НАСЪЩНИТЕ ЗАДАЧИ НА НАШЕТО ДВИЖЕНИЕ - В.И.Ленин

 

 

Руската социалдемокрация неведнъж вече е заявявала, че събарянето на самодържавието, извоюването на политическа свобода трябва да бъде най-близката задача на руската работническа партия. Това заявяваха преди повече от 15 години представителите на руската социалдемокрация, членовете на групата „Освобождение на труда", това заявиха преди две и половина години и представителите на руските социалдемократически организации, които през пролетта на 1898 година основаха Руската социалдемократическа работническа партия. Но въпреки тези многократни изказвания, въпросът за политическите задачи на социалдемокрацията в Русия отново излиза в днешно време на преден план. Мнозина представители на нашето движение изразяват съмнение в правилността на посоченото разрешение на въпроса. Казват, че преобладаващо значение има икономическата борба, изместват на втори план политическите задачи на пролетариата, стесняват и ограничават тези задачи, дори заявяват, че разговорите за създаването на самостоятелна работническа партия в Русия са просто повторение на чужди думи, че работникът трябва да води само икономическа борба, като политиката предостави на интелигенцията в съюз с либералите. Това последното провъзгласяване на новия символ на вярата (прословутото „Credo") се свежда вече направо до признаването на руския пролетариат за непълнолетен и до пълното отричане на социалдемократическата програма. А „Рабочая Мисль" (особено в „Отдельное приложение") се изказа всъщност в същия смисъл. Руската социалдемокрация преживява период на колебание, период на съмнение, достигащи до самоотрицание. От една страна, работническото движение се откъсва от социализма: работниците биват подпомагани в тяхната икономическа борба, но съвсем не им се разясняват при това или недостатъчно им се разясняват политическите цели и политическите задачи на общото движение като цяло. От друга страна, социализмът се откъсва от работническото движение: руските социалисти пак започват все повече и повече да говорят, че интелигенцията трябва сама да води борбата срещу правителството, защото работниците се ограничават само с икономическа борба.

Три вида обстоятелства подготвиха по наше мнение почвата за тези печални явления. Първо, в началото на своята дейност руските социалдемократи се ограничаваха само с кръжочна пропагандистка работа. Преминавайки към агитация сред масите, ние не винаги можехме да се предпазим да не изпаднем в другата крайност. Второ, в началото на нашата дейност ние често пъти трябваше да отстояваме своето право на съществуване в борба срещу иародоволците, които под „политика" разбираха дейност, откъсната от работническото движение, които ограничаваха политиката само до съзаклятническа борба. Отхвърляйки такава една политика, социалдемократите изпадаха в крайност, като изместваха на втори план политиката изобщо. Трето, действайки разединено в малки местни работнически кръжоци, социалдемократите недостатъчно обръщаха внимание върху необходимостта от организирането на една революционна партия, която да обедини цялата дейност на местните групи и да даде възможност да се сложи правилно революционната работа. А преобладаването на разединената дейност, естествено, е свързано с преобладаването на икономическата борба.

Всички тези обстоятелства породиха увлечение към едната страна на движението. „Икономическото" направление (доколкото тук може да се говори за „направление") се опита да издигне тази ограниченост в особена теория, опита се да се възползва за тази цел от модната бернщайниада, от модната „критика на марксизма", която прокарва старите буржоазни идеи под ново знаме. Самите тези опити породиха опасност от отслабване на връзката между руското работническо движение и руската социалдемокрация като преден борец за политическа свобода. И най-насъщната задача на нашето движение се състои в укрепването на тази връзка.

Социалдемокрацията е съединение на работническото движение със социализма; нейната задача не е да служи пасивно на работническото движение във всеки негов отделен стадий, а да представлява интересите на общото движение като цяло, да сочи на това движение неговата крайна цел, неговите политически задачи, да пази неговата политическа и идейна самостоятелност. Откъснато от социалдемокрацията, работническото движение се изражда и по необходимост изпада в буржоазност: като води само икономическа борба, работническата класа губи своята политическа самостоятелност, превръща се в опашка на другите партии, изменя на великия завет: „освобождението на работниците трябва да бъде дело на самите работници". Във всички страни е имало такъв период, когато работническото движение и социализмът са съществували отделно и са вървели по отделни пътища – и въз всички страни тази откъснатост е довеждала до отслабването на социализма и на работническото движение; във всички страни само съединяването на социализма с работническото движение е създавало здрава основа и за единия, и за другото. Но във всяка страна това съединяване на социализма с работническото движение се е създавало исторически, изработвало се е по свой начин, в зависимост от условията на страната и на епохата. В Русия необходимостта от съединяване на социализма с работническото движение е провъзгласена теоретически вече отдавна, но практически това съединяване се създава едва сега. Процесът на това създаване е един твърде труден процес и няма нищо особено чудно в това, че той се съпровожда от разни колебания и съмнения.

Но каква е поуката за нас от миналото?

Историята на целия руски социализъм доведе до това, че неговата най-насъщна задача се оказа борбата срещу самодържавното правителство, извоюването на политическа свобода; нашето социалистическо движение се концентрира, тъй да се каже, върху борбата срещу самодържавието. От друга страна, историята показа, че в Русия откъснатостта на социалистическата мисъл от челните представители на трудещите се класи е много по-голяма отколкото в другите страни и че при тази откъснатост руското революционно движение е осъдено на безсилие. Оттук произтича от само себе си оная задача, която руската социалдемокрация е призвана да осъществи: да внедри социалистическите идеи и политическо самосъзнание в пролетарската маса и да организира една революционна партия, свързана неразривно със стихийното работническо движение. В това отношение вече е много направено от руската социалдемокрация; но още повече предстои да се направи. С растежа на движението полето на дейност за социалдемокрацията става все по-широко, нейната работа става все по-разностранна, все по-голям брой дейци на движението съсредоточават своите сили върху осъществяването на различни отделни задачи, които възникват от всекидневните нужди на пропагандата и агитацията. Това явление е съвсем законно и неизбежно, но то налага да се обръща особено внимание върху това, частните задачи и отделните методи на борба да не се въздигнат в нещо самозадоволяващо се, подготвителната работа да не се въздигне до степен на главна и единствена работа.

Нашата главна и основна задача е да съдействаме за политическото развитие и политическото организиране на работническата класа. Всеки, който измества тази задача на втори план, който не подчинява на нея всички частни задачи и отделни методи на борба, застава на погрешен път и нанася сериозна вреда на движението. А тя бива измествана, първо, от ония, които зоват революционерите на борба срещу правителството с помощта на отделни заговорнически кръжоци, откъснати от работническото движение. Тази задача бива измествана, второ, от ония, които ограничават съдържанието и размаха на политическата пропаганда, агитация и организация, които смятат за възможно и уместно да гощават работниците с „политика" само в изключителни моменти от техния живот, само в тържествени случаи, които твърде грижливо разменят политическата борба против самодържавието срещу искането за отделни отстъпки от самодържавието и недостатъчно се грижат тези искания за отделни отстъпки да се превърнат в систематическа и неотклонна борба на революционната работническа партия против самодържавието.

„Организирайте се!" – повтаря на работниците в разни акорди вестник „Рабочая Мисль", повтарят и всички привърженици на „икономическото" направление. И ние, естествено, изцяло се присъединяваме към този повик, но непременно ще добавим: организирайте се не само в дружества за взаимопомощ, в стачни каси и работнически кръжоци, но се организирайте и в политическа партия, организирайте се за решителна борба срещу самодържавното правителство и срещу цялото капиталистическо общество. Без такава организация пролетариатът не е способен да се издигне до съзнателна класова борба, без такава организация работническото движение е осъдено на безсилие и само с каси, кръжоци и дружества за взаимопомощ работническата класа никога не ще успее да изпълни възложената й велика историческа задача: да освободи себе си и целия руски народ от политическото и икономическо робство. Нито една класа в историята не е постигала господство, ако не е издигала свои политически вождове, свои челни представители, способни да организират движението и да го ръководят. И руската работническа класа доказа вече, че е способна да издигне такива хора: широко разлялата се борба на руските работници през последните 5-6 години показа каква маса от революционни сили се таи в работническата класа, как най-отчаяните правителствени преследвания не намаляват, а увеличават броя на работниците, които се стремят към социализъм, към политическо съзнание и към политическа борба. Конгресът на нашите другари в 1898 г. вярно постави задачата и не повтори чужди думи, не изрази само едно увлечение на „интелигенти" ... И ние трябва решително да се заемем с изпълнението на тия задачи, като поставим на пръв план въпроса за програмата, организацията и тактиката на партията. Ние вече казахме как гледаме на основните положения на нашата програма, а тук, разбира се, не му е мястото да развиваме подробно тези положения. Ние възнамеряваме в най-близките броеве да посветим редица статии на организационните въпроси. Това са едни от най-болните наши въпроси. В това отношение ние сме изостанали много от старите дейци на руското революционно движение; трябва искрено да признаем този недостатък и да насочим силите си към подобряване на нашата конспиративна работа, към систематическа пропаганда на правилата на конспирацията, на начините за заблуждаване на жандармите и за заобикаляне на полицейската мрежа. Трябва да се подготвят хора, които да посветят на революцията не само свободните си вечери, а целия си живот, да се подготви организация, достатъчно голяма, за да може да се проведе в нея строго разделение на труда между разните видове наша дейност. Най-сетне, що се отнася до въпросите на тактиката, ще се ограничим тук със следното: социалдемокрацията не се обвързва, не ограничава дейността си с някакъв предварително намислен план или метод на политическа борба – тя признава всички средства на борба, стига те да отговарят на наличните сили на партията и да дават възможност за постигане на най-големи резултати, възможни при дадени условия. При една здраво организирана партия отделната стачка може да се превърне в политическа демонстрация, в политическа победа над правителството. При една здраво организирана партия въстанието в една отделна местност може да се разрасне в победоносна революция. Трябва да помним, че борбата срещу правителството за отделни искания, за изтръгването на отделни отстъпки представлява само отделни сблъсквания с неприятеля, малки схватки на предните позиции, че решителната схватка е още предстояща. Пред нас стои непокътната неприятелската крепост, от която се сипят върху нас облаци снаряди и куршуми, отнасящи най-добрите борци. Ние трябва да превземем тази крепост и ние ще я превземем, ако съединим всичките сили на пробуждащия се пролетариат с всичките сили на руските революционери в една партия, която ще притегли към себе си всичко, което е здраво и честно в Русия. И само тогава ще се сбъдне великото пророчество на руския работник-революционер Петър Алексеев: „Ще се вдигне мускулестата ръка на милионите хора на труда и яремът на деспотизма, ограден от войнишки щикове, ще се разлети на прах!"

 

 

Напечатано през декември 1900 г. във вестник „Искра" бр. 1

 

 

 

 

ЗА ЛИБЕРАЛНОТО И МАРКСИСТКОТО РАЗБИРАНЕ НА КЛАСОВАТА БОРБА – В.И.ЛЕНИН

 

 

 

Ликвидаторът А. Ермански в „Наша заря” се нахвърля с извънредно изобилие от сърдити думи срещу критиката, която правя на неговото (на Гушка) гледище по въпроса за политическата роля на едрата търговско-промишлена буржоазия („Просвещение”, кн.5-7).

Г-н Ермански със заядливи нападки и припомняне на стари „обиди” (включително „обидата”, нанесена на г-н Дан и К˚, които безуспешно се опитаха да разцепят с.д. организация в Санкт-Петербург през 1907 г.) се мъчи да замаже действителната същност на въпроса.

Но ние все пак не ще позволим на г-н Ермански да замаже същността на сегашния спор с припомняне на незаслужени обиди и поражения на ликвидаторите. Защото сегашният спор се отнася до твърде важен принципен въпрос, който постоянно възниква отново и отново по хиляди различни поводи.

Това е именно въпросът за либералното фалшифициране на марксизма, за подменянето на марксисткото, революционното схващане за класовата борба с либералното схващане. Тази идейна основа на всички спорове на марксистите с ликвидаторите ние не ще се уморим да разясняваме.

Г-н Ермански пише:

„Марксистът” Илин никак не е съгласен да види в дейността на промишлените организации класова борба „в общонационален (отчасти даже интернационален) мащаб”, както  аз (Ермански) я характеризирах в своята статия. Защо? Защото тук „липсва основният признак на общонационалното и общодържавното: устройството на държавната власт”” … („Наша заря”, с.55).

Ето изложението на същността на въпроса, дадено от същия А. Ермански, който прави всичко възможно, за да заобиколи тази същност! Колкото и да ме обвинява в изопачаване на неговите схващания и във всички смъртни грехове, както и да го усуква, спасявайки се даже „под сянката” на спомените за разцеплението от 1907 г., истината не може да скрие.

И така, моята теза е ясна: основният признак на общонационалното е устройството на държавната власт.

Вие не споделяте това схващане, мой сърдити противнико. Според вас това не е единственото марксистко схващане.

А защо тогава не го кажете открито? Защото на невярното схващане не противопоставите правилното? Ако смятате само за марксизъм в кавички твърдението, че основен признак на общонационалното е устройството на държавната власт, защо тогава не опровергаете моята грешка и не изложите ясно, точно, без извъртания вашето разбиране на марксизма?

Отговорът на тези въпроси ще стане ясен на читателя, ако след приведените разсъждения на г-н А. Ермански цитираме следващите непосредствено подир тях:

„ Илин иска руската едра буржоазия другояче да води своята класова борба, да се стреми непременно към изменение на целия държавен строй. Илин иска, но буржоазията не иска – и за това е виновен, разбира се, „ликвидаторът” Ермански, който „подменя разбирането на класовата борба в Марксовия смисъл с либералното разбиране на класовата борба”.”

Ето ви изцяло тирадата на г-н Ермански, която дава възможност да видим извъртащия ликвидатор на местопрестъплението.

Извъртането е налице.

Правилно ли съм посочил „основния признак” на общонационалното или не?

Самият г-н Ермански е принуден да признае, че съм посочил именно същността на въпроса.

И г-н Ермански се изплъзва от отговор, чувствайки, че се е заплел!

Отминавайки въпроса за правилността или неправилността на посочения от мен основен признак „заплелият се” г-н Ермански прескача направо към въпроса, какво „искат” Илин и буржоазията. Но колкото и да са смели, колкото и да са отчаяни скоковете на г-н Ермански, с тях той няма да скрие, че се е заплел.

Какво общо има тук „искането”, драги ми опоненте, щом спорът се води за разбирането на класовата борба?! Вие сам сте принуден да признаете, че ви обвинявам в подменяне на марксисткото разбиране с либералното разбиране и че соча „основния признак” на марксисткото разбиране, включващо в общонационалната класова борба устройството на държавната власт.

Г-н А. Ермански е сърдит, но толкова несръчен полемист, че той със собствения си пример нагледно поясни връзката на ликвидаторството изобщо и по-конкретно на неговите, на Ермански, грешки с либералното разбиране на класовата борба!

Въпросът за класовата борба е един от основните въпроси на марксизма. Затова именно заслужава да се спрем по-подробно върху разбирането на класовата борба.

Всяка класова борба е борба политическа. Известно е, че опортюнистите, поробени от идеите на либерализма, разбираха превратно тези дълбоки слова на Маркс и се мъчеха да ги тълкуват изопачено. Към опортюнистите принадлежаха например „икономистите” – по-големи братя на ликвидаторите. „Икономистите” мислеха, че всяко сблъскване между класите е вече политическа борба. Затова „икономистите” смятаха за „класова борба” борбата за едно петаче повече, като не желаеха да видят по-високата, развита общонационална класова борба за политика. Следователно „икономистите” признаваха зачатъчната класова борба, без да я признават в развит вид. С други думи, „икономистите” признаваха в класовата борба само онова, което беше най-търпимо от гледище на либералната буржоазия, като се отказваха да отидат по-нататък от либералите, отказаха се да признаят по-високата, за либералите неприемлива, класова борба. С това „икономистите” се превръщаха в либерални работнически политици. С това „икономистите” се отказваха от марксисткото, революционното разбиране на класовата борба.

По-нататък. Не е достатъчно, че  класовата борба става истинска, последователна, развита само тогава, когато обхваща областта на политиката. И в политиката можеш да се ограничиш с дребни подробности, а можеш да задълбаеш и да стигнеш до основното. Марксизмът смята класовата борба за напълно развита, „общонационална” едва когато тя не само обхваща политиката, но и в политиката се залавя с най-същественото: устройството на държавната власт.

Обратно, когато работническото движение е укрепнало до известна степен, либерализмът не се решава вече да отрича класовата борба, но се стреми да стесни, да ореже, да кастрира понятието класова борба. Либерализмът е готов да признае класовата борба и в областта на политиката, но при едно условие – в нейната област да не влиза устройството на държавната власт. Не е трудно да се разбере какви класови интереси на буржоазията предизвикват това либерално изопачаване на понятието класова борба.

И ето, когато г-н Ермански, преразказвайки съчинението на умерения и акуратен чиновник Гушка, се солидаризира с него, без да забелязва (или не желаейки да види?) либералното кастриране на понятието класова борба, аз посочих на г-н Ермански този негов коренен теоретически и общопринципен грях. Г-н А. Ермански започна да се сърди и да ругае, да усуква и да извърта, понеже не е в състояние да опровергае моето твърдение.

При това г-н А. Ермански се оказа толкова несръчен полемист, че той особено нагледно се разобличи сам. „Илин иска, но буржоазията не иска”, пише той. Сега ние знаем какви особености на пролетарското ( на марксизма ) и на буржоазното   ( на либерализма ) гледище пораждат тези различия в „искането”.

Буржоазията „иска” да окастри класовата борба, да изопачи и стесни нейната същност, да притъпи острието и. Пролетариатът „иска” тази лъжа да бъде разобличена. Марксистът иска от онзи, който се заема да говори от името на марксизма за класовата борба на буржоазията, да различава ограничеността, и то користната ограниченост на буржоазното разбиране на класовата борба, а не само да сочи цифри, не само да се възхищава от „големите” цифри. Либералът „иска” да се оценяват буржоазията и нейната класова борба така, че да се премълчава за нейната ограниченост, да се премълчава за това, че в тази борба не е включено „основното” и най-същественото.

Г-н А. Ермански се заплете, защото разсъждава като либерал за интересите, но безидейно и безкритично приведени от г-н Гушка цифри. Ясно е, че когато това беше разобличено, на г-н А. Ермански не му оставаше нищо друго, освен да ругае и да извърта.

Да продължим цитата от статията на г-н А. Ермански оттам, където прекъснахме:

„Ясно е, че в действителност тук единствен Илин подменя изучаването на действителното положение на нещата със своите квалификации и при това (!) с шаблонната мярка по ученическите образци от историята на Великата френска революция.”

Г-н А. Ермански така се е объркал, че сам се „погубва” все по-безпощадно! Той не забелязва до каква степен тази сърдита нападка срещу „шаблоните” на Великата френска революция разобличава и разголва неговите либерални възгледи!

Мили г-н Ермански, разберете най-после ( колкото и да е трудно това за един ликвидатор), че е невъзможно „да изучаваш действителното положение на нещата”, без да квалифицираш, без да го оценяваш като марксист или като либерал, или като реакционер и т. н.!

„Проучването” на добрия чиновник Гушка, вие, г-н Ермански, квалифицирахте и квалифицирате като либерал, а аз като марксист. Това е същината: Като се спирате в своя критически анализ пред прага на въпроса за устройството на държавната власт, вие доказвате либералната ограниченост на вашето разбиране за класовата борба.

Именно това трябваше да се докаже.

Вашата нападка срещу „шаблона” на Великата френска революция ви издава напълно. Защото всеки ще разбере, че тук работата не е в шаблона и във френския образец – например стачки в широк мащаб тогава, в условията на „шаблона и образеца”, не е имало и не е могло да има, особено пък политически.

Работата е там, че като станахте ликвидатор, вие се отучихте да прилагате революционното гледище при оценката на обществените събития. Ето къде е истината!

Маркс съвсем не ограничаваше своята мисъл с „шаблони и образци” от края на XVIII век, а винаги прилагаше революционното гледище, като оценяваше ( „квалифицираше”, ако ви се нрави повече „учената” дума, дълбоко, като разкриваше винаги дали тя засяга „основното”, като бичуваше винаги безпощадно всяка боязливост на мисълта, всяко прикриване на недоразвитата, кастрирана, користно изопачена класова борба.

В края на XVIII век класовата борба ни показа как тя става политическа, как достига до действително „общонационални” форми. Оттогава и капитализмът, и пролетариатът претърпяха гигантско развитие. „Шаблоните” на старото не ще спрат никого да изучава например новите форми на борбата, отчасти вече отбелязани от мен по-горе.

Но гледището на марксиста винаги ще изисква задълбочена, а не повърхностна „оценка”, винаги ще разкрива ограничеността на либералните изопачения, недомлъвки и страхливо прикриване.

Приветстваме г-н А. Ермански за това, че самоотвержено и прекрасно ни обясни как ликвидаторите подменят марксисткото разбиране на класовата борба с явления от революционни позиции.

 

 

Т.23, стр.227-232

Публикувана в „Просвещение”; № 5; май 1913 г.

 

 

 

 

Един либерален професор за равенството – В.И. Ленин

 

 

 

  Господин либералният професор Туган-Барановски е предприел поход против социализма. Този път той е пристъпил към въпроса не откъм политическо-икономическа страна, а откъм страната на общите разсъждения за равенството (може би тези разсъждения са се сторили на професора по-подходящи за религиозно-философските събеседвания, в които той е участвал?).

„Ако вземем социализма – провъзгласява г-н Туган – не като икономическа теория, а като житейски идеал, той, без съмнение, е свързан с идеала за равенството, но равенството е понятие, което … не се извежда от опита и разума.”

Това е разсъждението на либералния учен, който повтаря невероятно изтъркани и овехтели доводи: значи опитът и разумът доказват явно, че хората не са равни, а социализмът основава идеала си върху равенството. Значи социализмът, видите ли, е глупост, той противоречи на опита и разума и така нататък!

Г-н Туган повтаря стария похват на реакционерите: отначало да се изопачи социализмът, като му се припише някаква глупост, а след това да се опровергава победоносно тази глупотевина! Когато казват, че опитът и разумът доказват, че хората не са равни, под равенство разбират равенство на способностите или еднаквост на физическите сили и душевните способности на хората.

От само себе си се разбира, че в този смисъл хората не са равни. Нито един разумен човек и нито един социалист не забравя това. Само че такова равенство няма нищо общо със социализма. Ако г-н Туган изобщо не може да мисли, във всеки случай той може да чете и като вземе известното произведение на един от основателите на научния социализъм, Фридрих Енгелс, против Дюринг, г-н Туган би могъл да прочете там специалното разяснение, под равенство в икономическата област е глупаво да се подразбира друго нещо освен премахване на класите. Но когато господа професорите се залавят да опровергават социализма, не знаеш на какво повече да се учудваш – дали на тъпотията им или на невежеството им, или на недобросъвестността им.

Ще трябва да се започва от а, бе, щом имаш работа с г-н Туган.

Под равенство социалдемократите разбират в политическата област равноправие, а в икономическата област, както вече се спомена, премахване на класите. А за установяване на човешко равенство в смисъл на равенство на силите и способностите (телесни и душевни) социалистите и не помислят.

Равноправието е искане за еднакви политически права за всички граждани на държавата, които са навършили известна възраст и не страдат нито от обикновено, нито от либерално-професорско слабоумие. Това искане е предявено за пръв път съвсем не от социалистите, не и от пролетариата, а от буржоазията.

За този факт свидетелства общоизвестният исторически опит на всички страни в света и г-н Туган лесно би могъл да научи, ако не се позоваваше на „опита” изключително за да заблуждава студентите и работниците, за да угоди на властниците с „унищожаването” на социализма.

Буржоазията провъзгласи искането за равенство на правата на всички граждани в борбата със средновековните, феодалните, крепостническите, съсловните привилегии. В Русия например за разлика от Америка, от Швейцария и т.н. и досега се запазват привилегиите на дворянското съсловие в целия политически живот – и при изборите за Държавен съвет, и при изборите за Думата, и в местното управление, и по отношение на данъците, и в много, много други неща.

Дори най-недосетливият и неразвит човек може да схване, че отделните хора, които спадат към дворянското съсловие, не са равни помежду си и хората, които спадат към „данъкоплатното”, „ простото”, „низшето” или „непривилегированото” селско съсловие. Но всички дворяни са равни по правата си, а всички селяни по безправието си.

Разбира ли сега г-н ученият и либерален професор Туган разликата между равенството в смисъл на равноправие и равенството в смисъл на равенство на силите и способностите?

Да преминем сега към равенството в икономически смисъл. В Съединените американски щати, както и в другите напреднали държави, няма средновековни привилегии. Всички граждани са равни в смисъл на политически права. Но равни ли са те по положението си в общественото производство?

Не, г-н Туган, не са равни. Едни владеят земята, фабриките, капиталите и живеят за сметка на незаплатения труд на работниците; – такива са незначително малцинство. Другите, а именно огромната маса от населението, нямат каквито и да било средства за производство и живеят само от продаването на работната си сила; това са пролетариите.

Дворяни в Съединените американски щати няма, а буржоата и пролетариите имат равни политически права. Но те не са равни по класовото си положение; едните, класата на капиталистите, владеят средствата за производство и живеят за сметка на незаплатения труд на работниците; другите, класата на наемните работници, на пролетариите, нямат средства за производство и живеят от продаването на работната си сила на пазара.

Да се премахнат класите – това значи всички граждани да се поставят в еднакво отношение към средствата за производство на цялото общество, това значи – всички граждани да имат еднакъв достъп да работят с обществените средства за производство, на обществената земя, в обществените фабрики и така нататък.

Това разяснение какво е социализъм беше необходимо, за да бъде просветен ученият либерален професор г-н Туган, който може би, като се понапъне, сега ще разбере, че е глупаво да се очаква равенство на силите и способностите на хората в социалистическото общество.

Накратко: когато социалистите говорят за равенство, под това те разбират винаги общественото равенство, равенството на общественото положение, а в никакъв случай не равенство на физическите и душевните способности на отделните личности.

Може би читателят ще запита с недоумение: как е възможно ученият либерален професор да забрави тези азбучни истини, известни на всекиго от което и да било излагане на възгледите на социализма? Отговорът е прост: личните особености на съвременните професори са такива, че сред тях може да се срещнат дори рядко тъпи хора като Туган. Но общественото положение на професорите в буржоазното общество е такова, че на тази длъжност се допускат само онези, които продават науката да служи на интересите на капитала, само онези, които се съгласяват да говорят против социалистите най-невероятни глупости, най-безсъвестни нелепости и дивотии. Буржоазията ще прости на професорите всичко това, само и само те да се занимават с „унищожаването” на социализма.

 

 

Ленин – „Путь правды”, №33, 11 март 1914 г.

 

 

ЗА ЛОЗУНГА ЕВРОПЕЙСКИ СЪЕДИНЕНИ ЩАТИ - В.И. ЛЕНИН

 

 

В бр. 40 на „Социал-демократ” съобщихме, че конференцията на задграничните секции на нашата партия реши да отложи въпроса за лозунга „Европейски съединени щати” до обсъждането в печата на икономическата страна на въпроса.

Дискусията по този въпрос прие на нашата конференция едностранчиво-политически характер. Отчасти това беше предизвикано може би от факта, че в манифеста на Централния комитет този лозунг беше направо формулиран като политически (като „най-близък политически лозунг…” – се казва там), при което не само беше издигнат лозунг за републикански европейски съединени щати, но и беше подчертано специално, че „без революционното събаряне на германската, австрийската и руската монархия” този лозунг е безсмислен и фалшив.

Да се възразява срещу такава постановка на въпроса в границите на политическата оценка на дадения лозунг – например от гледището, че той засенчва или отслабва и т. н. Лозунга за социалистическата революция – е съвсем неправилно. Политическите преобразования в действително демократична насока, а още повече политическите революции в никакъв случай, никога, при никакви условия не могат нито да засенчат, нито да отслабят лозунга за социалистическата революция. Напротив, те винаги я приближават, разширяват базата за нея, въвличат в социалистическата борба нови слоеве от дребната буржоазия и полупролетарските маси. А, от друга страна, политическите революции са неизбежни в хода на социалистическата революция, която не може да се разглежда като единен акт, а трябва да се разглежда като епоха на бурии политически и икономически сътресения, на най-изострена класова борба, на гражданска война, на революции и контрареволюции.

Но ако лозунгът за републикански европейски съединени щати, поставен във връзка с революционното събаряне на трите най-реакционни монархии в Европа начело с руската, е съвсем неуязвим като политически лозунг, то остава още извънредно важният въпрос за икономическото съдържание и значение на този лозунг. От гледна точка на икономическите условия на империализма, т. е. На износа на капитал и на подялбата на света от „напредналите” и „цивилизовани” колониални държави, европейските съединени щати при капитализма са или невъзможни, или реакционни.

Капиталът е станал интернационален и монополистичен. Светът е поделен между шепа велики, т. е. Преуспяващи във великия грабеж и в потискането на нациите държави. Четири велики държави в Европа: Англия, Франция, Русия и Германия, с население от 250-300 милиона, с площ около 7 млн.кв. километра, имат колонии с население почти половин милиард (494,5 милиона), с площ 64,6 милиона кв. км. т. е. почти половината от земното кълбо (133 млн. кв. км. без полярната област). Прибавете към това трите азиатски държави: Китай, Турция, Персия, които сега разбойниците, водещи „освободителна” война, а именно: Япония, Русия, Англия и Франция, разкъсват на части. Тези три азиатски държави, които могат да се нарекат полуколонии (в действителност те са сега 9/10 колонии), имат 360 млн. Население и 14,5 млн. кв. км. площ (т. е. близо  пъти  повече от площта на цяла Европа).

По – нататък. Англия, Франция и Германия са вложили в чужбина не по-малко от 70 – милиарда рубли капитал. За да получават „законния” доходец от тази приятна сума – доходец над три милиарда рубли годишно, – им служат националните комитети на милионерите, наричани правителства, разполагащи с войска и военен флот, „настаняващи” в колониите и полуколониите синчетата и братлетата на „господин милиарда” като вицекрале, консули, посланици, чиновници от всякакъв род, попове и всевъзможни пиявици.

Така е организирано в епохата на най-високото развитие на капитализма ограбването от шепа велики държави на около един милиард население на земята. И при капитализма друга организация е невъзможна. Да се откажат от колониите, от „сферите на влияние”, от изнасянето на капитал? Да се мисли за това, означава да се слезе до равнището на попчето, което всяка неделя проповядва пред богатите величието на християнството и съветва да се подаряват на бедните… ако не няколко милиарда, то няколкостотин рубли годишно.

Европейски съединени щати при капитализма се равняват на споразумение за подялба на колониите. Но при капитализма е невъзможна друга основа, друг принцип на подялба освен силата. Милиардерът не може да дели „националния доход” на капиталистическата страна с някой друг другояче освен пропорционално: „според капитала” (и при това още с прибавката: големият капитал да получи повече, отколкото му се следва). Капитализмът е частна собственост върху средствата за производство и анархия в производството. Да се пропагандира „справедлива” подялба на дохода на такава база е прудонизъм, еснафско и филистерско тъпоумие. Не може да се дели по друг начин освен „според силата”. А силата се изменя с хода на икономическото развитие. След 1871 г. Германия се засили 3-4 пъти по-бързо, отколкото Англия и Франция, Япония – 10 пъти по-бързо, отколкото Русия. За да се провери действителната сила на капиталистическата държава, няма и не може да има друго средство освен войната. Войната не противоречи на основите на частната собственост, а е пряко и неизбежно развитие на тези основи. При капитализма е невъзможно равномерно икономическо развитие на отделните стопанства и отделните държави. При капитализма са невъзможни други средства за възстановяване от време на време на нарушеното равновесие освен кризите в промишлеността, войните в политиката.

Разбира се, възможни са временни споразумения между капиталистите и между държавите. В този смисъл са възможни и европейски съединени щати като споразумение на европейските капиталисти… за какво? Само за да се задушава задружно социализмът в Европа, задружно да се пазят заграбените колонии против Япония и Америка, които са много обидени от сегашното разпределение на колониите и които се засилиха през последното половин столетие неизмеримо по-бързо, отколкото изостаналата, монархистка, започнала да гние от старост Европа. В сравнение със Съединените американски щати Европа като цяло означава икономически застой. На съвременна икономическа основа, т. е. при капитализма, европейски съединени щати биха означавали организация на реакцията за задържане на по-бързото развитие на Америка. Онези времена, когато делото на демокрацията и делото на социализма беше свързано само с Европа, отминаха безвъзвратно.

Световни съединени щати (а не европейски) са онази държавна форма на обединение и свобода на нациите, която ние свързваме със социализма – докато пълната победа на комунизма не доведе до окончателното изчезване на всяка, в това число и на демократичната държава. Като самостоятелен лозунг лозунгът световни съединени щати едва ли би бил обаче правилен, първо, защото той се слива със социализма; второ, защото той би могъл да породи неправилно тълкуване за невъзможност за победа на социализма в една страна и за отношението на такава страна към останалите.

Неравномерността в икономическото и политическото развитие е безусловен закон на капитализма. Оттук следва, че е възможно социализмът да победи първоначално в няколко или дори в една, отделно взета капиталистическа страна. Победилият пролетариат на тази страна, след като експроприира капиталистите и организира в страната си социалистическо производство, би се изправил срещу останалия, капиталистически свят, привличайки към себе си потиснатите класи на другите страни, вдигайки в тях въстание срещу капиталистите, излизайки в случай на необходимост дори с военна сила срещу експлоататорските класи и техните държави. Политическата форма на обществото, в което побеждава пролетариатът, като събаря буржоазията, ще бъде демократичната република, която все повече ще централизира силите на пролетариата на дадената нация или дадените нации в борбата против държавите, които още не са преминали към социализма. Невъзможно е да се унищожат класите без диктатура на потиснатата класа, на пролетариата. Невъзможно е свободно да се обединят нациите в социализма без повече или по-малко продължителна, упорита борба на социалистическите републики против изостаналите държави.

Ето по какви съображения, в резултат на многократни обсъждания на въпроса от конференцията на задграничните секции на РСДРП и след конференцията, редакцията на ЦО стигна до извода, че не е правилен лозунгът за европейски съединени щати.

 

 

„Социал-демократ” № 44, 23 август 1915 г.

 

 

 

 

 

 

 

Ленин – нашият съвременник

 

 

 На 21 януари  отбелязваме годишнина от смъртта на Ленин. Тя  е повод отново да се върнем към съчиненията на тази изключителна личност. Те ни отвеждат в един свят, толкова различен от днешния и все пак по странен начин твърде сходен. Въпреки годините много от проблемите се оказват същите.  

Както някога, така и днес един от най-важните проблеми е правосъдието. Ленин му е отделял изключително внимание, което не рядко е преминавало в гняв. Но гневът му е насочен преди всичко към хората от собствената му партия. Той е безпощаден тъкмо към „своите”, т.е. към комунистите, нарушили закона.

В писмо до Политбюро на партията от 18 март 1922 г. Ленин изисква:

„3. Да се потвърди на всички губернски комитети, че за най-малкия опит да се „влияе” върху съдилищата, в смисъл „смекчаване” отговорността на комунистите, ЦК ще изключва от партията.

4. С окръжно да се съобщи на Народния комисариат на правосъдието (копие до губернските комитети на партията), че съдиите трябва да наказват комунистите по-строго, отколкото некомунистите.

За неизпълнение народните съдии и членовете на колегията на Народния комисариат на правосъдието подлежат на изгонване от службата”.

Към това писмо има P.S., в който откриваме взрив от възмущение: „Върхът на позора и безобразието: партията е на власт и защитава „своите” мерзавци!!”(ППС, т.45, с.53)

Ленин е крайно недоволен от работата на народните съдилища: „Къде у нас са присъдите на народните съдилища за това, че работник или селянин, принуден да отиде в някое учреждение четири или пет пъти, накрая получава нещо формално правилно, а по същество издевателство”. (ПСС, т.43, с.328)

Същият проблем е намерил място и в писмото на Ленин до П.А.Богданов от 23.ХІІ. 1921 г.: „Принципно Вие сте архинеправ. Ние не умеем да съдим публично за отвратителната канцеларщина: за това всички нас и особено Народният комисариат на правосъдието трябва да ни обесят на вонящи въжета. И аз още не съм загубил надеждата, че нас някога заслужено ще ни обесят за това.” (ППС, т.54, с.87)

Ленин е държал изключително много да се спазва конституционно установения правен ред в страната. Той е категоричен: „Тъй като въпросът е решен от Президиума на ЦИК, който според Конституцията стои над Съвета на народните комисари, нито аз като председател на СНК, нито Съветът на народните комисари, имаме право да изменим решението”. (ПСС,т.50, с.261) И още: „Да се заобикалят декретите е недопустимо: дори за едно такова предложение дават човека под съд”. (ПСС, т.50, с.266)

В писмо до В.В. Адоратски от 31 август 1921 г. Ленин настоява съветските граждани да се научат „да воюват за своето право по всички правила на законната в РСФСР война за правата”(ПСС, т.53,с.149) . Както разбираме, войната за правата на човека има своето начало не в проповедите на Джими Картър, а в политиката на Ленин.

За онези, които нарушавали правото на съветските граждани да отстояват своите законни интереси, Ленин е искал най-строго наказание. Така гражданинът Булатов бил арестуват от органите в Новгород заради подадена до Ленин жалба. По този повод Ленин изпраща телеграма до Новгородския изпълком: „Очевидно Булатов е арестуван заради жалба до мен. Предупреждавам, че за това ще арестувам председателите на губернския изпълком, на Чеката и членовете на изпълкома и ще искам да бъдат разстреляни”.(ПСС,т.50, с.318)

Ленин се е отнасял с уважение към религиозните вярвания на хората. В писмо до Молотов от април 1921 г. той пише: „До др. Молотов. Ако паметта не ме лъже, във вестниците е отпечатано писмо или окръжно на ЦК относно 1 май и там се казва: да се изобличава лъжата на религията или нещо подобно.

Така не може. Това е нетактично. Тъкмо по случай Великден трябва да се препоръча друго: не да се разобличава лъжата, а да се избягва, безусловно, всякакво оскърбление на религията”.(ПСС,т.52,с.140) И по-нататък: „Религията е частна работа. Нека всеки да вярва в каквото иска или да не вярва в нищо” (ПСС,т.36, с.536).

Ленин е имал много широк поглед върху природата на социализма – той съчетава най-доброто от руския и световния опит: „С две шепи да се черпи хубавото от чужбина: съветска власт + пруски ред по железниците + американска техника и организиране на тръстовете + американско народно образование etc, etc ++ = социализъм.” (ПСС,т.36, с.550)

В първите години на съветската власт в страната, разорена от войната, хлябът не е достигал. Милиони са гладували, но заедно с тях са гладували и народните комисари.

Комисар по продоволствието тогава е бил А. Д. Цюрупа. На едно от заседанията на правителството този човек, който е осигурявал хляб за всички нуждаещи, неочаквано е припаднал поради недояждане, т.е. от глад. Тогава на заседанието на Совнаркома от 16 юли 1918 г. Ленин внася „доклад за необходимостта да се повишат заплатите на народните комисари във връзка със заболяването на народния комисар на продоволствието А.Д.Цюрупа поради недохранване”. (ПСС, т.36, с.567).

Заедно с мерките срещу недохранването Ленин предлага и мерки срещу прекомерно увеличените заплати на висшите държавни служители – един актуален и за нас въпрос. В постановлението на Съвета на народните комисари от 2.І.1918 г. се разпорежда:

„1. да се определи максимална заплата на народните комисари по 500 рубли месечно за бездетните и надбавка от 100 рубли за всяко дете” (ПСС, т.35, с.105).

Ленин е следял за строгото спазване на това постановление. Той остро реагира, когато през март 1918 г. началник-канцеларията на СНК Бонч-Бруевич самоволно е увеличил заплатата му:

„23 май 1918 г.
До началник-канцеларията на Съвета на народните комисари Владимир Дмитриевич Бонч-Бруевич.
Тъй като не изпълнихте настоятелното ми искане да посочите основанието, на което от 1 март 1918 г. заплатата ми е повишена от 500 на 800 рубли на месец, и поради явната незаконност на това повишение, извършено от Вас самоволно заедно със секретаря на Съвета Николай Петрович Горбунов в пряко нарушение на декрета на Съвета на народните комисари от 23 ноември 1917 г., Ви налагам строго мъмрене.
Председател на Съвета на народните комисари В.Улянов (Ленин)”(ПСС,т.50,с.78-79).

В своя личен бит Ленин е проявявал изключителна скромност, живял е едва ли не аскетично. За отпуснати някои предмети за лично ползване (ботуши, костюм и др.) на Ленин е била представена сметка от 1417 рубли и 75 копейки. Като установява, че тази сума е силно занижена, Ленин пише върху сметката: ”Като предавам към настоящето 2000 рубли (две хиляди), моля - и категорично искам – да се поправи тази явно доста намалена сметка. 19/VІІ. В. Улянов (Ленин)”.(ПСС, т.51, с.19)

Това поведение на Ленин има своите дълбоки политико-нравствени основания, намерили израз и в предложената от Ленин резолюция за предстоящите задачи на партийното строителство:

„(3) да бъдат разработени напълно точно практически правила за мерките за премахване на неравенството (в условията на живота, в размера на работната заплата и пр.) между „специалистите” и отговорните работници, от една страна, и масите – от друга страна – неравенство което нарушава демократизма и представлява източник за разложение на партията и намаляване авторитета на комунистите”. (ПСС,т.41, с.293)

Ленин е неизчерпаем, но ще трябва все пак да приключа и ще приключа с настоятелната препоръка: четете Ленин. В неговите съчинения ще намерите отговор на много от въпросите, които ви вълнуват. Разбира се, тази препоръка се отнася до хората отляво. Ония отдясно не разполагат с интелектуалните и нравствените предпоставки, за да се издигнат до личност като Ленин.

 

 

Велко Вълканов, 13 февруари 2014 г.

 

 

 

 

 

Емил Григоров: Феноменът Пикети и неговата книга-събитие

 

 

Събитието

Без никакъв риск от преувеличение, можем да кажем, че книгата на френския икономист Тома Пикети Капиталът през XXI век e научно събитие от глобален мащаб. Публикувано през септември миналата година във Франция от издателство Сьой и предложено на англоезичната публика през април тази година от Харвард Юнивърсити Прес, към настоящия момент това внушително изследване (близо 1000 страници във френското издание и близо 700 – в американското) е продадено в повече от половин милион екземпляра (над 400 000 в англоезичния свят и над 100 000 – във френскоезичния)[1]. Този пазарен успех се обяснява както с актуалността на изследвания предмет, който, най-общо казано, е икономическото неравенство, така и с популярността на Пикети едновременно като учен, като политически ангажиран интелектуалец[2] и като авторитетен икономически съветник. Днес неговите идеи се обсъждат изключително интензивно в печатни и електронни медии, специализирани научни издания, университетски кампуси и публични библиотеки по цял свят. Човек е някак принуден да се запознае с тях, ако иска да участва пълноценно в професионални дискусии и дори в спонтанни разговори по наболели социални и икономически въпроси.

Да си призная, аз усетих товара на тази принуда едва през лятната сесия на миналата учебна година, докато обядвах с колеги в столовата на департамента, в който преподавам. Както си говорехме за политиката на остеритет, налагана от правителството на Канада, един от четиримата ми колеги подхвърли шеговито, че няма да ни бъде спестена дилемата на Растиняк. Други двама веднага разчетоха кода, подхванаха шегата и я доразвиха. Понеже не можах да схвана връзката между съкращенията в бюджетната сфера и историята на Балзаковия герой, поисках някой да ми я обясни. Оказа се, че шегата е препращала в много по-голяма степен към Капиталът през XXI век, отколкото към Човешка комедия. Воден донякъде от интелектуален снобизъм, донякъде от чисто научен интерес към проблема за неравенството между хората и донякъде от гражданска ангажираност с каузата на социалната справедливост, още на другия ден се записах в армията от читатели на Пикети. Направих го, не на последно място, и напук на известния либерален икономист от Америкън Ентърпрайз Инститют Джеймс Петокоукис, който вече беше обявил бойна тревога, призовавайки всички загрижени за икономическата свобода в наши дни да опровергават публично тезите на Пикети, за да попречат на неговия „мек марксизъм“ да се разпространи сред интелигенцията и по този начин „да преоформи политико-икономическия пейзаж, на фона на който ще се водят бъдещите политически битки“[3].

 

Авторът

Тома Пикети е роден на 7 май 1971 г. в семейство на активисти на работническото движение от парижкото предградие Клиши. Показал завидни познания на държавния зрелостен изпит в профил „Математика и физика“ (Baccalaur?at C) и по време на подготовката си за кандидатстване в Екол нормал, през 1989 г. той е приет в това най-елитно френско висше училище. После само за четири години разработва докторска дисертация на тема Опит върху теорията на преразпределението на богатствата. Блестящо защитена през 1993 г., тя е обявена от Френската асоциация по икономически науки за дисертация на годината. С това престижно отличие в джоба, университетската кариера на Пикети във Франция изглежда, така да се каже, нарисувана. Но още като докторант едновременно във Висшето училище по социални науки в Париж и в Лондонското висше училище по икономика и политически науки, той е забелязан и оценен от водещи американски икономисти и, докато чака да се отвори място за него в сравнително тромавата система на френските научни и образователни институции, едва навършил 22 години, получава покана да преподава в Масачузетския технологичен институт. Работата му там продължава само две години. През 1995 г. той се връща в Париж, където веднага заема позиция на изследовател в Националния център за научни изследвания, а през 2000 г. – и на ръководител на научни изследвания във Висшето училище по социални науки. Сбъдва се мечтата, с която той живее по време на престоя си в Бостън, а именно да се реализира професионално в академичната среда, белязана от имената на „Люсиен Февр, Фернан Бродел, Клод Леви-Строс, Пиер Бурдийо, Франсоаз Еритие, Морис Годелие и толкова много други“[4]. И все пак, голямото институционално приключение на талантливия млад учен започва пет години по-късно, когато Доминик дьо Вилпен, тогава министър-председател на Френската република, му дава картбланш да реализира проекта си за изграждане на френско учебно заведение по модела на Лондонското висше училище по икономика и политически науки. Така се ражда Парижкото висше училище по икономика, като Пикети, разбира се, става неговия първи директор. През 2007 г. той напуска този пост, за да се посвети изцяло на изследователска, преподавателска и консултантска работа.[5] Преди две години неговото име влезе в списъка на 100-те най-влиятелни интелектуалци в света, изготвен от списание „Форин полиси“.

 

Книгата

Няма да крия, че в опитите си да разбера възможно най-добре не само какво се твърди в Капиталът през ХХІ век, но и как то се обосновава и защитава, се натъкнах на известни трудности, свързани със сравнително тесните граници на моята научна компетентност. За да ги преодолея без много усилия, потърсих консултация с колега от Департамента по административни науки на нашия колеж. Преди да започне да ми разяснява някои чисто технически тънкости в извършената от Пикети и неговите сътрудници емпирична работа, той ми каза, че в средите на професионалните икономисти тази книга е била посрещната като дългоочакван синтез на идеи и проблеми, върху които се спори през последните двайсетина години, и открои като особено важна материята, свързана с фискалните стратегии и инструменти за овладяване на галопиращото икономическо неравенство в т.нар. развити страни.

Това, разбира се, не означава, че в опуса на Пикети няма нищо оригинално. Напротив, неговата оригиналност изпъква най-малко в три аспекта, като единият от тях е именно описанието на теоретичните и практически залози, съдържащи се в съвременния дебат върху баланса между социална справедливост и икономическа целесъобразност в различните фискални политики. Със своята скрупульозност то задава научен стандарт. Другите два аспекта са методологията на политическата икономия и икономическото обосноваване на проекта за социална държава в наши дни. Дори сред най-критично настроените коментатори на Капиталът през XXI век се намериха такива, които да признаят, че си имаме работа с „монументална сума“[6], а удостоеният през 2008 г. с Нобелова награда за икономика Пол Кругман не се поколеба да заяви, че Пикети е променил самия начин да се говори икономически за богатство и неравенства[7].

И наистина, теорията на икономическото неравенство, изложена в книгата, изглежда така вътрешно кохерентна и така богато илюстрирана с примери от историята и настоящето на многочленното отношение наследство – рента – капитал – богатство – неравенство, че ще трябва дълго време да се съобразяваме с нея – поне дотогава, докато не бъде опровергана по също толкова логически и емпирично убедителен начин. Още повече, че и в предпоставките, и в изводите си, тя антиципира и обезсилва чисто идеологическите възражения както от страна на радикалната антикапиталистическа левица, така и от страна на либертарианската десница. „За някои – пише Пикети в увода – неравенствата са винаги нарастващи и светът е по дефиниция все по-несправедлив. За други неравенствата са естествено намаляващи или спонтанно хармонични; и не трябва да се прави нищо, което би смутило това щастливо равновесие. Но встрани от този диалог между глухи, в който всеки един от двата лагера намира оправдание за собствената си умствена леност в тази на другия, е отредена роля и на систематичния и методичен, макар и не напълно научен, изследователски подход към проблема. Научният анализ никога няма да сложи край на ожесточените политически конфликти, породени от неравенствата. Социално-научното изследване винаги ще бъде несигурно и несъвършено. То няма претенцията да превърне икономиката, социологията и историята в точни науки. Но установявайки търпеливо факти и зависимости и анализирайки спокойно икономическите, социалните и политическите механизми, на които те се дължат, то може да направи така, че демократичният дебат да бъде по-добре информиран и фокусиран върху истински важните въпроси.“[8]

Такава е позицията на съвестния социален учен и нейното поредно оповестяване може да изглежда на пръв поглед банално. В случая обаче то е абсолютно необходим момент в разгръщането на една теза, с която Пикети отправя силно предизвикателство към доминиращата днес в глобален мащаб епистемологична докса. Според нея, икономически, социологически и политически компетентното мнение е продукт на високо експертно знание с голям прогностичен потенциал и, следователно, с подчертано елитарен характер. Който го владее, владее и ключа към разгадаването на сложните процеси в съвременния свят. Погледната от този ъгъл, социалната функция на експертите по икономически, социологически и политически въпроси може да се сравни с тази на жреците в древните общества. Също като древните жреци, съвременните експерти са призвани да разчитат знаци и послания на висши и невидими с невъоръжен ум сили. Разликата е в това, че днес тези сили се наричат не с божествени имена, а с термини от рода на „свободен пазар“, „обществено мнение“, „демократичен консенсус“, „международна общност“ и т.н., както и в това, че експертното знание не е официално окултно. Правят го такова експертният език и епистемологичният авторитет на експерта.

Само че „въпросът за разпределението на богатствата е твърде важен, за да бъде оставен само на икономистите, социолозите, историците и останалите философи. Той интересува всички. И толкова по-добре, че е така. Конкретната и животрептяща действителност на неравенството е пред погледа на всички, които я живеят, и съвсем естествено поражда категорични и противоречащи си политически съждения. (...) Във въпроса за разпределението на богатствата винаги ще се съдържа това във висша степен субективно и психологическо, неизбежно политическо и конфликтно измерение, което никой псевдонаучен анализ не е в състояние да укроти. За щастие, демокрацията никога няма да бъде заместена от републиката на експертите.“[9]

В крайна сметка, става въпрос за два начина на употреба на хуманитарното знание, от избора между които зависи дали професионалният икономист, социолог, историк или друг тип философ ще се издигне до кастата на жреците, обслужващи даден култ, или ще се задоволи със сравнително скромната роля на гражданин като всички останали, имал късмета да разполага с необходимото време за натрупване на по-задълбочени знания за човека и обществото. В първия случай социалният учен избира ролята на експерт, във втория – на ангажиран интелектуалец. В първия случай той се задължава да стои близо до владетеля (в най-широкия смисъл на думата), във втория – близо до обществото, за да му се отплаща всекидневно с информирани мнения за това, че му е осигурило време и средства за научни изследвания. Но най-съществената разлика между двете роли е в целта на употребата на хуманитарното знание, т.е. дали то се употребява за укрепване на властта на кастата и, съответно, за лично облагодетелстване, или – в името на общото благо. Само ако избере втората цел, социалният учен може да бъде едновременно и без компромис със съвестта си ангажиран интелектуалец и съветник на владетеля. А самият избор на тази цел има за необходима предпоставка поставянето на просветителския дълг в подчинено положение спрямо гражданския.

Изхождайки от тази предпоставка, Пикети се вписва в традицията на Френското просвещение, белязана от схващането за особената и незаменима роля на интелектуалеца в публичните дела. То е споделено по най-ясен и лаконичен начин от Жан-Жак Русо в самото начало на За обществения договор: „Ще ме попитат дали съм владетел или законодател, че пиша върху политиката. Отговарям, че не и че точно затова пиша върху политиката. Ако бях владетел или законодател, нямаше да си губя времето да казвам какво трябва да се прави; щях да го правя или да си мълча. Роден гражданин на свободна държава и член на суверена, колкото и слабо да влияе моят глас върху публичните дела, самото ми право на глас ми налага да се запозная с тях.“[10] Такава е единствената приемлива от демократична гледна точка мотивация за участие в политически значими дискусии, а негова единствена легитимна цел – договарянето на качествените и количествени параметри на общото благо, независимо дали си социален учен, математик, животновъд, работник в стоманолеярен цех, предприемач, държавен чиновник и т.н. И нещо особено важно: в такива дискусии всички гласове са равноценни, просто защото на избори ничий глас не се брои за повече от един. С други думи, силата на демократичната общност почива върху относителната слабост на индивидуалния авторитет. Това е фундаментален принцип на демокрацията. От друга страна, ангажираният с нейната кауза интелектуалец защитава този принцип именно от позицията на своя индивидуален интелектуален и морален авторитет. Тази парадоксална роля го прави колкото влиятелен, толкова и уязвим. Но само в нея той може да бъде едновременно частно лице и говорител на публичния интерес. В чисто съдържателен план тя е необходимо обвързана с критично осмисляне на неравенствата.

„Крайно време е – настоява Пикети – въпросът за неравенствата да се върне в сърцевината на икономическия анализ и отново да се поставят въпросите, възникнали през ХIX век.“[11] Това не може да се направи по задоволителен начин, ако продължава да се разчита само на прилаганите през последните петдесет години математически модели, разработени въз основа на конструкцията „представителен агент“. Те вършат известна работа при решаването на някои специфични проблеми от иконометрично естество, но са абсолютно безполезни, когато става въпрос да се схване синхронната и диахронна динамика на неравенствата в локален и глобален мащаб. И няма как да не е така, след като въпросната конструкция представлява абстрактен тип икономически агент, изработен без оглед на разликите в доходите на конкретните потребители, производители или инвеститори, чието икономическо поведение предполагаемо илюстрира. Освен това, при работата с подобни абстракции предварително се допуска, че икономическият растеж се отразява еднакво благоприятно върху всички социални групи. Накратко, доминиращата тенденция в съвременната икономическа наука напълно игнорира въпроса за неравенствата. Саморедуцирайки се до иконометрия и изгубвайки своя хуманитарен облик, тя е в немалка степен отговорна за стремглавото и, в известен смисъл, катастрофално увеличаване на техния размер в наши дни.

От друга страна, да се търси чисто икономически подход към изследването на неравенствата би било неоправдано от епистемологична гледна точка усилие. Те са отдавна предмет на изследователски интерес от страна на социолози, антрополози, политолози и историци. Нещо повече, социалните учени неведнъж са демонстрирали вкус и умения за работа с иконометрични инструменти. Икономистите не трябва да се стремят да ги изненадат с нещо в това отношение, просто защото не могат да го направят. Затова пък могат да „изоставят презрението си към останалите дисциплини и абсурдната си претенция за някаква върховна научност при положение, че не знаят почти нищо“[12], и да се завърнат смирено в полето на социалните науки, изтупвайки от прахта перспективата на политическата икономия. „Всъщност, икономиката изобщо не е трябвало да се отделя от другите социални науки, тъй като е способна на развитие само в тяхното лоно. Знаем твърде малко неща в социалните науки, за да се разделяме по този глупав начин. Очевидно е, че за да се надяваме на напредък в изследванията върху историческата динамика на разпределението на богатствата и върху структурата на обществените класи, трябва да действаме прагматично, като мобилизираме методи и подходи, разработени както от историци, социолози и политолози, така и от икономисти. Трябва да поставяме въпроси по същество и да се опитваме да им отговаряме. Споровете за камбанарията и територията са вторични.“[13]

Издържана изцяло в този дух, книгата на Пикети е и политикономическа теория на неравенствата, и исторически разказ за доходите и наследствата, и критико-социологически анализ на фискалните политики, и социална критика на меритокрацията, и опит за преосмисляне на идеята за социална държава в контекста на глобализацията. Обратно, тя не е нито поредното ръководство по спекулативно икономическо мислене, нито поредното приложение на теорията на игрите с цел разгадаване на движенията, които извършва „невидимата ръка на пазара“.

Нейната централна теза е, че структурата на неравенствата при капитализма се определя от отношението между доходите от труд и доходите от капитал, като динамиката на тази структура се определя от динамиката в количественото съотношение между печалби от производителен и печалби от непроизводителен капитал. Когато вторите започнат да се увеличават за сметка на първите в резултат на мащабни спекулативни операции във финансовия сектор, това затормозява икономическия растеж и, съответно, доходите на пряко заетите в производството и услугите намаляват или, в най-добрия случай, стагнират, а доходите от дивиденти, лихви и ренти стремглаво се увеличават. И когато процентът на печалбата от непроизводителен капитал стане значително по-висок от процента на икономическия растеж, се получава така, че наследените богатства се рекапитализират по-бързо от ритъма на растеж на трудовите доходи и на производството като цяло. „Следователно, за наследилите богатство е достатъчно да спестят някаква ограничена част от приходите, които им носи техният капитал, за да нарасне той по-бързо от икономиката в нейната цялост. В тези условия, същественото превъзходство на наследените богатства върху богатствата, натрупани в течение на цял един трудов живот, е почти неизбежно.“[14]

Пикети извежда тази теза от изложени върху повече от 700 страници резултати от проучвания на стопански документи, лични завещания и данъчни декларации, изготвяни в продължение на три столетия на територията на развитите днес капиталистически страни. Обработил тези резултати с помощта на методи за анализ на статистически серийни данни, той стига до заключението, че нерегулираният финансов капитализъм необходимо и циклично изправя цели поколения пред дилемата на Растиняк: да се стремиш да забогатееш чрез труд или да се опиташ да сключиш брак с богат/а партньор/ка, независимо дали го/я обичаш или не.

Циничният и безупречно практичен Вотрен съветва Растиняк да избере второто, защото в света на тържествуващата рентиерска буржоазия няма друга печеливша карта. Но за поколенията, които трябва да правят своите важни житейски избори в наши дни, задачата изглежда по-сложна, защото за двата века, изминали от времето на Вотрен и Растиняк, капитализмът се е развил и в материално, и в символно, и в структурно отношение. Породил и преодолял явления, събития и процеси, като Американската мечта, комунистическия блян, Руската революция, двете световни войни, издигането и срутването на Берлинската стена, Май 68, Славните трийсет години[15], няколко световни икономически кризи и пр., той предоставя повече от две възможности за забогатяване, и то не винаги на цената на тежък морален компромис. „Днешните поколения са изправени пред неравенства и социални структури, които са някак междинни спрямо циничния свят на Вотрен (където наследството беше по-важно от кариерата) и очарования свят на Славните трийсет (където кариерата беше по-важна от наследството).“[16]

Децата и внуците на бейби-бумърите наследяват не толкова пари в брой, недвижимости и ценни книжа, колкото онова, което Пиер Бурдийо нарича символен капитал[17] и което може да се определи в термините на пазара на труда като гарантирана възможност за престижна и доходна кариера. Те, разбира се, могат да се възползват от тази възможност, както могат и да я пропилеят. В първия случай успехът им ще е заслужен, във втория – никой няма да им е виновен, че са се провалили. Такова е моралното кредо на меритокрацията, изместило цинизма на ранно буржоазните патримониални общества. Според него, достатъчно е да се осигури равен старт за всички участници в едно състезание, за да бъде то честно, т.е. за да победят най-добрите. Колкото до произтичащото от постигнатите резултати социално неравенство (на статутите и доходите), либералната политическа философия го определя като справедливо.

Проблемът обаче е, че от раждането си до официалния старт на състезанието, човек изминава известен път в определена социална среда и той не е без значение с оглед на крайното класиране. Малцина са, например, френските социални учени, успели да извървят пътя на Пикети, т.е. да стигнат до върха на академичната пирамида в родината си и да придобият световна известност, произхождайки от работнически семейства. Разбира се, самият факт, че има такива, дава известно морално предимство на меритокрацията пред плутокрацията. За разлика от Растиняк, Пикети не е принуден да извърши куп морални компромиси с цел да наследи финансов капитал, който да му позволи да направи пробив в системата за наследяване на социален престиж. Той прави своя пробив в тази система единствено благодарение на таланта и труда си. Но веднъж направил го, ще не ще, става неин наследник. Тя самата пък е част от по-голямата и по-сложна система за наследяване на капитали в меритократичното общество. В този смисъл, Капиталът през XXI век е дълбоко рефлексивен жест.

„През 1872 г. – пише Пикети – Емил Бутми създава Свободното училище по политически науки (Sciences-Po), като го натоварва с ясна мисия: „Принудени да търпят правото на по-многобройните, класите, които сами се наричат по-издигнати, могат да запазят своята политическа хегемония само като се позоват на правото на по-способните. Срутила стената на техните прерогативи и на традицията, вълната на демокрацията трябва да се блъсне в една втора стена, изградена от бляскави и полезни заслуги, от неоспоримо превъзходство, от способности, чието незачитане е равносилно на лудост“. Нека се опитаме да вземем на сериозно тази невероятна декларация. Тя казва, че издигнатите класи изоставят безделието и изобретяват меритокрацията от инстинкт за самосъхранение.“[18]

Не може да се отрече, че теоретиците на меритокрацията са направили много, за да облекат този инстинкт в морално приемливи одежди, т.е. да го скрият зад аргументи, свързващи в сравнително кохерентни логически постройки богатството и наследството, от една страна, със свободата, личното достойнство и индивидуалните таланти и усилия, от друга. Но рационално издържаното хармонизиране на тези постройки с фундаменталните принципи на модерната демокрация си остава за тях неразрешима задача. И това е така, защото тя е по принцип неразрешима: въпросните принципи се извеждат дедуктивно от предпоставката, че демокрацията е политически режим, при който народът упражнява своя неограничен от съображения за морално неравенство суверенитет. Невъзможно е и рационално убедителното съвместяване на меритократичен патос и социална чувствителност: смятащият се за заслужаващ повече богатство и влияние от своите съграждани може, и то в най-добрия случай, да се отнася снизходително и, съответно, благотворително към тях, но не и воден от чувство на социална солидарност. Това чувство и чувството на морално превъзходство не могат да съжителстват по автентичен начин под покрива на една и съща душа.

Отделен въпрос е, че моралното предимство на меритокрацията пред плутокрацията, и двете – форми на олигархията, се стопява пред всеки честен ум, който си направи труда да се задълбочи в наблюдения върху конкретните материални прояви на меритократичната логика. „Каквито и безчинства да извършват техните персонажи, романистите на XIX век ни описват един свят, в който неравенството е донякъде необходимо: ако няма едно достатъчно обезпечено с наследство малцинство, всеки би се грижил единствено за собственото си оцеляване. Това схващане за неравенството поне има заслугата да не се описва като меритократично. (...) Модерното меритократично общество, особено в Америка, е далеч по-безпощадно към губещите, тъй като е убедено, че тяхното подчинено положение е в съгласие със справедливостта, добродетелта и заслугата, доколкото е резултат от недостатъчната им производителност.“[19]

Само че, строго погледнато, ако днес един беден, но дисциплиниран, работлив и почтен човек разчита само на високата си производителност, той няма никакъв шанс да натрупа богатство, което да го изстреля на върха на социалната пирамида. В най-добрия случай той може да завърши професионалната си кариера като горд представител на средната класа. Изключенията от това правило са толкова редки, че случването им тутакси се превръща в световна новина и по този начин потвърждава правилото. С други думи, в наши дни дилемата на Растиняк е също толкова валидна, колкото е била по времето на Балзак. С тази разлика, че възможностите за брак пред съвременния Растиняк са далеч по-разнообразни. В условията на либерална демокрация, той може да си опита късмета и с някоя политическа партия или неправителствена организация в качеството им на колективни морални субекти, посредничещи в управлението на наследствени капитали.

 

Голямото предизвикателство

Дилемата на Растиняк е загубвала част от силата на своята валидност само в онези моменти от историята на капитализма, когато налаганите от държавата фискални политики са били ориентирани към повишаване на социалната мобилност на населението. Такъв момент са Славните трийсет години, в течение на които прогресивният данък върху доходите и наследствата редуцира неравенствата до икономически и социално здравословни размери. Това става основно чрез прилагане на политики на преразпределение, стимулиращи публичните услуги (както за заетите в различните отрасли на икономиката, така и за онези, които още не са или вече не са такива), като се внимава процентът на печалбите от непроизводителен капитал да бъде равен на процента на икономическия растеж. В такива условия, да се стремиш да станеш изведнъж много богат по легален път е просто невъзможно, защото личното богатство неминуемо стига до един праг, отвъд който прогресивният данък започва да го стопява. Затова пък можеш бавно, но прогресивно да повишаваш стандарта си на живот, работейки за повишаването на стандарта на живот на цялото общество. С други думи, концентрацията на богатството се разрежда в полза на увеличаването на броя на относително заможните хора. Следователно, за Растиняк би било по-изгодно да учи и работи, за да се замогва бавно, но прогресивно, отколкото да губи време, интелектуална и емоционална енергия в търсене на начин да се присъедини към почти стагниращата във финансово отношение класа на богатите.

В същото време, Пикети признава, че прогресивното данъчно облагане трябва да се прилага много предпазливо, защото в самия му принцип е заложена опасността да се превърне в прът в колелото на капиталистическата икономика, като намали концентрацията на богатството до степен, че да лиши от материален стимул, а оттук – и от смисъл мащабното частно предприемачество. Получи ли се това, от един момент нататък просто няма да има какво да се преразпределя. Освен това, Славните трийсет години са безвъзвратно отминала епоха, тъй като характерните за нея фискални политики са били изработени с цел постигане на „идеален компромис между социална справедливост и индивидуална свобода“[20] в контекста на международна система от държавно регулирани капиталистически икономики. Тези политики са очевидно неефективни в контекста на финансовата глобализация. Това обаче съвсем не означава, че те не се поддават на преосмисляне и осъвременяване.

И тъкмо тук е най-силното предизвикателство на Капиталът през XXI век: „За да може демокрацията да си върне контрола върху глобалния финансов капитализъм през този нов век, трябва да се изобретят нови, приспособени към актуалните предизвикателства, инструменти. Идеалният такъв инструмент би бил един световен прогресивен данък върху капитала, съпътстван от много голяма международна финансова прозрачност. Подобна институция би попречила на спиралата на неравенствата да се развива до безкрай и би позволила да се регулира обезпокоителната динамика на концентрацията на богатствата в световен мащаб.“[21]

Самият Пикети определя идеята си като утопия, но веднага уточнява, че я смята за полезна, доколкото предлага решение на действителен проблем – толкова действителен, бих добавил аз, че от неговото решаване зависи оцеляването на човешкия разум и, съответно, продължаването на човешката цивилизация. 

 

---

[1]В близките месеци предстои то да бъде издадено на още 30 езика.

[2]Той редовно заема позиция по актуални икономически и социални въпроси на страниците на Либерасион, орган на Френската социалистическа партия.

[3]James Pethokoukis, «The New Marxism», in: National Review Online, March 24, 2014.

[4]Thomas Piketty, Le capital au XXIe siècle, Paris, éditions du Seuil, 2013, p. 64.

[5]Същата година Пикети се изявява за пръв път като икономически съветник на високопоставен политик, предоставяйки услугите си на Сеголен Роаял по време на кандидатпрезидентската й кампания. Оттогава насетне, неговите знания и съвети са сред най-търсените от държавници с повече или по-малко социалдемократически убеждения, в това число и от президентите Франсоа Оланд и Барак Обама. За повече подробности по този въпрос вж. Sophie Fay, «Comment Piketty est devenu une superstar», in: Le Nouvel observateur. Bibliobs, le 9 juillet 2014.

[6]Вж. Irène Inchauspé et Sylvie Hattemer, „Le Capital au XXIe siècle: vérités et mensonges de Thomas Piketty“, in: Le Figaro, 30.04.2014.

[7]Вж. Paul Krugman, „Why We’re in a New Gilded Age“, in: The New York Review of Books, May 8, 2014.

[8]Thomas Piketty, op.cit., p.18.

[9]Ibid., p.17.

[10]Jean-Jacques Rousseau, Du contrat social, Paris, GF Flammarion, 2012, p.41.

[11]Thomas Piketty, op.cit., p.38.

[12]Ibid., p.64.

[13]Ibid., p.64-65.

[14]Ibid., p.55.

[15]Става въпрос за периода между края на Втората световна война и края на седемдесетте години на миналия век.

[16]Ibid., p.650.

[17]Според Бурдийо, символен капитал е всяка форма на социално признат икономически, културен, религиозен, училищен, артистичен и асоциативен капитал.

[18]Thomas Piketty, op. cit., p.782.

[19]Ibid., p. 662.

[20]Ibid., p. 816.

[21]Ibid., p. 835-836.

 

 Емил Григоров е преподавател по философия в колежа Франсоа-Ксавие-Гарно и в университета Лавал в град Квебек (Канада)

 

Източник: вестник „Култура”,  21 ноември 2014 г.