1917–2017 ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ФИЛОСОФИЯТА НА ИСТОРИЯТА - Васил Проданов

 

 

По време на кризата през 1917 г. капитализмът в капиталистическия център тръгва във фашизоидна посока, а в Русия ‒ в посока, която Маяковски характеризира в знаменитата си поема „Ляв марш“. И едното, и другото са възможни и днес.

 

Големият британски историк Ерик Хобсбаум, който остана лоялен член на комунистическата партия на Великобритания до нейния разпад, написа в края на 80-те години „Епоха на крайностите: Краткият двадесети век (1914–1991 г.)“ – допълнителен том към неговата знаменита трилогия за „дългия ХIХ век“.

„Епохата на крайностите“ започва с Октомврийската революция и завършва с края на СССР. Хобсбаум показва как Първата световна война поставя началото на революции, въстания, преврати, контрареволюции, разпад на държави. Революции и въстания има в много страни в Европа, но с успех завършва само Октомврийската революция в Русия, като оценките за това са, че особено важна е ролята на Ленин, без когото тя би била невъзможна. Хобсбаум пише: „Светът, който се разпадна на парчета в края на 80-те години, бе светът, оформен от Октомврийската революция през 1917 г.“ (1) Според либералната философия на историята на Франсис Фукуяма разпадналият се на парчета свят ни е довел до „края на историята“ във формата на най-доброто обществено устройство, въплътено в либералната демокрация и неолибералния капитализъм. Дали е така? Дали нещата изглеждат така днес, 100 години по-късно. Не е ли възможна алтернативна философия на историята?

В този свят, разпаднал се на парчета през 1991 г., вестник „Ню Йорк Таймс“ създаде от началото на 2017 година специална рубрика „Червеният век“, със сърп и чук на съответната страница. На нея всяка седмица качва по една статия, посветена на Октомврийската революция. До 6 ноем­ври 2017 г. бяха общо 38. Световноизвестното ляво издателство „Verso“ издаде поредица от книги. Провеждат се и конференции в различни страни, обсъжда се разпадналият се на парчета „Червен век“.

 

Битката на идеологическите интерпретации за Октомврийската революция      

 

С разпада на СССР през 1991 г. 7 ноември престана да бъде национален празник в повечето от обособилите се републики. В Русия КПСС е забранена и официално няма кой да организира отбелязването му. Неофициално обаче на Червения площад се събират много хора, за да празнуват събитието. На 7 ноември 1996 г. Борис Елцин издава указ датата да се чества като „Ден на съгласието и примирението“, а не като „Велика октомврийска революция“. Владимир Путин отменя и този празник и от 2005 г. денят е работен, т.е. на 7 ноември 1917 г. не се е случило нищо, което заслужава да бъде отбелязвано. Все едно, че тя не е съществувала.

В други държави денят, в който са започнали техните революции, е национален празник. Американците честват своята революция на 4 юли, французите ‒ на 14 юли. Китайците не само празнуват революцията си от 1949 г., но като туристи в Русия специално за тях е създаден маршрут по най-знаменитите места, свързани с нея. В статия от 6 ноември 2017 г. „Ню Йорк Таймс“ говори за „възраждане на комунизма“ и на Лениновия въпрос „Кой кого?“ в световен план, а също и за „иронията, че докато на Запад за революцията се говори надълго и широко, Русия до голяма степен се прави, че нищо не се е случило“ (2).

Битката за историята на „Червения век“, както е озаглавил рубриката си на тази тема „Ню Йорк Таймс“, ни демонстрира няколко основни типа интерпретации на станалото през 1917 г. и след това.

Първо. Либерални интерпретации. В края на 80-те и през 90-те години водеща е интерпретацията на глобалното хегемонно либерално съзнание в неговата неолиберална версия, даващо доминиращите нагласи и описания както на причините, така и на резултатите от станалото през 1917 г. Новопръкналите се сред хуманитарната интелигенция у нас след 1989 г. либерални идеолози и наемници в различни НПО-та обясняваха как станалото през 1917 г. и появилата се след това обществена система били отклонение от историята, утопия, тоталитаризъм. Либералните интерпретации на Октомврийската революция доминират у нас през последните близо три десетилетия. Неслучайно и досега дори от лидерите на леви партии станалото след 1989 г. се характеризира с езика на Франсис Фукуяма като „преход към демокрация“, а не като „контрареволюция“ или „реставрация на капитализма“.

Второ. Консервативни интерпретации. Според тях Октомврийската революция е заговор и преврат, довел до бедствени следствия в Русия. Един от водещите рупори на руския консерватизъм – сайтът „Двуглав орел“, публикува на 18 октомври 2017 г. статия, чието заглавие „Крушението на монархията в Русия като геополитическа катастрофа на ХХ век“ бе алтернатива на твърдението на Путин за разпадането на СССР като най-голяма геополититическа трагедия на ХХ век (3). Според консерваторите от гледна точка на причините тя не е естествен резултат на историческото развитие, те я разглеждат като заговор на чужди агенти и банкери. В интервю във в. „Труд“ Леонид Решетников заявява, че станалото на 7 ноември 1917 г. е началото на „велика национална катастрофа“, довела до „мимолетна система“, „изградена върху кръвта на своите граждани“. Виновен за Февруарската и Октомврийската революция е Западът (4). Затова Решетников смята, че бъдещето на Русия е във възстановяването на монархията, и очаква, ако Путин спечели отново президентските избори, да се концентрира именно върху реализацията на този процес.

Трето. Социалдемократически интерпретации на Октомврийската революция. Според тях тя е резултат на обективни причини, свързани с кризата по време и в края на Първата световна война, но е довела до негативни резултати поради липсата на демокрация. Така разсъждават те от времето на Кауцки до следдесетоноемврийския период на БСП. След Втората световна война, и особено след началото на неолибералния капитализъм, социалдемократите се отказаха от Маркс, от идеята, че са изразители на определена класа, че има антагонистични противоречия, не говорят за движение от капитализъм към социализъм. Тяхното виждане за Октомврийската революция не се различава съществено от определени версии на либералите. В Източна Европа също се отказаха от революция­та като път към новото общество и заявиха, че с „повече демокрация“ ще дойде „повече социализъм“.  Но техният „преход към демокрация“ доведе не до „повече социализъм“, а до неолиберален компрадорски периферен капитализъм.

Четвърто. Троцкистки, либертарианско-комунистически, анархистки, автономистки интерпретации. Според тях това е буржоазна революция, довела до държавен капитализъм. За троцкистите това е било резултат на изостаналостта на страната, която не е била готова за социализъм. Типичен пример на такъв анализ е работата на троцкистката Рая Дунаевская „Съветският съюз като капиталисталистическо общество“, публикувана през 1941 г. (5)  Най-известният троцкистки анализ на обществото в Съветския съюз като държавен капитализъм е книгата на британския троцкист и идеолог на британската троцкистка Социалистическа работническа партия Тони Клиф „Държавният капитализъм в Русия“, публикувана за първи път през 1947 г. (6)  През 1991 г. книгата на Тони Клиф е преведена и на руски (7) и има отделни последователи и у нас. От своя страна анархистите смятат, че бъдещото комунистическо общество е било възможно, но тези, които са го извършили, са измамили хората и са направили по същество контрареволюция. Тези, които я реализират, не водят страната към социализъм, защото не премахват държавата и държавната собственост, а държавата е свързана с капитализъм и държавна собственост.

Пето. Марксистко-ленински интерпретации за социализма като възникнал исторически в страни с по-ниско равнище на развитие, което изисква и по-продължителен преходен период, множество етапи в изграждането му и дълго време до достигането на комунизма. В САЩ десет различни леви организации инициираха на 7 ноември в Центъра за работническо обучение на Бродуей в Ню Йорк голямо честване на 100-годишнината от Октомврийската революция (8).

Сходни са интерпретациите на  днешната Китайска комунистическа партия (ККП) и на т. нар. конвергентни теории за социализма и комунизма, според които, когато той възникне в изостанали страни, за дълъг период ползва опита и пазарните механизми на развитите западни държави, но поради особеностите на съответната страна има специфика, която не го прави универсален, а притежаващ съответните характеристики на специфичен модел на развитие. Същественото е, че тези интерпретации оценяват позитивно станалото през 1917 година като начало на определена форма на социалистическо развитие, поради което и днес маршрутите на революцията са масова туристическа дестинация на китайските туристи.

Шесто. Неомарксистки интерпретации. Те са свързани с идеята за света-система и различните характеристики на капитализма и неговото отрицание в различните части на световната система. Което обуславя и факта, че в един или друг период в рамките на тази система ‒ както на локално равнище във вид например на кооперативи и кибуци, така на държавно равнище при обособяващи се отделни държави ‒ може да възникват различни версии на социализма, свързани с различни видове и равнища на собственост.

Имаме исторически различни типове социализъм от гледна точка на четири критерия:

(а) център, полупериферия и периферия на световната система;

(б) доиндустриален, индустриален и дигитален;

(в) в зависимост от различните цивилизационни традиции;

(г) в зависимост от различните равнища на реализация – локални форми в рамките на капиталистическата държава, където се появяват форми като кооперативите и кибуците; в отделни държави, както е в СССР, Източна Европа, Китай и на други места, но и в света като цяло; или в рамките на световната система като цяло, както очаква Маркс да се случи на определен много висок етап на развитие.

Различното между тях е в степента на обобществяване на основните функции на собствеността – владеене, разпореждане и ползване, и в ролята на пазарното взаимодействие, а общото е равенството в ползването на собствеността, което се проявява в намаляване на различията в доходите.

Етапите в развитието на капитализма са свързани:

(а) с последователните циклични кризи на капитализма;

(б) с преходите към монополярна или мултиполярна геополитическа система;

(в) с поредна империалистическа битка за преразпределение на сфери на влияние;

(г) с нова технологична революция;

(д) с промени във формите на експлоатация.

Приема се наличието на

                                                три етапа на капитализма от Маркс до днес

Първият етап на капитализма е класическият капитализъм от времето на британската хегемония, първата индустриална революция, прехода от аграрни към индустриални общества и Първия интернационал. Това е Марксовият капитализъм. Тогава се формират основните идеи на Маркс, свързани с монополярната хегемония на Великобритания, виждана като бъдещето на човечеството, с увеличаването на индустриалната работническа класа и абсолютното обедняване, с опита на Парижката комуна. Революцията ще избухне най-напред в Англия и оттам ще се разпространи в останалия свят.

Вторият етап на капитализма е социалният капитализъм в държавите от капиталистическия център. Той разчита на силната държава и преразпределението на ресурсите в нея, при което се осигурява стабилен потребител на произведеното от капиталистите чрез т. нар. потребителски икономики. От този период именно са социализмите в центъра, полупериферията и периферията на световната система, във версиите на:

а) социален модел на капитализма и съответен модел на социализма в центъра, в два етапа ‒ на Бернщайн‒Кауцки от началото на века и БадГодесбергската програма от 1959 г., в която ГСДП се отказа от тезата, че е работническа партия, както и от марксизма, и приема ляволибералната програма на социалната държава. Символното име от този период е Вили Брандт;

б) модел на социализма в полупериферията в последователните етапи на Ленин–Сталин–Хрушчов–Брежнев;

в) модел на социализма в периферията на световната система, представян от Мао Цзедун–Фидел Кастро–Джулиус Ниерере.

Всички те следват Маркс, но го коригират съобразно специфични условия. Светът изглежда един от Британския музей в Лондон, друг ‒ от Санкт-Петербург, и трети – от Пекин.

Социалният капитализъм и социалдемокрацията стават доминиращи в центъра на световната система по време на Втората индустриална революция, и особено след голямата икономическа криза 1929–1933 г. Разгръщат се подоходната средна класа и социалната кейнсианска държава. Икономическата концепция на Маркс е заменена с тази на Кейнс.

Октомврийската революция и държавният социализъм от съветски тип стават възможни при това положение в полупериферията на световната система, където противоречията се изострят по-силно, отколкото в центъра, както е очаквал Маркс.

Русия е страна от периферията и полупериферията на световната система и през целия ХIХ и началото на ХХ век изостава от държавите от капиталистическия център. По данни на Пол Кенеди през 1914 г. разликата в националния доход на човек от населението между Англия и Русия е около 6 пъти, а между Германия и Русия ‒ четири пъти и половина. Ако приемем равнището на индустриализация на човек от населението в Англия през 1900 г. като равно на 100, в Германия то е 52, а в Русия е само 15, т.е. близо седем пъти по-ниско (9).

Затова и социалните противоречия се задълбочават. Това води до увеличаващ се брой стачки, конфликти, сблъсъци, чиито размери са непознати в този период в нито една друга страна в света, подхранва най-различни радикални идеи. За времето от февруари 1917 г. до октомври 1917 г. дезертьорите от руската армия нарастват от 195 хиляди на 2 млн. души, или общо 12–13% от всички мобилизирани, което означава по същество разпад на легитимността на държавните структури. Само през септември–октомври 1917 г. в стачното движение участват 2,4 млн. души, регистрирани са над 3500 селски вълнения и бунтове, много от които прерастват във въстания (10).

Радикализацията на Февруарската революция е неизбежна. Такава е логиката на този тип процеси. Ленин с неговия огромен усет за ситуацията просто се оказва фигурата, която най-плътно изразява тази тенденция. В този смисъл Октомврийският поврат е средоточие на множество детерминационни зависимости, които повече или по-малко водят в сходна посока. Така става и в предходните революция – във Френската тази роля играе Робеспиер, в Английската се появява фигурата на Кромуел. Но тук личността е неотделима от наличието на съответния инструментариум. В Русия това е болшевишката партия като най-силно организираната сила, включваща дългогодишни професионални революционери, готови за саможертва, както и наличието на идеология, легитимираща поведението на тази партия.

След като на Запад не побеждава очакваната революция, се налага нов анализ. Той води до знаменитата дискусия с трите алтернативни позиции – на Троцки, Бухарин и Сталин, и поражда марксистко-ленинската версия, докато на Запад, особено от 30-те години на ХХ век насам, се разгръщат множество т.нар. западни версии на марксизма.

Световната криза и подготовката за нова война през 1929–1933 г. след това отварят прозорец във възможностите на Русия да използва ресурси от човешки капитал и технологии от двете конкуриращи се хегемонни сили – САЩ и Германия. Така възниква съветският модел на социализма във версията на догонваща модернизация на по-изостанала страна в условията на фордистки технологии и организация на производството, характерни за втората индустриална революция.

На този втори етап след класическия капитализъм от времето на Маркс, в периода  между 20-те и 70-те години на ХХ век, в периферията на световната система се разгръщат различни версии на маоистки, арабски, африкански социализъм.

През 1985 г., когато Горбачов застана начело на КПСС, 24 от 162 държави в света, в които живееше 38% от световното население, бяха управлявани от комунистически партии. Идеологическият конкурент в лицето на либералната демокрация по това време присъстваше в 35 държави (11).

В капиталистическия център през 70-те годни започна криза, опит за излизане от която се направи чрез глобализация на капитала и начало на демонтаж на социалната държава, глобализирани идеологически апарати, трета индустриална революция и победа в Третата световна (студена война). Световният хегемон успя да се възползва от разделението на социализмите в полупериферията и периферията на световната система и реши да излезе от кризата, започвайки нова студена война на изтощение и идеологическа делегитимация на Съветския съюз.

Неспособността на съветското ръководство да оцени какво става и неадекватното му перестроечно поведение доведоха до терминален период на съветския социализъм през втората половина на 80-те години. Той не успя да устои на нарастващия натиск от САЩ и Запада и поради неадекватните опити за промяна в една свръхцентрализирана система. САЩ победиха благодарение на:

– икономическата война ‒ чрез рязко намаляване на цената на петрола, девалвация на долара и свръхнадпревара във въоръжаването;

– идеологическата война ‒ чрез глобализирани идеологически апарати на потребителски капитализъм, успели да въздействат на част от интелигенцията, която се превърна несъзнателно в неолибералния инструмент за разрушаване на системата.

Третият етап на капитализма, след като Маркс създава своята теория, е неолибералният капитализъм на Рейгън–Клинтън и Тачър–Блеър, Шрьодер. Той се разгръща от 80-те години на ХХ век насам. Този капитализъм се опира на новите информационни технологии, намалява индустриалната работническа класа и разгръща дуалистичен трудов пазар. През 90-те години благодарение на срива на източноевропейския социализъм, заграбването на негови ресурси и разширяването на капиталистическия пазар намиращата се в криза социалдемокрация в развитите западни страни тръгна по посока на неолиберална партийна идентификация, като изостави идеите от времето на социалната държава.

В периферията на световната система се разгръща преход към социализъм, който не претендира да бъде бъдещето на останалия свят. Различни автори го характеризират като конвергентен или интегрален – китайски и виетнамски. Възникването му става възможно в условията на кризата на капитализма от 70-те години и прехода към нова индустриална революция. Подобно на Сталин през 30-те години, Дън Сяопин използва кризисните процеси в капиталистическия център в края на 70-те и 80-те години на ХХ век, а така също и геополитическата конкуренция, за да привлече инвестиции отвън, запазвайки силната държава и комунистическата партия и очертавайки много по-дълъг период на изграждане на ново общество.

 

Къде се намираме днес и накъде върви историята?

 

След като либералната триумфалистка утопия за „края на историята“ не се състоя, днес капитализмът се намира в криза от рода на тази в навечерието на Първата и във времето до Втората световна война. Опитва се да излезе от нея с нова индустриална революция и увеличаване на формите на експлоатация чрез по-високата норма на експлоатация в страни от периферията и полупериферията като България, чрез кражба на човеши капитал, чрез робство. През 2016 г. в света е имало 40,3 млн. души, които живеят в робство (12)  – повече, отколкото във всеки друг период от историята на човечеството – античния, робовладелския и ранните векове на капитализма.

Дори Барак Обама, Джордж Сорос, Уорън Бъфет говорят за „класови разделения“ и „класова борба“ – термини, забравени от системните леви партии в Европейския съюз и у нас. На Запад има вълна от публикации със заглавия „Маркс се завръща“ и „Маркс си отмъщава“. Както в средата на ХIХ век, наблюдаваме тенденции на абсолютно обедняване в държавите от капиталистическия център. Нарастващо количество новосъздаден продукт отива в 20-те процента най-богати, това им дава възможност да превърнат част от своите пари в капитал, от който да получават рента. Разликата днес е много голяма, както и скоростта, с която се увеличават неравенствата, експоненциалният характер на промяната прави силно нестабилни всички промени, тъй като технологиите като цяло имат подривен характер. От 2000 до 2013 г. броят на живеещите в гета в САЩ почти се е удвоил ‒ от 7,2 до 13,8 милиона (13).  В Англия само в периода между 2010 и 2016 г. бездомниците са се увеличили със 134% (14).  Половината от американското население е бедно или в риск от бедност, половината от него няма никакви спестявания, говори се за нов „Позлатен век“ на възход на неравенството, както е било в края на XIX век. Седмината наследници на фамилията, притежаваща американската корпорация Walmart, имат богатство, равняващо се на нетното богатство на 40% от по-бедната част от американското население (15). Според Оксфам през 2010 г. 388 души имат колкото половината от по-бедната част на човечеството, през 2014 г. те са 85 души, през 2015 г. – 65 души, през 2016 г. – 8 души.

Навсякъде в развитите страни има тенденция на намаляване на средната класа, създадена по време на социалния капитализъм, и то с темпове, невиждани по-рано. При това голямата част от възрастното население смята, че децата му ще живеят по-зле от тях. Това е характерно дори за силно социални държави като Канада. Там за 15 години (от 2002 до 2017 г.) тези, които се самоопределят като част от средната класа, намаляват от 70% на 43% (16). Индустриалната работническа класа от времето на марксовия капитализъм и средната класа от времето на кейнсианския капитализъм са заменени с прекариата на капитализма на Рейгън –Тачър–Тръмп–Юнкер. Показателно за възхода на прекариата е изследване на Принстънския университет, от което се вижда, че 94% от около 9 милиона нови работни места, създадени за последното десетилетие в САЩ, са за временна заетост или срочен трудов договор, а постоянната и устойчива заетост отива в миналото (17).  При 70% от домакинствата в 25 най-развити икономики през десетилетието между 2005 и 2014 г. доходите са намалели, докато в предходните 10 години това е било валидно само за 2% от домакинствата. Броят на засегнатите и оттук сърдитите, чиито доходи са отишли надолу, е огромен – между 540 и 580 милиона (18).

В  началото на ХХI век се връщаме към ситуацията както на мултиполярната битка и на неравенството, така на монополизация, както във времето преди век, когато възникват теориите за империализма. През 2015 г. от 100-те най-големи икономики в света 69 са на корпорации и само 31 – на държави. При това скоростта на обезсилване на националните държави, а с тях и на демокрацията, е огромна. Година преди това съотношението е 63 корпорации на 37 държави. За 12 месеца броят на корпорации­те, които са по-големи от държавите, се е увеличил с 6, а на държавите съответно е намалял с 6 (19).  При тези темпове на промяна след десетина години може да се окажем в свят, в който 100-те най-големи икономики ще са не на държави, а на корпорации. България е десетки пъти по-малка като икономика от над 1000 корпорации в света.

В световен план общо публичният и частният дълг достигнаха рекордни величини ‒ от 180% от глобалния БВП през 2007 г. до 220% през март 2017 г. (20). Дългът в страните от Г-20 през 2016 г. е 135 трлн. долара и се е равнявал на 260% от техния БВП (21).  Опитът от всички други периоди на свръхзадлъжняване и нараснали социални неравенства показва, че от тях се излиза с войни, разпадни процеси, въстания, бунтове.

 Трите основни механизма, които капитализмът създаде през последните няколко века за стабилизация и оцеляване от противоречията, бяха националната държава, либералната демокрация и либерализмът като хегемонна идеология. Сега всички те са в терминален стадий.

Първо. Има криза на националните държави. Те са обезсилени от глобализацията, а основната им функция да бъдат монополисти върху принудата за спазване на определени правила на съответна територия се губи с възхода на частни компании, които поемат войните и охраната. Частните армии, разузнавателните и охранителните фирми днес са повече, отколкото армиите и полициите. Идеологическите апарати са все по-малко под контрола на държавата и все повече на глобалния корпоративен капитал, подчинени изцяло на пазарен принцип. Така се стига до парадокса, че не кой да е, а американският президент Тръмп заклеймява основните медии, че са инструменти за фалшиви новини.  

Второ. Това е смъртоносно за либералната демокрация. Не къде да е, а в световния хегемон САЩ, който налагаше либералната идеологема за „края на историята“ и доведе до хаос и опустошение цели региони под лозунгите за „демократизация“, делът на хората, които са готови да се откажат от нея, ускорено нараства. В статия от октомври 2017 г. в „Ню Йорк Ревю ъв букс“, озаглавена „Обречена ли е демокрацията в Европа“, се дават следните данни, за които нашите соросоиди биха сложили автора им в списъка на правещите „антидемократична пропаганда“. Само 30% от родените след 1980 г., които са на възраст между 27 и 37 години, смятат, че е важно да се живее при демокрация. Подобни са данните и от аналогично изследване в Холандия. Делът на американците, които искат силен лидер, неограничаван от избори и парламент, нараства от 24% през 1995 г. на 32% в момента. Тези, които смятат, че добре или много добре би било САЩ да са управлявани от военен режим, нарастват за това време от 7% на 17%. Изводът на статията е, че „либералните демокрации съдържат... семената на своето разрушение“ (22). Във възход навсякъде са нелиберални режими, а големият печеливш от неолибералния капитализъм е една нелиберална държава като Китай.

Трето. Засилва се кризата на либералното и неолиберално идеологическо мислене и свързаните с него идеологически апарати. Още през 1993 г. Имануел Уолърстейн написа своята книга „След либерализма“, в която фомулира идеите за неговия край след около половин хилядолетно доминиране като базисна капиталистическа идеология. Либерализмът обосновава модерната епоха, Просвещението, движението към свят, в който знанието и науката ще бъдат основни сили. От края на 70-те години обаче имаме постмодернизация и край на големите наративи за някакво позитивно движение на историята, постсекуларизация, нов възход на религиите, особено в полупериферията и периферията на световната система, хиляди хора се бият под знамето на религиозни идеологии. Тече нова Тридесетгодиша религиозна война, изчезна очакването за светло бъдеще и все повече хора се обръщат към миналото в търсене на опора. Доверието към традиционните медии – вестниците, радиото, телевизията, рухва.

 

Оттук накъде:  идва ли нова 1917 г. ?

 

Противоречията нарастват, скоростта на промени е огромна и тресе глобалния капитализъм в различни части на планетата. По време на Първата световна война Ленин характеризира тогавашната епоха като време на войни и революции. Сега отново сме в такава епоха на рязко ускоряване на всички процеси и неравновесие на системите, зависещи от сравнително малки фактори, в която прогнозите непрекъснато се провалят. Кризата и разпадът може да дойдат след години. Може и да е съвсем скоро, т.е. да сме в ситуацията на Ленин в навечерието на 1917 г., когато така и не успява да предвиди ставащото само няколко месеца след това в Русия.

Прогнозите за края на капитализма през последното десетилетие се увеличават. Ето няколко от тях. През 2014 г. издателството на Оксфордския университет публикава предизвикалата голям интерес книга на известния американски мислител Дейвид Харви „Седемнадесет противоречия и краят на капитализма“. В нея той разглежда вътрешните противоречия на потоците от капитал, които са в основата на последните кризи. Възможностите за маневри все повече се стесняват и Харви смята, че в средносрочен план е малко вероятно капитализмът да продължи съществуването си, че ще се върви към някаква форма на посткапиталистически свят (23).

„Краят на капитализма започна“‒  така озаглави своята статия, публикувана на 17 юли 2015 г. в „Гардиън“, Пол Мейсън. Той отбелязва, че навлизаме в посткапиталистическа ера и сърцевината на промяната са информационните технологии, промените в труда и икономиката на споделянето (24).

Пак през 2015 г. „Плуто Прес“ в Лондон издаде книгата на Дерек Уол „Икономическата наука след капитализма: ръководство за разпада и пътя към бъдещето“ (25).  „Капитализмът върви към своя край, защото се превърна в нещо отживяло“, заяви наскоро бившият финансов министър на Гърция Янис Варуфакис в лекция пред студенти в Юнивърсити колидж в Лондон. Той заяви, че „Карл Маркс ще си отмъсти“ и че днешните технологии унищожават повече работни места, отколкото създават и „правят корпорациите и частното притежание на средствата за производство отживелица“. Затова и Варуфакис предупреждава, че правителствата трябва да се подготвят за посткапитализъм, въвеждайки политика на преразпределение на богатството (26).

Месец преди стогодишнината от Октомврийската революция в. „Гардиън“ излезе с голяма статия, озаглавена „Социализъм с гръбнак: единствената алтернатива през ХХI век“. Тя започва с думите: „Социализмът се завръща,  колкото и да са огорчени онези, които го обявиха за мъртъв и погребаха в „края на историята“ през 90-те години.“ Според нея това се проявява на първо място в безусловно отхвърляне на системата на финансов капитализъм и неолиберализъм. Оттук нататък, подчертава вестникът, е необходимо да се създаде сериозна социалистическа алтернатива и отбелязва нарастващата подкрепа за идеята за безусловен базов доход за всеки човек и социалното предприемачество като две нови характеристики на социализма на ХХI век (27).

Когато в средата на ХIХ век се налага да бяга от Париж и Брюксел, Маркс се колебае дали да замине за САЩ, където по това време в Тексас има голяма немска общност, и даже прави някои стъпки в тази посока, но накрая философски предпочита да отиде в Англия, защото смята, че тя предлага най-развитата форма на капитализма – своеобразен връх, от който може много по-добре да се види напред и назад или както сам се изразява той: „за анатомията на маймуната можеш да съдиш по анатомията на човека“. Ако обаче бе изправен пред тази дилема днес, можем да очакваме, че би се преместил в Пекин, но би водил всекидневна имейл кореспонденция с Джеръми Корбин, обсъждайки с него поредния манифест на партията му и пишейки по този повод аналози на „Критика на готската програма“.

В Китай ще наблюдава начален етап на изграждане на социализъм с китайски характеристики, специфична версия на пазарен социализъм, опиращ се на силната регулация и на държавата ‒ като най-голям собственик на земя, жилища, компании, и на гражданите ‒ като стопани, включително и на силно развит частен сектор. Версия, довела до извеждането от състояние на бедност на близо един милиард души за три десетилети, т.е. със скорост и мащаби, непознати в цялата световна история. На 5 май 2018 г., когато се навършват 200 години от рождението на Маркс, в Китай ще се проведе Вторият световен конгрес по марксизъм. На него ще присъстват стотици учени от целия свят, които ще се опитат да очертаят посоката на развитие 200 години след раждането на Маркс.

Втората версия на отрицание на днешния капитализъм, която би следил Маркс, е в любимия му Лондон, където някога пише „Капиталът“. Тя характеризира идейните основи на възхода на Джеръми Корбин и неговата Лейбъристка партия, отхвърлили т. нар. Трети път като вреден и ненужен и изпращащи на бунището на историята Тони Блеър, известен като „Тачър с панталони“. От една страна, Корбин предлага национализация и завръщане на държавата в основните инфраструктурни обекти. От друга страна, той е събрал интелектуално най-добрия екип от експерти, занимаващи се с перспективите отвъд капитализма, разгръщане на т. нар. Р2Р икономика, опираща се на колективната собственост и взривно нарастващата днес роля на дигиталните технологии – нещо, което изобщо отсъства в представите и интелектуалните интереси дори на традиционните неолиберализирали се социалдемократически партии. Той  говори, че новите технологии водят до „по-грабителска и експлоататорска икономика“, предлата икономиките на глобални компании като Uber да бъдат заменени от платформени кооперативи, както и роботите на работните места да бъдат притежавани и контролирани от работниците. Поема ангажимент, ако спечели изборите, да удвои броя на кооперативите във Великобритания по време на мандата си. При това става дума не за традиционните аграрни кооперативи, каквито съществуват отдавна, в т.ч. и у нас, а за нов тип дигитални кооперативи, противодействащи на днешния дигитален капитализъм. В този смисъл е много радикален, опиращ се на механизмите на четвъртата индустриална революция (28).

Разпадни процеси и залез на неолиберализиралата се социалдемокрация наблюдаваме дори в страните, в които тя е била най-мощна и е давала пример на останалия свят, като Германия, Франция, Австрия, Холандия, Швеция и пр. В този контекст може да се очаква това да бъдат двата основни модела, които вероятно ще конвергират, но ще определят бъдещето на лявото в съвременния свят. Кой от тях ще се наложи, ще бъде предмет на бъдещи дискусии и социално-исторически практики.

На 15 септември 2017 г. в анализ под заглавие „Хаотичната несигурност“ знаменитият американски мислител Имануил Уолърстейн говори, че тази несигурност е основната характеристика на състоянието, в което се намира светът днес, резултат от структурната криза на световната система. Непрекъснато се извършват резки промени в приоритетите на всички участници в тази система. Днес от гледната точка на даден участник нещата вървят добре. На следващия ден започват да изглеждат различно. Затова всеки от тях просто се опитва да максимизира изгодата си, променяйки позицията си по един или друг въпрос чрез промяна на съюзите и съюзниците, търсейки изгода за това.

Виждаме го добре в поведението на съседна Турция, в мятанията на нашите управляващи, в мятанията на Тръмп в различни посоки, привличайки едни и прогонвайки почти всекидневно различни съюзници вътре и вън от страната. Бързо се формират и развалят различни временни съюзи по един или друг проблем, и това засилва несигурността. Това е израз на факта, че световната система върви към точка на бифуркация, от която може да продължи в алтернативни посоки – на фашизоидна деградация на капитализма или в алтернативна посткапиталистическа посока (29).  По време на кризата през 1917 г. капитализмът в капиталистическия център тръгва във фашизоидна посока, а в Русия ‒ в посока, която през 1919 г. Маяковски характеризира в знаменитата си поема „Ляв марш“. И едното, и другото са възможни и днес.

В деня, в който започва февруарският бунт в Русия през 2017 г. Протопопов ‒ министърът на вътрешните работи  в правителството на Николай II, който би трябвало да бъде в течение на всичко, заплашващо сигурността, записва в своя дневник: „Не се е случило нищо особено“. И днешните управляващи мислят по същия начин – „нищо особено“, „стабилни сме“,  а всъщност утре може би идва краят им. Засега още не можем да кажем кога ще бъде това утре, но то идва. Да бъдем в крак с времето, иначе валякът на историята ще мине през нас и ще отиде към бъдещето.

 

 

 

 Бележки:

(1) Hobsbawm, Eric. The Ages of Extremes: The Short Twentieth Century 1914-1991, Penguin, 1994, p. 4

(2)  Montefiore, Simon Sebag. What If the Russian Revolution Had Never Happened, In: The New York Times, November 6, 2017

(3) Иванов, Евгений Олегович. Крушение монархии в России как геополитическая катастрофа ХХ века, В: Двуглавый орель, https://rusorel.info/krushenie-monarxii-v-rossii-kak-geopoliticheskaya-katastrofa-xx-veka/, 18.10.2017

(4) Решетников, Л. Русия трудно и мъчително се връща на своя исторически път, в. Труд, 6 юни 2017

(5) Dunayevskaya, Raya. The Union of Soviet Socialist Republics is a Capitalist Society, In: Internal Discussion Bulletin of the Workers Party, March, 1941, https://www.marxists.org/archive/dunayevskaya/works/1941/ussr-capitalist.htm

(6) Cliff, Tony. State Capitalism in Russia, Pluto Press, 1974.

(7) Клифф, Тони. Государственный капитализм в России, Л.: Социалистический рабочий, 1991.

(8) Celebrate the 100th Anniversary of the Bolshevik Revolution, In: The Red Phoenix, https://theredphoenixapl.org/2017/10/17/celebrate-the-100th-anniversary-of-the-bolshevik-revolution/, October 17, 2017.

(9) Кенеди, Пол. Възход и падение на великите сили, Том 1, С., Св. Георги Победоносец, 1997, с. 202-203, 204, 230, 274, 264.

(10) Вж. Ратьковский, И.С., Ходяков, М.В. История Советской России, С.-Пб., изд. „Лань“, 1999, с. 5-6, 25-26.

(11) Iber, Patrick. The Party’s Over: Looking Back on Communism, In: Los Angeles review of Books, https://lareviewofbooks.org/article/the-partys-over-looking-back-on-communism/#!, October 24, 2017.

(12) Tutton, Mark. 40 million slaves in the world, finds new report, In: CNN, http://edition.cnn.com/2017/09/19/world/global-slavery-estimates-ilo/index.html, September 19, 2017.

(13) Semuels, Alana. The Resurrection of America’s Slums, In: The Atlantic, https://www.theatlantic.com/business/archive/2015/08/more-americans-are-living-in-slums/400832/, August 9, 2015

(14) Harris, John. Homelessness has surged for seven years. And it’s clear who’s to blame, In: The Guardian, October 13, 2017.

(15) Street, Paul. Capitalism: The Nightmare, In: Truthdig, https://www.truthdig.com/articles/capitalism-the-nightmare/, September 20, 2017.

(16) Poll suggests Canadians appear pessimistic about their economic futures, In: National Post,http://nationalpost.com/pmn/news-pmn/canada-news-pmn/poll-suggests-canadians-appear-pessimistic-about-their-economic-futures, October 9, 2017.

(17) Katz, Lawrence F. and Alan B. Krueger. The Rise and Nature of Alternative Work Arrangements in the United States, 1995-2015, WORKING PAPER #603, Princeton University, Industrial Relations Section, September 2016, http://dataspace.princeton.edu/jspui/bitstream/88435/dsp01zs25xb933/3/603.pdf, September 13, 2016.

(18) Matthews, Chris. The Death of the Middle Class Is Worse Than You Think, In: Fortune, July 13, 2016.

(19) Dodwell, Aisha. Corporations Running the World Used to Be Science Fiction – Now It’s a Reality, In: <http://www.commondreams.org/views/2016/09/13/corporations-running-world-used-be-science-fiction-now-its-reality>,13.09.2016.

(20) Turner, Adair. The Normalization Delusion, In: Project Syndicate, https://www.project-syndicate.org/commentary/normalization-delusion-global-recovery-by-adair-turner-2017-09, September 4, 2017.

(21) Roberts, Michael. The global debt mountain: a Minsky moment or Carchedi crunch?, In: https://thenextrecession.wordpress.com/2017/10/20/the-global-debt-mountain-a-minsky-moment-or-carchedi-crunch/, 20.10.2017.

(22) Polakow-Suransky, Sasha. Is Democracy in Europe Doomed?, In: The New York Review of Books, October 16, 2017, http://www.nybooks.com/daily/2017/10/16/is-democracy-in-europe-doomed/.

(23) Harvey, David. Seventeen Contradictions and the End of Capitalism, Oxford University Press, 2014.

(24) Mason, Paul. The end of capitalism has begun, In: The Guardian, July 17, 2015.

(25) Wall, Derek. Economics after Capitalism: A Guide to the Ruins and a Road to the Future Pluto Press, London, 2015.

(26) Embury-Dennis, Tom. Capitalism is ending because it has made itself obsolete, former Greek finance minister Yannis Varoufakis says, In: Independent, October 19, 2017 .

(27) Guiggin, John. Socialism with a spine: the only 21st century alternative, in: The Guardian, October 8, 2017.

(28) Jeremy Korbin: let workers control robots, In: https://www.bbc.co.uk/news/amp/uk-politics-41614820, October 14, 2017.

(29) Wallerstein, Immanuel. Chaotic Uncertainty, Commentary N 457, https://www.iwallerstein.com/chaotic-uncertainty/, September 15, 2017; Wallerstein, Immanuel. Global Left vs. Global Right: From 1945 to Today, Commentary N 457, https://www.iwallerstein.com/global-left-vs-global-right-from-1945-to-today/, Мау 15, 2017.

 

 

Източник: списание Ново време, брой 7-8, ноември-декември 2017

 

 

 

 

 

 

Манифест на Комунистическата партия - очерк

От книгата „Карл Маркс – биографичен очерк” на Евгения А. Степанова, изд. Прогрес, Москва, 1982 г., превод на Емилия Поптодорова за Партиздат, София, 1982 г.  

 

 

 

 

 

 

Мерсия Макдермот изненада дори българските историци - Велиана Христова

 

 

Излезе от печат една очаквана с нетърпение книга на издателство "Синева" - "Ален мак самотен" -  биография на Димитър Благоев от Мерсия Макдермот. На 19 октомври т.г. ДУМА публикува откъси от подготвящото се тогава издание на английската историчка и писателка, дълбоко свързала живота си с България. Оказа се, че видни историци, които са работили с нея в БАН и в Софийския университет, познават биографиите на тримата бележити българи, които тя написа: на Васил Левски, Гоце Делчев и Яне Сандански, не са и чували за четвъртата книга от поредицата - тази за Благоев. А както казва самата Макдермот, и четирите биографии са на "видни български революционери, чийто живот е подчинен на принципа, обобщен от Яне Сандански: "Да живееш, значи да се бориш. Робът за свобода, свободният за съвършенство". Макдермот много е искала биографията на основателя на Българската комунистическа партия да излезе едновременно във Великобритания и в България, но тя е публикувана в Англия през 2014 г., а сега за пръв път става достояние на българската публика.

"България не е нито богата, нито могъща държава, но тя е дала на света дарове, които са безценни: азбука, която е превърнала мрака в светлина за безброй милиони, както и съзвездие от герои и героини, които въплъщават най-доброто от човешката мисъл и човешките стремежи. Сред тях със сигурност Димитър Благоев е един от най-великите." С тези думи се обръща авторката към читателите в предговора си към българското издание. За историците написаното от Мерсия Макдермот ще е безспорно интересно заради детайлността на фактите от живота на Благоев и задълбочеността на повествованието. А любознателните българи това забележително произведение ще привлече с темпераментността на разказа, с много неизвестни дори за българите подробности от личния, обществения и политическия живот на Благоев в бурните времена преди един век, с препратките от отминали събития към парещи въпроси на нашето съвремие, чиито отговори и днес пораждат страсти.

Името на Макдермот е емблематично за поколения българи, за нашата страна тя пише повече от 60 години. Тя е чуждестранен член на БАН, почетен доктор на Софийския университет, почетен гражданин е на Благоевград и Карлово, носител е на "Орден на розата", на ордените "Кирил и Методий I ст. и "Мадарски конник". А тази година във връзка с нейната 90-годишнина бе удостоена с отличието "Златен век" с огърлие. Макдермот е завършила руска филология в Оксфорд, за пръв път идва в България през 1947 г., на следващата година се връща отново тук и участва в Международната младежка бригада на яз. "Георги Димитров" (днес "Копринка") при Казанлък. От 1962 до 1989 г. Мерсия с кратки прекъсвания живее и твори в България. Преподава в Английската гимназия в София и в историческия факултет на Софийския университет. Дълги години е председател на Англо-българското дружество със седалище в Лондон.

ИК "Синева", известна с изключително сериозните книги, с които обогатява българския литературен живот, и този път поднася на читателите едно изключително и ценно за България издание. Преводач на книгата е Лиляна Ванова. За съжаление Мерсия Макдермот вече не пътува извън Англия, но за 30 ноември, когато община Благоевград организира представяне на последната й знаменита биография за Дядо Благоев, издателството и Мерсия са подготвили изненада, която засега държат в тайна.

 

Източник:  вестник ДУМА, 17 ноември 2017 г.

 

 

 

 

13 експеримента за Ленин - Славой Жижек

 

 

Уважаеми читатели!

Комунистическата партия на Руската федерация и издателството „Ad Marginem“ ви предлагат нова книга, посветена на анализа на творчеството на Ленин.

За голямо съжаление, Ленин в наши дни се превърна в забравена  "марка", свята за едни и олицетворение на злото за други. Вече отдавна в Русия не са публикувани нито произведения на действителни леви философи за Ленин, нито произведения на основателя на съветската държава. В резултат истинската стойност на тази фигура като велик мислител се губи за съвременното общество.

С тази серия се надяваме да върнем Ленин в съвременния философски и политически контекст, да помогнем на читателя да анализира живота на страната и актуалните проблеми на съвременността в руслото на неговите идеи.

 

 

  Содержание:

    Введение: между двумя революциями

    1. Право на истину

    3. Внутреннее величие сталинизма

    4. Ленин как слушатель Шуберта

    5. Любил ли Ленин своих близних?

    6. Оправдание насилия

    7. Против чистой политики

    8. Ибо они не ведают, во что верят

    9. Культурный капитализм

    10. Против ПОСТПОЛИТИКИ

    11. Ideologic heute

    12. Добро пожаловать в пустыню Реального!

    13. Существует ли политика отнятия?

    Заключение: возвращение versus повторение

Превод от английски: А. Смирнов

 

 

Цялото съдържание виж тук:

 

http://leninism.su/books/3596-13-opytov-o-lenine.html

или тук: http://loveread.me/read_book.php?id=43912&p=1       

 или тук: http://yanko.lib.ru/books/philosoph/jijek-13_op_o_lenine-8l.pdf        

 

 

 

 

 

 

За трудът на Ленин «Държавата и революцията» - Лев Данилкин

 

 

 

Эту маленькую – сотня страничек – книжечку Ленин написал в первые восемь месяцев 1917 года; весьма вероятно, это наиболее драгоценные во всем 55-томнике страницы. Если хотя бы на секунду «забыть» про существование этого текста, все представления о Ленине окажутся заведомо искаженными, превратными; этот текст – ключ не только к его политической деятельности, но и к его личности – стержнем которой обычно называют одержимость властью, волю к власти, стремление добиться власти любой ценой, любыми средствами.

Труд этот очень нехарактерен для Ленина: это не коллекция секретов партстроительства, не учебник по искусству восстания, не аналитический очерк современной политики. Однако именно здесь объясняется смысл революционной деятельности: как на самом деле выглядит марксистский «конец истории», чем именно заменять старый, обреченный на разрушение, мир. Троцкий не ради красного словца писал про «перевооружение», которое Ленин осуществил в 1916–1917 годах («Он к этому готовился. Свою сталь он добела нагревал и перековывал в огне войны») – и которое «при данных условиях мог произвести один лишь» он. «ГиР» стала крайне важным текстом для партии. Перевооружение это – Ленин не из тех, кто пил из сомнительных колодцев, – было стопроцентно марксистским. По сути, Ленин умудрился набрать таких цитат из Маркса и Энгельса, после которых весь «социализм» выглядит совсем не так, как его представляли все остальные на протяжении десятилетий. Разумеется, в эту книжку встроен и красный светодиод, который тревожно мигает: мир, ставший продуктом деятельности ленинской партии, вроде как руководствовавшейся этой книжечкой, катастрофически не похож на тот, что описан в «ГиР». Однако «ГиР» доказывает и другое: хотя Ленин несет ответственность за то, куда мы попали, неверно ставить знак равенства между тем, что он планировал, и тем, чем занималась его партия после его смерти. Курьез в том, что в «ГиР» партия не упоминается, и, похоже, политическая философия Ленина не подразумевает партию как обязательный элемент общества.

Если у вас есть возможность прочесть только один ленинский текст, то лучше выбрать именно его. Это библия коммуниста – но и книжечка для «всех», важная именно для «читателей со стороны» – потому что обывателю, воспитанному на «Собачьем сердце», кажется, что «диктатура пролетариата» – идиотская, заведомо ведущая к экономической разрухе, низкой производительности труда, засилью номенклатуры, тотальной некомпетентности и ограничению элементарных гражданских свобод, к пресловутым «лагерям» для всех несогласных; порождение извращенной ленинской фантазии, Нарочно Плохая Идея, выдуманная назло, из вредности, чтобы превратить нацию в подопытного кролика и провернуть «эксперимент» – злодеяние, объяснимое только трикстерской природой главного ее автора и промоутера.

«Государство и революция» – хорошее противоядие от «Собачьего сердца»; здесь объясняется, что такое на самом деле диктатура пролетариата и какие у этой странной политической формы преимущества и перспективы; в отличие от социального расиста Булгакова Ленин не видел в пролетариях антропологических «других», «элиенов», низшую расу, которая может конкурировать с буржуазией исключительно за счет физической силы; и смысл его, Ленина, деятельности – изменить среду таким образом, чтобы она порождала больше Иванов Бабушкиных, чем Шариковых. И чтобы осуществить это, он предлагал не комическую одномоментную метаморфозу, остроумно высмеянную Булгаковым, а постепенную, на протяжении нескольких поколений, политическую работу, цель которой – отмирание аппарата насилия, который Шарикова и формирует. Он предполагал, что у него хватит на это воли и терпения.

История создания этой книжечки тоже в своем роде замечательна. В апреле 1917-го Ленин привез в Стокгольм уже сформированный скелет текста; в крайнем случае («если меня укокошат…» – очень ленинское словцо) Каменев получил право опубликовать отредактированные заметки. То, что Ленин умудрился продумать мысль о государстве (которая всем остальным просто не пришла в голову, а если бы и пришла, то показалась бы как минимум преждевременной) до начала революционных событий в России, «ни с того ни с сего» – и при этом прямо передреволюцией, – возможно, самое убедительное свидетельство ленинских паранормальных, тиресианских способностей: пусть не угадав даты и места революции в Европе, он почувствовал, что земля дрожит, – и вместо того чтобы наслаждаться эйфорией – вот оно, сейчас хлынет лава – принялся составлять план: что дальше, после извержения. Кто, кроме Ленина, оказался готов разглядеть за множеством конкретных политических вопросов Проблему Проблем: марксизм и государство? Никто. И поэтому сначала трудно избавиться от ощущения, что «ГиР» возникла как метеорит, свалившийся на голову словно бы из ниоткуда, по случайному совпадению. Задним числом, однако, ясно, что эта мысль и должна была возникнуть у Ленина – после завершения работы над «Империализмом как высшей стадией», потому что механизм империалистической войны, действие которого описал Ленин, по логике – неизбежно – должен был привести к революции, открывающей историческое окно возможностей.

Однажды году в 1921-м на глаза Ленину, явившемуся выступать на очередной съезд рабочих, попался плакат, на котором было написано «Царству рабочих и крестьян не будет конца». Плакат даже и не висел, а всего лишь стоял в стороне, но Ленин углядел его – и высказал раздражение безграмотностью абсолютно лояльной, казалось бы, «красной» надписью: как это не будет конца? Ведь раз есть рабочие и крестьяне, значит, есть разные классы; тогда как «полный социализм» подразумевает бесклассовое общество; есть классы – нет коммунизма.

Подлинная цель пролетарской революции, по Ленину, – не просто переворот, пересмотр итогов приватизации, замена одного господствующего класса другим; не абстрактный «социализм», где классы мирно сосуществуют; не утопическое «справедливое общество всеобщего благосостояния» и пр.; но уничтожение государства, «т. е. всякого организованного и систематического насилия, всякого насилия над людьми вообще». Коммунизм – это когда государство больше не нужно: «ибо некого подавлять», и раз так, не надо систематически напоминать слабым, что они слабы, и держать машину насилия: «это будет делать сам вооруженный народ с такой же простотой и легкостью, с которой любая толпа цивилизованных людей даже в современном обществе разнимает дерущихся или не допускает насилия над женщиной». Это ленинские слова, в которые надо тыкать всех, кто называет его «кровавым палачом», «бонапартом», «авторитарным монстром». «Ленинский орден» – вертикальная, централизованная, основанная на подчинении организация, описанная в «Что делать?» и выстраивавшаяся им на протяжении десятилетий, – был не идеалом, а технической, временной структурой, которая, выполнив свои цели, должна была отмереть – и уступить место свободному самоуправляющемуся коллективу. Именно поэтому в «ГиР» партия не упоминается. «Государство и революция» отменяет «Что делать?» и – пусть задним числом – снимает с этого сочинения клеймо «гимн тоталитаризму». Не тоталитаризму, как выяснилось, – а обществу, свободному от власти и насилия. К этому стоит отнестись серьезно. Ленин – внимание! – планировал построить не государство, где все с номерами и все по талончикам, а наоборот – мир без государства вообще. Именно это и есть коммунизм.

А вот путь к нему пролегает через Диктатуру Пролетариата (которая, несмотря на грозное название, есть просто форма обычного государства – как стандартная Диктатура Буржуазии, только в другую сторону: со справедливой – в пользу трудящихся – демократией).

Надежды на то, вдалбливает Ленин, что, сделав пролетарскую революцию, можно будет продолжать пользоваться буржуазным госаппаратом, – несостоятельны. Этот аппарат, несмотря на демократию и парламент, – для пролетариата такое же зло, как царизм: тоже форма подавления, механизм угнетения – и что с того, что механизм этот перезапущен самими социалистами. Всеобщее избирательное право – не способ выявления воли большинства трудящихся, но орудие господства буржуазии. Выборы, даже самые «честные», на самом деле жульничество – потому что они устроены таким образом, чтобы низы делегировали буржуазии право представлять их интересы. «Маркс великолепно схватил эту суть капиталистической демократии, сказав в своем анализе опыта Коммуны: угнетенным раз в несколько лет позволяют решать, какой именно из представителей угнетающего класса будет в парламенте представлять и подавлять их!» Капиталистическая демократия лицемерна; она только формально для всех – а «на деле ей могут пользоваться только господствующие классы: общественные здания не для “нищих”». «Свобода капиталистического общества всегда остается приблизительно такой же, какова была свобода в древних греческих республиках: свобода для рабовладельцев. Современные наемные рабы, в силу условий капиталистической эксплуатации, остаются настолько задавленными нуждой и нищетой, что им “не до демократии”, “не до политики”, что при обычном, мирном течении событий большинство населения от участия в общественно-политической жизни отстранено»; они вытолкнуты из политики, из активного участия в демократии. Демократическая республика – идеальная политическая форма для капитализма. Демократия – организация общества, позволяющая поддерживать систематическое насилие одного класса над другим, одной части населения над другой.

Это очень сильное заявление – и по меркам 1917 года в особенности; сейчас опыт того, что на самом деле представляет собой демократия и чем она чревата, есть у многих; сто лет назад это было далеко не очевидно, а для русского общества – где Учредительное собрание было голубой мечтой – вообще немыслимо.

Старую машину насилия надо не усовершенствовать, ее надо разбить, сломать; именно это, колотит Ленин кулаком по столу, – главное в учении марксизма о государстве. В первое время – раз путь развития общества не «ко всё большей и большей демократии», а к устранению господства эксплуататоров – придется заменить ее на организацию вооруженных рабочих – как это было сделано в Парижской коммуне. Прецедент 1871 года показал, что когда речь заходит об угрозе интересам буржуазии, последняя, не задумываясь, попирает принципы демократии и идет на кровь; именно поэтому – в силу трезвости, а не авантюризма или «трикстерства» – Ленин не фетишизировал ни демократию, ни государство-любой-ценой-лишь-бы-не-анархия. Парижская коммуна была психотравмой, которую Ленин ощущал – и пытался «проговорить» ее; Маркс и Энгельс извлекли из этой трагической репетиции европейской революции множество уроков, которые затем оказались злонамеренно замолчаны: II Интернационал нарочно заметал под ковер и тему постреволюционного государства, и революции вообще; по сути, именно потому, что их устраивало буржуазное государство – им и не нужна была революция. А Марксу и Энгельсу – нужна, и революция для них была не абстрактным, а близким, актуальным событием; не еще одним походом к начальству за повышением зарплаты – а попыткой учредить государство нового типа.

Переходный период между буржуазным государством и коммунизмом, на который Россия конца августа 1917-го может выйти буквально в ближайшие недели, – и есть диктатура пролетариата: демократия – но не для буржуазии, не для меньшинства, а для трудящихся, для большинства. Вооруженные рабочие подавляют буржуазию; у этого насилия есть сверхзадача – избавиться от деления на классы. Потребление и количество труда строго контролируется – не чиновниками, а именно рабочими! Вместо парламента – «нечто вроде парламента», контролирующего аппарат; но сам аппарат будет новым, из рабочих; чтобы ни эти «бета-парламентарии», ни сотрудники аппарата не превратились в бюрократов, им будут платить не больше, чем рабочим, и в любой момент могут сместить; и функции контроля должны исполняться не всё время одними и теми же людьми, а всеми членами общества, по очереди. То есть представительные учреждения есть (и выборы есть – но не для того, чтобы жульнически собирать голоса рабочих) – но разделения труда там нет: они сами и вырабатывают законы, и исполняют их, и проверяют, что получилось в реальности. Заведомая утопия? Нет: Ленин приводит аналогию с почтой – тот же, по сути, механизм; для его работы тоже нужны техники, контролеры, бухгалтеры – но платить им можно столько же, сколько обычным рабочим; они не эксплуатируют рабочих, а тоже работают – в отделе управления. Именно по типу почты и следует организовать народное хозяйство при диктатуре пролетариата.

Тем не менее даже в таком виде нарисованная Лениным картина и в самом деле отдает утопией. Попробуем понять, на что все это может быть похоже в более «сегодняшних» – и более практических – терминах.

Вряд ли Ленин воображал, что государство при коммунизме отсутствует напрочь. Скорее, оно представляет собой нечто вроде платформы для обслуживания самодеятельных политических институций локального, прикладного, невертикального характера. Ленинское «отмирающее» государство похоже на, допустим, Aliexpress – платформу, которая сама не продает ничего, но на которую насаживаются много самостийных, образовавшихся снизу организаций, ведущих некую деятельность; в «ленинском» случае на платформе продаются не товары, а доверие; государство нужно для того, чтобы – возвращаясь к купальному опыту Ленина в Нейволе у Бонч-Бруевича – во-первых, купальщики и «хулиганы» нашли друг друга, а еще – чтобы, условно говоря, купальщики и «хулиганы» находились друг с другом в нормальных отношениях, не враждовали, а доверяли друг другу – и имели площадку, где они могут договариваться. Гражданин может вступить и в ту, и в другую группу по интересам – а «отмершее государство» выведет эти общества на свет, наделит политическими правами. То есть это именно государство-платформа, государство, низведенное до технологии; оно не «продает» власть, не имеет аппарата насилия, а увеличивает радиус доверия, стимулирует людей объединяться ради решения общих проблем и самоуправления – в группы доверяющих друг другу граждан, которые удовлетворяют свои потребности и вместе осуществляют некоторые не опасные для других групп действия. Группы самые разные – в диапазоне от Петроградского совета рабочих депутатов до общества купальщиков Нейволы, которое следит, чтобы «хулиганы» у озера воздерживались от сексуальных домогательств к тем купальщицам, которые пришли просто освежиться. Таким группам не нужны ни бюрократический аппарат, ни высокооплачиваемые чиновники – члены групп всё делают сами. Поскольку труд не будет отчуждаться, человек будет работать для самореализации, то есть, по сути, для развлечения, – постепенно будет повышаться общий культурный уровень: то есть, в переводе на другой язык, тот, кто начнет приставать у берега озера с домогательствами, в государстве будущего нанесет больший ущерб своей социальной репутации, чем получит удовольствия от асоциального поступка. Люди – разумные эгоисты, как у Чернышевского, – привыкнут к тому, что они сами ответственны перед своим окружением, – и поменяют свои социальные (если не сексуальные) привычки.

Даже и привычка к насилию – временное явление: избавившись от капиталистического рабства со всеми его гнусностями и мерзкой моралью, люди сами, без принуждения, смогут соблюдать правила общежития. Это дело воспитания, дело культуры; грубо говоря, Ленин верит, что «Аппассионата», Некрасов и Тургенев могут переформатировать сознание; что у «шариковых», выросших в свободных условиях, будет отмирать инстинкт плевать лузгу на пол и они не будут нуждаться в «хламе государственности».

Все это, разумеется, не только вдохновляет, но и озадачивает; «Государство и революцию» легко подвергнуть «недружественному пересказу» и выдать за утопию, в которой описывается положение дел, не имеющее с реальностью ничего общего. Разумеется, Ленин и сам отчетливо осознавал, что для обывателя фраза «каждый будет свободно брать “по потребности”» кажется смешной, нелепой: то есть вы, что ли, обещаете каждому «любое количество трюфелей, автомобилей, пианино»? Да нет, не обещаем, отвечает Ленин; такие обещания – глупость: но можно прогнозировать, что производительность труда будет расти, как и культура, – и человек не будет почем зря претендовать на явно лишнее «и требовать невозможного». Утопия – мошенничество, проект в жанре «мне так кажется»; Ленин же рассуждает научно – ничего не обещая, но демонстрируя крайне сложный и негарантированный путь – не к блажной выдумке, а к логичному варианту развития текущего положения дел. Это конкретный маршрут, с навигацией; по нему можно идти, ориентируясь.

Именно «Государство и революция», заметенные под ковер представления Маркса и Энгельса о государстве, а не мифическая переписка с Парвусом о немецких деньгах – способ заглянуть Ленину апреля 1917-го в голову – и найти рациональное объяснение всем его действиям: почему все вокруг него испытывали революционную эйфорию, а он нет. Если бы у Ленина в голове не было этой книги в 17-м году – то он был бы не Лениным, а политологом из тех, что полагали своей целью в революции «сделать Россию европейской страной»; псевдодирижером, который, как все остальные, махал бы палочкой, делая вид, что руководит музыкантами. Но она была у него в голове – и поэтому он знал, когда какие инструменты должны вступить, сколько еще выдержат исполнители, чем должно кончиться это музыкальное произведение – и кто останется на сцене после финала. И именно поэтому время от времени он мог менять одни лозунги на другие: то были временные, текущие формы, а Ленин занимался не реализацией лозунгов, а целью, поставленной в книге, – установление диктатуры пролетариата вместо демократической республики. Осознание природы «демократии» вело к практическим следствиям, к тактике: «честная победа на выборах» и «легальное» учреждение социализма заведомо невозможны. Если осознавать, как на самом деле осуществляются все эти формально честные победы, с помощью каких манипулятивных технологий, – то с какой стати придерживаться этих формальностей. Если демократия – машина подавления угнетенных классов, созданная буржуазией, то можно действовать, не связывая себе руки заведомым идиотизмом. Массам важнее не принципы демократии, а решение коренных противоречий их жизни: война, земля, работа и пр. Вместо того чтобы играть по правилам буржуазии, Ленин счел правильным сделать акцент на вооруженном захвате власти.

 

 

 

Източник:  Независимый  альманах "Лебедь",  14-09-2017

 

 

 

 

 

Последните дни на Димитър Благоев - Мерсия Макдермот

 

През 2018 г. ИК "Синева" пусна за пръв път на български език книгата "Ален мак самотен" -  биография на Димитър Благоев, с автор Мерсия Макдермот.

По-българка от много българи, тя цял живот мечтае да сътвори биографията на Дядо Благоев. Книгата й бе публикувана във Великобритания през 2014 г., макар че мечтата й е тя да излезе едновременно на английски и на български език.

Предлагаме откъс от книгата - разказа на Мерсия Макдермот за погребението на дядо Благоев през кървавата 1924 г., на което се стичат над 200 000 души, не само комунисти - нещо, което дотогава не се е случвало и не се случва никога след това.

 

 

Из "Ален мак самотен. Биография на Димитър Благоев"

    Благоев не изиграва пряка роля в подготовката за въстанието или в определянето на датата за неговото начало, тъй като е сред арестуваните на 12 септември и остава в полицейската килия до 30 септември, когато, с оглед на състоянието на неговото здраве той е освободен под домашен арест. Партията успява да го информира чрез посетители и изглежда, че той първоначално се противопоставя на въстание с толкова ранна дата, но един ден по-късно, след като чува, че Стара Загора вече е въстанала, той променя позицията си и казва: "Ако това е вярно, Партията трябва да се намеси."
  След поражението на въстанието, здравето на Благоев се влошава още повече, неговите астматични атаки стават по-чести и рядко може да се вдигне от леглото си. Той обаче получава информация за последните събития чрез другарите си, които не се спират пред полицейското наблюдение над неговия дом, за да го посещават. Вече не може да пише статии или дори да диктува за кратко, а почти последният му политически акт - смел във всяко отношение, е да подпише дълго и внимателно обмислено изявление, изпратено от името на Централния комитет на партията до Върховният апелативен съд в края на март 1924 г., като протест срещу действията на правителството за разпускане на Комунистическата партия по Закона за защита на държавата.
    Освен че изтъква чисто конституционни и правни аргументи срещу Закона и неговото тълкуване, изявлението остро критикува правителството, обвинявайки го, че се страхува от легална борба, защото в легалната борба комунистите се избират законно. Вместо това то убива и осакатява хиляди невинни хора, чието единствено престъпление е недоверието им към узурпаторите и желанието им за законност. Важен елемент в изявлението е защитата на Септемврийското въстание и смелото утвърждаване на революционните принципи, върху които Партията е изградена. "Въоръженото въстание, както твърди изявлението, е легитимно, когато всички пътища за легална борба са блокирани, и ако Апелативният съд сметне, че Партията трябва да бъде разпусната, защото въоръженото въстание е включено в нейната програма, тогава самият Сговор трябва да бъде разпуснат, тъй като той се състои от партии, които преди 9 юни и впоследствие, се позовават на мнението, че в определени моменти е позволено да се завземе властта чрез силата на оръжието."
  В това последно публично изявление Благоев казва: "Българската комунистическа партия не се плаши от преследванията, гоненията и жертвите. Тя не за пръв път изпада в подобно положение. В такова положение тя е изпадала всякога, когато е заставала в трудни моменти на страната на трудещия се народ. Тя бе гонена, преследвана, нейните дейци избивани през двете катастрофални войни. И тогава грехът й бе, че се обяви решително против войните. Наричаха я предателска партия. Дойде време и час, когато целият български народ заяви, че само комунистическата партия е защитавала широките трудещи се маси и нацията, като се е борила срещу войната. Сега партията ни е в същото положение. Ние ще се борим в защита на българския народ против неговите народни потисници - "патриоти". Ние заявяваме, че в интерес на целия български народ искаме на мястото на превратаджийското "легално" правителство да дойде правителство на работниците и селяните. Това ще стане с борби. Нас не ни е страх от легалните борби, народът е за работническо-селското правителство, то неминуемо ще дойде. По кой път, това зависи най-вече от властта, от днешното правителство и от господствуващата класа."
      На 6 май 1924 г. състоянието му се влошава и той губи съзнание. Лекарите успяват да го съживят за кратко. Той разпознава хората около себе си, усмихва се и моли да му помогнат да се изправи, защото трябва да присъства на заседание на Централния комитет. После отново изпада в безсъзнание. В 4 часа сутринта на 7 май 1924 г. той умира.
 Полицията бърза да информира Стела, че погребението трябва да е "тихо", без публично участие, но те не могат да накарат океана да спре да се вълнува и нещата скоро се изплъзват от ръцете им.
 През първия ден балсамираното тяло на Благоев лежи на леглото в дома му, с куп червени лалета на гърдите, стотици хора пристигат, за да изкажат за последен път своето преклонение. Дори арестуваните членове на Централния комитет получават правото да се сбогуват с лидера си. Но на другия ден, на 8 май, синът на Благоев Владимир, и още един другар, измъкват тялото, качват го в една кола и го отнасят в работническия театър в Ючбунар, който е тайно нает за поклонението. Когато властите разбират какво се е случило, те не са на себе си от ярост и искат ковчегът да се върне в дома на Благоев, но в театъра и около него вече има твърде много хора и те разумно изоставят идеята.
  През следващите три дни хиляди хора преминават край отворения ковчег, обсипвайки го с пролетни цветя. Тъй като партията вече е забранена и Законът за защита на държавата протяга своите пипала във всички посоки, това не е обикновен израз на скръб и уважение, а акт на кураж и открито неподчинение. Изненадващ посетител е Янко Сакъзов, който спира до ковчега на Благоев, след това се отпуска на едно коляно и се обляга на катафалката, оставайки в това положение за няколко минути, преди да напусне безмълвно. Независимо дали е дошъл само заради старите времена, за демагогски цели или по някаква друга скрита причина, това никога няма да се разбере, неочакваното му появяване прави дълбоко впечатление на всички, които го виждат.
     В четири следобед в неделя на 11 май, погребалното шествие тръгва към гробището. Никога дотогава София не е виждала повече от 200 000 души и не е ставала свидетел на погребение с такива внушителни мащаби. Смятало се е, че 50 000 души ще излязат по улиците, за да придружат любимия Дядо до мястото на вечния му покой. Полицията, на коне и пеша, също е налице, армейски части са докарани и разположени по съседните улици на маршрута, но опечалените ги пренебрегват и поддържат достойно, дисциплинирано спокойствие, което не дава на властите ни най-малък повод за намеса, но успява да предизвика страх в сърцата им.
     Неизбежно, по пътя си от центъра на града към гробището, процесията преминава край Народния дом, окупиран от фашистката полиция. Когато червеният отворен ковчег, украсен с чук и сърп, носен от групи млади мъже, стига до площада на Лъвов мост, процесията спира. Носачите коленичат и накланят ковчега така, че лицето на починалия да се обърне към Народния дом. В един миг цялото множество от хиляди опечалени коленичи като един човек. Полицаите изваждат сабите си и тръгват към носачите, заплашвайки ги и настоявайки кортежът да продължи, без да спира до гробището. Но редиците се затварят като стена около ковчега, полицията не може да премине и процесията отново се отдръпва със същата перфектна дисциплина и спокойствие. В един момент червеният флаг е издигнат начело на шествието и полицията се опитва да арестува знаменосеца. Отново редиците се затварят и полицията не може да направи нищо.
 На гробището се извършват религиозните обреди, изисквани от традицията, но словото на свещеника далеч не е само по православния канон: "Който не работи, няма да яде, тези думи на апостол Павел ми минават през ума, пред гроба на онзи, който даде целия си живот за тези, които работят. Дядо Благоев изпълни заповедта на Христос да се грижи за ближните си. Надявам се многобройните му последователи да не се отклонят от неговия път..."
 Ораторите, които говорят на гроба, са старият му приятел и другар Никола Габровски (от името на работниците и селяните от провинцията) и Димо Хаджидимов (от името на левите македонски емигранти). Ковчегът е спуснат в гроба и работническият хор пее Революционния погребален марш, който уверява поразеното от скръб коленичещо множество, че въпреки всички жертви, "ще дойде денят, когато силните хора ще бъдат всемогъщи и свободни". После в последния момент се случва нещо почти невероятно: тежките облаци, които висят над града, съвпадащи с настроението на хората, изведнъж се разделят и като знак от небето един слънчев лъч осветява ковчега, миг преди завинаги да изчезне от погледите.
 Ядосани и раздразнени от поведението на тълпата, която едновременно е напълно дисциплинирана и напълно извън контрола й, полицията иска веднага да изчисти гробището, но опечалените отказват да се разпръснат и всички те упорито стоят наоколо, докато гробът е зарит и изравнен, отрупан с повече от седемдесет венци и безброй цветя и лозунги. Тогава и само тогава, те напускат по същия тих, подреден начин, по който са дошли.
     Смъртта на Благоев получава широк отзвук не само в пресата на партията, в новите легални вестници, които заместват забранения "Работнически вестник", но и в буржоазната преса. Комунистическият лидер ветеран, с дългата си бяла брада, шапката с широка периферия и бастуна е фигура, позната на всички и дори уважавана от всички, с много малко изключения. По този начин, докато буржоазните коментатори естествено поставят акцент върху фанатизма му и, както го виждат, и върху зле насочената му енергия, повечето от тях неохотно признават интелектуалния му блясък и неговата почтеност.
      От всички некролози, посветени на Димитър Благоев от другари, приятели и врагове, този, който успява да каже най-много с най-малко думи, е краткият некролог, написан от Гео Милев за литературния месечник "Пламък", който излиза в продължение на ограничено време: "Патриархът на социализма в България, апостолът на нова ера, ярката факла, която освети вярващите очи на робите, Дядо Благоев, остави работата си недовършена. Но когато десетки хиляди хора, представляващи поробения труд, изведнъж паднат на колене до открития гроб, внезапно обзети от спонтанно благоговение и смело възхищение от величието на делото му, това означава, че неговата кауза, каузата на освобождението, не е умряла и няма да умре, докато живите са живи и вярата е жива в сърцата им.
 Той умря. Но той отново ще се изправи. Той трябва отново да се изправи".

 

 

 

Из Епилога
 
        Погребението на Благоев е последната законна демонстрация на комунистите за много години напред, последният път, когато фашистите толерират присъствието им по улиците, без да използват оръжие и белезници. Само след една година Никола Габровски, Димо Хаджидимов, поне още двама от ораторите на погребението, както и стотици други, ще са екзекутирани, застреляни по улиците, или в полицейски участък, изгорени живи в пещи, измъчвани до смърт, принудени да се самоубият или просто ликвидирани без следа. (Големият син на Димитър Благоев - Владимир, също е зверски измъчван и екзекутиран безмилостно. Малкият - Димитър, е убит на фронта в края на Първата световна война - б.а.).
Но терорът не успява да унищожи партията на Благоев. Подобно на мак, който разпръсква семената си, дори покосен от сърп, тя продължава да живее под земята и в безброй тайни кътчета.
Когато Хитлер става жребият на българското правителство, Благоевите ученици са тези, които запазват честта на страната си и помагат за изчистване на позора, организират съпротивителното движение, а българската армия тръгва да се бие на страната на съюзниците, след като ръководеният от комунистите Отечествен фронт завзема властта на 9 септември 1944 г.
 Веднъж дошли на власт, българските комунисти предприемат амбициозна програма за промяна и строителство, която постигна много от традиционните икономически, социални и културни цели на тяхната партия. Тези положителни постижения са огромни и никога не трябва да бъдат подценявани или пренебрегвани. За съжаление, изграждането на новото общество се оказа трудна задача, както прогнозира Благоев, а постиженията са придружени от грешки, лошо управление, изкривяване на социалистическата теория и практика и други отрицателни черти, които впоследствие се разраснаха до момент, в който те не само възпрепятстваха по-нататъшния напредък, но започнаха да разрушават и подкопават вече постигнатото.
       Социализмът не е неуспешен. Напротив, в България социалистическата система се оказа изключително успешна за бързото модернизиране на изостаналата държава и за повишаване на жизнения стандарт, особено за онези, които преди това са бедни и без привилегии. Но социализмът не може да успее, когато липсват убедени, истински социалисти, когато има някои отрицателни външни фактори до 1989 г., както и решаващ дял от високопоставени лица, нарекли се комунисти, или престанали да мислят и действат като такива, или които никога не са били на практика комунисти на първо място.
       Степента, в която някои членове на номенклатурата губят допир със своите социалистически корени, става очевидна по време на националната криза, започнала през ноември 1989 г., когато те се проявяват в истинските си багри като архи-антикомунистически "демократи", макар и вероятно защото първите смели стъпки към реформа са предприети не от тях, а от здравите елементи в партията, които са наясно с недостатъците и се опитват да ги отстранят. Тъй като приспособенците напускат редиците й, социалистическата партия, както сега избра да се нарече, бе укрепена от прилива на онези, които преди това не искат да участват в онова, което виждат като изкривяване на великия идеал. Но сега са готови да се изправят и да се впишат в ситуация, в която членството в партията става по-скоро синоним на принципа и жертвоприношението, отколкото на ранга и привилегията. В действителност желанието на обикновените българи да запазят своята социалистическа система, докато тя отстрани своите недостатъци, е достатъчно силно, за да осигури победа на социалистическата партия на първите парламентарни избори след т.нар. падане на комунизма.
        Но тогава се случва немислимото. Вместо да стоят твърдо и да се стремят да запазят доказаните положителни черти на своята социалистическа система, ръководството на Българската социалистическа партия изглежда се поддава на фаталната атака на "студените крака" и политическата амнезия в името на фалшивата "демокрация". Не се задоволяват с промяната на името на партията и смяната на традиционния си червен мак с червена роза, която напомня за Новия лейбъризъм на Блеър, те изхвърлят бебето, заедно с водата в банята, изоставят марксизма в името на някакво ново общество и започват преговори на кръглата маса с други политически групи за нова конституция и други подобни въпроси. Правят редица отстъпки и компромиси, които активно подпомагат възникването на контрареволюционни сили, насочени към премахване на социализма, за да се възстанови капитализмът с всичките му съпътстващи злини и неравенства.
Независимо от това, корените на социализма са запазени дълбоко в българското съзнание и история, а в отхвърления червен мак се крие още един символ: въпреки че отрязаните цветове бързо изсъхват, разпръснатите семена остават в земята, жизнеспособни, чакащи своя миг и готови да порастат и да се разпространят още веднъж. Трайното наследство на Благоев е неговият завет, че политика като ветропоказател е безполезна и вредна и че, ако последователно прилагат истинска, безкомпромисна социалистическа програма, рано или късно мнозинството ще осъзнае, че има смисъл и ще го приеме като единствения път пред себе си и останалото човечество.

 

За първи път на български език
"Ален мак самотен". Биография на Димитър Благоев"
Автор: МЕРСИЯ МАКДЕРМОТ

Мерсия Макдермот. Британска историчка и писателка, дълбоко свързана с България, прекарала години от живота си в страната ни, чуждестранен член на БАН от 1987 г. и доктор хонорис кауза на Софийския университет от 2007 г. Носител на ордените "Кирил и Методий" и "Мадарски конник", удостоена тази година с най-високото отличие "Златен век огърлие" и грамота на Министерството на културата за изключителния й принос в популяризирането на българската история и култура. Името й стои със златни букви в нашата история и култура, най-вече с написаните от нея биографии на трима велики българи - Васил Левски, Гоце Делчев и Яне Сандански.