БЕЗСМЪРТНИЯТ – Стефан Продев

 

   

Викаха му Дядото не защото беше стар, а защото беше мъдър. Той е от ония големи хора, които винаги знаят какво търсят, какво искат от живота и какво могат. В неговата биография няма нито една празна мечта, нито едно случайно хрумване, нито един опит за надценяване. Това е биография на човек, който дори и когато мечтае (а той мечтаеше много) не губи чувството на мярка и реалност; не се откъсва от логиката на фактите. В този смисъл той е една силна, земна личност, която знае не само цената на нещата, но и своята собствена цена. Една личност, която предпочита истината пред илюзиите. Може би след Левски това е втората фигура в нашата национална история, която нито за миг не се възгордя и нито за миг не забрави своето апостолско призвание. Ето защо, когато говорим за него, ние го слагаме в редицата на безсмъртните, на великите, на онези, които подпират с раменете си духовното небе на България.

Преди да стигне до мислите му, човек е обаян от образа му, който в едно и също време респектира и приласкава. Това огромно чело, нарязано от светкавиците на мисълта, и този бял водопад от брадата, която покрива гърдите, внушават на окото едно библейско великолепие, което покорява. Тук има нещо ботевско, гигантско и в същото време - човешко, което изпълва сърцата с възторг и уважение. Застаналият пред този образ не може да бъде нито отегчен, нито равнодушен. Обратното - обхванат от неговите едри юпитерски линии, той се чувства в плен на красотата и вечността, не просто развълнуван, а смутен и трогнат. Толкова внушителен и завладяващ е образът на този могъщ човек, който пръв видя и предсказа бъдещето на България.

И все пак въпреки своята мащабност неговият физически портрет е недостатъчен, за да изрази и покрие изцяло духовното съвършенство на личността му. Тук формите са много по-големи и по-дълбоки. Много чисти. Той е от тези благородни, умни и всеотдайни революционери, които не само създават, но и красят великото пролетарско дело. Неговото великодушие и неговата скромност са пословични. За него бедният човек, работникът, партийният член наистина бяха братя, за чието добруване той бе готов на всичко. Десетки, стотици са историите, които пазят спомена за нравствените му добродетели. Той бе не само съвършен трибун, но и съвършен баща. У него телесните и моралните качества живееха в една безпримерна хармония. Той бе една гениална отломка на мисълта, която никога не се поддаде на дребните страсти и на дребните удобства. Неговата ненавист към ласкателството и към привилегиите (па дори и заслужени!) е известна на всички. Макар и всепризнат вожд на работническа България, той живееше настрана от всякакви суетни ангажименти. Голямата му фигура не можеше да се "съчетае" с малките радости на "еснафа". Преди да мисли за удобствата, той мислеше за делото, за трудностите, за големите жертви, които се искат от хората.

Преди да помисли за себе си, той мислеше за всички. Не един и два пъти заплатата му отиваше в ръцете на бедните. Заедно с черните грошове и гологани той слагаше в сиромашката шепа една светла надежда и чувството за класова солидарност. По този начин той печелеше онеправданите не само с логиката на революционното си знание, но и със сърцето си. Това го издига високо над всички и от вожда го превръща в пример. В най-жив пример за комунистическо човеколюбие.

Този благороден и всеотдаен човек извърши най-великото дело в нашата най-нова история. Той създаде партията на българските работници - Комунистическата партия - и въоръжи нацията с революционната мисъл на марксизма. Онова, което Ботев само започна, той го поде, разви и завърши. За този подвиг се искаше не само огромна култура, но и огромна вяра. Той притежаваше и двете. Благодарение на това българският социализъм се изравни с европейския и дори го надмина със своята класова принципност и идейна самоотверженост. Отначало той започна борбата сам, за да я остави накрая обграден от стотици хиляди революционни марксисти. Това не бе обикновена победа. Това бе триумф на неговата гигантска воля и на неизтощимото му революционно трудолюбие. С перо и слово той градеше пролетарската организация и защитаваше от буржоазния враг идейните основи на социалистическото учение. Неговото литературно наследство (в най-широкия смисъл на думата) е достойно за един класик. В него има блестящи страници, които могат да бъдат образец със своята публицистична страст и дълбока мисъл, с полемичната си стихия. Той беше истински революционен мислител, автор, който знаеше кога и как да напада, с какъв устрем да се впуска в боя. Дори и когато грешеше (подведен от българските условия), той грешеше талантливо, с широтата и отговорността на гениална личност. Всичко това го прави жив и днес, красив и човечен, излъчващ не само много доброта, но и много духовна сила. Няма друг български революционер, оставил такова огромно творческо наследство. Няма въпрос от теорията и практиката на комунистическото движение от края на XIX и началото на XX век, по който той да не е дал една теоретична обосновка или едно мнение. В това отношение той е от редицата на най-великите, на онези, които обогатиха и доразвиха безсмъртната идея на Маркс и Енгелс. Само това му стига, за да бъде уважаван, за да бъде безсмъртен.

Да, той не беше стар, а беше мъдър. Личностите от неговия мащаб не стареят. Те са винаги млади, винаги активни, винаги живи. Те са винаги там, напред, където се изменя животът. Там, където революцията върши своето сурово, но неизбежно дело. Там, където се осъществяват надеждите на човечеството.

 

Източник: вестник ДУМА, 14 юни 1922 г.

 

Борбата против фашизма и крайната ни цел

 

Във връзка с поставяне въпроса за единния фронт на VII-я конгрес на Коминтерна, в буржоазната преса в Европа се пишеше, че комунистите се вече отказват от своята теория за пролетарска диктатура като несъстоятелна, че те стават защитници на буржоазната демокрация. Другарят Георги Димитров отговори на това с българската пословица: „Гладна кокошка просо сънува."

За съжаление и в нашите редове има хора, които на днешното съсредоточаване силите на партията върху борбата с фашизма и за запазване и възстановяване на демократическите свободи гледат  като на опортюнистическо прегрешение, като на отказ от крайните цели на движението. Това разбира се е сектантско. Нима само с декламации за пролетарската диктатура, за съветската власт, за въоръжено въстание ще извършим ние социалистическата революция ! Не !

Революцията се върши от живи хора, и то от милиони хора. А тия милиони трябва да се убедят, че изход от своето мизерно положение на експлоатирани те ще намерят само в социализма, в социалистическата революция. Но милионите не се убеждават с речи и книжки. Милионите се убеждават от опита на собствената си борба. Да ги вдигнеш на борба и в процеса на тая борба да ги убеждаваш на практика, на дело, че трябва да отидат и по-нататък — това е пътят на вмъкване масите в революцията.

Кое е това, което днес може да вдигне на борба в България грамадните маси трудещи се — организирани в разни организации и неорганизираните работници, служители, занаятчии, трудещи се селяни, които вървят с нашата партии, със земеделците и с други? Тия широки маси ги обединява омразата, недоволството, възмущението от военно-фашистката диктатура и искането да им се възстановят демократическите  свободи и права, за да могат да се борят за непосредствените си интереси. Това ги обединява в настроенията им. Въпросът е как да се вдигнат  те на единна борба за разгромяване на фашизма и за възстановяване на демократическите им свободи. Ако те видят, че техните партии и организации — комунисти, земеделци, социалдемократи — се споразумеят за единно действие, за единна борба, това ще им даде кураж да ги последват, тъй като в единния фронт на тия организации ще видят сила, която действително ще може да ги доведе до извоюване на тия общи за тях искания — и ще се вдигнат на борба. От нас, от нашата тактика и работа ще зависи дали борбата на раздвижените против фашизма грамадни маси ще се развие по-нататък в борба за съветска власт, за диктатура на пролетариата, но докато не бъде разгромен фашизмът, докато не бъдат готови грамадни народни маси, преди всичко бедните селяни, пролетариата — няма да имаме условията и политическата армия, необходими за победата на пролетарската революция.

При сегашните условия и в нашата страна този е пътят на пролетариата и партията му към победа. Тоя път никога не върви по права линия. А щом това е така, пита се: исканията за възстановяване Търновската конституция, за Велико народно събрание, за нейното изменение в по-демократически дух, за възстановяване на дело народните свободи и права и другите искания от платформата на единния народен антифашистки фронт, която ние предлагаме на земеделци, социалдемократи и други нефашисти, е ли опортюнистическа платформа?  От гледна точка на нашите крайни цели тази платформа е действително отстъпка, известно приспособяване, без което ние не можем да постигнем единния  фронт. Но тя би била опортюнистическа, ако ние се борим само за нея, ако ние се откажем от нашата програма и се борим само за демократическите свободи. Навярно има у нашите редове другари, които мислят тъй. Такива възгледи ще се срещат по-често и ще бъдат много опасни, особено когато единофронтовската борба достигне до създаване единофронтовско правителство. Може би мнозина наши другари тогаз ще дърпат партията назад, ще я спъват в борбата и за отиването по-нататък — към съветската власт. Такива възгледи ние ще трябва още отсега строго да бием. Но партията не отива в единен фронт с други организации със задължение да престане да се бори за своите крайни цели. Такова условие ние никога няма да приемем. Напълно  възможно е след победата над фашизма пътищата ни с партиите, с които ще бъдем в единен фронт в борбата срещу  него да се разделят, ако тия партии продължат осъдената от живота тактика на сътрудничество с буржоазията и кърпеж на капитализма. Но  също така е възможно, поучени от опита на последните години, тия партии до тръгнат наляво или поне в тях да се създадат сериозни леви течения, с които ще може да се работи съвместно и в борбата за събаряне на капитализма. И болшевиките участваха в Октомврийска революция заедно с левите есери и даже образуваха първото съветско правителство заедно с тях. Всичко тогава ще се решава от фактическото съотношение на силите. Но това съотношение ще бъде в наша полза само ако ние се сближим с широките маси, активно участвайки в единната борба против фашизма, за демокрацията, ако ние съдействаме на тия процеси на олевяване, които се извършват в другите организации на трудещите се.

 

 

Станке Димитров

вестник „Работнически вестник“,  ноември 1935 г.

 

 

ЛЕНИНСКОТО УЧЕНИЕ ЗА ПАРТИЯТА

 

 

 

 

     Извадки от брошурата на Станке Димитров (Марек)                            

 

Партията представлява от себе си преден отряд на работническата класа

 

Ние видяхме по-горе, че комунистическата партия е партия само на работническата класа, а не и на други класи. Но това не значи, че комунистическата партия — това е цялата работническа класа, че всеки работник е комунист. Социалдемократите на дело не правят разлика между класата и партията. По този въпрос болшевиките още в 1903 г. изнесоха остра борба с меншевиките и доказаха на руския пролетариат необходимостта от такава партия, в която не може да влиза който си иска, а която обединява в себе си само предния отряд на работническата класа, значи, най-съзнателните, най-предните, най-далновидните работници... Да забравим разликата между предния отред и цялата маса, която се стреми към него, да забравим постоянния дълг на предния отред — това значи да се самозалъгваме, да си закриваме очите от грамадността на нашите задачи, да ограничим тия задачи. Именно такова затваряне на очите се явява премахването на разликата между приближаващите се и входящите, между съзнателните и активните и помагащите ...

За да бъде комунистическата партия действително авангард на работническата класа, тя трябва да бъде въоръжена с революционна теория, със знание за законите на движението, със знанието за законите на революцията. Без това тя не е в състояние да ръководи борбата на пролетариата и да води със себе си пролетариата.

И наистина, ако членовете на партията, макар и работници, макар и най-предани и готови на жертва, но неиздигнати теоретически, незнаещи към какво води развитието на капитализма и класовата борба, за нейното превръщане в революция, неиздигнати политически, незнаещи повече за силите на буржоазията и пролетариата, незнаещи повече за политическото положение, незнаещи какви задачи трябва да произтичат от дадено положение, т. е. неотличаващи  се от останалите работници по своето класово съзнание, такива комунисти, партия с такива членове не може да бъде техен политически вожд, а може да се влачи и след тях и да пропадне в блатото на опортюнизма. Затова политическото и теоретическото издигане на партийната маса е една първостепенна задача на комунистическата партия ... А това ще рече, че партията би загинала, ако се откъсне от масата, ако се затвори в себе си, защото така тя би се превърнала в секта, в клуб, в школа, във всичко друго, но би престанала да бъде партия — преден отред на масата. През периода на сектантския курс на нашата партия, курса на революционната фраза и жестовете, тя беше дошла до такова откъсване от масата, от което тя сега с голям труд се оправя.

От това, че партията представлява преден отред на работническата класа и че той трябва да бъде тясно свързан с масата, следва, че всяка местна партийна организация, всеки партиен член, където и да са, при каквито и условия да се намират те, са длъжни да работят всред масите и да проявяват собствена инициатива за провеждане партийните решения и да водят борба от името на партията. Тогава именно те ще покажат, че действително принадлежат към предния отред на класата. Блестящ пример на болшевишка самоинициатива  ни даде Георги Димитров в Лайпциг, където той един, без наставления, без връзки отвън, без поддръжката на своите другари по процеса, достойно защити германската и българската комунистическа партия и Коминтерна, изнесе техните възгледи по основните въпроси на текущата им политика и води героически борби против фашизма в Германия и целия свят.

Само така, чрез своите организации и членове, партията може да бъде свързана с масите и да ги ръководи. Няма ли тая самоинициатива в тях,  партията при тежките нелегални условия може да се откъсне от масите и тогава, когато тя има правилно начертана политика. Вън от другите причини, твърде много и на отсъствие на болшевишка самоинициатива и на недостатъчна теоретическа и политическа подготовка на партийните маси и местните им ръководства, без което организираните в партията не могат да се числят с достойнство към предния отред на класата и се дължи например сега туй, че на много места в България има партийни организации, а там не се върши масова работа. Между другото на отсъствието на болшевишка самоинициатива се дължи туй, че дълго време след провали на някои места не се възстановява партийната организация, макар да не са арестувани, да не са известни на властта всички членове на организацията.

Има случаи, когато партията се откъсва от класата, като не остава в нея, като се мъкне в опашката на движението или като изпреварва класата, върви далече от нея и не взема мерки да активизира и да дочака движението на масите. Такова откъсване на партията от класата се явява резултат на неправилна политика на партията. И ако партията не изпревари своята политика, не измени своята дейност и методите на работата си, че да се свърже с масите, тя ще тръгне към израждане, към превръщането й в секта ...

 

                          Партията е организиран отред на работническата класа

 

Партията на работническата класа обема в себе си предния отред на класата, но този отред сам по себе си  не представлява партия. За да бъде той партия, трябва да бъде той организиран. Отделни работници, съзнателни, предани на делото на пролетарската революция, даже политически издигнати, ако не са свързани в едно организационно цяло, каквото представлява партията, не могат да водят масите към целите на комунизма. Няма да има партия и когато тия лица образуват отделни групи, но несвързани помежду си, в едно цяло, в една стройно централизирана и повсеместна в страната организация, възглавявана от свое централно ръководство и подчиняваща се на това ръководство ...

 

               Партията като най-висока форма на класовата работническа организация

 

За победата на пролетарската революция необходимо е участието на цялата работническа класа по един или друг начин и на градската и селската беднота. Тяхната подготовка и организирането на тяхното участие в революцията е възможно само при наличието на крепка болшевишка партия. Как партията ще бъде в състояние да подготви и издигне тия грамадни и милиони маси? За вдигането на своите членове тя може да даде разпореждане и те като дисциплинирани нейни синове са длъжни да се вдигнат. За да може обаче партията да вдигне масите, тя трябва да бъде свързана с тях. По-здрава и надеждна връзка с широките работнически и селски маси партията може да установи само ако тия маси се организирани в някакви организации: професионални съюзи, фабрични комитети, селски комитети, кооперации, културни, младежки и др. организации или в открита политическа партия, каквато беше Работническата партия. Всичките тия разни видове работнически организации са класови работнически организации. Но всяка една от тях обхваща дадени маси за определени цели — различни една от друга. Те могат да участват в борбата за общата цел на работническата класа — за социализма — ако получат на дело ръководството от партията. В такъв случай за целите на революцията партията може да използва тия всевъзможни работнически организации като лостове за повдигането, като каиши за тургане в движение работническата класа и другите трудещи се маси ...

За да може Комунистическата партия като най-висша форма на класова работническа организация да ръководи класата, масите, те трябва да бъдат организирани в масови организации. Нелегално те могат да съществуват като масови организации. При тия условил КП е длъжна да работи в съществуващите, допусканите от законите на фашистката диктатура масови организации, доколкото не може да наложи  съществуването на други, открито класови организации. В нефашистките масови организации тя трябва да въвлича масите и да превръща тия организации в антифашистки, в организации, в които масите да се подготвят за смъкването на капиталистическото иго.

 

                             Партията като оръдие на пролетарската диктатура

 

Основният въпрос, който отличава болшевишкия тип партия от социалдемократическите партии, основният въпрос на ЛЕНИНИЗМА — това е пролетарската диктатура. Още не е болшевишка такава работническа партия, която признава класовата борба, но излизайки от правилното положение „класа против класа“, неправилно отрича допускането на какъвто и да е блок и компромиси с други, неработнически слоеве и организации. Социалдемократическите партии съвършено не идваха до признаването на пролетарската диктатура и да се борят за нея. Такава беше тесняшката партия.  Болшевишката партия признава класовата борба включително и нейната най-висока форма — пролетарската диктатура. Тя ръководи класовата борба на пролетариата и я довежда до завладяването и установяването на пролетарската диктатура, като за достигането на тази цел не изолира работническата класа от тези обществени слоеве, без чиито съюз не може да се осигури победата на пролетариата. Комунистическите партии се борят за унищожаването на диктатурата на буржоазията и за създаването на пролетарската диктатура.

           Що е това пролетарска диктатура ? Достатъчно тук е да припомним определението на диктатурата на пролетариата, дадено от Ленин:

„Диктатурата на пролетариата не е  завършване на класовата борба, а е именно продължение в нови форми. Диктатурата на пролетариата е класова борба на   победилия и взелия в свои ръце политическата власт пролетариат против победената, но не унищожената, не изчезналата, не престаналата да оказва съпротивление, против усилващата своето съпротивление буржоазия." ...

 

            Организационните принципи на болшевизма. Единството на програмите.

                                       Тактическите и организационните  принципи

 

В болшевишкия тип партия съществува единство на теорията, програмите, тактическите и организационните принципи. Между тях няма противоречия. Те са тясно свързани помежду си и произтичат един от друг. Програмните цели на болшевишката партия — пролетарската диктатура, социализмът, комунизмът — всякога са движили партията. На тях винаги се е подчинявала стратегията и тактиката на партията. Стратегията и тактиката на партията винаги са определяли организационните форми и методи на партията. Политиката е доминираща. На нея е подчинена организацията, но подценяване значението на организационния въпрос, което наблюдаваме в партиите на Втория интернационал, в троцкизма, зиновиевщината, е неразривно свързано с тяхната опортюнистическа политика и тактика.

Разцеплението на болшевики и меншевики в 1903 г. стана именно по организационния въпрос. Зад споровете по въпроса как да бъде организирана партията тогава се криеха бъдещите спорове в революцията 1905 г. — кому да се предостави ръководството на революцията, хегемонията в революцията на пролетариата (болшевиките) или на либералната буржоазия (меншевиките). Ленин казва, че:

„Силата на работническата класа — това е организацията. Без организирани маси пролетариатът е нищо. Организиран — това е всичко. Организираността е единство на действието, единство на практическото проявление…“

Въпросът за значението на организационния въпрос за нашата партия е от огромна важност. На практика и нашата партия недостатъчно оценява важността на този въпрос. Огромно е организационното изоставане на нашата партия от нейното голямо политическо влияние. Партията завладя болшинството от работническата класа и значителна част от селската беднота, но този политически успех тя не успя да закрепи организационно. Партията не можа да превърне политическото си влияние над масите в здрави организационни връзки с тях. Ето защо тя не можа да ги вдигне на борба против фашисткия преврат на 19 май 1934 г., независимо че в тези маси да съществуваше готовност за такава борба.

Подценяване значението на организационния въпрос в нашата партия се проявява и в нейната практика: подробно се анализира в резолюциите на ЦК положението, определят се линията и задачите на партията за дадения период, изучават се и преработват тези резолюции от партийните организации, но недостатъчно грижи се полагат за усилване и приспособяване партийната организационна работа за провеждане в живота не разучените резолюции, и самите решения. В резолюциите на Окръжните комитети и Районните комитети и конференции обикновено се среща преразказване резолюциите-директиви на ЦК, но няма конкретни решения как на самото място, в окръга, в района да се проведат тези резолюции и директиви. За важността на задачата за организиране борбите на масите за непосредствените интереси много се пишеше и в резолюциите и позивите на централните и местните организации, но много малко се пишеше за конкретното провеждане на тази борба в дадените места, при дадените условия, още по-малки се правеше по организирането на тази борба.

 

                                        Партия. Класа. Маса и водачи

 

Силата на болшевишките партии е в тяхната правилна марксистко-ленинска теория ...

Силата на болшевишките партии е в тяхната правилна тактика, която произлиза от тяхната теория, тактика, която е тясно свързана с тяхната теория. Силата на болшевишките партии е в тяхната организация по такъв начин, че тя да си осигурява провеждането на правилната тактика за достигането на определените цели.

Всичко това именно прави болшевишките партии годни да бъдат действително съзнателен организиран отред на работническата класа, водач на масите. Комунистическата партия не се мъкне в опашката на масите, тя не се явява регистратор на това, което вършат масите сами, стихийни моменти, когато те създават широко масово движение — религиозно, патриотическо, войнствено. Винаги в такова „стихийно" движение на масите се отразява влиянието на господстващата буржоазия. Социалдемократическите партии обикновено се приспособяват към тези движения, стават техни водачи, но с това те не ръководят, не издигат движението на масите на класова висота, а сами вървят по течението. Да си спомним пак империалистическата война. Буржоазията в големите капиталистически страни успя да опияни масите с опиума на войнствеността и шовинизма. Социалдемократическите партии измениха на своята роля да водят масите към социализъм, тръгнаха по водите на империализма и продължиха да му служат и тогава, когато масите сами изтрезняха. Против течението тогава застана болшевишката партия с ясното съзнание, че трябва да убеди масите в противното — в превръщането на империалистическата война в гражданска. Против течението застана и тесняшката партия, като се обяви против войната, застана начело на все по-растящото недоволство на масите от войната. Тогава непротивопоставяйки се на масите, партията се мъкнеше в неговата опашка, не го възглави.

Комунистическата партия може да води масите след себе си, като ги убеждава на дело в правилността на своята тактика, като по такъв начин създава взаимно доверие между класата и нейния авангард. Забележителни са думите на Ленин по въпроса за това взаимно доверие:

„За успеха на победата над капитализма се иска правилно съотношение между ръководещата комунистическа партия, революционната класа — пролетариата — и масата, т. е. цялата съвкупност от трудещи се и експлоатирани. Само комунистическата партия, ако тя е действително авангард на революционната класа и включва в себе си най-добрите представители на тази класа, ако тя е закалена от опита на упоритата революционна борба, ако е съумяла да се свърже неразривно с живота на своята класа, а чрез нея и с цялата маса експлоатирани и да внуши на тази класа пълно доверие, само такава партия може да води пролетариата в най-безпощадна и решителна борба против силите на капитализма. От друга страна, само под ръководството на такава партия пролетариатът е способен да разгърне цялата мощ на своя революционен натиск ... е способен да разгърне всичката своя сила, която е неизмеримо много повече, отколкото частта от населението, която той съставлява, по силата на самото икономическо устройство на капиталистическото общество …“

Взаимните отношения между партията и класата се определят от Ленин като взаимно доверие между авангарда на работническата класа и работническата маса .. .

Партията не може да ръководи масите, без да е спечелила тяхното доверие. А това доверие на масите тя може да спечели, първо, ако има правилна теория. Значението на теорията тук изпъква с всичката си важност. Марксистко-ленинската теория трябва да бъде теория на цялата партия, да се знае и изучава от цялата партия, от всеки неин член, а не само от „теоретиците“ т. е. от единици „специалисти" в партията. Всяко подценяване на теорията в партията се явява вредно за нея. Затова Комунистическият интернационал обръща голямо внимание на теорията, с която са проникнати всички негови решения и неговата програма. Изучаването на Програмата на Коминтерна и на неговите решения, особено по българските въпроси и съобразяването с тях, е първата гаранция, че ще съумеем да спечелим доверието на масите.

Доверието на масите партията ще спечели, второ, имайки правилна политика. Политиката на партията произтича от нейната програма, от нейната теория. Но погрешно е да се мисли, че само познаването на теорията, нейното механично прилагане при конкретни условия, може да осигури правилната й политика. Например теоретическата оценка, която дава Коминтерна на международното положение и резолюцията на 13-ия пленум на ИККИ, като плътно приближаване към новия период на войни и революции, към революционна криза, механически пренесена в България, не може да определи политиката на партията. От правилното теоретическо положение, че пролетариатът трябва да изолира от масите главната опора на буржоазното господство — Социалдемократическата партия сред работниците и Земеделския съюз сред селяните — съвсем не произтича такава политика през 1933—1934 г., каквато имаше нашата партия тогава към Земеделския съюз, именно да заявява, че главната опасност е не фашизмът в лицето на Цанков и „Звено", а Земеделският съюз и Социалдемократическата партия. Напротив, ръководейки се от правилното теоретическо положение, политиката на партията трябваше да бъде насочена против фашизма като главна опасност в този момент. Такава именно политика би спомогнала на масите от Земеделския съюз на практика да се убедят, че против техния главен враг ги води не Земеделският съюз, а комунистическата партия и губейки вяра в Земеделския съюз, биха тръгнали не след нови земеделски съюзи, като пладненския, а след комунистическата партия или пък тласнали своите водачи на съюз с комунистическата партия. Ако партията имаше такава политика, тя би създала мощно единно антифашистко движение, което не би допуснало или би осуетило преврата на 19 май 1934 г.

Когато политиката на партията се окаже неправилна, тя трябва да бъде ревизирана. Така направи БКП в 1925 г., когато преди атентата в черквата „Св. Крал" тя сне курса на въоръженото въстание, направи завой в своята политика.  Така тя постъпи и след преврата на 19 май 1934 г. И в единия, и в другия случай това стана с помощта на Коминтерна.

Но и установяването на правилна политика още не означава всичко. При правилна политика партията ще ръководи масите само ако съумее да ги убеди в правилността на своята политика и тактика, а това ще рече, че партията ще трябва да издига такива лозунги, които са близки и понятни на масите и са в състояние да привличат масите към позициите на партията, да ги улесняват в разпознаването на правилната партийна политика върху основата на собствения опит в процеса на борбите за тези лозунги. Така партията издига масите до нивото на съзнанието на авангарда на класата, до съзнанието на партията ... В България например ние издигахме през 1933-1934 г. подобни лозунги: „НАВЛИЗАНЕ в революционна криза", „на обща политическа стачка“, „завладяване на фабриките“ и други  такива. Какво говореха те на масите? Нищо. И масите не следваха партията в борбите за тези лозунги, защото те бяха за масите далечни и непонятни.

За да има правилна политика, партията трябва да се вслушва в гласа на масите, да проверява доколко нейните лозунги се разбират и възприемат от тях. Партията трябва да изучава практиката на борбите на масите. Да вземем такъв пример: партията през 1932— 33—34 г. издига лозунга за политическа стачка. Значителни групи се отзоваха на този наш зов. Ние имаме хиляди работници, участвали в политическите стачки-протести, продължаващи от десет-двадесет минути, даже час и два, но този опит на масите  партията не изучи, не обобщи и не можа да тласне масите към истинска политическа стачка, продължаваща по-дълго, обхващаща по-големи маси и която може да окаже влияние както върху масите, така и върху буржоазията.

Друг пример. В редица стачки работниците издигнаха искания за фабрични комисии и при много стачки това искане биваше извоювано. Но създаваха ли се тези фабрични комисии, как работеха те — нито в една статия в многобройните тогава вестници не се писа, този тъй важен опит не се изучаваше, не се обобщи.

Политиката на партията може да бъде правилна, но ако партията не е успяла да убеди масите в правотата на своята политика, ако масите не й дават още своята подкрепа, партията не може да вземе инициативата за организиране на решаващи действия. Тя трябва да дочака момента, когато ще убеди масите в правотата на своята политика, в необходимостта на тези действия и само тогава може да ги призовава към такива действия. Решително.

Доверието на масите партията ще спечели, трето, със своята преданост към работническата класа, с нейните връзки с масите. Предаността към класата, връзките с нея се придобиват с ежедневна къртовска работа сред масите. Такава дребна наглед, незабелязана на повърхността работа, но която се вижда от масите, която им показва предаността на партията към тях и укрепва връзките с тях, е работа на професионалните съюзи, организирането на борбите на работниците, на селяните, на служещите, бедните занаятчии, безработните  за техните дребни и крупни непосредствени интереси (к. м. — С. В.). Именно с тази своя работа партията може да издига масите и техните борби до висотата на общокласовите интереси — до борбите за властта. Подценяването на дело значението на профсъюзите и работата в тях, което се проявяваше в партията, бе една от сериозните причини за неповдигането на работническите маси по зова на партията след 19 май 1934 г. на политическа стачка.

Правилното разбиране на мястото, ролята и значението на водачите в работническото движение би спасило нашата партия от много сериозни грешки, допуснати от нея през последния период. Правилно разбирайки какво представлява водачът на партията, тя не би допуснала да я тласнат по пътя на левоопортюнистическия курс дребнобуржоазните елементи на нейното ръководство, които, лишени от всякакви данни да бъдат водачи, сами си приписваха ролята на „велики водачи" и чертаеха нейната политика, излизайки не от познаването на действителността, не от връзките с масите, а книжно, сектантски, излизайки от превратно възприетия от тях ленинизъм и от груповите си съображения . ..

Въпросът за водача не е въпрос на издигане, на популяризиране на която и да е натрапила се или изкуствено поставена за форма личност, а е въпрос за издигане, за популяризиране правилността на партийната политика и тактика, въпрос за годността на партията да отговаря на интересите на масите и да ръководи техните борби, изразена в указанията и действията на създадените, излъчените в нейната дейност и борби живи, авторитетни, популярни хора, в лицето на които партията с спечелила доверието на масите, в лицето на които те виждат партията ...

 

           Партийната ядка на предприятието е основа на партийната организация

 

Основата, фундаментът на организацията на партията е тази най-малка група от членове на партията, която се намира там, където тия партийци са събрани в едно или могат да бъдат близко помежду си. В партиите на II интернационал фундаментът бе в партийните групи и организации в тези административни деления, по които са извършваха парламентарните избори. И цялата система от партийни организации в тях бе построена така, че да отговаря на нуждите на изборната борба. Парламентаризмът бе в тях главното, към него приспособяваха и те структурата на своята партийна организация.

Тесняшката партия се отдели от реформизма в името на социализма и пролетарската революция. Не отричайки парламентарната борба, тя цели десет години след разцеплението се занимаваше главно не с парламентарната борба, а с пропагандата на марксизма и с организирането на работниците в професионалните съюзи. Тя участваше във всички със своите основни за тогава лозунги: „Класа против класа“, „Никакъв блок, никакъв компромис", и събираше всеки път все повече, но въобще нищожно количество гласове. На работниците тя обясняваше, че тяхната борба вън от парламента е решаваща, а не в парламента. Когато тя избра първия си депутат за Великото народно събрание в 1911 година Власковски от Троян, чрез него тя изнесе от тази най-висока трибуна пак своите лозунги. В 1911 г. партията завладя Самоковската община — първата „комуна" и около нея разви остра масова борба с цялата буржоазия и нейната полиция около своето червено знаме. Това беше борбата за смъкване демократическата маска на буржоазната държава.

Основното в дейността на партията през целия предвоенен период бе пропагандата на марксизма и организирането на работниците. Тук не е мястото за разкриване недостатъците и грешките на тези партийни постановки и тактика, в които се проявяваше неразбирането по въпроса за хегемонията на пролетариата и за ролята на партията в революцията. Важното тук е да се знае, че преди войната не парламентаризмът, не избирателната борба бе главното, централното в борбата на партията, а „просветата, организацията, борбата". Оттук произлизаше и тази структура на партията, която тя имаше тогава. Партията се считаше и беше работническа партия. Тя изнесе ожесточена борба с дребнобуржоазния социализъм за запазване работническия характер на партията ...

Когато партията стана масова партия, именно след империалистическата война  основната нейна организация си остана местната организация (местният комитет) в града, селото, тя беше и основата на партийните групи и клубчета в кварталите. Типична бе Софийската партийна организация до 1923 г. Тя имаше свои квартални клубове и организации. Тези организации бяха части от общата градска организация. Такива квартални организации тя имаше четири. Но те се изграждаха с оглед на намиращите се в тези квартали работнически маси и предприятия и имаха подразделения, по-малки партийни групи, в тези части от кварталите, които представляваха избирателни секции. Основата на партийната организация на тесняците следователно бе местната партийна организация — градска, квартална, селска.

Основата, фундаментът на организацията на болшевишката партия обаче още от началото на нейното съществуване бе партийната ядка в предприятието. За болшевишката партия тя си остана — такава тя трябва да бъде и за всички комунистически партии, „крепост на партията“. Това е именно производственият принцип на организация на болшевишкия тип партия.

Основата на партията в предприятието, това значи работническа партия по своя състав, това означава организиране борбите на пролетариата като основна работа на партията. Без това партията не може да разрешава своята задача — подготовката и организацията на революцията. Такава беше основната задача на болшевишката партия от самото начало на нейното съществуване. С това се обяснява защо тя изгради своята организация на производствен принцип. Днес болшевишката партия строи социализма и за решаването на тази задача тя пренесе в предприятията не само основата, но и основната, първичната своя партийна организация (решения на 17-ия конгрес на БКП).

Партията може да се прояви като преден, ръководен отред на работническата класа, ако фундаментът, основата на нейната организация се намира там, където работи масата. Работническите маси трябва да възприемат идеите, програмата, тактиката на партията, да знаят текущите й задачи и лозунги и в борбата си под нейното ръководство да ги направят свои класови идеи — програма и тактика. Но партията може да внесе тези идеи, програма, тактика и прочее в работническите маси, ако тя самата се намира там, където са работниците. Нея ежедневно, ежечасно, всяка минута работниците трябва да я чувстват в своята среда — да им осветлява положението, да им дава указания, лозунги, да ги подтиква на борба, да организира борбата им, да им дава перспективи и при успехи, и при поражения. Когато работниците четат вестника или позива на партията или слушат нейния оратор, те трябва да чувстват партията си не някъде далече, в някакъв откъснат от тях център, който от време на време им изпраща вести за своето съществуване, а тук, в самото предприятие. Затова партията трябва да има своя основа в предприятието. Затова комунистите, които работят в предприятията, обединени в партийни фабрични ядки — трябва там да представляват основата на партията, а от това следва, че всяка партийна ядка ще бъде действителна част от основата, от фундамента на партията само тогава, когато комунистите, които съставляват тази ядка, действително работят в предприятието като партийци, като болшевики, а не принадлежат само формално на тази ядка. Само тогава тази ядка работи активно и тя може да осъществи връзката на партията с работническите маси ...

 

                                          Габрово, Околийски комитет на партията. 1935 г.

 

 

 

 

 

Какво донесе 19 май на работниците ? – Станке Димитров

Изтече една година военнофашистка диктатура. Каква е равносметката на тази година за работническата класа?

 

В ПОЛИТИЧЕСКО ОТНОШЕНИЕ

 

Пълно безправие на работническата класа. Разтуряне на организациите й и конфискуване техните имоти. Спиране работническата преса. Отнемане свободата на събранията, правото на стачки. Кървав терор, убийства и бесилки.

Насилствено вкарване във фашистките държавни синдикати тези стачконарушителски гнезда, тровещи работниците с шовинизъм и готвещи ги за нова война. Влошаване трудовите закони под предлог да се приспособяват към кризисните условия на българското стопанство. Ограбване фонда „Обществени осигуровки-, към които държавата и господарите са задължени със стотици милиони.

 

В ИКОНОМИЧЕСКО ОТНОШЕНИЕ

 

Ограбване стотици милиони от държавните служещи и работници чрез намаляване на заплатите им.

Повсеместно намаляване надниците на работниците от частното производство, според данните от Дирекцията па статистиката стига за 1934 г. 15% до 25%, а всъщност с много повече.

Увеличаване на безработицата (само зарегистрираните в инспекцията безработни надхвърлят 50 000 души, а в действителност са много повече).

Заменяне мизерната помощ при безработица с принудителна тежка работа в трудовите групи при надница 25 до 35 лева.

Насилствено събиране на данъците при изплащане на заплатите. Всеки месец нови удръжки за данъци (данък занятие, пътен данък, железопътен данък, пътна  и трудова повинност, данък обществено подпомагане), фондове, лотарии, помощи, задължителен членски внос към фашистките синдикати, „доброволни" вноски за купуване на военни самолети — само от залъка па пернишките миньори са удържани един милион и половина лева, лотарии, посмъртни фондове, за взаимно подпомагане и пр., и пр.

Произволни уволнения за антифашистки идеи.

Чудно ли е при теза положение, че работническата класа е решително против военнофашистката диктатура и че тя вече се вдига на борба за отбиване настъплението на фашизма и господарите?

 

В. „Работнически вестник",                                                       Без подпис  

бр. 2 от 10 юни 1935 г.                                                      [Станке Димитров]

 

 

 

 

ЗА ОТНОШЕНИЕТО НА РАБОТНИЧЕСКАТА ПАРТИЯ КЪМ РЕЛИГИЯТА – ЛЕНИН

Речта на депутата Сурков в Държавната дума във връзка с дебатите по бюджета на Синода и разискванията в нашата думска фракция при обсъждането на проекта на тая реч, печатани по-долу, повдигнаха един извънредно важен и тъкмо сега злободневен въпрос. Интересът към всичко, което е свързано с религията, несъмнено е обхванал днес широките кръгове на «обществото» и е проникнал в редовете на интелигенцията, близка до работническото движение, както и в известни работнически среди. Социалдемокрацията е безусловно длъжна да изложи своето отношение към религията.

             Социалдемокрацията гради целия си мироглед върху научния социализъм, т. е. марксизма. Философската основа на марксизма, както неведнъж са заявявали и Маркс, и Енгелс, е диалектическият материализъм, който напълно възприе историческите традиции на материализма на XVIII век във Франция и на Фойербах  (1-вата половина на XIX век) в Германия — материализъм безусловно атеистичен, решително враждебен на всяка религия. Ще припомним, че целият «Анти-Дюринг» на Енгелс, прочетен от Маркс в ръкопис, изобличава материалиста и атеиста  Дюринг в непоследователност на неговия материализъм, в това, че той оставя отворени вратички за религията  и за една религиозна философия. Ще припомним, че в своето съчинение за Лудвиг Фойербах  Енгелс го упреква, че той се е борил с религията не за да я унищожи, а за да я поднови, да съчини нова, «възвишена» религия и др. 

Религията е опиум за народа — тази сентенция на Маркс е крайъгълният камък на целия мироглед на марксизма по въпроса за религията. (К. Маркс, „Към критиката на Хегеловата философия на правото. Увод.“)  Марксизмът винаги разглежда всички съвременни религии и църкви, всевъзможните религиозни организации като органи на буржоазната реакция, служещи за защита на експлоатацията и замъгляване съзнанието на работническата класа.

           В същото време обаче Енгелс неведнъж е осъждал опитите на хора, които искаха да бъдат «по-леви» или «по-революционни» от социалдемокрацията, да внесат в програмата на работническата партия пряко признание на атеизма в смисъл на обявяване война на религията. В 1874 г., говорейки за прочутия манифест на бегълците от Комуната, бланкистите, които живееха като емигранти в Лондон, Енгелс окачествява като глупост тяхното шумно обявяване война на религията, заявявайки, че такова обявяване на война е най-добрият начин да се съживи интересът към религията и да се затрудни действителното й отмиране. Енгелс обвинява бланкистите в неспособност да разберат, че само класовата борба на работническите маси, която въвлича всестранно най-широките слоеве на пролетариата в съзнателна и революционна обществена практика, е в състояние действително да освободи потиснатите маси от гнета на религията, докато провъзгласяването на войната срещу религията за политическа задача на работническата партия е анархистическа фраза. (Ф. Енгелс, „Емигрантската литература. II. Програмата на бланкистките  емигранти на Комуната“)

 И в 1877 г. в «Анти-Дюринг», като бичува безпощадно и най-малките отстъпки на Дюринг - философа по отношение на идеализма и религията, Енгелс не по-малко решително осъжда привидно революционната идея на Дюринг за забраняване на религията в социалистическото общество. Да обявяваш подобна война на религията — казва Енгелс — значи да «бъдеш по Бисмарк от самия Бисмарк», т. е. да повториш глупостта на Бисмарковата борба с клерикалите (прословутата «борба за култура, Kulturkampf,  т. е. борбата, която Бисмарк води през 70-те години против германската партия на католиците, партията на «центъра», чрез полицейски преследвания на католицизма). С тази борба Бисмарк само засили войнстващия  клерикализъм на католиците, само навреди на делото на действителната култура, защото издигна на пръв план религиозните деления вместо политическите деления и по този начин отвлече вниманието на някои слоеве на работническата класа и демокрацията от належащите задачи на класовата и революционната борба към най-повърхностен и буржоазно-лъжлив антиклерикализъм. Обвинявайки желаещия да бъде ултрареволюционен Дюринг в желание да повтори в друга форма същата глупост на Бисмарк, Енгелс искаше от работническата партия да умее търпеливо да работи за делото на организирането и просвещаването на пролетариата, дело, което води към отмиране на религията, а не да се хвърля в авантюрите на политическа война с религията. (Ф. Енгелс, „Анти Дюринг“) Това гледище влезе в плътта и кръвта на германската социалдемокрация, която се изказваше например за свободна дейност за йезуитите, за допускането им в Германия, за премахването на всякакви мерки на полицейска борба с една или друга религия. «Обявяване на религията за частно дело» — тази знаменита точка на Ерфуртската програма (1891 г.) зафиксира изложената политическа тактика на социалдемокрацията.

              Тази тактика успя вече да стане рутинна, успя да доведе до ново изопачаване на марксизма в обратна посока, в посока на опортюнизма. Някои почнаха да тълкуват положението на Ерфуртската програма, в смисъл че ние, с. д.,  нашата партия счита религията за частно дело, че за нас като с. д., за нас като партия религията е частно дело. Без да влиза в пряка полемика с този опортюнистичен възглед, през 90-те години Енгелс сметна за необходимо да се обяви решително против него не в полемична, а в позитивна форма. Именно: Енгелс направи това във формата на нарочно подчертана от него декларация, че социалдемокрацията счита религията за частно дело по отношение на държавата, а съвсем не по отношение на себе си, не по отношение на марксизма, не по отношение на работническата партия. (Има се предвид „Уводът“ на Ф. Енгелс към брошурата на К. Маркс „Гражданската война във Франция“)

Такава е външната история на изказванията на Маркс И Енгелс по въпроса за религията. На хора, които се отнасят повърхностно към марксизма, на хора, които не могат или не желаят да мислят, тази история изглежда като кълбо от безсмислени противоречия и колебания на марксизма, като някакъв миш-маш от «последователен» атеизъм и «снизходителност» към религията, някакво «безпринципно» колебание между р-р-революционната война с бога и  страхливото желание за «нагаждане» към вярващите работници, страха да не бъдат те изплашени и т. н. и др.  В литературата на анархистките фразьори могат да се намерят немалко нападки против марксизма в тоя дух.

Но който е що-годе способен да се отнесе сериозно към марксизма, да вникне във философските му основи и в опита на международната социалдемокрация, той лесно ще види, че тактиката на марксизма по отношение на религията е дълбоко последователна и обмислена от Маркс и Енгелс, че това, което дилетантите или невежите смятат за колебания, е пряк и неизбежен извод от диалектическия материализъм. Дълбоко погрешно би било да се мисли, че привидната «умереност» на марксизма по отношение на религията се обяснява с така наречени «тактически» съображения в смисъл на желание да «не изплашат» и други подобни. Напротив, политическата линия на марксизма и по този въпрос е неразривно свързана с философските му основи.

Марксизмът е материализъм. Като такъв той е също тъй безпощадно враждебен към религията, както материализмът на енциклопедистите от XVIII век или материализмът на Фойербах. Това е несъмнено. Но диалектическият материализъм на Маркс и Енгелс отива по-далеч от енциклопедистите и Фойербах, защото прилага материалистическата философия към областта на историята, към областта на обществените науки. Ние трябва да се борим с религията. Това е азбуката на целия материализъм и следователно на марксизма. Но марксизмът не е материализъм, който се е спрял на азбуката. Марксизмът отива по-нататък. Той казва: нужно е умение да се води борба с религията, а за тая цел трябва материалистически да се обясни източникът на вярата и религията у масите. Борбата с религията не бива да се ограничава с абстрактно-идеологична пропаганда, не бива да се свежда до такава пропаганда; тази борба трябва да се свърже с конкретната практика на класовото движение, което цели премахването на социалните корени на религията. Защо религията намира почва сред изостаналите слоеве на градския пролетариат, сред широките слоеве на полупролетариата, както и сред селската маса? Поради невежеството на народа, отговаря буржоазният прогресист, радикалът или буржоазният материалист. Следователно, долу религията, да живее атеизмът, разпространяването на атеистични възгледи е главната ни задача. Марксистът казва: това не е вярно. Такъв възглед представлява повърхностно буржоазно-ограничено културничество. Такъв възглед обяснява корените на религията недостатъчно дълбоко, не материалистически, а идеалистически. В съвременните капиталистически страни тези корени са главно социални. Социалната потиснатост на трудещите се маси, пълната им наглед безпомощност пред слепите сили на капитализма, който всекидневно и всекичасно носи хиляди пъти повече най-ужасни страдания, най-нечовешки мъчения на обикновените трудови хора, отколкото всякакви извънредни събития като войни, земетресения и т. н. — ето къде е най-дълбокият съвременен корен на религията. «Страхът е създал боговете».  Страхът пред сляпата сила на капитала, която е сляпа, защото действието й не може да бъде предвидено от народните маси, и която на всяка крачка в живота на пролетария и дребния собственик заплашва да му донесе и му носи «внезапно», «неочаквано», «случайно» разорение, гибел, превръщане в просяк, в паупер, в проститутка, гладна смърт — ето корена на съвременната религия, който материалистът преди всичко и най-вече трябва да има предвид, ако не иска да остане материалист от подготвителния клас. Никаква просветителна книжка няма да изгони религията от смазаните от капиталистическия принудителен труд маси, зависещи от слепите разрушителни сили на капитализма, докато тия маси сами не се научат обединено, организирано, планомерно и съзнателно да се борят срещу този корен на религията, срещу господството на капитала във всичките му форми.

Следва ли от това, че просветителната книжка против религията е вредна или излишна?  Не. От това следва нещо съвсем друго. От това следва, че атеистичната пропаганда на социалдемокрацията трябва да бъде подчинена на основната й задача: разгръщането на класовата борба на експлоатираните маси против експлоататорите.

Човек, който не е вникнал в основните принципи на диалектическия материализъм, т. е. във философията на Маркс и Енгелс, може да не разбере (или най-малкото да не разбере веднага) това положение. Как е възможно? Да се подчини идейната пропаганда, проповядването на известни идеи, «борбата с онзи враг на културата и прогреса, който се крепи хиляди години (т. е. с религията) — на класовата борба, т. е. на борбата за определени практически цели в икономическата и политическата област?

Подобно възражение спада към разпространените възражения против марксизма, които свидетелстват за пълно неразбиране на Марксовата диалектика. Противоречието, което смущава ония, които възразяват по подобен начин, е живо противоречие на живия живот, т. е. диалектическо, не словесно, не измислено противоречие. Да се отделят с абсолютна, непроходима граница теоретичната пропаганда на атеизма, т. е. разрушаването на религиозните вярвания в известни слоеве на пролетариата, и успехът, ходът, условията на класовата борба на тия слоеве — значи да се разсъждава недиалектически, да се превръща в абсолютна граница онова, което е подвижна, относителна граница — значи насилствено да се разделя това, което е неразривно свързано в живата действителност. Да вземем един пример. Пролетариатът в дадена област и в даден отрасъл на промишлеността се дели, да кажем, на прогресивен слой от твърде съзнателни социалдемократи, които, разбира се, са атеисти, и на доста изостанали, свързани още със селото и със селячеството работници, които вярват в бога, ходят на черква или дори се намират под прякото влияние на местния свещеник, който основава, да речем, християнски работнически съюз. Да предположим по-нататък, че икономическата борба в тая област е довела до стачка. Марксистът е длъжен да постави на пръв план успеха на стачното движение, длъжен е да противодейства решително на разделянето на работниците в тая борба на атеисти и християни, да се бори решително срещу такова разделяне. Атеистичната пропаганда може да се окаже при такива условия и излишна, и вредна — не от гледна точка на еснафските съображения да не се плашат изостаналите слоеве, да не се изгуби един мандат в изборите и др. подобни, а от гледна точка на действителния прогрес на класовата борба, която в обстановката на съвременното капиталистическо общество ще доведе сто пъти по-добре християните-работници до социалдемокрацията и атеизма, отколкото голата атеистична пропаганда. В такъв момент и при такава обстановка един пропагандист на атеизма само би налял вода във воденицата на попа и поповете, които нищо така не желаят, както да заменят деленето на работниците според участие в стачката с делене според вярата в бога. Анархист, който проповядва  война с бога на всяка цена, в действителност би помогнал на поповете и буржоазията (както анархистите в действителност винаги помагат на буржоазията). Един марксист трябва да бъде материалист, т. е. враг на религията, но диалектически материалист, т. е. марксист, който води борбата с религията не абстрактно, не на почвата на отвлечена чисто теоретическа, винаги неизменна проповед, а конкретно, на почвата на класовата борба, която се води на дело и която най-вече и най-добре възпитава масите. Един марксист трябва да умее да държи сметка за цялата конкретна обстановка, винаги да намира границата между анархизма и опортюнизма (тази граница е относителна, подвижна, променлива, но тя съществува), да не изпада нито в абстрактния, словесен, всъщност празен «революционаризъм» на анархиста, нито в еснафщината и опортюнизма на дребния буржоа или на либералния интелигент, който няма смелост да води борба с религията, забравя тая своя задача, примирява се с вярата в бога, ръководи се не от интересите на класовата борба, а от дребната, мизерна сметчица: да не обиди, да не отблъсне, да не изплаши никого — от премъдрото правило: «живей и оставяй другите да живеят» и т. н. и др. подобни.

От това гледище следва да се решават всички частни въпроси, които засягат отношението на социалдемокрацията към религията. Например често се повдига въпросът, може ли един свещеник да бъде член на с. д. партия и на този въпрос обикновено се отговаря без всякакви уговорки положително, при което се изтъква опитът на европейските с. д. партии. Но този опит е породен не само от прилагането на марксистката доктрина към работническото движение, а и от особените исторически условия на Запад, които не съществуват в Русия (ние ще говорим за тия условия по-долу), така че безусловно положителен отговор тук не е правилен. Не може веднъж завинаги и за всички условия да се обяви, че свещеници не могат да бъдат членове на социалдемократическата партия, но не може веднъж завинаги да се установи и обратното правило. Ако един свещеник идва при нас за съвместна политическа работа и изпълнява добросъвестно партийната работа, без да се обявява против програмата на партията, ние можем да го приемем в редовете на социалдемокрацията, защото противоречието между духа и основните положения на нашата програма и религиозните убеждения на свещеника би могло при такива условия да остане засягащо само него, лично негово противоречие, а една политическа организация не може да подлага своите членове на изпит дали няма противоречие между техните възгледи и програмата на партията. Но, разбира се, подобен случай би могъл да бъде рядко изключение дори в Европа, а в Русия той е вече съвсем малко вероятен. И ако например един свещеник влезе в с. д. партия и почне да върши в тая партия като своя главна и почти единствена работа дейна проповед на религиозни възгледи, партията безусловно би трябвало да го изключи от своята среда. Ние трябва не само да допускаме, но и целенасочено да привличаме в с. д. партия всички работници, които са запазили вярата си в бога, ние сме безусловно против най-малкото оскърбление на техните религиозни убеждения, но ние ги привличаме, за да ги възпитаваме в духа на нашата програма, а не да водят активна борба с нея. Ние допускаме вътре в партията свобода на мненията, но в известни граници, които се определят от свободата на групирането: ние не сме длъжни да вървим ръка за ръка с активни проповедници на възгледи, отхвърляни от мнозинството на партията.

Друг пример: може ли при всички условия еднакво да се осъждат членове на с. д. партия, когато заявяват: «социализмът е моята религия», и когато проповядват възгледи, които отговарят на подобна декларация? Не. Отстъпление от марксизма (а следователно и от социализма) тук несъмнено е налице, но значението на това отстъпление, неговото, така да се каже, относително тегло могат да бъдат различни в различна обстановка. Едно е, когато агитатор или човек, който излиза пред работническата маса, говори така, за да бъде по-разбран, за да почне своето изложение, за да изрази по-понятно своите възгледи с термини, най-достъпни за непросветената маса. Друго е, когато един писател почне да проповядва «богостроителство» или богостроителски социализъм (в духа например на нашите Луначарски и К°). Колкото в първия случай едно осъждане би могло да бъде придирване или дори неуместно ограничаване свободата на агитатора, свободата на «педагогическото» въздействие, толкова във втория случай партийното осъждане е необходимо и задължително. Положението: «социализмът е религия», е за едните форма на преминаване от религията към социализма, за другите – от социализма към религията.

Да преминем сега към условията, които породиха на Запад опортюнистичното тълкуване на тезиса: «обявяване на религията за частно дело». Разбира се, тук имаме, работа с влиянието на общите причини, които пораждат  опортюнизма изобщо като жертване на основните интереси на работническото движение в полза на моментни изгоди. Партията на пролетариата иска от държавата да обяви религията за частно дело, но съвсем не смята за «частно дело»  въпроса за борбата с опиума за народа,  борбата с религиозните суеверия и т. н. Опортюнистите изопачават работата така, като че ли социалдемократическата партия смята религията за частно дело!

Но покрай обикновеното опортюнистично изопачаване (съвсем неразяснено в дискусията на нашата думска фракция по речта за религията) има особени исторически условия, които породиха съвременното, ако може така да се изразим, прекомерно равнодушие на европейските с. д. към въпроса за религията. Това са два вида условия. Първо, задачата за борба с религията исторически е задача на революционната буржоазия и на Запад буржоазната демокрация е изпълнила (или се опита да изпълни) тази задача в значителна степен в епохата на своите революции или на своите пристъпи срещу феодализма и Средновековието. И във Франция, и в Германия има традиция на буржоазната война с религията, която започна много преди социализма (енциклопедистите, Фойербах). В Русия съобразно с условията на нашата буржоазнодемократична революция и тази задача се пада почти изцяло на работническата класа. Дребнобуржоазната (народническата) демокрация не направи в това отношение у нас прекалено много (както мислят новоизпечените черносотнически кадети или кадетски черносотници от «Вехи»), а прекалено малко в сравнение с Европа.

От друга страна, традицията на буржоазната война с религията успя да създаде в Европа специфично буржоазно изопачение на тази война от анархизма, който, както марксистите вече отдавна и много пъти са разяснявали, при цялата «ярост» на своите нападки срещу буржоазията стои на почвата на буржоазния мироглед. Анархистите й бланкистите в романските страни, Мост (който бе впрочем ученик на Дюринг) и К° в Германия и анархистите през  80-те години в Австрия, доведоха до  nec plus ultra (краен предел) революционната фраза в борбата с религията. Не е чудно, че европейските с. д.  сега се престарават в обратна на анархистите посока. Това е понятно и до известна степен закономерно, но не е допустимо ние, руските с. д.,  да забравяме специфичните исторически условия на Запад.

Второ, на Запад след завършването на националните буржоазни революции, след въвеждането на повече или по-малко пълна свобода на вероизповеданието въпросът за демократичната борба с религията бе вече до такава степен изместен исторически на втори план от борбата на буржоазната демокрация със социализма, че буржоазните правителства съзнателно се опитваха да отвлекат вниманието на масите от социализма с организиране на  quasi-либерален «поход» срещу клерикализма. Такъв характер имаше и Kulturkampf в Германия, и борбата на буржоазните републиканци във Франция с клерикализма. Буржоазният антиклерикализъм като средство за отвличане вниманието на работническите маси от социализма предхождаше на Запад разпространението на «равнодушието» към борбата с религията, което се наблюдава днес сред социалдемократите. И все пак това е понятно и закономерно, защото на буржоазния и Бисмарковия антиклерикализъм с. д. трябваше да противопоставят именно подчиняването на борбата с религията на борбата за социализъм.

В Русия условията са съвсем други. Пролетариатът е вожд на нашата буржоазнодемократична революция. Неговата партия трябва да бъде идейният вожд в борбата с всичко средновековно, включително и със старата, казьонна религия и с всички опити да бъде тя обновена или обоснована отново или по друг начин и т. н. Затова, ако Енгелс сравнително меко поправи опортюнизма на германските с. д., които заменяха искането на работническата партия държавата да обяви религията за частно дело с обявяването на религията за частно дело за самите с. д.  и за социалдемократическата партия, ясно е, че той щеше да осъди сто пъти по-рязко възприемането на това германско изопачение от руските опортюнисти.

Като заяви от думската трибуна, че религията е опиум за народа, нашата фракция постъпи напълно правилно и създаде по тоя начин прецедент, който трябва да служи за основа на всички изказвания на руските с. д. по въпроса за религията. Трябваше ли да се отиде по-нататък и да се развият още по-подробно атеистични изводи? Ние мислим, че не. Това щеше да създаде опасност от преувеличаване значението на борбата с религията от страна на политическата партия на пролетариата, това можеше да доведе до заличаване границите между буржоазната и социалистическата борба с религията. Първото, което с. д. фракция трябваше да изпълни в черносотническата  Дума, бе изпълнено с чест.

Второто — и едва ли не главното за с. д. — разясняване на класовата роля на църквата и духовенството при поддържането на черносотническото правителство и буржоазията в нейната борба с работническата класа — също бе изпълнено с чест. Разбира се, на тази тема може много още да се каже и следващите речи на с. д. ще намерят с какво да допълнят речта на др. Сурков, но все пак неговата реч бе отлична и разпространяването й от всички партийни организации е пряко задължение на нашата партия.

Трето — трябваше най-обстойно да се разясни правилният смисъл на тъй често изопачаваното от германските опортюнисти положение: «обявяване на религията за частно дело». Това за съжаление другарят Сурков не направи. За това трябва толкова повече да се съжалява, защото в предишната дейност на фракцията по тоя въпрос бе вече допусната своевременно отбелязаната от «Пролетарий» грешка на др. Белоусов. Дискусията във фракцията показва, че спорът за атеизма е затулил въпроса за правилното изложение на прословутото искане за обявяване религията за частно дело. Ние няма да обвиняваме за таз грешка на цялата фракция само др. Сурков. Нещо повече. Признаваме открито, че тук има вина цялата партия,  която недостатъчно разясни този въпрос и недостатъчно доведе до съзнанието на с. д. значението на Енгелсовата забележка по адрес на германските опортюнисти. Дискусията във фракцията доказва, че в случая се касае за неясно разбиране на въпроса, а съвсем не за нежелание да се вземе под внимание Марксовото учение, и ние сме убедени, че грешката ще бъде поправена в следващите речи на фракцията.

Общо взето, повтаряме, речта на др. Сурков е отлична и трябва да бъде разпространявана от всички организации. С обсъждането на тая реч фракцията доказа, че напълно добросъвестно изпълнява своя с. д. дълг. Остава да пожелаем кореспонденции за дискусиите във фракцията да се появяват по-често в партийния печат, за да се доближи фракцията до партията, да се запознае партията с тежката вътрешна работа, извършвана от фракцията, и да се установи идейно единство в дейността на партията и фракцията.

 

 

«Пролетарий», № 45,                                                 Печата се по текста

13 (26) май 1909 г.                                                   на вестник «Пролетарий»

 

Ленин, том 17

 

 

 

Социализмът и религията - Ленин

Съвременното общество е построено изцяло върху експлоатацията на огромните маси на работническата класа от нищожно малцинство на населението, принадлежащо към класите на земевладелците и капиталистите. Това общество е робовладелско, понеже „свободните“ работници, които през целия си живот работят за капитала, „имат право“ само на такива средства за съществуване, които са необходими за издържане на роби, произвеждащи печалба, за осигуряване и увековечаване на капиталистическото робство.

Икономическото потискане на работниците неизбежно предизвиква и поражда всякакви видове политическо потисничество, социално унижение, загрубяване и помрачаване на духовния и нравствения живот на масите. Работниците могат да извоюват по-голяма или по-малка политическа свобода за борба за своето икономическо освобождение, но никаква свобода не ще ги избави от мизерия, безработица и потисничество, докато не бъде съборена властта на капитала. Религията е един от видовете духовно потисничество, което навред се стоварва върху народните маси, смазани от вечна работа за други, от нужда и изолираност. Безсилието на експлоатираните класи в борбата с експлоататорите също неизбежно поражда вяра в по-добър задгробен живот, както безсилието на дивака в борбата с природата поражда вяра в богове, дяволи, чудеса и т. н. Религията учи на смирение и търпение в земния живот онзи, който цял живот работи и мизерства, като го утешава с надеждата за небесна награда. А онези, които живеят от чужд труд, религията учи на благотворителност в земния живот, като им предлага твърде евтино оправдание за цялото тяхно експлоататорско съществуване и като им продава на изгодна цена билети за небесно благополучие. Религията е опиум за народа. Религията е вид духовна ракия, в която робите на капитала удавят човешкия си образ и исканията си за що-годе достоен човешки живот.

Но робът, който е осъзнал робството си и се е вдигнал на борба за своето освобождение, вече наполовина престава да бъде роб. Съвременният съзнателен работник, възпитан от едрата фабрична промишленост, просветен от градския живот, с презрение отхвърля религиозните предразсъдъци, предоставя на поповете и на буржоазните лицемери да се разпореждат с небето, като воюва за по-добър живот тук, на земята. Съвременният пролетариат застава на страната на социализма, който привлича науката в борбата с религиозната мъгла и освобождава работника от вярата в задгробния живот, като го сплотява за истинска борба за по-добър земен живот.

Религията трябва да бъде обявена за частна работа — с тези думи е прието да се изразява обикновено отношението на социалистите към религията. Но значението на тези думи трябва да бъде точно определено, за да не предизвикват никакви недоразумения. Ние искаме религията да бъде частна работа по отношение на държавата, но съвсем не можем да смятаме религията за частна работа по отношение на нашата собствена партия. Държавата не трябва да има работа с религията, религиозните дружества не трябва да бъдат свързани с държавната власт. Всеки трябва да бъде напълно свободен да изповядва каквато иска религия или да не признава никаква религия, т. е. да бъде атеист, какъвто е обикновено всеки социалист. Съвсем недопустими са каквито и да са различия в правата на гражданите в зависимост от религиозните вярвания. Безусловно трябва да бъдат премахнати всякакви дори споменавания в официалните документи за едно или друго вероизповедание на гражданите. Не бива да се дават никакви субсидии на държавната църква, никакви държавни суми на църковните и религиозните дружества, които трябва да станат напълно свободни, независими от властта съюзи на граждани-съмишленици. Само изпълнението докрай на тези искания може да ликвидира онова позорно и проклето минало, когато църквата беше в крепостна зависимост от държавата, а руските граждани бяха в крепостна  зависимост от държавната църква, когато съществуваха и се прилагаха средновековни, инквизиторски закони (и досега оставащи в нашите наказателни кодекси и устави), които преследваха заради вяра или неверие, насилваха човешката съвест, свързваха държавните службици и държавните доходи с раздаването на една или друга държавно-църковна долнокачествена ракия. Пълно отделяне на църквата от държавата — ето искането, което социалистическият пролетариат поставя пред днешната държава и днешната църква.

Руската революция трябва да осъществи това искане като необходима съставна част на политическата свобода. В това отношение руската революция е поставена при особено изгодни условия, тъй като отвратителната казьонност на полицейско-крепостническото самодържавие предизвика недоволство, брожение и възмущение дори сред духовенството. Колкото и затъпяло, колкото и невежо да е руското православно духовенство, грохотът от падането на стария, средновековен строй в Русия пробуди сега дори и него. Дори и то се присъединява към искането за свобода, протестира срещу казьонността и чиновническия произвол, срещу полицейското следене, натрапено на „божите служители“. Ние, социалистите, трябва да подкрепим това движение, като довеждаме докрай исканията на честните и искрени хора сред духовенството, като изтъкваме техните думи за свобода, като искаме от тях да скъсат решително всякаква връзка между религията и полицията. Или вие сте искрени и тогава трябва да искате пълно отделяне на църквата от държавата и на училището от църквата, пълно и безусловно обявяване на религията за частна работа. Или вие не приемате тези последователни искания за свобода — и тогава значи все още сте в плен на традициите на инквизицията, тогава значи все още се присламчвате към казьонните службици и казьонните доходи, тогава значи не вярвате в духовната сила на вашето оръжие, продължавате да взимате подкупи от държавната власт — тогава съзнателните работници от цяла Русия ви обявяват безпощадна война.

По отношение на партията на социалистическия пролетариат религията не е частна работа. Нашата партия е съюз на съзнателни, челни борци за освобождение на работническата класа. Такъв съюз не може и не трябва да се отнася безразлично към несъзнателността, невежеството или мракобесието под формата на религиозни вярвания. Ние искаме църквата да бъде напълно отделена от държавата, за да се борим против религиозната мъгла с чисто идейно и само с идейно оръжие, с нашия печат, с нашето слово. Но ние основахме своя съюз, РСДРП, между другото именно за такава борба против всякакво религиозно затъпяване на работниците. И за нас идейната борба не е частно, а общопартийно, общопролетарско дело.

Щом е така, защо не заявяваме в нашата програма, че сме атеисти? защо не забраняваме на християните и вярващите в бога да влизат в нашата партия?

Отговорът на този въпрос трябва да разясни твърде важната разлика между буржоазнодемократическата и социалдемократическата постановка на въпроса за религията.

Нашата програма изцяло е построена върху научен, и то именно материалистически мироглед. Ето защо разясняването на нашата програма по необходимост включва и разясняването на истинските исторически и икономически корени на религиозната мъгла. Нашата пропаганда по необходимост включва и пропагандата на атеизма;  издаването на съответна научна литература, която досега беше строго забранявана и преследвана от самодържавно-крепостническата държавна власт, трябва да стане сега една от насоките на нашата партийна работа. Ние ще трябва сега вероятно да последваме съвета, който Енгелс даде някога на германските социалисти: да се превежда и масово да се разпространява френската просветителска и атеистична литература от XVIII век.

Но ние в никакъв случай не бива да заставаме на погрешната абстрактна, идеалистическа, „от разума“, — вън от класовата борба, — постановка на религиозния въпрос, давана често от радикалните демократи сред буржоазията. Би било абсурд да се мисли, че в общество, основано на непрекъснато потискане и загрубяване на работническите маси, религиозните предразсъдъци могат да бъдат разсеяни по чисто проповеднически начин. Би било буржоазна ограниченост да се забравя, че потискането на човечеството от религията е само продукт и отражение на икономическото потисничество в самото общество. С никакви книжки и с никаква проповед не можеш да просветиш пролетариата,  ако собствената му борба против тъмните сили на капитализма не може да го просвети. Единството в тази действително революционна борба на потиснатата класа за създаване рай на земята за нас е по-важно от единството в мненията на пролетариите за рая на небето.

Ето защо в нашата програма не говорим и не трябва да говорим за нашия атеизъм: ето защо не забраняваме и не трябва да забраняваме да се сближават с нашата партия пролетариите, които са запазили едни или други остатъци от стари предразсъдъци. Ние винаги ще пропагандираме научния мироглед, необходимо е да се борим с непоследователността на всякакви „християни“, но това съвсем не означава, че трябва да отреждаме на религиозния въпрос първо място, което съвсем не му принадлежи, че трябва да допускаме да се раздробяват силите на действително революционната, икономическа и политическа борба заради третостепенни мнения или бълнувания, които губят бързо всякакво политическо значение, които самото икономическо развитие бързо изхвърля в склада за вехтории.

Реакционната буржоазия навсякъде се е грижила и у нас започва сега да се грижи да разпали религиозна вражда, да отклони към тази посока вниманието на масите от действително важните и основни икономически и политически въпроси, които решава сега практически обединяващият се в революционната си борба общоруски пролетариат. Тази реакционна политика на раздробяване на пролетарските сили, която днес се проявява главно в черносотническите погроми, утре може би ще измисли и някакви по-изтънчени форми. Ние във всеки случай ще й противопоставим спокойна, издържана и търпелива, чужда на всякакво разпалване на второстепенни разногласия пропаганда на пролетарската солидарност и на научния мироглед.

Революционният пролетариат ще успее да осъществи целта, религията да стане действително частна работа за държавата. И в този очистен от средновековна плесен политически строй пролетариатът ще поведе широка, открита борба за премахване на икономическото робство, истинския източник за религиозната заблуда на човечеството.

 

„Новая жизнь“, № 28,  3 декември 1905 г.                       

Печата се по текста на вестника

Подпис: Ленин

Ленин, том 12