„Манифест на Комунистическата партия" - велик програмен документ за революционното преобразуване на обществото

 

 

„Тази малка  книжка струва цели томове: с нейния дух живее и се бори досега целият организиран и борещ се пролетариат на цивилизования свят" (Ленин)

 „Манифест на Комунистическата партия" за пръв път e обнародван от Просветното дружество на немските работниците в Лондон през февруари 1848 г. на немски, като отделно  анонимно издание на 23 страници с тъмно зелена обложка. За точната дата на издаването съществуват различия – в едни източници се посочва 21 февруари, а в други 24 февруари 1848 година. Отпечатването става в малка печатница, собственост на члена на Съюза на комунистите Дж. Бургхард  [JE Burghard 46, Liverpool Street, Bishopsgate ("Bu23", Green Envelope) (Лондон 1848]. Брошурата е допечатвана три пъти в кратък срок. Произведението се поява непосредствено преди Февруарската революция във Франция и малко преди Мартенската революция в Германия. 

Към 20 март  1848 г. около хиляда копия от „Манифеста“ достигнат до Париж, а оттам до Германия в началото на април. През април – май 1848 г. в Лондон излиза  още едно издание на немски език.  През март—юли 1848 г. „Манифест на Комунистическата партия" e  отпечатан в демократическия орган на немските емигранти „Deutsche Londoner Zeitung" („Немски лондонски вестник“). Веднага произведението е преведено, макар и с известни произволни отклонения от оригинала,на шведски език от социалиста-утопист Йетрек, който го издава под заглавие „Гласът на комунизма. Декларация на Комунистическата партия“.

През същата 1848 г. е отпечатан   в Лондон немският текст във вид на отделна брошура от 30 страници, като са  поправени някои печатни грешки от първото издание и  подобрена пунктуацията. По-късно този текст е  вложен от Маркс и Енгелс в основата на последвалите авторизирани издания.

В  „Манифеста" се посочва, че той „се обнародва на английски, френски, немски, италиански, фламандски и датски език“, но френското, италианското и фламандското издание от 1848 г. не са открити. През 1848 г. той излиза на датски благодарение на усилията на датските членове на дружество „Братски демократи“. В края на същата година излиза полското издание.

В изданията от 1848 г. имената на авторите на „Манифеста" не се споменават; те са за пръв път споменати в печата през 1850 г. при обнародването на първия английски превод на Елен Макфарлин в чартисткия орган „Red Republican" („Червен републиканец") в предговора, написан от редактора на това списание Дж. Харни.

През 1872 г. е пуснато ново немско издание на „Манифеста" с малки авторски поправки и с предговор от Маркс и Енгелс. Това издание, както и последвалите немски издания от  1883 и 1890 г., излиза под заглавието „Комунистически манифест".

Първото руско издание на „Манифест на Комунистическата партия", излиза  през 1869 г. в Женева в превод на Бакунин, който на редица места изопачава съдържанието «а „Манифеста". Недостатъците на първото издание били отстранени в изданието, излязло през 1882 г. в Женева като превод на Г. Плеханов.  Плехановият превод поставя  начало на широко разпространение на идеите на „Манифеста" в Русия. Придавайки огромно значение на пропагандата на марксизма в Русия, Маркс и Енгелс пишат специален предговор с дата 21 януари 1882 г. към това издание.

След смъртта на Маркс излизат  редица издания на „Манифеста", които са прегледани от Енгелс: през 1883 г. излиза немско издание с предговор от Енгелс; през 1888 г. — английско издание в превод на С. Мур, редактирано от Енгелс и снабдено от него с предговор и бележки; през 1890 г. — немско издание с нов предговор от Енгелс. Към последното издание Енгелс също пише няколко бележки. През 1885 г. е  обнародван във вестник „Socialiste" („Социалист") един френски превод на „Манифеста", направен от дъщерята на Маркс Лаура Маркс -  Лафарг и прегледан от Енгелс. Енгелс пише  предговор към полското издание на „Манифеста" от 1892 г. и към италианското издание от 1893 г.

Този пръв програмен документ на научния комунизъм става известен на българската прогресивна общественост наскоро след  Освобождението. От него се вдъхновяват в пионерската си работа първите наши социалисти. Те ползват главно руския превод от 1882 г. През 1891 г. няколко месеца преди Търновската сбирка и Бузлуджанския конгрес, „Манифест на Комунистическата партия" се появява за пръв път на български език. Преводът е извършен от социалиста д-р Иван Кутев по руското издание от 1882 г. Въпреки някои недостатъци на превода, отбелязани по-късно от Георги Бакалов, появата на „Манифеста“ на български език във внушителния за онова време тираж от три хиляди  екземпляра е събитие от огромно значение. Знаменателен е преди всичко фактът, че това събитие съвпада по време с момента, в който се полагат основите на  Благоевската  партия. Великото идейно богатство на тази неголяма по обем книга става верен компас в дейността на нашите първи революционни марксисти.

През 1900 г. се появява ново издание на „Манифеста" в един по-прецизен превод, извършен от ветерана на нашето социалистическо книгоиздаване Георги Бакалов. Книгата е издадена във Варна от книжаря-социалист Стефан Георгиев. По-късно Бакаловият превод претърпява още четири издания — две през 1905 и 1919 г. и две през 1944 г. Новото в тези издания е, че те са придружени с предговора на К. Маркс и Ф. Енгелс към немското издание от 24 юни 1872 г. и предговорите на Ф. Енгелс към немските издания от 1883 и 1890 г.

Партийната социалистическа книжарница и печатница в София, която има големи заслуги за разпространяването на идеите на основоположниците на научния комунизъм, два пъти — през 1915 и 1918 г. — издава „Манифеста" в превод на Васил Коларов. Същият превод е стереотипно преиздаден от българската емиграция в Съединените американски щати (щата Илинойс) през 1918 г.

След Деветоюнския фашистки преврат през 1923 г., когато издателите, разпространителите и читателите на марксистко-ленинската книга са подложени на жестоки полицейски преследвания, цялостни преводи на „Манифеста" у нас не са правени.

Далеч зад пределите на страната, в столицата на СССР, през 1939 г. Московското издателство за чужди езици  издава „Манифеста" в тираж 15000 екземпляра в превод на български език, извършен от Антон Иванов. По нелегални пътища това издание се разпространява у нас през годините на Втората световна война.

След  9 септември 1944 г.  в България започва масово издаване на произведенията на К. Маркс и Ф. Енгелс. Още през  октомври 1944 г. излизат едновременно две издания на „Манифест на Комунистическата партия" в общ тираж 80000 екземпляра, които буквално се разграбват от жадните за марксистко-ленинска просвета читатели. Оттогава са издадени над петнадесет  издания в масови тиражи.

Наред с отделните издания „Манифестът" е отпечатан и в том първи от Избрани произведения в два тома и в том 4 от Съчиненията на К. Маркс и Ф. Енгелс. Отделни части от него са поместени в различни тематични сборници от произведения на основоположниците на научния комунизъм.

Много десетилетия изминаха от паметната 1891 г., когато за пръв път се появи на български език „Манифест на Комунистическата партия. Преминало през пламъците на революционните класови битки, това, според думите на Димитър Благоев, „ .. . малко по обем ... велико по съдържание" произведение винаги, неизменно и вярно е сочило и продължава да сочи пътя към нашата цел .              

Безсмъртното произведение на Карл Маркс и Фридрих Енгелс „Манифест на Комунистическата партия" е оказвало и продължава да оказва грамадно влияние върху съзнанието и обществената дейност на милиони хора.

 

 

 

 

 

 

 

 

Пътят към Манифеста

 

 

Етапи в изработване научната програма на международния пролетариат

От историята  знаем, че първата  среща между Маркс и Енгелс става през 1842 г. Тогава Карл Маркс е на 24 год., а Фридрих Енгелс е две години по-млад, тоест на 22 г. Това е началото на една велика и трогателна дружба, посветена на най-потиснатата класа. При втората им среща в края на август 1844 г. в продължение на десет дни по думите на Енгелс  „ние констатирахме нашето пълно единодушие във всички области на теорията и оттогава датира нашата задружна работа“.

Става съюз между тези велики умове, които въоръжават работническата класа с научна революционна теория и полагат основите на стратегията и тактиката на пролетарската  партия. Началният плод на това творческо съдружие е съвместния им труд „Светото семейство“, излязъл  през февруари 1845 г. Тук двамата формулират едно от основните положения на историческия материализъм, а именно , че не отделните „герои“, а народните маси са истинският творец на историята. В това произведение е вече оформилият се възглед  на Маркс и Енгелс за световноисторическата мисия на пролетариата, защото по силата на своето положение в капиталистическото общество може и трябва да осъществи революционно преобразуване на света.

Първият документ, съдържащ според определението на Енгелс „гениалния зародиш на новия мироглед“ са прочутите „Тезиси за Фойербах“,които Маркс  пише през 1845 г. и дава принципната отлика от цялата предишна философия: „ Философите само по различен  са обяснявали света, но задачата се състои в това, той да бъде изменен.“

От 12 юли до 21 август 1845 г. Маркс  и Енгелс предприемат пътуване до Англия, запознават се с работническото движение там, срещат се с левите водачи на чартистите и помагат за заздравяване на връзките между тях и ръководителите на Съюза на справедливите. Общо е разбирането, че е необходимо да се основе международна революционна организация.

В съвместния двутомник „Немската идеология“, завършен през 1846 г., Маркс и Енгелс обосновават най-важното положение на историческия материализъм за определящата роля на материалното производство в живота на обществото и в неговата история. Там са заложени основите на учението за обществено-икономическите формации и за класовата борба, като движеща сила на развитието в антагонистичното общество, водеща до обективната неизбежност от смяната на капитализма. В "Немската идеология" Маркс и Енгелс пишат: „Комунизмът  за нас не състояние, което трябва да бъде установено, не е идеал, с който трябва да се съобразява действителността. Ние наричаме комунизъм действителното движение, което унищожава сегашното състояние.“

Разглеждайки своето учение като оръдие за революционно преобразяване на света , Маркс и Енгелс  смятат, че най-важното условие за победата на работническата класа е да се създаде пролетарска партия, която да бъде носител на революционната теория, организатор и ръководител на класовите борби. Затова установяват връзки със съмишленици от различни страни. Организиращ  център за прогресивните елементи на пролетарското движение е създаденият от Маркс и Енгелс през януари 1846 г. в Брюксел Комунистически кореспондентски комитет.  Задачата на този комитет е установяване връзки и редовна кореспонденция със  социалисти и комунисти от различни страни, за да ги сплоти чрез размяна на мнения и критика на погрешните възгледи около една научна програма и подготви условията за създаване на партия. Към средата на 1846 г. Брюкселският комитет вече е успял да установи връзка с английските чартисти, с лондонските ръководители на Съюза на справедливите, с парижките общини на този съюз,а също така с отделни комунистически групи в Германия.

Теоретично и организационно единство на прогресивните елементи на пролетарското движение  може да бъде постигнато само в борба срещу различните дребнобуржоазни, сектантски и утопични възгледи, разпространявани тогава не само в изостанала Германия, но и в по-развитите капиталистически страни – Англия и Франция. Такава борба против погрешните  възгледи се налага да се води срещу примитивния, уравниловъчен комунизъм на Вайтлинг , които смята, че революцията е необходима, но нейна движеща сила ще бъде лумпенпролетариатът. Продължава борбата  срещу тъй наричащите се“истински социалисти“ – К. Грюн, Х. Криге и М. Хес, които подменят истинската класова борба със сладникави проповеди за любов и братство между всички хора  и по този начин служат на реакцията. По-сериозен противник се оказва Пиер Прудон, които изразява отрицателното си отношение към идеята за революционни преобразования на обществото. Отговорът на Маркс е светкавичен в книгата му „Нищета на философията“, излязла през юли 1947 г., където се разкрива колко несъстоятелни са икономическите възгледи на Прудон, които проповядва дребнобуржоазната идея за мирно и постепенно  преобразуване на капитализма чрез премахване на неговите „лоши“  страни  и  запазване на „добрите“. Както свидетелства самият Маркс, творбата „Нищета на философията“  „съдържа зародишите на онова, което след  двадесетгодишен труд се превърна в теорията, развита в „Капиталът“. В своя труд Маркс прави нова значителна крачка напред в разработване на теорията на класовата борба. Разкривайки утопичния и реакционен характер на схващанията на Прудон, той доказва, че всички опити да се изгладят съществуващите в капиталистическото общество противоречия и да се премахне класовата борба са несъстоятелни и вредни. Маркс вижда в икономическата борба на работниците не само средство да се защитят техните интереси, но и необходимо условие за съзряване на пролетариата като класа, за издигане на организираността  и съзнателността. Велика  заслуга на Маркс е, че тук той за пръв път свързва икономическата и политическата борба в едно цяло, което прави трудът „Нищета на философията“ в едно от най-важните произведения на марксизма, своеобразна програма на зараждащата се партия.

Борбата на Маркс и Енгелс срещу различните утопични,сектантски и дребнобуржоазни възгледи дава своите плодове. В края на януари 1847 г. Лондонското ръководство на Съюза на справедливите кани двамата да влязат в съюза, да помогнат за коренната му реорганизация и за изработване на неговата програма. Независимо от идейната незрялост и организационната слабост на Съюза, Маркс и Енгелс дават съгласието си, като се надяват да превърнат тази вече съществуваща работническа организация  с опорни точки в различни страни, в ядро за формиране на въоръжена с научна програма пролетарска партия.

На конгресът на Съюза на справедливите, който се провежда в Лондон през юни 1847 г., Маркс не успява да замине поради материални затруднения. Енгелс е делегат от парижките общини, а Вилхелм Волф  е изпратен за  делегат от общността на Брюксел. Енгелс и Волф оказват огромно влияние върху хода на конгреса, който фактически слага началото на съвсем нова организация – Съюза на комунистите. Конгресът по същество има учредителен характер, на който организацията приема  нови идейни принципи и нова структура. В хода на работата, при непосредственото участие на Енгелс и Волф е изработен новият устав, който след обсъждане по места подлежи на утвърждаване от следващия конгрес. Обаче Енгелс и Волф успяват да внесат важни програмни положения в устава, в първата точка на който целите на съюза са формулирани в духа на научния комунизъм. Тази точка гласи: „Целта на съюза е събаряне на буржоазията, господство на пролетариата, унищожаване на старото, основано на антагонизма на класите буржоазно общество и основаване на ново общество без класи и без частна собственост."  Предишният абстрактно-хуманистичен девиз „Всички хора са братя“ е сменен с  революционен  лозунг „Пролетарии от всички страни, съединявайте се !”, който изразява класовия и интернационален характер на работническото движение. Наред с проектоустава се обсъжда и въпроса за програма на Съюза. В резултат на това е приет „Проект на комунистическото верую” под формата на въпроси и отговори (катехезис). Под този документ, написан собственоръчно от Енгелс, стоят подписите на Карл Шил (съюзното име на Карл Шапер) и на секретаря на конгреса Хайде (съюзното име на Вилхелм Волф). Основаването на Съюза на комунистите — първата международна работническа организация, провъзгласила научния комунизъм за свое идейно знаме — е бележито събитие в историята на освободителната борба на пролетариата. То слага началото на съединяване на марксизма с работническото движение, става предвестник на разпространението на марксисткия мироглед, на идеите на интернационалната пролетарска солидарност.

 

 

 След първия конгрес  усилията се насочват към идейното и организационното укрепване на Съюза на комунистите. Комунистическите кореспондентски комитети и групи се вливат в него.   Ролята на Брюкселския окръжен комитет, основан на 5 август 1847 г. и възглавяван от Маркс, става ръководен център на целия Съюз на комунистите. Централният комитет в Лондон по всички важни въпроси се обръща най-напред към Брюкселския окръжен комитет.

 Най-близка цел на Съюза на комунистите е организиране на пропагандата на комунистическите идеи. Около нелегалните, сравнително тесни организации на съюза трябва  да израсне мрежа от легални работнически дружества, подобни на Лондонското просветно дружество на германските работници. Съюзът се заема да установи контакт с вече съществуващите просветни дружества и  да създава нови. Към тях се организират библиотеки, курсове за лекции, певчески кръжоци и т.н.  В края на август 1847 г. в Брюксел е основано Германско работническо дружество, което обединява  главно германските работници емигранти. Ръководна роля в него играят  членовете на Съюза на комунистите.  То води широка пропагандна и просветна работа, организира всяка сряда дебати върху работнически въпроси и всяка неделя политическа дискусия(жените също могат да участват).  Дружеството на немските работници влиза във връзка с фламандски  и валонски работнически общества и подбира най-активните си и политически мотивирани членове за  Брюкселската комуна на Съюза на комунистите.

През декември 1847 г. Маркс изнася редица лекции по политическа икономия в Брюкселското  дружество на германските работници, които по-късно ще бъдат публикувани под заглавие „Наемен труд и капитал“ и където централен проблем е същността на икономическите отношения между капиталистите – собственици на средствата за производство , и наемните работници. Тук Маркс доказва икономическата основа на непримиримите, антагонистични противоречия между двете основни класи на буржоазното общество.

В условията на назряващите буржоазнодемократични  революции в Европа за създаване на единни национални държави, особено остро се чувства липсата на печатен орган, но  средства за собствен такъв няма. Затова  Маркс и съратниците му решават да използват съществуващия „Deutsche Brusseler Zeitung” („Немски брюкселски вестник”), като се надяват да го поставят под свое влияние. И тази надежда се оправдава. Към края на 1847 г. вестникът  фактически, макар и неофициално , става орган на формиращата се пролетарска партия – Съюза на комунистите.  Кореспондентското бюро на "Немски брюкселски вестник"  снабдява германските вестници с новини от Франция, Англия и Белгия. 

Теоретичната и политическата подготовка на членовете на Съюза за бъдещите битки Маркс и Енгелс смятат за изключително важна задача. Огромна роля в това отношение е трябвало да изиграе Вторият конгрес на Съюза.

Въпросът за съставяне на програма във форма на катехизис (във вид на въпроси и отговори) се обсъжда още преди първия конгрес, на който Съюзът на справедливите е реорганизиран и преименуван в Съюз на комунистите (юни 1847 г.). През септември 1847 г. лондонският Централен комитет на Съюза на комунистите (Шапер, Бауер, Мол) разпраща  един проект за катехизис  до окръзите и общините на Съюза. Този документ, който носи следи от влиянието на утопичния социализъм, не задоволил Маркс и Енгелс, както и „поправеният" проект, съставен в Париж от „истинския социалист" М. Хес. На 22 октомври на заседанието на Окръжния комитет на Съюза на комунистите в Париж Енгелс подлага на рязка критика проекта на Хес и той е отхвърлен. На Енгелс е възложено да състави нов проект.  В резултат на това, съобщава той на Маркс, „ми беше възложено да съставя нов катехизис“  и „мисля, че с изключение на някои съвсем незначителни дреболии ще го прокарам така, че поне да няма в него нищо, което да противоречи на нашите възгледи.“

Проектопрограмата „Принципи на комунизма“, която Енгелс съставя, е четири пъти по–голяма по обем от проекта на „Веруюто“.  Смятайки, че е необходимо предварително да обсъди проекта с Маркс, на 23 ноември 1847 г. Енгелс му пише: „Помисли малко по веруюто. Аз смятам, че ще бъде най-добре, ако изоставим формата на катехезис  и го озаглавим „Комунистически манифест“.  При написването на „Манифест на Комунистическата партия" основоположниците на марксизма използват редица положения, изложени именно в „Принципи на комунизма", като предварителен документ.

Заседанията на Втория конгрес се провеждат от 29 ноември до 8 декември 1847 г. в Лондон. Окончателно е утвърдено името  „Съюз на комунистите“ и са направени съществени изменения в редица параграфи от устава. Много важно значение има новата, предложена от Маркс и Енгелс  формулировка  на първа точка от устава: „Целта на съюза е: събаряне на буржоазията, господство на пролетариата, унищожаване на старото, основано върху антагонизма на класите буржоазно общество и основаване на ново  общество без класи и без частна собственост.“

Обсъждането на програмата продължава няколко дни. Маркс и Енгелс решително защитават принципите на своята революционна теория. „Най-сетне бяха ликвидирани – спомня си Енгелс – всички разногласия и съмнения, новите принципи бяха единодушно приети. Маркс и аз бяхме натоварени да изработим манифеста.“ Това е изключително важна теоретическа и политическа победа на Маркс и Енгелс,  чието значение може да се оцени напълно едва в светлината на съдържанието, значението и цялата следваща история на „Манифеста“.

На 13 декември 1847 г. Марк се връща в Брюксел и затъва до гуша в работа – редактира вестника, ръководи местните организации на Съюза, чете лекции по политическа икономия в Дружеството на германските работници и т.н. Но през цялото това време главното му внимание е насочено към „Манифест на Комунистическата партия“. Маркс и Енгелс започват да работят над него още докато са в Лондон, а по-късно в Брюксел, до заминаването на Енгелс за Париж в края на декември. След това Маркс продължава да работи сам, оформяйки  не само съдържанието, но и литературната форма на това велико произведение с класически характер. В края на януари работата над „Манифеста“ е завършена и ръкописът е изпратен в Лондон за отпечатване в малка печатница, собственост на члена на Съюза на комунистите Бургхард. Произведението се поява непосредствено преди Февруарската революция във Франция и малко преди Мартенската революция в Германия. Така тръгва да шества по света и става научна теория за революционното преобразуване на обществото. Този текст, дело на ненавършил тридесет години немски философ, изгнаник в Брюксел, ще се превърне в най-разпространявания до днес нерелигиозен текст.

 

 

 В предговора  към немското издание в 1890 г.  Ф. Енгелс уточнява:  „ …по времето на неговата поява ние не можехме да го наречем социалистически манифест. В 1847 г. социалисти наричаха два вида хора. От една страна, привържениците на разните утопични системи, особено оуенистите в Англия и фуриеристите във Франция; и двете тези течения още тогава се бяха изродили просто в постепенно  измиращи секти. От друга страна — всевъзможни социални шарлатани, които с различни вселечебни  средства и с всевъзможни кърпежи искаха да премахнат обществените недъзи, без да причинят ни най-малка вреда на капитала и печалбата. И в двата случая това бяха хора, които стояха вън от работническото движение и търсеха подкрепа по-скоро от „образованите" класи. Напротив, онези работници, които се бяха убедили в недостатъчността на чисто политическите преврати и искаха коренно преустройство на обществото, тези работници тогава се наричаха комунисти. ……. В 1847 г. социализъм означаваше буржоазно движение, а комунизъм — работническо движение. Социализмът, поне на континента, имаше достъп в салоните; с комунизма беше тъкмо обратното. И тъй като ние още тогава много решително бяхме на мнение, че „освобождението на работниците трябва да бъде дело на самата работническа класа“, ние нито за миг не се поколебахме кое от двете имена да изберем. И оттогава никога не ни е минавало през ума да се откажем от него.“

В предговора към английското издание от 1888 г. Ф.  Енгелс отбелязва:  „Макар  че „Манифестът“ беше наша обща работа, аз все пак считам за свой дълг да изтъкна, че основната мисъл, която образува неговата ядка, принадлежи на Маркс. Тази мисъл се състои в това, че във всяка историческа епоха господстващия начин на икономическо производство и размяна и необходимо обуславяното от него обществено устройство образуват основата, върху която се изгражда политическата и интелектуалната история на дадена епоха, и че само изхождайки от тази основа, може да бъде обяснена и самата епоха, че съобразно с това цялата история на човечеството е история на класовата борба.“

„Манифестът“ е първата действително научна програма на международния пролетариат. С устата на своя авангард, тогава все още малоброен, пролетариатът възвестява на света своите цели и намерения, открито заявява, че ще се стреме към събаряне на съществуващия обществен строй  и установяване на нови, справедливи обществени порядки.

 

 

През юни 2013 год. «Манифест на комунистическата партия» и първи том на «Капиталът» на Карл Маркс са поставени в списъка «Паметта на света » – Програма ЮНЕСКО за защита паметниците на световното документално наследство. Това става по съвместно предложение от Германия и Холандия . В обосновката се подчертава, че тези произведения оказват огромно влияние на социалните движения в целия свят от времето на тяхното създаване. По този начин, двете основни работи на научния социализъм са приети  за едни от най-важните световни исторически документи.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Предговор от 1888 г. към английското издание на Манифест на Комунистическата партия

1917–2017 ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ФИЛОСОФИЯТА НА ИСТОРИЯТА - Васил Проданов

 

 

По време на кризата през 1917 г. капитализмът в капиталистическия център тръгва във фашизоидна посока, а в Русия ‒ в посока, която Маяковски характеризира в знаменитата си поема „Ляв марш“. И едното, и другото са възможни и днес.

 

Големият британски историк Ерик Хобсбаум, който остана лоялен член на комунистическата партия на Великобритания до нейния разпад, написа в края на 80-те години „Епоха на крайностите: Краткият двадесети век (1914–1991 г.)“ – допълнителен том към неговата знаменита трилогия за „дългия ХIХ век“.

„Епохата на крайностите“ започва с Октомврийската революция и завършва с края на СССР. Хобсбаум показва как Първата световна война поставя началото на революции, въстания, преврати, контрареволюции, разпад на държави. Революции и въстания има в много страни в Европа, но с успех завършва само Октомврийската революция в Русия, като оценките за това са, че особено важна е ролята на Ленин, без когото тя би била невъзможна. Хобсбаум пише: „Светът, който се разпадна на парчета в края на 80-те години, бе светът, оформен от Октомврийската революция през 1917 г.“ (1) Според либералната философия на историята на Франсис Фукуяма разпадналият се на парчета свят ни е довел до „края на историята“ във формата на най-доброто обществено устройство, въплътено в либералната демокрация и неолибералния капитализъм. Дали е така? Дали нещата изглеждат така днес, 100 години по-късно. Не е ли възможна алтернативна философия на историята?

В този свят, разпаднал се на парчета през 1991 г., вестник „Ню Йорк Таймс“ създаде от началото на 2017 година специална рубрика „Червеният век“, със сърп и чук на съответната страница. На нея всяка седмица качва по една статия, посветена на Октомврийската революция. До 6 ноем­ври 2017 г. бяха общо 38. Световноизвестното ляво издателство „Verso“ издаде поредица от книги. Провеждат се и конференции в различни страни, обсъжда се разпадналият се на парчета „Червен век“.

 

Битката на идеологическите интерпретации за Октомврийската революция      

 

С разпада на СССР през 1991 г. 7 ноември престана да бъде национален празник в повечето от обособилите се републики. В Русия КПСС е забранена и официално няма кой да организира отбелязването му. Неофициално обаче на Червения площад се събират много хора, за да празнуват събитието. На 7 ноември 1996 г. Борис Елцин издава указ датата да се чества като „Ден на съгласието и примирението“, а не като „Велика октомврийска революция“. Владимир Путин отменя и този празник и от 2005 г. денят е работен, т.е. на 7 ноември 1917 г. не се е случило нищо, което заслужава да бъде отбелязвано. Все едно, че тя не е съществувала.

В други държави денят, в който са започнали техните революции, е национален празник. Американците честват своята революция на 4 юли, французите ‒ на 14 юли. Китайците не само празнуват революцията си от 1949 г., но като туристи в Русия специално за тях е създаден маршрут по най-знаменитите места, свързани с нея. В статия от 6 ноември 2017 г. „Ню Йорк Таймс“ говори за „възраждане на комунизма“ и на Лениновия въпрос „Кой кого?“ в световен план, а също и за „иронията, че докато на Запад за революцията се говори надълго и широко, Русия до голяма степен се прави, че нищо не се е случило“ (2).

Битката за историята на „Червения век“, както е озаглавил рубриката си на тази тема „Ню Йорк Таймс“, ни демонстрира няколко основни типа интерпретации на станалото през 1917 г. и след това.

Първо. Либерални интерпретации. В края на 80-те и през 90-те години водеща е интерпретацията на глобалното хегемонно либерално съзнание в неговата неолиберална версия, даващо доминиращите нагласи и описания както на причините, така и на резултатите от станалото през 1917 г. Новопръкналите се сред хуманитарната интелигенция у нас след 1989 г. либерални идеолози и наемници в различни НПО-та обясняваха как станалото през 1917 г. и появилата се след това обществена система били отклонение от историята, утопия, тоталитаризъм. Либералните интерпретации на Октомврийската революция доминират у нас през последните близо три десетилетия. Неслучайно и досега дори от лидерите на леви партии станалото след 1989 г. се характеризира с езика на Франсис Фукуяма като „преход към демокрация“, а не като „контрареволюция“ или „реставрация на капитализма“.

Второ. Консервативни интерпретации. Според тях Октомврийската революция е заговор и преврат, довел до бедствени следствия в Русия. Един от водещите рупори на руския консерватизъм – сайтът „Двуглав орел“, публикува на 18 октомври 2017 г. статия, чието заглавие „Крушението на монархията в Русия като геополитическа катастрофа на ХХ век“ бе алтернатива на твърдението на Путин за разпадането на СССР като най-голяма геополититическа трагедия на ХХ век (3). Според консерваторите от гледна точка на причините тя не е естествен резултат на историческото развитие, те я разглеждат като заговор на чужди агенти и банкери. В интервю във в. „Труд“ Леонид Решетников заявява, че станалото на 7 ноември 1917 г. е началото на „велика национална катастрофа“, довела до „мимолетна система“, „изградена върху кръвта на своите граждани“. Виновен за Февруарската и Октомврийската революция е Западът (4). Затова Решетников смята, че бъдещето на Русия е във възстановяването на монархията, и очаква, ако Путин спечели отново президентските избори, да се концентрира именно върху реализацията на този процес.

Трето. Социалдемократически интерпретации на Октомврийската революция. Според тях тя е резултат на обективни причини, свързани с кризата по време и в края на Първата световна война, но е довела до негативни резултати поради липсата на демокрация. Така разсъждават те от времето на Кауцки до следдесетоноемврийския период на БСП. След Втората световна война, и особено след началото на неолибералния капитализъм, социалдемократите се отказаха от Маркс, от идеята, че са изразители на определена класа, че има антагонистични противоречия, не говорят за движение от капитализъм към социализъм. Тяхното виждане за Октомврийската революция не се различава съществено от определени версии на либералите. В Източна Европа също се отказаха от революция­та като път към новото общество и заявиха, че с „повече демокрация“ ще дойде „повече социализъм“.  Но техният „преход към демокрация“ доведе не до „повече социализъм“, а до неолиберален компрадорски периферен капитализъм.

Четвърто. Троцкистки, либертарианско-комунистически, анархистки, автономистки интерпретации. Според тях това е буржоазна революция, довела до държавен капитализъм. За троцкистите това е било резултат на изостаналостта на страната, която не е била готова за социализъм. Типичен пример на такъв анализ е работата на троцкистката Рая Дунаевская „Съветският съюз като капиталисталистическо общество“, публикувана през 1941 г. (5)  Най-известният троцкистки анализ на обществото в Съветския съюз като държавен капитализъм е книгата на британския троцкист и идеолог на британската троцкистка Социалистическа работническа партия Тони Клиф „Държавният капитализъм в Русия“, публикувана за първи път през 1947 г. (6)  През 1991 г. книгата на Тони Клиф е преведена и на руски (7) и има отделни последователи и у нас. От своя страна анархистите смятат, че бъдещото комунистическо общество е било възможно, но тези, които са го извършили, са измамили хората и са направили по същество контрареволюция. Тези, които я реализират, не водят страната към социализъм, защото не премахват държавата и държавната собственост, а държавата е свързана с капитализъм и държавна собственост.

Пето. Марксистко-ленински интерпретации за социализма като възникнал исторически в страни с по-ниско равнище на развитие, което изисква и по-продължителен преходен период, множество етапи в изграждането му и дълго време до достигането на комунизма. В САЩ десет различни леви организации инициираха на 7 ноември в Центъра за работническо обучение на Бродуей в Ню Йорк голямо честване на 100-годишнината от Октомврийската революция (8).

Сходни са интерпретациите на  днешната Китайска комунистическа партия (ККП) и на т. нар. конвергентни теории за социализма и комунизма, според които, когато той възникне в изостанали страни, за дълъг период ползва опита и пазарните механизми на развитите западни държави, но поради особеностите на съответната страна има специфика, която не го прави универсален, а притежаващ съответните характеристики на специфичен модел на развитие. Същественото е, че тези интерпретации оценяват позитивно станалото през 1917 година като начало на определена форма на социалистическо развитие, поради което и днес маршрутите на революцията са масова туристическа дестинация на китайските туристи.

Шесто. Неомарксистки интерпретации. Те са свързани с идеята за света-система и различните характеристики на капитализма и неговото отрицание в различните части на световната система. Което обуславя и факта, че в един или друг период в рамките на тази система ‒ както на локално равнище във вид например на кооперативи и кибуци, така на държавно равнище при обособяващи се отделни държави ‒ може да възникват различни версии на социализма, свързани с различни видове и равнища на собственост.

Имаме исторически различни типове социализъм от гледна точка на четири критерия:

(а) център, полупериферия и периферия на световната система;

(б) доиндустриален, индустриален и дигитален;

(в) в зависимост от различните цивилизационни традиции;

(г) в зависимост от различните равнища на реализация – локални форми в рамките на капиталистическата държава, където се появяват форми като кооперативите и кибуците; в отделни държави, както е в СССР, Източна Европа, Китай и на други места, но и в света като цяло; или в рамките на световната система като цяло, както очаква Маркс да се случи на определен много висок етап на развитие.

Различното между тях е в степента на обобществяване на основните функции на собствеността – владеене, разпореждане и ползване, и в ролята на пазарното взаимодействие, а общото е равенството в ползването на собствеността, което се проявява в намаляване на различията в доходите.

Етапите в развитието на капитализма са свързани:

(а) с последователните циклични кризи на капитализма;

(б) с преходите към монополярна или мултиполярна геополитическа система;

(в) с поредна империалистическа битка за преразпределение на сфери на влияние;

(г) с нова технологична революция;

(д) с промени във формите на експлоатация.

Приема се наличието на

                                                три етапа на капитализма от Маркс до днес

Първият етап на капитализма е класическият капитализъм от времето на британската хегемония, първата индустриална революция, прехода от аграрни към индустриални общества и Първия интернационал. Това е Марксовият капитализъм. Тогава се формират основните идеи на Маркс, свързани с монополярната хегемония на Великобритания, виждана като бъдещето на човечеството, с увеличаването на индустриалната работническа класа и абсолютното обедняване, с опита на Парижката комуна. Революцията ще избухне най-напред в Англия и оттам ще се разпространи в останалия свят.

Вторият етап на капитализма е социалният капитализъм в държавите от капиталистическия център. Той разчита на силната държава и преразпределението на ресурсите в нея, при което се осигурява стабилен потребител на произведеното от капиталистите чрез т. нар. потребителски икономики. От този период именно са социализмите в центъра, полупериферията и периферията на световната система, във версиите на:

а) социален модел на капитализма и съответен модел на социализма в центъра, в два етапа ‒ на Бернщайн‒Кауцки от началото на века и БадГодесбергската програма от 1959 г., в която ГСДП се отказа от тезата, че е работническа партия, както и от марксизма, и приема ляволибералната програма на социалната държава. Символното име от този период е Вили Брандт;

б) модел на социализма в полупериферията в последователните етапи на Ленин–Сталин–Хрушчов–Брежнев;

в) модел на социализма в периферията на световната система, представян от Мао Цзедун–Фидел Кастро–Джулиус Ниерере.

Всички те следват Маркс, но го коригират съобразно специфични условия. Светът изглежда един от Британския музей в Лондон, друг ‒ от Санкт-Петербург, и трети – от Пекин.

Социалният капитализъм и социалдемокрацията стават доминиращи в центъра на световната система по време на Втората индустриална революция, и особено след голямата икономическа криза 1929–1933 г. Разгръщат се подоходната средна класа и социалната кейнсианска държава. Икономическата концепция на Маркс е заменена с тази на Кейнс.

Октомврийската революция и държавният социализъм от съветски тип стават възможни при това положение в полупериферията на световната система, където противоречията се изострят по-силно, отколкото в центъра, както е очаквал Маркс.

Русия е страна от периферията и полупериферията на световната система и през целия ХIХ и началото на ХХ век изостава от държавите от капиталистическия център. По данни на Пол Кенеди през 1914 г. разликата в националния доход на човек от населението между Англия и Русия е около 6 пъти, а между Германия и Русия ‒ четири пъти и половина. Ако приемем равнището на индустриализация на човек от населението в Англия през 1900 г. като равно на 100, в Германия то е 52, а в Русия е само 15, т.е. близо седем пъти по-ниско (9).

Затова и социалните противоречия се задълбочават. Това води до увеличаващ се брой стачки, конфликти, сблъсъци, чиито размери са непознати в този период в нито една друга страна в света, подхранва най-различни радикални идеи. За времето от февруари 1917 г. до октомври 1917 г. дезертьорите от руската армия нарастват от 195 хиляди на 2 млн. души, или общо 12–13% от всички мобилизирани, което означава по същество разпад на легитимността на държавните структури. Само през септември–октомври 1917 г. в стачното движение участват 2,4 млн. души, регистрирани са над 3500 селски вълнения и бунтове, много от които прерастват във въстания (10).

Радикализацията на Февруарската революция е неизбежна. Такава е логиката на този тип процеси. Ленин с неговия огромен усет за ситуацията просто се оказва фигурата, която най-плътно изразява тази тенденция. В този смисъл Октомврийският поврат е средоточие на множество детерминационни зависимости, които повече или по-малко водят в сходна посока. Така става и в предходните революция – във Френската тази роля играе Робеспиер, в Английската се появява фигурата на Кромуел. Но тук личността е неотделима от наличието на съответния инструментариум. В Русия това е болшевишката партия като най-силно организираната сила, включваща дългогодишни професионални революционери, готови за саможертва, както и наличието на идеология, легитимираща поведението на тази партия.

След като на Запад не побеждава очакваната революция, се налага нов анализ. Той води до знаменитата дискусия с трите алтернативни позиции – на Троцки, Бухарин и Сталин, и поражда марксистко-ленинската версия, докато на Запад, особено от 30-те години на ХХ век насам, се разгръщат множество т.нар. западни версии на марксизма.

Световната криза и подготовката за нова война през 1929–1933 г. след това отварят прозорец във възможностите на Русия да използва ресурси от човешки капитал и технологии от двете конкуриращи се хегемонни сили – САЩ и Германия. Така възниква съветският модел на социализма във версията на догонваща модернизация на по-изостанала страна в условията на фордистки технологии и организация на производството, характерни за втората индустриална революция.

На този втори етап след класическия капитализъм от времето на Маркс, в периода  между 20-те и 70-те години на ХХ век, в периферията на световната система се разгръщат различни версии на маоистки, арабски, африкански социализъм.

През 1985 г., когато Горбачов застана начело на КПСС, 24 от 162 държави в света, в които живееше 38% от световното население, бяха управлявани от комунистически партии. Идеологическият конкурент в лицето на либералната демокрация по това време присъстваше в 35 държави (11).

В капиталистическия център през 70-те годни започна криза, опит за излизане от която се направи чрез глобализация на капитала и начало на демонтаж на социалната държава, глобализирани идеологически апарати, трета индустриална революция и победа в Третата световна (студена война). Световният хегемон успя да се възползва от разделението на социализмите в полупериферията и периферията на световната система и реши да излезе от кризата, започвайки нова студена война на изтощение и идеологическа делегитимация на Съветския съюз.

Неспособността на съветското ръководство да оцени какво става и неадекватното му перестроечно поведение доведоха до терминален период на съветския социализъм през втората половина на 80-те години. Той не успя да устои на нарастващия натиск от САЩ и Запада и поради неадекватните опити за промяна в една свръхцентрализирана система. САЩ победиха благодарение на:

– икономическата война ‒ чрез рязко намаляване на цената на петрола, девалвация на долара и свръхнадпревара във въоръжаването;

– идеологическата война ‒ чрез глобализирани идеологически апарати на потребителски капитализъм, успели да въздействат на част от интелигенцията, която се превърна несъзнателно в неолибералния инструмент за разрушаване на системата.

Третият етап на капитализма, след като Маркс създава своята теория, е неолибералният капитализъм на Рейгън–Клинтън и Тачър–Блеър, Шрьодер. Той се разгръща от 80-те години на ХХ век насам. Този капитализъм се опира на новите информационни технологии, намалява индустриалната работническа класа и разгръща дуалистичен трудов пазар. През 90-те години благодарение на срива на източноевропейския социализъм, заграбването на негови ресурси и разширяването на капиталистическия пазар намиращата се в криза социалдемокрация в развитите западни страни тръгна по посока на неолиберална партийна идентификация, като изостави идеите от времето на социалната държава.

В периферията на световната система се разгръща преход към социализъм, който не претендира да бъде бъдещето на останалия свят. Различни автори го характеризират като конвергентен или интегрален – китайски и виетнамски. Възникването му става възможно в условията на кризата на капитализма от 70-те години и прехода към нова индустриална революция. Подобно на Сталин през 30-те години, Дън Сяопин използва кризисните процеси в капиталистическия център в края на 70-те и 80-те години на ХХ век, а така също и геополитическата конкуренция, за да привлече инвестиции отвън, запазвайки силната държава и комунистическата партия и очертавайки много по-дълъг период на изграждане на ново общество.

 

Къде се намираме днес и накъде върви историята?

 

След като либералната триумфалистка утопия за „края на историята“ не се състоя, днес капитализмът се намира в криза от рода на тази в навечерието на Първата и във времето до Втората световна война. Опитва се да излезе от нея с нова индустриална революция и увеличаване на формите на експлоатация чрез по-високата норма на експлоатация в страни от периферията и полупериферията като България, чрез кражба на човеши капитал, чрез робство. През 2016 г. в света е имало 40,3 млн. души, които живеят в робство (12)  – повече, отколкото във всеки друг период от историята на човечеството – античния, робовладелския и ранните векове на капитализма.

Дори Барак Обама, Джордж Сорос, Уорън Бъфет говорят за „класови разделения“ и „класова борба“ – термини, забравени от системните леви партии в Европейския съюз и у нас. На Запад има вълна от публикации със заглавия „Маркс се завръща“ и „Маркс си отмъщава“. Както в средата на ХIХ век, наблюдаваме тенденции на абсолютно обедняване в държавите от капиталистическия център. Нарастващо количество новосъздаден продукт отива в 20-те процента най-богати, това им дава възможност да превърнат част от своите пари в капитал, от който да получават рента. Разликата днес е много голяма, както и скоростта, с която се увеличават неравенствата, експоненциалният характер на промяната прави силно нестабилни всички промени, тъй като технологиите като цяло имат подривен характер. От 2000 до 2013 г. броят на живеещите в гета в САЩ почти се е удвоил ‒ от 7,2 до 13,8 милиона (13).  В Англия само в периода между 2010 и 2016 г. бездомниците са се увеличили със 134% (14).  Половината от американското население е бедно или в риск от бедност, половината от него няма никакви спестявания, говори се за нов „Позлатен век“ на възход на неравенството, както е било в края на XIX век. Седмината наследници на фамилията, притежаваща американската корпорация Walmart, имат богатство, равняващо се на нетното богатство на 40% от по-бедната част от американското население (15). Според Оксфам през 2010 г. 388 души имат колкото половината от по-бедната част на човечеството, през 2014 г. те са 85 души, през 2015 г. – 65 души, през 2016 г. – 8 души.

Навсякъде в развитите страни има тенденция на намаляване на средната класа, създадена по време на социалния капитализъм, и то с темпове, невиждани по-рано. При това голямата част от възрастното население смята, че децата му ще живеят по-зле от тях. Това е характерно дори за силно социални държави като Канада. Там за 15 години (от 2002 до 2017 г.) тези, които се самоопределят като част от средната класа, намаляват от 70% на 43% (16). Индустриалната работническа класа от времето на марксовия капитализъм и средната класа от времето на кейнсианския капитализъм са заменени с прекариата на капитализма на Рейгън –Тачър–Тръмп–Юнкер. Показателно за възхода на прекариата е изследване на Принстънския университет, от което се вижда, че 94% от около 9 милиона нови работни места, създадени за последното десетилетие в САЩ, са за временна заетост или срочен трудов договор, а постоянната и устойчива заетост отива в миналото (17).  При 70% от домакинствата в 25 най-развити икономики през десетилетието между 2005 и 2014 г. доходите са намалели, докато в предходните 10 години това е било валидно само за 2% от домакинствата. Броят на засегнатите и оттук сърдитите, чиито доходи са отишли надолу, е огромен – между 540 и 580 милиона (18).

В  началото на ХХI век се връщаме към ситуацията както на мултиполярната битка и на неравенството, така на монополизация, както във времето преди век, когато възникват теориите за империализма. През 2015 г. от 100-те най-големи икономики в света 69 са на корпорации и само 31 – на държави. При това скоростта на обезсилване на националните държави, а с тях и на демокрацията, е огромна. Година преди това съотношението е 63 корпорации на 37 държави. За 12 месеца броят на корпорации­те, които са по-големи от държавите, се е увеличил с 6, а на държавите съответно е намалял с 6 (19).  При тези темпове на промяна след десетина години може да се окажем в свят, в който 100-те най-големи икономики ще са не на държави, а на корпорации. България е десетки пъти по-малка като икономика от над 1000 корпорации в света.

В световен план общо публичният и частният дълг достигнаха рекордни величини ‒ от 180% от глобалния БВП през 2007 г. до 220% през март 2017 г. (20). Дългът в страните от Г-20 през 2016 г. е 135 трлн. долара и се е равнявал на 260% от техния БВП (21).  Опитът от всички други периоди на свръхзадлъжняване и нараснали социални неравенства показва, че от тях се излиза с войни, разпадни процеси, въстания, бунтове.

 Трите основни механизма, които капитализмът създаде през последните няколко века за стабилизация и оцеляване от противоречията, бяха националната държава, либералната демокрация и либерализмът като хегемонна идеология. Сега всички те са в терминален стадий.

Първо. Има криза на националните държави. Те са обезсилени от глобализацията, а основната им функция да бъдат монополисти върху принудата за спазване на определени правила на съответна територия се губи с възхода на частни компании, които поемат войните и охраната. Частните армии, разузнавателните и охранителните фирми днес са повече, отколкото армиите и полициите. Идеологическите апарати са все по-малко под контрола на държавата и все повече на глобалния корпоративен капитал, подчинени изцяло на пазарен принцип. Така се стига до парадокса, че не кой да е, а американският президент Тръмп заклеймява основните медии, че са инструменти за фалшиви новини.  

Второ. Това е смъртоносно за либералната демокрация. Не къде да е, а в световния хегемон САЩ, който налагаше либералната идеологема за „края на историята“ и доведе до хаос и опустошение цели региони под лозунгите за „демократизация“, делът на хората, които са готови да се откажат от нея, ускорено нараства. В статия от октомври 2017 г. в „Ню Йорк Ревю ъв букс“, озаглавена „Обречена ли е демокрацията в Европа“, се дават следните данни, за които нашите соросоиди биха сложили автора им в списъка на правещите „антидемократична пропаганда“. Само 30% от родените след 1980 г., които са на възраст между 27 и 37 години, смятат, че е важно да се живее при демокрация. Подобни са данните и от аналогично изследване в Холандия. Делът на американците, които искат силен лидер, неограничаван от избори и парламент, нараства от 24% през 1995 г. на 32% в момента. Тези, които смятат, че добре или много добре би било САЩ да са управлявани от военен режим, нарастват за това време от 7% на 17%. Изводът на статията е, че „либералните демокрации съдържат... семената на своето разрушение“ (22). Във възход навсякъде са нелиберални режими, а големият печеливш от неолибералния капитализъм е една нелиберална държава като Китай.

Трето. Засилва се кризата на либералното и неолиберално идеологическо мислене и свързаните с него идеологически апарати. Още през 1993 г. Имануел Уолърстейн написа своята книга „След либерализма“, в която фомулира идеите за неговия край след около половин хилядолетно доминиране като базисна капиталистическа идеология. Либерализмът обосновава модерната епоха, Просвещението, движението към свят, в който знанието и науката ще бъдат основни сили. От края на 70-те години обаче имаме постмодернизация и край на големите наративи за някакво позитивно движение на историята, постсекуларизация, нов възход на религиите, особено в полупериферията и периферията на световната система, хиляди хора се бият под знамето на религиозни идеологии. Тече нова Тридесетгодиша религиозна война, изчезна очакването за светло бъдеще и все повече хора се обръщат към миналото в търсене на опора. Доверието към традиционните медии – вестниците, радиото, телевизията, рухва.

 

Оттук накъде:  идва ли нова 1917 г. ?

 

Противоречията нарастват, скоростта на промени е огромна и тресе глобалния капитализъм в различни части на планетата. По време на Първата световна война Ленин характеризира тогавашната епоха като време на войни и революции. Сега отново сме в такава епоха на рязко ускоряване на всички процеси и неравновесие на системите, зависещи от сравнително малки фактори, в която прогнозите непрекъснато се провалят. Кризата и разпадът може да дойдат след години. Може и да е съвсем скоро, т.е. да сме в ситуацията на Ленин в навечерието на 1917 г., когато така и не успява да предвиди ставащото само няколко месеца след това в Русия.

Прогнозите за края на капитализма през последното десетилетие се увеличават. Ето няколко от тях. През 2014 г. издателството на Оксфордския университет публикава предизвикалата голям интерес книга на известния американски мислител Дейвид Харви „Седемнадесет противоречия и краят на капитализма“. В нея той разглежда вътрешните противоречия на потоците от капитал, които са в основата на последните кризи. Възможностите за маневри все повече се стесняват и Харви смята, че в средносрочен план е малко вероятно капитализмът да продължи съществуването си, че ще се върви към някаква форма на посткапиталистически свят (23).

„Краят на капитализма започна“‒  така озаглави своята статия, публикувана на 17 юли 2015 г. в „Гардиън“, Пол Мейсън. Той отбелязва, че навлизаме в посткапиталистическа ера и сърцевината на промяната са информационните технологии, промените в труда и икономиката на споделянето (24).

Пак през 2015 г. „Плуто Прес“ в Лондон издаде книгата на Дерек Уол „Икономическата наука след капитализма: ръководство за разпада и пътя към бъдещето“ (25).  „Капитализмът върви към своя край, защото се превърна в нещо отживяло“, заяви наскоро бившият финансов министър на Гърция Янис Варуфакис в лекция пред студенти в Юнивърсити колидж в Лондон. Той заяви, че „Карл Маркс ще си отмъсти“ и че днешните технологии унищожават повече работни места, отколкото създават и „правят корпорациите и частното притежание на средствата за производство отживелица“. Затова и Варуфакис предупреждава, че правителствата трябва да се подготвят за посткапитализъм, въвеждайки политика на преразпределение на богатството (26).

Месец преди стогодишнината от Октомврийската революция в. „Гардиън“ излезе с голяма статия, озаглавена „Социализъм с гръбнак: единствената алтернатива през ХХI век“. Тя започва с думите: „Социализмът се завръща,  колкото и да са огорчени онези, които го обявиха за мъртъв и погребаха в „края на историята“ през 90-те години.“ Според нея това се проявява на първо място в безусловно отхвърляне на системата на финансов капитализъм и неолиберализъм. Оттук нататък, подчертава вестникът, е необходимо да се създаде сериозна социалистическа алтернатива и отбелязва нарастващата подкрепа за идеята за безусловен базов доход за всеки човек и социалното предприемачество като две нови характеристики на социализма на ХХI век (27).

Когато в средата на ХIХ век се налага да бяга от Париж и Брюксел, Маркс се колебае дали да замине за САЩ, където по това време в Тексас има голяма немска общност, и даже прави някои стъпки в тази посока, но накрая философски предпочита да отиде в Англия, защото смята, че тя предлага най-развитата форма на капитализма – своеобразен връх, от който може много по-добре да се види напред и назад или както сам се изразява той: „за анатомията на маймуната можеш да съдиш по анатомията на човека“. Ако обаче бе изправен пред тази дилема днес, можем да очакваме, че би се преместил в Пекин, но би водил всекидневна имейл кореспонденция с Джеръми Корбин, обсъждайки с него поредния манифест на партията му и пишейки по този повод аналози на „Критика на готската програма“.

В Китай ще наблюдава начален етап на изграждане на социализъм с китайски характеристики, специфична версия на пазарен социализъм, опиращ се на силната регулация и на държавата ‒ като най-голям собственик на земя, жилища, компании, и на гражданите ‒ като стопани, включително и на силно развит частен сектор. Версия, довела до извеждането от състояние на бедност на близо един милиард души за три десетилети, т.е. със скорост и мащаби, непознати в цялата световна история. На 5 май 2018 г., когато се навършват 200 години от рождението на Маркс, в Китай ще се проведе Вторият световен конгрес по марксизъм. На него ще присъстват стотици учени от целия свят, които ще се опитат да очертаят посоката на развитие 200 години след раждането на Маркс.

Втората версия на отрицание на днешния капитализъм, която би следил Маркс, е в любимия му Лондон, където някога пише „Капиталът“. Тя характеризира идейните основи на възхода на Джеръми Корбин и неговата Лейбъристка партия, отхвърлили т. нар. Трети път като вреден и ненужен и изпращащи на бунището на историята Тони Блеър, известен като „Тачър с панталони“. От една страна, Корбин предлага национализация и завръщане на държавата в основните инфраструктурни обекти. От друга страна, той е събрал интелектуално най-добрия екип от експерти, занимаващи се с перспективите отвъд капитализма, разгръщане на т. нар. Р2Р икономика, опираща се на колективната собственост и взривно нарастващата днес роля на дигиталните технологии – нещо, което изобщо отсъства в представите и интелектуалните интереси дори на традиционните неолиберализирали се социалдемократически партии. Той  говори, че новите технологии водят до „по-грабителска и експлоататорска икономика“, предлата икономиките на глобални компании като Uber да бъдат заменени от платформени кооперативи, както и роботите на работните места да бъдат притежавани и контролирани от работниците. Поема ангажимент, ако спечели изборите, да удвои броя на кооперативите във Великобритания по време на мандата си. При това става дума не за традиционните аграрни кооперативи, каквито съществуват отдавна, в т.ч. и у нас, а за нов тип дигитални кооперативи, противодействащи на днешния дигитален капитализъм. В този смисъл е много радикален, опиращ се на механизмите на четвъртата индустриална революция (28).

Разпадни процеси и залез на неолиберализиралата се социалдемокрация наблюдаваме дори в страните, в които тя е била най-мощна и е давала пример на останалия свят, като Германия, Франция, Австрия, Холандия, Швеция и пр. В този контекст може да се очаква това да бъдат двата основни модела, които вероятно ще конвергират, но ще определят бъдещето на лявото в съвременния свят. Кой от тях ще се наложи, ще бъде предмет на бъдещи дискусии и социално-исторически практики.

На 15 септември 2017 г. в анализ под заглавие „Хаотичната несигурност“ знаменитият американски мислител Имануил Уолърстейн говори, че тази несигурност е основната характеристика на състоянието, в което се намира светът днес, резултат от структурната криза на световната система. Непрекъснато се извършват резки промени в приоритетите на всички участници в тази система. Днес от гледната точка на даден участник нещата вървят добре. На следващия ден започват да изглеждат различно. Затова всеки от тях просто се опитва да максимизира изгодата си, променяйки позицията си по един или друг въпрос чрез промяна на съюзите и съюзниците, търсейки изгода за това.

Виждаме го добре в поведението на съседна Турция, в мятанията на нашите управляващи, в мятанията на Тръмп в различни посоки, привличайки едни и прогонвайки почти всекидневно различни съюзници вътре и вън от страната. Бързо се формират и развалят различни временни съюзи по един или друг проблем, и това засилва несигурността. Това е израз на факта, че световната система върви към точка на бифуркация, от която може да продължи в алтернативни посоки – на фашизоидна деградация на капитализма или в алтернативна посткапиталистическа посока (29).  По време на кризата през 1917 г. капитализмът в капиталистическия център тръгва във фашизоидна посока, а в Русия ‒ в посока, която през 1919 г. Маяковски характеризира в знаменитата си поема „Ляв марш“. И едното, и другото са възможни и днес.

В деня, в който започва февруарският бунт в Русия през 2017 г. Протопопов ‒ министърът на вътрешните работи  в правителството на Николай II, който би трябвало да бъде в течение на всичко, заплашващо сигурността, записва в своя дневник: „Не се е случило нищо особено“. И днешните управляващи мислят по същия начин – „нищо особено“, „стабилни сме“,  а всъщност утре може би идва краят им. Засега още не можем да кажем кога ще бъде това утре, но то идва. Да бъдем в крак с времето, иначе валякът на историята ще мине през нас и ще отиде към бъдещето.

 

 

 

 Бележки:

(1) Hobsbawm, Eric. The Ages of Extremes: The Short Twentieth Century 1914-1991, Penguin, 1994, p. 4

(2)  Montefiore, Simon Sebag. What If the Russian Revolution Had Never Happened, In: The New York Times, November 6, 2017

(3) Иванов, Евгений Олегович. Крушение монархии в России как геополитическая катастрофа ХХ века, В: Двуглавый орель, https://rusorel.info/krushenie-monarxii-v-rossii-kak-geopoliticheskaya-katastrofa-xx-veka/, 18.10.2017

(4) Решетников, Л. Русия трудно и мъчително се връща на своя исторически път, в. Труд, 6 юни 2017

(5) Dunayevskaya, Raya. The Union of Soviet Socialist Republics is a Capitalist Society, In: Internal Discussion Bulletin of the Workers Party, March, 1941, https://www.marxists.org/archive/dunayevskaya/works/1941/ussr-capitalist.htm

(6) Cliff, Tony. State Capitalism in Russia, Pluto Press, 1974.

(7) Клифф, Тони. Государственный капитализм в России, Л.: Социалистический рабочий, 1991.

(8) Celebrate the 100th Anniversary of the Bolshevik Revolution, In: The Red Phoenix, https://theredphoenixapl.org/2017/10/17/celebrate-the-100th-anniversary-of-the-bolshevik-revolution/, October 17, 2017.

(9) Кенеди, Пол. Възход и падение на великите сили, Том 1, С., Св. Георги Победоносец, 1997, с. 202-203, 204, 230, 274, 264.

(10) Вж. Ратьковский, И.С., Ходяков, М.В. История Советской России, С.-Пб., изд. „Лань“, 1999, с. 5-6, 25-26.

(11) Iber, Patrick. The Party’s Over: Looking Back on Communism, In: Los Angeles review of Books, https://lareviewofbooks.org/article/the-partys-over-looking-back-on-communism/#!, October 24, 2017.

(12) Tutton, Mark. 40 million slaves in the world, finds new report, In: CNN, http://edition.cnn.com/2017/09/19/world/global-slavery-estimates-ilo/index.html, September 19, 2017.

(13) Semuels, Alana. The Resurrection of America’s Slums, In: The Atlantic, https://www.theatlantic.com/business/archive/2015/08/more-americans-are-living-in-slums/400832/, August 9, 2015

(14) Harris, John. Homelessness has surged for seven years. And it’s clear who’s to blame, In: The Guardian, October 13, 2017.

(15) Street, Paul. Capitalism: The Nightmare, In: Truthdig, https://www.truthdig.com/articles/capitalism-the-nightmare/, September 20, 2017.

(16) Poll suggests Canadians appear pessimistic about their economic futures, In: National Post,http://nationalpost.com/pmn/news-pmn/canada-news-pmn/poll-suggests-canadians-appear-pessimistic-about-their-economic-futures, October 9, 2017.

(17) Katz, Lawrence F. and Alan B. Krueger. The Rise and Nature of Alternative Work Arrangements in the United States, 1995-2015, WORKING PAPER #603, Princeton University, Industrial Relations Section, September 2016, http://dataspace.princeton.edu/jspui/bitstream/88435/dsp01zs25xb933/3/603.pdf, September 13, 2016.

(18) Matthews, Chris. The Death of the Middle Class Is Worse Than You Think, In: Fortune, July 13, 2016.

(19) Dodwell, Aisha. Corporations Running the World Used to Be Science Fiction – Now It’s a Reality, In: <http://www.commondreams.org/views/2016/09/13/corporations-running-world-used-be-science-fiction-now-its-reality>,13.09.2016.

(20) Turner, Adair. The Normalization Delusion, In: Project Syndicate, https://www.project-syndicate.org/commentary/normalization-delusion-global-recovery-by-adair-turner-2017-09, September 4, 2017.

(21) Roberts, Michael. The global debt mountain: a Minsky moment or Carchedi crunch?, In: https://thenextrecession.wordpress.com/2017/10/20/the-global-debt-mountain-a-minsky-moment-or-carchedi-crunch/, 20.10.2017.

(22) Polakow-Suransky, Sasha. Is Democracy in Europe Doomed?, In: The New York Review of Books, October 16, 2017, http://www.nybooks.com/daily/2017/10/16/is-democracy-in-europe-doomed/.

(23) Harvey, David. Seventeen Contradictions and the End of Capitalism, Oxford University Press, 2014.

(24) Mason, Paul. The end of capitalism has begun, In: The Guardian, July 17, 2015.

(25) Wall, Derek. Economics after Capitalism: A Guide to the Ruins and a Road to the Future Pluto Press, London, 2015.

(26) Embury-Dennis, Tom. Capitalism is ending because it has made itself obsolete, former Greek finance minister Yannis Varoufakis says, In: Independent, October 19, 2017 .

(27) Guiggin, John. Socialism with a spine: the only 21st century alternative, in: The Guardian, October 8, 2017.

(28) Jeremy Korbin: let workers control robots, In: https://www.bbc.co.uk/news/amp/uk-politics-41614820, October 14, 2017.

(29) Wallerstein, Immanuel. Chaotic Uncertainty, Commentary N 457, https://www.iwallerstein.com/chaotic-uncertainty/, September 15, 2017; Wallerstein, Immanuel. Global Left vs. Global Right: From 1945 to Today, Commentary N 457, https://www.iwallerstein.com/global-left-vs-global-right-from-1945-to-today/, Мау 15, 2017.

 

 

Източник: списание Ново време, брой 7-8, ноември-декември 2017