ЗА ОТНОШЕНИЕТО НА РАБОТНИЧЕСКАТА ПАРТИЯ КЪМ РЕЛИГИЯТА – ЛЕНИН

Речта на депутата Сурков в Държавната дума във връзка с дебатите по бюджета на Синода и разискванията в нашата думска фракция при обсъждането на проекта на тая реч, печатани по-долу, повдигнаха един извънредно важен и тъкмо сега злободневен въпрос. Интересът към всичко, което е свързано с религията, несъмнено е обхванал днес широките кръгове на «обществото» и е проникнал в редовете на интелигенцията, близка до работническото движение, както и в известни работнически среди. Социалдемокрацията е безусловно длъжна да изложи своето отношение към религията.

             Социалдемокрацията гради целия си мироглед върху научния социализъм, т. е. марксизма. Философската основа на марксизма, както неведнъж са заявявали и Маркс, и Енгелс, е диалектическият материализъм, който напълно възприе историческите традиции на материализма на XVIII век във Франция и на Фойербах  (1-вата половина на XIX век) в Германия — материализъм безусловно атеистичен, решително враждебен на всяка религия. Ще припомним, че целият «Анти-Дюринг» на Енгелс, прочетен от Маркс в ръкопис, изобличава материалиста и атеиста  Дюринг в непоследователност на неговия материализъм, в това, че той оставя отворени вратички за религията  и за една религиозна философия. Ще припомним, че в своето съчинение за Лудвиг Фойербах  Енгелс го упреква, че той се е борил с религията не за да я унищожи, а за да я поднови, да съчини нова, «възвишена» религия и др. 

Религията е опиум за народа — тази сентенция на Маркс е крайъгълният камък на целия мироглед на марксизма по въпроса за религията. (К. Маркс, „Към критиката на Хегеловата философия на правото. Увод.“)  Марксизмът винаги разглежда всички съвременни религии и църкви, всевъзможните религиозни организации като органи на буржоазната реакция, служещи за защита на експлоатацията и замъгляване съзнанието на работническата класа.

           В същото време обаче Енгелс неведнъж е осъждал опитите на хора, които искаха да бъдат «по-леви» или «по-революционни» от социалдемокрацията, да внесат в програмата на работническата партия пряко признание на атеизма в смисъл на обявяване война на религията. В 1874 г., говорейки за прочутия манифест на бегълците от Комуната, бланкистите, които живееха като емигранти в Лондон, Енгелс окачествява като глупост тяхното шумно обявяване война на религията, заявявайки, че такова обявяване на война е най-добрият начин да се съживи интересът към религията и да се затрудни действителното й отмиране. Енгелс обвинява бланкистите в неспособност да разберат, че само класовата борба на работническите маси, която въвлича всестранно най-широките слоеве на пролетариата в съзнателна и революционна обществена практика, е в състояние действително да освободи потиснатите маси от гнета на религията, докато провъзгласяването на войната срещу религията за политическа задача на работническата партия е анархистическа фраза. (Ф. Енгелс, „Емигрантската литература. II. Програмата на бланкистките  емигранти на Комуната“)

 И в 1877 г. в «Анти-Дюринг», като бичува безпощадно и най-малките отстъпки на Дюринг - философа по отношение на идеализма и религията, Енгелс не по-малко решително осъжда привидно революционната идея на Дюринг за забраняване на религията в социалистическото общество. Да обявяваш подобна война на религията — казва Енгелс — значи да «бъдеш по Бисмарк от самия Бисмарк», т. е. да повториш глупостта на Бисмарковата борба с клерикалите (прословутата «борба за култура, Kulturkampf,  т. е. борбата, която Бисмарк води през 70-те години против германската партия на католиците, партията на «центъра», чрез полицейски преследвания на католицизма). С тази борба Бисмарк само засили войнстващия  клерикализъм на католиците, само навреди на делото на действителната култура, защото издигна на пръв план религиозните деления вместо политическите деления и по този начин отвлече вниманието на някои слоеве на работническата класа и демокрацията от належащите задачи на класовата и революционната борба към най-повърхностен и буржоазно-лъжлив антиклерикализъм. Обвинявайки желаещия да бъде ултрареволюционен Дюринг в желание да повтори в друга форма същата глупост на Бисмарк, Енгелс искаше от работническата партия да умее търпеливо да работи за делото на организирането и просвещаването на пролетариата, дело, което води към отмиране на религията, а не да се хвърля в авантюрите на политическа война с религията. (Ф. Енгелс, „Анти Дюринг“) Това гледище влезе в плътта и кръвта на германската социалдемокрация, която се изказваше например за свободна дейност за йезуитите, за допускането им в Германия, за премахването на всякакви мерки на полицейска борба с една или друга религия. «Обявяване на религията за частно дело» — тази знаменита точка на Ерфуртската програма (1891 г.) зафиксира изложената политическа тактика на социалдемокрацията.

              Тази тактика успя вече да стане рутинна, успя да доведе до ново изопачаване на марксизма в обратна посока, в посока на опортюнизма. Някои почнаха да тълкуват положението на Ерфуртската програма, в смисъл че ние, с. д.,  нашата партия счита религията за частно дело, че за нас като с. д., за нас като партия религията е частно дело. Без да влиза в пряка полемика с този опортюнистичен възглед, през 90-те години Енгелс сметна за необходимо да се обяви решително против него не в полемична, а в позитивна форма. Именно: Енгелс направи това във формата на нарочно подчертана от него декларация, че социалдемокрацията счита религията за частно дело по отношение на държавата, а съвсем не по отношение на себе си, не по отношение на марксизма, не по отношение на работническата партия. (Има се предвид „Уводът“ на Ф. Енгелс към брошурата на К. Маркс „Гражданската война във Франция“)

Такава е външната история на изказванията на Маркс И Енгелс по въпроса за религията. На хора, които се отнасят повърхностно към марксизма, на хора, които не могат или не желаят да мислят, тази история изглежда като кълбо от безсмислени противоречия и колебания на марксизма, като някакъв миш-маш от «последователен» атеизъм и «снизходителност» към религията, някакво «безпринципно» колебание между р-р-революционната война с бога и  страхливото желание за «нагаждане» към вярващите работници, страха да не бъдат те изплашени и т. н. и др.  В литературата на анархистките фразьори могат да се намерят немалко нападки против марксизма в тоя дух.

Но който е що-годе способен да се отнесе сериозно към марксизма, да вникне във философските му основи и в опита на международната социалдемокрация, той лесно ще види, че тактиката на марксизма по отношение на религията е дълбоко последователна и обмислена от Маркс и Енгелс, че това, което дилетантите или невежите смятат за колебания, е пряк и неизбежен извод от диалектическия материализъм. Дълбоко погрешно би било да се мисли, че привидната «умереност» на марксизма по отношение на религията се обяснява с така наречени «тактически» съображения в смисъл на желание да «не изплашат» и други подобни. Напротив, политическата линия на марксизма и по този въпрос е неразривно свързана с философските му основи.

Марксизмът е материализъм. Като такъв той е също тъй безпощадно враждебен към религията, както материализмът на енциклопедистите от XVIII век или материализмът на Фойербах. Това е несъмнено. Но диалектическият материализъм на Маркс и Енгелс отива по-далеч от енциклопедистите и Фойербах, защото прилага материалистическата философия към областта на историята, към областта на обществените науки. Ние трябва да се борим с религията. Това е азбуката на целия материализъм и следователно на марксизма. Но марксизмът не е материализъм, който се е спрял на азбуката. Марксизмът отива по-нататък. Той казва: нужно е умение да се води борба с религията, а за тая цел трябва материалистически да се обясни източникът на вярата и религията у масите. Борбата с религията не бива да се ограничава с абстрактно-идеологична пропаганда, не бива да се свежда до такава пропаганда; тази борба трябва да се свърже с конкретната практика на класовото движение, което цели премахването на социалните корени на религията. Защо религията намира почва сред изостаналите слоеве на градския пролетариат, сред широките слоеве на полупролетариата, както и сред селската маса? Поради невежеството на народа, отговаря буржоазният прогресист, радикалът или буржоазният материалист. Следователно, долу религията, да живее атеизмът, разпространяването на атеистични възгледи е главната ни задача. Марксистът казва: това не е вярно. Такъв възглед представлява повърхностно буржоазно-ограничено културничество. Такъв възглед обяснява корените на религията недостатъчно дълбоко, не материалистически, а идеалистически. В съвременните капиталистически страни тези корени са главно социални. Социалната потиснатост на трудещите се маси, пълната им наглед безпомощност пред слепите сили на капитализма, който всекидневно и всекичасно носи хиляди пъти повече най-ужасни страдания, най-нечовешки мъчения на обикновените трудови хора, отколкото всякакви извънредни събития като войни, земетресения и т. н. — ето къде е най-дълбокият съвременен корен на религията. «Страхът е създал боговете».  Страхът пред сляпата сила на капитала, която е сляпа, защото действието й не може да бъде предвидено от народните маси, и която на всяка крачка в живота на пролетария и дребния собственик заплашва да му донесе и му носи «внезапно», «неочаквано», «случайно» разорение, гибел, превръщане в просяк, в паупер, в проститутка, гладна смърт — ето корена на съвременната религия, който материалистът преди всичко и най-вече трябва да има предвид, ако не иска да остане материалист от подготвителния клас. Никаква просветителна книжка няма да изгони религията от смазаните от капиталистическия принудителен труд маси, зависещи от слепите разрушителни сили на капитализма, докато тия маси сами не се научат обединено, организирано, планомерно и съзнателно да се борят срещу този корен на религията, срещу господството на капитала във всичките му форми.

Следва ли от това, че просветителната книжка против религията е вредна или излишна?  Не. От това следва нещо съвсем друго. От това следва, че атеистичната пропаганда на социалдемокрацията трябва да бъде подчинена на основната й задача: разгръщането на класовата борба на експлоатираните маси против експлоататорите.

Човек, който не е вникнал в основните принципи на диалектическия материализъм, т. е. във философията на Маркс и Енгелс, може да не разбере (или най-малкото да не разбере веднага) това положение. Как е възможно? Да се подчини идейната пропаганда, проповядването на известни идеи, «борбата с онзи враг на културата и прогреса, който се крепи хиляди години (т. е. с религията) — на класовата борба, т. е. на борбата за определени практически цели в икономическата и политическата област?

Подобно възражение спада към разпространените възражения против марксизма, които свидетелстват за пълно неразбиране на Марксовата диалектика. Противоречието, което смущава ония, които възразяват по подобен начин, е живо противоречие на живия живот, т. е. диалектическо, не словесно, не измислено противоречие. Да се отделят с абсолютна, непроходима граница теоретичната пропаганда на атеизма, т. е. разрушаването на религиозните вярвания в известни слоеве на пролетариата, и успехът, ходът, условията на класовата борба на тия слоеве — значи да се разсъждава недиалектически, да се превръща в абсолютна граница онова, което е подвижна, относителна граница — значи насилствено да се разделя това, което е неразривно свързано в живата действителност. Да вземем един пример. Пролетариатът в дадена област и в даден отрасъл на промишлеността се дели, да кажем, на прогресивен слой от твърде съзнателни социалдемократи, които, разбира се, са атеисти, и на доста изостанали, свързани още със селото и със селячеството работници, които вярват в бога, ходят на черква или дори се намират под прякото влияние на местния свещеник, който основава, да речем, християнски работнически съюз. Да предположим по-нататък, че икономическата борба в тая област е довела до стачка. Марксистът е длъжен да постави на пръв план успеха на стачното движение, длъжен е да противодейства решително на разделянето на работниците в тая борба на атеисти и християни, да се бори решително срещу такова разделяне. Атеистичната пропаганда може да се окаже при такива условия и излишна, и вредна — не от гледна точка на еснафските съображения да не се плашат изостаналите слоеве, да не се изгуби един мандат в изборите и др. подобни, а от гледна точка на действителния прогрес на класовата борба, която в обстановката на съвременното капиталистическо общество ще доведе сто пъти по-добре християните-работници до социалдемокрацията и атеизма, отколкото голата атеистична пропаганда. В такъв момент и при такава обстановка един пропагандист на атеизма само би налял вода във воденицата на попа и поповете, които нищо така не желаят, както да заменят деленето на работниците според участие в стачката с делене според вярата в бога. Анархист, който проповядва  война с бога на всяка цена, в действителност би помогнал на поповете и буржоазията (както анархистите в действителност винаги помагат на буржоазията). Един марксист трябва да бъде материалист, т. е. враг на религията, но диалектически материалист, т. е. марксист, който води борбата с религията не абстрактно, не на почвата на отвлечена чисто теоретическа, винаги неизменна проповед, а конкретно, на почвата на класовата борба, която се води на дело и която най-вече и най-добре възпитава масите. Един марксист трябва да умее да държи сметка за цялата конкретна обстановка, винаги да намира границата между анархизма и опортюнизма (тази граница е относителна, подвижна, променлива, но тя съществува), да не изпада нито в абстрактния, словесен, всъщност празен «революционаризъм» на анархиста, нито в еснафщината и опортюнизма на дребния буржоа или на либералния интелигент, който няма смелост да води борба с религията, забравя тая своя задача, примирява се с вярата в бога, ръководи се не от интересите на класовата борба, а от дребната, мизерна сметчица: да не обиди, да не отблъсне, да не изплаши никого — от премъдрото правило: «живей и оставяй другите да живеят» и т. н. и др. подобни.

От това гледище следва да се решават всички частни въпроси, които засягат отношението на социалдемокрацията към религията. Например често се повдига въпросът, може ли един свещеник да бъде член на с. д. партия и на този въпрос обикновено се отговаря без всякакви уговорки положително, при което се изтъква опитът на европейските с. д. партии. Но този опит е породен не само от прилагането на марксистката доктрина към работническото движение, а и от особените исторически условия на Запад, които не съществуват в Русия (ние ще говорим за тия условия по-долу), така че безусловно положителен отговор тук не е правилен. Не може веднъж завинаги и за всички условия да се обяви, че свещеници не могат да бъдат членове на социалдемократическата партия, но не може веднъж завинаги да се установи и обратното правило. Ако един свещеник идва при нас за съвместна политическа работа и изпълнява добросъвестно партийната работа, без да се обявява против програмата на партията, ние можем да го приемем в редовете на социалдемокрацията, защото противоречието между духа и основните положения на нашата програма и религиозните убеждения на свещеника би могло при такива условия да остане засягащо само него, лично негово противоречие, а една политическа организация не може да подлага своите членове на изпит дали няма противоречие между техните възгледи и програмата на партията. Но, разбира се, подобен случай би могъл да бъде рядко изключение дори в Европа, а в Русия той е вече съвсем малко вероятен. И ако например един свещеник влезе в с. д. партия и почне да върши в тая партия като своя главна и почти единствена работа дейна проповед на религиозни възгледи, партията безусловно би трябвало да го изключи от своята среда. Ние трябва не само да допускаме, но и целенасочено да привличаме в с. д. партия всички работници, които са запазили вярата си в бога, ние сме безусловно против най-малкото оскърбление на техните религиозни убеждения, но ние ги привличаме, за да ги възпитаваме в духа на нашата програма, а не да водят активна борба с нея. Ние допускаме вътре в партията свобода на мненията, но в известни граници, които се определят от свободата на групирането: ние не сме длъжни да вървим ръка за ръка с активни проповедници на възгледи, отхвърляни от мнозинството на партията.

Друг пример: може ли при всички условия еднакво да се осъждат членове на с. д. партия, когато заявяват: «социализмът е моята религия», и когато проповядват възгледи, които отговарят на подобна декларация? Не. Отстъпление от марксизма (а следователно и от социализма) тук несъмнено е налице, но значението на това отстъпление, неговото, така да се каже, относително тегло могат да бъдат различни в различна обстановка. Едно е, когато агитатор или човек, който излиза пред работническата маса, говори така, за да бъде по-разбран, за да почне своето изложение, за да изрази по-понятно своите възгледи с термини, най-достъпни за непросветената маса. Друго е, когато един писател почне да проповядва «богостроителство» или богостроителски социализъм (в духа например на нашите Луначарски и К°). Колкото в първия случай едно осъждане би могло да бъде придирване или дори неуместно ограничаване свободата на агитатора, свободата на «педагогическото» въздействие, толкова във втория случай партийното осъждане е необходимо и задължително. Положението: «социализмът е религия», е за едните форма на преминаване от религията към социализма, за другите – от социализма към религията.

Да преминем сега към условията, които породиха на Запад опортюнистичното тълкуване на тезиса: «обявяване на религията за частно дело». Разбира се, тук имаме, работа с влиянието на общите причини, които пораждат  опортюнизма изобщо като жертване на основните интереси на работническото движение в полза на моментни изгоди. Партията на пролетариата иска от държавата да обяви религията за частно дело, но съвсем не смята за «частно дело»  въпроса за борбата с опиума за народа,  борбата с религиозните суеверия и т. н. Опортюнистите изопачават работата така, като че ли социалдемократическата партия смята религията за частно дело!

Но покрай обикновеното опортюнистично изопачаване (съвсем неразяснено в дискусията на нашата думска фракция по речта за религията) има особени исторически условия, които породиха съвременното, ако може така да се изразим, прекомерно равнодушие на европейските с. д. към въпроса за религията. Това са два вида условия. Първо, задачата за борба с религията исторически е задача на революционната буржоазия и на Запад буржоазната демокрация е изпълнила (или се опита да изпълни) тази задача в значителна степен в епохата на своите революции или на своите пристъпи срещу феодализма и Средновековието. И във Франция, и в Германия има традиция на буржоазната война с религията, която започна много преди социализма (енциклопедистите, Фойербах). В Русия съобразно с условията на нашата буржоазнодемократична революция и тази задача се пада почти изцяло на работническата класа. Дребнобуржоазната (народническата) демокрация не направи в това отношение у нас прекалено много (както мислят новоизпечените черносотнически кадети или кадетски черносотници от «Вехи»), а прекалено малко в сравнение с Европа.

От друга страна, традицията на буржоазната война с религията успя да създаде в Европа специфично буржоазно изопачение на тази война от анархизма, който, както марксистите вече отдавна и много пъти са разяснявали, при цялата «ярост» на своите нападки срещу буржоазията стои на почвата на буржоазния мироглед. Анархистите й бланкистите в романските страни, Мост (който бе впрочем ученик на Дюринг) и К° в Германия и анархистите през  80-те години в Австрия, доведоха до  nec plus ultra (краен предел) революционната фраза в борбата с религията. Не е чудно, че европейските с. д.  сега се престарават в обратна на анархистите посока. Това е понятно и до известна степен закономерно, но не е допустимо ние, руските с. д.,  да забравяме специфичните исторически условия на Запад.

Второ, на Запад след завършването на националните буржоазни революции, след въвеждането на повече или по-малко пълна свобода на вероизповеданието въпросът за демократичната борба с религията бе вече до такава степен изместен исторически на втори план от борбата на буржоазната демокрация със социализма, че буржоазните правителства съзнателно се опитваха да отвлекат вниманието на масите от социализма с организиране на  quasi-либерален «поход» срещу клерикализма. Такъв характер имаше и Kulturkampf в Германия, и борбата на буржоазните републиканци във Франция с клерикализма. Буржоазният антиклерикализъм като средство за отвличане вниманието на работническите маси от социализма предхождаше на Запад разпространението на «равнодушието» към борбата с религията, което се наблюдава днес сред социалдемократите. И все пак това е понятно и закономерно, защото на буржоазния и Бисмарковия антиклерикализъм с. д. трябваше да противопоставят именно подчиняването на борбата с религията на борбата за социализъм.

В Русия условията са съвсем други. Пролетариатът е вожд на нашата буржоазнодемократична революция. Неговата партия трябва да бъде идейният вожд в борбата с всичко средновековно, включително и със старата, казьонна религия и с всички опити да бъде тя обновена или обоснована отново или по друг начин и т. н. Затова, ако Енгелс сравнително меко поправи опортюнизма на германските с. д., които заменяха искането на работническата партия държавата да обяви религията за частно дело с обявяването на религията за частно дело за самите с. д.  и за социалдемократическата партия, ясно е, че той щеше да осъди сто пъти по-рязко възприемането на това германско изопачение от руските опортюнисти.

Като заяви от думската трибуна, че религията е опиум за народа, нашата фракция постъпи напълно правилно и създаде по тоя начин прецедент, който трябва да служи за основа на всички изказвания на руските с. д. по въпроса за религията. Трябваше ли да се отиде по-нататък и да се развият още по-подробно атеистични изводи? Ние мислим, че не. Това щеше да създаде опасност от преувеличаване значението на борбата с религията от страна на политическата партия на пролетариата, това можеше да доведе до заличаване границите между буржоазната и социалистическата борба с религията. Първото, което с. д. фракция трябваше да изпълни в черносотническата  Дума, бе изпълнено с чест.

Второто — и едва ли не главното за с. д. — разясняване на класовата роля на църквата и духовенството при поддържането на черносотническото правителство и буржоазията в нейната борба с работническата класа — също бе изпълнено с чест. Разбира се, на тази тема може много още да се каже и следващите речи на с. д. ще намерят с какво да допълнят речта на др. Сурков, но все пак неговата реч бе отлична и разпространяването й от всички партийни организации е пряко задължение на нашата партия.

Трето — трябваше най-обстойно да се разясни правилният смисъл на тъй често изопачаваното от германските опортюнисти положение: «обявяване на религията за частно дело». Това за съжаление другарят Сурков не направи. За това трябва толкова повече да се съжалява, защото в предишната дейност на фракцията по тоя въпрос бе вече допусната своевременно отбелязаната от «Пролетарий» грешка на др. Белоусов. Дискусията във фракцията показва, че спорът за атеизма е затулил въпроса за правилното изложение на прословутото искане за обявяване религията за частно дело. Ние няма да обвиняваме за таз грешка на цялата фракция само др. Сурков. Нещо повече. Признаваме открито, че тук има вина цялата партия,  която недостатъчно разясни този въпрос и недостатъчно доведе до съзнанието на с. д. значението на Енгелсовата забележка по адрес на германските опортюнисти. Дискусията във фракцията доказва, че в случая се касае за неясно разбиране на въпроса, а съвсем не за нежелание да се вземе под внимание Марксовото учение, и ние сме убедени, че грешката ще бъде поправена в следващите речи на фракцията.

Общо взето, повтаряме, речта на др. Сурков е отлична и трябва да бъде разпространявана от всички организации. С обсъждането на тая реч фракцията доказа, че напълно добросъвестно изпълнява своя с. д. дълг. Остава да пожелаем кореспонденции за дискусиите във фракцията да се появяват по-често в партийния печат, за да се доближи фракцията до партията, да се запознае партията с тежката вътрешна работа, извършвана от фракцията, и да се установи идейно единство в дейността на партията и фракцията.

 

 

«Пролетарий», № 45,                                                 Печата се по текста

13 (26) май 1909 г.                                                   на вестник «Пролетарий»

 

Ленин, том 17

 

 

 

Социализмът и религията - Ленин

Съвременното общество е построено изцяло върху експлоатацията на огромните маси на работническата класа от нищожно малцинство на населението, принадлежащо към класите на земевладелците и капиталистите. Това общество е робовладелско, понеже „свободните“ работници, които през целия си живот работят за капитала, „имат право“ само на такива средства за съществуване, които са необходими за издържане на роби, произвеждащи печалба, за осигуряване и увековечаване на капиталистическото робство.

Икономическото потискане на работниците неизбежно предизвиква и поражда всякакви видове политическо потисничество, социално унижение, загрубяване и помрачаване на духовния и нравствения живот на масите. Работниците могат да извоюват по-голяма или по-малка политическа свобода за борба за своето икономическо освобождение, но никаква свобода не ще ги избави от мизерия, безработица и потисничество, докато не бъде съборена властта на капитала. Религията е един от видовете духовно потисничество, което навред се стоварва върху народните маси, смазани от вечна работа за други, от нужда и изолираност. Безсилието на експлоатираните класи в борбата с експлоататорите също неизбежно поражда вяра в по-добър задгробен живот, както безсилието на дивака в борбата с природата поражда вяра в богове, дяволи, чудеса и т. н. Религията учи на смирение и търпение в земния живот онзи, който цял живот работи и мизерства, като го утешава с надеждата за небесна награда. А онези, които живеят от чужд труд, религията учи на благотворителност в земния живот, като им предлага твърде евтино оправдание за цялото тяхно експлоататорско съществуване и като им продава на изгодна цена билети за небесно благополучие. Религията е опиум за народа. Религията е вид духовна ракия, в която робите на капитала удавят човешкия си образ и исканията си за що-годе достоен човешки живот.

Но робът, който е осъзнал робството си и се е вдигнал на борба за своето освобождение, вече наполовина престава да бъде роб. Съвременният съзнателен работник, възпитан от едрата фабрична промишленост, просветен от градския живот, с презрение отхвърля религиозните предразсъдъци, предоставя на поповете и на буржоазните лицемери да се разпореждат с небето, като воюва за по-добър живот тук, на земята. Съвременният пролетариат застава на страната на социализма, който привлича науката в борбата с религиозната мъгла и освобождава работника от вярата в задгробния живот, като го сплотява за истинска борба за по-добър земен живот.

Религията трябва да бъде обявена за частна работа — с тези думи е прието да се изразява обикновено отношението на социалистите към религията. Но значението на тези думи трябва да бъде точно определено, за да не предизвикват никакви недоразумения. Ние искаме религията да бъде частна работа по отношение на държавата, но съвсем не можем да смятаме религията за частна работа по отношение на нашата собствена партия. Държавата не трябва да има работа с религията, религиозните дружества не трябва да бъдат свързани с държавната власт. Всеки трябва да бъде напълно свободен да изповядва каквато иска религия или да не признава никаква религия, т. е. да бъде атеист, какъвто е обикновено всеки социалист. Съвсем недопустими са каквито и да са различия в правата на гражданите в зависимост от религиозните вярвания. Безусловно трябва да бъдат премахнати всякакви дори споменавания в официалните документи за едно или друго вероизповедание на гражданите. Не бива да се дават никакви субсидии на държавната църква, никакви държавни суми на църковните и религиозните дружества, които трябва да станат напълно свободни, независими от властта съюзи на граждани-съмишленици. Само изпълнението докрай на тези искания може да ликвидира онова позорно и проклето минало, когато църквата беше в крепостна зависимост от държавата, а руските граждани бяха в крепостна  зависимост от държавната църква, когато съществуваха и се прилагаха средновековни, инквизиторски закони (и досега оставащи в нашите наказателни кодекси и устави), които преследваха заради вяра или неверие, насилваха човешката съвест, свързваха държавните службици и държавните доходи с раздаването на една или друга държавно-църковна долнокачествена ракия. Пълно отделяне на църквата от държавата — ето искането, което социалистическият пролетариат поставя пред днешната държава и днешната църква.

Руската революция трябва да осъществи това искане като необходима съставна част на политическата свобода. В това отношение руската революция е поставена при особено изгодни условия, тъй като отвратителната казьонност на полицейско-крепостническото самодържавие предизвика недоволство, брожение и възмущение дори сред духовенството. Колкото и затъпяло, колкото и невежо да е руското православно духовенство, грохотът от падането на стария, средновековен строй в Русия пробуди сега дори и него. Дори и то се присъединява към искането за свобода, протестира срещу казьонността и чиновническия произвол, срещу полицейското следене, натрапено на „божите служители“. Ние, социалистите, трябва да подкрепим това движение, като довеждаме докрай исканията на честните и искрени хора сред духовенството, като изтъкваме техните думи за свобода, като искаме от тях да скъсат решително всякаква връзка между религията и полицията. Или вие сте искрени и тогава трябва да искате пълно отделяне на църквата от държавата и на училището от църквата, пълно и безусловно обявяване на религията за частна работа. Или вие не приемате тези последователни искания за свобода — и тогава значи все още сте в плен на традициите на инквизицията, тогава значи все още се присламчвате към казьонните службици и казьонните доходи, тогава значи не вярвате в духовната сила на вашето оръжие, продължавате да взимате подкупи от държавната власт — тогава съзнателните работници от цяла Русия ви обявяват безпощадна война.

По отношение на партията на социалистическия пролетариат религията не е частна работа. Нашата партия е съюз на съзнателни, челни борци за освобождение на работническата класа. Такъв съюз не може и не трябва да се отнася безразлично към несъзнателността, невежеството или мракобесието под формата на религиозни вярвания. Ние искаме църквата да бъде напълно отделена от държавата, за да се борим против религиозната мъгла с чисто идейно и само с идейно оръжие, с нашия печат, с нашето слово. Но ние основахме своя съюз, РСДРП, между другото именно за такава борба против всякакво религиозно затъпяване на работниците. И за нас идейната борба не е частно, а общопартийно, общопролетарско дело.

Щом е така, защо не заявяваме в нашата програма, че сме атеисти? защо не забраняваме на християните и вярващите в бога да влизат в нашата партия?

Отговорът на този въпрос трябва да разясни твърде важната разлика между буржоазнодемократическата и социалдемократическата постановка на въпроса за религията.

Нашата програма изцяло е построена върху научен, и то именно материалистически мироглед. Ето защо разясняването на нашата програма по необходимост включва и разясняването на истинските исторически и икономически корени на религиозната мъгла. Нашата пропаганда по необходимост включва и пропагандата на атеизма;  издаването на съответна научна литература, която досега беше строго забранявана и преследвана от самодържавно-крепостническата държавна власт, трябва да стане сега една от насоките на нашата партийна работа. Ние ще трябва сега вероятно да последваме съвета, който Енгелс даде някога на германските социалисти: да се превежда и масово да се разпространява френската просветителска и атеистична литература от XVIII век.

Но ние в никакъв случай не бива да заставаме на погрешната абстрактна, идеалистическа, „от разума“, — вън от класовата борба, — постановка на религиозния въпрос, давана често от радикалните демократи сред буржоазията. Би било абсурд да се мисли, че в общество, основано на непрекъснато потискане и загрубяване на работническите маси, религиозните предразсъдъци могат да бъдат разсеяни по чисто проповеднически начин. Би било буржоазна ограниченост да се забравя, че потискането на човечеството от религията е само продукт и отражение на икономическото потисничество в самото общество. С никакви книжки и с никаква проповед не можеш да просветиш пролетариата,  ако собствената му борба против тъмните сили на капитализма не може да го просвети. Единството в тази действително революционна борба на потиснатата класа за създаване рай на земята за нас е по-важно от единството в мненията на пролетариите за рая на небето.

Ето защо в нашата програма не говорим и не трябва да говорим за нашия атеизъм: ето защо не забраняваме и не трябва да забраняваме да се сближават с нашата партия пролетариите, които са запазили едни или други остатъци от стари предразсъдъци. Ние винаги ще пропагандираме научния мироглед, необходимо е да се борим с непоследователността на всякакви „християни“, но това съвсем не означава, че трябва да отреждаме на религиозния въпрос първо място, което съвсем не му принадлежи, че трябва да допускаме да се раздробяват силите на действително революционната, икономическа и политическа борба заради третостепенни мнения или бълнувания, които губят бързо всякакво политическо значение, които самото икономическо развитие бързо изхвърля в склада за вехтории.

Реакционната буржоазия навсякъде се е грижила и у нас започва сега да се грижи да разпали религиозна вражда, да отклони към тази посока вниманието на масите от действително важните и основни икономически и политически въпроси, които решава сега практически обединяващият се в революционната си борба общоруски пролетариат. Тази реакционна политика на раздробяване на пролетарските сили, която днес се проявява главно в черносотническите погроми, утре може би ще измисли и някакви по-изтънчени форми. Ние във всеки случай ще й противопоставим спокойна, издържана и търпелива, чужда на всякакво разпалване на второстепенни разногласия пропаганда на пролетарската солидарност и на научния мироглед.

Революционният пролетариат ще успее да осъществи целта, религията да стане действително частна работа за държавата. И в този очистен от средновековна плесен политически строй пролетариатът ще поведе широка, открита борба за премахване на икономическото робство, истинския източник за религиозната заблуда на човечеството.

 

„Новая жизнь“, № 28,  3 декември 1905 г.                       

Печата се по текста на вестника

Подпис: Ленин

Ленин, том 12

 

 

Парламентарната дейност на Димитър Благоев

Още от първите години на своето съществуване БРСДП поведе решителна и неуморна борба за по-добър живот на трудовите хора, срещу хищническата им експлоатация от капитала, за подобряване условията и заплащането на труда, за правото на отдих и образование, за работническо законодателство, за защита на женския и детския труд, за намаляване на работния ден.

Партията, нейният създател и ръководител Димитър Благоев придаваха голямо значение на парламентарната форма на борба за защита на интересите на работническата класа и на всички трудещи се, техните права и свободи, за политическото им възпитание, за разобличаване политиката на буржоазията и нейните правителства и политически партии, за пропагандиране идеите на социализма. Но застанал на правилни марксистки позиции, Д. Благоев предпазва партията от излишни парламентаристки илюзии. За разлика от широките социалисти начело с Янко Сакъзов, които бяха привърженици на безпринципни съглашения и компромиси с други дребнобуржоазни партии и течения, на безогледни обещания и ефектна повърхностна агитация за печелене на гласове, на отстъпление от партийната програма и политика, Д. Благоев, прозрял далеч напред, предупреждава, че партията на работническата класа не бива да принизява своята дейност в предизборната борба и в Народното събрание до печелене на евтини успехи и депутатски места, не бива да създава илюзии сред трудещите се, че е възможно в рамките па капиталистическото общество, по пътя на парламента да се подобри коренно тяхното положение и да се освободят от капиталистическа експлоатация. „Нека в избирателната борба — пише още през 1894 г. той — високо държим социалистическото знаме. Нека не се увличаме само от съблазна да спечелим няколко депутатски кресла. Нека внимателно отстраняваме всички опасности, които заплашват нашето още младо социалистическо движение. Нашата избирателна агитация трябва да бъде открито социалистическа навсякъде. Само победата с такава агитация ще бъде победа на социалдемократическата партия, на социализма.“

Участието на партията на тесните социалисти в предизборната борба Димитър Благоев оценяваше като важна форма и важен момент в класовата политическа борба на пролетариата, на трудещите се, като показател и проверка за влиянието на партията сред масите, като условие за нейното по-нататъшно организационно укрепване и разширяване на връзките й с масите. „Във всяка изборна борба — пише той в статията „Изборната борба и социалдемокрацията“ — наша належаща задача е да изграждаме силна организация, за да разбера и самата господарска класа, че тия народни представители, които ние ще изпратим, имат зад гърба си една организирана сила, която е готова да ги подкрепи, да знае, че когато тия народни представители издигат в Народното събрание глас на протест, веднага вън от сградата на Народното събрание се издига вълната на работническото движение, чува се гласът на будната и протестираща работническа класа."

Димитър Благоев допускаше възможността в демократични страни, в които се осигурява всеобщо избирателно право, работническата класа по пътя на изборите да завладее парламента и да постави началото на социалната революция. „Но... работническата класа може да постигне това завладяване само тогава, когато тя е силна по организация  и  съзнание, когато е организирана в мощна политическа сила, проникваща с учението на класовата борба, с революционния социализъм, и когато прави в Народното събрание свое мнозинство депутати. Разбира се, при това, че завладяването на Народното събрание не означава завладяване на властта. Завладяването на Народното събрание означава началото на социалната революция, която има да извърши пролетариатът. Дали завладяването на Народното събрание от последния ще приведе към кървава социална революция, или към безкръвно налагане на социалистическата наредба, това ще зависи от разположението на обществените сили, или другояче казано, от съотношението на обществените сили, от общественото състояние на класите.“

 

                       *           *           *

 

В живота на Димитър Благоев хармонично се допълват интернационалистът и родолюбецът, верността към класата с верността към родината. Още през 1881 г. той изрича като свое верую думите: „ Аз съм българин. Като син на народ, поробен от двама най-жестоки врагове, смятам се за щастлив, че съм се родил във времето, когато той се пробужда.“  Дългогодишната му дейност като депутат в Народното събрание и като общински съветник и училищен настоятел в София през 1911 — 1915 г. докачил това безспорно.

Благоев е избран за народен представител най-напред през април 1809 г. в Десетото народно събрание в Ямболска избирателна околия. При тези избори общият брой на избраните народни представители от БРСДП е 6 души. Благоев оценява това като „твърде голяма сполука", защото изборите провежда дошлото на власт през януари 1809 г. правителство на либералната партия при грубо нарушаване на избирателния закон и погазване правата и свободите на избирателите. Правителството назначава комисия да провери „редовността" на изборите в редица избирателни околии (Котленска, Сливенска, Варненска. Видинска и др.) и да бъдат лишени от мандат неудобните народни представители, като при повторното провеждане на избори си осигури избирането на свои съпартийци.

Своята първа реч Димитър Благоев произнася на 28 май 1899 г. именно по повод предложението да се отнемат  мандатите на неудобни за правителството народни представители. Той не само се изказва против касирането им като неоснователно, но и поставя въпроса за истинското конституционно управление на страната, което е необходимо  „от гледна точка на интересите на България, на българския народ, и, позволете ми да кажа, на интересите даже на всички други партии“.

В същото Народно събрание, във втората си реч Благоев разобличава несъстоятелността на искането неговият избор да се касира под предлог, че не бил спазен редът за гласуване в общините на Ямболска околия. Той защитава горещо упражненото право на своите избиратели и необходимостта да бъде зачитан народният суверенитет.

Димитър Благоев е избран за народен представител и през 1902 г. в Дванадесетото обикновено народно събрание, отново в Ямбол. Интересна в това събрание е речта му по отговора на тронното слово. В нея той не само критикува правителството на д-р Стоян Данев, неговата политика и предложения бюджет, но задълбочено анализира икономическото развитие на България, което засилва процеса на пролетаризиране, избистря класовия характер на политиката на буржоазията и на държавата, класовата борба в нашата страна. Като разкрива убедително експлоатацията на работническата класа, тежкото данъчно бреме, което пада преди всичко върху плещите на трудещите се и особено на селяните, Благоев доказва, че на работническата класа, ако и да е сравнително млада, малочислена и неорганизирана, принадлежи бъдещето, че тя е прогресивна класа и ще извоюва социалистическото общество. Тази реч е програмна, защото авторитетният ръководител на партията поставя открито и научно обоснова основните въпроси на тогавашната действителност в България; разработи тактиката на партията в Народното събрание. Макар и посрещнат враждебно от някои депутати, на които не се харесваше появата на социалисти в Народното събрание, слухът им се „смущаваше“ от социалистическа терминология, които предпочитаха да наричат социалистите рушители, Д. Благоев с присъщото му респектиращо спокойствие доказва: да, социалистите са разрушители, но на стари уредби, внушения, понятия и режими, и създатели на нови, светли перспективи за народа.

Като отхвърля неверните твърдения на буржоазните лидери, той достъпно, просто разкрива истинските причини за пропадането на занаятчии, на дребни собственици в градовете, на селяните: „Причината без съмнение трябва да я търсим в оная еволюция, в онуй развитие, което се извършва в България, както и в целия свят“, т. е. в капиталистическото развитие; в бюрократично-административното управление.

След като прави характеристика на икономическото и политическото положение в България в резултат на нейното развитие по пътя на капитализма за две десетилетия и някои предложения за решаване на острите проблеми, той изяснява тактиката на партията в Народното събрание: „... Целта на социалдемократическата група тук е преди всичко да постави работата на принципиална почва, да посочи, с други думи, какво е положението на страната, коя е тенденцията, по която се движи икономическото и социалното развитие в нашата страна, и оттам да извадим всички онези необходими мерки, за да може да върви в пътя на прогреса и да не среща такива тежки пречки, каквито среща днес."

В най-тежкия период от живота на страната — периода на войните — Благоев остава верен както на своята класа и на съвестта си на интернационалист, така и на народа си. За този период разказват много от речите му в Народното събрание. Думите му са живи и актуални и днес: „Ние, както ви е известно, сме против войната, против всяка война на Балканския полуостров и в Европа. Ние като социалдемократи сме съгласни с пролетариата в целия свят и искаме мир в цяла Европа, мир на Балканския полуостров. Протестирайки сега против престъпната агитация за война, която водят буржоазните партии, ние протестираме против тези партии, които са врагове на националното обединение на балканските народи."

В изборите за Шестнадесето обикновено народно събрание през ноември 1913 г. за кандидатите за партията на тесните социалисти са подадени над 50 000 гласове и избрани 18 народни представители тесни социалисти. Това е показател за порасналото влияние на партията сред народа. Народното събрание се свиква едва на 19 декември на извънредна сесия, за да гласува разходите на правителството. Но тъй като народните представители от опозицията са мнозинство, те изразяват недоверие на назначеното от цар Фердинанд правителство и на 31 декември то бива разпуснато.

В Седемнадесето обикновено народно събрание — февруари 1914 г.,  Д. Благоев е отново народен представител. Чрез полицейски произвол и фалшификации правителството на Васил Радославов си осигурява мнозинство. Но независимо от това за партията на тесните социалисти гласуват над 50 000 души и са избрани 11 народни представители тесни социалисти начело с Димитър Благоев. Избрани са още: Георги Кирков, Васил Коларов, Христо Кабакчиев, Георги Димитров, Тодор Петров, Тодор Луканов, Камен Тошев, Коста Ципоранов, Георги Петров, Юрдан Юрданов.

Най-дълго просъществува Седемнадесето народно събрание — от 1914 до средата на 1919 г. Неговата дейност съвпада с годините на Първата световна империалистическа война и втората за българския народ национална катастрофа; годините на най-бурни събития и изменения в света, венец на които е Великата октомврийска социалистическа революция.

Парламентарната група на БРСДП (т.с.) развива извънредно богата и съдържателна от позициите на марксизма и пролетарския интернационализъм дейност в този период. През цялото време тя действа като единен колектив, здраво сплотен на принципна основа под ръководството на Димитър Благоев, който е неин председател, а секретар е Георги Димитров. Тя взема своевременно становища по всички въпроси. Нейните членове развиват голяма извънпарламентарна дейност.

Като народен представител Димитър Благоев развива оживена дейност против посегателствата на правителството върху конституцията и законите. Той критикува остро правителството на Радославов, че не е свикало Народното събрание на редовна сесия преди 15 март 1914 г., осъжда практиката, която съществува в продължение на 35 години за министър на войната да бъде  назначавано лице, което няма качества да бъде народен представител и това го прави неотговорен пред Народното събрание, а  отговорен само пред царя. Разобличава изборния терор на управляващата партия на Радославов. Когато е заплашено господството на буржоазията, тя твърде често прибягва до нарушаване на собствените си закони в борбата против работническата класа и трудещите се. Правителството следва да зачита законите на страната, „макар тези закони да не са пълни, макар те да не дават гаранция за работническата класа, но доколкото те дават гаранция за нейните правдини и интереси, ние сме длъжни най-енергично да се застъпим за тях".

В парламентарните речи на Благоев, издадени като брошури: „Балканската война и социалдемокрацията“ (1915 г.) „Социалдемокрацията против войната" (1917 г.), Благоев рязко и открито се обявява против антинародната политика на българската буржоазия, за прекратяване на войната и за една нова политика, която да изключи въоръжените конфликти като средство за разрешаване на международните въпроси.

По повод па внесеното от правителството предложение под напора на народните маси за назначаване на анкетна комисия, която да издири отговорните за първата национална катастрофа в резултат на войната в 1913 г., Д. Благоев предлага от името на партията на тесните социалисти да се анкетира цялата политика на правителството и династията през последните 25 г., която е националистическа политика и неизбежно води към катастрофа. Главни виновници той счита българската буржоазия и цар Фердинанд. „И като главнокомандующ, според мене, той е пак тъй също отговорен. Ако искаше да остане неотговорна личност според конституцията, той не трябваше да бъде главнокомандующ, защото главнокомандующият е, който трябва да отговаря за военните действия и събития."

Като представител на парламентарната група Д. Благоев пръв подписва позива на парламентарната група на БРСДП (т. с.) към работническата класа от 7 септември 1915 г., в който се протестира против готвещото се престъпление срещу върховните интереси и свободи на нацията, иска се свикване на Народното събрание, вдигане на военното положение, премахване на цензурата, отменяне забраната на събранията и всички ограничения на свободата. Като заявява, че нищо не дели балканските народи, че капиталистическите и династическите интереси на владеещите класи и династии ги хвърлят във взаимно изтребителни войни, позивът предупреждава, че „спасението на балканските и европейските народи от ужасите на бушуващата всесветовна война е в събарянето на капитализма и неговите спътници: милитаризма и империализма", което ще се постигне чрез непримирима класова борба на пролетариата от всички страни. За този позив парламентарната група бе дадена под съд, но делото отложено и до края на войната не бе разгледано.

Въпреки мъжествената борба на партията на тесните социалисти, въпреки волята на българския народ, Фердинанд и правителството на Радославов въвлякоха България в Първата световна воина на страната на Германия.

През време на войната партията на тесните социалисти и нейната парламентарна група останаха верни на пролетарския интернационализъм, на решенията на конгресите на Втория интернационал по въпроса за войната. Макар и да не се издигна до болшевишкото разбиране и отношение към Първата световна война — превръщане на империалистическата воина в гражданска и поражение на собственото правителство, партията на тесните социалисти през цялото време на войната се бори против участието на България в нея, разобличава нейния несправедлив и империалистически характер и плановете на империалистите по отношение на Балканите. Тя разобличава и поведението на широките социалисти, които както всички опортюнисти от Втория интернационал извършиха измяна и предателство и застанаха на страната на буржоазията по въпроса за войната.

В речите по приеманите годишни бюджети Д. Благоев се изказва твърдо против военните кредити, против гласуваните заеми за воденето на войната; за отмяна на военното положение и цензурата, за възстановяването правата и свободите на гражданите; против системата на косвените данъци, която засяга главно и преди всичко трудещите се, против спекулата и гешефтите, които вършат капиталистите и управляващите; за подпомагане семействата на мобилизираните. От името на парламентарната група на тесните социалисти той прочита декларации против войната и за обща отбрана на балканските народи, декларация против извънредния кредит от 500 милиона лева. Произнася реч против военния кредит от 350 милиона лева.

Трябва да се има предвид, че парламентарната група е в зависимост и се отчита пред Централния комитет на партията и пред нейните конгреси. Решенията на конгресите и на Централния комитет са задължителни за парламентарната група. Това положение, за разлика от повечето социалдемократически партии на Запад,  където парламентарните групи се поставяха над ръководствата на партиите, е близко до разбирането и практиката на Болшевишката партия и постановките на В. И. Ленин. Ще напомним, че в статията „Социализмът и войната“  В. И. Ленин, като се опира на парламентарната тактика на социлдемократическите партии от Втория интернационал и особено на отношението им към Първата световна война, пише, че има два вида парламентаристи — едни, които се поставят в служба на своите правителства и достигат до министерски кресла, а другите — „революционни марксисти“, „интернационалисти на дело", които скъсаха с шовинистите и използваха парламента, за да останат революционери докрай, да изпълнят своя дълг на социалисти и интернационалисти и при най-трудните обстоятелства". Към вторите той отнася и нашите „български другари".

От трибуната на Народното събрание Димитър Благоев приветства Великата октомврийска социалистическа революция и оповестените от нея лозунги. На 2 декември 1917 г. Д. Благоев, Г. Димитров, Хр. Кабакчиев говорят на 10-хиляден митинг на трудещите се от София, посветен на победата на Октомври. Благоев дава висока оценка на победата на руския пролетариат. На следващия ден той прочита от трибуната на Народното събрание резолюцията на митинга на трудова София               „… Българските работници и работнички считат — се казва в нея — делото на руския пролетариат за свое собствено дело и са готови да положат всички усилия за пълното му възтържествуване".

Той защитава тезата за мир без анексии, без обезщетения и за самоопределение на народите, за пълно демократизиране на нашия живот, за република, против монархията.

По въпроса за водените преговори в Брест-Литовск за мир, в които участва и българското правителство със свой представител,  Димитър Благоев предлага резолюция от името на парламентарната група на тесните социалисти правителството на Радославов да застане на позициите на Октомврийската революция по въпроса за мира — мир без анексии, без обезщетения, освобождаване на окупираните територии и самоопределение на народите, като главно условие за достигане на мир.

Участието на България в Първата световна воина доведе до втора национална катастрофа. На България бяха наложени тежки условия съгласно Ньойския мирен договор. Това беше несправедлив, насилнически мирен договор, продиктуван от победителите. Виновници бяха българската буржоазия, нейните политически партии и монархизма, както и империалистите и по-специално тези от Съглашението. Партията на тесните социалисти осъди Ньойския мирен договор и посочи виновниците за него. От името на парламентарната група на тесните социалисти  Благоев прави протест против насилническия мирен договор и съглашателския империализъм. Посочва, че съучастници и виновници за него са монархизмът и българската буржоазия в лицето на нейните политически партии, подчертава мъжествената борба на Комунистическата партия против войнствената и националистическата политика на буржоазията, нейното поведение през време на войната, поема защитата на Октомврийската революция и се обявява против изпращането на оръжие и муниции в помощ на контрареволюцията. Той нарича съветската република „лампа-дата" на света, на новия прогрес, на новите пътища към щастие на страдащите народи.

Димитър Благоев напомня, че дълг на световния пролетариат и на трудещите се класи от градове и села в нашата страна е да се сплотят и повдигнат своите революционни сили против господството на банкрутиралия и опозорен международен капитализъм и империализъм. Той разобличава и създаденото общество на народите като съюз на некоронованите крале на капитала, на империалистите,  на големите финансисти, финансови акционерни дружества и пр. „предприятия“, чието предназначение е не да поправя неправди и грешки,  а „да задържи това, което е спечелено, и това, което може да се спечели чрез лигата".

В годините на следвоенния революционен подем на масите буржоазията и нейните политически деятели, за да оправдаят предприетите мерки за насилие спрямо трудещите се, обвиниха Комунистическата партия, че се готви за революция. По този повод  Благоев казва, че революция не се обявява така, с определяне на дати, нито къде ще стане тя; революцията никой не може да я декретира... „Тя изпъква, тя изскача из условията, които я създават."

Отговаряйки на нападките на буржоазията, че комунистите искат с насилие да установят власт, Димитър Благоев казва, че режимът на българската буржоазия е насилнически, поддържан с 400 000 жертви, дадени през време на войните; с цензура, с военно положение, с драконовски наказателни закони в продължение на 40 години и обосновава необходимостта от насилие за нейното сваляне.

В условията на следвоенен революционен подем и в Българската комунистическа партия се появи „левичарство“, което В. И. Ленин характеризираше като „детска болест на комунизма". Една от неговите черти бе отричането на парламента и парламентаризма в класовата борба на пролетариата. Комунистическата партия на своя Първи конгрес през май 1919 г. осъди антипарламентаристите.  Тя взе участие в изборите за Народно събрание през август 1919 г. и за нея бяха подадени 184 616 гласа и избрани 50 народни представители комунисти. Така Комунистическата партия стана втората по брой на народните представители след  БЗНС.

В парламентарната дейност на Д. Благоев в отношението му с другите народни представители на партията се проявява забележителната и характерна за голям ръководител черта — да не излиза по всички, а понякога и по най-важни въпроси той, а да предоставя това и на други дейци на партията. Вярно е, че е съществувало разпределение по проблеми, по ресори на икономическа политика (бюджет, външна търговия, заеми), външна политика, военни въпроси, просвета, вътрешно министерство, правосъдие и пр., за което отделните народни представители са се готвели непрекъснато и проявявали голямо познаване, както и способности да полемизират. И Димитър Благоев се радва от душа, когато вижда да се изявяват и утвърждават, а заедно с това да утвърждават и авторитета на партията нейни дейци с произнесените от тях речи. С голяма любов и грижовност той препоръча на читателите на списание „Ново време“ издадените в отделни брошури речи на Георги Кирков, Васил Коларов, Христо Кабакчиев, произнесени в Народното събрание.

Като народен представител  Благоев със своята дейност и поведение е будил респект и сред представителите и на самите буржоазни и дребнобуржоазни партии със своята последователност, принципност и лични качества.

В последните години от живота си Димитър Благоев поради влошено здравословно състояние почти не участва в работата на Народното събрание. Но в парламентарната тактика на БКП (т. с.) особено във връзка с референдума през ноември 1922 г. за съдене виновниците за двете национални катастрофи в лицето на буржоазните политически партии и техните правителства, обединени в т. нар. „конституционен блок", той ясно и обосновано се изказва в полза на референдума и за единодействие с правителството на БЗНС начело с Александър Стамболийски. В Народното събрание становището на парламентарната група обосновано се изнася от Васил Коларов. Но Димитър Благоев в забележителната статия „Българската комунистическа партия и конституционният блок“ призовава членовете на партията и нейните съмишленици да гласуват за осъждането на блоковските котерии.

Димитър Благоев е народен представител и в Двадесет и второто обикновено народно събрание, избрано през април 1923 г. То е свикано на първа извънредна сесия на 25 май. След като прочита тронното слово, Александър Стамболийски поканва най-стария народен представител да председателства първото заседание, докато се избере председател. Оказва се, че най-старият народен представител е  Благоев, но поради заболяване той отсъства.

В качеството си на народен представител Д. Благоев произнася редица речи на събрания и митинги на работници заедно с други народни представители на партията. Те се превръщат в своего рода отчети пред работническата класа, избирателите, трудещите се, в разговор по основни въпроси на развитието на България. Също така в редица статии на страниците на партийния печат той разглежда важни въпроси, обсъждани в Народното събрание, отношението на различни политически партии и най-вече на парламентарната група на партията.

 

Парламентарната дейност на Димитър Благоев вътре в Народното събрание и извън него е важна и неразделна част от неговия изключително богат и съдържателен живот, на неговите черти като пролетарски вожд, която дейност допълва портрета му като пръв и най-виден революционен марксист на Балканите в края па XIX век и първата четвърт на XX век.

 

 

Автор: проф. Въло Иванов

Източник: списание „Партиен живот“, бр. 9, юни 1981 г.

 

 

 

 

ДИМИТЪР БЛАГОЕВ ЗА ИДЕЙНИТЕ И ОРГАНИЗАЦИОННИТЕ ПРИНЦИПИ НА ПАРТИЯТА

Димитър Благоев е свързан с всички по-големи събития в националната ни история от края на XIX и първите две десетилетия на XX век. Но неговата най-голяма заслуга пред българската работническа класа, пред българския народ е, че той създаде, запази и разви партията на тесните социалисти като революционна марксистка партия на българския пролетариат в онова време, когато работническата класа у нас правеше  едва първите си стъпки. С неговото дело е свързано и началото на превъоръжаването на нашата партия с идейните, организационните, тактическите оръжия на ленинизма и превръщането й в Комунистическа партия.

Усвоил основите на марксизма, Д. Благоев пръв у нас прозря историческата мисия на работническата класа като гробокопач на капитализма и строител на новото безкласово общество. Разкри обективно прогресивните тенденции в икономическото развитие на България и преобразуващата роля на работническата класа. В програмната статия на вестник „Работник“ от 1 ноември 1892 г. той писа: „Българската работническа класа от година на година се уголемява. Колкото повече се развива капиталистическото производство, толкова по-лошо ще става положението й, защото капиталистическото производство може да вирее, когато има работници, които да експлоатира. Интересите на капиталистите и работниците са право противоположни. Додето работниците не съзнаят своето положение и великата си задача като класа, дотогава те от никоя партия не могат да очакват освобождение от икономическото си робство. Освобождението на работниците е дело на самите работници.“

„Но за да се яви нашата работна класа — казва Благоев — като освободителна сила, трябва да съзнава своето голямо значение в бъдещата история на нашия народ, трябва да знае, че в социалистическата наредба е спасението на работниците, на человечеството от сегашните злини; най-сетне работниците трябва да са съединени в една социалистическа партия, която да поведе всички сиромаси в борбата за освобождението на целия народ и за сбъдването на социализма.“

На тази борба Димитър Благоев отдава целия си живот.

 

                                         *           *          *

 

В резултат на устната и печатната пропаганда на марксизма, която поведоха Д. Благоев и неговите съратници социалисти, се постави началото на социалистическото движение в България.

Благоев обоснова идейните основи на партията. И днес, когато си спомняме за голямото наследство, което той ни остави, не можем като български комунисти да не се гордеем и да не отнесем към него възторжените му думи, изречени през 1891 година: „Нека бъде благословен часът, в който нашите социалисти са почнали съзнателно да работят за разпространението идеите на научния социализъм у нас. Науката и естествените закони на историческото развитие са нашите верни и непобедими съюзници. Те са нашата сила, в тях е изворът на нашата вяра и енергия.“

Още през 1891 г. той развенчава буржоазните идеолози от вестниците „Свобода“ и „Балканска зора“.  Спорейки с тях, в сп. „Ден“ Благоев доказва, че те грешат или нарочно крият истината в две посоки — социализмът като идеология и социализмът като обществен строй. Никой от социалистите не твърди, че социализмът като обществен строй ще възтържествува още утре, защото те много добре разбират, че за това са необходими определени обективни условия, а не само човешка деятелност. Що се отнася обаче до социализма като учение, работата стои по другояче: „Социализмът е едно учение, което разкрива законите на историческия прогрес на человечеството“  и поради това не може да няма почва и в България, както и в другите напреднали страни.

Д. Благоев вярва, че работническата класа може да изпълни своята историческа мисия, като придобие необходимото за това класово съзнание. А такова може да й даде само нейната политическа организация. Възприел идеите на Маркс и Енгелс, той разяснява, че теоретичен израз на класовата борба на пролетариата е научният комунизъм. Целта на борбата на пролетариата е завладяването на политическата власт. Но всяка класа може да си постави такава задача, когато „израсне и познае себе си“.

В навечерието на Бузлуджанския конгрес Благоев така определи задачите и същността на бъдещата партия: „Практическата деятелност на нашите социалисти засега не може да бъде друга освен агитационна, сиреч разпространение идеите на научния социализъм и..... организационна, сиреч обединение под социалистическото знаме на всички работници у нас, свързани с една социалистическа програма, основана на принципите на научния социализъм.“ Вникнем ли внимателно в тези мисли, ще открием две различни и същевременно взаимно свързани положения. От една страна, се говори за  агитационна деятелност, а от друга — за организационна. Когато говори за първата, Благоев разбира, че тя може да се развива не само сред пролетариата, но и сред „кандидатите за пролетарии“ — селяни, занаятчии, дребни търговци, — тъй като тяхното спасение, както и спасението на цялото общество, е в социализма. Когато обаче говори за организационната деятелност, той разбира преди всичко работническата класа.

Друг съществен и принципен въпрос, който Благоев решава преди свикването на Учредителния конгрес, е за основното средство, чрез което може да се осъществи социалистическият идеал. Като се опира на основното марксистко положение, че всяка класова борба е борба политическа, че в крайна сметка борбата между класите се води от политическите партии, той подчертава, че ако социалистите искат сериозно да воюват, да влияят на обществения прогрес, те трябва да се откажат от общите фрази за „хуманност" и „справедливост", от „утопическите и неопределени стремления и да стъпят върху почвата на класовата борба", защото само тази борба може да възпитава работниците политически, да развива у тях класово съзнание. „Прочее — казва Благоев, — за да се тури „социалистическото движение" у нас на здрава почва, необходимо е да се придържаме строго о принципите на научния социализъм. Само научният социализъм може да даде нужната сила и интензивност на „социалистическото движение" у нас."

На 2 август 1891 г. на връх Бузлуджа социалистическото движение в България се оформи политически и организационно като революционна марксистка партия на българския пролетариат. „Сбирката на Бузлуджа — обяви Благоев — може да се нарече Първи учредителен социалистически конгрес, който даде първата конституция, първия организационен устав на българското социалистическо движение и определи характера и задачите му."  На легендарния старопланински връх бе създадена най-революционната партия на най-революционната класа в многовековната история на нашата страна — пролетариата. Тя трябваше да изиграе и действително изигра решаваща роля в съдбините на нашия народ. Още в зората на своето раждане, на Бузлуджанския конгрес тя си постави задачата „да освободи нашето общество от съвременното робство и да осъществи социалистическите наредби у нас“. Бузлуджанският конгрес направи първата стъпка за съединяване на социализма с работническото движение. Той възприе идеите на К. Маркс и Ф. Енгелс като ръководно начало на социалистическото движение и на подготовката на бъдещата социалистическа революция в България.

След създаването на партията Благоев продължава тухла по тухла да гради нейните идеологически, тактически и организационни принципи.

Убеден в революционните възможности на работническата класа, в обречеността на капитализма, той разбира, че социализмът може да победи не в резултат на стихийното действие на обективните обществени закони, а на съзнателната дейност на пролетариата. Тази увереност се корени в разбирането, че научният социализъм представлява „философско изражение" на класовите цели, интереси и стремежи на пролетариата. Именно това схващане на същността на пролетарското учение му дава основание да твърди, че социалдемократическото движение в България може да се постави на здрави основи само ако се придържа към принципите на марксизма.

Благоев решително отхвърля и последователно се бори против „опашкарската теория" на българските опортюнисти — общоделците, които отричаха ролята на теоретическата работа на партията, нейната идеологическа борба като една от главните форми на класова борба, отричаха ролята и значението на социалистическата съзнателност и се обявиха против усвояването и приемането на марксизма като задължително условие за членство в партията. Като подлага на остра критика възгледите на общоделеца Димитър  Димитров, че работниците били „социалисти по инстинкт", които усвоявали социализма „по емпиричен път... от въздуха", Благоев заявява: „По същността си работническата социалдемократическа партия е пролетарска революционна партия. Това ще рече, че тя, от една страна, се съставлява от съзнателни наемни работници, от съзнателни пролетарии и изобщо от членове, които са проникнати от разбирането и тактиката на партията; от друга страна, това ще рече, че в основата й лежи научният социализъм…. защото научният, или Марксовият социализъм по същността си е революционен социализъм."

Когато в началото на 1902 г. борбата срещу опортюнистите се изостри, Благоев с още по-голяма настойчивост постави въпроса за марксическата подготовка на партийните членове. Той нарича абсурдна мисълта на общоделците, че в партията могат да членуват и лица, които не познават и не признават научния социализъм. Ако в нея има такива членове, рано или късно тя ще се изроди или ще се разцепи.

Привърженик на революционната класова борба, Благоев бе убеден, че пролетариатът може да изпълни своята историческа мисия, само ако води тази борба в трите й направления: политическа, икономическа и теоретическа. Трябва веднага да подчертаем, че Благоев напълно споделя Лениновата идея за работническата класа, която може да се издигне до общността на своите класови интереси, цели и задачи, само когато си изработи социалистическо съзнание. Опирайки се на труда на Ленин „Какво да се прави?“, Благоев стигна до убеждението, че това съзнание може да бъде внесено отвън, от Комунистическата партия. Подготовката на убедени социалисти, внасяне на класово съзнание в работническата класа, популяризиране на нейната крайна цел — ето в какво Благоев вижда най-важната задача на партията в оня период.

Българските марксисти начело с Благоев бяха дълбоко убедени, че силата на партията се състои не в това, че тя представлява „голяма войска“, а в марксистката зрелост на нейните членове. Не броят и количеството на партийните членове придават необходимата сила на партията, а наличието на здраво марксистко ядро, което може да асимилира, да претопи в себе си, в своите идеи постоянно прииждащите в редовете на партията нови попълнения.

Цялата дейност на Благоев за възприемане на марксизма като идейно оръжие на партията е блестящо потвърждение на класическото положение, че идеите стават материална сила, когато завладеят масите, че без революционна теория няма и не може да има революционна практика.

 

                                                 *          *           *

 

Още в своята първа програма, приета на Бузлуджанския конгрес, нашата партия заяви високо и гордо, че тя е партия на работническата класа. Димитър Благоев, отдавайки без остатък цялата си огромна енергия, всички свои блестящи способности в борбата против различните опортюнистически течения в партията, защити марксистките организационни принципи и по свой собствен път стигна до разбирането на Ленин по основните въпроси на партийното строителство. В статията „Българската социалдемократическа партия“ намираме следното определение: „Българската социалдемократическа партия съставлява отделно и независимо нещо от работническите дружества и съюзи... Като се състои от най-съзнателните работнически сили у нас, Българската социалдемократическа партия е авангардията на работническото движение, е организираната военна сила на работническата класа.“ А в статията „Ръководните начала на социалдемократическите партии и съюзи", която е логическо продължение на първата, четем: „Социалдемократическите съюзи са съюзи от работнически дружини, групи и дружества социалистически, които са най-съзнателни и съставляват „предните решителни редове“ на работническата класа. Социалдемократическите партии са авангардът на работническото движение, чиято цел е да погълнат последното, сиреч да обърнат работническото движение в социалистическо или да го привлекат към своята програма и тактика — да насочат неговата борба към завоюването политическата сила, без което социализмът, а следователно и освобождението на работническата класа е невъзможно."

Убеждението на Благоев, че партията е част от класата, и то нейната най-съзнателна част, е твърдо и непоколебимо. На едно място той я нарича „ядро" на работническата класа, на друго — „на най-деятелните и съзнателни привърженици“ на работническата класа, на трето, че партията се състои от „най-съзнателната и най-образованата част от работното население“. В периода на борбата срещу общоделството, когато въпросът за характера и същността на партията придобива особено значение, той нарича партията „предния отряд на работническата класа, съзнателната, организираната и бореща се сила“.

Посочените мисли красноречиво разкриват марксистките разбирания на Благоев и борбата му за защита на организационните принципи на партията. За него партията е част от работническата класа, която в своето политическо развитие стои по-високо от класата, защото разбира и възприема идеите на социализма, т. е. има класово съзнание. Макар и част от класата, партията, за разлика от другите организации на пролетариата, защитава общите интереси на класата. Тя е организираната част на класосъзнателния и борещ се пролетариат, авангардът, „организираната военна сила“, бойният щаб на класата, който ръководи нейните борби за по-добри условия на живот, насочва движението й към крайната цел — завладяването на политическата власт. Именно това положение я поставя в ролята на челен борец, на ръководител на класата и нейното движение. Такава задача той не поставя пред никоя друга работническа организация.

Следователно Благоев разглежда партията не като обикновено обединение на работническата класа, не като равностойна на другите нейни отряди, а като висша форма на пролетарска организация, която стои по-високо от всички останали работнически дружества и съюзи. Благоев не употребява термина „висша форма на организация“, с който си служи Ленин. Когато определя мястото на партията в работническото движение, Благоев употребява думата „авангард“, изрази като „преден отряд“, „военна сила“, „бойно тяло“, които са близки до „висша форма“. Този негов възглед за партията като висша форма на пролетарска организация в работническото движение намира най-добро потвърждение в отношението му към синдикатите и другите организации на пролетариата. Благоев не смесва партията с класата. Той не разглежда партийните организации като равностойни на синдикатите. Партийните организации стоят качествено по-високо. В тях членуват най-съзнателните и най-убедените борци за пролетарското дело. От друга страна, останалите работнически организации разглежда като лостове, трансмисии, звена, чрез които партията организира, ръководи, просвещава и направлява класата.

Благоев гледа на партията като висша форма и когато определя нейното място в стачното движение. Създадената от него партия непрекъснато учеше работническата класа как да организира борбите за защита на икономическите и политическите си интереси, предпазваше работническото движение от авантюри и увлечения и ръководеше почти всички организирани стачки на работниците.

В нашата историко-партийна литература ще се намерят автори, които ще оспорят този извод, защото в практиката на тесните социалисти, а следователно и на Благоев има грешки и слабости, които ги отдалечават от ленинските разбирания по този въпрос. Това се отнася например до големите изисквания, които те предявяваха към членството в синдикатите, до ръководството на класовата борба не само на пролетариата, но и на останалите експлоатирани от капитализма слоеве, производствения принцип в организационното изграждане на партията и други. Обаче трябва да правим разлика между грешки от теоретично естество и грешки в прилагането на една вярна по същество концепция. Тесните социалисти правилно разбираха партията като авангард, като висша форма на пролетарска организация, но допускаха грешки в практическата реализация на тази концепция.

Димитър Благоев заедно с Гаврил Георгиев бяха първите, които разработиха въпросите за съзнателно регулиране социалния състав на партията, за членството в нея, за правата и задълженията на партийните членове, за тяхната идейно-теоретическа подготовка. Според тях социалната среда, из която партията трябва да избира своите членове, да работи за разпространяването на социализма, са „работниците и кандидатите за работници, каквито са занаятчиите, земеделците, дребните търговци и образованите хора, които могат да разумяват вървежа на историческото развитие". Идеята, че партията трябва да набира свои членове не само от средата на работническата класа, но и от другите социални среди се обуславя от марксистките им възгледи, че те са потенциални, утрешни пролетарии.

Ленин посочи, че партията е не само преден и съзнателен отряд на работническата класа, висша форма на класова организация, но същевременно тя е и организиран отряд, несъвместим със съществуването на фракции и групировки. В борбата срещу дребнобуржоазните политикани — общоделците, Благоев стои твърдо на този принцип: в партията не могат да се търпят фракции и групировки, които разгарят фракционна борба и рушат нейното единство. Като Ленин той е непримирим враг на опортюнизма във всичките му идеологически нюанси и водеше неотстъпно борба за чистотата на партийните редове, за чистотата на марксистката теория, за пролетарски характер на партията. Димитър Благоев и Гаврил Георгиев първи в партията поставиха въпроса, че ако критиката и уяснението се окажат недостатъчни да обезвредят общоделския опортюнизъм, разцеплението ще остане единственото средство за запазване нейния пролетарски характер. Книгата на Ленин „Какво да се прави?", която проникна в България в края на 1902 г., затвърди това убеждение. В хода на очистването на партията от дребнобуржоазния социализъм Благоев писа: „Принципиалните разногласия в една социалистическа партия... не само не я правят силна, а напротив, я правят вътрешно немощна, слаба, неспособна за действителна работа, без действително значение в живота. Разните течения в такава партия парализират нейната деятелност, нея самата и рано или късно такава партия окончателно ще се изроди. В такъв случай тя може да спаси себе си, да издигне значението на своите принципи и "значението на своята сила само чрез ампутация, чрез отсичане гнилите части от своя организъм. Другояче казано, в такъв случай единствен изход за такава партия е очистването й от ония елементи, които пречат на правилното й развитие в духа на социалистическите принципи.“

Това изказване на Благоев убедително разкрива една от най-характерните черти на нашата партия — да не допуска съществуване на антипартийни, антимарксистки, антипролетарски течения, групи, фракции. Това бе най-съществената черта и на Болшевишката партия, поради което родствеността на тесносоциалистическата партия с нея беше най-голяма именно в този пункт.

 

                                     *            *             *

 

Отстоявайки партията като преден и организиран отряд на работническата класа, Благоев даде голям принос за осветляването принципа на демократическия централизъм като основен организационен принцип в изграждането на революционната марксистка партия на българския пролетариат. Социалдемократическият централизъм, който той издигаше като основен организационен принцип на БРСДП, имаше твърде общи и близки черти с Лениновия демократически централизъм.

Важно място в борбата за централизъм в партията Благоев отделяше на въпроса за партийния печат, който  всъщност се отнася до характера, организацията и тактиката на партията.

Широките социалисти защитаваха становището за свобода на местния печат, неконтролиран от партията. Според Янко Сакъзов и Никола Габровски всеки местен комитет може да издава вестник или списание, щом за това има материални и литературни възможности. Благоев стои неотстъпно на принципа: здраво централистично ръководство на партийния печат, на цялата политическа и пропагандна дейност на партията. Той е решително против опитите на широките социалисти да оставят партийния печат като „лично дело" в ръцете на отделни издатели и редактори. По-късно, през 1905 г., когато анархо-либералите се обявиха против някаква мнима „диктатура" в партията и искаха „свобода на печата", Благоев с още по-голяма настойчивост поведе борбата за централизация на партийния печат. По негово предложение XII конгрес на партията на тесните социалисти (1905 г.) прие решение, според което членовете на партията не могат да издават вестници или списания без разрешение от Централния комитет на партията.

Демократическият централизъм намира конкретно проявление в единомислието, единодействието и дисциплината в партията. В своята брошура „Тревога за призраци" Янко Сакъзов гневно се бунтува против единството в партията. „Ограничение на мисълта — ето ви пълно единомислие, ограничение на деятелността — ето ви пълно единодействие" — патетично се провиква той. Стремежът към единомислие и единодействие според него може да  „ни дръпне към лишените от мисъл калугерски килии и да ни осъди на бездеятелно самозагубване". На тази опортюнистическа  демагогия Благоев даде своевременно отговор. В статията „Призраци или действителност", публикувана в сп. „Ново време", той със силата на марксическото учение разобличи опитите на сакъзовци да рушат дисциплината и единството на партията. Тези бръщолевения на Сакъзов, доказа Благоев, не са нищо друго освен бунт срещу нейното единство, което води до „пълно отстъпление от социализма, от партийните позиции и тактика към явна измяна на партията и работническата класа". Много остроумно той посочи, че тези писания на Сакъзов не са негови оригинални мисли, че той ги е взел от „великото и премъдро" съчинение на своя интимен, таен и любим учител Едуард Бернщайн.

В книгата си „Крачка напред, две крачки назад“ Ленин подчертава, че партията не може да бъде челен, организиран и съзнателен отряд, да завоюва доверието на масите и да упражнява трайно влияние върху тях, ако в нея не съществува единство на волята, единство на мислите, единство на действията, споени със съзнателна и желязна дисциплина.

Благоев в статията си „Организация на партията" споделя тези разбирания. Той изрично подчертава, че без единомислие и без единодействие, без доброволно и в същото време безусловно спазване Програмата и Устава на партията не е възможно да се изгради монолитна партия. В дисциплината Благоев виждаше „цимент“, който споява единомислието на партийните членове. Затова, когато се нарушава дисциплината в партията, неизбежно се стига до нарушаване на нейното единство. „И тъй — пише той — принципите, върху които се гради организацията на социалдемократическата партия, са: единомислие, единодействие, дисциплина, с една дума — централизъм. Без централизъм социалдемократическата партия не може да добива сили и влияние. Централизмът на социалдемократическата партия е строго планомерната идейност и строга дисциплина при нейното реализиране."

Тази постановка за идейната и организационната монолитност на партията е онзи момент от развитието на Благоев като строител на революционно-марксистка партия на работническата класа в България, която го доближава до висотата на ленинското разбиране. „Единството на пролетариата е най-голямото негово оръжие в борбата за социалистическата революция — заявява Ленин. — От тази безспорна истина също толкова безспорно произтича, че когато към пролетарската партия се прилепят значителен брой дребнобуржоазни елементи, способни да пречат на борбата за социалистическа революция, единството с такива елементи е вредно и пагубно за делото па пролетариата."

Централизмът е само едната страна на демократическия централизъм, другата негова страна е демократизмът, вътрешнопартийната демокрация.

Още от първите стъпки на партията Благоев водеше борба за вътрешнопартийна демокрация, за правилно провеждане принципите на изборност, за колективно обсъждане на вътрешнопартийните въпроси, за свобода на критиката и за самокритика.

Опортюнистите в партията нарушаваха този принцип. Под знамето на демократизъм те опорочаваха партийната демокрация, като се мъчеха на конгресите да съберат свои привърженици и съмишленици, които не изразяваха волята на членската маса и не бяха редовно избрани  делегати. Революционните марксисти начело с Благоев  водеха борба против тази фалшива демократичност, за  издигане  идейно-политическото равнище на партийните кадри, за да могат те правилно да изразяват своята воля при избирането на делегати и пълномощници. По такъв законен и демократичен път били избрани делегатите на IV конгрес на партията (1897 г.). „Това — пише Благоев в „Принос към историята на социализма в България" — беше началото на действителен демократизъм в партията, който имаше за резултат редица правилни решения, взети на конгреса."  Този факт показва, че разширяването на вътрешнопартийната демокрация върху основата на революционния социализъм води и не може да не води до укрепването на единството и централизма в партията.

Благоев даде правилна постановка и на въпроса за разискванията в партията, за критиката и самокритиката. От разискванията и „стремленията всестранно да се решават дадени въпроси" на почвата на партийната дисциплина „нищо опасно и вредно за партията не може да има ... Идейното търкане и сблъскване става опасно за партията само тогава, когато то или се превръща в разногласие по основните партийни принципи, или когато излиза вън от рамките на общия партиен интерес и на партийната дисциплина, като се преобръща в лични омрази".

В тясна връзка с разбирането на същността на принципа на демократическия централизъм Димитър Благоев неизменно внушава, че партийният член трябва да подчини изцяло личния си живот, личните си интереси и личната си воля на интересите и волята на партията. Той възпитаваше у партийните членове скромност в личния и обществения им живот и безпощадно бичуваше всякакви прояви на нескромност, славолюбие и надменност. Във всичко това е изразена най-ярко чистотата на комунистическия идеал, който прави партийния член пример за подражание.

 

                                                  *           *            *

 

Разработените от Благоев идейни и организационни принципи на партията станаха непоклатима основа, върху която се изграждаше партията на тесните социалисти след разцеплението през 1903 г. Революционните й добродетели, нейните марксистки организационни принципи, допълнени и разширени с ленинските идейни и организационни принципи, са наше голямо партийно богатство, което Българската комунистическа партия след Великата октомврийска социалистическа революция не само запази, но в съвременните условия разви на по-високо стъпало.

 

 

Автор: Вълчо  Дуков – кандидат на историческите науки

Източник: списание „Партиен живот“,  юни, 1981 г.