чисто и просто го изискват историческите потребности на епохата. На обществената арена се е появила една нова, енергична класа, която намира в лицето на Маркс и Енгелс своите идеолози и първоучители.

 

Създаването на марксизма е една непосилна трудна историческа и културна задача. Сега някои неща изглеждат всеобщо достояние, но за тяхното изясняване са работили два колосални ума, кои­то са стояли на върха на човешкото познание на своята епоха. Известна е енциклопедическата пълно­та на знанията на Енгелс, а самият Маркс е дълбокообразован философ, икономист и историк. Даже най-големите противници на Маркс и най-вече тия, които отричат философските му идеи, признават в негово лице гениалния историк. Без неговия гений на историк-анализатор са невъзможни такива ше­дьоври на историческото мислене, като „Класовата борба във Франция" и „18 брюмер на Луи Бонапарт", които се отличават със своята художествена архитек­тоника и аналитична сила. За да се напише едно та­кова произведение като „Капиталът", е нужна гра­мада от човешки знания, колосална сила на интелек­та, голям усет за хода на историята.

 

Маркс сам по себе си, като всяка гениална на­тура, е един велик синтезатор. Той съумя да аб­сорбира в себе си всичките истини, които се носеха във въздуха на неговото време. А това бе време на критика на религията, появата на Хегел, разпада­нето на Хегеловата школа, „Млада Германия", „ис­тинския социализъм", Вайтлинг, хегелианската ле­вица, Фойербах. Епохата на Маркс е богата на лич­ности и кипеж на идеи. Ние просто се сблъскваме с един блестящ концерт на гении и таланти от първа величина. Маркс носи в себе си частица от тях. Ня­кой беше казал: съберете на едно място Хегел, Сен Симон, Фурие, Спиноза, Хайне, Ласал, Анфантен и ще се получи една неповторима духовна сплав, на­речена д-р Маркс — специалиста по идеология и ре­волюции. И все пак тоя „червен доктор" е твърде раз­личен от своите велики съвременници и предшествени­ци. Макар и излязъл от съзерцателните покои на Хегелова Германия, той става нещо качествено ново. Макар че в своето ранно развитие е един от „диадохите на хегелианството", той много бързо отхвърли чуждите влияния и намери пътя за собствената си философия. В своя път на велик материалист-диалектик той се освобождава от много митологически и философски предания на миналото. Сам развенчава кумири и фетиши, безпощадно къса сантименталните връзки с първоначалното си духовно обкръжение, с единствената цел да намери правилния път към оная философия, която ще измени по научен път действи­телността. И в това отношение той е твърде само­тен, като всеки гений, даже жестоко самотен и би страдал от това, ако не беше пламенната му друж­ба с Енгелс.

Маркс взе всичко, което можеше да вземе от своите гениални предшественици, отхвърляйки само заблудите на класовата им ограниченост. Но там, къ­дето той намираше истини, черпеше с пълна шепа. Известно е, че Мишле и Мине лансираха понятието „класа", френските историци на епохата на Реста­врацията откриха класовата борба. Но те я вижда­ха само в сферата на историята на Англия, Маркс я разпростря върху историята на цялото общество. Най-вече учението за класовата борба той превър­на в смъртоносно оръжие, насочено към сърцето на буржоазията. Доказа, че класовата борба води до социална революция и идването на власт на работни­ческата класа. Маркс взе и много от сенсимонизма, много неща от неговите съставни части: като крити­ката на капиталистическото общество, второстепен­ната роля на въпроса за държавната форма, пренася­нето на центъра на тежестта в икономиката и наука­та, космополитизма, борбата с религията и „старото християнство". Но той превърна социализма от уто­пия в наука. Като човек бе твърде различно устроен в сравнение с гениалните чудаци и сантименталистите Сен Симон и Фурие. Авторът на „Капиталът" и „Към критика на политическата икономия" видя всички отрицателни страни на буржоазния строй, който осъжда милиони хора на глад, мизерия и израждане. Но всичко това той видя не като благо­душен утопист, който строи миражни кули и слън­чеви царства или си урежда срещи с ротшилдовци по ъглите на улиците, или търси филантропични ре­цепти за спасение на човечеството, а като създател на системата на научния комунизъм.

 

Маркс не се задоволява със сантиментална кри­тика над язвите на капитализма. Той влезе в исто­рията не само като „рицар на класовата борба", коя­то, колкото да е велико откритие в историята, не при­надлежи само на него, ако съдим по собствените му думи, а преди всичко като откривател на работниче­ската класа, като гробокопач на капитализма. И в това се състои неговото величие на пролетарски мис­лител и триумфът на неговата историческа диалек­тика. Той е изпълнен през целия си живот с една необикновена омраза към буржоазното общество. Разбира се, като всеобхватен ум признава истори­ческата роля на буржоазията за развитието на про­изводствените сили, и за това има и лични мотиви. По рождение му е отнето правото на катедра, тър­пи несгодите на емигрантския живот. Но той не е един обикновен честолюбец, ранен от нелепостите на си­стемата, не се ръководи само от лични мотиви по­добно на Ласал, който обичаше да казва: „Ако бях се родил принц или княз, щях да бъда, по външност и начин на живот, аристократ. Но така, понеже съм син на прост гражданин, когато му дойде времето, ще стана демократ."

 

При Маркс случаят е много по-сложен. Тук има нещо по-голямо, което не се покрива с обикновена човешка мярка. Ние се сблъскваме при определения случай с един велик хуманист (което проличава не само при младия Маркс с неговото съчувствие към индивида; както искат да ни внушат екзистенциалистите и персоналистите), който зад хладния си слог крие своето голямо човеколюбив. Гениалният създател на научния социализъм вижда в лицето на борбата на пролетариата едно спасително дело, кое­то има значение не само за тая класа, но и за ця­лото човечество. Безкласовото общество е безпоща­ден извод на едно историческо развитие, което ще погребе експлоататорската система на буржоазната класа, която ще погине от тежестта на собствените си социални престъпления. В една забележителна реч на Карл Маркс, произнесена във връзка с юби­лея на чартисткия „Народен вестник", се казва: „През Средните векове в Германия съществувало тайно съдилище — „Съдът на фема", което си от­мъщавало заради злодеянията на управляващите класи. Ако на някой дом се появи черен знак, то то­ва означава, че притежателят е белязан с „фема". Сега по всички домове на Европа е начертан тайн­ственият червен кръст. Самата история ръководи съ­да, а пролетариатът е изпълнителят на присъдата. "

 

Гулиелмо Фереро в своята книга „Млада Евро­па" на едно място отбелязва: „Всички велики про­изведения на семитския дух са тъжни: и раждането на един еврейски гений почти всякога означава ед­на тъжна вест за човешкия род. Спиноза му възвести, че доброто и злото не съществуват; Маркс — че обществата са една отчаяна борба на класите, чийто най-върховен закон е заключен в мотото: „Твоята смърт е моят живот".

 

Но знаменитият автор на „Величието и падението на Рим" не е много точен в своята преценка за Маркс. Защото появата на Маркс е само лош знак за една част от човечеството, и то нищожната, свър­зана с експлоататорската върхушка, за останалата, за народите, тя е симптом на социално освобожде­ние, обновление, духовна пролет. Вярно е, че от про­изведенията на Маркс не вее евтин оптимизъм, най- вече от ония, в които той подлага на унищожителна критика капитализма и неговите язви. Защото носи вече в себе си едно горчиво познание за историче­ската диалектика, за залеза на класите, за тъжно­то разположение на богати и бедни, експлоатирани и експлоататори в обществото. Особено когато четеш някои страници от най-голямата книга за не­говия живот, просто настръхваш за престъпния лик на младия капитализъм в Англия от епохата на „аку­мулацията на капитала". Виждаш как това младо, кръвожадно животно не се спира пред нищо: не об­ръща внимание и на крехките детски кости, и на нощния женски труд. Тия страници от „Капиталът" са написани по-вълнуващо от всеки социален роман, те са пропити с изобличителна сила, нравствен па­тос, човеколюбие, гняв й болка.

 

И за всичко това най-малко може да бъде обвинен Маркс и неговата вродена меланхолия. За нера­достното състояние на тоя ум е виновна буржоазна­та система, взета с цялата нейна престъпност.

 

Маркс живее в една епоха, която не позволява­ше аристотеловска пълнота на човешките знания. И въпреки това той беше един високообразован ум, една енциклопедична глава. Разбира се, неговите знания не могат да бъдат мерени по стария начин или по филистерски, типично немски, педантично: по томове. Защото той беше не само кабинетен човек, но и енергичен деятел на зараждащото се работни­ческо движение по света. Той кореспондираше и напътстваше дейците на работническото движение не само на Европа и Америка. Той не успя да напише многотомна „Естетика", но с тая задача би се справил и някой по-среден ум. Но той успя да из­ложи своите възгледи върху изкуството в една по-свободна форма, които по-късно влязоха в основа­та на изработването на марксическата естетика, развита от Меринг, Ленин, Плеханов, Луначарски.

 

И досега неговата „Изповед" е едно необичайно явление. Това произведение на Маркс говори за ши­ротата на една многостранна натура. Той е живо въ­плъщение на многообразието на човешката култура. Тоя всеобхватен ум от всичко се вълнува, като се почне от древния герой Спартак и Гракхите и се стигне до големите реалисти на XIX век, за които той има много ласкави отзиви. Прави впечатление, че естетиката на неговия литературен вкус е твърде широка. Вярно е, че той се отличава с класическо­то си образование, има пиетет към древността, но той не е вкостенял в своите естетически предпочита­ния. На някои може да се стори странно това съче­тание с култа към Шекспир и предпочитанието на любими автори като Дюма и особено тоя Пол де Кок. Но това при човек като Маркс никак не из­глежда чудно.

 

Марксизмът е рожба на европейската култура. Той е висш концентрат на култура и интелигентност, блясък и финес. А европейската цивилизация почи­ва върху полуразвалините на античността и ренесан­совата култура, която се строи върху индивида, освободената личност. Маркс, по думите на Меринг, смя­таше за „непоправим идиот" тоя, който не вижда значението на античната култура за работническата класа. Защото именно тя, като най-безкористната со­циална и историческа класа, трябва да съхрани в себе си всичко светло, красиво и хармонично, което са ни завещали древните гърци и латинците. Маркс особено ненавиждаше апологетите на капиталистическото общество, които възхваляват „свободната" конкуренция и наемното робство и ги противопо­ставят на робовладелството. Те искат античната ра­дост от живота да подменят с мизерните идеали на собственическото общество. Още Николай Ленге, пи­сател от XVIII в., когото Маркс ценеше много висо­ко, даже го считаше за гениален, твърдеше, че по­ложението на наемния работник е най-лошият вид робство.

 

Класиците на марксизма се отнасяха с дълбоко уважение към културата на античността, по тоя въ­прос те се изказват нееднократно. Те имаха отрица­телно отношение към еснафско-сантименталната кри­тика на робството, особено когато зад нея се крие открита апология на „свободния" труд на капитали­стическата фабрика.

 

Енгелс пише: „Без робство не би имало гръцка държава, гръцко изкуство и наука, без робство не би имало и Рим. А без поставената от Гърция и Рим основа не би имало и съвременна Европа. Ние никога не бива да забравяме, че цялото наше ико­номическо, политическо и умствено развитие е изляз­ло от такова предварително състояние, при което робството е било толкова необходимо, колкото и об­щопризнато. В тоя смисъл ние имаме право да ка­жем, че без античното робство не би имало и съвре­менен социализъм."

 

Самият Маркс дължи своето образование пре­димно на античността. В неговите съчинения се сре­щат предимно стилистични фигури и имена, почерпани повече от античността, отколкото от християн­ската цивилизация. Той превъзходно познава мито­логията. В тия години тая дисциплина е застъпена много добре в германските университети. Младият Маркс слуша лекциите на Велкер. Той слуша също така лекциите на Август Шлегел, професора, и на Хайне по въпросите на историята на античната ли­тература (Омир, Проперций). През целия си живот Маркс е обичал да се връща към класиците на ан­тичността, особено той е обичал да препрочита Есхил в оригинал всяка година. Тоя култ към антич­ността го съпътства цял живот. Маркс неведнъж говори за голямото значение на културата за бъде­щото социалистическо общество. Новото общество може да създаде нови форми на културата само ако хвърли мост между миналото и настоящето. Защото на голо пространство не се строи култура. И досе­га в трудовете на Маркс и Енгелс се концентрират на много гениални идеи. Те още в зародиш са забеляз­вали опасността на някои плебейско-нихилистични идеи и настроения за културата. На едно място в „Светото семейство" Маркс пише:

„Грубият комунизъм е само завършена форма на тая завист и на тая жажда за изравняване, за уста­новяване известен равен на всеки минимум. Той има определена, ограничена мяра. Че това унищожение на частната собственост съвсем не е действително присвояване и обогатяване, показва присъщото му абстрактно отричане на целия свят, на образование­то и цивилизацията: то е само връщане към неесте­ствената простота на нищия и нуждаещия се човек, който не само не е прекрачил през границата на частната собственост, но дори още не е достигнал нейното равнище."

 

Историята е богата с всякакви примери. Тя по­знава епохи на веротърпимост и на фанатизъм, на бляскав разцвет на културата и на разрушение на стари културни ценности, на войни и варварски нашествия. Открай време Азия е била огнище на ереси и иконоборство. Неведнъж варварските наше­ствия са осуетявали разцвета на стари, плодоносни култури. Особено много са жертвите на фанатизма, еднокнижието, религиозната нетърпимост. И тук не са пощадени и стари градове. В Александрийската библиотека биват унищожени 600 000 ръкописа в единични екземпляри, древната астрономичка и еманципаторка Хипатия, това свещено цвете на алексан­дрийските градини, става жертва на религиозната тълпа. Тертулиан — ранният идеолог на християн­ството, наметнат с червен мантел, с жезъл в ръка е ходел да чупи прекрасните мраморни статуи на древността. Първите революционни рефлекси на плебейско-пролетарските маси бяха отправени не само към богатите, но и против света на цивилизацията и образованието. На „философията на наслаждението" те противопоставяха своята уравниловска бедност и пословична простота. В епохата на Саванарола ма­сите се нахвърляха върху всички статуи, картини, предмети, които служеха за обект на наслаждение на флорентинските патриции. В епохата на Кромуел английските пуритани унищожаваха театрите и под­лагаха на мъчения актьорите. Но не това прави ве­личието на човешката история, не по завоевателните походи на Тамерлана съдим за историческия процес!

Ние сме съвременници на зараждане на нови, културноизостанали настроения срещу общочовеш­ката култура. Тъмните инстинкти в някои страни на земното кълбо се насочват по фалшива посока, под­лагат се на разрушение общочовешки ценности. И срещу тия разрушителни инстинкти на необразована­та тълпа се изправя гигантската сянка на Маркс.