„Писмо до другар за нашите организационни задачи“ – основни постановки

 

„Писмо до другар за нашите организационни задачи“ е отговор на Ленин на писмото на петербургския социалдемократ А. А. Шнеерсон (Ерема), който критикува организацията на социалдемократическата работа в Петербург.

След декември 1895 г. ръководството на петербургския „Съюз за борба за освобождение на работническата класа“ постепенно преминава към „икономистите“. В противоположност на революционните марксисти, борещи се за създаването на строго конспиративна, централизирана революционна организация, „икономистите“, омаловажавайки значението на политическата борба, се обявяват за създаването на широка работническа организация, изградена върху изборно начало, първостепенна задача на която да бъде непосредствената защита на икономическите интереси на работниците, създаването на взаимоспомагателни каси и т. н. Продължителното господство на „икономистите“ в „Съюза за борба“ слага отпечатък и върху организационната му структура, тя повече е приспособена за професионална дейност, а не за ръководене на масовата революционна борба на работниците против самодържавието и буржоазията. За преустройството на петербургския „Съюз за борба“ в духа на организационните  принципи на вестник „Искра“ се подема решителна борба. С подкрепата на работниците, през лятото на 1902 г. петербургската организация успява да удържи позициите си.  В бр. 30 на „Искра“ от 15 декември 1902 г. се съобщава:  „. .През месец юни на едно извънградско събрание в Петербург, на което присъстваха работници представители на всичките пет района на Работническата организация (представляващи висшата инстанция на тогавашната Работническа организация) — бяха поставени два въпроса: 1) за двете направления в руската социалдемокрация, за старото (икономическото), което господстваше дотогава в Петербург, и за революционното, което е представено от „Искра“ и „Заря“, и 2) за принципите на организацията (така нар. демократизъм или „организацията на революционерите“. И по двата въпроса всички работници единодушно се изказаха против „икономизма“ и „демократизма“ и за направлението на „Искра“.“

Опирайки се на дълбокото познаване на условията, при които протича местната работа, в „Писмо до другар“ Ленин развива и конкретизира разработения в „Какво да се прави?“ план за организацията на партията, подробно разработва въпросите за общия тип и структурата на социалдемократическите организации, за функциите на местните партийни комитети, за създаването и насоката на работата на заводските организации като основно звено на социалдемократическото движение, за задачите на районните групи, за работата на партийните пропагандисти, за взаимоотношенията на местните организации с ЦК и централния партиен орган – вестник „Искра“.

„Писмо до другар“, се получава в Петербург в разгара на борбата против „икономистите“. В 1902 г. то се разпространява от ръка на ръка чрез отпечатване на хектограф.  През януари 1904 г. Централният комитет на РСДРП издава „Писмо до другар“ в отделна брошура и широко го  разпространява като изложение на искристките организационни възгледи сред социалдемократическите организации в различни градове. То изиграва голяма роля в борбата на революционните марксисти против примитивизма, насаждан от „икономистите“, за укрепването на искристките организационни принципи.

„Писмо до другар за нашите организационни задачи“ (септември 1902 г.) по същество е първият проект на устава на партията, който утвърждава принципа на демократичния централизъм, а в условията на нелегалност - принципа на строг централизъм и дисциплина. Това е развитие и конкретизация на  плана, който Ленин разработва в труда си „Какво да се прави?“ и в редица статии, отпечатани в „Искра“.

В „Писмо до другар за нашите организационни задачи ” изходната постановка се състои в изграждане не само на революционна партия по замисъл и програма, а на партия като политическия авангард на работническата класа, насочена към преки революционни действия, способна да осъществи на дело революция. В качеството на елитно ядро, партията трябва да бъде строго централизирана, конспиративна организация на професионални революционери, която да се  допълва от мрежа от местни партийни организации, обединяваща хора идеологически подготвени и реално участващи в революционна работа. Партията в тези години трябва да компенсира своята малочисленост и относителна незрялост на работническата класа на Русия като субект на съзнателна революционна борба. Затова, според Ленин, е необходимо да се внесе в пролетарските среди „външно съзнание“, светоглед и идеология, което в крайна сметка ще ръководи работническата класа, а желателно и всички „трудещи си и експлоатирани“ в борбата. В комбинацията „работническа класа - партия“, ролята на водещия субект, определящ основните параметри на революционната борба, Ленин винаги отдава на партията, а в самата партия - на професионални революционери.

Най-важните принципи, от които изхожда този план, са централизмът и необходимостта да се създадат два съгласувано действащи партийни центъра — Централен орган - вестник „Искра“ и Централен комитет, необходимост, произтичаща от специфичните условия на руското работническо движение. Първият ръководи идеологически, а вторият практически. Тези принципи по-късно залягат в основата на партийния устав, приет от II конгрес на РСДРП. Подчертава се, че водещият център на партията е вестник "Искра". „…вестникът може и трябва да бъде идеен ръководител на партията, да развива теоретичните истини, тактическите положения, общите организационни идеи, общите задачи на цялата партия в един или друг момент.“

Практическото ръководство на партията осъществява Централният комитет. „ А непосредствен практически ръководител на движението може да бъде само една специална централна група (да я наречем Централен комитет), която поддържа лично връзка с всички комитети, включва всички най-добри революционни сили на всички руски социалдемократи и се разпорежда с всички общопартийни работи като: разпределяне на литературата, издаване на позиви, разпределяне на силите, назначаване на лица и групи за ръководене на специални мероприятия, подготовка на общоруски демонстрации и въстание и т. н.“

Местните комитети трябва да бъдат управляващи в местните организации и общности. „В комитета/местния/ трябва да влизат по възможност всички главни водачи на работническото движение измежду самите работници, комитетът трябва да ръководи всички страни на местното движение и да завежда всички местни органи, сили и средства на партията.  Трябва да се стараем да включим в комитета работници-революционери, които имат най-големи връзки и най-добро «име» сред работническата маса“.  Те трябва да се опитат да обхванат повече работници. Числеността на комитетите не трябва да бъде твърде голяма, но достатъчна за решаване на въпросите и ръководството да се осъществява от способни хора. „Комитетът трябва да се старае по възможност по-пълно да прилага разделението на труда, помнейки, че за различните страни на революционната дейност са нужни различни способности, че понякога някой, съвсем негоден за организатор, ще бъде незаменим агитатор, или някой, неспособен да спазва крайно строга конспиративност, ще бъде отличен пропагандист и т. н.“ И по-нататък: „За да може центърът да работи добре, местните комитети местните комитети трябва да се преустроят, да се превърнат в специализирани „делови“ организации, постигащи истинско „съвършенство“ в една или друга практическа функция. За да може центърът не само да съветва, да убеждава, да спори (както се правеше досега), а действително да дирижира оркестъра, необходимо е да се знае точно кой, къде и каква цигулка свири, къде, как и на какъв инструмент се е обучавал и се обучава, кой, къде и защо свири фалшиво (когато музиката започва да дразни ухото) и кой, как и къде трябва да се премести, за да се премахне дисонансът, и т. н“. „Ако всеки член посвети …. време за подробен и обмислен отчет по своята си специална  функция пред цялата партия, делото стократно би спечелило.“

В „Писмо до другар за нашите организационни задачи“ Ленин  предлага следната схема за изграждане на местните организации на РСДРП: във всеки град трябва да има един партиен комитет, който да стои начело на местното движение. Необходимо е да се ликвидира ненормалното и вредно разделяне на местните организации на два комитета, на две части — на работническа и интелигентска, както практикуваха „икономистите". Вътре в организацията всички членове са равни. Членовете трябва да носят отговорност пред по-висшите партийни органи за нарушения.

На комитетите са подчинени два вида организации. Първо,  районните групи и заводските подкомитети(разбирай - заводските комитети се определят за основно структурно звено на производствен принцип) свързват комитета с работническите маси. „Заводският подкомитет трябва да се стреми да обхване целия завод, колкото се може по-голяма част от работниците посредством мрежа от най-различни кръжоци (или функционери). С изобилието на такива кръжоци, с възможността пътуващият пропагандатор да проникне в тях, а главно с правилно организираната редовна работа по разпространението на литературата и получаването на сведения и дописки трябва да се измерва успехът на подкомитетската дейност.“

 „По-нататък, що се отнася до районните групи, относно тях аз съм напълно съгласен с вас, че една от най-важните им задачи е правилното организиране на разпределянето на литературата. Мисля, че районните групи трябва да бъдат главно посредници между комитетите и заводите, посредници и дори предимно разпространители. Тяхната главна задача трябва да бъде конспиративното организиране на правилното разпределяне на получената от комитета литература. И тази задача е извънредно важна, защото ако се осигурят редовни връзки на специалната районна група разносвачи с всички заводи в района, с колкото се може повече работнически квартири в района, това ще има огромно значение и за демонстрациите, и за въстанието. Да се уреди, да се организира бързото и правилно предаване на литературата, позивите, прокламациите и пр., да се приучи на това цялата мрежа от агенти — това значи да се извърши по-голямата половина от работата по подготовката на бъдещите демонстрации или бъдещото въстание“. „Ако няма вестник, това може и трябва да се прави с позиви, но в никакъв случай да не се позволява на този апарат от разпространители да бездейства. Трябва да се стремим толкова да усъвършенстваме този апарат, че за една нощ цялото работническо население на С.-Петербург да бъде известено и, тъй да се каже, мобилизирано. И това съвсем не е утопична задача..“

Второ, групи при самия комитет, обслужващи различните нужди на партията: пропагандистки, транспортни и печатарски групи, групите на студентската и гимназиалната младеж, групи за уреждането на конспиративни квартири, за осигуряване на финанси, за следенето на шпиони, младежки групи, групи от чиновници, съдействащи на партията, и т. н. Едни от тези групи влизат в партийната организация, други са свързани с нея, намират се под нейното влияние. „Цялото изкуство на конспиративната организация трябва да се състои в използването на всички и всичко, «в даването работа на всички и на всеки», като същевременно се запазва ръководството па цялото движение, запазва се, разбира се, не по силата на властта, а по силата на авторитета, по силата на енергията, на по-голямата опитност, на по-голямата разностранност, на по-голямата талантливост“. „ И за всяка такава група партийният център трябва винаги да има пред себе си не само точни данни за дейността им, но също и колкото се може по-пълни данни за състава им. Ние трябва да централизираме ръководството на движението“.  

Следователно, всяка местна партийна организация трябва да се състои от ръководни кадри, предимно професионални революционери, и от широка мрежа от периферни кръжоци и групи. Такава структура на организацията  осигурява централизъм, дисциплина, тясна връзка с масите, маневреност и гъвкавост. Така, Лениновият план чертае преустройството на социалдемократическите организации.

Всеки местен комитет трябва да получава индивидуални задачи от Централния комитет. Ако всичко това се наблюдава перфектно, тогава партията ще да спечели много време.  По този повод трябва да се направят съответните промени в устава. Промените в работата са несъмнено необходими в приемливи количества. Но в по-голямата си част от случаите същността на нашата борба трябва да се  проявява не в документи, а в партийната дейност и гласност. Писма до редакторите вестник „Искра“ трябва да могат да пращат всички желаещи.

Освен комитетите трябва да има първични организации, които организират кръжоци, дискусионни събирания, печатница и агитация. В тези организации трябва да се провеждат срещи и съвещания. Но тези срещи трябва да се организират много внимателно, за да не попаднат в полезрението на царската полиция. Друга задача на тези организации е разпространението на партийната литература, особено по време на избухване на народно недоволство, за да бъдат проводник между партията и народа. За предпочитане е във всеки район да има такива групи. Те трябва да бъдат разделени според различни признаци (ученици отделно, гимназисти отделно, агитатори, групи за проследяване на шпиони, военни групи, групи за снабдяване с оръжие и т.н.). Трябва да има разделение на труда, всеки трябва да бъде ангажиран в съответствие със своите способности.

Една част от писмото е посветена на значението и огромната важност, което отдава Ленин на партийната пропаганда и хората, които трябва да се занимават с нея. Сериозен проблем е липсата на необходимото обучение и революционно образование сред работниците. Затова той предупреждава, че не всеки има необходимата подготовка и може да се занимава с тази отговорна работа. Неподготвените хора по-скоро могат да снижат нивото, като нанесат вреда на делото. И отчита: „ Наистина, принципно издържаните и способни пропагандисти са много малко (и за да станат такива, трябва доста да се поучат и да понаберат опит) и такива хора трябва да се специализират, да се заангажират изцяло и извънредно много да се пазят“. Трябва да се организират общи обиколки на различни градове, но само от квалифицирани пропагандисти. „Пропагандата трябва да се води в един общ дух от целия комитет и тя трябва строго да се централизира“.

Фабричните кръжоци играят специфична роля, защото се фокусират върху работническата класа. „..заводските кръжоци. Те са особено важни за нас. Та нали цялата главна сила на движението е в организираността на работниците в големите заводи, защото големите заводи (и фабрики) включват не само преобладаващата по численост, но още повече преобладаващата по влияние, развитие и способност за борба част от цялата работническа класа. Всеки завод трябва да бъде наша крепост. А за тази цел «заводската» работническа организация трябва да бъде също тъй конспиративна отвътре, също тъй «разклонена» навън, т. е. във външните си връзки, също тъй далеч да простира, и то в най-различни посоки своите пипала, както и всяка революционна организация.“ Дейността им трябва да се води внимателно, за да не стане известна на жандармите. Начинаещите младежи трябва да бъдат заети повече с  практически дейности. Нужна е конспирация и строга дисциплина, особено за агитационните групи и пропагандистите. За такива групи строго се изисква членство в партията, а за групи, занимаващи се с изучаване на пропагандна литература за самообразование, не се изисква такова членство. Членовете на партията обаче трябва да контролират дейността на такива кръжоци, централизацията трябва да се спазва.

В „Писмо до другар за нашите организационни задачи“ Ленин изтъкна като една от задачите на партията, борбата срещу политическата полиция и нейните агенти, подчертавайки „ ... трябва да се стремим да създадем организация, способна да неутрализира шпионите, като ги разкрива и преследва“. „Борбата с политическата полиция изисква специални качества, изисква революционери по професия“. Това трябва да се организира „според всички правила на изкуството ". Фактически, тук е продължена темата от „Какво да се прави“, където Ленин предупреждава, че „... правителството скоро се адаптира към новите условия на нашата борба“, ще внесе изменения в своя подход, ще пусне свои отряди на провокатори, шпиони и жандарми, на които партията трябва да се противопостави с ясна организация, конспирация и борба с провокациите. Така още в първите години В. И. Ленин дава важни теоретични постановки за организиране на борбата на революционерите срещу тайната полиция и нейните агенти въз основа на анализ на тактиката на класовия противник, настоявайки за избор на ефективни форми за борба срещу полицейските провокации и учейки пролетариата на бдителност.    

Ленин разработва и отстоява организационните принципи на изграждането на партията по това време също в непримирима борба с национализма и сепаратизма на бундовците, които се стремят партията да се изгради по федеративния принцип и по този начин спомагат за разединяване силите на руския пролетариат. Като критикува остро техните възгледи, Ленин пише: «. . .по въпросите на борбата със самодържавието, на борбата с буржоазията в цяла Русия ние трябва да действаме като единна, централизирана, боева организация, трябва да се опираме на целия пролетариат, без разлика на език и националност, сплотен чрез съвместното постоянно решаване на теоретичните и практическите, на тактическите и организационните въпроси. . .»

През 1902 -1903 г. наред с разработването на организационни принципи за изграждане на партията Ленин продължава да работи по теоретичното обосноваване на най-важните тези, формулирани в проекто-програмата на вестник „Искра“.

 

 

*   Всички цитати са по том 7 от Пълни събрани съчинения на В.И. Ленин, Партиздат, София, 1980 г.

 

Свързана публикация: „Какво да се прави“ – произведение с неугасваща сила

https://nvkovachev.blogspot.com/2020/03/blog-post.html           

 

 

„Какво да се прави“ – произведение с неугасваща сила

 

През м. март 1902 г., излиза от печат книгата на В. И. Ленин „Какво да се прави ? Наболели въпроси на нашето движение" — едно от най-значителните негови произведения. Тази книга изиграва изключителна роля в борбата за революционна марксистка партия на работническата класа  в Русия, в победата на ленинско-искристкото направление в комитетите и организациите на РСДРП, а след това, през 1903 г., на нейния II конгрес.

                                                                     * * *

Главната причина за написването на книгата е необходимостта да се преодолее така нареченият „трети период" в развитието на руската социалдемокрация, период на разпокъсаност, последвал след възникването и първоначалното развитие на социалдемокрацията. Това е моментът, когато се търси отговор на въпроса, какво да се прави по-нататък, кой е пътят, по който да се насочи руското революционно движение? Ленин показва единствено правилния път — създаването на бойна организация на пролетариата, негов преден отряд, партия от нов тип, непримирима към опортюнизма, свободна от груповщина и фракционност, партия — политически ръководител на работническата класа, организатор и вожд на революционната борба против самодържавието и капитализма.

Борбата за изграждане на пролетарска партия от нов тип се води в условията на бързо разпространяващия се в световен мащаб опортюнизъм в работническото движение в лицето на бернщайнианството, което опошлява марксизма (в различни разновидности: икономисти в Русия, общоделци в България, трейдюнисти в Англия и пр.). Опортюнистите отричат теорията за класовата борба, отхвърлят идеята за диктатура на пролетариата и необходимостта от борба и социална революция за постигане на главната цел, което на дело води до превръщането на социалдемокрацията от партия на социалната революция в демократична партия за социални реформи. Те се опитват да сведат работническото движение до буржоазно-либерален реформизъм.

Всичко това наложи, в своята книга В. И. Ленин да разработи всестранно най-важните идеологически и организационни проблеми, които вълнуват през този период умовете на руската социалдемокрация: за съзнателния и стихийния елемент на работническото движение; за ролята на теорията; за значението на политическата борба на пролетариата; за ръководната роля на РСДРП в революционната борба; за организационните форми, пътища и методи за създаване на боева революционна пролетарска партия и др.

 

1

Въпрос, който според думите на Ленин има „грамадно" значение за развитието на социалдемокрацията, е изясняване ролята на теорията и съзнателността в революционното движение на пролетариата.

Тезата на икономистите е — отричане необходимостта от теория, преклонение пред стихийността на масите, принизяване ролята на съзнателния ръководител — социалдемокрацията, в ръководството на революционните борби.

В. И. Ленин показва пълната несъстоятелност на тези опортюнистически виждания, посочва тяхната пагубна роля за развитието на работническото движение. Вярно е, че работническата класа се стреми към социализма. Но е необходима последователна революционна теория. Без такава теория стихийното развитие на работническото движение води към стихийно подчинение на буржоазната идеология.

Наред със политическата борба Ленин поставя и теоретическата. Той посочва, че „роля на преден борец може да бъде изпълнена само от партия, ръководена от напредничава теория". Подценяването на теорията, преклонението пред стихийността на работническото движение, омаловажаването на ролята на съзнателния елемент — всичко това означава само по себе си засилване влиянието на буржоазната идеология сред работниците, отклоняване от истинския път на борбата.

Бернщайнианските идеи здраво са вкоренени и в българското общоделство. Опирайки се на „Какво да се прави?", Димитър Благоев разобличава неговия опортюнистически лик, обосновава необходимостта от непрекъснато развитие на теорията и издигане теоретическото равнище на всички партийни членове. „Нашите „широки" — подчертава Д. Благоев в статията си „Опортюнизъм или социализъм" — най-много се страхуват от теоретическите разисквания в Партията, на конгресите й, в органите й. Опортюнизмът и демагогията на опортюнистите могат да намерят място само в такава социалистическа партия, в която теоретическата подготовка на членовете й отсъства или е слаба." В този смисъл книгата на Ленин помогна на борбата против общоделството в България, за непрекъснато издигане теоретическото равнище на партийните членове.

В буржоазното общество, разкъсвано от класови противоречия, разяснява Ленин, никога не може да има извънкласова или надкласова идеология. „ …Въпросът стои само така: буржоазна или социалистическа идеология. Средно положение тук няма“. Работническата класа има влечение към социализма; това влечение произтича от нейното обществено положение, от самите условия на нейния живот. От цялото си битие тя е най-добре подготвена за възприемане на социалистическата идеология. Ленин пише: „работническата класа стихийно се стреми към социализма. Това е съвършено вярно в тоя смисъл, че социалистическата теория най-дълбоко и най-вярно определя причините за бедствията на работническата класа и затова именно работниците я усвояват тъй лесно.. ." А буржоазията като господстваща класа, притежаваща огромен апарат за духовно поробване на масите, се стреми с всички средства, с които разполага, да разпространи своята идеология и да я внедри сред пролетариата. Ето защо „всяко преклонение пред стихийността на работническото движение, всяко омаловажаване на ролята на „съзнателния елемент", ролята на социалдемокрацията означава само по себе си — съвършено независимо от това, дали омаловажаващият желае това или не — засилване влиянието на буржоазната идеология сред работниците". За да бъде предпазена работническата класа от влиянието на буржоазните идеи и за да се внедрят в нейното  съзнание социалистическите идеи, необходимо е да се води енергична борба против буржоазната идеология.

Ленин прави извода, че социалдемократите трябва да се заемат активно за политическото възпитание на работническата класа, трябва „да се възползват от ония проблясъци на политическо съзнание, които е предизвикала у работниците икономическата борба, за да издигнат работниците до социалдемократическото политическо съзнание". Не е достатъчно да се пропагандира идеята за враждебността на работническата класа към самодържавието, идеята за противоположността на интересите на работниците и интересите на господарите, а трябва да се разобличават всевъзможните видове самодържавно-полицейско потисничество, което се проявява в най-различните области на живота и дейността— и в професионалната, и в общогражданската, и в личната, и в семейната, и в религиозната, и в научната и т. н.

„Идеал на социалдемократа — пише Ленин — трябва да бъде не секретар на трейдюнион, а народен трибун, който умее да се откликва на всички възможни прояви на произвол и гнет, където и да съществуват те, който слой или класа да засягат, трибун, който умее да обобщава всички тези прояви в една картина на полицейското насилие и на капиталистическата експлоатация, който умее да се ползува от всяка дреболия, за да излага пред всички своите социалистически убеждения и своите демократически искания, за да разяснява на всички и на всеки световноисторическото значение на освободителната борба на пролетариата."

Ленинските разработки за значението на теоретическата борба против опортюнизма са мощно оръжие в борбата против идеологическия плурализъм и в по-ново време. „Не е необходимо да имаме някаква официална философия — посочва ревизионистът Роже Гароди. — В основата на нашата философия не трябва да залягат нито идеалистически, нито материалистически, нито религиозни, нито атеистични принципи." Несъмнено такива опортюнистически постановки водят към ликвидиране ролята на марксистката партия в революционните борби, до изтръгване на нейното революционно жило.

Непрекъснатото развитие на теорията, свързването й с работническото движение, издигане ролята на съзнателния фактор в революционните борби — това са най-главните задачи за Партията на пролетариата. В този смисъл работата на първичните организации за издигане равнището на съзнателността на трудещите се е сърцевината на дейността й. С особена сила звучат сега Лениновите думи, че колкото по-голям е подемът на масите, колкото по-широко става движението, толкоз по-несравнимо бързо нараства необходимостта от съзнателност и в теоретическата, и в политическата, и в организационната дейност на революционерите и съзнателните борци.

 

2

В книгата „Какво да се прави" Ленин разобличава опортюнистическата същност на лозунга за „свобода на критиката“. Критиката, която отправят опортюнистите срещу Партията, е „свободна" от всякаква цялостна и обмислена теория и затова е еклектична и безпринципна. Тя отхвърля основни положения в изграждането на дейността на социалдемократическите партии и в крайна сметка води до ликвидиране на работническото движение.

Лозунгът за „свобода на критиката" има своите привърженици в лицето на световния опортюнизъм с всички негови разновидности от ляво и от дясно. Думите на Ленин сега звучат с нова сила — критика, която е насочена против Партията, против нейните марксистко-ленински основи и роля в обществото, по своето съдържание и същност, колкото и умело да е завоалирана, е насочена пряко срещу световния революционен процес.

Истинската критика в Партията се основава на теорията, на партийните принципи, на истинските интереси на движението, на беззаветната преданост на идеите на социализма от страна на хора, свободно избрали трудния път на борбата. Именно такава критика се превръща в необходимо и ефикасно средство за своевременно откриване на назряващите проблеми, за преодоляване на остаряващите форми и механизма в обществения живот, за борба с отклоненията от социалистическите норми.

 

3

Преклонението пред стихийността от страна на опортюнистите намира най-ярък израз в обстоятелството, че те поставят икономическата борба на преден план и подценяват значението на политическите действия на пролетариата.

Ленин посочи ограничените възможности на икономическата борба, показа, че само с нея никога няма да бъде смъкнато самодържавието, че е необходимо да се прилага на практика материалистическият анализ, материалистическата оценка на всички страни от дейността и живота на всички класи, слоеве и групи от населението. В противоположност на  опортюнистическата линия, Ленин издига и обосновава най-важното положение на марксизма-ленинизма за първостепенното значение на политическата борба в развитието на обществото, в пролетарската борба за социализъм: „. . . Най-съществените, «решаващите» интереси на класите могат да бъдат задоволени само с коренни политически преобразования изобщо; по-специално основният икономически интерес на пролетариата може да бъде задоволен само чрез политическа революция, която да замени диктатурата на буржоазията с диктатура на пролетариата“.

Социалдемократът наблюдава всички прояви на умствения, нравствения и политическия живот, отзовава се на всички и всякакви случаи на произвол и подтисничество, на насилие и злоупотреба. Първи навсякъде и във всичко, което е свързано с революционната борба, без да пропускат нито едно явление от обществено-политическия живот — така Ленин рисува социалдемократите. По този и само по този начин Партията може да се издигне като авангард на всички революционни сили, да завоюва правото да се нарича авангард. „Не е достатъчно да се наречем „авангард", челен отряд — подчертава Ленин, — трябва и да действаме така, че всички останали отреди да виждат й да са принудени да признаят, че ние вървим най-отпред."

Необходимостта от постоянно самоусъвършенстване, от упорита работа за повишаване па съзнателността, инициативността и енергията на социалдемократите, от умело използване на всички форми на борба, е закономерна, вътрешноприсъща на социалдемократическото движение и именно това, а не самоволното закачване на етикета „авангард“ върху теорията и практиката на ариергарда е гаранция за развитието на социалдемокрацията като ръководител на всички революционни сили в обществото.

С неугасваща сила звучат тези Ленинови мисли и сега. Съвременните реформисти се обявяват против широката политическа борба с всички средства, против организацията на всенародни изобличения на буржоазната действителност. Според тях необходимо е не разясняване на причините за трудностите, а успокоение, избягване на сериозни сблъсъци. Може да бъде поддържана само тази стачка, с която са съгласни купените профсъюзни лидери, всякакви други, макар и организирани  действия са нежелателни.

Последователните социалистически и прогресивните работнически партии твърдо стоят на ленинските позиции. Наред с ръководството на икономическата борба, революционерите провеждат целенасочена политическа борба, ясно съзнавайки нейната решаваща роля за победата над буржоазията, нейното първенство пред икономическата борба. Умелото използване на целия арсенал от различни форми и средства за организация на политическата борба, от листовката и политическия плакат до изборната победа и политическото ръководство на пролетарската революция, умението във всеки момент да се окаже на висотата на решаваните задачи, на висотата на активността на революционните сили — тези ленински изисквания към пролетарската партия са непреходни и отразяват съдържанието на самия революционен процес.

Разработвайки по-нататък и в други свои произведения тези въпроси, Ленин обоснова тезата за първенството на политиката пред икономиката в условията на социализма, за последователно прилагане на политически подход при решаването на стопанските задачи.

 

4

В „Какво да се прави?" Ленин развива последователно революционното схващане за решаването на основните организационни задачи. Без здрава организация от революционери никога стихийната борба на пролетариата не може да се издигне до равнището на истинската класова борба!

Задачите на пролетарската партия са широки и разностранни: да ръководи политическата борба, като осигурява нейната устойчивост, енергия и приемственост; да направлява стихийния подем на масите; да води борбата с буржоазията по всички правила на изкуството; да бъде обществена сила, в която да намират опора всички угнетени и борци против самодържавието; заедно с решаването на демократичните задачи непрекъснато да засилва борбата за постигането на крайната цел — завладяването на политическата власт и установяване на диктатурата на пролетариата.

Тези задачи могат да бъдат изпълнени само от особен тип организация. Затова в книгата  „Какво да се прави?" Ленин разработва основите на учението за Партията от нов тип.

За първа и най-важна задача на руските социалдемократи Ленин смята създаването на общоруска централизирана организация от революционери, т. е. на политическа партия, неразривно свързана с масите, способна да ръководи революционната борба на работническата класа.  Съгласно Лениновия план партията трябва да се състои от две части:  от тесен кръг ръководни дейци, главно професионални революционери, и от широка мрежа местни партийни организации, ползуващи се със интерес и подкрепа на трудещите се маси.

Как да се пристъпи към създаването на такъв вид организация, какъв път да се избере — Ленин показва още в статията «С какво да се почне?», отпечатана през май 1901 г. във вестник «Искра», бр. 4, и подробно обосновава в книгата «Какво да се прави?».

Партията е преден и съзнателен отряд на работническата класа — посочва Ленин, — затова е безсмислено и вредно тя да бъде смесвана с цялата класа, с цялата маса други организации. Между Партията и работническите организации съществува голяма разлика. Организацията на работниците е професионална, по-широка, по-малко конспиративна. Социалдемократическата партия неизбежно се състои от професионални революционери, тя е не много широка, но много по-конспиративна. В условията на самодържавието единственият организационен принцип трябва да бъде: най-строга конспирация, най-строг подбор па членовете. Само здрава и централизирана бойна организация, която издържано провежда социалдемократическа политика и задоволява всички революционни интереси и стремежи, е в състояние да предпази движението от необмислена атака.

Разглеждайки отношението между Партията и масите, Ленин разкри редица закономерности на революционното движение: нито едно революционно движение не може да бъде здраво без организация от ръководители; колкото по-широка е масата, участваща в стихийната борба и съставляваща базата на движението, толкова по-здрава трябва да бъде организацията, стояща начело на движението; в една самодържавна страна колкото повече е стеснен съставът на членовете на такава организация, така че да членуват само професионални революционери, толкова по-успешно ще бъде нейното ръководство, толкова по-трудно ще бъде тя „да се излови" и в същото време толкова по-широк ще бъде съставът на лицата и от работническата класа, и от другите класи, които под ръководството на Партията ще имат възможност да участват в движението и активно да работят в него.

Организационните основи на Партията от нов тип, разработени от Ленин, винаги са били и не могат да не бъдат фундаментът, върху който Партията на пролетариата изгражда своята организация и насочва практическата си дейност.

Именно те (организационните основи) са обект на най-ожесточени нападки от страна на съвременния опортюнизъм. „Ние сме против всякаква организация, за пълна свобода на действията — заявяват съвременните анархисти. — Необходима е широка демокрация, позволяваща всеки свободно да защитава и отстоява своите виждания против партийното ръководство, за свобода на фракциите и групировките в Партията" — това е кредото на съвременния ревизионизъм. Но същността е една (подробно анализирана и показана от Ленин) борба против изграждането на Партията като единно бойно ядро, като здрава организация на съзнателния пролетариат, като негов ръководител в борбата против буржоазията и в строителството на социалистическото общество.

Всяка сериозна революционна партия е длъжна да отделя особено внимание на развитието и обогатяването на организационните основи, на строгото и последователното прилагане на ленинските принципи и норми на партиен живот.

 

                                                                       * * *

Книгата „Какво да се прави?" представлява действително съкровищница, към която трябва често да се обръщаме за теоретическо обогатяване и за по-успешно решаване на сложните задачи. За това спомага както революционният дух на произведението, така и голямата практическа насоченост и актуалност на Лениновите разработки.

 

Библиография:

1. „Какво да се прави“ -  в том 6 от пълните събрани съчинения на Ленин;
2. В.И. Ленин – биография, изд. БКП, София, 1960 г.;
3. История на КПСС, Партиздат, София, 1974 г.;
4. Статия на Константин Дилчев, сп. „Партиен живот“, кн. 5, 1974 г.

 

 

Свързана публикация: 

„Писмо до другар за нашите организационни задачи“ – основни постановки  

https://nvkovachev.blogspot.com/2020/03/blog-post_11.html

 

 

 

 

 

 

Карл Маркс в България – Божин Трайков

Щрихи от първоначалното натрупване или как се създаде „свободният“ работник

 

Това, което Карл Маркс се заема да разкрие в първи том на Капиталът,  е защо човешките производствени отношения, като вид социални отношения,  приемат формата на капиталови отношения. И защо човешкият труд приема формата на стока. Маркс пише: „[Капиталът]  се образува само там, където притежателят на средствата за производство и на средствата за живот намира на пазара свободния работник като продавач на своята работна сила, и това историческо условие обхваща цял период от световната история.“ (Маркс, 1948, с. 140). И още:

        …това, което характеризира капиталистическата епоха, е, че работната сила придобива за самия работник фoрмата на стока, която му принадлежи, и следователно неговият труд придобива фoрмата на наемен труд. От друга страна, едва от този момент стоковата форма става всеобща форма на продуктите на труда. (пак там)

Но какво на практика означава тази „свобода на работника“ и как се стига до нея? В последната част на книгата Маркс подробно изобличава разказа за генезиса на капитализма, разказван от класиците на политическата икономика като Адам Смит и Дейвид Рикардо, противопоставяйки го на историческите факти. Тази част, според мен, е свързана с две от основните противоречия, които Маркс открива в капиталистическата система, които убягват или са умишлено пропуснати от споменатите класици. И двете имат отношение към Марксовия сарказъм, че капитализъм е възможен само там, където работникът има „свобода“. Първото е противоречието между различните форми на труд. Трудът на самостойния производител е противоположен на експлоатирания труд, уж свободно продаван от работника (Маркс, 1948, с. 622). Второто противоречие, открито от Маркс, е онова между социално-икономическата реалност и представата за политическо управление, разбрано като политическо равноправие за всеки. Или, ако го отнесем към настоящето – противоречието между капитализъм и демокрация.

 

Първоначалното натрупване като необходимост за капитализма

 

Наивният разказ за първоначално натрупване прикрива тези две основни противоречия, криещи се в логиката на икономическата и политическа форма на капитализма. Положеният труд на производителя е форма на експлоатация за печалбата на друг, като това може да се осъществи в условията на политическо безправие, но формална равнопоставеност на икономическите субекти.  Можем да свържем това с класовия проблем, защото ако безправието на едни (работническата класа) води до благоденствие на други (тези, които са заграбили благата и ги притежават, т.е. буржоазия, индустриалци и финансов елит), то това е в основата на класовия антагонизъм между производители и притежатели. Експлоатацията е в основата на капитализма като социално-икономическа система, а нейното прикриване става възможно заради представата за пазарна размяна като равнопоставеност между купувач и продавач. Продажбата на масовия продукт на пазара, където привидно всички са равни и участват в равнопоставена размяна, не разкрива историята на неговото производство. А Маркс показва как историята на масовото производство е свързана с насилие и експлоатация.

С присъщия си сарказъм, Карл Маркс пише, че разказът за първоначално натрупване, с който класиците на политическата  икономика обясняват генезиса на капитализма, има същата роля като този за първоначалния грях в Библията. Имало едно време два вида хора – едните трудолюбиви, интелигенти и пестеливи * , а другите мързеливи и пропиляващи това, което имат (Маркс, 1948, с. 582-83). Първите натрупали богатство, а вторите не останали с нищо освен кожата на гърба си. Маркс разобличава тази приказка, като показва историческия развой на натрупването на капитал.

Процесът на първоначално натрупване има двояка същност – заграбване и лишаване от средствата за препитание и трансформиране на тези средства в капитал. След като заграбените средства за препитание стават недостъпни, се формира нов вид труд – от труд за произвеждане на блага за собствена употреба, към труд за благата на тези, които са заграбили средствата за препитание. Заражда се платеният труд – след като работникът действително става „свободен“ от средствата за производство. Можем да видим как първоначалното натрупване играе ключова роля във формирането на капиталистически социални, икономически, политически, а оттам и културни отношения. Тези отношения превръщат самостойния производител в наемен работник. Маркс многократно показва, че това е насилствен процес, в който от стихийно насилие се преминава към насилствена държавна политика, боравеща с оръжието на закона.

Според Маркс първоначалното натрупване на капитал и масовото насилие, което го съпровожда, приема различни форми в различни места и се характеризира с различни фази на развитие (Маркс, 1948, с. 585). Изхождайки от тази позиция, много теоретици като Роза Люксембург, Луи Алтюсер, Етиен Балибар, Дейвид Харви, Саския Сасен и други разглеждат първоначалното натрупване не само като исторически процес, случил се веднъж, а като продължаващ механизъм, който се проявява когато държава и общество се трансформират от не-капиталистически към капиталистически отношения. Масимо Де Анджелис разглежда първоначалното натрупване като „насилствено отделяне на хора от техния социален начин за препитание, което може да вземе различни форми“ и „предвид конфликтната природа на капиталистическите отношения приема постоянен характер“ (De Angelis, 2001, с. 2). А Вернер Бонефелд го смята за фундамента на капиталистическите социални отношения и условие за съществуването на капитала, поради което и за непрестанно възпроизвеждащ се процес, било то чрез поредното насилствено отделяне от начините за препитание или чрез възпроизвеждане на платежните отношения в установени капиталистически системи. Първото цели да осигури нови работници за нуждите на капитала, а второто да ги „опитоми“ като експлоатиран човешки ресурс (Bonefeld, 2001, с. 1).

 

Първоначалното натрупване в България

 

Тогава, можем ли да анализираме трансформацията в България към капитализъм –  т.н.  Преход – като форма на първоначално натрупване, но не в умишлено наивния смисъл, който придава на този процес класическата политикономия, а в светлината на Марксовия исторически анализ?

    Славната революция“ довела на власт, заедно с Вилхем III Орански, земевладелските и капиталистически грабители-печалбари. Те осветили новата ера, като извършвали в колосален мащаб разграбването на държавните имения, което дотогава ставало само в скромни размери. Тези земи били подарявани, продавани на безценица, а дори били и анексирани към частни имоти чрез пряка узурпация. Всичко това ставало без ни най-малко спазване на законната етикеция. Присвоените по такъв мошенически начин държавни имоти… образуват основата на днешните лордовски владения на английската олигархия. (Маркс, 1948, с.590-91)

 

Този цитат на Маркс, описващ процеса на първоначалното натрупване на капитал в Англия, звучи странно познато. Ако заменим думата революция с Преход, в общи линии виждаме много от елементите на процеса на раздържавяване и приватизация, който протече през 90-те години у нас. Маркс проследява хронологически период от около три века – от края на 15-и до 19-и век, в които заграбването на държавни и общински земи преминава от индивидуални актове на насилие към узаконяване. Едва към 18-и век грабежите са легитимирани със силата на закона (Маркс, 1948, с. 591). В България този процес на узаконяване на заграбеното протече много по-бързо.

Към средата на 1990-те, възползвайки се от възможността за мащабна контрабанда в условията на Югоембаргото, наложено от ООН за периода 1992-95 г., българската организирана престъпност набира сили и впоследствие успява да овладее ключови позиции в законодателната и съдебната власт. * Първоначалният грабеж, започнал чрез рекет и други форми на насилие към  малкия и среден бизнес, се съчетава с трафик на хора, наркотици, гориво и оръжие, подсилен от благоприятните условия в разпадаща се Югославия. Това поставя значителни парични ресурси в ръцете на босовете на организираната престъпност, така че те могат да вземат основно участие в мащабния процес на раздържавяване след 1997 г.

Може да се каже, че прословутата среща на тогавашния вътрешен министър Богомил Бонев с босове на организираната престъпност е една от първите крачки на институционализирането на организираната престъпност в България. Първата узаконена корпоративна империя със сенчест произход е Мултигруп, просъществувала до към 2003 г. Днес най-могъщата подобна империя, базирана в град Варна, е ТИМ. Групировката се възползва от сътрудничеството на всички български премиери след края на 1990-те, включително и на сегашния, Бойко Борисов (Трайков, 2016).

Този процес на узаконяване на „първоначалното натрупване“ от зараждащата се организирана престъпност протича паралелно с друг, не толкова явен, но може би с по-голям обхват. Редица изследователи изтъкват, че правилата, по които се осъществява Преходът през 1990-те, са заложени още през 1980-те. (Чалъков, 2008). В това отношение се откроява Указ 56, приет на 3 януари 1989 г., който на практика легитимира капиталистическите отношения в една все още не-пазарна страна. Логично, от тези открили се нови възможности се възползват приближените до тогавашната партийна номенклатура.  Успехът им в последвалия период на натрупване на капитала е предварително гарантиран.

Как можем да очертаем основните етапи, характеристики и следствия на първоначално натрупване на капитал в България? Според мен един от основните исторически моменти на този процес е унищожаването на държавните кооперативи. Законът за връщането на земята в „реални граници“, базиран на фантазията за възвръщане на миналото преди 1944-та, доведе до масово лишаване от препитание на хиляди български граждани, огромна част от тях от ромски произход. На практика унищожаването на ТКЗС лиши ромите от основното им средство за препитание, тъй като огромна част от ромското население работи в ТКЗС до реформите на правителството на Филип Димитров (1991-92). Унищожаването на ТКЗС има катастрофални последици и за българското животновъдство (Бакалов, 2018). *

Следващият етап е свързан с процеса на разрушаване на държавните стопански обединения (ДСО) и приватизирането им, което става по криминален начин. На практика ДСО функционират като вертикално интегрирани държавни корпорации, а от средата на 80-те години им се предоставя и право на външнотърговска дейност (Чалъков, 2008, с. 174). * В ДСО са съсредоточени както висшият индустриален управленчески, така и научно-техническият опит и потенциал на българската индустрия, като редица изчислителни научни центрове са създадени за тяхното развитие. ДСО са раздробени на хиляди малки предприятия, което на практика деиндустриализира българската икономика.

Последствията са описани от Иван Чалъков по следния начин:

       …след 1991-1992 корпоративната структура на българската икономика бе радикално променена…на мястото на десетките вертикално интегрирани корпоративни структури се появиха няколко хиляди автономни големи и средни държавни фирми с разкъсани технологични връзки и без ресурси да се защитават от чуждите конкуренти, от местните силови структури и финансовите групировки. (Чалъков, 2008, с. 188)

След като ДСО спират съществуването си и са раздробени на хиляди малки предприятия, те стават лесна плячка за заграбване и източване на ресурси. Неудобните управители или са уволнени, или са притиснати от организираната престъпност да работят за тях. Разказите за това как новите собственици се заемат да разграбят придобитите държавни предприятия напомнят на безскрупулността на героя на Оливър Стоун, Гордън Геко, известен с думите си „Алчността е добродетел“. *

За разлика от т. нар. Вишеградски държави (Чехия, Словакия, Полша, Унгария), а по-късно и от Хърватия, при които плавни икономически реформи се съчетават със социална политика, която помага на губещите в процесите на трансформация на публичната собственост в частна, у нас бързата приватизация протича при пълна липса на държавна социална закрила (Bohle & Greskovits, 2012, с. 22). Но този процес има както вътрешни, така и външни фактори, както пише Хилари Епъл: колкото по на Изток, толкова по-тежки условия за крайно неолиберално реструктуриране налагат МВФ и Световната банка (Appel, 2004).

Третият етап бих определил като заграбване на национални ресурси в полза на световния финансов и индустриален капитал. Оставена без собствена индустрия и загубила интеграцията между отделните стопански сектори, България се преобразува в територия, предназначена за изсмукване на природни, човешки и енергийни ресурси. Концесиите са такъв инструмент за лишаване на гражданите от публични ресурси и превръщането им в частни. Болезнен пример е концесията на Софийска вода с транснационалната корпорация „Веолия“, която в момента печели ежегодно десетки милиони лева от доставката на вода в българската столица, без да предоставя по-високо качество на ВиК услугите за населението (Григорова & Медаров, 2015). Още по-скандално е отдаването на концесии на находищата на руди на благородни и цветни метали, от което, дори при рекордни цени на металите на световните борси, в държавния бюджет влизат оскъдни отчисления от компаниите, без да отчитаме свързаните заплахи за околната среда, здравето и поминъка на местното население. Най-фрапиращи в това отношение са концесиите на Дънди Прешъс Металс и Асарел Медет (Събев & Йорданов, 2014).

И накрая, ако погледнем в Закона за енергетиката на Република България, откриваме противоречието между икономическа реалност и политическа форма. Върховният закон гарантира правото на живота и здравето на гражданите, но също и собствеността. Когато обаче правото на ресурс стане привилегия, т.е. потребителите приемат формата на клиенти, то мнозина са лишени и изключени.

 

Логиката на капитала

 

Без значение какви са мотивите за деиндустриализация и кои точно са основните локални и чужди играчи и дали митичните директиви в плана Ран-Ът (Чалъков, 2008, с. 190 и нататък) играят ключова роля, безспорно процесът на първоначално натрупване от местните извършители не би бил възможен без глобален процес на налагане на капиталистически социални отношения, там където по-рано те не съществуват. В България процесът на неолиберализация (вж. Трайков, 2016) беше успешен за натрупването на капитал и обществени ресурси в ръцете на малък олигархичен елит. Но в основата на тази неолиберализация ключова роля изиграха финансовите институции МВФ и Световната банка. МВФ и Световна банка са силовите механизми, които насилствено интегрират некапиталистически икономики в капиталистически производствени отношения (Sassen, 2010, с. 24–25). С правителството на Иван Костов започва шокова терапия или т.нар. програма за структурно регулиране като условие за споразумението с МВФ. Това споразумение налага валутен борд, последствията от който продължават да се усещат от мнозинството, най-вече обезценяване на труда – България е страната с най-ниско заплащане в ЕС, а и сред съседите си извън ЕС.  Неолиберализацията е политически процес, облечен като икономически реформи, затова Дейвид Харви го нарича „класова контрареволюция“.

По какъв начин първоначалното натрупване е необходим механизъм за налагане на капиталистически социални отношения? За Маркс принадената стойност е в основата на печалбата, но това не е морален проблем, свързан с алчност, а механизъм, който позволява на капитализма да съществува. Извличането на принадена стойност е основата, на която се базира логиката на капитализма. Тази логика предполага, че икономическа система, която разчита на извличане на принадена стойност чрез експлоатация, не би гарантирала политически права на експлоатираните. Противоречието между процеса на производство, т.е. историческото създаване на продукта, и аисторичността, която маркира съществуването му на пазара, е и противоречие между реалните условия на работника, обезправен и експлоатиран (което особено добре се вижда в периферни региони с крайни неолиберални режими)  и равните права за всички, които са миражът на либералните демокрации.

Докато Вишеградските държави, Словения и Хърватия са интегрирани под някаква форма към глобални системи за производство и търговия близо до развитите капиталистически икономики, България и Румъния функционират като места за набиране на евтина работна ръка, с концентрация на суетшопове (буквално потилни), произвеждащи облекло и обувки за Западна Европа (Bohle and Greskovits, 2012, с. 46). Тези суетшопове подлагат на нечовешка експлоатация хиляди обезправени работници, които в тъмните години на раздържавяване и деиндустриализация насилствено са лишени от начина си на препитание и от правата, които социалистическото законодателство им дава – право на почивка, право на пенсия, право на здравеопазване.  В резултат, те се трудят без права и при нетърпими условия. Много хора днес не спират да работят и до самата си смърт, заради нищожни пенсии, оставени без право на здраве и достоен живот. Сходни нечовешки условия на труд срещаме и в добивната индустрия, металургията, дори поточното производство – без значение дали „инвеститорите“ боравят с национален или международен капитал.

Политиките на МВФ и Световната банка служат като механизъм за извличане на принадена стойност от България – в състояние на валутен борд, заплащането на труда е изключително ниско, което кара работника да търси повече работни часове. А именно удължаването на работния ден е посочено от Маркс като условие за натрупване на това, което той нарича абсолютна принадена стойност. Абсолютна, защото трудът, който работникът извършва, след като е положил необходимия труд за заплатата си, е печалба за капиталиста. Затова държателите на капитала са винаги във война с работника за скъсяване на необходимия труд и удължаване на принадения такъв. По-ниски заплати налагат повече работни часове, за да може работникът да оцелее, а повече работни часове са повече принадена стойност за капиталиста.  Може да се каже, че борбата за времето на работника е в основата на класовата борба. Една от най-запомнящите се глави на Капиталът – 10-та, е посветена на борбата на работниците за извоюване на права за нормални работни часове. Четейки тази глава, става ясно с цената на колко човешки животи и колко борби е постигнат осемчасовият работен ден. В това отношение българският Преход представлява безспорен регрес. По-добри условия на труд и заплащане могат да бъдат постигнати само чрез класова борба.

Капиталистическата система разчита на разделение – от разделение на труда по качествени и количествени параметри, до разделяне на работещите на базата на политики, които засягат правото на определяне на идентичност. Неолибералната рамка за човешки права изключва правото на нормално социално съществуване; например, за ромите в България правата на труд и социални грижи са отнети, но за сметка на това им се дава право на самоопределение. За капитала няма никакво значение как се самоопределяш, стига да си послушен работник, от който извличат принадена стойност. А превръщането на огромна част от българското население в евтина и безправна работна ръка има класова причина. Но някои са лишени дори от спорната привилегия да служат като послушни работници. След като ромите остават без средства за препитание, започва конфронтация между т.нар. данъкоплатци и представените от медии и политици като „живеещи на гърба на държавата“ роми.

Тук можем да споменем и начина, по който политическата партия Атака (вече с представители в сегашното правителство) съчетава антинеолиберална реторика като призиви за национализация, с краен етнонационализъм, изключващ всички онези, които не принадлежат на „народното тяло“ – „цигани, турци, евреи, джендъри, бежанци“… Както пише Мартин Маринос, въпреки че Атака артикулира социалния гняв на мнозинството, тя го прави по начин, който измества фокуса от вредните икономически политики към въпроси на национална идентичност, имиграция, права на малцинствата (Marinos, 2015, с. 277).

Затова един от основните механизми на разделение е на базата на идентичност – в българския контекст особено етническа и национална идентичност. Разделянето по този начин размива класовия характер на антагонизма между имащи и нямащи, и насочва политическата енергия към по-голямо фрагментиране на различни групи, определящи се по идентичност и неспособни да се обединят. Грамши и Алтюсер ни помагат да мислим за изграждането на класата като процес, вместо като група. Дори и да липсва работническата класа като ясно определила се група и  въпреки че множество социални движения не артикулират исканията си като класови, тяхната класова позиция подсказва и фокуса на активността им. Различните борби на идентичните политики не могат да се разглеждат отделно от въпроса каква позиция заемат участниците в процеса на извличане на принадена стойност, т.е. каква е класовата им позиция в експлоататорската капиталистическа система. Либерални политики на идентичност, пренебрегващи ролята на класовия антагонизъм в основата на потъпкването на човешки права, волно или неволно стават проводници на неолибералния модел за човешки права, изключващи или в най-добрия случай омаловажаващи правото на социално-икономическа справедливост.

 

Технологиите и труда

 

Накрая искам да обърна внимание на друг аспект, прикриващ противоречието съдържащо се в капитализма – сляпата вяра в технологиите. Това, което Дейвид Харви, изхождайки от анализа на Маркс, нарича технологичен фетишизъм (Harvey, 2003): машините, а не хората, които работят с тях, произвеждат блага, оттук и сляпата вяра на капиталистите, че технологията може да реши всеки социален или икономически проблем. Но социалната организация рефлектира върху начина, по който технологията ще функционира, а не обратно. Според Маркс технологичното развитие разкрива, а не определя начина, по който човек се отнася към природата и процеса на производство, чрез който поддържа живота си и по този начин разкрива и социалните отношения, и мисловните концепции, които протичат от тях. Именно поради своята логика, макар и да претърпява технологично развитие с неизмерими темпове в сравнение с предните епохи, капитализмът не води до благоденствие за мнозина, а напротив – концентрира благоденствието в една шепа хора. В капиталистически социални отношения, технологиите служат за контрол на работника. Тоталното подчиняване на работника от машината е една от най-трайните капиталистически фантазии, непрестанно появяващ се мотив, още от Фредерик Тейлър насам, който мечтаел да направи от работника тренирана горила (Harvey, 2003, с. 13).

В 15-та глава от труда си, Маркс изследва компулсивния аспект на капитала – машините трябва да работят непрестанно, за да не се амортизират; същевременно всяко нововъведение води до загуба на печалба, всяко закупуване на машина от друг капиталист води до загуба на преднина в конкуренцията. След като машините работят денонощно в един бизнес, спирането им в конкурентен бизнес означава загуба. От анализа на Маркс става ясно, че технологиите са свързани с борбата на капитала непрестанно да увеличава работното време; така изчезва илюзията, че технологиите ще улеснят нашето съществуване на работници. Например, проблемът за автоматизацията, който се разглежда напоследък, поражда въпроса дали тя ще освободи работниците от монотонен труд, или ще ги замени с послушни машини. *  Но отговорът на такива въпроси трябва да се търси, като автоматизацията се разглежда през призмата на класовата борба. Както споменах по-горе, Маркс определя времето което капиталистът краде от работника, като важен елемент от класовия антагонизъм – между работника производител и притежателя на средствата за производство. Но и в основата на удължаването на работното време, и при замяната на работниците с машини, стои класовата борба – когато работниците загубят политическата си и организационна сила като класа, те губят и силата си да преговарят, да отстояват права и да отблъскват набезите на капитала да ги подчини изцяло.

Често логиката на капитала изисква вместо развиване на цялостните умения обратен процес на фрагментиране и ограничаване на човешката дейност. Разделението на труда предполага специализация, но Маркс разглежда специализацията като форма на фрагментиране на уменията. Вместо да следва тезата на Адам Смит за разделението на труда, продиктувано от нуждата от специализация, Маркс разглежда процеса на разделение на труда като форма на опростяване (Маркс, 1948, с. 285-86). Отчуждението на работника от продукта на неговия труд – разделянето на труда на опростени дейности – не позволява на работника да види крайния резултат на труда си, за разлика например от занаятчията.

Връщайки се към последствията от първоначалното натрупване в България, можем да видим как процесът на деиндустриализация върви заедно с процес на фрагментация на труда, който е взаимосвързан с процес на деквалификация. Докато за нуждите на технологичните индустрии в ДСО се изисква висококвалифициран труд, днес високообразованите работници на практика намират най-бърза реализация в т.нар. кол центрове. Възходът на кол центровете е свързан с нуждите на корпорации от ниско заплатена работна ръка, затова България, като страна с най-ниски доходи в ЕС, е идеална дестинация.  Докато през 1970-те и 1980-те години България има активно собствено производство и развитие на високи технологии и научно-развойна дейност, то с деиндустриализацията (и орязването на бюджета за наука) настъпи обратен процес. Днес чужди компании наемат високообразовани млади хора, но от техните умения основно се ползва знанието им на чужди езици, а дейността, която извършват, е монотонна, лишена от креативност и личностно развитие, докато условията на труд са експлоататорски и унизителни (Marcus, 2016). Дори в дейности с по-висока принадена стойност като IT, които се „аутсорстват“ към български програмисти заради добрата им подготовка и по-евтин труд, рядко се възлагат креативни задачи – българските програмисти най-често се свеждат до функцията на подизпълнители на отделни операции.

Проблематиката за загубата на квалификация (deskilling) е обвързана с две основни теоретични концепции в работата на Маркс. Едната е тази за важността на времето, а другата за отчуждението на работника от начина, по който произвежда, и от продукта на неговия труд. При масовото производство на стоки трудът се фрагментира на малки монотонни дейности. Този процес е свързан с нуждата от съкращаване на времето, през което работникът работи за себе си, и увеличаване на времето, което работи, за да генерира принадена стойност, като произвежда повече стоки. Фрагментирането на труда на все по-опростени дейности предполага ниско заплащане – колкото по-квалифициран е трудът, толкова по-високо е заплащането и обратно.

Карл Маркс често е обвиняван в икономически детерминизъм, но както пише Дейвид Харви (Harvey, 2017), заел се да синтезира всички томове на Капиталът, социалните отношения, начинът на производство, ежедневието, менталните концепции и институционалните рамки са всички тези елементи, които съставят марксовата тоталност.  Водейки се от този модел, твърдя, че за едно цялостно изследване на процеса на първоначално натрупване и класово разделение в България трябва да се вземат под внимание всички споменати елементи – какви социални отношения се създават в т.нар. бандитски години и какви социални отношения са изместени от тях; каква е законодателната дейност, с която криминалното заграбване се легитимира; какви са идеологическите и силови механизми, които карат хората да гласуват и действат срещу собствените си интереси. Също така – какво  ежедневие предопределя една консуматорска култура; какви политически борби могат да се случат в страна с деиндустриализирано производство и как експлоатирането на природни, енергийни и човешки ресурси се отразява на политически форми на организация. Ако се подходи от широката, тотална Марксова гледна точка, много по-ясни ще станат актуални процеси като например ролята на финансовия дълг в опита за урбанизиране на Пирин. Само такъв комплексен анализ, който се базира на класовия интерес и на класовата борба, би могъл да разкрие пълната картина на първоначалното натрупване на капитал и на формирането на „свободния“ работник в постсоциалистическа България.

 

 

Библиография

    Appel, H. (2004). Western Financial Institutions, Local Actors, and the Privatization Paradigm. Problems of Post-Communism, 51(5), 3–10.

    Bohle, D., & Greskovits, B. (2012). Capitalist diversity on Europe’s periphery / Dorothee Bohle and Béla Greskovits. Ithaca: Cornell University Press.

    Bonefeld, W. (2001). The Permanence of Primitive Accumulation: Commodity Fetishism and Social Constitution. The Commoner, 2.

    De Angelis, M. (2001). Marx and  Primitive Accumulation: The Continuous Character of Capital’s Enclousers. The Commoner, 22.

    Harvey, D. (2017). Marx, capital and the madness of economic reason / David Harvey. London: Profile Books.

    Harvey, D. (2003). The Fetish of Technology:  Causes and Consequences. Macalester International, 13, 29.

    Marcus, I. (2016, May 6). Impressions from Bulgaria: Call Centers in Bulgaria: Favoritism and Bullying on High Heels. Retrieved July 25, 2018, from https://im65blog.blogspot.com/2016/05/call-centers-in-bulgaria-favoritism-and.html

    Marinos, M. (2015). Anti-Neoliberal Neoliberalism: Post-Socialism and Bulgaria’s “Ataka” Party. TripleC: Communication, Capitalism & Critique. Open Access Journal for a Global Sustainable Information Society, 13(2), 274–297.

    Sassen, S. (2010). A Savage Sorting of Winners and Losers: Contemporary Versions of Primitive Accumulation. Globalizations, 7(1/2), 23–50.

    Бакалов, И. (2018, July 16). Голямото клане на животни дойде от СДС през 90-те. Сега всичко да изколят, няма да се усети. e-vestnik.bg. Retrieved from http://e-vestnik.bg/28266/golyamoto-klane-na-zhivotni-doyde-ot-sds-prez-90-te-sega-vsichko-da-izkolyat-nyama-da-se-useti/

    Григорова, В., & Медаров, Г. (2015). На прицел: Общественото водоснабдяване. Колектив за Обществени Интервенции.

    Добрев, П. (2018, March 24). Tиквата и феодализмът – из болестите по българското земеделие. DВЕРСИЯ. Retrieved from https://dversia.net/3530/tikvi_feodalizam/

    Маркс, К. (1948). Капиталът. Критика на политическата икономия. София: Партиздат.

    Маркс, К. (1978). Икономически ръкописи 1857-1859 г. Част втора, в. Маркс, Карл и Фридрих Енгелс. Съчинения, 46

    Партньори в престъпността. (2004). CSD.

    Събев, Д., Йорданов, Р. (2014). Социална икономика на рудодобива в Родопите. Фондация Фридрих Еберт.

    Трайков, Б. (2016, November 30). Първоначално натрупване на капитал: Случаят Варна. DВЕРСИЯ, 7. Retrieved from https://dversia.net/1846/kapital_varna/

    Чалъков, И. (2008). Мрежите на прехода: какво всъщност се случи в България след 1989 г. София: Изток-Запад.

 

 

Източник: dВЕРСИЯ - платформа за независима лява публицистика, 25.10.2018 г.

 

 

 

 

 

 

Не всеки социалист може да бъде Кирков, но всеки социалист е длъжен да бъде честен – Ана Пиринска

/Из словото на Ана Пиринска,  член на Националния съвет на БСП и заместник-председател на РС на социалистите във „Възраждане“  по повод 100 години от смъртта на Георги Кирков-Майстора – 25 август 2019 г./

 

Живеем в условията на неолиберален глобален диктат налаган от десни и крайнодесни центрове и партии. В България той се налага и поддържа от ГЕРБ и сателитите му. Чрез грабеж, узаконен и неузаконен, българският капитализъм се издига над развалините на старите форми на производство и поминък. Бързи, загробващи кредити и ипотеки, недостъпно здравеопазване, но евтини и леснодостъпни опиати, лошо образование, ниски доходи, целенасочено съсипване на природата, корпоративна преса, стрес, влошено психично здраве! Хората на наемния труд са модерните роби, поставени в абсолютна зависимост, живеещи в страх и самота!

Светът се намира в тежка морална криза! Безпардонният капитализъм ограбва ценностите, здравето, знанието, спокойствието и природата ни! Отнема ни свободата!

Ето и диагнозата на Георги Кирков:

„…Ужасният политически разврат и калпазанство, владеят както в редовете на партиите, тъй и в управлението на страната. Основният мотив в действията на тия партии и хората, стоящи в управлението, е грабежът във всички форми и по всички начини. България е заприличала на хан, нападнат от шайка грабители, готови в грабителското си изстъпление да го сравнят със земята. Земеделците, занаятчиите, дребните търговци и работниците, които съставляват грамадното болшинство от нашия народ – ето грешниците, които трябва да изплащат греховете на безпримерния грабеж и разорение.

В името на грабежа се пораждат и измират партии, в името на грабежа падат и стават правителства, в името на грабежа се служат литургии, в името на грабежа се пъдят и назначават чиновници, в името на грабежа, най-сетне, се лее невинна човешка кръв и покосяват хиляди човешки съществувания.

Грабежът – това е най-бляскавата характеристика на периода, в който се намира нашето отечество и неговото социално развитие. Чрез грабеж, узаконен и неузаконен, българският капитализъм се издига над развалините на старите форми на производство и поминък“.

Длъжници сме на Кирков и неговите завети, защото в днешната уродлива капиталистическа действителност се оказваме неспособни да четем, да разпространяваме, да осмисляме и да подемем, както пише Кирков „великата неравна борба за оздравяването на нашето общество и за насочването му в естествения път на модерното социално и политическо развитие, като оставаме винаги верни на себе си и на идеалите на социалната революция“.

  Но как да поведем тази борба? Как да спечелим битката за демокрация, солидарност, справедливост, хуманизъм, честност и морал? Как да сложим край на грабежа? И има ли надежда за по-добър живот? Кирков си е задавал сходни въпроси в години на още по-тежки изпитания пред българското социалистическо движение. И винаги е оставал оптимист. И винаги е излизал победител в полемиките с яростните си опоненти в Народното събрание и в Столичния общински съвет.

В произведението си „Политическа зоология“ Кирков безпогрешно рисува портрет на либерала, консерватора и демократа.

Но „що е социалист“?

Чист и светъл човек;

Интелигентен, целеустремен, остроумен; 

Безукорно честен, безкористен, социално чувствителен, последователен, принципен, всеотдаен, състрадателен и човечен;

Човек с кристално чиста съвест, около когото няма дори слухове за “афери”, “далавери”, “комисиони” и прочие корупционни практики.

Безкомпромисен към неправдите;

Безпощаден към опонентите /външни и вътрешни/;

Деец с висок политически морал;

Неспособен да продаде съвестта си;

Без страх и съмнения;

Борец за свобода, равенство и солидарност;

Майстор на човешките души;

Съвременник на бъдещето;

Мечтател и прагматик;

 

Дясната ръка на Благоев – нервът, импулсът, който разгаряше борбата и тикаше Партията напред!

Думи на съмишленици, а по-късно и на изследователи на делото на Кирков! Благодарение на тези свои качества, на непоколебимата си убеденост в социалистическата кауза и на моралното си превъзходство, Георги Кирков печели уважение и доверие! Дали и днес Българската социалистическа партия може да се гордее с подобни предимства?

Изправени сме пред един голям въпрос – идейното и организационно състояние на партията – накъде сме тръгнали и докъде ще стигнем – партия на бизнеса или партия на наемния труд? Рискуваме същността и характера на Българската социалистическа партия да бъдат изцяло подменени. А Кирков би добавил: „…пред нас стои жизненият въпрос как да спасим най-добрите и най-предани сили на партията, които се давят и задъхват в една тълпа от неустановени елементи и озлобени сърца, а заедно с това и чрез това да спасим и самата партия от пропаст и прогниване“.

Кирков дълбоко ненавижда ония, които правят от Партията кариера и които преследват лични сметки. Той е безпощаден към всички, които гледат на Партията като на хан и се бори с онези, които превръщат партийните организации в място за пустословие. (Васил Коларов, Доклад по случай 16-годишнина от смъртта на Кирков) Непримирим е и към „сбирщината от социалиствуващи кариеристи и политикани, задачата на която е да компроментира социализма“ (Георги Кирков, „Политическият момент и социалдемокрацията“, Работнически вестник, 12 юни 1909 г.)

Останала е една негова фраза, характерна за схващанията му по въпроса за строителството на Партията – „какво ли сте тръгнали зад масите, вие приличате на тези, които поставят вола зад колата, а Партията трябва да бъде волът, който тегли колата“.

И в статията си „Все напред!“, публикувана в „Работнически вестник“ на 14 април 1905 г., ще добави: „Който въздиша и тъжи за миналото, той не може да прочувствува и процени радостта на бъдещето. Да въздишат и тъжат за миналото – това е участта на всички измиращи обществени класи и политически партии, които, като не намират условия за едно трайно съществуване в настоящето, неволно обръщат погледите си в миналото и там дирят успокоени за съвестта си. Като живеят със спомените и заблужденията на миналото, те не могат нито да разберат смисъла на настоящето, нито пък да се проникнат от радостите и надеждите на бъдещето“.

 Ето защо единственият начин да опазим историческата си памет, както пише Борис Борисов в статията си „Ораторското изкуство на Георги Кирков“, без обаче да се превърнем в консерватори, в обърнати към миналото ретроградни политически дейци, е да се стремим да съчетаваме почитта и уважението към ярките фигури на социалистическото движение с модерното социално и политическо развитие в името на човешкия прогрес!

 

Не всеки социалист може да бъде Кирков! Георги Кирков е един! Но всеки социалист е длъжен да бъде честен!