ДИМИТЪР БЛАГОЕВ ЗА ИДЕЙНИТЕ И ОРГАНИЗАЦИОННИТЕ ПРИНЦИПИ НА ПАРТИЯТА

Димитър Благоев е свързан с всички по-големи събития в националната ни история от края на XIX и първите две десетилетия на XX век. Но неговата най-голяма заслуга пред българската работническа класа, пред българския народ е, че той създаде, запази и разви партията на тесните социалисти като революционна марксистка партия на българския пролетариат в онова време, когато работническата класа у нас правеше  едва първите си стъпки. С неговото дело е свързано и началото на превъоръжаването на нашата партия с идейните, организационните, тактическите оръжия на ленинизма и превръщането й в Комунистическа партия.

Усвоил основите на марксизма, Д. Благоев пръв у нас прозря историческата мисия на работническата класа като гробокопач на капитализма и строител на новото безкласово общество. Разкри обективно прогресивните тенденции в икономическото развитие на България и преобразуващата роля на работническата класа. В програмната статия на вестник „Работник“ от 1 ноември 1892 г. той писа: „Българската работническа класа от година на година се уголемява. Колкото повече се развива капиталистическото производство, толкова по-лошо ще става положението й, защото капиталистическото производство може да вирее, когато има работници, които да експлоатира. Интересите на капиталистите и работниците са право противоположни. Додето работниците не съзнаят своето положение и великата си задача като класа, дотогава те от никоя партия не могат да очакват освобождение от икономическото си робство. Освобождението на работниците е дело на самите работници.“

„Но за да се яви нашата работна класа — казва Благоев — като освободителна сила, трябва да съзнава своето голямо значение в бъдещата история на нашия народ, трябва да знае, че в социалистическата наредба е спасението на работниците, на человечеството от сегашните злини; най-сетне работниците трябва да са съединени в една социалистическа партия, която да поведе всички сиромаси в борбата за освобождението на целия народ и за сбъдването на социализма.“

На тази борба Димитър Благоев отдава целия си живот.

 

                                         *           *          *

 

В резултат на устната и печатната пропаганда на марксизма, която поведоха Д. Благоев и неговите съратници социалисти, се постави началото на социалистическото движение в България.

Благоев обоснова идейните основи на партията. И днес, когато си спомняме за голямото наследство, което той ни остави, не можем като български комунисти да не се гордеем и да не отнесем към него възторжените му думи, изречени през 1891 година: „Нека бъде благословен часът, в който нашите социалисти са почнали съзнателно да работят за разпространението идеите на научния социализъм у нас. Науката и естествените закони на историческото развитие са нашите верни и непобедими съюзници. Те са нашата сила, в тях е изворът на нашата вяра и енергия.“

Още през 1891 г. той развенчава буржоазните идеолози от вестниците „Свобода“ и „Балканска зора“.  Спорейки с тях, в сп. „Ден“ Благоев доказва, че те грешат или нарочно крият истината в две посоки — социализмът като идеология и социализмът като обществен строй. Никой от социалистите не твърди, че социализмът като обществен строй ще възтържествува още утре, защото те много добре разбират, че за това са необходими определени обективни условия, а не само човешка деятелност. Що се отнася обаче до социализма като учение, работата стои по другояче: „Социализмът е едно учение, което разкрива законите на историческия прогрес на человечеството“  и поради това не може да няма почва и в България, както и в другите напреднали страни.

Д. Благоев вярва, че работническата класа може да изпълни своята историческа мисия, като придобие необходимото за това класово съзнание. А такова може да й даде само нейната политическа организация. Възприел идеите на Маркс и Енгелс, той разяснява, че теоретичен израз на класовата борба на пролетариата е научният комунизъм. Целта на борбата на пролетариата е завладяването на политическата власт. Но всяка класа може да си постави такава задача, когато „израсне и познае себе си“.

В навечерието на Бузлуджанския конгрес Благоев така определи задачите и същността на бъдещата партия: „Практическата деятелност на нашите социалисти засега не може да бъде друга освен агитационна, сиреч разпространение идеите на научния социализъм и..... организационна, сиреч обединение под социалистическото знаме на всички работници у нас, свързани с една социалистическа програма, основана на принципите на научния социализъм.“ Вникнем ли внимателно в тези мисли, ще открием две различни и същевременно взаимно свързани положения. От една страна, се говори за  агитационна деятелност, а от друга — за организационна. Когато говори за първата, Благоев разбира, че тя може да се развива не само сред пролетариата, но и сред „кандидатите за пролетарии“ — селяни, занаятчии, дребни търговци, — тъй като тяхното спасение, както и спасението на цялото общество, е в социализма. Когато обаче говори за организационната деятелност, той разбира преди всичко работническата класа.

Друг съществен и принципен въпрос, който Благоев решава преди свикването на Учредителния конгрес, е за основното средство, чрез което може да се осъществи социалистическият идеал. Като се опира на основното марксистко положение, че всяка класова борба е борба политическа, че в крайна сметка борбата между класите се води от политическите партии, той подчертава, че ако социалистите искат сериозно да воюват, да влияят на обществения прогрес, те трябва да се откажат от общите фрази за „хуманност" и „справедливост", от „утопическите и неопределени стремления и да стъпят върху почвата на класовата борба", защото само тази борба може да възпитава работниците политически, да развива у тях класово съзнание. „Прочее — казва Благоев, — за да се тури „социалистическото движение" у нас на здрава почва, необходимо е да се придържаме строго о принципите на научния социализъм. Само научният социализъм може да даде нужната сила и интензивност на „социалистическото движение" у нас."

На 2 август 1891 г. на връх Бузлуджа социалистическото движение в България се оформи политически и организационно като революционна марксистка партия на българския пролетариат. „Сбирката на Бузлуджа — обяви Благоев — може да се нарече Първи учредителен социалистически конгрес, който даде първата конституция, първия организационен устав на българското социалистическо движение и определи характера и задачите му."  На легендарния старопланински връх бе създадена най-революционната партия на най-революционната класа в многовековната история на нашата страна — пролетариата. Тя трябваше да изиграе и действително изигра решаваща роля в съдбините на нашия народ. Още в зората на своето раждане, на Бузлуджанския конгрес тя си постави задачата „да освободи нашето общество от съвременното робство и да осъществи социалистическите наредби у нас“. Бузлуджанският конгрес направи първата стъпка за съединяване на социализма с работническото движение. Той възприе идеите на К. Маркс и Ф. Енгелс като ръководно начало на социалистическото движение и на подготовката на бъдещата социалистическа революция в България.

След създаването на партията Благоев продължава тухла по тухла да гради нейните идеологически, тактически и организационни принципи.

Убеден в революционните възможности на работническата класа, в обречеността на капитализма, той разбира, че социализмът може да победи не в резултат на стихийното действие на обективните обществени закони, а на съзнателната дейност на пролетариата. Тази увереност се корени в разбирането, че научният социализъм представлява „философско изражение" на класовите цели, интереси и стремежи на пролетариата. Именно това схващане на същността на пролетарското учение му дава основание да твърди, че социалдемократическото движение в България може да се постави на здрави основи само ако се придържа към принципите на марксизма.

Благоев решително отхвърля и последователно се бори против „опашкарската теория" на българските опортюнисти — общоделците, които отричаха ролята на теоретическата работа на партията, нейната идеологическа борба като една от главните форми на класова борба, отричаха ролята и значението на социалистическата съзнателност и се обявиха против усвояването и приемането на марксизма като задължително условие за членство в партията. Като подлага на остра критика възгледите на общоделеца Димитър  Димитров, че работниците били „социалисти по инстинкт", които усвоявали социализма „по емпиричен път... от въздуха", Благоев заявява: „По същността си работническата социалдемократическа партия е пролетарска революционна партия. Това ще рече, че тя, от една страна, се съставлява от съзнателни наемни работници, от съзнателни пролетарии и изобщо от членове, които са проникнати от разбирането и тактиката на партията; от друга страна, това ще рече, че в основата й лежи научният социализъм…. защото научният, или Марксовият социализъм по същността си е революционен социализъм."

Когато в началото на 1902 г. борбата срещу опортюнистите се изостри, Благоев с още по-голяма настойчивост постави въпроса за марксическата подготовка на партийните членове. Той нарича абсурдна мисълта на общоделците, че в партията могат да членуват и лица, които не познават и не признават научния социализъм. Ако в нея има такива членове, рано или късно тя ще се изроди или ще се разцепи.

Привърженик на революционната класова борба, Благоев бе убеден, че пролетариатът може да изпълни своята историческа мисия, само ако води тази борба в трите й направления: политическа, икономическа и теоретическа. Трябва веднага да подчертаем, че Благоев напълно споделя Лениновата идея за работническата класа, която може да се издигне до общността на своите класови интереси, цели и задачи, само когато си изработи социалистическо съзнание. Опирайки се на труда на Ленин „Какво да се прави?“, Благоев стигна до убеждението, че това съзнание може да бъде внесено отвън, от Комунистическата партия. Подготовката на убедени социалисти, внасяне на класово съзнание в работническата класа, популяризиране на нейната крайна цел — ето в какво Благоев вижда най-важната задача на партията в оня период.

Българските марксисти начело с Благоев бяха дълбоко убедени, че силата на партията се състои не в това, че тя представлява „голяма войска“, а в марксистката зрелост на нейните членове. Не броят и количеството на партийните членове придават необходимата сила на партията, а наличието на здраво марксистко ядро, което може да асимилира, да претопи в себе си, в своите идеи постоянно прииждащите в редовете на партията нови попълнения.

Цялата дейност на Благоев за възприемане на марксизма като идейно оръжие на партията е блестящо потвърждение на класическото положение, че идеите стават материална сила, когато завладеят масите, че без революционна теория няма и не може да има революционна практика.

 

                                                 *          *           *

 

Още в своята първа програма, приета на Бузлуджанския конгрес, нашата партия заяви високо и гордо, че тя е партия на работническата класа. Димитър Благоев, отдавайки без остатък цялата си огромна енергия, всички свои блестящи способности в борбата против различните опортюнистически течения в партията, защити марксистките организационни принципи и по свой собствен път стигна до разбирането на Ленин по основните въпроси на партийното строителство. В статията „Българската социалдемократическа партия“ намираме следното определение: „Българската социалдемократическа партия съставлява отделно и независимо нещо от работническите дружества и съюзи... Като се състои от най-съзнателните работнически сили у нас, Българската социалдемократическа партия е авангардията на работническото движение, е организираната военна сила на работническата класа.“ А в статията „Ръководните начала на социалдемократическите партии и съюзи", която е логическо продължение на първата, четем: „Социалдемократическите съюзи са съюзи от работнически дружини, групи и дружества социалистически, които са най-съзнателни и съставляват „предните решителни редове“ на работническата класа. Социалдемократическите партии са авангардът на работническото движение, чиято цел е да погълнат последното, сиреч да обърнат работническото движение в социалистическо или да го привлекат към своята програма и тактика — да насочат неговата борба към завоюването политическата сила, без което социализмът, а следователно и освобождението на работническата класа е невъзможно."

Убеждението на Благоев, че партията е част от класата, и то нейната най-съзнателна част, е твърдо и непоколебимо. На едно място той я нарича „ядро" на работническата класа, на друго — „на най-деятелните и съзнателни привърженици“ на работническата класа, на трето, че партията се състои от „най-съзнателната и най-образованата част от работното население“. В периода на борбата срещу общоделството, когато въпросът за характера и същността на партията придобива особено значение, той нарича партията „предния отряд на работническата класа, съзнателната, организираната и бореща се сила“.

Посочените мисли красноречиво разкриват марксистките разбирания на Благоев и борбата му за защита на организационните принципи на партията. За него партията е част от работническата класа, която в своето политическо развитие стои по-високо от класата, защото разбира и възприема идеите на социализма, т. е. има класово съзнание. Макар и част от класата, партията, за разлика от другите организации на пролетариата, защитава общите интереси на класата. Тя е организираната част на класосъзнателния и борещ се пролетариат, авангардът, „организираната военна сила“, бойният щаб на класата, който ръководи нейните борби за по-добри условия на живот, насочва движението й към крайната цел — завладяването на политическата власт. Именно това положение я поставя в ролята на челен борец, на ръководител на класата и нейното движение. Такава задача той не поставя пред никоя друга работническа организация.

Следователно Благоев разглежда партията не като обикновено обединение на работническата класа, не като равностойна на другите нейни отряди, а като висша форма на пролетарска организация, която стои по-високо от всички останали работнически дружества и съюзи. Благоев не употребява термина „висша форма на организация“, с който си служи Ленин. Когато определя мястото на партията в работническото движение, Благоев употребява думата „авангард“, изрази като „преден отряд“, „военна сила“, „бойно тяло“, които са близки до „висша форма“. Този негов възглед за партията като висша форма на пролетарска организация в работническото движение намира най-добро потвърждение в отношението му към синдикатите и другите организации на пролетариата. Благоев не смесва партията с класата. Той не разглежда партийните организации като равностойни на синдикатите. Партийните организации стоят качествено по-високо. В тях членуват най-съзнателните и най-убедените борци за пролетарското дело. От друга страна, останалите работнически организации разглежда като лостове, трансмисии, звена, чрез които партията организира, ръководи, просвещава и направлява класата.

Благоев гледа на партията като висша форма и когато определя нейното място в стачното движение. Създадената от него партия непрекъснато учеше работническата класа как да организира борбите за защита на икономическите и политическите си интереси, предпазваше работническото движение от авантюри и увлечения и ръководеше почти всички организирани стачки на работниците.

В нашата историко-партийна литература ще се намерят автори, които ще оспорят този извод, защото в практиката на тесните социалисти, а следователно и на Благоев има грешки и слабости, които ги отдалечават от ленинските разбирания по този въпрос. Това се отнася например до големите изисквания, които те предявяваха към членството в синдикатите, до ръководството на класовата борба не само на пролетариата, но и на останалите експлоатирани от капитализма слоеве, производствения принцип в организационното изграждане на партията и други. Обаче трябва да правим разлика между грешки от теоретично естество и грешки в прилагането на една вярна по същество концепция. Тесните социалисти правилно разбираха партията като авангард, като висша форма на пролетарска организация, но допускаха грешки в практическата реализация на тази концепция.

Димитър Благоев заедно с Гаврил Георгиев бяха първите, които разработиха въпросите за съзнателно регулиране социалния състав на партията, за членството в нея, за правата и задълженията на партийните членове, за тяхната идейно-теоретическа подготовка. Според тях социалната среда, из която партията трябва да избира своите членове, да работи за разпространяването на социализма, са „работниците и кандидатите за работници, каквито са занаятчиите, земеделците, дребните търговци и образованите хора, които могат да разумяват вървежа на историческото развитие". Идеята, че партията трябва да набира свои членове не само от средата на работническата класа, но и от другите социални среди се обуславя от марксистките им възгледи, че те са потенциални, утрешни пролетарии.

Ленин посочи, че партията е не само преден и съзнателен отряд на работническата класа, висша форма на класова организация, но същевременно тя е и организиран отряд, несъвместим със съществуването на фракции и групировки. В борбата срещу дребнобуржоазните политикани — общоделците, Благоев стои твърдо на този принцип: в партията не могат да се търпят фракции и групировки, които разгарят фракционна борба и рушат нейното единство. Като Ленин той е непримирим враг на опортюнизма във всичките му идеологически нюанси и водеше неотстъпно борба за чистотата на партийните редове, за чистотата на марксистката теория, за пролетарски характер на партията. Димитър Благоев и Гаврил Георгиев първи в партията поставиха въпроса, че ако критиката и уяснението се окажат недостатъчни да обезвредят общоделския опортюнизъм, разцеплението ще остане единственото средство за запазване нейния пролетарски характер. Книгата на Ленин „Какво да се прави?", която проникна в България в края на 1902 г., затвърди това убеждение. В хода на очистването на партията от дребнобуржоазния социализъм Благоев писа: „Принципиалните разногласия в една социалистическа партия... не само не я правят силна, а напротив, я правят вътрешно немощна, слаба, неспособна за действителна работа, без действително значение в живота. Разните течения в такава партия парализират нейната деятелност, нея самата и рано или късно такава партия окончателно ще се изроди. В такъв случай тя може да спаси себе си, да издигне значението на своите принципи и "значението на своята сила само чрез ампутация, чрез отсичане гнилите части от своя организъм. Другояче казано, в такъв случай единствен изход за такава партия е очистването й от ония елементи, които пречат на правилното й развитие в духа на социалистическите принципи.“

Това изказване на Благоев убедително разкрива една от най-характерните черти на нашата партия — да не допуска съществуване на антипартийни, антимарксистки, антипролетарски течения, групи, фракции. Това бе най-съществената черта и на Болшевишката партия, поради което родствеността на тесносоциалистическата партия с нея беше най-голяма именно в този пункт.

 

                                     *            *             *

 

Отстоявайки партията като преден и организиран отряд на работническата класа, Благоев даде голям принос за осветляването принципа на демократическия централизъм като основен организационен принцип в изграждането на революционната марксистка партия на българския пролетариат. Социалдемократическият централизъм, който той издигаше като основен организационен принцип на БРСДП, имаше твърде общи и близки черти с Лениновия демократически централизъм.

Важно място в борбата за централизъм в партията Благоев отделяше на въпроса за партийния печат, който  всъщност се отнася до характера, организацията и тактиката на партията.

Широките социалисти защитаваха становището за свобода на местния печат, неконтролиран от партията. Според Янко Сакъзов и Никола Габровски всеки местен комитет може да издава вестник или списание, щом за това има материални и литературни възможности. Благоев стои неотстъпно на принципа: здраво централистично ръководство на партийния печат, на цялата политическа и пропагандна дейност на партията. Той е решително против опитите на широките социалисти да оставят партийния печат като „лично дело" в ръцете на отделни издатели и редактори. По-късно, през 1905 г., когато анархо-либералите се обявиха против някаква мнима „диктатура" в партията и искаха „свобода на печата", Благоев с още по-голяма настойчивост поведе борбата за централизация на партийния печат. По негово предложение XII конгрес на партията на тесните социалисти (1905 г.) прие решение, според което членовете на партията не могат да издават вестници или списания без разрешение от Централния комитет на партията.

Демократическият централизъм намира конкретно проявление в единомислието, единодействието и дисциплината в партията. В своята брошура „Тревога за призраци" Янко Сакъзов гневно се бунтува против единството в партията. „Ограничение на мисълта — ето ви пълно единомислие, ограничение на деятелността — ето ви пълно единодействие" — патетично се провиква той. Стремежът към единомислие и единодействие според него може да  „ни дръпне към лишените от мисъл калугерски килии и да ни осъди на бездеятелно самозагубване". На тази опортюнистическа  демагогия Благоев даде своевременно отговор. В статията „Призраци или действителност", публикувана в сп. „Ново време", той със силата на марксическото учение разобличи опитите на сакъзовци да рушат дисциплината и единството на партията. Тези бръщолевения на Сакъзов, доказа Благоев, не са нищо друго освен бунт срещу нейното единство, което води до „пълно отстъпление от социализма, от партийните позиции и тактика към явна измяна на партията и работническата класа". Много остроумно той посочи, че тези писания на Сакъзов не са негови оригинални мисли, че той ги е взел от „великото и премъдро" съчинение на своя интимен, таен и любим учител Едуард Бернщайн.

В книгата си „Крачка напред, две крачки назад“ Ленин подчертава, че партията не може да бъде челен, организиран и съзнателен отряд, да завоюва доверието на масите и да упражнява трайно влияние върху тях, ако в нея не съществува единство на волята, единство на мислите, единство на действията, споени със съзнателна и желязна дисциплина.

Благоев в статията си „Организация на партията" споделя тези разбирания. Той изрично подчертава, че без единомислие и без единодействие, без доброволно и в същото време безусловно спазване Програмата и Устава на партията не е възможно да се изгради монолитна партия. В дисциплината Благоев виждаше „цимент“, който споява единомислието на партийните членове. Затова, когато се нарушава дисциплината в партията, неизбежно се стига до нарушаване на нейното единство. „И тъй — пише той — принципите, върху които се гради организацията на социалдемократическата партия, са: единомислие, единодействие, дисциплина, с една дума — централизъм. Без централизъм социалдемократическата партия не може да добива сили и влияние. Централизмът на социалдемократическата партия е строго планомерната идейност и строга дисциплина при нейното реализиране."

Тази постановка за идейната и организационната монолитност на партията е онзи момент от развитието на Благоев като строител на революционно-марксистка партия на работническата класа в България, която го доближава до висотата на ленинското разбиране. „Единството на пролетариата е най-голямото негово оръжие в борбата за социалистическата революция — заявява Ленин. — От тази безспорна истина също толкова безспорно произтича, че когато към пролетарската партия се прилепят значителен брой дребнобуржоазни елементи, способни да пречат на борбата за социалистическа революция, единството с такива елементи е вредно и пагубно за делото па пролетариата."

Централизмът е само едната страна на демократическия централизъм, другата негова страна е демократизмът, вътрешнопартийната демокрация.

Още от първите стъпки на партията Благоев водеше борба за вътрешнопартийна демокрация, за правилно провеждане принципите на изборност, за колективно обсъждане на вътрешнопартийните въпроси, за свобода на критиката и за самокритика.

Опортюнистите в партията нарушаваха този принцип. Под знамето на демократизъм те опорочаваха партийната демокрация, като се мъчеха на конгресите да съберат свои привърженици и съмишленици, които не изразяваха волята на членската маса и не бяха редовно избрани  делегати. Революционните марксисти начело с Благоев  водеха борба против тази фалшива демократичност, за  издигане  идейно-политическото равнище на партийните кадри, за да могат те правилно да изразяват своята воля при избирането на делегати и пълномощници. По такъв законен и демократичен път били избрани делегатите на IV конгрес на партията (1897 г.). „Това — пише Благоев в „Принос към историята на социализма в България" — беше началото на действителен демократизъм в партията, който имаше за резултат редица правилни решения, взети на конгреса."  Този факт показва, че разширяването на вътрешнопартийната демокрация върху основата на революционния социализъм води и не може да не води до укрепването на единството и централизма в партията.

Благоев даде правилна постановка и на въпроса за разискванията в партията, за критиката и самокритиката. От разискванията и „стремленията всестранно да се решават дадени въпроси" на почвата на партийната дисциплина „нищо опасно и вредно за партията не може да има ... Идейното търкане и сблъскване става опасно за партията само тогава, когато то или се превръща в разногласие по основните партийни принципи, или когато излиза вън от рамките на общия партиен интерес и на партийната дисциплина, като се преобръща в лични омрази".

В тясна връзка с разбирането на същността на принципа на демократическия централизъм Димитър Благоев неизменно внушава, че партийният член трябва да подчини изцяло личния си живот, личните си интереси и личната си воля на интересите и волята на партията. Той възпитаваше у партийните членове скромност в личния и обществения им живот и безпощадно бичуваше всякакви прояви на нескромност, славолюбие и надменност. Във всичко това е изразена най-ярко чистотата на комунистическия идеал, който прави партийния член пример за подражание.

 

                                                  *           *            *

 

Разработените от Благоев идейни и организационни принципи на партията станаха непоклатима основа, върху която се изграждаше партията на тесните социалисти след разцеплението през 1903 г. Революционните й добродетели, нейните марксистки организационни принципи, допълнени и разширени с ленинските идейни и организационни принципи, са наше голямо партийно богатство, което Българската комунистическа партия след Великата октомврийска социалистическа революция не само запази, но в съвременните условия разви на по-високо стъпало.

 

 

Автор: Вълчо  Дуков – кандидат на историческите науки

Източник: списание „Партиен живот“,  юни, 1981 г.

 

 

Из Обяснение – протест на БКП (т.с.) до Върховния касационен съд

 

    Против забраната на БКП (т.с.) и в защита на Септемврийското въстание

 

Обвиняват Българската комунистическа партия, че през м. септември  1923 г. дала нареждане за въоръжено въстание. От 9 юни 1923 г. новото презратаджийско правителство направи всичко, за да извади трудещите се маси на улицата, с оръжие в ръка. То търсеше гражданската война. За целта правителството суспендира всички  граждански и политически права на широките трудещи се народни маси. Правителството забрани каквото и да било организационно или публично събрание на трудещите се народни маси. Свободата на печата за тях не съществуваше. „Работнически вестник“ през ден, след като цензурата го преглеждаше и пропускаше, биваше конфискуван по нареждане на правителството. Затваряне на комунистическите клубове, арести, побоища, убийства – това беше ежедневната работа на властта. На 12 септември  1923 г. противозаконно (гледай, следствено дело от 1923 г.) беше извършена последната провокация: арестуваха повсеместно членовете на Българската комунистическа партия.  С една дума, превратаджийското правителство окова ума и тялото на работещия народ във вериги. Масите видяха, че пътят за легалната борба е окончателно задръстен, вдигнаха се да се бранят с оръжие в ръка. БКП, като партия на широките народни маси, даде тогава паролата комунистите да бъдат в първите редове на въоръжената борба. Тя се бори, тя бе ударена, то тя бе в своята законна самоотбрана. Отговорността носят тези, които предизвикаха масите на гражданска война.

Обвиняват БКП, че с акциите си искала да изложи на опасност съществуването на България. Това обвинение не търпи критика. През месеците юни, юли, август и септември 1923 г., когато се обвинява партията, че с нелегална дейност е подготвяла въстанието, Българската комунистическа партия защитаваше интересите на работниците и селяните напълно на легална почва. Тя направи своите предложения за единен фронт с различните организации на трудещите се, широки социалисти, БЗНС и Занаятчийския съюз (484) и се готвеше в предстоящата тогава изборна борба да нанесе поражение на превратаджийското правителство. БКП смяташе че чрез изборната борба тогава и при съблюдаване на законите ще вземе властта по легален път. Правителството виждаше своята съдба, легалността го убиваше, то реши да скъса окончателно с нея и да провокира трудещите се маси на улицата на открита борба.  Арести, побоища, безчинства, палежи, грабежи и масови избивания на невинни арестувани хора се извършиха. Хиляди са невинните избита, хиляди са обезчестените, разорените, осакатените от побоищата, хиляди са и до днес арестувани.  Защо, за какво? Ясно защо, ясно за какво. Грехът и престъплението им бе, че не искали да дадат доверието си на едно противонародно правителство, грехът и престъплението им бе, че са искали да бъдат легални и че легалността убивала правителството. Те не знаеха, че правителството търси и провокира гражданската война. Не БКП изложи България. Изложи  я и излага я и днес противонародното правителство. То бие, интернира, убива, не позволява събрания, суспендира каквито и да било свободи. С това то наново излага България пред съседните страни, които знаят, че когато съседът гори, могат и те да пламнат. БКП не се плаши и от преследванията, гоненията и жертвате. Тя не за пръв път изпада е подобно положение. В  такова положение тя е изпадала всякога, когато е заставала в трудни моменти на страната на трудещия се народ. Тя бе гонена, преследвана, нейните дейци избивани през двете катастрофални войни. И тогава грехът й бе, че се обяви решително против войните. Наричаха я предателска партия. Дойде време и час, когато целият български народ заяви, че само Комунистическата партия е защитавала широките трудещи се маси и нацията, като се е борила против войните. Сега партията ни е в същото положение. Ние ще се борим в защита на българския народ против неговите народни потисници – „патриоти". Ние заявяваме, че в интереса на целия български народ искаме на мястото на превратаджийско „легалното" правителство да дойде правителството на работниците и селяните. Това ще стане с борби. Нас не ни е страх от легалните борби, народът е за работническо-селско правителство, то неминуемо ще дойде. По кой път - това зависи най-вече от властта, от днешното правителство и от господстващата класа.

--------------------   

Димитър Благоев

28 март 1924 г.

 

 

Георги Кирков – Майстора

 

Откъс от статията на Стефка Савова  „Велики исторически фигури в родното социалистическо движение“

 

Георги Кирков  заема достойно място в съзвездието на талантливите първоапостоли на социалистическата идея. През 1892 г. той печели обявения конкурс на Картографския институт и заминава за Виена, за да учи в Картографската школа. Годините, прекарани във Виена, са години на интелектуален и политически растеж. Те определят окончателно пътя на Г. Кирков. Заедно с усвояването на картографирането, той участва в събрания, митинги и демонстрации на виенския пролетариат, разпространява позиви и вестника на социалистическата партия „Арбайтер цайтунг". Там Кирков слуша речите на ръководителя на австрийските социалисти Виктор Адлер, която освен всичко друго е и блестящ оратор. Тук Кирков получава и първото си бойно кръщение. На един от митингите той с арестуван. Години по-късно той шеговито разказва за този случай. „Ден учех, два ходех на социалистически събрания". В столицата на Австрия Кирков става убеден марксист, трупа опит за бъдещата си дейност в България. Пристигайки в родината си, влиза в редовете на БРСДП и само след 3 години е вече и член на ЦК. Той застава редом до Дядото и повече от две десетилетия продължава тяхната бойна и творческа дружба. Както пише Васил Коларов, „Ние трудно можехме да си представим Благоев без Кирков и Кирков без Благоев. Кирков влиза в историята на революционното движение наред с Благоев." А Христо Кабакчиев с удоволствие откровено споменава: „В тази историческа дружба Благоев беше умът, а Кирков сърцето".

Георги Кирков разгръща своите необикновени способности на блестящ журналист и ярък публицист, обичан народен трибун, крупен партиен организатор и великолепен масовик, популярен поет, сатирик и политик - и става Георги Кирков-Майстора. Той създава „Работнически вестник" и е негов дългогодишен редактор. И още от първия брой на вестника като бисери се редят блестящите Киркови статии, живи и остроумни фейлетони, пламенни стихове. По страниците на „Работнически вестник" се появяват за пръв път текстовете на „Дружна песен" и „Работнически марш", без които никой не може да си представи историята и величието на социалистическите идеи, борби.

През пролетта на 1896 г. Студентското дружество организира митинг във връзка с нашумелия по онова време „македонски въпрос". Дружеството кани всички партии и организации да изпратят свои оратори на митинга. БРСДП изпраща Г. Кирков. Там, пред широката аудитория на митинга, блясва и ораторският талант на Майстора. Присъстващите слушат със захлас и са изумени от оригиналността и силата на неговата реч. Със своя неподправен хумор, бъдещият пролетарски трибун осмива и окарикатурява шовинистичната политика на буржоазията и нейните партии под всеобщото одобрение на многолюдната публика. Не е пощаден и Фердинанд.  Кирков разобличава непрестанната пакостна намеса на Кобурга в македонското движение. И, както може да се предполага, а и както се случва, ефектът от тази негова реч е огромен. Цяла София говори за митинга и най-вече за речта на Кирков. Шефът на Г. Кирков - генерал Рачо Петров, - е вбесен. Той не може да проумее, че негов подведомствен чиновник си позволява да критикува министъра и монарха. На последвания остър разговор с министъра Кирков смело реагира: „Ако съм продал труда си, съвестта не съм си продал... Вие г-н генерал, искате вашите чиновници да бъдат послушни като войници. Аз съм социалист и ще си остана такъв - ако ви отърва това - добре, ако ли не - аз напускам службата". От този ден Кирков вече изцяло се отдава в служба на социалистическото движение.

Майстора е ярък идеолог, оригинален тактик, истински строител, забележителен агитатор, крупен организатор и ненадминат масовик на социалистическата партия. Той е една от нейните най-ярко фигури, забележителен политик, всенародно обичан трибун, човек с универсална духовна култура и необикновено впечатляващ език. На безброй събрания, митинги, манифестации, народни и партийни тържества, утра и вечеринки словото па Кирков, изпълнено с блестящ хумор, с невероятна свобода и находчивост, покорява мало и голямо, гърми със силата на убеждението, ражда и потъва във всеобщия възторг и смях, за да остане в умовете, сърцата и душите на слушателите. Няма абсолютно никакво съмнение, че Майстора е най-търсеният и най-любимият оратор на работниците. Няма и публична проява на партията, където да не присъства Кирков.

На 1 май 1897 г. на организирана вечеринка по случай празника говори Майстора. „Лъжата, измамата, безчестието и произвола - ето атмосферата, в която дишат нашите идейни противници - тази смешна сбирщина от лакеи, филистери, фарисеи, лицемери".  Кирков подкана присъстващите на „честна и свята" борба и ги призовава да не  „свеждат чела", защото нищо не е в състояние да спре тяхната справедлива борба. „Нито преследванията, присмехите на безграничните простаци с високи цилиндри и ниски чела, нито деянията на платените драскачи - нищо да не смущава сърцата ни. Нашият път е труден, но води към целта - освобождението на работния народ от робството на капитала и невежеството. Верни на тази цел, довършва Майстора, нашият девиз трябва да бъде „Напред и винаги напред!". Кирков винаги се съобразява със своята аудитория, говори с необикновено цветист, ясен, популярен, неподражаем и недостижим език, говори изключително смислено, съдържателно, а освен това и убедително, и трогателно.

Огненото, духовитото, веселото Кирково слово оглася Работническия дом в София, читалищата, партийните клубове и площадите, навсякъде където партията може и трябва да присъства, за да печели умове, души, сърца и, най-вече, да приобщава масите. Но Майстора изобщо не е само столичен политик и градска атракция, рядък феномен и конюнктурна забележителност, понеже непрекъснато обикаля страната, а и разнася словото и делото на работническата партия и в най-затънтените кътчета на Отечеството си.

За новата 1900 г. Кирков гостува на пролетариата в Сливен. В препълненото от народ читалище той изнася сказка на тема „Работниците и социализмът". Тази среща поставя началото на неговите солидни и дълготрайни връзки със сливенския пролетариат, за да стане той за дълги години там най-любимия и обичан партиен ръководител. Това се потвърждава и от факта, че сливенските работници избират Майстора четири пъти за народен представител. За пръв път Кирков е избран за депутат в ХI-то ОНС през 1901 г. от Сливенската избирателна комисия. Избирането му за депутат означава нов етап в политическата дейност на Партията и по думите на Д. Благоев „в Парламента ще се чува истинска социалистическа реч и ще се поставя работническия въпрос".

ХI-то ОНС обаче има твърде кратък живот, едва само десет месеца, при което се провеждат и само две сесии, от които една е извънредна (22.02-26.07), другата - редовна (15.10-26.12). Кирков е един от най-енергичните и активни народни представители. Той говори 10 пъти, като за първи път взема думата в парламента на 28.02.1901 г., вземайки отношение към избора в с. Галиче, Оряховска околия: „Изборът в Галиче е едно огледало на нашия политически живот, на нашите партии; той е също едно огледало на наредбите в нашата държава. Затова излишно е да се възмущаваме, защото могат да ни кажат, че не е криво огледалото, а нашите лица са криви." В този случай Георги Кирков категорично осъжда намесата на полицията и войската като призовава към съвестта на депутатите, за да касират те изборите в с. Галиче, които са явно, напълно опорочени.

След една язвителна и подигравателна реплика на Христо Гендович, Майстора светкавично реагира, като дори връща и тъпкано на нейния автор: „Искам да кажа, че на вас най-после е простено да забравяте, защото колкото се приближава човек към смъртта, забравя; колкото остарява, губи паметта си, но ние, социалистите, като млада партия, не забравяме..."

Още с първото си слово Георги Кирков показва качествата си на атакуващ фактор и политик. Тогава, а и всеки друг път той подчертава, че говори не само от свое име, а от името на българското работничество, от името на неговата партия. Това проличава ясно в голямата програмна негова реч, която той произнася след прочитането на проекта за отговор на тронното слово. Тя е негов безспорен политически и ораторски триумф и веднага се превръща в истинска парламентарна сензация, приковаваща незабавно любопитството, вниманието, а пък и интереса на тогавашните медии в България.

Близките и съвременниците на Г. Кирков споделят, че той никога не е писал речите си, на трибуната никога не е чел предварително изготвян текст, а винаги оригинално и впечатляващо е импровизирал, след като обаче, преди това доста сериозно, задълбочено и многостранно е обмислял основната идея и внимателно е планирал цялостното произнасяне на речта си. Неслучайно Асен Кантарджиев, макар и лаконично, споменава за всичко това и в своите спомени: „Кирков не пишеше речите си. Той беше готов да говори винаги и по всички въпроси. Само когато аргументираше експлоатацията на работниците от господарите, тогава записваше цифрите в тефтерчето си... Когато обаче говореше по други въпроси, тогава записваше цифри на гърба на кутията си за цигари. Той имаше феноменална памет и помнеше много събития и факти."

Речите на Г. Кирков - Майстора са пълни с творчески импровизации. Той превръща всяко свое излизане на трибуната в събитие на конкретното събрание. В спомените си за него старият пролетарски поет Димитър Полянов отбелязва: „Аз и досега го виждам, отметнал черната си дълга коса като грива, закован върху единия си крак, а с другия пристъпил заканително, с вдигнат показалец нагоре, заливащ увлечената, наелектризираната публика ту с лютия си хумор, ту с лютия си сарказъм, винаги логичен, патетичен, изобличителен".

А на 9 март 1901 г. Георги Кирков дава великолепен урок на буржоазните депутати. На пръв поглед се струва необяснимо, че именно социалистът укорява буржоазията за стопанската й пасивност, като дори разпалено препоръчва на правителството да ускори капиталистическото развитие. Капиталистическото общество ражда и отглежда  своя гробокопач. По интензивния растеж на икономическата база приближава и победата на пролетариата.

С Кирков непрекъснато спорят, всячески се опитват да го подвеждат, провокират, а и изобщо не се спират да го обиждат. Обаче, нито политически, нито пък с каквито и да са факти и доводи неговите идейни опоненти и врагове не могат да го надвият. Когато го апострофират, не защото го уличават в грешки, а защото истината ги боде в очите. Доста често и най-заядливите му опоненти са принудени да признаят и да приемат неговите мнения като абсолютно разумни и дори го подкрепят - кога с изказване, кога с реплика, кога с шумно ръкопляскане.

Като полемист Кирков няма равен на себе си, няма равностоен съперник в Народното събрание. Без особено усилие, с усмивка той се справя със своите опоненти. С хитроумна насмешка и с весела, а и оригинална игра с думите, той изпреварва, обезсърчава и убива желанието на неговите съперници да се състезават с него, тъй като словесните му удари и метафоричните му плесници са и безспорно неотразимо тежки. Почти всички депутати, известни като добри полемисти, се измъкват от преки схватки с Майстора. Димитър Петков, известен със скандалното си поведение в парламента, и с циничния си език, обект на многобройни Киркови умотворения, попадения и подигравки, на остроумия и каламбури, нито веднъж не смее да поеме подхвърлената ръкавица и напълно смирено чака да отмине бурята на смеха. След историята с калпака, под който няма едно нищо, и Никола Генадиев се снишава и внимава какво и как ще говори пред Майстора. Само по-безразсъдните не се отказват да влизат в словесни дуели с него, но без всякаква надежда да спечелят. От по-известните политически мъже единствено двама не се предават - Петко Каравелов и Драган Цанков. Но и на тях Майстора винаги намира колая, а и не само на тях двамата, но на всички, които се опитват да го оспорят.

Ако надникнем в спомените на Христо Кабакчиев, също ще срещнем твърде много хубави, искрени и заслужени думи, посветени на Г. Кирков: „…живото слово беше истинската стихия на нашия Майстор. Георги Кирков беше роден оратор...каквито народите рядко раждат, и затова си спечели безсмъртната слава на народен трибун... Неговото остроумие особено се изостряше в полемиката и най-вече в живия спор с противниците. О, тогава народният трибун и майстор на словото проявяваше всичката мощ на своята бляскава реч. Той със светкавична бързина дава заслужен отговор на противника, отговор, който като остра секира реже и поразява, или като огнена стрела се забива в сърцето на противника, или като весела остроумна шега го осмива и покрива с вечен смях."

Единодушна и безспорна е свръхвисоката оценка на трибуна Кирков. Тя е напълно обективна, реална, не е пресилена. В това ни убеждава и едно друго, също толкова авторитетно свидетелско мнение, което идва от страна на представител на противниковия лагер. Интересни характеристики на ораторското изкуство на Георги Кирков дава Симеон Радев. Той признава оригиналния му, несравним талант във време, когато българските социалисти са обект на злобни нападки, обвинения, хули и преследвания. В студията си от 1909 г. „Политическо красноречие в България“  Симеон Радев сочи тримата безспорно и най-ярко открояващи се парламентарни оратори от началото на века – на първо място е Кирков, а след него са Теодор Теодоров и Никола Генадиев. Радев съвсем категорично и недвусмислено подчертава, че „От дълги години Кирков проповядва словото на Маркса сред българските пролетарии... Но неговата слава се пръсна нашироко, откак той очарова една законодателна сесия със своя остър ум, с игривия си хумор, с една весела, незлоблива ирония, която често пъти пращаше по адрес на буржоазията остра стрела в едно игриво игрословие. Това, което се нрави у Киркова, е преди всичко едно чудесно самообладание. Неговата реч е единствена в нашата литература.... Тя е една невероятна, при това безкрайно приятна смес от научно звучащи социалистически фрази, от популярни остроти, от литературни цитати, от пословици, от басни,...нещо шарено, живописно, дяволито, умно, почти всякога и всякога весело. Никога един социалист не е давал на буржоазията внушения за самоубийство по тоя приятен начин, по който я увещаваше гражданинът Кирков... Когато той се явяваше на трибуната, депутатите си разтоваряха душата, за да се смеят и в залата настъпваше празник".

 

---------------------------------  

 

Източник: списание „Политически хоризонти“, бр. 5,  ноември 2017 г.

 

 

 

 

Димитър Благоев (Дядото)

 

Откъс от статията на Стефка Савова  „Велики исторически фигури в родното социалистическо движение“

Наричат го „Дядо" не защото е стар, той няма още 40 години. В това обръщение, обаче, има много авторитет, признателност, дълбоко уважение и признателност. Дядото отдава четири десетилетия от живота си на Партията. Той е не само първият пропагандатор и разпространител на социалистическите идеи, не само е първоосновател и ръководител на партията, но и като сигурен кормчия определя посоката на нейното развитие, а и я вода умело в борбата за нейната идейна чистота.

Трудно е да се обхване огромната, дори може да се каже и титанична дейност на Благоев. Той е главният идеолог и теоретик, несменяем редактор на теоретичния орган „Ново Време". Той е безспорно уважаваният, а и обичан партиен ръководител и другар.

Димитър Благоев е блестящ журналист, ярък и безпощаден публицист, а на всичко отгоре и несъмнено обичан народен трибун. Той е икономист, философ, историк и литературен критик. Но редом с това, стои и човекът Благоев - събрал в себе  си най-добрите нравствени качества - честност, скромност, трудолюбие, безкористност, отзивчивост, загриженост за хората, всеотдайно другарство, пълно подчинение на личния живот, на личните интереси пред партийните. Един живот, на който Партията с съдба.

Ако се опитаме да тръгнем по неизброимите пътеки на идеите и делата на Дядото, несъмнено ще чуем неговото слово, което е неимоверно въздействащо, честно, смело, убедително. А то звучи навред - на работнически събрания и митинги, звучи от трибуната на партийните и синдикалните конгреси, звучи и в Народното събрание, и в Столичния общински съвет, при това винаги с ясно изразен партиен и класов характер.

Да се спрем на една негова реч, може би първата реч на Д. Благоев в далечната 1884 г. в Петербург. Споменът за нея е публикуван в 1926 г. в сп. „Наковалня", а и по повод на 70 години от рождението на Д. Благоев. Авторът на този спомен – А. Говорухин – тогава също е студент, и също е член на един от марксическите кръжоци, създадени от Благоевата група сред студентите и работниците на Петербург. „Една студентска реч на Благоев" - така е озаглавил този спомен нейният автор. „Първият, от който ние чухме жива социалистическа реч - бе българинът Димитър Благоев, студент в Петербургския университет... Той ни говори за Карл Маркс и Фердинанд Ласал и за грамадното и все  по-нарастващо значение на работническия въпрос във всички напреднали страни в света и у нас, в Русия. Убеждаваше ни да се проникнем от великата идея за освобождението на работническата класа, която идея може да даде смисъл на целия ни по-нататъшен живот. Явно бе, че тон с работил по този въпрос. Явно бе изучил Маркс и Ласал, от съчиненията на които привеждаше цитати в речта си... Благоев говореше убедително, с жар. На мене, а вероятно и на всички присъстващи на лекцията за пръв път се случваше да слушаме подобна политическа реч. Когато попитах Александър Серафимович, мой другар от гимназията и университета, и който присъстваше на сбирката, спомня ли си за тази реч, той отговори: „Как да не си спомням, такава реч никога не се забравя". Да, такава реч не се забравя, затова и неслучайно всички, които са слушали по онова време Дядото, в т.ч. негови съвременници, съмишленици, близки, а пък даже и противници пишат в спомените си, че той наистина е бил търсен и авторитетен автор.

Ето какво си спомня Елена Петрова: „Говореше бавно, спокойно, с точни изрази. Имаше дълбока, непоколебима мисъл. Живо си спомням как жадуваха другарите да го чуят на събрание. Денят, в който Благоев говореше, беше празник за всички".

Външно спокойната реч на Благоев се отличава с вътрешна динамика, богатство и многообразие, които оказват въздействие върху слушателите. Той умее достъпно и ясно да говори, умее да създава контакт, непосредственост, откровеност с тях. Интересен в това отношение е споменът на Иван Карански за срещата на Д. Благоев със селяните от с. Могила, Ямболско. Впечатлението от речта на Д. Благоев, която продължи около час и половина, на прост, достъпен, забележително логичен и ясен език, беше силно. Той приковаваше вниманието на селяните. Лицата им се озаряваха от топлина, светлина и радост. Чуваха се облекчителни въздишки и тихи възклицания. Селяните като че желаеха още да им се говори - толкова утешително и надеждно ми се стори казаното. Те за пръв път слушаха да им говори техен народен представител". Да, Благоев говори по един начин на селяните и работниците, по друг начин изнася научните беседи и сказки, по трети начин в Народното събрание и Столичния общински съвет. Но навсякъде речта му е научно обоснована, изградена на класови позиции, целенасочена и доста често полемична. За тази многоплановост на речта на Дядото разказва и Антон Недялков: „ Той не обладаваше външните качества на оратор, но неговите речи бяха винаги добре обмислени, принципиално издържани и споени с неотразима логика. Всяко негово появяване на трибуната на работническите събрания и митинги предизвикваше истинска буря от най-въодушевени овации. Даже в парламента буржоазните депутат биваха респектирани от него и винаги го слушаха с внимание и почит, въпреки че той доста често бе рязък".

Димитър Благоев влиза в Народното събрание през 1902 г. в ХII-то обикновеното Народно събрание. На 6 май той произнася обширна програмна реч по отговора на тронното слово. Неговата реч започва с научно изясняване на термините „буржоа", „буржоазия", „социалдемократ" и др., което предизвиква бурни реакции. Благоев прави научен анализ и на създадената икономическа и политическа ситуация в страната. Прави основно изложение на минималната програма на партията, която предвижда: съдействие на индустриализацията на страната, съкращаване на държавните чиновници, ограничаване количеството на армията, прогресивно приходно облагане на населението, създаване на трудово законодателство, защита на детския и женския труд и др. На 17 юни той говори по бюджета на Министерството на външните работи и вероизповеданията. Благоев поставя принципно въпроса за отделянето на църквата от държавата. Фактически това е вековна традиция „...У нас - казва той - църквата 500 години е съществувала и е служила действително на верующия народ, не е пропаднала, обаче тя се е издържала от средствата на самия народ..."

Специално внимание заслужава и речта на Благоев по бюджета на Министерството на народната просвета, в която той акцентира на изключително тежкото социално и материално положение на народния учител, а и говори за неговата претрупаност с учебния материал. В същата реч се отделя внимание и на положението на висшето образование в онези години. Дядото използва трибуната на Народното събрание не само за критика на буржоазните правителства и партии, но и като трибуна за аргументирано разясняване на целите и задачите на партията и облекчаване положението на работническата класа и всички трудови хора в условията на буржоазната обществена система.

Димитър Благоев се отличава с изключителна взискателност и неотстъпна отговорност при подготовката и произнасянето на всяка своя публична реч или беседа. Особено е прецизен за речите си в Народното събрание. Той внимателно събира необходимите факти или документи, за да бъде убедителен при анализ на разглеждания проблем. Например, когато през 1902 г. от трибуната на парламента той заявява: „Ние няма да пасуваме за такъв бюджет и няма да си дадем гласа нито за една стотинка в него". Разбира се, преди това Дядото вече е разкрил, ползвайки изобилен и разобличителен  фактологически  материал, пред депутатите истинското състояние на държавния бюджет и необходимостта да се въведе прогресивно-приходния данък, както е в други страни.

Когато говори в Народното събрание за икономическото и финансовото положение в страната през 1914 г., Благоев подкрепя своите тези с много богат фактически материал за полупролетаризираните земеделци у нас, за огромните печалби на едрите индустриалци и нищожни те заплати на работниците, за грабителската данъчна система, за жалкото съществуване на надничарите и т.н. И всички тези данни, прецизно систематизирани и дълбоко обмислени, показват истинското положение в България, което е продукт на финансовата политика на правителството, водеща до това, че богатите стават още по-богати, а бедните - по-бедни. Огромният фактически материал в речите на Дядото, особено в тези в Народното събрание и Столичния общински съвет са неоспорими доказателства, пред които представителите на буржоазните партии са безсилни. Защото фактите, които използва Благоев, солидно конкретизират изложението и силно убеждават слушателите в правдивостта на защитаваните идеи, тези, доводи и аргументи. Те всъщност разкриват и утвърждават Дядото като изключително сериозен, задълбочен, проницателен и оригинален политически творен, а и фактор, с когото неговите идейни противници не могат да не се съобразяват или пък когото те и да пренебрегват.

Дневниците на Народното събрание пазят речите на Благоев, които разкриват широката култура и многостранните знания на Благоев, показват характерните за неговото блестящо политическо слово качества като полемичност, образност, простота и достъпност. По-голяма част от речите на Благоев имат характер на научни прогнози, на вярно набелязани тенденции в обществено-политическия живот, на смели изводи и обобщения.

Когато в Народното събрание го прекъсват, подхвърлят реплики или го апострофират, Благоев веднага реагира, като отговаря конкретно, компетентно, благодарение на своята осведоменост, а и дълбоко познаване на конкретно разглежданите проблеми.

Понякога въпреки подготвената реч се налагат и различни импровизации. Голямата ерудиция на Дядото, вещото познаване на въпросите, по които той в момента говори, а и изключително богатият му житейски и особено политически опит, неговата нравствена, социална и политическа мъдрост му позволяват много бързо да се ориентира в обстановката, да променя първоначалния план на своето изложение, да вмъква нови моменти в речта, а други да модифицира или, ако се налага, дори да премахва от нея.

Като представител на Работническата партия в България Благоев често говори от името на пролетарската класа. „И най-сетне, господа, вие ще трябва да признаете - завършва една от речите си Благоев, - че борбата на работническата класа е законна и следователно ще трябва да дадете на тази класа не само ония свободи, които дават законите, че без тази борба на работническата класа... няма и не ще има нищо хубаво в нашата страна, освен пороците, за които тук се говори често".

Известни са изказванията на Благоев - встъпителни и заключителни - на конгресите на партията. Те се отличават със своята краткост, синтезираност  на мисълта, в която е вложена обща оценка за работата на конгреса, дават се конкретни и ясни посоки на  дейността му. Ето какво разказва Драгой Коджейков в спомените си: „Едва ли с нужно да подчертавам с какъв интерес слушахме ние, делегатите на конгресите, неговите приветствия при откриването и закриването на конгресите... Д. Благоев приковаваше вниманието на всички със своята задълбоченост и принципиалност, и най-вече с дълбоката си вяра в победата на социализма". Пример за такова вълнуващо слово е речта на Дядото при закриването на XIX конгрес на БРСДП през 1912 г. „Както слънцето грее всеки ден, нека все така грее в нас и ентусиазмът с всичкия пламък на нашето социалистическо убеждение! Разделяйки се оттук, да се втурнем всички на работа - тежка, но благородна и велика - за да се поздравим догодина в  Бургас с нови бляскави успехи!".

 

Източник: списание „Политически хоризонти“, бр. 5,  ноември 2017 г.

 

Към съвременното осмисляне на приносите и ролята на Георги Димитров в историята – доц. д-р Емилия Лазарова

 

        В преломните времена за човечеството днес, когато светът се мени необратимо, имаме дълга,  привилегията и достойнството да честваме 140-годишнината от рождението на бележития българин Георги Димитров – една от най-светлите, най-героичните, популярните личности в новата и най-новата история на България и на човечеството. Човек с рядка съдба, велик характер, творец на историята в един от най-драматичните периоди на ХХ век, водач на световната антифашистка борба, герой на своето време и на бъдещето. Никога след неговата кончина Георги Димитров не е бил толко необходим и актуален, а светът толкова същият срещу когото той величаво се изправя. Днес България и светът имат огромна потребност от личности с такива новаторски идеи и възможности за решаването на проблемите и кризите, защото той надхвърля не само пределите на България и Балканите, а идеите му се превръщат във всесветски в борбата против фашизма. Още повече сега, при пълния провал на последните опити на световния капитализъм да продължи  господството си чрез неолиберализма и глобализацията, наложени преди повече от три десетилетия. А те всъщност породиха дезинтеграцията, тероризма и неофашизма и задълбочиха и обостриха бедността в обществата, доведоха до брутални промени в културата и ценностите, морала и духовността на човека. Днес безспорни учени и авторитети са категорични, че светът е в условията вече не на структурна, а на системна криза на капитализма. Ние сме съвременници на драматичната смяна на различни епохи в човешката история. В тази повратна точка в историята на човечеството, при тоталното рушене на господстващите до сега шаблони, при разширяващия се фашизъм, връщането към идеите, оценките, към историческия опит и достижения на Георги Димитров, ни дава отговори, които са особено необходими и актуални за лявата и антифашистката част от човечество и неговото бъдеще. Още повече, че преди няколко години и Умберто Еко предупреди: „Първичният фашизъм може да се завърне под най-невинни маски. Наш дълг е да го разкрием и да го посочим с пръст при всяка от проявите му – всеки ден, във всяка част на света.“. Според официални данни от 2018 г. „…в Европейския съюз има над 500 неонацистки и националрадикални групировки, често младежки. В тях членуват над 7 милиона души.“ Тази информация е още по-стряскаща и тревожна на фона на отсъствието на международни правила, на рухналата система за сигурност, на степента на нацификация  на обществото в Украйна и в много страни в Европа и в света и на обстоятелството, че нацизмът е неотделима част от западната култура, макар и в латентен вид понякога. Възраждането на фашизма (ренацификацията) стана възможно след рухването на социализма и разпадането на СССР, а с това и системата на сдържане на фашизма. Нужно е да припомним, че след Втората световна война процесът на денацификация в Европа и света не бе завършен реално.

          Съвременният капитализмът и човечеството в много отношения и показатели се върна тогава, така и в последното десетилетие  имат единствен изход в лицето на фашизма. Демократичните процедури и институции в голяма степен са дискредитирани, финансовият капитал от десетилетия господства и диктува условията и механизмите навсякъде и във всичко единствено в собствен интерес, а принципите и политиката на неолиберализма, не само не са в състояние да се борят със зародилия се фашизъм, нещо повече, те го пораждат и стимулират.

          Всяко връщане към ярката личност и делото на Георги Димитров силно откроява неговия изключителен принос, идеите му за социална справедливост, ожесточените класови и политически битки, в които участва през целия си живот, ценностите и морала, патриотизма и неразривната му връзка с народа, работниците и трудовите хора, а едновременно с това и огромната потребност от неговото величаво присъствие и пример като политик и държавник, като морален стожер и всепризнат международен деец. Неонацистките безчинства и изстъпления в Украйна от години са предупреждение и показват какви ценности трябва да отстояваме, а това антифашистките и хуманни идеи на Георги Димитров.

         Тази бележита годишнина ни дава повод в тези трудни времена да се обърнем към един от заветите на Георги Димитров: че „…най-добрият наш учител за настоящето и бъдещето е правилно разбраната история и използването на нейната богата съкровищница от ценни уроци. Ние се нуждаем като хляб и въздух от своя собствена марксическа философия на нашата история“ – казва Г.Димитров (1) Димитров, Г., Съч. т.12, с. 307. В своята дейност и творчество, той непрестанно дава примери как сам той се учи от историята, от историческото минало, от историческия опит, традиции, събития и народопсихологическите особености на народите. Доброто познаване на историята дава възможността на Георги Димитров да предвижда и да  обяснява случващото се, да чертае бъдещето, винаги да има отговор за протичащите събития,  защото, както е доказано в историята изключително рядко се случва нещо уникално ново и по-рано несъществуващо в рамките на определено историческо време. Затова е така необходимо да имаме познанието и възможността да анализираме и осмисляме миналото. Известно е, че всичко започва с образованието, със знанието и особено в преломните времена, с историческото знание. Скъсването с историческата памет и историческото познание, тенденциозното пренаписване на историята води до дълбоки, а понякога и фатални грешки, до превръщането на историята в лъжа. Тази безпаметност бе наложена от неолиберализма в последните десетилетия и в нейната схема и конструкция „за края на историята“ се изключва и заличава личността и делото на Георги Димитров, а също и на неговите другари и съратници от целия ХХ век. Така се наложи и невярната представа, че богатият с историята си, измъченият от пораженията български народ от политиката на монархизма и буржоазните правителства, има свои герои и достижения само до Освобождението (а и те, както виждаме са силно схематизирани и ограничени). Отхвърлени и зачеркнати бяха всички, абсолютно всички бележити и любими дейци на социалните и революционните борби и на антифашистката съпротива. Те бяха първи в списъка след 1989 г. на безумието наречено декомунизация, на отричането на историческата истина, унищожаването на националната памет и паметници, на промяната на ценностите и съзнанието на хората. Така националният и международен  герой Георги Димитров се оказа много по-известен и популярен в редица други страни, отколкото в собствената ни родина. Това се потвърди преди пет години (когато чествахме 135 годишнината му) от многобройните чуждестранни гости, уважили личността и събитието. За мнозинството от народа на България, убедена съм, личността и делото на Георги Димитров не трябва дълго и обстоятелствено да се обяснява, защото ние го чувстваме и то е част от народната памет и почит.

            И още нещо много важно и съществено за актуалното разбиране и осмисляне днес на идеите и делото на Георги Димитров, е неговото собствено отношение към своя, към българския народ. Във всички негови речи, доклади, приветствия и пр., впечатлява честата употреба на израза „нашият народ“ или „българският народ“ (в заключителната реч на Лайпцигският процес)(2) Димитров, Г., Стенограма на заключителната реч пред съда, съч. 9, с. 260-261; съч. т.13, с. 447-508), на дълбоката привързаност към него и неговите проблеми и въжделения. Той много добре знае от многогодишните остри борби в защита на социалните и политическите права на работническата класа, на трудовите хора, че всяко откъсване от потребностите, идеите и духа на народа, обрича на неуспех, забрава или пълен провал идеи, политика, политици, държавници или интелектуални водачи. Затова в народната памет, а не в измислената и пренаписаната история в последните десетилетия остават тези, които са свързани с българския народ,  посветените на добруването му и просперитета на държавата, съзидателите, защото силен е този, който е с народа си. Затова в народната памет и днес, наред с известните фрази на Ботев и Левски, са и тези на Георги Димитров. И това се предава от поколение на поколение, от десетилетия, въпреки…  

          Днес, когато на държавно ниво ни липсват национални идеали, вярната посока за развитие и за бъдещето, когато изживяваме сродни събития и процеси, познати от миналия век,  особено необходимо е съвременното осмисляне на приносите и ролята на Георги Димитров в историята на България и международното движение за свобода, справедливост и антифашизъм.

          Георги Димитров е  идеал за морал и нравственост, за всеотдайно посвещение на ценностите на свободата, на социалната справедливост, на националната независимост, на културното богатство и национален просперитет. Многостранна е личността на Георги Димитров, сложни и драматични са събитията в неговата политическа и лична биография. През целия си живот Георги Димитров, надарен с необикновена смелост, физическа и морална сила, с остър ум и интелект, остава верен на своите идеи и същност – професионален революционер, теоретик, блестящ публицист, организатор, трибун, общински съветник, депутат, стратег на левия социалистически проект за България и нейната модернизация, деец и ръководител на международното комунистическо и антифашистко движение, другар, приятел, любящ син, съпруг и баща.  Наш неотменен дълг е да съхраним историческата истина за Георги Димитров, да популяризираме и предадем на следващите поколения неговия живот, дело, идеи и морал в контекста на времето, в което живее и се бори той, но и в нашата съвременност. Защото той се формира като личност, политик и революционер в своето време и в сложна, нова за човечеството епоха, която трябва да се познава и разбира.

           Всяко прекъсване в паметта за миналото и историята е опасно и води до повторение на стари грешки и изпитания. Отрицанието и очернянето на личността на Георги Димитров не може да продължи вечно, това обикновено е само период, епизод в човешката история, когато временно побеждава реставрацията и разрушението. Неизменна е задачата, а и времето, което идва неминуемо ще върне Георги Димитров на заслуженото му място в българската и световната история. И не само него, но и цялата плеада светли личности, негови другари, съидейници, съмишленици и герои на нашата история от края на ХIХ век и част от ХХ. Наш дълг е да се борим и отстояваме това, да не бъдем малодушни, разделени и дезорганизирани.       

                                                        ****                                    

           На първо място, огромен е приносът на Георги Димитров за формирането революционния характер на нашето социалистическо движение още в първите две десетилетия на ХХ век, когато съмишлениците на Димитър Благоев и Георги Кирков, а впоследствие и той самият водят безкомпромисната борба за идеите, принципите и ценностите, които ще определят социалистическата същност на Партията и бъдещето на България. В БРСДП, в кръга на Димитър Благоев и Георги Кирков (и особено под неговото ръководство), Г.Димитров израства като партиен, синдикален и политически ръководител, като международен деец с огромен авторитет и обаяние  и тях той счита за свои учители, остава завинаги техен последовател, съратник и продължител и никога не отстъпва от интелектуалното ниво и облик на партията, което първоапостолите налагат и отстояват. Рамо до рамо с Георги Кирков  Георги Димитров работи за изграждането на работническите синдикати, възглавява стачки, участва в остри класови и политически битки, пише статии и активно работи за разширяване на дейността и влиянието на Благоевата БРСДП(т.с.). Лично е препоръчан от Георги Кирков, известен с безпогрешните си критерии за член на ЦК и като един от най-младите и надеждни дейци и ръководители на партията.

          По време на войните Георги Димитров е избран за народен представител (едва на 31г., като най-младият в българския Парламент по това време), получава и доверието за общински съветник в София, като едновременно израства и на международното поле – в средите на международното социалистическо движение, където категорично отстоява антивоенната доктрина на БРСДП (т.с.) и призивите за солидарност на балканския пролетариат, както и позицията за решаването на националните проблеми на Балканите чрез Балканската федерация, която остава неговия идеал до края на живота му. Посреща заедно със своята партия, работниците и огромната част от българския народ Октомврийската революция и разпространява нейните лозунги. Георги Димитров е начело на младите и енергични дейци, които пренасят принципите, стандартите и традициите на тесносоциалистическия период в новото време и новия етап на класовите и политическите битки след Октомврийската революция.

              Второ. В условията на дълбоката социална, икономическа, политическа криза на следвоенна България и в търсене на изход, Георги Димитров издига правилния път в този момент за лявото движение – единният фронт и Септемврийската въстание. Тогава страната е взривена от антиконституционния преврат на 9 юни 1923г. и последвалите въстания и незатихващата  до 1944 г. гражданска война. Събитията на 9 юни са началото на фашисткото настъпление на капитала в България, несъмнено с българска специфика. В условията на криза Г. Димитров е убеден, че са възможни две решения: едното е капиталистическото решение (дясното), което по това време в България придобива най-реакционен, кървав и фашистки характер. Другото е това, което идва от народа, което посочват трудещите и участват в неговото решение. Със своите седем статии, посветени на Единния фронт от страниците на „Работнически вестник“, той прави своя първи значим принос в обществено-политическата мисъл в България и в лявото движение.  В тях проникновено изразява  и формулира идеята за Единния фронт.  Тя е в основата  на усилията да се създаде лява демократична коалиция против насилието, терора и крайната цел е – установяване на работническо-селско правителство. Единият фронт, лансиран за първи път в света от Георги Димитров е нужен на България не само в името на въоръжени, въстанически действия, но и на една продължителна и мащабна политика в бъдещето. (3) Димитров, Г. т. 7, с. 100-101, 206, 223) Той е уверен, че  след преживените катастрофални войни и кървави удари, след пълното фиаско на буржоазните партии, е невъзможно капиталистическите партии да увлекат след себе си широките народни маси в името на обща национална програма.

         Георги Димитров заедно с Васил Коларов застават начело на подготовката и провеждането на Септемврийското антифашистко въстание, безспорно първо в света. Днес официалната историография отричат антифашисткия характер на Септемврийското въстание, като по този начин се оправдават действията на върлуващата политическа фашистка реакция в България, чийто следващ връх след хилядите жертви, е законодателството, прието само няколко месеца след злокобните им действия през Септември 1923г. Тази неолиберална теза опровергава оценката на Георги Димитров и на мнозина негови съвременници за фашисткия характер на действията на превратаджийската власт след 9 юни. (4) Пак там, т.10, с. 394 Съществува документ (от септември 1924 г.) от кореспонденцията на проф. Ал. Цанков и министъра на външните работи на правителството му Христо Калфов (изпратен в Италия да проучи опита на Мусолини), в което премиерът споделя: „…има мнение в чужбина между обществото и печата, че правителството не се ползва с добро име. Минаваме за недемократично, реакционно и фашистко правителство. Това е общото впечатление на всички. Това дава повод на някои да повдигнат въпроса за смисъла на правителството. Дори някой ми намекна не е ли време вече да се оттеглим. Отговарям, че сме готови винаги да разискваме по въпроса, но трябва да се отчитат вътрешните и външните условия.“  (5) (ЦДА, ф. 369к, оп.1, а.е.313, л.3) По-категорично мнение и характеристика на деветоюнската власт е излишно да се търси.

          Точна и актуална до днес е оценката на Георги Димитров за Септемврийското въстание в 1923 г., в която той посочва, че то „…има тази незаменима заслуга за развитието на българската демокрация, че положи основите на нейното действително единство. То циментира работническо-селския боеви съюз като основа на това единство... Въстанието беше разбито, но народните маси в своето огромно мнозинство останаха непримирими към фашизма. Между народа и фашизма, между капиталистическата буржоазия и трудещите се маси въстанието изкопа такава дълбока пропаст, която с нищо не можа да бъде запълнена и която определи цялото последвало развитие на нашата страна до победоносното въстание на Девети септември 1944 г…“(6) Димитров, Г., Съч. т.14, с. 242.

             Трето. Георги Димитров – героят и победителят в Лайпцигския процес. Още в началото на 20-те години на ХХ век  Георги Димитров внимателно следи събитията в Италия и появата на фашизма, настъплението на капитала се превръща в международно явление, като последно средство на капитала в борбата срещу работниците и трудещите се. А превратът на 9 юни в България му дава прозрението, че „Фашизмът съвсем не е само антикомунистически, той е в същото време е антинароден.“ (7) Пак там, т.7, с. 210 Това забележителното вникване и разбиране на проблемите на своето време, натрупаният опит, особено в последното десетилетие на настъпление на  фашизма през 30-те години, съчетани с необикновения му характер и подготовка, отвеждат Георги Димитров в епицентъра на събитията през 1933г. и в инсценирания Лайпцигски процес. По неговите думи „В Лайпцигския процес фашизмът за първи път дебютираше в ролята на европейски жандарм срещу комунизма.“(8) Пак там, с.383 И както е известно този дебют завършва с катастрофа за инициаторите. Решаваща роля за това има главният обвиняем Георги Димитров. Несъмнено целият живот до този момент, революционният му опит, идейната и интелектуална подготовка са от важно значение за успеха му. Но наред с това, както споделя той „…в затвора прочетох около 6700 страници по германската история“ (9) Пак там, т.9, с. 300. Изучаването на германската история му разкрива връзката между миналото на германския народ и събитията в този исторически момент, които засягат целия свят. Той не разчита на предоставения му от властите служебен защитник, но и проникновено изучава германското право, което му дава възможност да се защитава и активно да участва в съдебния процес „…и като подсъдим, и като самозащитник“, като свое естествено право. А това за него е собствената му „комунистическа, революционна чест“, в защита на „своите идеи, своите комунистически убеждения. Аз, казва Георги Димитров „защитавам смисъла и съдържанието на моя живот.“  (10)Пак там, т.9, с.258

           Защитната му реч е характерна със забележителни анализи и заключения за характера на фашизма, блестящо осветляване  и обобщаване на  сложни социални явления в съвременния свят, разкриването противоречивостта на обвиненията и механизма на съдебното следствие, което впрочем има изключително значение за изхода на процеса и решенията на съда. И днес, когато политици и анализатори в България сипят хули и обвинения към българския народ, е нужно да си припомним блестящата му защита и протеста му срещу нападките към народа му да изрече: “Аз нямам причини да се срамувам, че съм българин, и аз се гордея, че съм син на българската работническа класа.“(11) Пак там, т. 9, с. 261. Обстойната, аргументирана реч, изпълнена с факти, анализи и заключения отхвърля принципите и логиката на обвинението и насочва съда и световната общественост към действителните подпалвачи и същност на процеса. По време на процеса се изгражда мощна подкрепа на подсъдимите, на Георги Димитров, създава се онзи Единен фронт, който той самият обосновава още през 1923 г. и за който се бори повече от едно десетилетие.

            Бих искала да цитирам думите на Гьоринг за легендарния победител, тъй като те са убедителни и верни и заради това, че са произнесени именно от противник, от един от инициаторите и творците на замисления разгром на левите сили в Европа. Според Гьоринг, личността на Г.Димитров е „международна величина“, която „се намира в центъра на обществения интерес“. „Може с положителност да се очаква – по думите на Гьоринг, – че в бъдеще той ще бъде един от най-яростните противници на националсоциалистическа Германия, за което е особено способен, поради своята интелигентност.“ (12) Исусов, М., Георги Димитров – жизнен път и политически идеи, С. 2004. с. 327 .И прозрението се оказва точно. Това се случва. Нещо повече.

          Четвърто. Скоро след това в условията на развихрящия се фашизъм, Георги Димитров формулира и обявява от трибуната на VII конгрес на КИ спасителната идея за единния работнически и Народния антифашистки фронт в борбата против настъпващия фашизъм. В средата на 30-те години на ХХ век, след неизживяната още дълбока криза на капитализма, фашизмът се превръща в световна опасност, а с това светът се доближава до нова война, като изход от кризата. Огромният авторитет, новите му идеи, рушенето на вредните догми и острата необходимост от обновление в КИ, налагат Георги Димитров като идеолог и новатор на промяната, на единството в борбата против настъпващия фашизъм. За него борбата против фашизма се е превърнала в лична съдба повече от десетилетие.

        Убедително, мобилизиращо и категорично звучат думите на Г. Димитров пред конгреса: „Фашисткият звяр трябва да бъде обуздан. Трябва да му се противопостави мощният, организираният юмрук на Народния фронт. Трябва да му се надене железен намордник, за да не може да хапе.“ (13) Димитров, Г., цит. съч., т.10, с. 294. Дава и  точното определение на фашизма, което звучи изключително актуално и днес:  че „фашизмът е открита терористическа диктатура на най-реакционните, най-шовинистическите и най-империалистическите елементи на финансовия капитал.“ Но според него това определение не изчерпва типологията на фашизма като ново за онова време социално и политическо явление. Внимателният прочит днес, при сходните условия, обстановка и прояви, ни позволява по-ясно и пределно точно да разберем не само значимостта, актуалността, но и непреходността на оценките и тълкуването му на същността на фашизма. „Фашизмът е не локално, не временно или преходно явление…фашизмът се старае да проникне в масите и да си създаде сред тях идеологическа, политическа и организационна опора.“ „Фашизмът не ще рухне автоматически.“, „…фашизмът няма да падне от само себе си. Той няма да се откаже от по-нататъшното разпалване на войната…“ „Фашизмът беше една тоталитарна система, но тя беше наложена, както се знае, от горе, с терор и насилие над народа и нейният смисъл се заключаваше в неограниченото господство и диктатура на една шепа едри капиталисти, финансови магнати, гешефтари и политически авантюристи над огромното мнозинство от народа за неговото ограбване и поробване.“ (14) Пак там, т. 10, с.49,  273 - 297

        И нещо особено важно днес – фашизмът, както миналия век, така и сега се разпространява с национални полутонове и разлики, без стандарт и унификация. В страните, където се проявява, фашизмът се опира на собствената историческа ретроспекция и национална митология, със свои ярки черти, но въпреки това, моделът смисълът е общ. Ето как той очертава това явление, което е особено важно и днес: „Надминавайки със своя цинизъм и лъжа всички други разновидности на буржоазната реакция, фашизмът приспособява своята демагогия към националните особености на всяка страна и даже към особеностите на различните социални слоеве в една и съща страна.“ Затова препоръчва той, е „Необходимо  във всяка страна да се изследва, да се изучи, да се издири национално-особеното, национално-специфичното във фашизма и съобразно с това да се набележат методите на действие и форми на борба против фашизма.“(15) Пак там, т. 10, с. 24, т. 11, с. 14. В този смисъл напразни са усилията на съвременни историци, чиито аргументи за липсата на фашизъм в България е отсъствието на редица черти от германския или италианския фашизъм.

                 От трибуната на VII конгрес на КИ, Г.Димитров предупреждава, че  „…без унищожението на фашизма до последен остатък няма да има мир и демокрация.“ (16) Пак там, т. 13, с. 227 Малко повече от десетилетие след това (на Петия конгрес на БКП въз основа на преживения опит, Г.Димитров заявява: „Не може да бъде радикално и без остатък премахнат фашизма, ако не се посегне на крупния капитал…“ (17) Пак там, т. 14, с. 273

            Срещу този фашизъм и неговата глобална опасност, героят от Лайпциг лансира идеята, че Единният пролетарски фронт е недостатъчно политическо средство в борбата против фашизма, настъплението на капитала и войната, а върху неговата основа е необходимо да се създаде широк Народен антифашистки фронт. За това, като начало е жизнено необходимо единството на работническата класа и нейните организации, на масовите професионални съюзи, на левите партии. А програмата на Народния фронт се изгражда и е насочена към “защита  интересите на трудещите се, за защита на демокрацията и мира против фашизма и фашистките подпалвачи на войната.“ (18) Пак там, т.10, с. 285. Затова не само исторически невярно е, но е и кощунство да бъдат равнопоставени комунизмът и фашизмът, както това се прави повече от тридесет години.

        Идеите на Г. Димитров пред VІІ конгрес на КИ за единен и народен фронт засягат жизнените интереси  и надеждите на милиони хора и неслучайно в средата на 30-те години на ХХ век

      Пето. Забележителна е ролята на Г.Димитров като авторитетен международен деец и генерален секретар на КИ в годините на Втората световна война и Отечествената война на съветските народи.  Той е в постоянна оперативна и директна връзка със Сталин, Молотов, Жданов и други съветски ръководители, със съветските военни и организаторите на партизанското движение. В тежките месеци в началото на германската агресия, организира интернационален полк за отбраната на Москва. В полка са включени политически емигранти  от различни националност – испанци, чехи, словаци, българи, поляци, гърци, румънци, англичани, испанци, виетнамци и пр. При формирането на полка по предложение на Г.Димитров участват и изтъкнатите български комунисти: Цв.Радойнов, Христо Боев, Иван Винаров (който е и политкомисар на полка). Коминтерна и Георги Димитров са ангажирани с организирането, обучението и изпращането на нелегалните групи от емигранти, намиращи се в СССР в техните страни, окупирани или зависими от хитлеристка Германия. Първа е изпратена българската група  и с подводници и самолети общо 50 души с революционен опит, известни в нашата история като подводничарите и парашутистите.

            С огромен интерес и тревога Георги Димитров следи събитията в България. Особено характерно е едно негово писмо до В.Коларов (31.12.1941г.), в което пише: „Съществуването на България като самостоятелна държава е поставено на карта. Има само едно единствено средство за спасение на нашия народ от гибел и страната ни от катастрофа – това е общонародното движение, движение на армията и народа срещу предателската политика на продалите се на Хитлер български управници...“ Това е и основанието да възглави ОФ в България, да започнат излъчването специални радиопредавания от съветска територия за България (а и за всички окупирани страни), да полага изключителни усилия за разгръщане на антифашистката съпротива в България и другаде. Разбира се, като българин, за него ежедневна грижа е разрастващата се антифашистка съпротива в България и подготовката на деветосептемврийското въстание. На  тези въпроси са посветени големите му статии „Накъде върви България“ и „Кризата в България“, „Правителството на Багрянов“ и други. Тези статии придобиват широка международна известност не само в България. Те предизвикват и редакцията на в. „Ню Йорк Хералд Трибюн“, който пише: „Българите знаят, че имат в Москва великолепен и влиятелен защитник, известния български комунист Георги Димитров…Димитров ще бъде безпощаден към българските управители, които ги вмъкнаха във войната, но те са убедени, че той ще защитава интересите на България.“ (19) Исусов, М. цит. съч. Неговото огромно влияние  в световното комунистическо, антифашистко и демократично движение, а също и сред съветските ръководители има решаващо значение за спасяването на София от пълно разрушаване в резултат на бомбардировките на английски и американски самолети. По молба на Г.Димитров Съветското главно командване се свързва с командването на САЩ и настоява да бъдат спрени ударите над София. Това е истината за спасяването на столицата ни от рушителните бомбардировки през пролетта на 1944 г., а не героизираният офицер кап. Димитър Списаревски, чийто идеал е Хитлер.

         Особено важно е намесата и действията на Георги Димитров в навечерието на настъплението на Съветската армия към България. Той лично информира ген. Жуков и Сталин, че българският народ ще посрещне като освободител Съветската армия и че е ненужна и опасна подготовката на военни действия на българска земя. Думите му са посрещнати с доверие. Това личи от отправеното обръщение на генерал Толбухин към българите в навечерието на навлизането на съветските войски на българска земя: “Червената армия няма намерение да воюва с българския народ и неговата армия, тъй като тя счита българския народ за братски народ.“

        Шесто. Изключителният принос на Георги Димитров за изграждането на нова, модерна социалистическа индустриална България със свой път към социализма. Този нов социален, хуманен и антропологически проект е насочен изключително към човека, към формирането на новия човек с високи духовни, интелектуални и физически качества. В периода след 9.09.1944г. образът и личността на Георги Димитров се уплътнява и обогатява и като държавник – патриот, и строител на социалистическа България с ясна концепция за изграждането на социализма по специфичен български път: чрез народната демокрация, по пътя на всеобщата модернизация и индустриализацията; на културното и духовното развитие на народа „тъй като в областта на културата няма големи и малки народи“.

             Друга важна заслуга на Георги Димитров като държавник е: запазване на териториалната цялост на страната при крайно тежките международни условия след Втората световна война с решителната подкрепа на съветската държава и дипломация, когато България се третира като бивш съюзник на победената хитлеристка Германия; осигуряване на мощна международна защита и гаранция за сигурността и интересите на България при подписването на мирния договор в Париж (февруари 1947г.) и урегулиране на отношенията със съседните ни страни; реализиране на идеята за народната демокрация и Отечествения фронт като основа на многопартийната политическа система след 9.09.1944г. И действително, както той предвиждаше България за няколко десетилетие постигна това, което другите страни и народи бяха постигнали за столетия. Последните повече от три десетилетия мнозина целенасочено търсят грешките му, особено в последния период от живота, когато  той и продължително боледува. Това е част от войната с Миналото ни, с историята. Но обективният анализ доказва, че грешките не могат да затъмнят и намалят нито историческите заслуги, нито пък националната и световната значимост, силата на авторитета и всесветското му влияние и авторитет. Днес ние българите се лутаме в нашата обезлюдена земя и все повече  пустеещите села и градове, където не запазихме дори останките от заводи, предприятия, земеделски кооперативни стопанства и от мавзолея дори; живеем в заблудата за благоденствие от европейски фондове и субсидии, а политиците ни водят все по грешни пътища, по чужди идеи и нареждания. Забравяме, че Георги Димитров завеща на България едно от важните свои послания за вечни времена: „Бъдещето на българския народ е неразделно свързано с великия руски народ, наш двоен освободител“.   

Доклад от конференцията за 140 годишнината от рождението на Георги Димитров, организирана от БАС и БСП-София

 

Георги Димитров и кучетата пазачи - Велиана Христова

 

Преди да дойде демокрацията, в Димитровград имаше знаменит паметник на Героя от Лайпциг Георги Димитров. Демонтираха го през 1991 г. Знаете ли къде е захвърлен сега? Под купища пръст от сгради за… отглеждане на кучета. На 17 юни т.г. местни представители на БАС и БСП на среща за 140-годишнината от рождението на Димитров отново настояха паметникът да бъде възстановен на мястото му, за което има решение на Общинския съвет още от 2012 г. – неизпълнено и досега!

Когато говорим за историческа личност от мащабите на Георги Димитров – човекът, който пръв в света обяви бой на фашизма и изобличи неговата същност, няма как да разглеждаме темата извън контекста на това, което се случи в България в последните 32 години. Става дума не само за унищожаването на икономиката и селското стопанство в държавата, но преди всичко – за подмяната на мисленето, за изличаването на паметта на нацията, извършено методично и целенасочено под чужд диктат и в чужд интерес. Успешно. Ако преди 30 години всяко дете знаеше какво е Лайпцигски процес и кой е Георги Димитров, днес студенти първокурсници те гледат объркано и вдигат рамене, когато им зададеш въпрос за него. Защото ПРАВИЛНАТА нагласа в руслото на новата ценностна система е никой да не помни това. През всичките 32 години левицата у нас не се противопостави на подмяната на историята, не противодейства на масираните опити да бъде очернено нейното минало. Помните ли как не така отдавна по БНТ ни показваха Димитров с дамаджана в ръце, пеещ кръчмарска песничка? Било поднасяне на историята по нетрадиционен начин! Извадиха тялото му от мавзолея, после взривиха (!) и самия мавзолей, докато по същото време НАТО бомбардираше Белград… Смениха табелките на улици, носещи неговото име, демонтираха негови паметници, заливаха ги с боя и драскаха свастики по камъка. Изопачиха биографията му, откровени лъжи направиха от него карикатура и демон на „комунизма“, предател на България. И тези дни отново „мастити учени“ заливаха  ефира с небивалици, че бил насадил у нас македонизма, без да ги е еня, че му го приписват и на него, а той по това време е все още в затвора Моабит; че ръководството на БКП  в Москва бойкотира заседанието на Коминтерна по македонския въпрос и, че за изпълнението на това решение на Коминтерна, разпуснат през 1943 г., Димитров не предприема  абсолютно нищо; че именно Димитров приживе успя да се противопостави на Тито, победителя във Втората световна война, и на плановете му на за македонизиране на Пиринския край. За тези, които застанаха на страната на Хитлер и докараха България до катастрофа,  дума лоша няма, а за тези, които с цената на болезнени отстъпки успяха да опазят границите на България – кофи с помия.

Но държавата и нацията се разграждат не толкова чрез убиване на икономиката, колкото чрез образованието.  Икономика може да бъде възродена, макар и безкрайно трудно, но погромът в образованието нанася дълготрайни и нелечими рани. Именно затова трябваше да бъдат скопени учебните програми по история на България в училище. С помощта на соросоидни подлеци, подкрепени от образователното ни министерство, от програмите  бяха заличени разни "дреболии" като Септемврийско въстание или Лайпцигски процес, оня преврат на 9 юни и онези погроми през 1923-1925 г., избили, избесили, издушили хиляди земеделци и комунисти, десетки политици и интелигенти като Гео и Хербст! Това скопяване на историята направиха десните правителства и особено на ГЕРБ след 2015 г.  И който спомене изхвърлените от историята факти, не е европеец, а е комунистическо мекере. Вижте темите в учебната програма по история за VІІ и Х клас – в които се изучава миналото на България.  Целият период „между двете световни войни“ е представен  орязано, в съответствие с новите идеологически схеми. Няма присъединяване към Хитлеровия райх, няма Закон за нацията, няма Съпротива, няма окупационен корпус в Сърбия, няма партизани, 12 000 избити ятаци, ястребинчета, кой срещу кого воюва, няма победа на Червената армия над нацизма! В седми клас от детето се изисква обтекаемата формулировка да „дава примери за вътрешнополитически конфликти и противопоставяния през 20-те – 30-те години на XX век“. В десети клас пък целият трагизъм на периода до 1944 г.  в историята на страната ни е очертан между две теми: „Левият политически радикализъм“ и „Кризата на демокрацията, превратът от 19 май 1934 г и безпартийният режим“. Новите понятия, които учениците трябва да усвоят са: „Комунистически интернационал, терор, атентат, безпартиен режим“. Явно левите радикалисти са нарязали Стамболийски на парчета и голяма демокрация се е вихрела по времето на Александър Цанков Кръволока! Преди в Х клас се изучаваха поне нацизмът и теорията за "чистата раса". Вече не се изучават. Е, няма друга държава, която да е стигнала дотам, че да се срамува от борбата си срещу фашизма! Авторите на учебници били свободни да разгърнат поставените идеологически теми, пък учителите щели да намерят баланса. Та този баланс доведе до нелепостта в учебниците по история още от 2001 г. Георги Димитров да фигурира с една снимка като „член на ЦК на БКП (т.с.)“ – без обяснение, че БРСДП (т.с.) става БКП в края на май 1919 г.  И толкова – нито кой е Димитров, нито защо е поместена снимката му. Нито една буква за Лайпцигския процес.

Няма национална образователна система, в която знанията по история са оставени на случайна намеса на учителя или на семейството. И до ден днешен целият свят тачи най-известния българин - Георги Димитров, в много държави – дори в Африка, има негови паметници и улици, които носят неговото име. В Лайпциг има дори музей на Георги Димитров! А преди дни, на 17 юни т.г., пред неговия паметник в Москва пък бяха дошли да почетат юбилея му хора дори от Бразилия. А у нас Димитров е изгонен от масовото обществено съзнание и знанието за него се превръща в апрокриф. И Лайпцигският процес изчезна от съзнанието ни за върховете в нашата история. Нищо, че още тогава, през 1933 г., светът въстава срещу несправедливо обвинените българи и се свиква Лондонски контрапроцес в тяхна защита, а днес в цяла Европа и в света Димитров е признат за мастит интелектуалец и политик на ХХ век, а речта му в Лайпциг продължава да бъде един от върховете в битките срещу фашизма. Дотолкова, че когато през 2014 г. кметът на френския град Сен-Сир-л’Екол реши да преименува улицата „Георги Димитров“, местните жители се възпротивиха и не позволиха това да бъде направено. Отидете в музея в Лайпциг пък и вижте акцента, поставен върху факта, че Димитров организира в Амстердам европейския конгрес за култура против войната…

Министър Николай Денков, сега в оставка,  оповести намерение през лятото да бъдат преразгледани всички учебни програми по всички учебни предмети. И по този повод тази седмица съобщи резултатите от анкети сред учителите. Сред отговорите на учителите – поне според МОН, няма искане да бъде върната историята в предмета история, да се поправи вандалщината в учебната програма.  Само за началния курс предложили изучаването на личности да завършва с героите до Освобождението. Страх ли ги е преподавателите да нарушат спуснатата отгоре „правилна“ линия, или вече дотолкова свикнаха с насадената линия на обезбългаряване, та вече не им прави впечатление? 

Като се връщам към паметника в Димитровград, затрупан от сградите за отглеждане на кучета, се сещам за една книга на директора на „Льо Монд дипломатик“ Серж Алими, издадена у нас през 2008 г. Заглавието й е „Новите кучета пазачи“. Темата е, че в печатните и електронните медии господстват сервилна журналистика, индустриални и финансови групировки, пазарно мислене, мрежи от връзки. Поднасят се „правилните“ информации,  нелепи знаменитости, изкуствени сблъсъци, взаимни услуги. Вездесъщи журналисти, чиято власт е подкрепена от закона на мълчанието, налагат дефинициите, а професията става все по-уязвима заради страха от изхвърляне на улицата и безработица. Тези пазители на реда са новите кучета пазачи на политическата и икономическата ни система. Те се появиха и махат сити опашки и у нас вече три десетилетия, откакто дори в образователното ни министерство смятат, че „думата Родина е натоварена с негативни конотации“. 

Текст за конференцията на БАС и БСП-София за 140-та годишнина от рождението на Георги Димитров    

Източник : Поглед.инфо, 23.06.2022 г.