Лениновото завещание

 

 

Тези редове са посветени на записките, продиктувани от Ленин в края на декември 1922 г. и януари 1923 г., когато той вече е на легло под тежестта на болестта си.
За последните статии на Ленин разказват докторът на икономическите науки Владимир Наумов и журналистът Леонид Курин

 

Материалът е със значителни съкращения от брошурата на Издателство на Агенция по печата „Новости” от 1988 г.

 

– Навярно трябва да започнем нашия разговор с «Писмо до конгреса». Съществува обаче мнение, че този документ не може да се разглежда отделно от останалите последни трудове на Ленин…
– Разбира се, «Писмо до конгреса» трябва да се разглежда в общия контекст на всички последни трудове на Владимир Илич Ленин, посветени на практическото строителство на социализма. Ще ги изброя: «За придаване на законодателни функции на Госплан», «Към въпроса за националностите или за «автономизацията», «Странички от дневника», «За кооперацията», «За нашата революция (По повод записките на Н. Суханов)», «Как да реорганизираме Рабкрин (Предложения до XII конгрес на партията)», «По-добре по-малко, но по-добре».
Вземете четиридесет и пети том от Събраните съчинения на Ленин и препрочетете тези трудове. Ще се убедите, че всички те са органично свързани помежду си. Но това съвсем не означава, че всяка от тези работи не трябва да се разглежда детайлно, задълбочено. В това число и «Писмо до конгреса».
– Владимир Павлович, някои не харесват думата „завещание”.
– Добре, нека да не бъде завещание. Макар че така са го наричали и Крупская, и Бухарин, и други. Нека да не е завещание, а урок по мъжество, прозорливост, принципиалност, висока нравственост. И ще добавя – урок по доброжелателност, висока интелигентност, деликатност, което е немаловажно в наше време.
– Да кажем няколко думи за обстановката в страната, в партията, в нейното ръководство…
— Общият стратегически план за строителство на социализма е набелязан от Ленин по-рано. Но опитът от последните години изисква корекции, допълнения, съществени изменения. Изводите, които Ленин прави от обобщението на социалистическото строителство през периода на новата икономическа политика, го карат да признае «коренната промяна на цялостния ни възглед за социализма».
Неочакваната болест заварва Ленин в изключително важен, преломен момент от историята на нашата партия и държава.
Току-що е завършила гражданската война, отмират нормите и правилата на военния комунизъм, страната преминава към нова икономическа политика. Това е бил прелом. Ще отбележа: рязък прелом. Във всичко: в политиката, икономиката, идеологията, психологията на хората. Далеч не веднага и не всички съумяват да приемат този прелом, да разберат неговото значение, да осъзнаят неизбежността му. В това число и членовете на Политбюро, членовете на ЦК на партията.
Трябва да вземаме под внимание и насъщната задача, определена в резолюцията на X конгрес по въпросите на партийното строителство. Цитирам: «Трябва отново да съберем партията, която през периода на войната беше разбита на отделни отряди. Трябва да сближим «върховете» и «низините», военните и цивилните работници, професионалните и съветските, старите и новите членове на партията, «младите» и «старците». Без решението на тази основна задача не може да бъде изпълнена гигантската строително-стопанска роля на пролетарския авангард».
За да си изясним ролята на този пролетарски авангард, ще посоча още един цитат. При закриването на XI конгрес на партията Ленин казва: «Цялата същина на въпроса сега е в това авангардът да не се уплаши да поработи над самия себе си, да промени самия себе си, да признае открито недостатъчната си подготвеност, недостатъчното си умение».
«Настоятелно бих  ви посъветвал на този конгрес да се предприемат редица промени в нашия политически строй».
– За какви промени става дума?
– В. И. Ленин обяснява: «Такава реформа би увеличила значително стабилността на нашата партия и би облекчила борбата й сред враждебните държави, която, по мое мнение, може и трябва силно да се изостри в близките години. Мисля, че благодарение на такава мярка устойчивостта на нашата партия би спечелила хилядократно».
– По същество тук е изразена последната воля на вожда— никаква назидателност, никакъв натиск, никаква твърда категоричност. Обърнете внимание на Лениновата лексика: «бих ви посъветвал», «иска ми се да споделя с вас съображенията, които смятам за най-важни», «мисля да предложа на вниманието на конгреса», «мисля»…
– И ще добавя: такъв стил, такъв начин на излагане, когато става дума за най-сериозни, кардинални политически понятия, категории. И много тревожни. Чета фразата, с която започва записът, продиктуван на 24 декември 1922 година:
«Под устойчивост на Централния комитет, за която говорих по-горе, аз разбирам мерки против разцепление, доколкото такива мерки изобщо могат да бъдат взети».
– Какво е разбирал Ленин под „устойчивост на Централния комитет” ?
– Записът от 26 декември: «Увеличаването броя на членовете на ЦК на 50 или дори на 100 души трябва, според мен, да служи на двояка или дори трояка цел: колкото повече бъдат членовете на ЦК, толкова повече ще бъдат обучените в работата на ЦК и толкова по- малка ще бъде опасността от разцепление поради някакво невнимание». И след това:
«Привличането на много работници в ЦК ще помага на работниците да подобрят апарата ни, който е до немай-къде лош».
По-нататък Владимир Илич разяснява как трябва да стане това:
«Аз си представям работата така, че няколко десетки работници, влизайки в състава на ЦК, ще могат по-добре от всеки друг да се заемат с проверката, подобряването и преустройството на нашия апарат. РКИ/Работническо-селска инспекция/ , която отначало имаше тази функция, не се оказа в състояние да се справя с нея и може да бъде използвана само като «придатък» или като помощник, при известни условия, на тези членове на ЦК».
– Какво ще правят новите членове на ЦК— работници?
– Каква е тяхната роля? Цитирам Ленин (страница 348): «Аз мисля, че такива работници, като присъстват на всички заседания на ЦК, на всички заседания на Политбюро и като четат всички документи на ЦК, ще могат да образуват кадър от предани привърженици на съветския строй, способни, първо, да придадат устойчивост на самия ЦК и, второ, способни действително да работят за обновяване и подобряване на апарата».
Да направим равносметка на тази част от «Писмото». Колективно ръководство в партията, приобщаване на работниците към ръководството:—ето към какво се стреми Ленин. Да се създаде такъв щаб, в който да има условия, за да се:
– обезопаси влиянието на отрицателните качества на отделни ръководители на партията;
– намали влиянието на чисто личните, субективни фактори, а така също на случайните обстоятелства в решаването на най-важните въпроси;
– понижи опасността от разцепление;
– обезвредят политическите и теоретически колебания и грешки на отделни ръководители;
– създадат условия, при които съдържанието на работата на строго централизираната високоавторитетна група на Централния комитет на партията да бъде поставено в рамки и форми, съответстващи на нейния авторитет.
Ленин посочва също, че политиката на партията се определяла от грамадния, неоспорим авторитет на онзи съвсем тънък слой, който може да се нарече стара партийна гвардия. Подчертавайки значението на единството на партията, Ленин казва, че е достатъчна незначителна вътрешна борба в този слой и авторитетът му ще бъде ако не подкопан, то във всеки случай дотолкова отслабен, че решението няма да зависи от него.
В „Писмо до конгреса” са дадени кратки лични характеристики на Сталин, Зиновиев, Каменев, Троцки, Бухарин и Пятаков. Това са не само черти на характера, а и отношението към делото на партията, мирогледни позиции, преданост към марксизма, умение диалектично да се анализира обстановката.
Ленин никога не е разглеждал нравствеността, чертите на характера абстрактно, без връзка с делото, на което служиш, с поста, който заемаш. Тук е ключът на Лениновата методология. Това е още един Ленинов урок. Урок как да оценяваме особено политическите дейци.
Освен чисто познавателното, тези оценки имат и голямо методологическо значение.По тях можем да съдим колко строг и доброжелателен е бил Ленин, колко принципен и деликатен, непримирим спрямо недостатъците, изпълнен с надежда, че те ще бъдат премахнати.
– Да съдим или да се учим ?
– Ленин никога, при никакви обстоятелства не си е позволявал прокурорски, обвинителен тон. Никога не е произнасял присъди като съдия. И на нас ни е завещал същото. Така че нека по-добре да бъдем не съдии, не прокурори, не адвокати, а прилежни ученици на историята. Самият Ленин се е учил от предшествениците си, вземал уроци от историята и е учил другите диалектично да прилагат уроците и закономерностите на историческото развитие, теорията на научния комунизъм към сложния, многостранен, непрекъснато променящ се, бързотечен живот. Учил се е сам и е учил другите да внасят поправки в самата теория. Ленин никога не е бил нито догматик, нито ортодокс. Той, както си спомня Н.Крупская, бил много емоционален човек. Но умеел да се издига над емоциите си.
Ленин не само не е използвал авторитета на властта, но дори и властта на авторитета си. Впрочем по-добре да чуем какво е казал по този повод наркомът на външните работи Георгий Василиевич Чичерин:
„Той никога не действаше с гол авторитет, а само с аргументи и убеждения и никога не пускаше в ход факта на своето безпримерно влияние, за да преодолее съпротивата на мислещите другояче, а винаги аргументираше, убеждаваше и не се успокояваше, докато не убеди другите. Аз получавах от него по няколко последователни записки с нови аргументи, когато той се стараеше да ме убеди в нещо. Помня неговия спор по един болезнен личен вътрешнопартиен въпрос с много виден другар. След като изложи своите аргументи, Владимир Илич каза: «Убеден съм, че пред всяко партийно събрание ще докажа, че вие не сте прав и не всяко партийно събрание ще се съгласи с това». Той изобщо не си представяше иначе победата над мислещите другояче освен като победа на своята аргументация в пределите на организацията. Нека подрастващата младеж се учи от неговия жив пример. В лицето на Владимир Илич ние имаме действително неподражаем образец на представител на пролетарската култура,култура, основана върху точността на знанията, върху рационалността на цялата човешка работа—с една дума, върху господството на разума над природата и на обществено – регулираното производство—над сляпата стихия”.
Тези думи са казани на 3 февруари 1924 година.
Така че нека да се учим от Ленин на революционна диалектика. Нека творчески, а не догматично, не механично да усвояваме уроците, които ни е преподал Ленин в последните си трудове.
Последните статии на Ленин са не само марксистки, диалектически анализ на обективните реалности от онова време, но и смел поглед към бъдещето, концепция за социализма за много десетилетия напред. Политическото завещание на Ленин е методологически ключ за разбиране и развитие на основните принципи на социализма, на пътищата за неговото изграждане като цяло. Това е ключ за разбиране и на съвременните процеси.
Ленин се изправя пред нас като мислител, съумял да проникне с поглед в глъбината на десетилетията. Неговите мечти и замисли са били толкова грандиозни, толкова необхватни и дръзки, че понякога не им вярвали не само фантастите, но и неговите близки приятели и съратници.
Ленин е бил велик мечтател. Но както пише един публицист през 20-те години, Ленин никога не се е люлял на люлката на мечтите си. Той винаги твърдо е стоял на земята. И във фантазиите, в мечтите си винаги е бил реалист. Това е още един белег на Лениновата диалектика.
Отворете тридесет и пети том от Събраните съчинения. Четем:
«Социализмът не се създава с укази отгоре. На неговия дух е чужд казионно-бюрократичният автоматизъм; живият, творческият социализъм е създание на самите народни маси…»
«Ще победи и ще задържи властта онзи, който вярва в народа, който се потопи в извора на живото народно творчество».
Погледнете датата. Кога са казани тези думи? На 4 (по стария календар), 17 (по новия) ноември 1917 година. На заседание на ВЦИК. Съветската власт е само на десетина дни. И «земята» на съветската власт е твърде несигурна, твърде колеблива. А каква увереност, каква убеденост звучи в думите на Ленин!
– Откъде идва тази увереност ?
– Това е целият Ленин. В обикновените житейски разговори той черпи мъдрост от извора на живото народно творчество. И неговите мечти, замисли се базират върху познаването на най-разнообразните нужди, грижи, копнежи на народните маси. И тези интереси, нужди, грижи—обикновени, житейски, непретенциозни—се връщали стократно при народа дълбоко обмислени, обобщени, отшлифовани от диалектическото мислене, мъдростта на учения, претеглени и усъвършенствани от острия ум на политика. Тази уникална способност на Ленин-мислителя, Ленин- реалиста е отбелязана навремето от Николай Иванович Бухарин. В речта си на траурното заседание, посветено на петгодишнината от смъртта на Ленин, той казва:
«Ленин развиваше тези най-главни въпроси на политиката не от гледна точка на моменталната и бързо променяща се конюнктура: той ги поставяше от гледна точка на «голямата политика», на най-широките перспективи, генералните направления, централния път на нашето развитие. Неговият анализ не е педантичен анализ на малък участък, а грамадно платно, върху което с необикновена мощ, най-убедителна простота и изразителност е изобразен тежкият вървеж на историческия процес. От този анализ Ленин прави грамадни изводи, но на същия този анализ той съподчинява и сравнително второстепенните организационни детайли».
А ето какво казва поетът, публицистът и революционерът Пол Вайян-Кутюрие:
«Ленин-интелигентът умееше да мисли като работник. Ленин-ораторът говореше без празни фрази и шумотевица. Човекът, разтърсил целия свят, в чието съзнание непрекъснато се асимилираше всичко, с което живееше и дишаше този свят, този човек до края на съзнателния си живот запази удивителната си способност да чувства и мисли като китайски кули, като негър-носач. Потиснатият  анамит, индусът бяха също така понятни за него, бяха същата отворена книга, както петроградският металист, както парижкият текстилец, както миньорът от Нова Вирджиния. Ленин—това е нов човек от завършен тип; той беше за нас първообраз на бъдещето. Такъв се изправи пред мен Владимир Илич от първите дни на срещата ми с него».
Сега сигурно вече ви е ясно в какви условия е диктувал Владимир Илич последните си статии, накъде е бил насочен неговият поглед, какво «небе» и «земя» е виждал, за какво е мечтаел? Ясно ли ви е?  Добре. Защото това е много важно при конкретния анализ на политическото завещание, на неговите съставни части.
– На пръв поглед темите на тези части са различни. Но навярно има нещо общо, което обединява тези толкова различни теми, някаква идея, която ги пронизва? Нали Ленин е диктувал тези статии една след друга, с кратки почивки.
– Наистина има. Това е позицията на революционера, позицията на диалектика-мислител. Преди всичко — загриженост за всестранното развитие на социалистическите отношения, за задълбочаването на тяхната хуманистична насоченост, на техния демократизъм. Тук отново се срещаме с погледа на Ленин върху различни страни от живота, тясно свързани, здраво преплетени от диалектиката на този живот. Затова няма да разкриваме подробно съдържанието на всички работи, да изброяваме всички проблеми, които се поставят в тях. Само ще проследим накъде е бил насочен погледът на Ленин. Ще проследим позицията на Ленин по основните въпроси. При това позиция не на съзерцател, не на утопист, не на реформист, а именно на борец. Готов сам да встъпи в бой и да поведе след себе си другите. Готов сам да създава условия за успешното завършване на делото. Готов да извоюва тези условия.
– Собствено казано, вие вече започнахте да анализирате статията «За нашата революция». В нея има следните думи: «За създаването на социализма—казвате вие—е необходима цивилизованост. Много добре. А защо да не можем ние най-напред да създадем такива предпоставки за цивилизованост у нас, като изгоним помешчиците и руските капиталисти, а след това вече да почнем движението към социализма?»
– Правилно. Именно в това е същността. А защо Ленин е стигнал до тази мисъл. Защо е убеден в нея? Четете:
«И на никого не идва да ум да се запита: а не можеше ли народът, посрещнал революционната ситуация такава, каквато тя се очерта в първата империалистическа война, не можеше ли той под влияние на безизходното си положение да се хвърли в борба, която му откриваше макар и известни шансове да извоюва за себе си не съвсем обикновени условия за по-нататъшно развитие на цивилизацията?»
Да, такава промяна в начина на развитие предизвиква неимоверни трудности и от политически, и от социален, и от културен характер. Ленин като революционер – диалектик предвижда, разбира това, вижда трудностите. Разглеждайки обективните възможности, съществували в Русия, той прави извода, че ние разполагаме с всичко необходимо за построяване на социалистическото общество. Ленин смята, че гаранция за решаването на тази световноисторическа задача е укрепването на съюза на работническата класа с трудовото селячество, включването му в изграждането на социализма.
И тук Ленин остава верен на себе си. И тук Ленин, полемизирайки с меншевика Суханов, с дребнобуржоазните демократи, със страхливите реформисти, се опира в своята полемика, в своя спор на народа, на неговите стремежи, на неговите надежди.
– Кой е Суханов ? И защо Ленин спори с него ? Какъв е поводът за спора ?
– Н. Суханов е псевдоним на меншевика Н. Н. Тример. Той е автор на «Бележки за революцията», издадени през 1922 година. Ленин получава всички нови книги. В Дневника на дежурните секретари от 24 декември 1922 година е отбелязано: «За Владимир Илич взехме «Бележки за революцията» от Суханов, том III и IV». А на 29 декември е отбелязано: «Лекарите му разрешиха да чете. Владимир Илич чете «Бележки за революцията» (III и IV том) на Суханов». Ленин прочита тези томове и на 16 януари 1923 година започва да диктува, а на 17 януари продължава. Статията е предадена от Надежда Константиновна Крупска в редакцията на «Правда» и е публикувана във вестника на 30 май 1923 г.
Това е не просто рецензия за книгата на Суханов. Това е възгледът на Ленин за революцията, за теорията на марксизма. Надявам се, че читателите ще се запознаят с тази статия, ще помислят, ще поразмишляват, ще си направят изводи. Бих ви помолил да обърнете при това специално внимание на следните Ленинови положения. Ще ги цитирам:
Обръщайки се към лидерите на II интернационал, Ленин казва:
«Всички те се наричат марксисти, но разбират марксизма до невъзможна степен педантично. Решаващото в марксизма те съвсем не са разбрали: именно неговата революционна диалектика».
По-нататък Ленин цитира на френски изречение на Наполеон. И продължава:
«В свободен превод на руски това значи: «Най-напред трябва да влезем в сериозен бой, а там вече ще видим». И ето ние влязохме най-напред през октомври 1917 г. в сериозен бой, а там вече видяхме такива подробности на развитието (от гледна точка на световната история това без съмнение са подробности) като Бресткия мир или непа и т. н.»
Но Ленин отправя поглед още по-надалеч. Четем следващия абзац:
«Нашите сухановци, да не говорим за намиращите се надясно от тях социалдемократи, и не са сънували, че другояче изобщо може да се прави революция. Нашите европейски еснафи и не са сънували, че следващите революции в много по-богатите с население и отличаващи се с много по-голямо разнообразие на социалните условия страни от Изтока ще им поднесат несъмнено повече особености от руската революция».
Анализът на международното положение, на съотношението на силите на световната арена дава възможност на Ленин да обрисува перспективата на световната история, да покаже онези сили, които ще могат да променят съотношението на силите в полза на социализма.
Ленин казва, че пътят на развитие няма да бъде същият, както преди Октомврийската революция. По- рано всички погледи са били обърнати на Запад. Ленин последователно разкрива огромния революционен потенциал на народните от Изтока. Те са въвлечени в такова развитие, което не може да не доведе до криза на целия световен капитализъм.
Цитирам извода на Ленин:
«Изходът на борбата зависи в края на краищата от това, че Русия, Индия, Китай и т. н. съставляват огромно мнозинство от населението. А именно това мнозинство от населението през последните години с необикновена бързина навлиза в борбата за своето освобождение, тъй че в този смисъл не може да има нито капка съмнение в това, какво ще бъде окончателното решение на световната борба. В този смисъл окончателната победа на социализма напълно и безусловно е осигурена». Този цитат вече е от друга статия—«По-добре по-малко, но по- добре». Това още веднъж потвърждава, че статията «За нашата революция» е възлова в целия комплекс от последните статии и писма на Владимир Илич, че мислите, вложени в нея, се развиват, детайлизират, обогатяват, придобиват плът и кръв в другите трудове, образуващи политическото завещание на Ленин.
 – Вие говорихте за това, че Ленин е водил непримирима борба против отчуждаването на трудовия човек от властта, от държавния апарат, както и на държавния апарат от трудовия човек. Очевидно в това е смисълът на трите статии на Ленин: «За придаване на законодателни функции на Госплан», «Как да реорганизираме Рабкрин», «По-добре по-малко, но по-добре»? Как смятате?
– Да, това е същността. И тук му е мястото да отбележим, че някои учени-историци и публицисти се опитват да сведат смисъла на тези Ленинови статии само до реформата на държавния апарат, само до конкретните предложения за неговото подобряване, за освобождаването му от закостенялостта, бюрократизма, формализма, безстопанствеността, разхайтеността, неакуратността и т. н. Да, Ленин наистина е придавал голямо значение на борбата с тези недостатъци. В многобройни бележки, писма, статии, речи, в последните си трудове, които разглеждаме сега, Ленин сурово критикува без оглед на лицата, без оглед на приятелските отношения, на «сановниците, особено измежду комунистите», които най-много са длъжни действително да се борят с бюрократизма и разтакаването, «действително да полагат усилия за незабавно подобряване на положението и за облекчаване съдбата на онези нещастни граждани, които са принудени да имат работа с нашия за нищо негоден държавен апарат». В миналото неведнъж сме чували подобни цитати от Събраните съчинения на Ленин. В продължение на десетилетия те се прехвърляха от доклад в доклад. Цитатите ни втръснаха, а апаратът си оставаше предишният— тромав, неуправляем, бюрократичен. Нима в не чак толкова далечните времена на застоя и волунтаризма не звучеше актуално и следната мисъл на Ленин:
«Ние вече пет години се суетим около подобряването на нашия държавен апарат, но това е именно само суетене, което в продължение на пет години доказа само своята негодност или дори своята безполезност, или дори своята вредност. Като суетене то само привидно създаваше впечатление за работа, а всъщност задръстваше нашите учреждения и нашите мозъци».
Както виждате, Ленин говори не за абстрактен апарат, а за държавния апарат—подчертавам—на социалистическата държава. Държава, в която властта принадлежи на трудещите се. Ето какъв е смисълът на трите Ленинови статии, които разглеждаме.
– А какъв е начинът за коренно обновяване на апарата?
– Ленин отговаря и на този въпрос:
«За това е необходимо действително най-доброто, което съществува в нашия обществен строй, да бъде приложено с най-голяма предпазливост, обмисленост и осведоменост при създаването на новия народен комисариат».
Както виждате, и тук Ленин в замислите си се опира, първо, на народните маси, на съзнателните работници, и, второ, както казва Ленин, на «действително просветените елементи, за които може да се гарантира, че няма да приемат на вяра нито една дума, няма да кажат против съвестта си нито една дума». Както виждате, и тук Ленин се обръща към най-дълбокия, най-светлия извор на съветската власт.
– За какво създаване на нов народен комисариат говори Ленин?
– За съединяване на Централната контролна комисия с РКИ. За създаване на нов обединен орган — ЦКК-РКИ. Според замисъла на Ленин това би било една от формите за осъществяване на контрол и проверка на изпълнението, за участие на широките трудещи се маси в държавната работа, в решаването на важните въпроси на стопанския, социалния, политическия живот. Лениновият поглед е насочен към «истинско участие на действителни маси».
Работата, разбира се, не е в самата форма. Работата е в същността. А същността е да се научи масата да управлява не от книжки, не от лекции, не от митинги, да се научи от опита на управлението. Ленин се връща към тази мисъл още на VII конгрес в доклада си за преразглеждането на програмата и изменянето на названието на партията. Той се връща към тази идея неведнъж. Например в статията си «Как да организираме съревнование?» той пише: «Отчетността и контролът, които са необходими, за да се премине към социализма, могат да бъдат само масови. Само доброволното и добросъвестното, осъществявано с революционен ентусиазъм сътрудничество на масата от работниците и селяните в отчетността и контрола над богатите, мошениците, търтеите и хулиганите може да победи тези остатъци от проклетото капиталистическо общество…»
Именно във въвличането на масите в управлението Ленин вижда действено средство за подобряване на цялата работа на съветския държавен апарат, изпитан начин за борба с бюрократизма, закостенялостта, високомерието, чинопочитанието. Не случайно Ленин нарича въвличането на трудещите се във всекидневната управленска работа «чудесно средство», което десетократно увеличава силата на държавата и с каквото нито една буржоазна държава никога не е разполагала и не може да разполага.
Това е втората аналогична стъпка след Октомврийската революция не към формално, а към действително разширяване на истинското народовластие. И това привличане на народните маси според замисъла на Ленин трябвало да засегне всички ешелони на властта, всички държавни и партийни органи.
Да се върнем към статията на Ленин «Писмо до конгреса». Първата фраза на документа е: «Настоятелно бих ви посъветвал на този конгрес да се предприемат редица промени в нашия политически строй».
Ето в какво се е състоял главният замисъл на Ленин. По същество става дума за дълбока демократизация на властта.

– Какво е разбирал Ленин под коопериране на населението в Русия ? Защо тази идея го е привлякла ?
– В работата на Ленин «За кооперацията» става дума не за създаването на някакви отделни кооперативи. И тук погледът на Ленин е много по-внимателен, много по-задълбочен. Вълнува го въпросът как да се привлекат огромните маси на селячеството към строителството на социализма. За мнозина социалисти този въпрос е бил спънка. Смятало се, че за да премине обществото към социализма, населението на страната в мнозинството си трябва да стане пролетарско. А в Русия ? Та нали революцията побеждава в страната, чието население в преобладаващата си маса е дребнобуржоазно, селско… А селянинът, както е известно, по своята природа е и труженик, и собственик. Как тогава да се обвърже тази втора страна от неговата същност—собственик—с възможността да участва в строителството на социалистическото общество?
И Ленин намира изход. Ленин-диалектикът намира такъв метод, такива средства, които позволяват на всеки дребен селянин да участва в социалистическото съзидание. Този метод е именно кооперацията.
– С какво е диалектичен, жизнен, реален този метод ? Обяснете, моля.
– Жизнен е, защото идва от живота. Това е все същият проблем за «небето» и «земята», който обсъждахме. Кооперацията открива възможност за преминаване към нов социалистически строй «по по-прост, по- лесен и по-достъпен за селянина път».
«Едно е—казва Ленин—да фантазираме по отношение на разни работнически сдружения за изграждане на социализма, друго е да се научим практически да градим този социализъм така, че всеки дребен селянин да може да участва в това изграждане».
Затова Ленин поставя задачата всестранно да се подкрепя кооперацията:
«Сега ние трябва да осъзнаем и да превърнем в живо дело това, че в днешно време общественият строй, който ние сме длъжни да подкрепяме повече от обикновено, е кооперативният строй».
– А как според замисъла на Ленин трябва да се въвежда кооперирането на населението ? С какви методи ?
– Ленин предупреждава, че прибързаното внедряване на комунистически идеи и отношения в селото може само да навреди. Доброволност и постепенност в движението на селото от нисшите към висшите форми на производствено коопериране, от пласментните, снабдителски, кредитни—към най-висшите форми на производствено коопериране. Такъв е според Ленин пътят, водещ към комунизма.
«По никакъв начин не бива да разбираме това в смисъл, че ние трябва да отнесем изведнъж чисто и тясно комунистически идеи в селото. Докато в нашето село няма материална основа за комунизма, дотогава това ще бъде, може да се каже, вредно, това ще бъде, може да се каже, гибелно за комунизма.
…Трябва да започнем с общуване между града и селото, като съвсем не си поставяме предвзетата цел да внедрим комунизма в селото. Днес такава цел не може да бъде постигната. Такава цел е несвоевременна. Поставянето на такава цел ще донесе на делото вреда вместо полза».
– Сериозно предупреждение за любителите да бързат, да изпреварват нещата, да проявяват нетърпеливост… То и сега звучи актуално. Определял ли е Ленин някакъв срок за коопериране на населението в Русия?
– Ленин е много предпазлив по отношение на сроковете. Той не посочва конкретни дати. По този повод Владимир Илич казва: «Кооперативната политика, ако има успех, ще ни осигури подем на дребното стопанство и улесняване на преминаването му, в продължение на неопределен срок, към едрото производство на началата на доброволното обединяване».
Само веднъж Ленин посочва приблизителен срок и то със значителна амплитуда—десет-двадесет години.
– Когато говорим за кооперация, обикновено имаме предвид селскостопанската кооперация — или предимно, или само нея. Как е смятал Ленин?
– Ленин не е свеждал проблема само до обединяване на селскостопанските труженици, а е гледал по-широко. Той е поставял въпроса за такъв вид «предприятия, които по-рано нямаха самостоятелност от гледна точка на принципното значение, а именно: за кооперативните предприятия…»
«При съществуващия наш строй—казва Ленин— кооперативните предприятия се отличават от частнокапиталистическите предприятия като колективни предприятия, но не се отличават от социалистическите предприятия, ако те са основани върху земя и със средства за производство, които принадлежат на държавата, т. е. на работническата класа».

 – В края на декември 1922 година след «Писмо до конгреса» Ленин диктува на два пъти статията «Към въпроса за националностите или за «автономизацията». Обяснете, моля, историята на този въпрос.
– В процеса на подготовката за обединяване на съветските републики комисията на ЦК приема проекта, разработен от Сталин. Този проект предвижда включването на националните съветски републики в Руската федерация като автономни републики. След намесата на Ленин, който се изказва против идеята за «автономизация» на самостоятелните национални съветски републики, процесът на тяхното обединяване е осъществен върху принципно различни основи. По предложение на Ленин се създава Съюз на съветските социалистически републики.
Ленин внимателно следи процеса на изграждане на съюзната държава. Особено го тревожи доколко последователно ще бъдат осъществени при това принципите на пролетарския интернационализъм.
Ленин е бил решителен, принципен противник на национализма — във всичките му форми, във всичките му прояви. Но той тънко е чувствал слабозабележимата граница, която отделя националното самосъзнание от национализма. Ленин е подкрепял националното самосъзнание и решително се е обявявал против национализма. И също така решително е действал, когато националното съзнание преминавало в национализъм. Именно в това се състои ленинската диалектика по отношение на националния въпрос. Именно от тази диалектика трябва да се учим. Защото корените на национализма са извънредно жилави.

 – В статията си «За кооперацията» Ленин казва, че за да преминем към социализма, е необходим цял преврат, цял период на културно развитие на народните маси. Затова, добавя той, «колкото може по-малко мъдруване и колкото може по-малко хитруване». Какво разбира Ленин под «културничество», културно строителство?
– Това не е тясно понятие. Под «културничество» Ленин разбира издигане на политическата култура, на производствената култура, на грамотността, на културата на демокрацията, на културата на управлението. В тази дума Ленин влага твърде широк спектър от понятия. При това той разработва даденото понятие в много свои трудове, включително и в последните.
Статията «Странички от дневника» е посветена на културното строителство именно в такъв широк смисъл.
– Очевидно не случайно след такива статии като «Писмо до конгреса», «Към въпроса за националностите или за «автономизацията» Ленин диктува бележки, които по-късно в редакцията на «Правда» получават заглавието «Странички от дневника»…
– Да, разбира се, не случайно. Ленин смята, че културата трябва да пронизва всички страни от живота. И тогава «ще започнем да вървим сто пъти по-бързо».
– Ленин е уверен, че младата съветска страна ще се изтръгне от безкултурието. Откъде идва тази увереност? В началото на статията е поместена таблица, от която се вижда, че през 1920 година в Русия на всеки хиляда души 319, тоест една трета от населението, са били грамотни, а две трети — неграмотни.
– Ленин отговаря на този въпрос непосредствено: «Никъде народните маси не са заинтересовани от истинската култура така, както у нас»;
«никъде въпросите на тази култура не се поставят така задълбочено и така последователно, както у нас»;
«никъде, нито в една страна, държавната власт не се намира в ръцете на работническата класа, която в своята маса прекрасно разбира недостатъците на своята, няма да кажа, култура, а ще кажа грамотност: никъде тя не е готова да принася и не принася такива жертви за подобряване на своето положение в това отношение, както у нас».
Ето откъде идва увереността на Ленин.

ПОУКИ
– Владимир Павлович, читателите навярно се интересуват преди всичко какво ценно можем да извлечем днес от Лениновото «Писмо до конгреса» и от другите последни трудове на Ленин. Нали това е завещание и за нас. Правилно ли разбирам ?
– Правилно. Да направим обобщение.
Завещанието ма Ленин ни помага да премахнем от социалистическите ценности и идеали ръждата на бюрократизма, субективизма и честолюбието.
Ленин водеше непримирима борба против отчуждаването на трудовия човек от властта, от държавните интереси, от решаването на въпросите на икономиката, политиката, идеологията, културата. Именно за това свидетелстват последните трудове на Ленин.
Последните трудове на Ленин ни помагат да се освободим от догматичното, бюрократично, волунтаристко наследство, тъй като ни учат на реалната диалектика на класовото и общочовешкото в конкретните условия. Политическото завещание съдържа огромен, разкрит далеч не докрай методологически потенциал.
Лениновите документи ни позволяват да разберем що е субективен фактор в историята и как може той да повлияе върху развитието на обществото. Те ни учат да се борим с прекомерния централизъм и администриране, с ненаказуемостта.
С една дума, трябва добре да усвоим поуките отпреди години. Това е жизнено необходимо.

 

 

 

 

ЗА СТАЧКИТЕ - В.И.Ленин

 

 

През последните години работническите стачки в Русия извънредно много зачестиха. Не остана ни една промишлена губерния, където да не е имало по няколко стачки. А в големите градове стачките съвсем не престават. Поради това ясно е, че и съзнателните работници, и социалистите все по-често си задават въпроса за значението на стачките, за начините на водене стачките, за участието на социалистите и техните задачи в стачките.

Искаме да се опитаме да изложим някои наши мисли по тези въпроси. В първата статия смятаме да се изкажем върху значението на стачките в работническото движение изобщо; във втората – върху руските закони против стачките, в третата – върху това, как са водени и се водят стачките в Русия и как трябва да се отнасят към тях съзнателните работници.

Преди всичко трябва да се постави въпросът, как се обяснява появяването и разпространяването на стачките. Всеки, който си спомни всички случаи на стачки, известни му от личен опит, от разкази на други хора или от вестниците – веднага ще забележи, че стачките се появяват и разпространяват там, където се появяват и разпространяват големите фабрики. Измежду най-големите фабрики, в които са заети по няколко стотин (а понякога и хиляди) работници, едва ли ще се намери една единствена, гдето работниците да не са стачкували. Когато в Русия имаше малко големи фабрики и заводи, имаше и малко стачки, но откакто броят на големите фабрики започна бързо да расте и в старите фабрични райони, и в новите градове и села — оттогава стачките все повече зачестяват.

На какво се дължи обстоятелството, че едрото фабрично производство винаги води към стачки? Дължи се на това, че капитализмът по необходимост води към борба на работниците срещу господарите, а когато производството става едро, тази борба по необходимост се превръща в стачна борба.
Ще поясним това.

Капитализъм се нарича такова устройство на обществото, при което земята, фабриките, машините и пр. принадлежат на малък брой земевладелци и капиталисти, а масата от народа не притежава никаква или почти никаква собственост и затова трябва да работи срещу заплащане. Земевладелците и фабрикантите наемат работници и ги заставят да произвеждат едни или други продукти, които продават на пазара. При това фабрикантите плащат на работниците само толкова, колкото работниците да могат едва-едва да просъществуват със своите семейства, а всичко, което работникът произведе свръх това количество, отива в джоба на фабриканта, то е негова печалба. По този начин при капиталистическото стопанство масата от народа се наема да работи у други хора, работи не за себе си, а за господарите срещу заплата. Ясно е, че господарите се стараят винаги да намаляват заплатата: колкото по-малко дадат на работниците, толкова повече печалба у тях ще остане. А работниците се стараят да получат по възможност по-голяма заплата, за да могат да хранят себе си и цялото си семейство с питателна и здрава храна, да живеят в добро жилище, да се обличат не по просяшки, а както всички се обличат. По този начин между господарите и работниците се води постоянна борба около работната заплата: господарят е свободен да наеме за работник когото си иска и затова търси най-евтиния. Работникът е свободен да се наеме у когото си иска господар и търси такъв, който би платил по-скъпо. Дали работникът работи в село или в град, дали се наема при помешчик, при богат селянин, при търговец или при фабрикант – той винаги спори с господаря, бори се с него заради заплатата.

Но може ли работникът изолирано да води тази борба? Работният народ постоянно се увеличава: селяните се разоряват и бягат от селата в градовете и във фабриките. Помешчиците и фабрикантите въвеждат машини, които отнемат работата на работниците. В градовете броят на безработните, в селата броят на бедните постоянно расте, гладният народ подбива надниците все по-ниско и по-ниско. За работника става невъзможно да се бори изолирано срещу господаря. Ако работникът поиска по-добра заплата или започне да не се съгласява с намалението на заплатата – то господарят ще му отговори: махай се оттук, зад вратата чакат много гладници, те са готови да работят и за ниска заплата.

Когато разорението на народа достигне до такава степен, че и в градовете, и в селата има постоянно маса безработен народ, когато фабрикантите трупат грамадни богатства и дребните собственици се изтикват от милионерите – тогава отделният работник остава съвсем безсилен пред капиталиста. Капиталистът добива възможност съвсем да задуши работника, да го измъчи до смърт в каторжен труд, пък и не само него, а и жена му, и децата му. И наистина, погледнете ония отрасли, в които работниците още не са защитени от закона и в които работниците още не могат да оказват съпротива на капиталистите — и вие ще видите един безкрайно дълъг работен ден, достигащ до 17—19 часа, ще видите деца на 5 — 6-годишна възраст да се пресилват от работа, ще видите едно поколение на постоянно гладуващи и постепенно умиращи от глад работници. Пример: онези работници, които работят у дома си за капиталистите; пък и всеки работник ще посочи още много и много други примери! Дори при робството и при крепостното право не е имало никога такова страшно потискане на работния народ, до каквото достигат капиталистите, ако работниците не могат да им оказват съпротива, ако не могат да си извоюват закони, които да ограничават произвола на господарите.

И ето, за да не допуснат да бъдат доведени до такова крайно положение, работниците започват отчаяна борба. Виждайки, че всеки от тях поотделно е съвсем безсилен и че го очаква гибел под гнета на капитала, работниците започват задружно да въстават против своите господари. Започват работнически стачки. Отначало работниците често дори не разбират какво искат, не съзнават защо правят това: те просто трошат машините, рушат фабриките. Те искат само да накарат фабрикантите да почувстват тяхното негодувание, те изпитват съвместните си сили, за да излязат от непоносимото положение, без още да знаят защо именно тяхното положение е тъй безнадеждно и към какво трябва да се стремят.

Във всички страни негодуванието на работниците е започвало с отделни въстания — бунтове, както ги наричат у нас полицията и фабрикантите. Във всички държави тези отделни въстания са пораждали, от една страна, повече или по-малко мирни стачки, а от друга страна, всестранна борба на работническата класа за своето освобождение.

А какво значение има спирането на работата (или стачките) в борбата на работническата класа? За да отговорим на този въпрос, трябва най-напред да се спрем тук по-подробно на стачките. Щом работническата заплата се определя — както видяхме — с договор между господаря и работниците, щом при това отделният работник се оказва съвсем безсилен, ясно е, че работниците по необходимост трябва задружно да отстояват своите искания, по необходимост трябва да устройват стачки, за да попречат на господаря да намали заплатата или за да получат по-висока заплата. И наистина, няма нито една страна с капиталистическо устройство, в която да няма работнически стачки. Във всички европейски държави и в Америка работниците навсякъде се чувстват безсилни поединично и могат само задружно да оказват съпротива на господарите, било като устройват стачки, било като заплашват със стачка. И колкото повече се развива капитализмът, колкото повече се увеличава броят на големите фабрики и заводи, колкото по-силно дребните капиталисти се изтласкват от едрите — толкова по-настоятелна става нуждата от съвместна съпротива на работниците, защото безработицата става по-остра, конкуренцията между капиталистите, които се стремят да произвеждат по възможност по-евтино (а за тази цел трябва и на работниците да плащат по възможност по-малко), става по-силна, колебанията в промишлеността и кризите стават по-остри /по-подробно върху промишлените кризи и тяхното значение за работниците ще поговорим при друг случай. Сега само ще отбележим, че през последните години работите на промишлеността в Русия вървяха отлично, промишлеността „процъфтяваше", но сега (края на 1899 г.) се забелязват вече ясни признаци, че това „процъфтяване" ще завърши с криза: със застой в пласмента на стоките, с банкрути на фабрикантите, с разорение на дребните стопани и със страшни бедствия за работниците (безработица, намаление на надниците и т. н.) /. Когато индустрията процъфтява, фабрикантите получават по-големи печалби, без да смятат за нужно да ги делят с работниците; но във време на криза фабрикантите се стараят да стоварят загубите си върху работниците. Необходимостта от стачки в капиталистическото общество е толкова призната от всички в европейските страни, че законът там не забранява организирането на стачки; само в Русия още съществуват варварски закони против стачките (за тези закони и за тяхното прилагане ще говорим при друг случай).

Но като произтичат от самата същност на капиталистическото общество, стачките означават началото на борбата на работническата класа против този обществен строй. Когато срещу богатите капиталисти стоят отделни безимотни работници, то това означава пълно поробване на работниците. Но когато тези безимотни работници се съединят – работата се изменя. Никакви богатства няма да принесат каквато и да е полза на капиталистите, ако те не намерят работници, съгласни да приложат своя труд към техните машини и материали и да произвеждат нови богатства. Когато работниците се сношават поединично с господарите, те си остават истински роби, които вечно работят на чуждия човек за парче хляб, вечно остават покорни и безмълвни наемници. Но когато работниците предявяват задружно своите искания и отказват да се подчиняват на притежателя на тлъстата кесия, тогава работниците престават да бъдат роби, те стават хора, те започват да искат техният труд да не служи само за обогатяването на шепа тунеядци, а да дава възможност на работниците да живеят по човешки. Робите започват да предявяват искането да станат господари – да работят и живеят не тъй, както желаят помешчиците и капиталистите, а тъй, както желаят самите трудещи се. Затова именно стачките внушават винаги такъв ужас на капиталистите, защото започват да разклащат тяхното господство. „Всички колела ще спрат, ако твоята силна ръка го поиска" – казва за работническата класа една песен на немските работници. И наистина: фабриките, заводите, стопанствата на помешчиците, машините, железниците и пр., и пр., всички тези неща са нещо като колела на един грамаден механизъм – този механизъм произвежда разни продукти, обработва ги, доставя ги където трябва. Целият този механизъм се движи от работника, който разработва земята, добива рудите, произвежда стоките във фабриките, строи къщите, работилниците, железниците. Ако работниците откажат да работят, целият този механизъм застрашава да спре. Всяка стачка напомня на капиталистите, че истински господари не са те, а работниците, които все по-високо и по-високо предявяват своите права. Всяка стачка напомня на работниците, че тяхното положение не е безнадеждно, че те не са сами. Вижте какво грамадно влияние оказва една стачка и върху стачниците, и върху работниците от съседните или близките фабрики, или от фабриките от същото производство. През обикновеното и спокойно време работникът мълчаливо понася своето тегло, не пречи на господаря, не разсъждава върху своето положение. През време на стачката той високо предявява своите искания, припомня на господарите всички техни притеснения, предявява своите права, мисли не само за себе си и за своята надница, а мисли и за всички другари, които заедно с него са захвърлили работата и бранят делото на работниците, без да се боят от лишения. Всяка стачка носи със себе си лишения за работническата маса, и то такива страшни лишения, които могат да се сравнят само с военните бедствия: гладуване на семейството, загуба на надници, често пъти арест, изгонване от града, в който се е обзавел и е намерил работа. И въпреки всички тези бедствия, работниците презират ония, които изменят на своите другари и влизат в споразумение с господаря. Въпреки стачните бедствия, работниците от съседните фабрики винаги чувстват повишение на духа, щом видят, че техните другари са започнали борбата. „Хората, които понасят такива бедствия, за да сломят съпротивата на един единствен буржоа, ще съумеят да сломят и силата на цялата буржоазия" – казваше един велик учител на социализма, Енгелс, по повод стачките на английските работници. Често пъти е достатъчно да се спре работата само в една фабрика – и незабавно започват редица стачки в множество фабрики. Толкова голямо е нравственото влияние на стачките, толкова заразително действа на работниците видът на техните другари, които макар и временно се превръщат от роби в хора, равноправни с богаташите! Всяка стачка навежда работниците с грамадна сила на мисълта за социализъм – за борбата на цялата работническа класа за своето освобождение от гнета на капитала. Твърде често се е случвало, че до разразяването на голяма стачка работниците от някоя фабрика или от някое производства в някой град да не са знаели или да не са мислили за социализъм – но след стачката между тях все повече се разрастват кръжоци, съюзи и все по-голям брой работници стават социалисти.

Стачката учи работниците да разбират в какво се състои силата на господарите и в какво – силата на работниците, учи ги да мислят не само за своя господар и не само за своите най-близки другари, а за всички господари, за цялата класа на капиталистите и за цялата класа на работниците. Когато един фабрикант, спечелил милиони от труда на няколко поколения работници, не се съгласява на най-скромно увеличение на надницата или дори се опитва още повече да намали надницата и в случай на съпротива на работниците изхвърля на улицата хиляди гладни семейства – тогава работниците ясно виждат, че цялата класа на капиталистите е враг на цялата класа на работниците, че работниците могат да се надяват само на себе си и на своята организация. Твърде често се случва фабрикантът да се старае с всички сили да излъже работниците, да се представя за техен благодетел, да прикрива своята експлоатация над работниците с някакво незначително подаяние, с някакви лъжливи обещания. Всяка стачка винаги разрушава с един удар цялата тая заблуда, посочвайки на работниците, че техният „благодетел” е вълк в овча кожа.

Но стачката отваря очите на работниците не само по отношение на капиталистите, а също и по отношение на правителството и на законите. Точно тъй, както фабрикантите се стараят да се представят за благодетели на работниците, така и чиновниците и техните лакеи се стараят да уверят работниците, че царят и царското правителство еднакво и справедливо се грижат както за фабрикантите, така и за работниците. Работникът не познава законите, той няма работа с чиновниците, особено с висшите, и затова често вярва на всичко това. Но ето че избухва стачка. Във фабриката се явяват прокурорът, фабричният инспектор, полицията, често пъти и войска. Работниците узнават, че били нарушили закона: на фабрикантите законът позволява и да се събират, и открито да говорят как да намалят надницата на работниците, а работниците се обявяват за престъпници заради тяхното съвместно споразумение! Изгонват работниците от техните квартири; полицията закрива лавките, от които работниците биха могли да получат провизии на кредит, насъскват се войниците срещу работниците, дори когато работниците се държат съвсем спокойно и мирно. Заповядва се на войниците дори да стрелят по работниците и когато те, стреляйки в гърба на бягащите, убиват беззащитните работници, царят лично изпраща своята благодарност на войската (така напр. царят изказа благодарност на войниците, които в 1895 г. убиха в Ярослав стачкуващи работници). На всеки работник става ясно, че царското правителство е неговият най-зъл враг, който защищава капиталистите и връзва ръцете и краката на работниците. Работникът започва да разбира, че законите се издават само в полза на богатите, че и чиновниците защищават техните интереси, че на трудовия народ се запушва устата и не му се дава възможност да предяви своите нужди, че работническата класа трябва на всяка цена да се стреми да получи право на стачки, право да издава работнически вестници, право да участва в народното представителство, което трябва да издава законите и да следи за тяхното изпълнение. И самото правителство много добре разбира, че стачките отварят очите на работниците, и затова толкова се страхува от стачките и се стреми да ги потушава на всяка цена и колкото може по-бързо. Един немски министър на вътрешните работи, който особено се бе прославил с това, че с всички сили преследваше социалистите и съзнателните работници, не напразно бе заявил веднъж пред народните представители: „Иззад всяка стачка надниква хидрата (чудовището) на революцията"; с всяка стачка крепне и се развива у работниците съзнанието, че правителството е техен враг, че работническата класа трябва да се готви на борба срещу него за народни права.

И тъй стачките приучват работниците към обединение, стачките им показват, че те могат да водят борбата против капиталистите само задружно, стачките научават работниците да мислят за борбата на цялата работническа класа против цялата класа на фабрикантите и против самовластното полицейско правителство. Затова именно социалистите наричат стачките „военна школа", школа, която учи работниците да водят война срещу своите врагове за освобождението на целия народ и на всички трудещи се от гнета на чиновниците и от гнета на капитала.

Но „военната школа" още не е самата война. Когато между работниците започнат нашироко да се разпространяват стачките, някои работници (и някои социалисти) започват да мислят, че работническата класа може да се ограничи само със стачки и със стачни каси или сдружения, че стачките са достатъчни, за да може работническата класа да постигне сериозно подобрение на своето положение или дори своето освобождение. Виждайки каква сила представлява от себе си съединението на работниците и дори техните дребни стачки, някои смятат, че е достатъчно работниците да организират всеобща стачка в цялата страна, за да могат да получат от капиталистите и правителството всичко, каквото искат. Такова мнение изказваха и работниците от други страни, когато работническото движение едва започваше и работниците бяха още съвсем неопитни. Но това мнение е погрешно. Стачките са едно от средствата за борба на работническата класа за нейното освобождение, но не единственото средство, и ако работниците не обърнат внимание на другите средства за борба, то те с това ще забавят растежа и успехите на работническата класа. Действително за успеха на стачките са нужни каси, за да могат работниците да се издържат от тях през време на стачките. Такива каси работниците (обикновено работниците от отделните отрасли, от отделните професии или цехове) организират във всички страни, но у нас в Русия това е особено трудно, защото полицията ги издирва и заграбва парите, арестува работниците. Разбира се, работниците умеят и да се крият от полицията; разбира се, организирането на такива каси е полезно и ние не искаме да разубеждаваме работниците от такива инициативи. Но не бива да се надяваме, че при законната забрана на работническите каси те могат да привлекат маса членове; а при малък брой на членовете работническите каси няма да принесат някаква особена полза. После дори и в страните, в които работническите съюзи свободно съществуват и притежават грамадни каси – дори и в тях работническата класа не може по никой начин да се ограничи в своята борба само със стачките. Достатъчно е само да настъпи застой в промишлеността (криза, каквато например се приближава сега и в Русия) и фабрикантите дори нарочно ще предизвикат стачки, защото им е изгодно да прекратят понякога временно работата, защото им е изгодно да разорят работническите каси. Ето защо работниците не могат да се ограничат само със стачки и със стачни организации. Второ, стачките се провеждат успешно само там, където работниците са вече достатъчно съзнателни, където те умеят да подберат времето за стачките, умеят да предявят искания и имат връзка със социалистите, за да получават вестници и брошури. А в Русия такива работници са още малко, трябва да се насочат всички сили към това – да се увеличи техният брой, да се запознаят работническите маси с делото на работниците, да се запознаят те със социализма и с работническата борба. Тази задача трябва да вземат върху себе си социалистите и съзнателните работници заедно, като за целта образуват социалистическа работническа партия. Трето, стачките, както видяхме, показват на работника, че правителството е негов враг, че с него трябва да се води борба. И във всички страни стачките действително научиха постепенно работническата класа да води борба срещу правителствата за права на работниците и за права на целия народ. Както току-що казахме, такава борба може да води само социалистическата работническа партия, разпространявайки сред работниците правилни схващания за правителството и за каузата на работниците. При друг случай ще говорим по-специално върху това, как стават у нас в Русия стачките и как трябва да се ползват от тях съзнателните работници. Сега трябва да подчертаем, че стачките са, както вече забелязахме по-горе, „военна школа", а не самата война, че стачките са само едно средство за борба, само една форма на работническото движение. От отделните стачки работниците могат и трябва да преминат и действително преминават във всички страни към борба на цялата работническа класа за освобождението на всички трудещи се. Когато всички съзнателни работници станат социалисти, т. е. започнат да се стремят към такова освобождение, когато те се обединят в цялата страна, за да пропагандират социализма между работниците, за да учат работниците на всички начини на борба против техните врагове, когато създадат една социалистическа партия, която се бори за освобождението на целия народ от гнета на правителството и за освобождението на всички трудещи се от гнета на капитала — тогава само работническата класа ще се присъедини към онова велико движение на работниците от всички страни, което обединява всички работници и издига червеното знаме с думите: „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!".

 

 

Написано в края на 1899 г.

 

 

Лениновото теоретично наследство в лекции и семинари на Червения университет

 

 

 

В.И. Ленин "Империализм как высшая стадия капитализма"

https://www.youtube.com/watch?v=-yB8ZcfRS3k 

https://www.youtube.com/watch?v=u-4oHHa_O5c

В.И.Ленина "Крах II Интернационала" и "Под чужим флагом"

https://www.youtube.com/watch?v=s4ITWDnOn8c 

В.И. Ленин "Государство и революция"

https://www.youtube.com/watch?v=fPJBMQpg12w&feature=youtu.be 

В.И.Ленин: «Экономика и политика в эпоху диктатуры пролетариата»

https://www.youtube.com/watch?v=SWdjcaOpDUM&feature=youtu.be 

В.И.Ленин: «Детская болезнь «левизны» в коммунизме»

https://www.youtube.com/watch?v=y8-0HClpkh0&feature=youtu.be 

 

"Красный университет" - бесплатный обучающий цикл лекций и семинаров по теме "Марксизм и современность".
Организаторы - "Ленинградское интернет-телевидение" и "Фонд рабочей академии".

Сайт http://www.len.ru   

Подробнее: http://www.len.ru/index.php?mod=pages&page=univer 

Facebook: http://www.facebook.com/groups/lenru

 

 

 

Владимир Илич Ленин – пълни събрани съчинения в 55 тома

 

 

Лениновото теоретично наследство

Избери някоя от дадените връзки:

http://leninism.su/works.html 

http://lenin-ulijanov.narod.ru/sobran_0.html

http://publ.lib.ru/ARCHIVES/L/LENIN_Vladimir_Il%27ich/_Lenin_V.I._PSS5_.html  

 

 

ЕДНО ОТ ОСНОВНИТЕ УСЛОВИЯ ЗА УСПЕХА НА БОЛШЕВИКИТЕ – В.И.Ленин

 

 

/ Глава ІІ от книгата „Левичарството” – детската болест на комунизма”/

 

Навярно сега вече почти всеки вижда, че болшевиките не биха се задържали на власт не 2 1/2 години, а 2 1/2 месеца без най-строга, наистина желязна дисциплина в нашата партия, без най-пълната и беззаветната й поддръжка от цялата маса на работническата класа, т.е. от всичко мислещо, честно, самоотвержено, влиятелно в нея, способно да води след себе си или да увлича изостаналите слоеве.

Диктатурата на пролетариата е най-беззаветна и най-безпощадна война на новата класа срещу по-могъщия враг, срещу буржоазията, съпротивата на която е удесеторена от нейното събаряне (макар и в една страна) и могъществото на която се състои не само в силата на международния капитал, в силата и здравината на международните връзки на буржоазията, но и в силата на навика, в силата на дребното производство. Защото, за съжаление, дребно производство е останало по света още твърде и твърде много, а дребното производство ражда капитализъм и буржоазия постоянно, всекидневно, всекичасно, стихийно и в масов мащаб. По всички тези причини диктатурата на пролетариата е необходима и победата над буржоазията е невъзможна без дълга, упорита, отчаяна война не на живот, а на смърт – война, която изисква самообладание, дисциплина, твърдост, непреклонност и единство на волята.

Повтарям, опитът на победоносната диктатура на пролетариата в Русия нагледно показа на ония, които не умеят да мислят или на които не се е случвала да размислят по дадения въпрос, че безусловната централизация и най-строгата дисциплина на пролетариата са едно от основните условия за победата над буржоазията.

Често спират дотук, но съвсем недостатъчно размишляват какво значи това, при какви условия е възможно това? Не следва ли приветствените възгласи по адрес на съветската власт и болшевиките по-често да се придружават от най-сериозен анализ на причините – защо болшевиките можаха да изработят необходимата за революционния пролетариат дисциплина ?

Болшевизмът, като течение на политическата мисъл и като политическа партия, съществува от 1903 година. Само историята на болшевизма през целия период на неговото съществуване може да обясни задоволително защо той можа да изработи и запази при най-трудни условия желязната дисциплина, необходима за победата на пролетариата.

И преди всичко възниква въпросът: с какво се поддържа дисциплината в революционната партия на пролетариата, с какво тя се проверява, с какво се усилва? Първо, със съзнателността на пролетарския авангард и неговата преданост към революцията, с неговата издръжливост, самопожертвувателност, героизъм. Второ, с неговото умение да се свърже, да се сближи, до известна степен, ако искате, да се слее с най-широката маса на трудещите се, на първо място с пролетарската, но също и с непролетарската трудеща се маса. Трето, с правилността на политическото ръководство, осъществявано от тоя авангард, с правилността на неговата политическа стратегия и тактика, при условие най-широките маси от собствения си опит да се убедят в тази правилност. Без тия условия не е осъществима дисциплина в революционна партия, действително способна да бъде партия на прогресивната класа, на която предстои да събори буржоазията и да преустрои цялото общество. Без тия условия опитите за създаване дисциплина се превръщат неминуемо в празна работа, във фраза, в кълчене. А от друга страна, тия условия не могат да възникнат изведнъж. Те се изработват само с дълъг труд, с тежък опит; тяхното изработване се улеснява от правилната революционна теория, която, от своя страна, не е догма, а се създава окончателно само в тясна връзка с практиката на действително масовото и действително революционно движение.

Ако болшевизмът можа да изработи и успешно да осъществи в 1917-1920 година, при невиждано тежки условия, най-строга централизация и желязна дисциплина, причината за това лежи просто в редица исторически особености на Русия.

От една страна, болшевизмът възникна в 1903 година върху най-солидна основа –марксистката теория. А правилността на тази – и само на тази – революционна теория се доказа не само от световния опит на целия XIX век, но и особено от опита на лутанията и люшканията, на грешките и разочарованията на революционната мисъл в Русия. В течение на близо половин век, приблизително от 40-те до 90-те години на миналия век, прогресивната мисъл в Русия под гнета на невиждания, див и реакционен царизъм жадно търсеше правилната революционна теория, следейки с чудно усърдие и щателност всяка „последна дума” на Европа и Америка в тази област. Русия чрез своята полувековна история на нечувани мъки и жертви, на невиждан революционен героизъм, на невероятна енергия и беззаветност на търсенията, обучение, изпитване на практика, разочарования, проверка, съпоставяне опита на Европа действително изстрада марксизма като единствено правилна революционна теория. Благодарение на наложеното от царизма емигрантство революционна Русия притежаваше във втората половина на XIX век такова богатство от интернационални връзки, такава превъзходна осведоменост относно световните форми и теории на революционното движение, както нито една страна в света.

От друга страна, болшевизмът, възникнал върху тази гранитна теоретическа база, премина петнадесетгодишна (1903—1917) практическа история, която по богатство на опита няма равна на себе си в света. Защото през тия 15 години нито в една страна не бе преживяно, дори и приблизително, толкова много в смисъл на революционен опит, бързина и разнообразие в сменяването на различни форми на движението, легално и нелегално, мирно и бурно, подмолно и открито, във форма на кръжоци и масово, парламентско и терористическо. Нито в една страна не бе концентрирано в такъв кратък промеждутък от време такова богатство от форми, оттенъци, методи на борба на всички класи на съвременното общество, при това на борба, която, поради назадничавостта на страната и тежкия гнет на царизма, особено бързо узряваше, особено жадно и успешно усвояваше съответната „последна дума” на американския и европейския политически опит.

 

 

 

 

ЗА ДЪРЖАВАТА – В.И.Ленин

 

 

ЛЕКЦИЯ, ЧЕТЕНА В СВЕРДЛОВСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ, 11 ЮЛИ 1919 г.

Другари, предмет на днешната ни беседа според плана, който е приет у вас и който ми бе съобщен, е въпросът за държавата. Не знам доколко сте вече запознати с този въпрос. Ако не се лъжа, вашите курсове току-що са открити и вие за пръв път имате случая да пристъпите системно към този въпрос. Ако това е така, твърде възможно е в първата лекция по този труден въпрос да не успея да постигна достатъчна яснота в изложението и в разбирането му от много от слушателите. И ако се окаже така, аз ви моля да не се смущавате от това, защото въпросът за държавата е един от най-сложните, най-трудните и едва ли не най-много заплетените от буржоазните учени, писатели и философи. Затова никога не трябва да се очаква, че би било възможно в една кратка беседа отведнъж да се достигне до пълно изясняване на този въпрос. Ще трябва след първата беседа по тоя въпрос да си отбележите неразбраните или неясни места, за да се върнем към тях втори, трети и четвърти път, да допълним и да доизясним впоследствие онова, което е останало неразбрано както от четенето, така и от отделните лекции и беседи. Надявам се, че ще имаме възможност да се съберем още един път и тогава ще можем да разменим мисли по всички допълнителни въпроси и да проверим какво е останало най-неясно. Надявам се също така, че в допълнение на беседите и лекциите вие ще посветите известно време на четене поне на някои от най-важните произведения на Маркс и Енгелс. Няма съмнение, че в литературния указател и в учебните помагала, които са предоставени на учащите се от съветската и партийната школа и библиотеката, която имате – несъмнено е, че вие ще намерите тези главни произведения и макар че все пак в първия момент някой може би ще се изплаши от трудността на изложението, трябва отново да предупредя, че от това не бива да се смущавате, че неясното от първото четене ще стане ясно при повторното четене, или когато пристъпите към въпроса по-късно от малко по-друга страна, защото – още един път повтарям – въпросът е толкова сложен и така заплетен от буржоазните учени и писатели, че всеки, който иска сериозно да го обмисли и да го усвои самостоятелно, трябва да пристъпва към него няколко пъти, да се връща към него отново и отново, да го обмисля от разни страни, за да достигне до ясното му и твърдо разбиране. А да се връщате към този въпрос за вас ще бъде толкова по-лесно, защото това е такъв основен, такъв коренен въпрос на цялата политика, че не само в такова бурно, революционно време като сега преживяваното от нас, но и в най-мирни времена вие във всеки вестник по всеки икономически или политически въпрос винаги ще се натъквате на въпроса: какво е държавата, каква е същността й, какво е значението й и какво е отношението на нашата партия, партията, която се бори за събарянето на капитализма, партията на комунистите, какво е нейното отношение към държавата – всеки ден по тоя или по оня повод вие ще се връщате към този въпрос. И най-важното е в резултат на вашите четения, на беседите и лекциите, които ще чуете за държавата, вие да придобиете умението да пристъпвате към този въпрос самостоятелно, тъй като вие ще се срещате с него по най-различни поводи, по всеки дребен въпрос, в най-неочаквани съчетания в разговори и в спорове с противниците. Само тогава, когато се научите самостоятелно да се ориентирате по този въпрос – само тогава вие можете да се смятате достатъчно твърди в убежденията си и ще можете достатъчно успешно да ги защищавате пред когото и да било и когато и да било.

След тия малки бележки аз ще мина към самия въпрос, какво е държавата, как е възникнала тя и какво трябва да бъде в основата си отношението към държавата на партията на работническата класа, която се бори за пълното събаряне на капитализма – на партията на комунистите.

Казах вече, че едва ли ще се намери друг въпрос толкова заплетен умишлено и неумишлено от представителите на буржоазната наука, философия, юриспруденция, политическа икономия и публицистика както въпросът за държавата. Твърде често и досега смесват тоя въпрос с религиозните въпроси, много често не само представителите на религиозните учения (от тях е напълно естествено да се очаква това), но и хора, които се смятат свободни от религиозни предразсъдъци, смесват специалния въпрос за държавата с въпросите за религията и се опитват да построят – много често сложно, с идеен философски подход и обосноваване – учение, че държавата е нещо божествено, нещо свръхестествено, че това е някаква сила, с която е живяло човечеството и която дава на хората или има да даде, която носи със себе си нещо не от човека, а дадено му отвън, че това е сила от божествен произход. И трябва да се каже, че това учение е така тясно свързано е интересите на експлоататорските класи – помешчиците и капиталистите, – така служи на интересите им, така дълбоко е просмукало всички привички, всички възгледи, цялата наука на господа буржоазните представители, че с остатъците му вие ще се срещате на всяка стъпка, дори във възгледа за държавата на меншевиките и есерите, които с негодуване отричат мисълта, че те се намират в зависимост от религиозните предразсъдъци, и са уверени, че могат да гледат трезво на държавата. Този въпрос е така заплетен и усложнен, защото той (като отстъпва в това отношение само на основите на икономическата наука) засяга интересите на господстващите класи повече, отколкото който и да бил друг въпрос. Учението за държавата служи за оправдание на обществените привилегии, за оправдание на съществуването на експлоатацията, за оправдание на съществуването на капитализма – ето защо най-голяма грешка е да се очаква по този въпрос безпристрастие, да се пристъпва към него така, като че хората, които претендират за научност, могат да ви дадат тук гледището на чистата наука. По въпроса за държавата, в учението на държавата, в теорията за държавата, когато се запознаете с въпроса и вникнете достатъчно в него, винаги ще видите борбата на различните класи помежду им, борба, която се отразява или намира израз в борбата на възгледите за държавата, в оценката на ролята и значението на държавата.

За да пристъпим към въпроса най-научно трябва да хвърлим макар и бегъл исторически поглед върху това как е възникнала държавата и как тя се е развивала. Най-надеждното при разглеждането на даден въпрос на обществената наука и най-необходимото, за да придобием действително навик правилно да пристъпваме към такъв въпрос и да не допуснем да се загубим в масата от дреболии или в грамадното разнообразие от борещи се мнения най-важното, за да пристъпим към такъв въпрос от научна гледна точка – това е да не забравяме основната историческа връзка, да разглеждаме всеки въпрос от гледна точка на това, как известно явление е възникнало в историята, какви главни етапи е преминало в своето развитие това явление и от гледна точка на това негово развитие да видим в какво даденото нещо се е превърнало сега.

Аз се надявам, че по въпроса за държавата вие ще се запознаете със съчинението на Енгелс „Произход на семейството, частната собственост и държавата". Това е едно от основните съчинения на съвременния социализъм, към всяка фраза на което можем да се отнесем с доверие, с доверието, че всяка фраза е казана не наслуки, а е написана въз основа на грамаден исторически и политически материал. Няма съмнение, че в това съчинение не всички части са еднакво достъпно и ясно изложени: някои от тях предполагат читател, който притежава вече известни исторически и икономически познания. Но пак ще кажа: не трябва да се смущавате, ако това произведение при прочитането му не бъде разбрано изведнъж. Това никога почти не става нито с един човек. Но като се връщате към него впоследствие, когато у вас се пробуди интересът, вие ще достигнете до това, да почнете да го разбирате в по-голямата му част, ако не напълно. Напомням за тази книга, защото тя дава в казаното отношение правилния подход към въпроса. Тя започва с исторически очерк за възникването на държавата.

За да пристъпим правилно към този въпрос, както и към всеки въпрос – например към въпроса за възникването на капитализма, на експлоатацията между хората, към социализма, към това, как се е появил социализмът, какви условия са го породили, – към всеки такъв въпрос може солидно, с увереност да се пристъпи само като се хвърли исторически поглед върху цялото му развитие. По този въпрос преди всичко трябва да се обърне внимание на това, че държавата не винаги е съществувала. Било е време, когато не е имало държава. Тя се появява там и тогава, гдето и когато се появява делене на обществото на класи, когато се появяват експлоататори и експлоатирани.

До времето, когато е възникнала първата форма на експлоатация на човек от човека, първата форма на класово деление – робовладелци и роби, – дотогава е съществувало още патриархалното или, както понякога го наричат, клановото семейство (клан – коляно, род, когато хората са живеели на родове, колена), и в бита на много първобитни народи следите на тия първобитни времена са останали достатъчно определено, и ако вземете каквото и да е съчинение върху първобитната култура, винаги ще се натъкнете на повече или по-малко определени описания указания и възпоминания за това, че е имало време повече или по-малко прилично на първобитен комунизъм, когато не е съществувало разделение на обществото на робовладелци и роби. И тогава не е имало държава, не е имало специален апарат за системно прилагане на насилие и за подчиняване хората на насилието. Такъв именно апарат се нарича държава.

В първобитното общество, когато хората са живеели в неголеми родове, намирайки се още на най-ниските стъпала на своето развитие, в състояние, близко до дивачеството; в епохата, от която няколко хилядолетия отделят съвременното цивилизовано човечество – в онова време не се забелязват още признаци на съществуване на държавата. Ние виждаме господство на обичаите, авторитета, уважението, властта, с която са се ползвали старейшините на рода виждаме, че такава власт се е признавала понякога на жените – положението на жената тогава не е приличало на сегашното й безправно, потиснато положение, – но никъде не виждаме особена категория хора, които да се отделят, за да управляват другите, и които за интересите, за целите на управлението системно, постоянно да владеят известен апарат за принуждение, апарат за насилие, какъвто са в настоящо време, както вие всички разбирате, въоръжените войскови отреди, затворите и другите средства за подчиняване чуждата воля на насилието – това, което съставлява същността на държавата.

Ако оставим настрана така наречените религиозни учения, извъртанията, философските построения, разнообразните мнения, които буржоазните учени създават, и потърсим истинската същност на работата, ще видим, че държавата се свежда именно до такъв излъчен от човешкото общество апарат за управление. Когато се появява такава специална група хора, която е заета именно само с това – да управлява – и която за управлението се нуждае от специален апарат за принуда, за подчиняване чуждата воля на насилието – от затвори, от специални групи хора, от войска и пр., – тогава се появява държавата.

Но било е време, когато държавата не е съществувала, когато общата връзка, самото общество, дисциплината, разпределението на труда са се поддържали по силата на привичката, традициите, авторитета или уважението, с което са се ползвали старейшините на рода или жените, които в онова време често са заемали не само равноправно положение с мъжете, но дори нерядко и по-високо, и когато не е имало особена категория хора – специалисти в управляването. Историята показва, че държавата като специален апарат за принуждение на хората е възникнала само там и тогава, където и когато се е появявало разделение на обществото на класи – значи разделение на такива групи от хора, едни от които могат постоянно да си присвояват труда на другите, където един експлоатира другиго.

И това делене на обществото на класи в историята трябва да имаме ясно пред очи винаги като основен факт. Развитието на всички човешки общества в течение на хилядолетия във всички без изключение страни ни показва общата закономерност, правилност, последователност на това развитие, което върви така: най-напред ние имаме общество без класи – първоначално патриархално, първобитно общество, в което не е имало аристократи; след това общество, основано на робството – робовладелско общество. През него е преминала цялата съвременна цивилизована Европа – робството е господствало напълно преди 2000 години. През него е минало грамадното мнозинство от народите в другите части на света. В най-слабо развитите народи и сега още са останали следи от робството и напр. в Африка институти на робството ще намерите и сега. Робовладелци и роби – това е първото голямо делене на класи. Първата група е владеела не само всички средства за производство – земята, оръдията, колкото слаби, примитивни и да са били тогава, – но тя е владеела и хората. Тази група се е наричала робовладелци, а ония, които са се трудели и предоставяли труда си на другите, се наричали роби.

След тази форма е последвала в историята друга форма – крепостното право. Робството в грамадното мнозинство страни се е превърнало в своето развитие в крепостно право. Основното делене на обществото е било: крепостници-помешчици и крепостни селяни. Формата на отношенията между хората се изменила. Робовладелците смятали робите за своя собственост, законът утвърждавал това схващане и разглеждал робите като вещ, която изцяло принадлежи на робовладелеца. По отношение на крепостния селянин класовото потисничество, зависимостта останали, но крепостникът-помешчик не се смятал собственик на селянина като вещ, а имал само право върху труда му и право да го принуждава да отбива известна повинност. На практика, както всички знаете, крепостното право, особено в Русия, където то се държа най-дълго и прие най-груби форми, с нищо не се е различавало от робството.

По-нататък – в крепостното общество с развитието на търговията, със създаването на световния пазар, с развитието на паричното обръщение възниква нова класа – класата на капиталистите. От стоката, от размяната на стоките, от възникването на властта на парите възниква властта на капитала. В течение на XVIII век, по-вярно – от края на XVIII век и в течение на XIX век, се извършват революции в целия свят. Крепостничеството бива изтикано от всички страни на Западна Европа. Най-късно това става в Русия. В Русия в 1861 година също настъпва преврат, последица от който е сменяването на една обществена форма с друга – крепостничеството бива сменено от капитализма, при което деленето на класи е останало останали са различни, следи и отживелици на крепостното право, но в основата си класовото делене е получило друга форма.

Собствениците на капитала, собствениците на земята, собствениците на фабриките и заводите са представлявали и представляват във всички капиталистически държави нищожно малцинство от населението, което малцинство се разпорежда напълно с целия народен труд и значи държи в свое разпореждане, гнет и експлоатация цялата маса трудещи се, мнозинството от които са пролетарии, наемни работници, които получават в процеса на производството средства за живот само от продажбата на работните си ръце, на работната си сила. Селяните, разпокъсани и потиснати още от времето на крепостничеството, с преминаването към капитализма се превръщаха една част (мнозинството) в пролетарии, друга част (малцинството) – в заможни селяни, които сами наемаха работници и представляваха селска буржоазия.

Този основен факт – преминаването на обществото от първобитните форми на робството към крепостничеството и, най-сетне, към капитализма – вие трябва винаги да имате предвид, защото само като помните този основен факт, само като поставяте в тази основна рамка всички политически учения, вие ще сте в състояние да оцените правилно тези учения и да разберете за какво се отнасят те, защото всеки един от тези крупни периоди от човешката история – робовладелският, крепостническият и капиталистическият – обхваща десетки и стотици векове и представлява такава маса от политически форми, разнообразни политически учения, мнения, революции, че ориентирането в цялата тази извънредно голяма пъстрота и грамадно разнообразие – особено разнообразието на политическите, философските и други учения на буржоазните учени и политици – е възможно само в случай че се държим здраво, като за основна ръководна нишка за това делене на обществото на класи, за изменение  формите на класовото господство и от тази гледна точка се ориентираме във всички обществени въпроси – икономически, политически, духовни, религиозни и т. н.

Ако вие разгледате държавата от гледна точка на това основно делене, ще видите, че преди да се е разделило обществото на класи, както вече казах, не е съществувала и държавата. Но с възникването и затвърдяването на общественото делене на класи, с възникването на класовото общество възниква и се затвърдява държавата. В историята на човечеството има десетки и стотици страни, които са преживели и преживяват сега робството, крепостничеството и капитализма. Във всяка от тях, въпреки грамадните исторически промени, които са ставали, въпреки всички политически перипетии и всички революции, които са били свързани с това развитие на човечеството, с преминаването от робството през крепостничеството към капитализма и към днешната световна борба против капитализма – вие винаги ще видите възникването на държавата. Тя винаги е била известен апарат, който се е отделял от обществото и се е състоял от група хора, които са се занимавали само с това или почти само с това, или главно с това – да управляват. Хората се делят на управляеми и на специалисти по управлението, на такива, които се издигат над обществото и които се наричат управници, представители на държавата. Този апарат, тази група от хора, които управляват другите, винаги има в ръцете си известен апарат за принуждение, физическа сила – все едно дали това насилие над хората се изразява в първобитната тояга, или – в епохата на робството – в по-усъвършенстван тип въоръжение, или в огнестрелното оръжие, което се е появило в средните векове, или, най-сетне, в съвременното, което в XX век е достигнало до технически чудеса и е основано напълно върху последните придобивки на съвременната техника. Методите на насилието са се променяли, но винаги при съществуването на държавата е съществувала във всяко общество група лица, които са управлявали, които са командвали, господствали и за да държат властта, са имали в ръцете си апарат за физическо принуждение, апарат за насилие, такова въоръжение, което е съответствало на техническото равнище на всяка епоха. И като се вглеждаме в тези общи явления и си задаваме въпроса, защо държавата не е съществувала, когато не е имало класи, когато не е имало експлоататори и експлоатирани, и защо тя е възникнала, когато са възникнали класите – само така намираме определен отговор на въпроса за същността на държавата и нейното значение.

Държавата е машина за поддържане господството на една класа над друга. Когато в обществото не е имало класи, когато хората преди епохата на робството са работили в първобитните условия на по-голямо равенство, в условията на още съвсем ниска производителност на труда, когато първобитният човек е добивал с труд средствата, необходими за най-грубо първобитно съществуване, тогава не е възниквала и не е могла да възникне и особена група от хора, специално определени да управляват и господстващи над цялото останало общество. Само когато се е появила първата форма на делене обществото на класи, когато се е появило робството, когато е било възможно за известна класа хора, съсредоточили се върху най-грубите форми на земеделски труд, да произвеждат някакъв излишък, когато този излишък не е бил абсолютно необходим за най-мизерното съществуване на роба и е попадал в ръцете на робовладелеца, когато по този начин се е закрепило съществуването на тази класа на робовладелците и за да се закрепи то, необходимо е било да се появи държавата.

И тя се е появила – робовладелската държава – апаратът, който е давал в ръцете на робовладелците власт, възможност да управляват всички роби. И обществото, и държавата тогава са били много по-малки, отколкото сега, разполагали са с несравнено по-слаб апарат за връзка – тогава не са съществували днешните съобщителни средства. Планините, реките и моретата са били неимоверно по-големи пречки, отколкото сега и образуването на държавата е ставало в много по-тесни географски граници. Технически слабият държавен апарат е обслужвал държавата, която се е простирала в сравнително тесни граници и тесен кръг на действия. Но все пак е имало апарат, който е принуждавал робите да живеят в робство, който е държал една част от обществото в принуждение, в угнетение от страна на друга. Принуждаването на една преобладаваща част от обществото към системна работа в полза на друга е невъзможно без постоянен апарат за принуждение. Докато не са съществували класи – не е съществувал и такъв апарат. Когато са се появили класи, навсякъде и винаги заедно с растежа и затвърдяването на това делене се я появявал и специален институт – държавата. Формите на държавата са били извънредно разнообразни. В робовладелските времена в най-напредналите, културните и цивилизовани страни на онова време, например в древна Гърция и Рим, които изцяло са почивали върху робството, ние имаме вече разнообразни форми на държава. Тогава вече възниква разликата между монархия и република, между аристокрация и демокрация. Монархията – като власт на един, републиката – като отсъствие на каквато и да било неизборна власт; аристокрацията – като власт на сравнително незначително малцинство, демокрацията – като власт на народа (демокрация в буквален превод от гръцки именно значи: власт на народа). Всички тия различия са се появили в епохата на робството. Въпреки тия различия, държавата в робовладелската епоха е била робовладелска държава, все едно дали е била монархия или република – аристократическа или демократическа.

Във всеки курс по стара история, във всяка лекция по тоя предмет вие ще чуете за борбата, която се е водила между монархическите и републиканските държави, но основното е било това, че робите не са били смятани за хора; не само не са били смятани за граждани, но и за хора. Римският закон ги разглеждал като вещ. Законът за убийството, да не говоря вече за другите закони за защита на човешката личност, не се отнасял до робите. Той защищавал само робовладелците като единствено признавани тогава за пълноправни граждани. Установявала ли се е монархия, това е била робовладелска монархия, установявала ли се е република – това е била робовладелска република. В тях робовладелците се ползвали с всички права, а робите според закона били вещ и над тях не само е могло да се упражнява всякакво насилие, но и убийството на роб не се смятало за престъпление. Робовладелските републики се отличавали по вътрешната си организация: имало е аристократически и демократически републики. В аристократическата република малък брой привилегировани вземали участие в изборите, в демократическата – вземали участие всички, но все пак всички робовладелци, всички освен робите. Това основно обстоятелство трябва да се има предвид, защото то повече от всичко хвърля светлина върху въпроса за държавата и показва ясно същността на държавата.

Държавата е машина за потискане на една класа от друга, машина, за да се държат в подчинение на една класа други подчинени класи. Формата на тази машина бива различна. В робовладелската държава имаме монархия, аристократическа република или дори демократическа република. В действителност формите на управлението са бивали извънредно разнообразни, но същността е оставала една и съща: робите не са имали никакви права и оставали потисната класа, те не са били признавани за хора. Същото виждаме и в крепостната държава.

Изменението на формата на експлоатацията е превръщало робовладелската държава в крепостническа. Това е имало грамадно значение. В робовладелското общество е съществувало пълно безправие на роба, той не е бил признаван за човек; в крепостническото – прикрепеност на селянина към земята. Основният признак на крепостното право е този, че селяните (а тогава селяните са били мнозинство, градското население е било крайно слабо развито) се смятали прикрепени към земята – оттук е произлязло и самото понятие крепостно право. Селянинът е могъл да работи за себе си определено число дни върху участъка, който му е давал помешчикът; другата част дни крепостният селянин е работил за господаря. Същността на класовото общество си оставала: обществото се крепяло на класовата експлоатация. Пълноправни могли да бъдат само помешчиците, селяните са били смятани за безправни. Тяхното положение на практика се различавало много слабо от положението на робите в робовладелската държава. Но все пак за тяхното освобождение, за освобождението на селяните, се откривал по-широк път, тъй като крепостният селянин не се смятал пряка собственост на помешчика. Той е можел да прекарва част от времето си върху своя участък, можел е, тъй да се каже, до известна степен да принадлежи на себе си, и крепостното право – при по-широката възможност за развитие на размяната, на търговските връзки – все повече и повече се разлагало и все повече се разширявал кръгът на освобождаване на селяните. Крепостното общество винаги е било по-сложно, отколкото робовладелското общество. В него е съществувал значителен елемент от развитие на търговията и промишлеността, което е водело още в онова време към капитализъм. В средните векове крепостното право е преобладавало. И тук държавните форми са били разнообразни, и тук имаме и монархия, и република, макар много по-слабо изразена, но винаги за господстващи са били признавани единствено само помешчиците-крепостници. Крепостните селяни били напълно изключени от областта на каквито и да било политически права.

И при робството, и при крепостното право господството на незначително малцинство от хората над грамадното им мнозинство не е могло да мине без принуждение. Цялата история е пълна с непрекъснати опити на потиснатите класи да отхвърлят потисничеството. Историята на робството познава войни за освобождение от робството, които са продължавали много десетилетия. Между другото, името „спартакисти", което е взето сега от комунистите в Германия – от тази единствена германска партия, която действително се бори против игото на капитализма, – това име е взето от тях, защото Спартак е бил един от най-забележителните герои на едно от най-големите въстания на робите преди около две хиляди години. В течение на редица години всемогъщата наглед Римска империя, изцяло основана върху робството, е изпитвала сътресения и удари от грамадното въстание на робите, които се въоръжили и събрали под предводителството на Спартак, като образували грамадна армия. В края на краищата те били разбити, хванати и подложени от робовладелците на мъчения. Тези граждански войни преминават през цялата история на съществуването на класовото общество. Аз току-що приведох примера на най-голямата от тези граждански войни в епохата на робовладелството. Цялата епоха на крепостното право също така е изпълнена с постоянни въстания на селяните. В Германия например в средните векове борбата между двете класи, помешчиците и крепостните селяни, достигнала широки размери и се превърнала в гражданска война на селяните срещу помешчиците. Всички вие знаете примери на подобни многократни въстания на селяните против помешчиците-крепостници и в Русия.

За да удържи своето господство, за да запази своята власт, помешчикът е трябвало да има апарат, който да постави в негово подчинение грамаден брой хора, да ги подчини на известни закони, правила – и всички тия закони са се свеждали в основата си към едно – да удържат властта на помешчика над крепостния селянин. Това именно е била крепостническата държава, която в Русия например или в съвсем изостаналите азиатски страни, където крепостничеството и досега господства – по форма тя се е отличавала – била е или републиканска, или монархическа. Когато държавата е била монархическа – признавала се е властта на едного; когато тя е била републиканска – признавало се е повече или по-малко участието на изборни лица от помешчическото общество – това в крепостническото общество. В крепостническото общество съществува такова делене на класи, при което грамадното мнозинство – крепостното селячество – се намира в пълна зависимост от нищожното малцинство – помешчиците, които владеят земята.

Развитието на търговията, развитието на стокообмена довежда до обособяването на нова класа – капиталистите. Капиталът възниква в края на средните векове, когато световната търговия след откриването на Америка достига грамадно развитие, когато се увеличава количеството на скъпоценните метали, когато среброто и златото стават средство за размяна, когато паричното обръщение дава възможност грамадни богатства да се намират в едни ръце. Среброто и златото се признават като богатство в целия свят. Икономическите сили на помешчическата класа упадат и се развива силата на новата класа – представителите на капитала. Обществото се преустроява по такъв начин, че всички граждани стават наглед равни, отпада предишното делене на робовладелци и роби, всички се смятат равни пред законите, независимо от това, кой какъв капитал владее – дали притежава земя като частна собственост, или е бедняк, който има само работни ръце, – всички са равни пред законите. Законът еднакво защищава всички, пази собствеността, у когото я има, от посегателства върху нея от страна на масата, която, нямайки собственост, нямайки нищо освен ръцете си, постепенно обеднява, разорява се и се превръща в пролетарии. Такова е капиталистическото общество.

Не мога да се спирам подробно върху това. Към тоя въпрос вие ще се върнете отново, когато ще се говори за програмата на партията – там вие ще чуете характеристиката на капиталистическото общество. Това общество излиза против крепостничеството, против старото крепостно право с лозунга за свобода. Но това е свобода за оня, който владее собствеността. И когато крепостното право бива разрушено, което става в края на XVIII – началото на XIX век, – в Русия това стана по-късно от другите страни, в 1861 г. – тогава крепостната държава бива заменена от капиталистическата държава, която провъзгласява за свой лозунг всенародната свобода, която казва, че изразява волята на целия народ, отрича, че е класова държава, и тук между социалистите, които се борят за свободата на целия народ, и капиталистическата държава се развива борба, която доведе днес до създаването на Съветската социалистическа република и която обхваща целия свят.

За да се разбере борбата, започната срещу световния капитал, за да се разбере същността на капиталистическата държава, трябва да се помни, че капиталистическата държава, като въставаше срещу крепостничеството, отиваше на бой с лозунга за свобода. Оценяването на крепостното право означаваше за представителите на капиталистическата държава свобода и им оказваше услуга Дотолкова, доколкото крепостното право се разрушаваше и селяните получиха възможност да владеят като пълна собственост онази земя, която са придобили чрез откуп или частично – чрез оброка, – на това държавата не обръщаше внимание: тя пазеше собствеността, по какъвто и път да е възникнала, тъй като тя почиваше върху частната собственост. Селяните се превръщаха в частни собственици във всички съвременни цивилизовани държави. Държавата пазеше частната собственост и там, където помешчикът продаваше част от земята на селянина, тя го възнаграждаваше чрез откупа, чрез продажбата за пари. Държавата като че заявяваше: ние ще запазим напълно частната собственост – и й оказваше всестранна поддръжка и застъпничество. Държавата признаваше тази собственост на всеки търговец, промишленик и фабрикант. И това общество, основано върху частната собственост, върху властта на капитала, върху пълното подчинение на всички безимотни работнически и трудещи се селски маси – това общество се обявяваше за господстващо на основание на свободата. Борейки се против крепостното право, то обяви собствеността за свободна и особено се гордееше с това, че държавата била престанала да бъде класова.

При това държавата, както и по-рано си оставаше машина, която помага на капиталистите да държат в подчинение бедното селячество и работническата класа, но no външност тя бе свободна. Тя въвежда всеобщо избирателно право, заявява чрез устата на своите поборници, проповедници, учени и философи, че тя не е класова държава. Дори сега, когато срещу нея е започнала борбата на Съветските социалистически републики, обвиняват ни, че сме нарушители на свободата, че строим държава, основана на принуждението, на потискането на едни от други, а те представляват всенародна демократична държава. Ето този въпрос – за държавата – днес, когато започва социалистическата революция в целия свят и тъкмо във време на победата на революцията в някои страни, когато борбата със световния капитал се е особено изострила, – въпросът за държавата е придобил най-голямо значение и е станал, може да се каже, най-болният въпрос, фокусът на всички политически въпроси и на всички политически спорове на днешно време.

Която и партия да вземем в Русия или в която и да било по-цивилизована страна – почти всички политически спорове, различия, мнения се въртят в тоя момент около понятието за държавата. Дали държавата в капиталистическите страни, в демократичните републики – особено от рода на такива като Швейцария или Америка, – в най-свободните демократични републики, е израз на народната воля, резултат на общонародното решение, израз на националната воля и т. н. – или пък държавата е машина, с която капиталистите от тия страни поддържат своята власт над работническата класа и селяните? Това е основният въпрос, около който се въртят в тоя момент политическите спорове, в целия свят. Какво се говори за болшевизма? Буржоазната преса хули болшевиките. Вие няма да намерите нито един вестник, който да не повтори изтърканото обвинение против болшевиките – че били нарушители на народовластието. Ако нашите меншевики и социалисти-революционери в наивността си (а може би и не от наивност или може би това е такава наивност, за която се казва, че е по-лоша от грабежа) мислят, че са откриватели и изобретатели на обвинението против болшевиките в нарушаване свободата и народовластието, те се заблуждават по най-смешен начин. Днес няма нито един от най-богатите вестници на най-богатите страни, които харчат десетки милиони за разпространението на тези вестници и в десетки милиони екземпляра сеят буржоазната лъжа и империалистическата политика – няма нито един от тези вестници, който не би повторил тези основни доводи и обвинения против болшевизма: че Америка, Англия, Швейцария са напреднали държави, основани върху народовластието, а болшевишката република е държава на разбойници, че тя не познава свободата и че болшевиките са нарушители на идеята за народовластието и дори са стигнали дотам, че са разгонили Учредителното събрание. Тези страшни обвинения срещу болшевиките се повтарят в целия свят. Тези обвинения ни довеждат напълно до въпроса: какво е държавата? За да разберем тези обвинения, за да се ориентираме в тях и да се отнесем напълно съзнателно към тях, и то да се ориентираме не само по дочутото оттук-оттам, а да имаме твърдо мнение, трябва ясно да разберем какво е държавата. Имаме пред себе си всякакви капиталистически държави и всички ония учения в тяхна защита, които се създадоха преди войната. За да пристъпим правилно към разрешаването на въпроса, трябва да се отнесем критически към всички тия учения и възгледи.

Аз вече ви посочих в помощ съчинението на Енгелс „Произход на семейството, частната собственост и държавата". Тук именно се казва, че всяка държава, в която съществува частна собственост върху земята и върху средствата за производство, гдето господства капиталът, колкото и демократическа да е, тя е капиталистическа държава, тя е машина в ръцете на капиталистите, за да държат в подчинение работническата класа и бедните селяни. А всеобщото избирателно право, Учредителното събрание, парламентът – това е само форма, своего рода полица, която никак не изменя по същество работата.

Формата на държавната власт може да бъде различна: капиталът проявява силата си по един начин там, където има една форма, и по друг – където има друга форма, но по същество властта си остава в ръцете на капитала: безразлично дали има цензово или друго право, дали има демократична република, и дори колкото тя е по-демократична, толкова по-грубо, по-цинично е това господство на капитализма. Една от най-демократичните републики в света са Северноамериканските съединени щати – и никъде така, както в тази страна (който е бил там след 1905 г., той навярно има представа за това), никъде властта на капитала, властта на шепата милиардери над цялото общество не се е проявявала така грубо, с такъв открит подкуп както в Америка. Капиталът, щом веднъж съществува, господства над цялото общество, и никаква демократична република, никакво избирателно право не изменят същността на работата.

Демократическата република и всеобщото избирателно право в сравнение с крепостническия строй представляват грамаден прогрес: те дадоха възможност на пролетариата да постигне обединението, сплотеността, които съществуват в него, да образува стройните, дисциплинирани редици, които водят системна борба с капитала. Нищо подобно дори приблизително не е съществувало у крепостния селянин, да не говорим вече за робите. Робите, както знаем, са въставали, вдигали са бунтове, откривали са граждански войни, но никога не са могли да създадат съзнателно мнозинство, партии, ръководещи борбата, не са могли да разберат ясно към каква цел се стремят и дори в най-революционните моменти от историята винаги са се оказвали пионки в ръцете на господстващите класи. Буржоазната република, парламентът, всеобщото избирателно право – всичко това от гледна точка на световното развитие на обществото представлява грамаден прогрес. Човечеството е вървяло към капитализма, и само капитализмът, благодарение на градската култура, даде възможност на потиснатата класа на пролетариите да се осъзнае и да създаде световното работническо движение, милионите работници, които са организирани в целия свят в партии – ония социалистически партии, които съзнателно ръководят борбата на масите. Без парламентаризма, без изборността това развитие на работническата класа би било невъзможно. Ето защо всичко това е получило такова голямо значение в очите на най-широките маси хора. Ето защо преломът изглежда така труден. Не само съзнателните лицемери, учени и попове поддържат и защищават тази буржоазна лъжа, че държавата е свободна и е призвана да защищава интересите на всички, но това правят и маса хора, които искрено повтарят старите предразсъдъци и които не могат да разберат прехода от старото капиталистическо общество към социализма. Не само хората, които се намират в пряка зависимост от буржоазията, не само ония, които се намират под гнета на капитала или които са подкупени от този капитал (в служба на капитала се намират маса учени, художници, попове и т. н. от всякакъв вид), но и хората, които просто се намират под влиянието на предразсъдъците за буржоазна свобода – всичко това се опълчи в целия свят срещу болшевизма заради това, че при своето основаване Съветската република отхвърли тази буржоазна лъжа и открито заяви: вие наричате своята държава свободна, а всъщност, докато има частна собственост, вашата държава, макар и да е демократична република, не е нищо друго освен машина в ръцете на капиталистите за потискане на работниците и колкото е по-свободна държавата, толкова по-ясно е изразено това. Пример за това са Швейцария в Европа и Съединените щати в Америка. Никъде капиталът не господства така цинично и безпощадно и никъде това не се вижда с такава яснота както именно в тия страни, макар това да са демократични републики, колкото и изящно да са разкрасени и въпреки всички приказки за трудова демокрация, за равенство на всички граждани. Всъщност в Швейцария и Америка господства капиталът и всички опити на работниците да получат някакво сериозно подобрение на своето положение се посрещат веднага с гражданска война. В тези страни има по-малко войници, постоянна войска – в Швейцария съществува милиция и всеки швейцарец има пушка у дома си, в Америка до последно време нямаше постоянна войска – и затова, когато избухне стачка, буржоазията се въоръжава, наема войници и потушава стачката и никъде това потушаване на работническото движение не става с такава безпощадна свирепост както в Швейцария и Америка, и никъде капиталът няма такова силно влияние в парламента както именно тук. Силата на капитала е всичко, борсата е всичко, а парламентът, изборите – това са марионетки, кукли ... Но колкото се отива по-нататък, толкова повече се проясняват очите на работниците и толкова по-широко се разпространява идеята за съветска власт, особено след кървавата касапница, която току-що преживяхме. Все по-ясна става за работническата класа необходимостта от безпощадна борба против капиталистите.

Под каквито и форми да се прикрива републиката – нека това да е най-демократичната република, – ако тя е буржоазна, ако в нея е останала частната собственост върху земята, заводите и фабриките и частният капитал държи в наемно робство цялото общество, т.е. ако в нея не се извършва онова, за което се говори в програмата на нашата партия и в Съветската конституция, то тази държава е машина, за да бъдат потискани едни от други. И ние ще вземем тази машина в ръцете на онази класа, която трябва да събори властта на капитала. Ние ще отхвърлим всички стари предразсъдъци, че държавата е всеобщо равенство – това е лъжа: докато има експлоатация, не може да има равенство. Помешчикът не може да бъде равен на работника, гладният – на сития. Машината, която се нарича държава, пред която хората спират със суеверна почит и вярват на старите приказки, че това е общонародна власт – пролетариатът отхвърля тази машина и казва: това е буржоазна лъжа. Ние отнехме тази машина от капиталистите, взехме я в свои ръце. С тази машина или цепеница ние ще разбием всяка експлоатация и когато в света не остане възможност да се експлоатира, не останат собственици на земя, собственици на фабрики, не бъде така, че едни да се пресищат, а други да гладуват – едва тогава, когато не останат възможности за това, ние ще захвърлим тази машина. Тогава няма да има държава, няма да има експлоатация. Ето гледището на нашата комунистическа партия. Надявам се, че в следващите лекции ние ще се върнем към този въпрос – и не един път.

 

За пръв път напечатано на 18 януари 1929 г. във вестник „Правда“, бр. 15