Приносът на Енгелс в марксистката теория - Георгий Александрович Багатурия

 

В рамках ограниченного места можно лишь кратко, в виде тезисов попытаться определить роль Энгельса в создании и развитии марксистской теории.

* * *

1. Существуют два противоположных взгляда на роли основоположников марксистской теории: стремление полностью отождествить и стремление противопоставить их теоретические воззрения. Оба подхода являются идеологически тенденциозными. В первом случае – это упрощение и вульгаризация истории марксизма, во втором – стремление расчленить единую теорию, дискредитировать ту или иную ее существенную часть, опровергнуть теорию в целом или, по крайней мере, частично.

Где же истина?

2. Предлагаемые здесь соображения базируются на многолетней работе по изучению и публикации теоретического наследия основоположников марксизма, в особенности 50-томного русского издания Сочинений К. Маркса и Ф. Энгельса и беспрецедентного по масштабам фундаментального научного международного полного издания всего теоретического наследия Маркса и Энгельса – Marx-Engels-Gesamtausgabe (MEGA), – более 50 томов (111 книг: 58 с текстами Маркса и Энгельса и 53 с комментариями к ним) которого уже вышли в свет, а над 40 дальнейшими томами (80 книг) ведется работа в 8 странах мира (всего будет ок. 250 книг, не считая публикации маргиналий, т.е. пометок Маркса и Энгельса на книгах из их библиотек, которые потребовали бы при традиционной публикации в виде книг еще ок. 40 томов). Это подлинно всемирное издание, подобного которому в истории еще не было.

3. Роль Энгельса в судьбе марксизма весьма многообразна. Но нас интересует прежде всего тот специфический, чисто теоретический, принципиальный вклад, который внес Энгельс в создание и развитие марксизма. Сам Энгельс справедливо считал, что эта совместно созданная теория по праву носит имя Маркса. «Я не могу отрицать, – писал он в 1888 г. в работе „Людвиг Фейербах и конец классической немецкой философии“, – что и до и во время моей сорокалетней совместной работы с Марксом принимал известное самостоятельное участие как в обосновании, так и в особенности в разработке теории, о которой идет речь. Но огромнейшая часть основных руководящих мыслей, особенно в экономической и исторической области, и, еще больше, их окончательная четкая формулировка принадлежит Марксу. То, что внес я, Маркс мог легко сделать и без меня, за исключением, может быть, двух-трех специальных областей. А того, что сделал Маркс, я никогда не мог бы сделать. Маркс стоял выше, видел дальше, обозревал больше всех нас. Маркс был гений, мы, в лучшем случае, – таланты. Без него наша теория далеко не была бы теперь тем, что она есть. Поэтому она по праву носит его имя» (Т. 21. С. 300 – 301)[674]. Это не просто человеческая скромность, это – точная, объективная констатация факта.

В те дни, когда Маркса не стало, Энгельс писал: «Величайший ум второй половины нашего века перестал мыслить. …Самый могучий ум нашей партии перестал мыслить, самое сильное сердце, которое я когда-либо знал, перестало биться. …Человечество стало ниже на одну голову и притом на самую значительную из всех, которыми оно в наше время обладало» (Т. 35. С. 383, 384, 386).

Прошло почти 120 лет и, несмотря на весь антимарксизм, оценка Энгельса более чем подтвердилась. В сентябре 2000 года, в канун нового тысячелетия, ВВС проводило всемирный опрос через интернет: кого считают величайшими мыслителями и учеными второго тысячелетия. Результат был такой: на первом месте Карл Маркс, за ним следуют: Альберт Эйнштейн, Исаак Ньютон, Чарльз Дарвин и еще шесть великих имен. Осенью 2002 года одна из двух главных телевизионных компаний ФРГ – ZDF – проводила аналогичный опрос: кого считают в Германии величайшими немцами всех времен. Маркс, за которого проголосовали более полумиллиона телезрителей, занял третье место после Конрада Аденауэра (в полтора раза больше голосов) и Мартина Лютера (на 10% больше), но он опередил Баха, Гёте, Эйнштейна и более тысячи других – и при этом занял первое место как ученый. Летом 2005 года одна из британских радиостанций проводила опрос: кого радиослушатели считают величайшими философами в истории человечества. И опять Маркс занял первое место, на втором был Юм, на третьем Витгенштейн, Платон на пятом, Сократ на восьмом. Так что Энгельс не преувеличивал, говоря о величайшем уме второй половины 19 века.

4. Какова же роль Энгельса, его наиболее существенный вклад в теорию Маркса?

Прежде всего необходимо констатировать принципиальное единство взглядов Маркса и Энгельс: оба были материалистами, диалектиками и коммунистами, и во всех существенных вопросах теории их взгляды полностью совпадали. (Для Маркса Энгельс был его «alter ego».) При этом существовало определенное разделение труда между ними; своего рода «принцип дополнительности». (А Поль Лафарг в своих воспоминаниях, говоря о единстве Маркса и Энгельса, отмечает и индивидуальность каждого, включая и различия «по манере мыслить»[675]). Такое понимание позволяет выделить специфический вклад каждого в марксистскую теорию. Первую «прамарксистскую» работу по политической экономии написал Энгельс. Это его, по оценке Маркса, гениальные «Наброски к критике политической экономии» (Т. 13. С. 8). Но главный вклад в этой области, разумеется, принадлежит Марксу. Энгельс в те времена больше занимался теоретическими проблемами естествознания, Маркс – проблемой обоснования дифференциального исчисления. Понятия «общественная формация», «экономическая общественная формация» – заслуга Маркса, а понятия «материалистическое понимание истории», «диалектический материализм», «исторический материализм» – от Энгельса. Можно привести множество примеров их теоретического сотрудничества, но перейдем к главному, к наиболее важному и актуальному.

5. Прежде всего заслугой Энгельса является осознание и определение места марксизма в истории человеческой мысли – соотношение марксизма и его теоретических источников: классической, прежде всего немецкой, философии от Канта до Гегеля и Фейербаха; классической, прежде всего английской, политической экономии от Петти до Смита и Рикардо; утопического, прежде всего французского и английского, социализма и коммунизма Сен-Симона, Фурье и Оуэна; исторической науки Тьерри, Минье, Гизо, Маурера, Моргана и др.; естествознания 19 века, представленного прежде всего тремя великими открытиями – клеточная теория Шлейдена и Шванна, закон сохранения и превращения энергии Майера, Джоуля, Гельмгольца, эволюционная теория Дарвина.

6. Мысль Энгельса о двух великих открытиях Маркса – материалистическом понимании истории и теории прибавочной стоимости, – благодаря которым социализм превратился из утопии в науку, и выделение материалистической диалектики в качестве фактически еще одного (третьего, но не хронологически и не по значению) великого открытия автора «Капитала», эта мысль дает ключ к пониманию логической структуры марксистской теории и периодизации истории марксизма.

7. Главным образом Энгельсу принадлежит разработка диалектического понимания природы («Диалектика природы», «Анти-Дюринг», «Людвиг Фейербах…»).

Анализируя философское наследие Гегеля, он выделяет три закона диалектики и развивает на материалистической основе категории диалектики. К этому можно было бы добавить еще один, по-видимому столь же универсальный, закон, действие которого Маркс и Энгельс фиксируют в самых разных областях, но не формируют в общем виде. Этот закон развития природных, социальных и интеллектуальных систем можно было бы назвать «законом периферийного развития»: новая система возникает на периферии существующей, старой системы. «В конечностях буржуазного организма насильственные потрясения естественно должны происходить раньше, чем в его сердце, где возможностей компенсирования больше» (Маркс и Энгельс: Третий международный обзор (1850), Т. 7. С. 467). В соответствии с этой исторической закономерностью и сопротивление глобализации по-американски может инициироваться на периферии глобального капиталистического мира[676]. И тогда защита национального суверенитета будет не сопротивлением объективным и прогрессивным историческим процессам, а средством защиты от превращения господства «золотого миллиарда» в господство «бриллиантового миллиона» и даже сверхпривилегированной «тысячи».

В «Диалектике природы» Энгельс высказывает глубокую мысль, что именно в местах соприкосновения различных наук надо ожидать наибольших результатов (Т. 20. С. 607). Именно так возникли многие современные науки, включая кибернетику. Именно так возник и сам марксизм.

Плодотворна центральная идея «Диалектики природы» о соотношении форм движения материи и системы наук, их изучающих.

Существенен вклад Энгельса в марксистскую теорию познания: соотношение формальной логики и диалектики, исторического и логического, абстрактного и конкретного, относительной и абсолютной истины, понимание асимптотического характера процесса познания и многое другое.

8. Особо важное значение имеет многообразный вклад Энгельса в развитие диалектического аспекта материалистического понимания истории. (Не будем говорить о вкладе Энгельса в разработку ряда важных проблем исторического материализма: соотношение свободы и необходимости, роль труда в процессе становления человека, роль насилия в истории, развитие форм семьи, теория государства, происхождение частной собственности и т.д.).

Ключевое положение марксистского материализма о соотношении бытия и сознания было ясно сформулировано Марксом и Энгельсом в первой главе «Немецкой идеологии» (1845/46) и Марксом в Предисловии его «К критике политической экономии» (1859): «Сознание [das Bewu?tsein] никогда не может быть чем-либо иным, как осознанным бытием [das bewu?te Sein], а бытие людей есть реальный процесс их жизни. …Не сознание определяет жизнь, а жизнь определяет сознание». «Не сознание людей определяет их бытие, а, наоборот, их общественное бытие определяет их сознание» (Т. 3. С. 25; Т. 13. С. 7). Но, в отличие от всего предшествующего материализма, диалектический материализм существенно иначе и глубже понимает этот ключевой вопрос философии. Это вытекает из всего теоретического наследия основоположников марксизма и, прежде всего, из работ и писем самого Энгельса. Их диалектико-материалистическую концепцию можно сформулировать в следующих положениях:

– Бытие определяет сознание первично и в конечном счете, но не в каждом конкретном случае.

– Сознание оказывает обратное влияние на бытие, и между ними возникает взаимодействие на основе определяющей роли бытия.

– Это взаимодействие носит исторический характер, и по мере его развития роль сознания возрастает.

– При определенных обстоятельствах роль сознания может стать преобладающей.

В подготовительных материалах к «Анти-Дюрингу» (1876) Энгельс высказывает, на первый взгляд, совершенно парадоксальную в устах самого последовательного материалиста, но в сущности глубоко диалектическую мысль:

«Взгляд, согласно которому будто бы идеями и представлениями людей созданы условия их жизни, а не наоборот, опровергается всей предшествующей историей» [т.е.: вся предшествующая история опровергает идеалистическую концепцию], «в которой до сих пор результаты всегда оказывались иными, чем те, каких желали, а в дальнейшем ходе в большинстве случаев даже противоположными тому, чего желали. Этот взгляд лишь в более или менее отдаленном будущем может стать соответствующим действительности» [т.е.: идеалистическая концепция может стать в будущем соответствующей действительности? да, в известном смысле], «поскольку люди будут заранее знать необходимость изменения общественного строя (sit venia verbo), вызванную изменением отношений, и пожелают этого изменения, прежде чем оно будет навязано им помимо их сознания и воли» (Т. 20. С. 639).

Это значит: во всей предшествующей истории преобладала определяющая роль материальных условий жизни и их изменение осознавалось преимущественно задним числом (post festum); в будущем обществе научное предвидение необходимых преобразований будет опережать стихийное развитие и позволит людям действительно сознательно творить свою историю. Этот фрагмент в подготовительных материалах к «Анти-Дюрингу» не является чем-то случайным. Он органически связано с представлениями Энгельса, развитыми им в основном тексте «Анти-Дюринга»: предстоящее историческое (социалистическое) преобразование общества – это «скачок человечества из царства необходимости в царство свободы», а «свобода есть познание необходимости», возможность действовать на основе познания объективных законов мира (см.: Т. 20. С. 116 и 294 – 295).

9. В Предисловии к первому изданию книги «Происхождение семьи, частной собственности и государства» (1884) Энгельс формулирует чрезвычайно важное и актуальное положение об историческом характере самой основы общества:

«Согласно материалистическому пониманию, определяющим моментом в истории является в конечном счете производство и воспроизводство непосредственной жизни. Но само оно, опять-таки, бывает двоякого рода. С одной стороны – производство средств к жизни: предметов питания, одежды, жилища и необходимых для этого орудий; с другой – производство самого человека, продолжение рода. Общественные порядки, при которых живут люди определенной исторической эпохи и определенной страны, обусловливаются обоими видами производства: ступенью развития, с одной стороны – труда, с другой – семьи. Чем меньше развит труд, чем более ограничено количество его продуктов, а следовательно, и богатство общества, тем сильнее проявляется зависимость общественного строя от родовых связей». До сих пор это изложение взглядов Энгельса можно было бы интерпретировать, как меньшую, чем в настоящее время, роль производства средств к жизни в первобытном обществе. Но далее он недвусмысленно говорит о преобладающей роли «производства самого человека», родовых отношений на ранних ступенях развития человеческого общества: «Между тем в рамках этой, основанной на родовых связях структуры общества все больше и больше развивается производительность труда… Старое общество, покоящееся на родовых объединениях, взрывается …» Его сменяет общество, основанное на классовых отношениях (Т. 21. С. 25 – 26; курсив мой – Г.Б.).

За, якобы, отступление здесь от материализма Энгельса критиковали и Михайловский, и Туган-Барановский, и… Сталин. Ленин, защищая Энгельса, ссылался на то, что «производство самого человека, продолжение рода» тоже является материальным. В действительности, развивая идею о пяти видах производства, высказанную еще в «Немецкой идеологии», – производство жизненных средств, новых потребностей, самого человека, общения (т.е. общественных отношений), сознания – Энгельс как диалектик высказывает теперь чрезвычайно глубокую мысль об историческом характере самой основы общества, которая с развитием человеческого общества меняется. Опираясь на эту гениальную идею, можно предположить, что в эпоху становления человеческого общества доминировало производство самого человека и соответственно родовые отношения, что в период капитализма достигает кульминации собственно материальное производство в узком смысле слова и соответствующие ему производственные отношения, что дело идет к господству того, что Маркс и Энгельс называли «духовным производством», «производством идей, представлений, сознания». А это последнее подтверждается эволюцией нашего современного общества, в эпоху научно-технической и информационной революции.

10. В связи с этим стоит и проблема рабочего класса. В «Принципах коммунизма» Энгельс дал ясное определение:

«Пролетариатом называется тот общественный класс, который добывает средства к жизни исключительно путем продажи своего труда[677], а не живет за счет прибыли с какого-нибудь капитала… Одним словом, пролетариат, или класс пролетариев, есть трудящийся класс XIX века» (Т. 4. С. 322).

Возникает вопрос: а какой класс является трудящимся классом XXI века?

В «Капитале» Маркс расширяет понятие производительного рабочего, вводит понятие «совокупного рабочего»:

При капиталистическом способе производства развивается его комбинированный, кооперативный, общественный характер; в процессе труда соединяются умственный и физический труд. «Продукт превращается вообще из непосредственного продукта индивидуального производителя в общественный, в общий продукт совокупного рабочего, т.е. комбинированного рабочего персонала, члены которого ближе или дальше стоят от непосредственного воздействия на предмет труда. Поэтому уже сам кооперативный характер процесса труда неизбежно расширяет понятие производительного труда и его носителя, производительного рабочего. Теперь для того, чтобы трудиться производительно, нет необходимости непосредственно прилагать свои руки; достаточно быть органом совокупного рабочего, выполнять одну из его подфункций» (см.: Т. 23. С. 516 – 517; курсив мой – Г.Б.).

Во французском издании «Капитала» Маркс конкретизирует: «один больше работает руками, другой больше головой, один как управляющий, инженер, технолог и т.д., другой как надсмотрщик, третий непосредственно как рабочий физического труда или даже как простой подручный» (см.: Т. 49. С. 95 и 190).

Развивая эту идею, Энгельс вводит понятие «пролетариат умственного труда» («intellectual proletariat»):

«Пусть ваши усилия, – обращается он к Международному конгрессу студентов-социалистов в декабре 1893 года – приведут к развитию среди студентов сознания того, что именно из их рядов должен выйти тот пролетариат умственного труда, который призван плечом к плечу и в одних рядах со своими братьями рабочими, занятыми физическим трудом, сыграть значительную роль в надвигающейся революции.

Буржуазным революциям прошлого от университетов требовались только адвокаты, как лучшее сырье, из которого формировались их политические деятели; для освобождения рабочего класса понадобятся, кроме того, врачи, инженеры, химики, агрономы и другие специалисты, ибо дело идет о том, чтобы овладеть управлением не только политической машиной, но и всем общественным производством, а тут уж нужны будут отнюдь не звонкие фразы, а солидные знания» (Т. 22. С. 432; курсив мой – Г.Б.)

Таким образом, понятие рабочего класса не сводится к рабочим ручного или машинного труда. Но, разумеется, существенно различие между квалифицированным и неквалифицированным трудом, между непосредственными производителями и (высоко оплачиваемыми) менеджерами, этими чиновниками в сфере экономики, которые, подобно государственным чиновникам, – как это отмечал Маркс еще в рукописи «К критике гегелевской философии права» (1843)[678] – превращающим (или по крайней мере стремящимся превратить) государство в свою частную собственность, фактически используют не принадлежащую им собственность как свою частную собственность. А вот привилегированных квалифицированных рабочих и низшее звено управляющих (надсмотрщиков, контролеров etc.) Энгельс рассматривал как «аристократию рабочего класса», в развитии которой он видел серьезную проблему.

11. Среди «двух-трех специальных областей», где работы Энгельса существенно дополняли сделанное Марксом, было не только естествознание, но и военное дело. Энгельс применил материалистическое понимание истории к этой специфической области и вместе с тем расширил, углубил и обобщил само это понимание. Он показал, что подобно тому, как в сфере материального производства производительные силы (в особенности орудия) определяют способ производства и производственные отношения, так в сфере военного дела оружие определяет способ ведения войны и военные отношения (отношения между армиями и внутри армий). Это было фактически конкретизацией и развитием того, что в общем виде они с Марксом сформулировали еще в «Немецкой идеологии»: производство (отношение людей к природе) определяет общение (отношение людей друг к другу); первое материализуется в виде орудий труда, а война тоже является формой общения.

12. Значителен вклад Энгельса в теорию революции. Актуальны его прогнозы относительно тех проблем, с которыми может столкнуться предстоящее преобразование общества. Исследуя причины поражения революции 1848/49 годов, он обращается и к опыту Крестьянской войны 16 века в Германии. Один из важных выводов – необходимость зрелости объективных и субъективных условий революции (см. Крестьянская война в Германии, гл. VI). Эту мысль он развивает в исключительно важном письме Йозефу Вейдемейеру 12 апреля 1853 года:

«Мне думается, что в одно прекрасное утро наша партия вследствие беспомощности и вялости всех остальных партий вынуждена будет стать у власти, чтобы, в конце концов, проводить все же такие вещи, которые отвечают непосредственно не нашим интересам, а интересам общереволюционным и специфически мелкобуржуазным; в таком случае под давлением пролетарских масс, связанные своими собственными, в известной мере ложно истолкованными и выдвинутыми в порыве партийной борьбы печатными заявлениями и планами, мы будем вынуждены производить коммунистические опыты и делать скачки, о которых мы сами отлично знаем, насколько они несвоевременны. При этом мы потеряем головы, – надо надеяться, только в физическом смысле, – наступит реакция и, прежде чем мир будет в состоянии дать историческую оценку подобным событиям, нас станут считать не только чудовищами, на что нам было бы наплевать, но и дураками, что уже гораздо хуже». При этом Энгельс имеет в виду такую ситуацию: относительно отсталая тогда Германия, в которой имеется передовая партия и которая втянута в международный революционный процесс; наступает кризис и партия вынуждена действовать, «а это было бы, – подчеркивает Энгельс, – во всяком случае преждевременным» (Т. 28. С. 490 – 491).

Ленин вспомнил об этом письме при переходе к НЭПу и просил разыскать его. Недостаточная зрелость материальных предпосылок для социалистической революции – одна из главных причин тех проблем, с которыми столкнулась практика социалистических преобразований в нашей стране. Другая столь же важная причина – несостоявшаяся социалистическая революция в развитых капиталистических странах (попытки начать ее в Германии и Венгрии были подавлены).

Вместе с Марксом еще в период формирования их теории Энгельс пришел к выводу о международном, в конечном счете, всемирном характере предстоящего социального преобразования (превращение истории в эпоху капитализма в подлинно всемирную историю: взаимосвязь развития всех стран и формирование их единой социальной структуры). Этого понимания он придерживался до конца. Об этом свидетельствует и его письмо Полю Лафаргу 27 июня 1893 г., написанное за два года до смерти: «То, что руководство буржуазной революцией принадлежало исключительно Франции… привело, вы знаете куда? – к Наполеону, к завоеванию, к вторжению Священного союза», – т.е. к внутреннему перерождению и к иностранной интервенции, в конечном счете к поражению революции (Т. 39. С. 76).

13. Роль труда. Труд создал самого человека. Труд – differentia specifica человека (см. «Диалектика природы»: «Роль труда…»; Т. 23. С. 188 – 191). Труд должен быть главным критерием положения человека в обществе; труд, а не частная собственность на общественные средства производства; труд не только физический, но и интеллектуальный.

14. В «Анти-Дюринге» Энгельс конкретизировал обоснование основного требования коммунистов – необходимости уничтожения (точнее «снятия», Aufhebung в диалектическом гегелевском смысле) частной собственности на общественные средства производства: индивидуальные средства производства были исторически закономерной и правомерной основой частной собственности; развитие общественных средств производства требует их обобществления. Для Маркса и Энгельса снятие частной собственности на общественные средства производства эквивалентно уничтожению эксплуатации как неправомерного присвоения чужого труда.

15. Социальное равенство. В «Анти-Дюринге» Энгельс обосновал историческую необходимость социального равенства, пролетарское требование которого (в отличие от буржуазного требования равенства граждан перед законом) сводится к требованию уничтожения классовых различий (природного равенства между людьми нет и не может быть, поэтому «Требование равенства, идущее дальше этого пролетарского требования, т.е. абстрактно понятое, становится нелепым» – Т. 20. С. 638). Вместе с тем он много раз говорил: «Не может быть свободен народ, угнетающий другие народы». Это применимо и к социальным отношениям в каждой стране: не могут быть подлинно свободными члены господствующих классов, пока существуют угнетаемые и эксплуатируемые классы. Поэтому «равенство между нациями также необходимо, как равенство между индивидами» (Т. 39. С. 78). Современная капиталистическая глобализация в условиях экономического неравенства стран ведет к усилению социального неравенства.

16. Диалектический взгляд не только на прошлое и настоящее, но и на будущее, на перспективы развития человеческого общества – одна из главных особенностей мыслителя и коммуниста Энгельса. Приведем несколько примеров.

Вот одно принципиальное высказывание Энгельса в его письме английскому социалисту Эдуарду Пизу 27 января 1886 года: «…партия, к которой я принадлежу, не выдвигает никаких раз навсегда готовых предложений. Наши взгляды на черты, отличающие будущее некапиталистическое общество от общества современного, являются точными выводами из исторических фактов и процессов развития и вне связи с этими фактами и процессами не имеют никакой теоретической и практической ценности» (Т. 36. С. 363 – 364). Значит, если существенно изменилось общество, должны существенно измениться и наши представления о перспективах исторического развития. Значит нельзя механически повторять истины XIX века в условиях XXI века. Значит необходимо существенное дальнейшее развитие теории.

В мае 1893 года Энгельс дал интервью корреспонденту французской газеты «Le Figaro». На вопрос: «А какую вы, немецкие социалисты, ставите себе конечную цель?» – Энгельс ответил: «У нас нет конечной цели. Мы сторонники постоянного, непрерывного развития, и мы не намерены диктовать человечеству какие-то окончательные законы» (Т. 22. С. 563). Это – ответ спекуляциям по поводу того, будто для марксистов коммунизм это конец истории. А во Введении к «Диалектике природы» Энгельс писал о будущих «миллионах лет» и «сотнях тысяч поколений» (см.: Т. 20. С. 359 – 363) – и это все застой и конец истории?

Какова же с его и Маркса точки зрения была конечная цель коммунистического преобразования общества? В начале 1894 года итальянский социалист Джузеппе Канепа попросил Энгельса кратко сформулировать идею грядущей новой эры. Энгельс отвечает, что он не нашел ничего лучшего и приводит заключительное положение теоретической части «Манифеста Коммунистической партии»: «На место старого буржуазного общества с его классами и классовыми противоположностями приходит ассоциация, в которой свободное развитие каждого является условием свободного развития всех» (Т. 4. С. 447). Значит ни диктатура пролетариата, ни обобществление средств производства и их свободное развитие не являются конечными целями предстоящего преобразования общества, они лишь средства для достижения высшей цели – создания условий для всестороннего развития каждого человека и всего общества.

Это преобразование, которое они с Марксом представляли себе как длительный и сложный процесс, как дело целых поколений, Энгельс в письме своему другу, английскому геологу Джорджу Уильяму Ламплу, 11 апреля 1893 года, описывает в всемирно-исторических, если не в космических, масштабах: «Природе потребовались миллионы лет для того, чтобы породить существа, одаренные сознанием, а теперь этим сознательным существам требуются тысячелетия, чтобы организовать совместную деятельность сознательно: сознавая не только свои поступки как индивидов, но и свои действия как массы, действуя совместно и добиваясь сообща заранее поставленной общей цели. Теперь мы уже почти достигли такого состояния» (Т. 39. С. 55 – 56).

17. Важен вклад Энгельса в самокритику марксистской теории:

Распространение марксизма сопровождалось его упрощением, вульгаризацией и догматизацией. Энгельс решительно выступил против этих тенденций. Он много раз подчеркивал, что «марксизм не догма, а руководство к действию», причем под действием он имел в виду не просто практическое применение марксистской теории, а прежде всего применение марксистской методологии для познания действительности и уже затем, на основе научного понимания ее, практическое действие. Так, в сравнительно недавно (1961) опубликованном письме Вернеру Зомбарту Энгельс 11 марта 1895 года, незадолго до смерти, писал: «Все миропонимание [Auffassungsweise] Маркса – это не доктрина, а метод. Оно дает не готовые догмы, а отправные пункты для дальнейшего исследования и метод для этого исследования» (Т. 39. С. 352).

Осознание ошибочных ожиданий, связанных с революцией 1848/49 годов, особенно резко выражено во Введении Энгельса к работе Маркса «Классовая борьба во Франции», датированном 6 марта 1895 года: «История показала, что и мы, и все мыслившие подобно нам, были неправы. Она ясно показала, что состояние экономического развития европейского континента в то время далеко еще не было настолько зрелым, чтобы устранить капиталистический способ производства», капиталистическая основа «обладала еще очень большой способностью к расширению» (см.: Т. 22. С. 535). Энгельс здесь фактически развивает ту мысль, которую они с Марксом высказали еще в 1851 году: «При таком всеобщем процветании, когда производительные силы буржуазного общества развиваются настолько пышно, насколько это вообще возможно в рамках буржуазных отношений, о действительной революции не может быть и речи. Подобная революция возможна только в периоды, когда оба эти фактора, современные производительные силы и буржуазные формы производства, вступают между собой в противоречие» (Т. 7. С. 467).

В этой связи хотелось бы обратить внимание на хорошо известное положение Маркса, которое обычно воспринимается как абстрактное теоретическое обобщение. В Предисловии к «К критике политической экономии», где Маркс дает классическую формулировку сущности материалистического понимания истории, он говорит: «Ни одна общественная формация не погибает раньше, чем разовьются все производительные силы, для которых она дает достаточно простора, и новые более высокие производственные отношения никогда не появляются раньше, чем созреют материальные условия их существования в недрах самого старого общества» (Т. 13. С. 7). Не знаю, обратил ли кто-нибудь внимание на исторический контекст, в котором возникла эта формулировка; вероятнее всего, что никто. А контекст был такой. Революция 1848/49 годов была первой и единственной, в которой Маркс и Энгельс приняли непосредственное участие. Она потерпела поражение. Почему? Маркс приходит к выводу, что экономический кризис 1847 года был ее предпосылкой, а начавшийся экономический подъем стал питательной почвой контрреволюции. Энгельс на примере Крестьянской войны приходит к выводу, что при отсутствии достаточных предпосылок передовая партия не может прийти к власти. Отсюда знаменитое выступление Маркса на заседании ЦК Союза коммунистов 15 сентября 1850 года против авантюристической фракции Виллиха – Шаппера (Т. 8. С. 431). Отсюда и его вывод, что революция возможна только вслед за новым экономическим кризисом. Об опасности преждевременного прихода передовой партии к власти Энгельс пишет в цитированном письме Вейдемейеру. Но вот в 1857 году происходит новый, на этот раз первый мировой экономический кризис. Маркс ожидает возможного начала нового революционного процесса. Подъем рабочего движения действительно начинается, но революция так и не происходит. И в этих условиях, очевидно осознавая незрелость объективных предпосылок для устранения капиталистического способа производства, Маркс в январе 1859 года пишет свое Предисловие к «К критике политической экономии». В приведенной формулировке акцент явно падает на необходимость таких предпосылок для перехода к новой общественной формации. И этих предпосылок, в середине 19 века, нет, о чем Энгельс прямо скажет много лет спустя в цитированном Введении к работе Маркса «Классовая борьба во Франции».

Вульгаризация материалистического понимания истории среди молодых сторонников марксизма вынудила Энгельса выступить с важными разъяснениями в так называемых «письмах об историческом материализме», где он, в частности, развивает мысль об обратном воздействии надстройки на базис общества. При этом он отмечает и определенную «вину» основоположников марксистской концепции: «Маркс и я отчасти сами виноваты в том, что молодежь иногда придает больше значения экономической стороне, чем это следует» и т.д. (см.: его письма Йозефу Блоху, 21 – 22.09.1890, и Францу Мерингу, 14.07.1893).

18. Следует особо подчеркнуть, что Энгельс – как и Маркс – исходил из тех принципиальных убеждений, что только объективные материальные и субъективные, внутренние и внешние (международные) предпосылки делают возможным и необходимым длительный и сложный процесс коммунистического преобразования общества, что исторически становится обязательным не обобществление всего и вся, а обобществление общественных средств производства, что революционное насилие – это вынужденная реакция на насильственное противодействие господствующих классов, что в этом преобразовании заинтересованы прежде всего трудящиеся классы, но оно, в конечном счете, в интересах всего общества, что высшая цель предстоящего преобразования – не политическое господство рабочего класса, а устранение социального неравенства, классовых различий, эксплуатации, создание условий для свободного развития всех и каждого. Ради теоретического обоснования и практического содействия этой исторической необходимости Энгельс и работал всю свою сознательную жизнь.

19. Резюмируем.

Когда-то Ленин, читая впервые опубликованную переписку Маркса и Энгельса, заметил, что фокусом всего содержания ее является диалектика и ее применение к самым разным сферам. Нечто подобное мы наблюдаем и в особенностях теоретического наследия Энгельса: разработка марксистской философии – диалектического материализма и в ее рамках развитие диалектического метода; разработка диалектической стороны марксисткой социологии – материалистического понимания истории – развитие диалектического понимания не только прошлого и настоящего, но и будущего, как и метода познания этого будущего (его суть – историческая экстраполяция на базе диалектико-материалистического понимания общества и его истории); диалектический принцип историзма не только по отношению ко всему миру, но и по отношению к самой марксистской теории; отсюда накопление в его теоретическом наследии предпосылок для развития марксизма на базе дальнейшего развития самого общества и всего человеческого познания.

20. В «Диалектике природы» и «Анти-Дюринге» Энгельс сформулировал два логически однотипных определения: «Движение есть способ существования материи» и «Жизнь есть способ существования белковых тел» (Т. 20. С. 59, 81 – 84, 391, 561, 569, 616, 631 – 632, 634 – 635). Они выражают неразрывное единство движения и материи, жизни и ее материального носителя; одно не может существовать и не существует без другого. Подобно этому и мы, опираясь на великое наследие Маркса и Энгельса, можем сказать: Развитие есть способ существования марксизма.

Чтобы не быть уж совсем декларативным, можно наметить основные пути создания предпосылок для дальнейшего существенного развития марксистской теории:

– Выявление подлинного, аутентичного содержания теоретического наследия Маркса и Энгельса в его полном объеме. С одной стороны, освобождение его от вульгаризаторских наслоений. С другой, использование не только вершины, а всего айсберга информации, мыслительного материала, который накопили и оставили нам основоположники марксизма. Необходимые предпосылки для этого создает издание MEGA.

– Историко-критический анализ наследия Маркса и Энгельса: с учетом исторического контекста XIX века и с целью выявления непреходящего позитивного содержания теории Маркса и Энгельса, ее дискуссионных или уже неактуальных положений, а также внутренних противоречий, свойственных любой подлинно научной теории, противоречий, которые намечают и точки дальнейшего развития самой теории. Здесь – та же роль MEGA.

– История развития взглядов Маркса и Энгельса – это, в одном из ее главных аспектов, процесс познания социальной действительности. Прослеживая тенденции и закономерности этого процесса, мы создаем предпосылки для экстраполяции этих закономерностей с целью закономерного дальнейшего развития классического марксизма.

– Марксизм возник как синтез теоретических достижений своей эпохи – философии, политической экономии, социалистических и коммунистических идей, истории и естествознания. Он развивался под влиянием крупнейших исторических событий – европейской революции 1848/49 годов, Парижской коммуны 1871 года, – важнейших научных достижений (напр., дарвинизм, история первобытного общества), в борьбе с идейными противниками (идеалистическая философия, буржуазная политическая экономия, утопизм, анархизм и т.д.). Аналогичным образом возможно и дальнейшее развитие марксизма.

– Необходимо осознать и учесть все дальнейшее развитие общества, его существенное изменение в эпоху современной научно-технической и информационной революции и многое другое.

– Необходимо учесть все дальнейшее развитие науки.

– Необходимо критически проанализировать как все дальнейшее развитие различных течений марксизма, так и различные формы антимарксизма.

Необходимо критически проанализировать опыт стран «реального социализма», этой исторически первой великой попытки перехода от капиталистической к новой общественной формации, и причин его крушения.

* * *

В заключение еще раз перечислим основные достижения Энгельса, его важнейший вклад в теорию Маркса:

– Определение места марксизма в истории человеческой мысли, его соотношения с теоретическими источниками: философией, историей, политической экономией, предшествующим социализмом и коммунизмом, естествознанием.

– Выделение главных открытий Маркса: диалектико-материалистический метод, материалистическое понимание истории и теория прибавочной стоимости, благодаря которым социализм превратился из утопии в науку. Это дало ключ к пониманию логической структуры марксизма и периодизации истории марксизма.

– Выработка понятий «диалектический материализм», «материалистическое понимание истории», «исторический материализм».

– Разработка диалектического материализма как диалектико-материалистического понимания природы и диалектико-материалистической теории познания. Выделение основных законов диалектики и разработка ряда категорий диалектики.

– Как наиболее важное и актуальное: развитие диалектического аспекта материалистического понимания истории: исторический характер основы и всей структуры общества; возрастание роли общественного сознания. Историзм диалектического мировоззрения обусловил многие конкретные теоретические достижения Энгельса, существенно обогатившие теорию марксизма.

– Расширение понятия «рабочий класс», введение понятия «интеллектуальный пролетариат» (пролетарии умственного труда).

– Разработка материалистического понимания военного дела.

– Вклад в теорию партии и теорию демократии[679].

– Разработка методологии научного предвидения и диалектического аспекта научного коммунизма.

– Борьба против вульгаризации и догматизации марксизма. Теоретическая деятельность Энгельса заложила предпосылки дальнейшего развития марксистской теории.

* * *

Дополнительный материал можно найти в моих публикациях, связанных со 150-летием со дня рождения Энгельса:

– Энгельс – теоретик. – М., 1970. Гл. 3: Роль Энгельса в разработке материалистического понимания истории. Гл. 5: Энгельс о коммунистическом обществе.

– Контуры грядущего. Энгельс о коммунистическом обществе. – М., 1972.

– Маркс и Энгельс: характер творческого сотрудничества. In: «Вопросы истории». – М., 1970, № 10.

– Исторический материализм и разработка Энгельсом основ марксистской военной теории. In: «Военно-исторический журнал». – М., 1970, № 11.

– Диалектика природы – диалектика истории – диалектика будущего (Энгельс о возрастающей роли общественного сознания). In: «Новый мир». – М., 1970. № 11.

– Энгельс как соавтор «Манифеста Коммунистической партии». In: «Вопросы истории КПСС». – М., 1970, № 12.

                                           ---------------------------------------------------------

 

От сборника  „Статьи разных лет” на Багатурия Георгий Александрович, 2015 г.

Манифест на Комунистическата партия – Карл Маркс, Фридрих Енгелс (1848)

 

                  Различни места на публикации на текста

Пълен текст  тук – https://komunistibg.files.wordpress.com/2015/01/d0bcd0b0d0bdd0b8d184d0b5d181d182-d0bdd0b0-d0bad0bed0bcd183d0bdd0b8d181d182d0b8d187d0b5d181d0bad0b0d182d0b0-d0bfd0b0d180d182d0b8d18f.pdf 

или тук - https://www.marxists.org/bulgarsky/m-e/1848/manifesto.htm       

или тук - https://e-edu.nbu.bg/pluginfile.php/303635/mod_resource/content/0/Marx_Engels_manifest_1.pdf

Съкратена подборка от текста виж тук -
http://www.kultura.bg/bg/article/view/14073

 

«Принципите на комунизма» – предвестник на «Манифест на комунистическата партия»

През 1847 г. в центъра на вниманието на Маркс и Енгелс се намираше въпросът за заздравяване на Съюза на комунистите. Енгелс посвещаваше много време и сили на реорганизирането на парижките общини. Сред членовете на Съюза на комунистите в Париж царяха разногласия. Няколко дни преди пристигането на Енгелс от съюза бе изключена цяла община, която под влияние на Грюн се обявила против комунизма. Други две общини въпреки решението на първия конгрес на Съюза на комунистите възобновиха връзките си с привържениците на Вайтлинг.

В тази сложна обстановка отново ярко се проявиха, енергията и организаторският талант на Енгелс. Веднага след пристигането си в Париж той бе избран в окръжния комитет, в който се зае с воденето на кореспонденцията и организирането на пропагандата. Въпреки всички трудности той скоро постигна първите успехи. Половината от членовете на изключената община окончателно загубиха вярата си в Грюн и се върнаха в съюза. «Ние сега сме само 30 души — пише Енгелс на Маркс от Париж на 25—26-октомври 1847 г. — Веднага организирах пропагандистка община, тичам страшно насам-натам и поучавам…. Предложени са 20— 30 кандидати за приемане. Скоро ще бъдем пак по-силни.»

Влиянието на Енгелс от ден на ден се засилваше, растеше неговият авторитет сред активните членове на парижките общини, на Съюза на комунистите, особено сред членовете на Окръжния комитет. И той като Маркс поддържаше тясна връзка с Централния комитет на съюза в Лондон. В «Обръщение на Централния комитет до съюза» (тримесечен отчет) от 14 септември 1847 г. особено се подчертаваха успехите на Съюза в Белгия, както и голямото значение  на борбата, която водеха членовете на Съюза в Париж против вайтлингианците и привържениците на Грюн.

Главният въпрос на предстоящия конгрес на Съюза на комунистите трябваше да бъде обсъждането на програмата. През лятото на 1847 г. лондонският Централен комитет изпрати до всички окръзи проект на «Комунистическо верую», а през август и септември в много организации на Съюза на комунистите вече се разгоря оживена дискусия. Този документ разпалено се обсъждаше и в парижките общини на съюза. «Истинският социалист» М. Хес представи в парижкия окръжен комитет свой вариант на този проект, който Енгелс рязко разкритикува на заседание на комитета, като разкри неговата несъстоятелност. Тогава комитетът намери за нужно да възложи на Енгелс съставянето на нова проектопрограма. При създалото се положение Енгелс трябваше да състави такъв програмен документ, който по форма да бъде близък до лондонското «Верую». Енгелс пише на Маркс за своя проект, че се надява да го прокара така, че «с изключение на някои незначителни дреболии, . . .в него да няма нищо, което да противоречи на нашите възгледи».

Създадената от Енгелс нова проектопрограма — «Принципите на комунизма» — беше по-нататъшно развитие и допълнение на одобрения от първия конгрес проект на «Верую». Макар че броят на въпросите и отговорите и в двата документа е приблизително еднакъв (във «Верую» — 22, в «Принципите на комунизма» — 25) и много отговори от първия документ с по-големи или по-малки редакционни изменения влязоха във втория, а някои други бяха използвани частично, «Принципите на комунизма» представляват всъщност нов документ. Дори по обем те четири пъти превишават проекта на «Верую.» «Принципите на комунизма» на Енгелс  фактически представлява предварителен проект на «Манифест на комунистическата партия».

Съобщавайки на Маркс за работата си върху програмата, на 23—24 ноември 1847 г. Енгелс пише следното: «Помисли по Веруюто. Струва ми се, че ще бъде най-добре, ако изоставим формата на катехизис и го озаглавим: «Комунистически манифест». Тъй като в него ще трябва повече или по-малко да се разказва история, досегашната форма съвсем не отговаря. Вземам със себе си тукашното, написано от мене. Изложено е просто, но е лошо, много набързо редактирано. Започвам: Що е комунизъм? След това веднага пролетариатът — история на възникването му, различие от предишните работници, развитие на противоположността между пролетариата и буржоазията, кризи, изводи. „Между това — различни второстепенни неща и накрая партийната политика на комунистите, доколкото е за пред публика».

Това писмо, подчертава В. И. Ленин, «показва нагледно, че с право имената на Маркс и Енгелс се поставят едно до друго като имена на основоположниците на съвременния социализъм».

Както вече отбелязахме, «Принципите на комунизма» се състоят от 25 въпроса и отговора. В първия отговор е дадено определение на комунизма като учение за освобождението на пролетариата. По-нататък се дава определение на пролетариата, на неговия произход, положението му в класовото буржоазно общество, изясняват се условията за продажбата на труда — стоката, с която разполага пролетариатът и която той продава на буржоазията; след това се изясняват специфичните отлики на пролетариата от роба, от крепостния селянин, от занаятчията и манифактурния работник.

Голямо място заема анализът на непосредствените и по-далечните последици от промишлената революция, преди всичко в Англия.

Отбелязва се по-специално, че промишлената революция изцяло разруши предишната система на промишлеността, основана върху ръчния труд. Едрата машинна индустрия изтласка ръчната манифактура. Заедно с това се увеличи богатството и могъществото на буржоазията, тя стана «първа класа в обществото», която унищожи не само общественото могъщество на аристокрацията, дворянството и цеховото бюргерство, но и тяхната политическа власт.

Същевременно промишлената революция допринесе за развитието на пролетариата. «Колкото по-богата ставаше буржоазията, толкова по-многобройни ставаха пролетариите.» С развитието на едрата промишленост положението на пролетариата става все по-непоносимо, работната заплата на наемните работници се снижава до минимум и това неизбежно води до нарастване на недоволството и сплотяване на пролетариата. Следователно промишлената революция подготвя социалната революция, която ще бъде извършена от пролетариата.

Съвременната промишленост произведе средства, които дават възможност да се увеличава промишленото производство в огромни размери и бързо. Но възможностите на производството влязоха в противоречие с възможностите на пазара, свободната конкуренция придоби изключително остър характер, най-сетне, започнаха да възникват редовно повтарящи се търговски кризи, по време на които фабриките спират, фабрикантите банкрутират, а работниците се лишават от къшея хляб.

От тези кризи следва, че едрата промишленост вече е надраснала свободната конкуренция, че конкуренцията и частната собственост върху средствата за производство са се превърнали в окови за едрата промишленост, които трябва да бъдат и ще бъдат разбити. Съвременното развитие на едрата промишленост, неговите крещящи противоречия правят «съвсем необходимо създаването на съвсем нова организация на обществото, при която ръководството на промишленото производство ще се осъществява не от отделни, конкуриращи се помежду си фабриканти, а от цялото общество, въз основа на твърдо установен план и съответно на потребностите на всички членове на обществото».

В редица отговори се разглеждат особеностите на комунистическото общество, пътищата и средствата за неговото създаване, етапите на революцията и главните мероприятия на пролетарската държава за преобразуване на старото общество.

Енгелс с изключителна научна проницателност говори за отличителните черти на бъдещото, безкласово общество. На мястото на конкуренцията новият обществен строй ще постави асоциацията, икономическа основа на която ще бъде обществената собственост върху средствата за производство и върху продуктите на производството. «. . .Комунистите напълно правилно издигат като главно свое искане унищожаването на частната собственост».

Всички отрасли на производството ще се развиват в интерес на обществото, при обществен план и с участието на всички членове на обществото. Производството ще бъде толкова широка развито, че ще може да задоволи потребностите на всички труженици. С това класовото деление на обществото ще стане излишно. «Съществуването на класи е предизвикано от разделението на труда, а разделението на труда в неговия сегашен вид ще изчезне съвсем. . .» Енгелс доказва, че промишлеността, която се ръководи общо и планомерно от цялото общество, «предполага хора с всестранно развити способности, хора, способни да се ориентират в цялата система на производството». Заедно със старото разделение на труда ще изчезне противоположността между града и селото, както и между умствения и физическия труд. Енгелс разглежда въпроса, какво ще бъде влиянието на комунистическия обществен строй върху развитието на формите на семейството и върху взаимоотношенията между нациите.

В «Принципите на комунизма» голям теоретичен интерес представлява отговорът на 16-и въпрос: «Възможно ли е унищожаването на частната собственост по мирен начин?». Енгелс подчертава, че комунистите ще бъдат последните, които биха възразили против мирното осъществяване на задачите на социалната революция. «Комунистите твърде добре знаят, че всички заговори са не само безполезни, но дори и вредни. Те твърде добре знаят, че революции не се правят предумишлено и произволно и че революциите винаги и навсякъде са били необходима последица от обстоятелствата, които съвсем не са зависели от волята и ръководството на отделни партии и на цели класи. Но заедно с това те виждат, че почти във всички цивилизовани страни развитието на пролетариата насилствено се потиска и че с това самите противници на комунистите с всички сили работят за революцията. Ако в края на краищата всичко това подтикне угнетения пролетариат към революция — ние, комунистите, ще защищаваме тогава каузата на пролетариата с дела, и то не по-зле, отколкото сега с думи.»

В «Принципите на комунизма» Енгелс прокарва изразената още в «Немската идеология» идея, че пролетарската революция не може да победи в една отделно взета страна, а трябва да се извърши повече или по-малко едновременно в редица развити капиталистически страни. При това Енгелс изхожда от положението, че «едрата промишленост дотам изравни общественото развитие във всички цивилизовани страни, че навсякъде буржоазията и пролетариатът станаха двете решаващи класи на обществото, а борбата между тях — главната борба на нашето време. Затова комунистическата революция ще бъде не само национална, но ще стане едновременно във всички цивилизовани страни, т. е. поне в Англия, Америка, Франция и Германия». Енгелс донякъде уточни това положение в следващите произведения и писма, особено през 70-те —90-те години, в смисъл, че революцията ще обхване цял исторически период.

Започнала в една страна, тя ще даде тласък на революцията в другите страни, но окончателно ще възтържествува едва с победата в основните големи капиталистически държави. В началото на XX в. с преминаването към империализма картината на икономическия и политическия живот рязко се измени.  Неравномерното развитие, присъщо изобщо на капитализма, при империализма взе особено остър характер. При тези условия В. И. Ленин, изхождайки от закона за неравномерното, скокообразно развитие на капитализма през епохата на империализма, доказа, че е възможно социализмът първоначално да победи в няколко и дори само в една отделна капиталистическа страна, че е невъзможна едновременната победа на социализма във всички развити страни. Това теоретическо положение, което е един от многобройните примери за творческия подход на Ленин към марксистката теория, блестящо се потвърди от победата на пролетарската революция в Русия.

«Принципите на комунизма» на Енгелс са изключително важен теоретически документ на пролетарската партия. Те бяха одобрени от парижкия окръжен комитет и представени от името на окръга на втория конгрес на Съюза на комунистите в Лондон.

Немските комунисти в Париж отново избраха Енгелс за свой делегат на конгреса, като и този път за него гласува огромното мнозинство от членовете на парижките общини на Съюза на комунистите. Маркс беше избран за делегат на този конгрес от Брюкселския окръг.

Тъй като Маркс и Енгелс трябваше да се споразумеят по общия план за действие на конгреса, те се разбраха да се срещнат по пътя за Лондон — в Остенде. На срещата, състояла се на 27 ноември 1847 г., двамата приятели обсъдиха своята позиция по въпроса за програмата и по другите въпроси, които предстоеше да се решат на конгреса. В навечерието на конгреса Маркс и Енгелс пристигнаха в Лондон.

Вторият конгрес на Съюза на комунистите, който беше открит на 29 ноември 1847 г., изигра огромна роля в историята на международното комунистическо и работническо движение. Маркс и Енгелс го охарактеризираха като «първия международен конгрес на пролетариата». На него бяха представени членовете на Съюза на комунистите от Германия, Швейцария, Франция, Белгия, Англия, Полша и редица други страни. Не са се запазили точни данни за състава на конгреса, но има основания да се предполага, че там са присъствували и членове на Съюза на комунистите от Швеция и Холандия. За председател на конгреса е бил избран Шапер, а за секретар — Енгелс.

Работата на конгреса продължи около десет дни. На 8 Декември 1847 г. окончателно бе приет уставът. Това означаваше победа на плана за реорганизация на съюза, защищаван от Маркс, Енгелс и техните привърженици.

След първия конгрес на съюза в редица негови организации (Хамбург, Лайпциг, Майнц, Берн, Париж) се раздадоха гласове на протест срещу преименуването на Съюза на справедливите в Съюз на комунистите, срещу изключването на вайтлингианците и грюнианците. Ето защо на втория конгрес се наложи отново да се разгледат тези въпроси. Този път окончателно бе утвърдено новото название на организацията — Съюз на комунистите. Благодарение на Маркс и Енгелс, които се стремяха към по-ясно определяне на направлението на съюза, освободено от влиянието, на утопичния и дребнобуржоазния социализъм, бе променен член I от устава, приет на първия конгрес. Преди това той гласеше: «Съюзът си поставя за цел освобождаването на човека по пътя на разпространяването на теорията за общността на имуществото и колкото може по-бързото й практическо осъществяване». Приетата нова редакция на този член гласете: «Целта на съюза е: събаряне на буржоазията, господство на пролетариата, унищожаване на старото, основано върху класовия антагонизъм буржоазно общество и създаване на ново общество, без класи и без частна собственост».

Значителни изменения претърпя и член 2 на устава, определящ условията за членуване в съюза. Мъглявите морализаторски фрази бяха заменени с ясно формулирани положения: признаване на комунизма, начин на живот и дейност, съответствуващи на тези убеждения, революционна енергия и активно участие в пропагандата, никакво участие в каквото и да било антикомунистическо дружество и т. н.

В проектоустава бяха внесени и други съществени изменения: премахната беше точката, според която решенията на конгреса трябваше да се утвърждават от местните организации, вместо седемте раздела на проектоустава в приетия на втория конгрес устав имаше десет раздела. Значителни редакционни промени бяха направени в раздела, посветен на реда за приемане на членове в съюза: пропуснати бяха редица подробни въпроси, поставяни на приемания в съюза, както и изискването за полагане на клетва за вярност на съюза.

Благодарение на Маркс и Енгелс конгресът взе решение Съюзът на комунистите от този момент да излезе открито пред целия свят като комунистическа партия и публично да провъзгласи своите теоретически принципи. Това изключително важно решение означаваше окончателно скъсване със заговорническото минало на съюза, когато се скриваше самото му съществуване и неговите цели. То беше реализирано от Маркс и Енгелс в «Манифест на Комунистическата партия».

Въпросът за програмата на съюза беше главната точка в дневния ред на конгреса. Освен проекта на «Веруюто» и «Принципите на комунизма» на конгреса изглежда са били представени и редица други проекти за програма. След продължителното обсъждане възтържествували идеите на научния комунизъм. «Най-сетне — пише Енгелс — бяха ликвидирани всички разногласия и съмнения, новите принципи бяха единодушно приети. Маркс и аз бяхме натоварени да изработим манифеста.» На тях им бяха предоставени всички проекти на програмата, за да ги използват при написването на «Манифест на Комунистическата партия».

Така беше поставено началото на формирането на революционна партия на пролетариата, основана върху разработените от Маркс и Енгелс принципи на научния комунизъм.

Седалище на Централния комитет, както и преди, си оставаше Лондон. След завършването на конгреса новият ръководен орган състави и разпрати в окръзите циркуляно писмо, в което се правеше преглед на извършената от конгреса работа.

Ярките изказвания на Маркс и Енгелс пред конгреса се намираха в центъра на вниманието на делегатите и членовете на местните общини на Съюза на комунистите. Един от немските комунисти в Лондон, Фридрих Леснер, който тогава за пръв път се срещнал с Маркс и Енгелс, разказва в спомените си: «Пристигането на Маркс, Енгелс, В. Волф и други в Лондон направи огромно впечатление както на членовете на Комунистическото просветно работническо дружество, така и на членовете на Съюза на комунистите. На този конгрес се възлагаха големи надежди и тези надежди не само че не бяха излъгани, но в действителност бяха далеч надминати. Нагледно потвърждение за това е появяването на «Комунистическия манифест», който беше изключително важен резултат на този исторически конгрес.»

Източник:  Фридрих Енгелс. Биография. Подготвена от Институт по марксизъм-ленинизъм при ЦК на КПСС, Издателство на БКП, София, 1972 г.

 

 

 

 

 

 

За обръщението от 1850 г. на Маркс и Енгелс за реорганизиране на Съюза на комунистите

 

 

Критиката срещу водачите на немската дребнобуржоазна демокрация, започната от основоположниците на марксизма в «Neue Rheinische Zeitung», след революцията придоби още по-остър характер. Това се диктуваше, първо, от необходимостта да се подготвят за бъдещата революция по-закалени, боеви ръководни кадри и, второ, от задачата за създаване на пролетарска партия, независима от дребната буржоазия. За осъществяването на тази задача трябваше преди всичко да се реорганизира Съюзът на комунистите съобразно с новите условия.

От януари 1850 г. Централният комитет на Съюза на комунистите активизира дейността си. Заедно с Маркс Енгелс се зае с реорганизирането и укрепването на съюза, с възобновяването на връзките на Централния комитет с местните общини и с отделните членове на съюза в Германия. Трябваше почти отново да се изгради организацията. Доста членове на съюза бяха в затвора, а останалите на свобода или бяха емигрирали, или се криеха от преследванията. Не беше лесно да се организира конспиративна кореспонденция.

Маркс и Енгелс се обърнаха към активните дейци на съюза, намиращи се в различни части на Германия, с предложение да възстановят или отново да създадат по места общини на съюза, като ги ръководят въз основа на «Манифест на Комунистическата партия», и да установят връзка с Централния комитет в Лондон. Те писаха за това на П. Рьозер в Кьолн, на Вайдемайер във Франкфурт и на други. К. Шрам, един от близките съратници на Маркс и Енгелс и член на Централния комитет на съюза, на 28 януари 1850 г. пише от Лондон до дейците на съюза в Швейцария: «В Германия ние се опитваме да направим всичко, което е по силите ни, за да обединим членовете на съюза, разпръснати из цялата страна в резултат на неотдавнашната революция».

Укрепването на Съюза на комунистите в самата Германия, възстановяването на старите общини на съюза и създаването на нови общини не можеше да се постигне само чрез кореспонденция. Необходимо беше за Германия да замине специален пратеник, който на място да се запознае с положението в съюза, да подбере хора, за да се създадат общини на мястото на разпадналите се, и да запознае местните дейци на съюза с новите тактически принципи на Централния комитет. За тази цел през март 1850 г. в Белгия и Германия бе изпратен членът на Централния комитет Хайнрих Бауер, който взе със себе си написаното от Маркс и Енгелс през март 1850 г. «Обръщение на Централния комитет до Съюза на комунистите». В този забележителен теоретически документ беше набелязана тактическата линия на съюза при новите условия. «Обръщението» стана теоретическа основа за неговото реорганизиране.

В «Обръщението» Маркс и Енгелс сумираха резултатите от дейността на Съюза на комунистите през периода на революцията от 1848—1849 г. Неговите членове навсякъде активно участваха в движението: в печата, на барикадите, на полесраженията. Теоретическите схващания на съюза, формулирани преди революцията, се оказаха единствено правилните. Но в това време съюзът крайно отслабна в организационно отношение, окръзите и общините започнаха да загубват връзката с Централния комитет и постепенно съвсем ги прекратиха, а работниците изпаднаха под влияние на дребнобуржоазните демократи. В «Обръщението» се посочва, че на това състояние трябва да се сложи край. Изхождайки от перспективите за нова буржоазно-демократическа революция в Германия, Маркс и Енгелс подчертаваха, че в тази революция «работническата партия трябва да действа колкото се може по-организирано, колкото се може по-единодушно и колкото се може по-самостоятелно».  Първостепенна задача на Съюза на комунистите е да се създаде в Германия самостоятелна тайна и открита организация на работническата партия и да превърне всяка своя община в център и ядро на работническите съюзи, в които да може да се обсъждат позициите и интересите на пролетариата независимо от буржоазните влияния.

Доказвайки необходимостта от самостоятелна политическа организация на работническата партия, тук Маркс и Енгелс дадоха по-широко, разгърнато теоретическо обосноваване на позицията на работническата партия по отношение на дребнобуржоазните демократи. Пролетариатът трябва да върви заедно с демократите в името на победата над общия враг, но същевременно решително да отстоява своите собствени интереси. «През време на борбата и след нея работниците трябва при всеки случай наред с исканията на буржоазните демократи да издигат свои собствени искания. »

Основната и ръководна идея на мартенското «Обръщение» е идеята за непрекъснатата революция, изходните моменти на която Маркс и Енгелс набелязаха още преди 1948 г. «Докато демократическите дребни буржоа...—се казва в «Обръщението»—се стремят най-бързо да завършат революцията, нашите интереси и нашите задачи се заключават в това, да направим революцията непрекъсната дотогава, докато всички повече или по-малко имотни класи бъдат отстранени от господство, докато пролетариатът завоюва държавната власт, докато асоциацията на пролетариите не само в една страна, но и във всички господстващи страни в света се развие до такава степен, че конкуренцията между пролетариите от тия страни се прекрати и че поне решаващите производителни сили бъдат концентрирани в ръцете на пролетариите. За нас въпросът е не за изменение на частната собственост, а за нейното унищожаване, не за забулване на класовите противоречия, а за унищожаване на класите, не за подобряване на съществуващото общество, а за основаване на ново общество. »

В «Обръщението» са набелязани и мерките, които трябва да осигурят непрекъснат характер на революцията. Щом дребната буржоазия вземе властта, работниците незабавно трябва да образуват наред с официалното правителство и свои собствени революционни работнически правителства под формата на органи на местното самоуправление, работнически клубове или работнически комитети, които ще осигурят постоянно наблюдение върху действията на официалното правителство. Тези органи, зародиши на революционната пролетарска власт, ще представляват сериозна сила, тъй като тяхна опора ще бъдат широките работнически маси. Въоръжените работници ще образуват отряди на пролетарската гвардия, с които ще се разпореждат не официалните власти, а създадените от работниците революционни органи на властта. При избори за Национално събрание пролетариатът трябва в противовес на буржоазните кандидати навсякъде да издига свои собствени кандидати, по възможност измежду членовете на Съюза на комунистите.

Конкретизирайки тактиката на комунистите в предстоящата революция, Маркс и Енгелс пишат в «Обръщението»: «Разбира се, работниците не могат в самото начало на движението да предлагат чисто комунистически мероприятия. Но те могат:

1.            Да принудят демократите да се намесват по възможност в най-голям брой области на съществуващия обществен строй. . . да концентрират в ръцете на държавата по възможност повече производителни сили, транспортни средства, фабрики, железници и т. н.

2.            . . .да довеждат до крайни предели предложенията на демократите, които, разбира се, ще действат не революционно, а само реформистки; . . .да превръщат тези искания в открити атаки срещу частната собственост».  Ако например дребнобуржоазните демократи предложат да се откупят железопътните линии и фабриките, работниците трябва да поискат тези средства за производство просто да бъдат конфискувани от държавата без каквото и да било възнаграждение за бившите собственици.

Тъй като смятаха, че социалистическата революция може в близко бъдеще да победи в Германия, Маркс и Енгелс предлагаха земята, конфискувана от едрите земевладелци, да бъде превърната в държавна собственост и да се образуват обединения на селския пролетариат за обработване на земята, като се използват предимствата на едрото земевладение. Издигайки това искане в интерес на съюза на промишлените работници със селския пролетариат, Маркс и Енгелс по-късно го съчетаха с по-широка програма в интерес на всички трудещи се селяни.

«Обръщението» е един от най-важните документи на научния комунизъм, изключителна творба на Маркс и Енгелс. В. И. Ленин смята това произведение за «извънредно интересно и поучително».

«Обръщението на Централния комитет до Съюза на комунистите» е посрещнато с голямо одобрение от членовете на съюза в Германия.

Централният комитет обърна особено внимание на необходимостта да се установят тесни връзки между общините на Съюза на комунистите по места и работническите и селските съюзи, спортните дружества и другите масови организации. Тези указания бяха дадени в съставеното от Маркс и Енгелс през юни 1850 г. ново «Обръщение на Централния комитет до Съюза на комунистите», в което се съдържа обстоен отчет за положението в съюза, неговите връзки с революционните обединения на другите страни и се осветлява враждебната по отношение на него дейност на редица дребнобуржоазни емигрантски организации. В основата на това «Обръщение» е залегнала мисълта за необходимостта колкото може по-бързо да се създаде «силна тайна организация на революционната партия в цяла Германия».

Маркс и Енгелс и в самия Лондон развиваха голяма дейност по укрепване на Съюза на комунистите, като използваха за това Просветното дружество на немските работници, Социалдемократическия емигрантски комитет и най-вече революционната част на дребнобуржоазната емиграция.

 

Източник:  Фридрих Енгелс. Биография. Подготвена от Институт по марксизъм-ленинизъм при ЦК на КПСС, Издателство на БКП, София, 1972 г.

 

 

 

За произведението на Енгелс «Революцията и контрареволюцията в Германия»

 

Извънредно ярък пример за единството на идейните възгледи и за дружбата между Маркс и Енгелс е дългогодишното им сътрудничество в американския прогресивен вестник «New-York Daily Tribune». Един от редакторите на този вестник — Чарлз Дана, който известно време се намираше под влияние на идеите на утопичния социализъм, през време на революцията от 1848 г. посети Кьолн и се запозна с Маркс. През лятото на 1851 г. Дана предложи на Маркс да сътрудничи в неговия вестник като постоянен кореспондент в Лондон. При крайната материална нужда това предложение беше добре дошло за Маркс. При това в Съединените щати живееха много немски революционни емигранти, сред които вестникът се ползваше с голяма популярност. Той беше известен и в страните на Западна Европа, в нейните прогресивни кръгове. За сътрудник във вестника Маркс привлече и Енгелс, който през следващите години написа за него значителен брой статии по военни и други въпроси.

По молба на Маркс от август 1851 г. до септември 1852 г. Енгелс написа за «New-York Daily Tribune» серията статии «Революцията и контрареволюцията в Германия», която се печаташе във вестника с подписа на нейния официален кореспондент Карл Маркс. Всяка статия (а те бяха деветнадесет), преди да се изпрати в Ню Йорк, се преглеждаше от Маркс.

Произведението на Енгелс «Революцията и контрареволюцията в Германия» е първото систематизирано марксистко изследване върху историята на германската революция от 1848 — 1849 г. То представлява научно обобщение на опита от борбата на класите и партиите през един от решаващите периоди в историята на Германия, прекрасен пример за конкретизиране и по-нататъшно развитие на основните концепции на материалистическото разбиране на историята. В него са разработени такива кардинални проблеми като взаимоотношението между икономическата база на обществото и политическите форми на класова борба, влиянието на материалните интереси на различните класи върху тяхната позиция в революцията, класовата борба и нейното въздействие върху духовното развитие на обществото, закономерностите на назряването и развитието на революцията.

Както Маркс в произведението «Класовата борба във Франция», така и Енгелс в «Революцията и контрареволюцията в Германия» обоснова мисълта, че революциите са «локомотивите на историята». «Именно това бързо и бурно развитие на класовия антагонизъм — пише Енгелс — в старите и сложни обществени организми прави революцията такъв могъщ фактор на обществения и политическия прогрес; именно това непрекъснато възникване и бърз подем на новите партии. . . карат нацията в епохи на подобни насилствени сътресения да измине за пет години по-голям път, отколкото при нормални условия тя би изминала за сто години.»

В това произведение е обобщен богатият и ярък материал, изобилстващ в бойния «Neue Rheinische Zeitung. Politisch-okonomische Revue», който ден след ден осветляваше на страниците си развоя на революционната борба. Течението на този вестник стана основен източник за Енгелс. Като анализира опита от двегодишната революция, Енгелс убедително доказа правилността на политическата позиция, на която застанаха пролетарските революционери през 1848 — 1849 г.

Изводите на Енгелс имат огромно значение за обосноваването на марксистката стратегия и тактика на класовата борба на пролетариата. Енгелс развива тук извънредно важното положение, което той и Маркс отстояваха през цялото време на революцията, а именно, че германската либерална буржоазия вече не е способна да бъде ръководител на буржоазна революция, че в процеса на борбата тя все повече се смъква на контрареволюционни позиции. Той анализира социалните и политическите причини, обусловили нейната контрареволюционност. Този анализ имаше неоценимо значение за цялата по-нататъшна революционна борба не само в Германия, но и в други страни. Той стана един от теоретическите източници на Лениновото учение за хегемонията на пролетариата в буржоазнодемократическата революция.

Енгелс изказа редица бележити мисли за тактиката на революционната борба. Тук особено силно се прояви огромният му талант на стратег, майстор на революционното действие и познавач на военното изкуство.

Спирайки се на условията за победа на революцията, Енгелс пише: «. . .В революцията, както и на война, винаги е необходимо врагът да се посреща смело, лице с лице, и нападащият винаги се намира в по-изгодно положение; в революцията, както и на война, е безусловно необходимо в решителния момент всичко да се постави на карта, каквито и да са шансовете. Историята не познава нито една успешна революция, която да не е потвърждавала правилността на тези истини».

Благороден риск и беззаветна храброст — такива са необходимите черти на всеки истински революционер. «Във всяка борба е съвсем естествено — пише Енгелс —този, който вдига ръкавицата, да носи риска да бъде победен, но нима това е основание още от самото начало да се признаеш за победен и да се подчиниш на ярема, без да си изтеглил меча?

В революцията този, който заема решаваща позиция и я предаде, вместо да принуди врага да се осмели да предприема атака, заслужава да се отнесат към него като към изменник.» В такива решаващи моменти предаването на позициите в ръцете на врага демобилизира масите много повече, отколкото самото поражение в борбата. «Поражение след упорит бой е факт от не по-малко революционно значение, отколкото леко спечелена победа.»

Опитът от революцията даде възможност на Енгелс да формулира най-важните условия за победоносно въоръжено въстание. «Въстанието — казва той —е изкуство също както войната или което и да било друго изкуство. То е подчинено на известни правила, пренебрегването на които води към гибел партията, която не ги е спазила.» Енгелс ясно формулира тези правила: «Първо, никога не трябва да се играе на въстание, ако не съществува твърдо решение да се отиде докрай. . . Второ, веднъж въстанието започнало, трябва да се действа с най-голяма решителност и да се мине в настъпление. Отбраната означава смърт за всяко въоръжено въстание. . . Трябва да изненадаш противника, докато силите му са още разпръснати; трябва всеки ден да се стремиш към нови, макар и малки успехи; трябва да задържиш моралния превес, който ти е дал първият успех на въстанието; трябва да привлечеш на своя страна колебаещите се елементи, които всякога вървят след по-силния и всякога застават на по-надеждната страна; трябва да принудиш неприятеля да отстъпва, преди да успее да събере силите си против тебе; с една дума, необходимо е, както е казал Дантон, най-великият досега майстор на революционната тактика: de l‘ audace, de l‘ audace, de l‘ audace ! [Смелост, смелост и пак смелост! — Ред.]»

Учението на Енгелс за въоръженото въстание влезе в съкровищницата на марксистко-ленинската наука като съществена част от теорията за пролетарската революция.

В произведението «Революцията и контрареволюцията в Германия» Енгелс осветли и въпросите за развитието на националноосвободителното движение и неговото място в хода на германската революция. От позициите на пролетарския интернационализъм той заклейми политиката на национално потисничество и насъскване един народ срещу друг, провеждана от господстващите класи в Прусия и Австрия спрямо поляците, унгарците, италианците, чехите и другите потиснати нации. При това, разглеждайки националния въпрос от гледна точка на интересите на пролетариата, Енгелс се изказа в подкрепа само на тези национални движения, които са насочени против реакцията, и решително осъди движенията, играещи обективно ролята на оръдия на реакционните държави.

Произведението на Енгелс «Революцията и контрареволюцията в Германия» непосредствено се доближава до класическите произведения на Маркс: «Класовата борба във Франция от 1848 до 1850 г.» и «Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт». В тези трудове е направена равносметка на европейските революции от 1848 — 1849 г. Опитът от класовата борба, придобит през годините на революцията, даде възможност на Маркс и Енгелс да развият основните идеи на своето учение — за революцията, държавата и диктатурата на пролетариата.

 

 

Източник:  Фридрих Енгелс. Биография. Подготвена от Институт по марксизъм-ленинизъм при ЦК на КПСС, Издателство на БКП, София, 1972 г.

 

 

 

 

 

За произведението на Фридрих Енгелс «Селската война в Германия»

 

Написано през лятото на 1850 г. Публикувано за първи път в: «Neue Rheinische Zeitung. Политико-икономическо ревю», пети и шести брой, май до октомври 1850 г.

 

Енгелс си поставя за задача да обобщи опита на преминалата германска революция. По-късно, в предговора към второто издание, Енгелс пише: «Паралелът между германската революция от 1525 г. и революцията от 1848—1849 г. твърде много се хвърляше в очи, за да можех тогава да се откажа напълно от него». Този паралел помогна на Енгелс да разясни причините за поражението на революцията през 1848—1849 г. – икономическата и политическата изостаналост на Германия, явната измяна на буржоазията спрямо делото на демокрацията, слабостта на прогресивните елементи, разпокъсаността на движението, локалният характер на въстанията, който даде възможност на контрареволюцията да потушава въстанията едно след друго.

«Селската война в Германия» е ярък пример на прилагане на историческия материализъм при анализа на важен период в развитието на Германия. За това произведение е характерно съчетанието на задълбочени теоретически обобщения и политически заострени изводи. Въз основа на строгото диалектико-материалистическо изследване на фактическия материал, почерпен главно от книгата на прогресивния немски историк В. Цимерман, Енгелс направи принципно нови изводи. Противоположно на немските "буржоазни историци-идеалисти, които в събитията от 1525 г. виждаха «само яростни богословски престрелки», той пръв в историческата литература разкри социално-икономическите, класовите корени на Реформацията и Селската война в Германия. Теологическата форма на идеологическата и политическата борба, доказваше Енгелс, е съответствувала на тогавашното равнище на развитие на обществените отношения.

Енгелс анализира причините за неуспеха на Селската война през XVI в. За главна между тях той смяташе предателската позиция на немското бюргерство. Той разглеждаше бюргерството като буржоазия в ранния стадий на нейното формиране, а Реформацията и Селската война като ранна буржоазна революция, като «революция № 1 на буржоазията». Именно това му даваше основание да прави паралел между събитията от първата половина на XVI в. и германската революция от 1848—1849 г.

Основна движеща сила на ранната буржоазна революция беше не бюргерството, а селяните и присъединилите се към тях революционни плебейски елементи от градовете, предшествениците на съвременния пролетариат. Обективно буржоазният характер на Селската война се определяше не толкова от позицията, която заемаше в нея бюргерството, колкото от съдържанието на антифеодалните искания, издигнати от въстаналите селяни. Но «нито бюргерите, нито селяните, нито плебеите не се оказали способни за обединено общонационално действие», — отбелязва Енгелс.

Като една от причините за поражението на Селската война, подчертава В. И. Ленин, Енгелс считаше «разпокъсаността на акциите, липсата на централизация в угнетените маси, свързана с тяхното дребнобуржоазно жизнено положение». Въпреки това цялото съдържание на произведението доказва, че селяните имат значителни революционни възможности, че техният съюз с пролетариата има решаващо значение за успеха на революцията.

Енгелс не само осветли общия ход на Селската война. Той анализира възловите проблеми в историята на Германия и Европа през късното средновековие, даде обстойна характеристика на епохата на разлагане на феодализма и зараждане на буржоазните отношения, разкри социалните, политическите и идеологическите корени на религиозната борба и показа историческата роля на антифеодалните движения.

Енгелс разкри и особеностите на историческото развитие на Германия след Селската война, която сложи отпечатък върху по-нататъшната й история.

«Селската война в Германия» е дълбоко партийно произведение, в което историческото изследване е неразривно свързано с поставянето на актуални въпроси на демократическото движение, на класовата борба на пролетариата. Самият избор на темата на изследването беше продиктуван от новите условия на революционната дейност. В обстановката на известно затишие, което настъпи в Германия след двегодишните революционни схватки, в атмосферата на умора и разочарование Енгелс смяташе за необходимо да покаже изцяло непреходно значение на борбата на селяните и плебейската опозиция против феодализма, да подчертае нейните революционни тенденции, нейната противоположност на бюргерско-княжеската опозиция, която предаде революция. Той се стремеше да съживи в паметта на народа такива могъщи фигури на революционната Селска война като Михаел Гайсмайер, такива водачи на плебейското крило като Томас Мюнцер. Мъжествените борци за свобода, вдигнали знамето на въстанието срещу феодалния гнет, бяха за Енгелс въплъщение на най-хубавите революционни традиции на германския народ.

 

 

Източник:  Фридрих Енгелс. Биография. Подготвена от Институт по марксизъм-ленинизъм при ЦК на КПСС, Издателство на БКП, София, 1972 г.

 

 

 

 

 

«Циркулярно писмо» и грижата за партийния печат

 

Маркс и Енгелс отделят голямо място на партийния печат в организирането на партийната работа след въвеждането на изключителния закон. Тъй като издаването на партийни вестници в Германия беше забранено, те посъветваха Либкнехт да организира издаването на нелегален вестник в чужбина. Маркс и Енгелс взеха най-непосредствено участие в определянето на политическата насока на новия вестник, в решаването на въпроса за състава на неговата редакция.

През юли—септември 1879 г. те водеха оживена кореспонденция с водачите на германската социалдемокрация във връзка с подготовката на издаването в Цюрих на този вестник, който беше наречен «Sozialdemokrat». Маркс и Енгелс се отнесоха положително към намерението на ръководителите на партията да назначат за редактор на вестника Хирш. Но по време на преговорите стана ясно, че освен редакционната комисия, която ще се намира в Лайпциг, се предвижда да има наблюдателен, или административен комитет в Цюрих в състав Хьохберг, Шрам и Бернщайн. Маркс и Енгелс сметнаха това условие за неприемливо. Те знаеха К. Хьохберг по издаваното от него през 1877—1878 г. списание «Zukunft» като социалреформист, буржоа, който според израза на Маркс «се е промъкнал в партията и иска да я преустрои по свой образ и подобие». Бернщайн и Шрам се бяха показали през изминалите години като възторжени поклонници на Дюринг. Поради това Енгелс в писмо до Бебел от 4 август 1879 г. решително заяви от свое име и от името на Маркс, че те няма да имат никаква работа с вестника, ако той се окаже под контрола на «социал-филантропа» Хьохберг.  Одобрявайки отказа на Хирш да стане при тези условия редактор на вестника, Енгелс пише: «Когато обещахме своето сътрудничество, ние имахме предвид действителен партиен орган и поради това нашето обещание е в сила само па отношение на такъв орган, а не по отношение на частния вестник на г. Хьохберг, който се представя като партиен орган. В него ние няма в никакъв случай да сътрудничим».

Много скоро след това събитията сами потвърдиха, че позицията на Маркс и Енгелс беше абсолютно правилна. В началото на септември 1879 г. в Цюрих излезе първият брой на списание «Jahrbuch  fur Sozialwissenschaft und Sozialpolitik», което Хьохберг започна да издава вместо забранения «Zukunft». В този брой беше публикувана статията «Ретроспективен обзор на социалистическото движение в Германия».

Тази статия всъщност представляваше манифест на десно-опортюнистическите елементи. Хьохберг, Бернщайн и Шрам обвиняваха социалдемокрацията, че тя била «едностранчива работническа партия», че със своята защита на Парижката комуна била предизвикала ненавистта на буржоата, че самата тя си била навлякла приемането на закона против социалистите със своето «неспазване на умереността». В статията се предлагаше отказ от революционните методи и цели на борбата, тръгване по пътя на законността, борба за постигане само на отделни реформи. Отказвайки се от пролетарския характер на партията, «цюрихската тройка» осъждаше борбата на социалдемократите срещу буржоазията, заявяваше, че е необходимо да се привлекат буржоазни елементи в партията, да се предоставят на буржоазната интелигенция — поради недостатъчното равнище на образоваността на работниците — ръководните партийни постове.

Цюрихският «манифест» предизвика дълбокото възмущение на Маркс и Енгелс. «Тук няма място за благодушие» — пише Енгелс. Той изложи своята позиция направо и рязко пред пристигналия в средата на септември в Лондон Хьохберг. «. . .Аз му разясних — съобщава Енгелс на Й. Ф. Бекер, — че дори не сме и помисляли, че би могло да се изтърве пролетарското знаме, което ние държахме високо почти 40 години, а още повече да поддържаме дребнобуржоазния опиум за всеобщо братство, срещу който водим борба също почти 40 години. С една дума, той най-после знае, какво е нашето отношение към него и защо ние не можем да тръгнем заедно с подобните му. . . »

Маркс и Енгелс сметнаха за необходимо да предявят на ръководителите на партията ултимативно искане да не се допуска опортюнистите да контролират централния й печатен орган. На 17—18 септември Енгелс написа официално писмо, предназначено за всички членове на редакционната комисия на «Sozialdemokrat»  в Лайпциг — Бебел, Либкнехт, Фрицше, Хайзер, Хазенклевер — и до члена на социалдемократическата фракция Браке. След завръщането на Маркс в Лондон от Рамсгет, където той беше на почивка близо месец, Енгелс обсъди с него текста на писмото и то беше изпратено в Лайпциг, подписано и от двамата.

Този документ, влязъл в историята под названието «Циркулярно писмо», е една от най-важните прояви на Маркс и Енгелс срещу десния опортюнизъм. «Това са представители на дребната буржоазия — се казва в писмото, — които, изпълнени със страх, заявяват, че пролетариатът, подтикван от своето революционно положение в обществото, може «да отиде много далече». Вместо решителна политическа опозиция — всеобщо посредничество; вместо борба против правителството и буржоазията — опит да ги убедим и спечелим на своя страна; вместо яростна съпротива срещу преследванията отгоре смирена покорност и признание, че наказанието е заслужено.»

Маркс и Енгелс ясно показаха класовите и идейните корени на опортюнизма. «От самия ход на развитието е обусловено неизбежното явление — пишат те, — че към борещия се пролетариат се присъединяват отделни лица от господстващата досега класа и му придават елементи на просвета.» Но наред с елементите на просвета представителите на непролетарските класи внасят в работническото движение и непролетарска идеология. Авторите  на «Циркулярно писмо» с огромна сила, ярко и убедително обосноваха необходимостта партията да провежда последователна пролетарска линия, формулираха своята революционна партийна позиция. «Що се отнася до нас — пишат те, — с оглед на цялото ни минало пред нас има само един път. Близо 40 години ние изтъквахме на преден план класовата борба като непосредствена движеща сила на историята и особено класовата борба между буржоазията и пролетариата като могъщ лост на съвременния социален преврат; затова ние никак не можем да вървим заедно с хора, които се стремят да заличат тази класова борба от движението.»

«Циркулярно писмо» оказа въздействие върху ръководителите на германската социалдемокрация. На 23 октомври 1879 г. Бебел пише на Енгелс: «Аз я прочетох [статията «Ретроспективен обзор на социалистическото движение в Германия». — Ред.]  и разбирам възмущението Ви. Независимо от принципните грешки, тя е даскалска работа, каквато не съм виждал.»  «Статията в Рихтеровия годишник [в брой първи на «Jahrbuch» Хьохберг фигурираше под псевдонима Рихтер. — Ред.]  ме. . . възмути — пише Браке, след като прочита «Циркулярно писмо». — Това представлява подкопаване основите на партията, заплаха за нейното съществуване» . Ръководителите на партията се отказаха от плана за привличането на Хьохберг и неговите приятели в издаването на централния партиен орган.

На 28 септември 1879 г. в Цюрих излезе първият пробен брой на вестник «Sozialdemokrat». За негов главен редактор беше назначен Р. Фолмар. В редакционната колегия влязоха Бебел, Либкнехт и Фрицше.

 

Изборът на главния редактор на «Sozialdemokrat» не беше сполучлив. Макар че в писмо до Енгелс от 23 октомври 1879 г. Фолмар обеща вестникът да се списва в дух на «Циркулярно писмо», той обаче не успя да осигури последователна революционна линия на партийния орган, често допускаше опортюнистически провали и не даваше необходимия отпор на десните настроения.

Тази линия предизвика сериозни критически бележки от страна на Маркс и Енгелс. Енгелс реагираше на грешките и слабостите на редакцията, настойчиво убеждаваше Бебел, че е необходимо да се поправи нейната линия, да се лишат десните опортюнисти от възможността да изразяват възгледите си в централния орган на партията.

Под влияние на критиката на Маркс и Енгелс, под въздействието на партийните маси партийните ръководители постепенно намираха правилната тактика в условията на изключителния закон. «Немското движение — пише във връзка с това Енгелс — притежава тази особеност, че всички грешки на ръководството винаги се поправят от масите». Бяха взети необходимите мерки за създаване на нелегална партийна организация, за организиране на нелегална дейност. Голяма роля при това изигра разпространяването на вестник «Sozialdemokrat», в което участваха голяма група партийни активисти. Редовното нелегално доставяне на вестника в Германия, въпреки полицейските спънки, доказваше, че партията съществува и действа въпреки волята на «железния канцлер».

Важен етап в дейността на Социалистическата работническа партия в нелегални условия беше партийният конгрес, състоял се на 20—23 август 1880 г. в замъка Виден в Швейцария. Конгресът показа, че са преодолени колебанията сред ръководните партийни кръгове. Той премина под знака на борбата против отклоненията от революционния курс. Водачите на анархистките елементи Мост и Хаселман бяха изключени от партията. В противовес на десните опортюнисти в програмата, приета на конгреса в Гота, беше внесена поправка: в онази точка, където се казваше, че партията се бори за постигане на своите цели «с всички законни средства», думата «законни» беше зачертана. По този начин конгресът ориентираше партията към съчетаване на легалните и нелегалните форми на борба.

Взаимното разбиране между «старците» в Лондон и ръководството на германската социалдемокрация, постигнато до голяма степен благодарение усилията на Енгелс, беше затвърдено от състоялото се през декември 1880 г. лично запознаване на Маркс и Енгелс с Август Бебел.

Добре запознати с революционната дейност на Бебел още от средата на 60-те години, Маркс и Енгелс хранеха дълбоко уважение към този забележителен деец на германското работническо движение. Енгелс го смяташе за един от най-добрите, ако не и най-добрия оратор в Германия. По време на изключителния закон ярко се прояви организаторският талант на Бебел, боевите му качества, умението му не само да ръководи масите, но и да се учи от тях. Опирайки се на най-издигнатите партийни членове, той вършеше огромна работа по възстановяването на партийните организации. Създаденият от Бебел още през ноември 1878 г. Централен комитет за помощ постепенно се превърна в негласен организационен център на партията, ръководещ цялата й нелегална дейност.

На 9 декември 1880 г. Бебел пристига в Лондон, за да обсъди с Маркс и Енгелс въпроса за сменянето на Фолмар от поста главен редактор на «Sozialdemokrat». Заедно с него пристигна и Бернщайн, който под въздействието на критиката от страна на Маркс и Енгелс през този период се беше отказал от реформистките си възгледи. В Лондон се намираше и Хирш. Скоро тук трябваше да пристигне и още един виден деец на Социалистическата работническа партия — Паул Зингер. Създаваше се благоприятна обстановка за решаването на важните партийни задачи.

«След като пристигнахме в Лондон — си спомня по-късно Бебел, — ние се отправихме най-напред при Енгелс. . . Той ни прие извънредно любезно, веднага премина с мен на «ти», както това направи и Маркс, когото посетихме след обед.  Енгелс. . . ми предложи да отседна при него. Разбира се, дните, които прекарахме заедно, бяха използвани за сериозна размяна на мнения по всички въпроси.

През седмицата, която немските гости прекараха в Лондон, Енгелс на драго сърце изпълняваше ролята на екскурзовод и им показваше забележителностите на Лондон. Макар вече на 60 години, той поразяваше с душевната си младост и жизнерадост. Както винаги беше обаятелен и постоянно приветлив. Това пътуване остави у Бебел чувството на голямо задоволство.

За редактор на «Sozialdemokrat»   вместо Фолмар беше назначен Бернщайн. Още в писмото си от 2 февруари 1881 г. до Бернщайн Енгелс отбелязва, че «5-те броя на «Sozialdemokrat», излезли след Нова година, говорят за значителен прогрес. . . Тонът е станал непринуден и уверен и ако върви и по-нататък така, вестникът няма да приспива масите в Германия, а ще събужда тяхната бодрост».

По това време Енгелс имаше възможност да оказва значително въздействие върху «Sozialdemokrat» — върху неговата насока, върху характера на публикуваните в него материали. Сега той одобряваше линията на вестника. Бернщайн, с когото Енгелс започна редовна кореспонденция, внимателно се вслушваше в неговото мнение, следваше съветите му и поправяше забелязаните от него грешки.

В писмата си до Бернщайн Енгелс правеше подробен разбор на отделни броеве на вестника, едни статии хвалеше, други — дружески критикуваше. Много от неговите мисли намираха в една или друга форма отражение на страниците на вестника — в уводните или редакционните статии. Енгелс снабдяваше Бернщайн с материали за работническото движение в другите страни, за международните събития. Под непосредственото влияние на Енгелс «Sozialdemokrat» постепенно се превърна в боеви революционен вестник.

Но и след смяната на редактора Енгелс не започна веднага да сътрудничи на «Sozialdemokrat». Някои от изказванията на водачите на партията караха Маркс и Енгелс да бъдат нащрек; те искаха да видят, че тяхната критика е оказала въздействие, без да свързват дотогава името си с централния партиен орган. Енгелс започна непосредствено да сътрудничи на вестника, едва след като окончателно се убеди, че революционната линия е взела връх. Това стана през декември 1881 г. Оттогава през целия период на съществуване на вестника той беше негов постоянен сътрудник, внимателен читател, строг, но дружелюбен критик.

 

Материалът е от  „Фридрих Енгелс – биография“. Институт по марксизъм-ленинизъм при ЦК на КПСС – 1970. Издателство на БКП, София, 1972 г.