Марксизмът свърши.Той можеше до някаква степен да отразява ситуацията в света на фабриките и на гладните бунтове, на миньорите и коминочистачите, на повсеместната нищета и многобройните трудещи се класи. Но той безусловно няма отношение към социално мобилните и все повече губещи класовите си различия съвременни общества на Запада. И сега марксизмът остава просто символ на вярата за онези, които са твърде упорити, страхливи или наивни, за да признаят, че светът се е изменил и се е приближил към доброто в най-широкия смисъл на тази дума.
Вестта, че марксизмът е свършил, навсякъде би прозвучала като музика за марксистите. Защото това би означавало, че могат да спрат с демонстрациите и пикетите, да се върнат при своите изстрадали семейства и вечер да се радват на живота заедно с близките си, а не да провеждат изморителни дискусии в партийните комитети. Марксистите не искат нищо повече от това да престанат да бъдат марксисти. Битието в качеството на марксист няма нищо общо с битието на будиста или на милионера.
То много повече прилича на живота на лекаря, чиято дейност е доста своеобразна и изобщо самоотричаща се. Като излекуват пациентите и ги избавят задълго от необходимостта да търсят лечение, лекарите сами се лишават от работа. Подобно на това и задачата на радикалните политически движения е да постигнат такава точка, когато няма да бъдат необходими поради въплътяване на всичките им планове в живота. Тогава те биха могли да се сбогуват, да изгорят своите плакати и листовки с Че Гевара, отново да вземат в ръце отдавна прикътаните цигулки и да започнат да говорят за нещо по-увлекателно от азиатския начин на производство. Ако след края на ХХ век все още има марксисти или феминисти, това е достойно за съжаление. Марксизмъте само временно занятие и този, който се е посветил на него, постъпва в разрез с неговата главна идея. Защото крайна цел и съвършено въплъщение на марксизма е животът след марксизма.
Има само една сложност с този в други отношения напълно привлекателен подход. Марксизмът е критика на капитализма – най-дълбоката, най-строгата и всеобхватна критика от всички някога звучали критики по негов адрес от момента на появата му. Освен това марксистката критика е единствената, която можа да повлияе върху огромни части на земното кълбо. От това следва, че докато капитализмът продължава „да прави пари“, марксизмът трябва да е в строя и само след оставката на опонента си може да се оттегли на заслужена почивка. Напоследък обаче капитализмът изглежда както никога свадлив и раздразнителен. Повечето от сегашните критици на марксизма не обсъждат неговите основи; претенциите им се свеждат по-скоро до това, че от времето на Маркс системата се е изменила почти до неузнаваемост – и по тази причина идеите му вече не са актуални. Преди да пристъпим към по-детайлно разглеждане на тези претенции, си струва да напомним, че сам Маркс прекрасно е разбирал постоянно променливия характер на изследваната от него система и че именно в марксизма се съдържа концепцията за различните исторически форми на капитала: търговски, аграрен, промишлен, монополен, финансов, империалистически и така нататък. Тогава защо фактът, че през последните десетилетия капитализмът е изменил своята форма, трябва да опровергава теорията, която разглежда изменчивостта като една от неговите съществени особености? Още повече сам Маркс предсказва, че с растежа на производителността на труда ще намалява относителният брой на промишлените работници и рязко ще нараства числото на заетите в непроизводствените сектори; по-подробно ще говорим за това малко по-късно. Той предвиди и т.нар. глобализация – учудващо за човек, за чиито мисли се предлага да се смятат за остарели. Макар че може би тъкмо „старовремското“ качество на идеите на Маркс ги прави напълно актуални в наши дни и в обозрима перспектива. А за остарял го обявяват поборниците на капитализма, които стремително се връщат към викторианските мащаби на неравенството.
През 1976 г. доста много хора на Запад признаваха, че в марксизма има разумни доводи в негова полза. Към 1986 г. обаче много от тях вече не признаваха, че има такива доводи. Какво се случи през това време? Може би тези хора са се оказали просто затиснати от купища детски пелени? Или някакво ново, разтърсило света изследване е разобличило теорията на Маркс като фалшива?
Или са се натъкнали на някакъв неизвестен досега ръкопис на Маркс, в който той признава, че всичко е било шега? Или за свой ужас не са успели да открият, че Маркс е бил издържан от капитала, което винаги сме знаели. Постоянно нуждаещият се Маркс не би могъл да преживява само от вестникарската полемика с текстилните фабриканти, без текстилната фабрика Ermen & Engels в Салфорд, принадлежаща на бащата на Фридрих Енгелс.
Но нещо през интересуващия ни период действително стана. От средата на 1970-те години западната система изживя редица твърде съществени промени. На мястото на традиционното промишлено производство идват „постиндустриалната“ култура на организация на потреблението, комуникациите, информационните технологии и индустриите на услугите. На преден план излизат неголеми, децентрализирани, полифункционални предприятия без твърди управляващи йерархии. Управлението на пазарите се премахва, а движението на работническата класа се подлага на див политически натиск и на юридически преследвания. Традиционната класова солидарност отслабва, докато местническите, семейно-клановите и етническите връзки укрепват с изпреварващи темпове. Политическите дейци стават все по-контролируеми и управляеми.
Новите информационни технологии се превръщат в ключов ресурс на нарастващата глобализация на системата и същевременно шепа транснационални корпорации в надпреварата за лесни печалби разпределят по планетата своето производство и инвестициите си. В резултат – преместването на значителна част от производствените мощности в слаборазвитите страни с евтина работна сила доведе някои невиждащи по-далеч от пъпа си западни дейци до извода, че тежката промишленост изобщо трябва да изчезне от нашата планета.
Последвалите тези мащабни изменения масови международни премествания на работната сила, от своя страна, според степента на вливане на злочести мигранти в най-развитите икономики, доведоха до възраждане на расизма и фашизма. И докато периферните страни привикваха към сполетелия ги изнурителен труд, към изкупуването на националното им богатство на безценица, към орязаното заплащане и чудовищно несправедливите условия за търговия, гладко избръснатите ръководители на компаниите от страните метрополии сваляха вратовръзките си, разхлабваха якичките на стилните си ризи и се измъчваха от мисли за духовното благополучие на своите работници.
Нищо подобно не се наблюдаваше, когато капиталистическата система беше в бодро и жизнерадостно състояние. Напротив, отново появяващата се войнствена нагласа, както и повечето форми на агресия, се пораждат от дълбока тревога. Ако системата демонстрира маниакалност, причината е в скритата й депресия. Сред факторите, довели до такава трансформация, главният е внезапно угасналият следвоенен бум. Изострящата се международна конкуренция заставяше да се намалява нормата на печалба, пресушаваше източниците на инвестиции и забавяше темповете на растежа. В такива условия даже изборът на социалдемократите ставаше твърде радикална и скъпоструваща политическа крачка. Затова този етап изведе на авансцената Рейгън и Тачър, които се стараеха да съдействат за демонтажа на традиционната промишленост, да обуздават работническото движение, да дават на пазара „пълен напред“, да укрепват репресивните лостове на държавата и да налагат новата социална философия, известна като безсрамна лакомия. Обаче преливането на инвестициите от производството към услугите, към финансовата и комуникационната индустрия, което беше реакция на проточилата се икономическа криза, не направи скок от лошия стар свят в някакъв нов и прекрасен.
Наистина, дори като отчитаме всичко казано дотук, е съмнително, че в периода между 1970-те и 1980-те години повечето радикали са променили своето мнение за системата, просто защото памукопредачните фабрики около нас са станали по-малко. Главната причина не беше тази, която подбуди тази публика заедно с нейните бандани и бакенбарди да захвърли по-далеч и марксизма, а растящото убеждение, че режимът, против който се обявяваха, е твърде стабилен, за да рухне. Това не беше илюзия относно новия капитализъм, а разочарование във възможността да го променят, и то стана решаващо. Безусловно, намериха се предостатъчно социалисти, които можаха да оправдаят собствената си слабост и унинието си с помощта на твърдението, че щом системата не е в състояние да се променя, нищо не би могло да крепи нейното съществуване. Зад това твърдение обаче стоеше преди всичко липсата на вяра в друга възможност и това предопределяше резултата. Движението на работническата класа до такава степен беше потиснато и обезкръвено, левият политически фланг толкова силно се отдръпна назад, че бъдещето изглеждаше безследно пропаднало. Разпадането на съветския блок в края на 1980-те години също допринесе за задълбочаване на общото разочарование сред голяма част от левицата; не прибавяше оптимизъм и това, че най-успешното радикално движение на съвременността – революционният национализъм, явно започна да се задъхва. Обстоятелството, което пораждаше културата на постмодернизма с нейния отказ от т.нар. големи форми и с тържественото провъзгласяване на края на Историята, беше свързано най-вече с убедеността, че от сега нататък бъдещето е обречено да стане просто повторение на настоящето. Или, както се изрази един плодовит постмодернист: „Настоящето плюс повече разнообразие“.
За дискредитирането на марксизма по това време обаче повече от всичко служеше пълзящото усещане за политическа импотентност. Когато промените изглеждат снети от дневния ред, е трудно да се поддържа вярата в тях, дори ако, както никога досега, ви се иска да я запазите. Но щом не можете да устоите пред вероятната опасност от неизбежност, никога няма да узнаете толкова неизбежна ли е тази неизбежност. Ако все пак малодушните намираха начин да се задържат на своята последна гледна точка през следващите две десетилетия, те получаваха възможност да наблюдават капитализма толкова монументален и непристъпен, че не по-късно от 2008 г. банкоматите започнаха да се поставят направо на централните улици. Те биха видели също как цял континент на юг от Панамския канал се придвижва политически наляво. Днес обаче „краят на Историята“ завърши. И във всеки случай марксистите трябва да бъдат добре закалени, за да не се разпръснат от несполуките. Те познават и по-големи катастрофи. Политическите предимства винаги ще бъдат на страната на системата, която властва, макар само затова, че тя има повече танкове от вас. Но прибързаните заключения и розовите надежди от края на 1960-те години направиха от последвалия провал особено отрезвяващ хап за преживелите тази епоха.
В онези времена хората се объркваха, в очите им марксизмът изглеждаше незаслужаващ доверие не поради това, че капитализмът успя да се пребоядиса. Нещата бяха направо противоположни. Беше очевидно, че докато системата продължава да се движи, тя си остава както обикновено „бизнес“ и дори нещо повече. Иронията на живота се състоеше в това, че помагащото да се отблъсква марксизмът същевременно пробуждаше определено доверие в неговите твърдения. Това ставаше пределно нагледно, тъй като подновеният социален строй се срещна с него лице в лице, изоставяйки опитите да изглежда по-мек и умерен и очертавайки се като по-суров и безжалостен, отколкото преди. И така марксистката критика на всичките му аспекти придоби по-точна адресираност и познаваемост. В глобален мащаб капитализмът стана по-концентриран и по-хищнически, отколкото когато и да е преди, а работническата класа действително нарасна числено. Затова се появи възможността да си представим бъдещето, в което свръхбогаташът се крие в своите укрепени и охранявани градчета, а милиард или приблизително толкова обитатели на вертепите се приютяват във вонящи коптори, заобиколени от бодлива тел и охранителни кули. При такива обстоятелства да се твърди, че марксизмът е свършил, е равносилно на заявление, че професията на пожарникаря е остаряла, тъй като подпалвачите са станали по-изобретателни и по-оборудвани, отколкото когато и да било преди.
В наше време, както предсказваше Маркс, разривът в доходите се увеличи извънредно много. Днес доходът на един мексикански милиардер е равен на заплатите на седемнадесет милиона от най-бедните му съотечественици. Капитализмът създаде повече богатства, отколкото някога е виждала историята, но цената, включваща не само крайната мизерия на милиарди хора, е астрономическа. Според данни на Световната банка през 2001 г. 2.74 млрд. души са живели с по-малко от два долара на ден. На този фон съвсем не изглежда невероятно бъдеще, в което ядрените държави ще водят война заради намалелите ресурси, при това изчерпването им в значителна степен е следствие именно на капиталистическото стопанисване. За пръв път в историята нашата господстваща форма на живот се оказа в състояние не просто да поражда расизъм и да разпространява културен кретенизъм, които ни въвличат във война или ни заставят да се трудим по законите на обсадения лагер, а придоби силата изобщо да ни заличи от лицето на земята. Капиталът ще постъпва антисоциално, ако това му носи печалба, и така в настояще време човечеството може да бъде разорено в невъобразими мащаби. Това, което вчера беше апокалиптични фантазии, днес се превръща в трезва оценка на реалността. Никога по-рано лозунгът на левите „Социализъм или варварство“ не е звучал толкова заплашително и не е бил по-малко приличен на риторическа винетка. При тези условия, както пише Фредрик Джеймсън, „марксизмът по необходимост е длъжен още веднъж да покаже своята правота“.
Потресаващото неравенство в разпределението на властта и на доходите, империалистическите войни, засилващата се експлоатация, растящият репресивен апарат – всичко това са не само характерни черти на днешния свят, а са и въпроси, над които марксистите размишляват и работят почти две столетия. И ни се иска да се надяваме, че ще са потребни немного уроци, за да се обучат на това сега живеещите. Самият Маркс се е поразявал от жестокостта на процеса, посредством който прогонените от земята селяни се претопявали в градския пролетариат – той е могъл лично да го наблюдава в избраното от него да живее графство в Англия, процес, през който днес преминават Бразилия, Русия, Индия и Китай. Тристрам Хънт подчертава, че книгата на Майк Дейвис „Планета на копторите“, документално описваща незаслужаващите друго название „зловонни клоаки“, които авторът е видял в Лагос или в Дака, може да се разглежда като обновена версия на книгата на Фр. Енгелс „Положението на работническата класа в...“. За Китай, който се превърна в „работилница на света“, Хънт отбелязва: „Специалните икономически зони в Гуанджоу или в Шанхай изглеждат като зловещо напомняне за Манчестер и Глазгоу през 1840-те години“.
Какво е това – обновен марксизъм или капитализмът като такъв? Навремето, във викторианска Англия, Маркс разглеждаше системата като вече загубила някогашната си енергия и доказваше, че капиталът, в периода на своя подем, способстващ за социалното развитие, се е превърнал в негова спирачка.
Той разглеждаше капиталистическото общество като затънало в илюзии и фетишизъм, митове и идолопоклонничество, но при това безмерно перчещо се със съвременния си облик. Голямата му просветеност, израз на която е самодоволната вяра в собствения му ненадминат рационализъм, е само разновидност на суеверието. И докато капитализмът успяваше да постигне внушителен прогрес в някои области, в немалко други сфери той полагаше неимоверни усилия да остане на същото място. Решаващ ограничител за капитализма, както сочи Маркс, е самият капитал, чието постоянно възпроизводство е границата, която той не може да преодолее. На пръв поглед това определя удивителната статичност и повторяемост на тази най-динамична от всички исторически формации.
Съответно фактът, че основният принцип на капитализма си остава неизменен, е главната и единствена причина, по силата на която неговата марксистка критика също остава като цяло адекватна. Само ако демонстрира способност да се измъкне от собствените си граници и да започне нещо съвършено ново, системата би могла да приключи със сегашното си състояние. Капитализмът обаче не е способен да създаде бъдеще, което да не е ритуално възпроизводство на настоящето. Макар че, трябва да се признае – в него наистина присъства повече разнообразие...
Капитализмът създаде огромен материален потенциал. Въпреки това, макар че от дълго време се опитва да докаже способност всестранно да задоволи човешките потребности, този начин на организация на нашия живот изглежда съвсем не се е приближил до тази цел. Колко дълго сме готови да чакаме да се осигури на всички хора макар и минимално достойно равнище? Защо продължаваме с благодушие да се вслушваме в митовете, че баснословните богатства, произвеждани под контрола на капитала, с времето ще станат уж достъпни за всекиго? Ще продължава ли светът да възприема подобни искания на крайнолевите със същата снизходително-очаквателно-съзерцателна отчужденост?
Дейците от десницата, които признават, че в системата винаги е присъствала колосална несправедливост, но това е напълно търпимо, а алтернативата е още по-лоша, в крайна сметка са по-честни с неприкрития си цинизъм от онези, които се опитват да ни убедят, че в края на краищата всичко ще се нареди добре. Например в света живеят както богати, така и бедни хора, както има хора с бяла или с черна кожа обаче, и в перспектива изгодите от положението на заможните изцяло можело да обхванат и нямащите. Но като отчитаме, че някои хора са онеправдани, а други са преуспяващи, това прилича повече на аргумента, че светът включва в себе си и детективите, и престъпниците. Така е, но подобна логика затъмнява факта, че детективите съществуват поради наличието на престъпници.
* * *
Откъс от книгата на Тери Игълтън – „ Защо Маркс е прав”
Източник: списание „Понеделник” бр. 5/6 – 2013 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар