Един либерален професор за равенството – В.И. Ленин

 

 

 

  Господин либералният професор Туган-Барановски е предприел поход против социализма. Този път той е пристъпил към въпроса не откъм политическо-икономическа страна, а откъм страната на общите разсъждения за равенството (може би тези разсъждения са се сторили на професора по-подходящи за религиозно-философските събеседвания, в които той е участвал?).

„Ако вземем социализма – провъзгласява г-н Туган – не като икономическа теория, а като житейски идеал, той, без съмнение, е свързан с идеала за равенството, но равенството е понятие, което … не се извежда от опита и разума.”

Това е разсъждението на либералния учен, който повтаря невероятно изтъркани и овехтели доводи: значи опитът и разумът доказват явно, че хората не са равни, а социализмът основава идеала си върху равенството. Значи социализмът, видите ли, е глупост, той противоречи на опита и разума и така нататък!

Г-н Туган повтаря стария похват на реакционерите: отначало да се изопачи социализмът, като му се припише някаква глупост, а след това да се опровергава победоносно тази глупотевина! Когато казват, че опитът и разумът доказват, че хората не са равни, под равенство разбират равенство на способностите или еднаквост на физическите сили и душевните способности на хората.

От само себе си се разбира, че в този смисъл хората не са равни. Нито един разумен човек и нито един социалист не забравя това. Само че такова равенство няма нищо общо със социализма. Ако г-н Туган изобщо не може да мисли, във всеки случай той може да чете и като вземе известното произведение на един от основателите на научния социализъм, Фридрих Енгелс, против Дюринг, г-н Туган би могъл да прочете там специалното разяснение, под равенство в икономическата област е глупаво да се подразбира друго нещо освен премахване на класите. Но когато господа професорите се залавят да опровергават социализма, не знаеш на какво повече да се учудваш – дали на тъпотията им или на невежеството им, или на недобросъвестността им.

Ще трябва да се започва от а, бе, щом имаш работа с г-н Туган.

Под равенство социалдемократите разбират в политическата област равноправие, а в икономическата област, както вече се спомена, премахване на класите. А за установяване на човешко равенство в смисъл на равенство на силите и способностите (телесни и душевни) социалистите и не помислят.

Равноправието е искане за еднакви политически права за всички граждани на държавата, които са навършили известна възраст и не страдат нито от обикновено, нито от либерално-професорско слабоумие. Това искане е предявено за пръв път съвсем не от социалистите, не и от пролетариата, а от буржоазията.

За този факт свидетелства общоизвестният исторически опит на всички страни в света и г-н Туган лесно би могъл да научи, ако не се позоваваше на „опита” изключително за да заблуждава студентите и работниците, за да угоди на властниците с „унищожаването” на социализма.

Буржоазията провъзгласи искането за равенство на правата на всички граждани в борбата със средновековните, феодалните, крепостническите, съсловните привилегии. В Русия например за разлика от Америка, от Швейцария и т.н. и досега се запазват привилегиите на дворянското съсловие в целия политически живот – и при изборите за Държавен съвет, и при изборите за Думата, и в местното управление, и по отношение на данъците, и в много, много други неща.

Дори най-недосетливият и неразвит човек може да схване, че отделните хора, които спадат към дворянското съсловие, не са равни помежду си и хората, които спадат към „данъкоплатното”, „ простото”, „низшето” или „непривилегированото” селско съсловие. Но всички дворяни са равни по правата си, а всички селяни по безправието си.

Разбира ли сега г-н ученият и либерален професор Туган разликата между равенството в смисъл на равноправие и равенството в смисъл на равенство на силите и способностите?

Да преминем сега към равенството в икономически смисъл. В Съединените американски щати, както и в другите напреднали държави, няма средновековни привилегии. Всички граждани са равни в смисъл на политически права. Но равни ли са те по положението си в общественото производство?

Не, г-н Туган, не са равни. Едни владеят земята, фабриките, капиталите и живеят за сметка на незаплатения труд на работниците; – такива са незначително малцинство. Другите, а именно огромната маса от населението, нямат каквито и да било средства за производство и живеят само от продаването на работната си сила; това са пролетариите.

Дворяни в Съединените американски щати няма, а буржоата и пролетариите имат равни политически права. Но те не са равни по класовото си положение; едните, класата на капиталистите, владеят средствата за производство и живеят за сметка на незаплатения труд на работниците; другите, класата на наемните работници, на пролетариите, нямат средства за производство и живеят от продаването на работната си сила на пазара.

Да се премахнат класите – това значи всички граждани да се поставят в еднакво отношение към средствата за производство на цялото общество, това значи – всички граждани да имат еднакъв достъп да работят с обществените средства за производство, на обществената земя, в обществените фабрики и така нататък.

Това разяснение какво е социализъм беше необходимо, за да бъде просветен ученият либерален професор г-н Туган, който може би, като се понапъне, сега ще разбере, че е глупаво да се очаква равенство на силите и способностите на хората в социалистическото общество.

Накратко: когато социалистите говорят за равенство, под това те разбират винаги общественото равенство, равенството на общественото положение, а в никакъв случай не равенство на физическите и душевните способности на отделните личности.

Може би читателят ще запита с недоумение: как е възможно ученият либерален професор да забрави тези азбучни истини, известни на всекиго от което и да било излагане на възгледите на социализма? Отговорът е прост: личните особености на съвременните професори са такива, че сред тях може да се срещнат дори рядко тъпи хора като Туган. Но общественото положение на професорите в буржоазното общество е такова, че на тази длъжност се допускат само онези, които продават науката да служи на интересите на капитала, само онези, които се съгласяват да говорят против социалистите най-невероятни глупости, най-безсъвестни нелепости и дивотии. Буржоазията ще прости на професорите всичко това, само и само те да се занимават с „унищожаването” на социализма.

 

 

Ленин – „Путь правды”, №33, 11 март 1914 г.

 

 

ЗА ЛОЗУНГА ЕВРОПЕЙСКИ СЪЕДИНЕНИ ЩАТИ - В.И. ЛЕНИН

 

 

В бр. 40 на „Социал-демократ” съобщихме, че конференцията на задграничните секции на нашата партия реши да отложи въпроса за лозунга „Европейски съединени щати” до обсъждането в печата на икономическата страна на въпроса.

Дискусията по този въпрос прие на нашата конференция едностранчиво-политически характер. Отчасти това беше предизвикано може би от факта, че в манифеста на Централния комитет този лозунг беше направо формулиран като политически (като „най-близък политически лозунг…” – се казва там), при което не само беше издигнат лозунг за републикански европейски съединени щати, но и беше подчертано специално, че „без революционното събаряне на германската, австрийската и руската монархия” този лозунг е безсмислен и фалшив.

Да се възразява срещу такава постановка на въпроса в границите на политическата оценка на дадения лозунг – например от гледището, че той засенчва или отслабва и т. н. Лозунга за социалистическата революция – е съвсем неправилно. Политическите преобразования в действително демократична насока, а още повече политическите революции в никакъв случай, никога, при никакви условия не могат нито да засенчат, нито да отслабят лозунга за социалистическата революция. Напротив, те винаги я приближават, разширяват базата за нея, въвличат в социалистическата борба нови слоеве от дребната буржоазия и полупролетарските маси. А, от друга страна, политическите революции са неизбежни в хода на социалистическата революция, която не може да се разглежда като единен акт, а трябва да се разглежда като епоха на бурии политически и икономически сътресения, на най-изострена класова борба, на гражданска война, на революции и контрареволюции.

Но ако лозунгът за републикански европейски съединени щати, поставен във връзка с революционното събаряне на трите най-реакционни монархии в Европа начело с руската, е съвсем неуязвим като политически лозунг, то остава още извънредно важният въпрос за икономическото съдържание и значение на този лозунг. От гледна точка на икономическите условия на империализма, т. е. На износа на капитал и на подялбата на света от „напредналите” и „цивилизовани” колониални държави, европейските съединени щати при капитализма са или невъзможни, или реакционни.

Капиталът е станал интернационален и монополистичен. Светът е поделен между шепа велики, т. е. Преуспяващи във великия грабеж и в потискането на нациите държави. Четири велики държави в Европа: Англия, Франция, Русия и Германия, с население от 250-300 милиона, с площ около 7 млн.кв. километра, имат колонии с население почти половин милиард (494,5 милиона), с площ 64,6 милиона кв. км. т. е. почти половината от земното кълбо (133 млн. кв. км. без полярната област). Прибавете към това трите азиатски държави: Китай, Турция, Персия, които сега разбойниците, водещи „освободителна” война, а именно: Япония, Русия, Англия и Франция, разкъсват на части. Тези три азиатски държави, които могат да се нарекат полуколонии (в действителност те са сега 9/10 колонии), имат 360 млн. Население и 14,5 млн. кв. км. площ (т. е. близо  пъти  повече от площта на цяла Европа).

По – нататък. Англия, Франция и Германия са вложили в чужбина не по-малко от 70 – милиарда рубли капитал. За да получават „законния” доходец от тази приятна сума – доходец над три милиарда рубли годишно, – им служат националните комитети на милионерите, наричани правителства, разполагащи с войска и военен флот, „настаняващи” в колониите и полуколониите синчетата и братлетата на „господин милиарда” като вицекрале, консули, посланици, чиновници от всякакъв род, попове и всевъзможни пиявици.

Така е организирано в епохата на най-високото развитие на капитализма ограбването от шепа велики държави на около един милиард население на земята. И при капитализма друга организация е невъзможна. Да се откажат от колониите, от „сферите на влияние”, от изнасянето на капитал? Да се мисли за това, означава да се слезе до равнището на попчето, което всяка неделя проповядва пред богатите величието на християнството и съветва да се подаряват на бедните… ако не няколко милиарда, то няколкостотин рубли годишно.

Европейски съединени щати при капитализма се равняват на споразумение за подялба на колониите. Но при капитализма е невъзможна друга основа, друг принцип на подялба освен силата. Милиардерът не може да дели „националния доход” на капиталистическата страна с някой друг другояче освен пропорционално: „според капитала” (и при това още с прибавката: големият капитал да получи повече, отколкото му се следва). Капитализмът е частна собственост върху средствата за производство и анархия в производството. Да се пропагандира „справедлива” подялба на дохода на такава база е прудонизъм, еснафско и филистерско тъпоумие. Не може да се дели по друг начин освен „според силата”. А силата се изменя с хода на икономическото развитие. След 1871 г. Германия се засили 3-4 пъти по-бързо, отколкото Англия и Франция, Япония – 10 пъти по-бързо, отколкото Русия. За да се провери действителната сила на капиталистическата държава, няма и не може да има друго средство освен войната. Войната не противоречи на основите на частната собственост, а е пряко и неизбежно развитие на тези основи. При капитализма е невъзможно равномерно икономическо развитие на отделните стопанства и отделните държави. При капитализма са невъзможни други средства за възстановяване от време на време на нарушеното равновесие освен кризите в промишлеността, войните в политиката.

Разбира се, възможни са временни споразумения между капиталистите и между държавите. В този смисъл са възможни и европейски съединени щати като споразумение на европейските капиталисти… за какво? Само за да се задушава задружно социализмът в Европа, задружно да се пазят заграбените колонии против Япония и Америка, които са много обидени от сегашното разпределение на колониите и които се засилиха през последното половин столетие неизмеримо по-бързо, отколкото изостаналата, монархистка, започнала да гние от старост Европа. В сравнение със Съединените американски щати Европа като цяло означава икономически застой. На съвременна икономическа основа, т. е. при капитализма, европейски съединени щати биха означавали организация на реакцията за задържане на по-бързото развитие на Америка. Онези времена, когато делото на демокрацията и делото на социализма беше свързано само с Европа, отминаха безвъзвратно.

Световни съединени щати (а не европейски) са онази държавна форма на обединение и свобода на нациите, която ние свързваме със социализма – докато пълната победа на комунизма не доведе до окончателното изчезване на всяка, в това число и на демократичната държава. Като самостоятелен лозунг лозунгът световни съединени щати едва ли би бил обаче правилен, първо, защото той се слива със социализма; второ, защото той би могъл да породи неправилно тълкуване за невъзможност за победа на социализма в една страна и за отношението на такава страна към останалите.

Неравномерността в икономическото и политическото развитие е безусловен закон на капитализма. Оттук следва, че е възможно социализмът да победи първоначално в няколко или дори в една, отделно взета капиталистическа страна. Победилият пролетариат на тази страна, след като експроприира капиталистите и организира в страната си социалистическо производство, би се изправил срещу останалия, капиталистически свят, привличайки към себе си потиснатите класи на другите страни, вдигайки в тях въстание срещу капиталистите, излизайки в случай на необходимост дори с военна сила срещу експлоататорските класи и техните държави. Политическата форма на обществото, в което побеждава пролетариатът, като събаря буржоазията, ще бъде демократичната република, която все повече ще централизира силите на пролетариата на дадената нация или дадените нации в борбата против държавите, които още не са преминали към социализма. Невъзможно е да се унищожат класите без диктатура на потиснатата класа, на пролетариата. Невъзможно е свободно да се обединят нациите в социализма без повече или по-малко продължителна, упорита борба на социалистическите републики против изостаналите държави.

Ето по какви съображения, в резултат на многократни обсъждания на въпроса от конференцията на задграничните секции на РСДРП и след конференцията, редакцията на ЦО стигна до извода, че не е правилен лозунгът за европейски съединени щати.

 

 

„Социал-демократ” № 44, 23 август 1915 г.

 

 

 

 

 

 

 

Ленин – нашият съвременник

 

 

 На 21 януари  отбелязваме годишнина от смъртта на Ленин. Тя  е повод отново да се върнем към съчиненията на тази изключителна личност. Те ни отвеждат в един свят, толкова различен от днешния и все пак по странен начин твърде сходен. Въпреки годините много от проблемите се оказват същите.  

Както някога, така и днес един от най-важните проблеми е правосъдието. Ленин му е отделял изключително внимание, което не рядко е преминавало в гняв. Но гневът му е насочен преди всичко към хората от собствената му партия. Той е безпощаден тъкмо към „своите”, т.е. към комунистите, нарушили закона.

В писмо до Политбюро на партията от 18 март 1922 г. Ленин изисква:

„3. Да се потвърди на всички губернски комитети, че за най-малкия опит да се „влияе” върху съдилищата, в смисъл „смекчаване” отговорността на комунистите, ЦК ще изключва от партията.

4. С окръжно да се съобщи на Народния комисариат на правосъдието (копие до губернските комитети на партията), че съдиите трябва да наказват комунистите по-строго, отколкото некомунистите.

За неизпълнение народните съдии и членовете на колегията на Народния комисариат на правосъдието подлежат на изгонване от службата”.

Към това писмо има P.S., в който откриваме взрив от възмущение: „Върхът на позора и безобразието: партията е на власт и защитава „своите” мерзавци!!”(ППС, т.45, с.53)

Ленин е крайно недоволен от работата на народните съдилища: „Къде у нас са присъдите на народните съдилища за това, че работник или селянин, принуден да отиде в някое учреждение четири или пет пъти, накрая получава нещо формално правилно, а по същество издевателство”. (ПСС, т.43, с.328)

Същият проблем е намерил място и в писмото на Ленин до П.А.Богданов от 23.ХІІ. 1921 г.: „Принципно Вие сте архинеправ. Ние не умеем да съдим публично за отвратителната канцеларщина: за това всички нас и особено Народният комисариат на правосъдието трябва да ни обесят на вонящи въжета. И аз още не съм загубил надеждата, че нас някога заслужено ще ни обесят за това.” (ППС, т.54, с.87)

Ленин е държал изключително много да се спазва конституционно установения правен ред в страната. Той е категоричен: „Тъй като въпросът е решен от Президиума на ЦИК, който според Конституцията стои над Съвета на народните комисари, нито аз като председател на СНК, нито Съветът на народните комисари, имаме право да изменим решението”. (ПСС,т.50, с.261) И още: „Да се заобикалят декретите е недопустимо: дори за едно такова предложение дават човека под съд”. (ПСС, т.50, с.266)

В писмо до В.В. Адоратски от 31 август 1921 г. Ленин настоява съветските граждани да се научат „да воюват за своето право по всички правила на законната в РСФСР война за правата”(ПСС, т.53,с.149) . Както разбираме, войната за правата на човека има своето начало не в проповедите на Джими Картър, а в политиката на Ленин.

За онези, които нарушавали правото на съветските граждани да отстояват своите законни интереси, Ленин е искал най-строго наказание. Така гражданинът Булатов бил арестуват от органите в Новгород заради подадена до Ленин жалба. По този повод Ленин изпраща телеграма до Новгородския изпълком: „Очевидно Булатов е арестуван заради жалба до мен. Предупреждавам, че за това ще арестувам председателите на губернския изпълком, на Чеката и членовете на изпълкома и ще искам да бъдат разстреляни”.(ПСС,т.50, с.318)

Ленин се е отнасял с уважение към религиозните вярвания на хората. В писмо до Молотов от април 1921 г. той пише: „До др. Молотов. Ако паметта не ме лъже, във вестниците е отпечатано писмо или окръжно на ЦК относно 1 май и там се казва: да се изобличава лъжата на религията или нещо подобно.

Така не може. Това е нетактично. Тъкмо по случай Великден трябва да се препоръча друго: не да се разобличава лъжата, а да се избягва, безусловно, всякакво оскърбление на религията”.(ПСС,т.52,с.140) И по-нататък: „Религията е частна работа. Нека всеки да вярва в каквото иска или да не вярва в нищо” (ПСС,т.36, с.536).

Ленин е имал много широк поглед върху природата на социализма – той съчетава най-доброто от руския и световния опит: „С две шепи да се черпи хубавото от чужбина: съветска власт + пруски ред по железниците + американска техника и организиране на тръстовете + американско народно образование etc, etc ++ = социализъм.” (ПСС,т.36, с.550)

В първите години на съветската власт в страната, разорена от войната, хлябът не е достигал. Милиони са гладували, но заедно с тях са гладували и народните комисари.

Комисар по продоволствието тогава е бил А. Д. Цюрупа. На едно от заседанията на правителството този човек, който е осигурявал хляб за всички нуждаещи, неочаквано е припаднал поради недояждане, т.е. от глад. Тогава на заседанието на Совнаркома от 16 юли 1918 г. Ленин внася „доклад за необходимостта да се повишат заплатите на народните комисари във връзка със заболяването на народния комисар на продоволствието А.Д.Цюрупа поради недохранване”. (ПСС, т.36, с.567).

Заедно с мерките срещу недохранването Ленин предлага и мерки срещу прекомерно увеличените заплати на висшите държавни служители – един актуален и за нас въпрос. В постановлението на Съвета на народните комисари от 2.І.1918 г. се разпорежда:

„1. да се определи максимална заплата на народните комисари по 500 рубли месечно за бездетните и надбавка от 100 рубли за всяко дете” (ПСС, т.35, с.105).

Ленин е следял за строгото спазване на това постановление. Той остро реагира, когато през март 1918 г. началник-канцеларията на СНК Бонч-Бруевич самоволно е увеличил заплатата му:

„23 май 1918 г.
До началник-канцеларията на Съвета на народните комисари Владимир Дмитриевич Бонч-Бруевич.
Тъй като не изпълнихте настоятелното ми искане да посочите основанието, на което от 1 март 1918 г. заплатата ми е повишена от 500 на 800 рубли на месец, и поради явната незаконност на това повишение, извършено от Вас самоволно заедно със секретаря на Съвета Николай Петрович Горбунов в пряко нарушение на декрета на Съвета на народните комисари от 23 ноември 1917 г., Ви налагам строго мъмрене.
Председател на Съвета на народните комисари В.Улянов (Ленин)”(ПСС,т.50,с.78-79).

В своя личен бит Ленин е проявявал изключителна скромност, живял е едва ли не аскетично. За отпуснати някои предмети за лично ползване (ботуши, костюм и др.) на Ленин е била представена сметка от 1417 рубли и 75 копейки. Като установява, че тази сума е силно занижена, Ленин пише върху сметката: ”Като предавам към настоящето 2000 рубли (две хиляди), моля - и категорично искам – да се поправи тази явно доста намалена сметка. 19/VІІ. В. Улянов (Ленин)”.(ПСС, т.51, с.19)

Това поведение на Ленин има своите дълбоки политико-нравствени основания, намерили израз и в предложената от Ленин резолюция за предстоящите задачи на партийното строителство:

„(3) да бъдат разработени напълно точно практически правила за мерките за премахване на неравенството (в условията на живота, в размера на работната заплата и пр.) между „специалистите” и отговорните работници, от една страна, и масите – от друга страна – неравенство което нарушава демократизма и представлява източник за разложение на партията и намаляване авторитета на комунистите”. (ПСС,т.41, с.293)

Ленин е неизчерпаем, но ще трябва все пак да приключа и ще приключа с настоятелната препоръка: четете Ленин. В неговите съчинения ще намерите отговор на много от въпросите, които ви вълнуват. Разбира се, тази препоръка се отнася до хората отляво. Ония отдясно не разполагат с интелектуалните и нравствените предпоставки, за да се издигнат до личност като Ленин.

 

 

Велко Вълканов, 13 февруари 2014 г.

 

 

 

 

 

Емил Григоров: Феноменът Пикети и неговата книга-събитие

 

 

Събитието

Без никакъв риск от преувеличение, можем да кажем, че книгата на френския икономист Тома Пикети Капиталът през XXI век e научно събитие от глобален мащаб. Публикувано през септември миналата година във Франция от издателство Сьой и предложено на англоезичната публика през април тази година от Харвард Юнивърсити Прес, към настоящия момент това внушително изследване (близо 1000 страници във френското издание и близо 700 – в американското) е продадено в повече от половин милион екземпляра (над 400 000 в англоезичния свят и над 100 000 – във френскоезичния)[1]. Този пазарен успех се обяснява както с актуалността на изследвания предмет, който, най-общо казано, е икономическото неравенство, така и с популярността на Пикети едновременно като учен, като политически ангажиран интелектуалец[2] и като авторитетен икономически съветник. Днес неговите идеи се обсъждат изключително интензивно в печатни и електронни медии, специализирани научни издания, университетски кампуси и публични библиотеки по цял свят. Човек е някак принуден да се запознае с тях, ако иска да участва пълноценно в професионални дискусии и дори в спонтанни разговори по наболели социални и икономически въпроси.

Да си призная, аз усетих товара на тази принуда едва през лятната сесия на миналата учебна година, докато обядвах с колеги в столовата на департамента, в който преподавам. Както си говорехме за политиката на остеритет, налагана от правителството на Канада, един от четиримата ми колеги подхвърли шеговито, че няма да ни бъде спестена дилемата на Растиняк. Други двама веднага разчетоха кода, подхванаха шегата и я доразвиха. Понеже не можах да схвана връзката между съкращенията в бюджетната сфера и историята на Балзаковия герой, поисках някой да ми я обясни. Оказа се, че шегата е препращала в много по-голяма степен към Капиталът през XXI век, отколкото към Човешка комедия. Воден донякъде от интелектуален снобизъм, донякъде от чисто научен интерес към проблема за неравенството между хората и донякъде от гражданска ангажираност с каузата на социалната справедливост, още на другия ден се записах в армията от читатели на Пикети. Направих го, не на последно място, и напук на известния либерален икономист от Америкън Ентърпрайз Инститют Джеймс Петокоукис, който вече беше обявил бойна тревога, призовавайки всички загрижени за икономическата свобода в наши дни да опровергават публично тезите на Пикети, за да попречат на неговия „мек марксизъм“ да се разпространи сред интелигенцията и по този начин „да преоформи политико-икономическия пейзаж, на фона на който ще се водят бъдещите политически битки“[3].

 

Авторът

Тома Пикети е роден на 7 май 1971 г. в семейство на активисти на работническото движение от парижкото предградие Клиши. Показал завидни познания на държавния зрелостен изпит в профил „Математика и физика“ (Baccalaur?at C) и по време на подготовката си за кандидатстване в Екол нормал, през 1989 г. той е приет в това най-елитно френско висше училище. После само за четири години разработва докторска дисертация на тема Опит върху теорията на преразпределението на богатствата. Блестящо защитена през 1993 г., тя е обявена от Френската асоциация по икономически науки за дисертация на годината. С това престижно отличие в джоба, университетската кариера на Пикети във Франция изглежда, така да се каже, нарисувана. Но още като докторант едновременно във Висшето училище по социални науки в Париж и в Лондонското висше училище по икономика и политически науки, той е забелязан и оценен от водещи американски икономисти и, докато чака да се отвори място за него в сравнително тромавата система на френските научни и образователни институции, едва навършил 22 години, получава покана да преподава в Масачузетския технологичен институт. Работата му там продължава само две години. През 1995 г. той се връща в Париж, където веднага заема позиция на изследовател в Националния център за научни изследвания, а през 2000 г. – и на ръководител на научни изследвания във Висшето училище по социални науки. Сбъдва се мечтата, с която той живее по време на престоя си в Бостън, а именно да се реализира професионално в академичната среда, белязана от имената на „Люсиен Февр, Фернан Бродел, Клод Леви-Строс, Пиер Бурдийо, Франсоаз Еритие, Морис Годелие и толкова много други“[4]. И все пак, голямото институционално приключение на талантливия млад учен започва пет години по-късно, когато Доминик дьо Вилпен, тогава министър-председател на Френската република, му дава картбланш да реализира проекта си за изграждане на френско учебно заведение по модела на Лондонското висше училище по икономика и политически науки. Така се ражда Парижкото висше училище по икономика, като Пикети, разбира се, става неговия първи директор. През 2007 г. той напуска този пост, за да се посвети изцяло на изследователска, преподавателска и консултантска работа.[5] Преди две години неговото име влезе в списъка на 100-те най-влиятелни интелектуалци в света, изготвен от списание „Форин полиси“.

 

Книгата

Няма да крия, че в опитите си да разбера възможно най-добре не само какво се твърди в Капиталът през ХХІ век, но и как то се обосновава и защитава, се натъкнах на известни трудности, свързани със сравнително тесните граници на моята научна компетентност. За да ги преодолея без много усилия, потърсих консултация с колега от Департамента по административни науки на нашия колеж. Преди да започне да ми разяснява някои чисто технически тънкости в извършената от Пикети и неговите сътрудници емпирична работа, той ми каза, че в средите на професионалните икономисти тази книга е била посрещната като дългоочакван синтез на идеи и проблеми, върху които се спори през последните двайсетина години, и открои като особено важна материята, свързана с фискалните стратегии и инструменти за овладяване на галопиращото икономическо неравенство в т.нар. развити страни.

Това, разбира се, не означава, че в опуса на Пикети няма нищо оригинално. Напротив, неговата оригиналност изпъква най-малко в три аспекта, като единият от тях е именно описанието на теоретичните и практически залози, съдържащи се в съвременния дебат върху баланса между социална справедливост и икономическа целесъобразност в различните фискални политики. Със своята скрупульозност то задава научен стандарт. Другите два аспекта са методологията на политическата икономия и икономическото обосноваване на проекта за социална държава в наши дни. Дори сред най-критично настроените коментатори на Капиталът през XXI век се намериха такива, които да признаят, че си имаме работа с „монументална сума“[6], а удостоеният през 2008 г. с Нобелова награда за икономика Пол Кругман не се поколеба да заяви, че Пикети е променил самия начин да се говори икономически за богатство и неравенства[7].

И наистина, теорията на икономическото неравенство, изложена в книгата, изглежда така вътрешно кохерентна и така богато илюстрирана с примери от историята и настоящето на многочленното отношение наследство – рента – капитал – богатство – неравенство, че ще трябва дълго време да се съобразяваме с нея – поне дотогава, докато не бъде опровергана по също толкова логически и емпирично убедителен начин. Още повече, че и в предпоставките, и в изводите си, тя антиципира и обезсилва чисто идеологическите възражения както от страна на радикалната антикапиталистическа левица, така и от страна на либертарианската десница. „За някои – пише Пикети в увода – неравенствата са винаги нарастващи и светът е по дефиниция все по-несправедлив. За други неравенствата са естествено намаляващи или спонтанно хармонични; и не трябва да се прави нищо, което би смутило това щастливо равновесие. Но встрани от този диалог между глухи, в който всеки един от двата лагера намира оправдание за собствената си умствена леност в тази на другия, е отредена роля и на систематичния и методичен, макар и не напълно научен, изследователски подход към проблема. Научният анализ никога няма да сложи край на ожесточените политически конфликти, породени от неравенствата. Социално-научното изследване винаги ще бъде несигурно и несъвършено. То няма претенцията да превърне икономиката, социологията и историята в точни науки. Но установявайки търпеливо факти и зависимости и анализирайки спокойно икономическите, социалните и политическите механизми, на които те се дължат, то може да направи така, че демократичният дебат да бъде по-добре информиран и фокусиран върху истински важните въпроси.“[8]

Такава е позицията на съвестния социален учен и нейното поредно оповестяване може да изглежда на пръв поглед банално. В случая обаче то е абсолютно необходим момент в разгръщането на една теза, с която Пикети отправя силно предизвикателство към доминиращата днес в глобален мащаб епистемологична докса. Според нея, икономически, социологически и политически компетентното мнение е продукт на високо експертно знание с голям прогностичен потенциал и, следователно, с подчертано елитарен характер. Който го владее, владее и ключа към разгадаването на сложните процеси в съвременния свят. Погледната от този ъгъл, социалната функция на експертите по икономически, социологически и политически въпроси може да се сравни с тази на жреците в древните общества. Също като древните жреци, съвременните експерти са призвани да разчитат знаци и послания на висши и невидими с невъоръжен ум сили. Разликата е в това, че днес тези сили се наричат не с божествени имена, а с термини от рода на „свободен пазар“, „обществено мнение“, „демократичен консенсус“, „международна общност“ и т.н., както и в това, че експертното знание не е официално окултно. Правят го такова експертният език и епистемологичният авторитет на експерта.

Само че „въпросът за разпределението на богатствата е твърде важен, за да бъде оставен само на икономистите, социолозите, историците и останалите философи. Той интересува всички. И толкова по-добре, че е така. Конкретната и животрептяща действителност на неравенството е пред погледа на всички, които я живеят, и съвсем естествено поражда категорични и противоречащи си политически съждения. (...) Във въпроса за разпределението на богатствата винаги ще се съдържа това във висша степен субективно и психологическо, неизбежно политическо и конфликтно измерение, което никой псевдонаучен анализ не е в състояние да укроти. За щастие, демокрацията никога няма да бъде заместена от републиката на експертите.“[9]

В крайна сметка, става въпрос за два начина на употреба на хуманитарното знание, от избора между които зависи дали професионалният икономист, социолог, историк или друг тип философ ще се издигне до кастата на жреците, обслужващи даден култ, или ще се задоволи със сравнително скромната роля на гражданин като всички останали, имал късмета да разполага с необходимото време за натрупване на по-задълбочени знания за човека и обществото. В първия случай социалният учен избира ролята на експерт, във втория – на ангажиран интелектуалец. В първия случай той се задължава да стои близо до владетеля (в най-широкия смисъл на думата), във втория – близо до обществото, за да му се отплаща всекидневно с информирани мнения за това, че му е осигурило време и средства за научни изследвания. Но най-съществената разлика между двете роли е в целта на употребата на хуманитарното знание, т.е. дали то се употребява за укрепване на властта на кастата и, съответно, за лично облагодетелстване, или – в името на общото благо. Само ако избере втората цел, социалният учен може да бъде едновременно и без компромис със съвестта си ангажиран интелектуалец и съветник на владетеля. А самият избор на тази цел има за необходима предпоставка поставянето на просветителския дълг в подчинено положение спрямо гражданския.

Изхождайки от тази предпоставка, Пикети се вписва в традицията на Френското просвещение, белязана от схващането за особената и незаменима роля на интелектуалеца в публичните дела. То е споделено по най-ясен и лаконичен начин от Жан-Жак Русо в самото начало на За обществения договор: „Ще ме попитат дали съм владетел или законодател, че пиша върху политиката. Отговарям, че не и че точно затова пиша върху политиката. Ако бях владетел или законодател, нямаше да си губя времето да казвам какво трябва да се прави; щях да го правя или да си мълча. Роден гражданин на свободна държава и член на суверена, колкото и слабо да влияе моят глас върху публичните дела, самото ми право на глас ми налага да се запозная с тях.“[10] Такава е единствената приемлива от демократична гледна точка мотивация за участие в политически значими дискусии, а негова единствена легитимна цел – договарянето на качествените и количествени параметри на общото благо, независимо дали си социален учен, математик, животновъд, работник в стоманолеярен цех, предприемач, държавен чиновник и т.н. И нещо особено важно: в такива дискусии всички гласове са равноценни, просто защото на избори ничий глас не се брои за повече от един. С други думи, силата на демократичната общност почива върху относителната слабост на индивидуалния авторитет. Това е фундаментален принцип на демокрацията. От друга страна, ангажираният с нейната кауза интелектуалец защитава този принцип именно от позицията на своя индивидуален интелектуален и морален авторитет. Тази парадоксална роля го прави колкото влиятелен, толкова и уязвим. Но само в нея той може да бъде едновременно частно лице и говорител на публичния интерес. В чисто съдържателен план тя е необходимо обвързана с критично осмисляне на неравенствата.

„Крайно време е – настоява Пикети – въпросът за неравенствата да се върне в сърцевината на икономическия анализ и отново да се поставят въпросите, възникнали през ХIX век.“[11] Това не може да се направи по задоволителен начин, ако продължава да се разчита само на прилаганите през последните петдесет години математически модели, разработени въз основа на конструкцията „представителен агент“. Те вършат известна работа при решаването на някои специфични проблеми от иконометрично естество, но са абсолютно безполезни, когато става въпрос да се схване синхронната и диахронна динамика на неравенствата в локален и глобален мащаб. И няма как да не е така, след като въпросната конструкция представлява абстрактен тип икономически агент, изработен без оглед на разликите в доходите на конкретните потребители, производители или инвеститори, чието икономическо поведение предполагаемо илюстрира. Освен това, при работата с подобни абстракции предварително се допуска, че икономическият растеж се отразява еднакво благоприятно върху всички социални групи. Накратко, доминиращата тенденция в съвременната икономическа наука напълно игнорира въпроса за неравенствата. Саморедуцирайки се до иконометрия и изгубвайки своя хуманитарен облик, тя е в немалка степен отговорна за стремглавото и, в известен смисъл, катастрофално увеличаване на техния размер в наши дни.

От друга страна, да се търси чисто икономически подход към изследването на неравенствата би било неоправдано от епистемологична гледна точка усилие. Те са отдавна предмет на изследователски интерес от страна на социолози, антрополози, политолози и историци. Нещо повече, социалните учени неведнъж са демонстрирали вкус и умения за работа с иконометрични инструменти. Икономистите не трябва да се стремят да ги изненадат с нещо в това отношение, просто защото не могат да го направят. Затова пък могат да „изоставят презрението си към останалите дисциплини и абсурдната си претенция за някаква върховна научност при положение, че не знаят почти нищо“[12], и да се завърнат смирено в полето на социалните науки, изтупвайки от прахта перспективата на политическата икономия. „Всъщност, икономиката изобщо не е трябвало да се отделя от другите социални науки, тъй като е способна на развитие само в тяхното лоно. Знаем твърде малко неща в социалните науки, за да се разделяме по този глупав начин. Очевидно е, че за да се надяваме на напредък в изследванията върху историческата динамика на разпределението на богатствата и върху структурата на обществените класи, трябва да действаме прагматично, като мобилизираме методи и подходи, разработени както от историци, социолози и политолози, така и от икономисти. Трябва да поставяме въпроси по същество и да се опитваме да им отговаряме. Споровете за камбанарията и територията са вторични.“[13]

Издържана изцяло в този дух, книгата на Пикети е и политикономическа теория на неравенствата, и исторически разказ за доходите и наследствата, и критико-социологически анализ на фискалните политики, и социална критика на меритокрацията, и опит за преосмисляне на идеята за социална държава в контекста на глобализацията. Обратно, тя не е нито поредното ръководство по спекулативно икономическо мислене, нито поредното приложение на теорията на игрите с цел разгадаване на движенията, които извършва „невидимата ръка на пазара“.

Нейната централна теза е, че структурата на неравенствата при капитализма се определя от отношението между доходите от труд и доходите от капитал, като динамиката на тази структура се определя от динамиката в количественото съотношение между печалби от производителен и печалби от непроизводителен капитал. Когато вторите започнат да се увеличават за сметка на първите в резултат на мащабни спекулативни операции във финансовия сектор, това затормозява икономическия растеж и, съответно, доходите на пряко заетите в производството и услугите намаляват или, в най-добрия случай, стагнират, а доходите от дивиденти, лихви и ренти стремглаво се увеличават. И когато процентът на печалбата от непроизводителен капитал стане значително по-висок от процента на икономическия растеж, се получава така, че наследените богатства се рекапитализират по-бързо от ритъма на растеж на трудовите доходи и на производството като цяло. „Следователно, за наследилите богатство е достатъчно да спестят някаква ограничена част от приходите, които им носи техният капитал, за да нарасне той по-бързо от икономиката в нейната цялост. В тези условия, същественото превъзходство на наследените богатства върху богатствата, натрупани в течение на цял един трудов живот, е почти неизбежно.“[14]

Пикети извежда тази теза от изложени върху повече от 700 страници резултати от проучвания на стопански документи, лични завещания и данъчни декларации, изготвяни в продължение на три столетия на територията на развитите днес капиталистически страни. Обработил тези резултати с помощта на методи за анализ на статистически серийни данни, той стига до заключението, че нерегулираният финансов капитализъм необходимо и циклично изправя цели поколения пред дилемата на Растиняк: да се стремиш да забогатееш чрез труд или да се опиташ да сключиш брак с богат/а партньор/ка, независимо дали го/я обичаш или не.

Циничният и безупречно практичен Вотрен съветва Растиняк да избере второто, защото в света на тържествуващата рентиерска буржоазия няма друга печеливша карта. Но за поколенията, които трябва да правят своите важни житейски избори в наши дни, задачата изглежда по-сложна, защото за двата века, изминали от времето на Вотрен и Растиняк, капитализмът се е развил и в материално, и в символно, и в структурно отношение. Породил и преодолял явления, събития и процеси, като Американската мечта, комунистическия блян, Руската революция, двете световни войни, издигането и срутването на Берлинската стена, Май 68, Славните трийсет години[15], няколко световни икономически кризи и пр., той предоставя повече от две възможности за забогатяване, и то не винаги на цената на тежък морален компромис. „Днешните поколения са изправени пред неравенства и социални структури, които са някак междинни спрямо циничния свят на Вотрен (където наследството беше по-важно от кариерата) и очарования свят на Славните трийсет (където кариерата беше по-важна от наследството).“[16]

Децата и внуците на бейби-бумърите наследяват не толкова пари в брой, недвижимости и ценни книжа, колкото онова, което Пиер Бурдийо нарича символен капитал[17] и което може да се определи в термините на пазара на труда като гарантирана възможност за престижна и доходна кариера. Те, разбира се, могат да се възползват от тази възможност, както могат и да я пропилеят. В първия случай успехът им ще е заслужен, във втория – никой няма да им е виновен, че са се провалили. Такова е моралното кредо на меритокрацията, изместило цинизма на ранно буржоазните патримониални общества. Според него, достатъчно е да се осигури равен старт за всички участници в едно състезание, за да бъде то честно, т.е. за да победят най-добрите. Колкото до произтичащото от постигнатите резултати социално неравенство (на статутите и доходите), либералната политическа философия го определя като справедливо.

Проблемът обаче е, че от раждането си до официалния старт на състезанието, човек изминава известен път в определена социална среда и той не е без значение с оглед на крайното класиране. Малцина са, например, френските социални учени, успели да извървят пътя на Пикети, т.е. да стигнат до върха на академичната пирамида в родината си и да придобият световна известност, произхождайки от работнически семейства. Разбира се, самият факт, че има такива, дава известно морално предимство на меритокрацията пред плутокрацията. За разлика от Растиняк, Пикети не е принуден да извърши куп морални компромиси с цел да наследи финансов капитал, който да му позволи да направи пробив в системата за наследяване на социален престиж. Той прави своя пробив в тази система единствено благодарение на таланта и труда си. Но веднъж направил го, ще не ще, става неин наследник. Тя самата пък е част от по-голямата и по-сложна система за наследяване на капитали в меритократичното общество. В този смисъл, Капиталът през XXI век е дълбоко рефлексивен жест.

„През 1872 г. – пише Пикети – Емил Бутми създава Свободното училище по политически науки (Sciences-Po), като го натоварва с ясна мисия: „Принудени да търпят правото на по-многобройните, класите, които сами се наричат по-издигнати, могат да запазят своята политическа хегемония само като се позоват на правото на по-способните. Срутила стената на техните прерогативи и на традицията, вълната на демокрацията трябва да се блъсне в една втора стена, изградена от бляскави и полезни заслуги, от неоспоримо превъзходство, от способности, чието незачитане е равносилно на лудост“. Нека се опитаме да вземем на сериозно тази невероятна декларация. Тя казва, че издигнатите класи изоставят безделието и изобретяват меритокрацията от инстинкт за самосъхранение.“[18]

Не може да се отрече, че теоретиците на меритокрацията са направили много, за да облекат този инстинкт в морално приемливи одежди, т.е. да го скрият зад аргументи, свързващи в сравнително кохерентни логически постройки богатството и наследството, от една страна, със свободата, личното достойнство и индивидуалните таланти и усилия, от друга. Но рационално издържаното хармонизиране на тези постройки с фундаменталните принципи на модерната демокрация си остава за тях неразрешима задача. И това е така, защото тя е по принцип неразрешима: въпросните принципи се извеждат дедуктивно от предпоставката, че демокрацията е политически режим, при който народът упражнява своя неограничен от съображения за морално неравенство суверенитет. Невъзможно е и рационално убедителното съвместяване на меритократичен патос и социална чувствителност: смятащият се за заслужаващ повече богатство и влияние от своите съграждани може, и то в най-добрия случай, да се отнася снизходително и, съответно, благотворително към тях, но не и воден от чувство на социална солидарност. Това чувство и чувството на морално превъзходство не могат да съжителстват по автентичен начин под покрива на една и съща душа.

Отделен въпрос е, че моралното предимство на меритокрацията пред плутокрацията, и двете – форми на олигархията, се стопява пред всеки честен ум, който си направи труда да се задълбочи в наблюдения върху конкретните материални прояви на меритократичната логика. „Каквито и безчинства да извършват техните персонажи, романистите на XIX век ни описват един свят, в който неравенството е донякъде необходимо: ако няма едно достатъчно обезпечено с наследство малцинство, всеки би се грижил единствено за собственото си оцеляване. Това схващане за неравенството поне има заслугата да не се описва като меритократично. (...) Модерното меритократично общество, особено в Америка, е далеч по-безпощадно към губещите, тъй като е убедено, че тяхното подчинено положение е в съгласие със справедливостта, добродетелта и заслугата, доколкото е резултат от недостатъчната им производителност.“[19]

Само че, строго погледнато, ако днес един беден, но дисциплиниран, работлив и почтен човек разчита само на високата си производителност, той няма никакъв шанс да натрупа богатство, което да го изстреля на върха на социалната пирамида. В най-добрия случай той може да завърши професионалната си кариера като горд представител на средната класа. Изключенията от това правило са толкова редки, че случването им тутакси се превръща в световна новина и по този начин потвърждава правилото. С други думи, в наши дни дилемата на Растиняк е също толкова валидна, колкото е била по времето на Балзак. С тази разлика, че възможностите за брак пред съвременния Растиняк са далеч по-разнообразни. В условията на либерална демокрация, той може да си опита късмета и с някоя политическа партия или неправителствена организация в качеството им на колективни морални субекти, посредничещи в управлението на наследствени капитали.

 

Голямото предизвикателство

Дилемата на Растиняк е загубвала част от силата на своята валидност само в онези моменти от историята на капитализма, когато налаганите от държавата фискални политики са били ориентирани към повишаване на социалната мобилност на населението. Такъв момент са Славните трийсет години, в течение на които прогресивният данък върху доходите и наследствата редуцира неравенствата до икономически и социално здравословни размери. Това става основно чрез прилагане на политики на преразпределение, стимулиращи публичните услуги (както за заетите в различните отрасли на икономиката, така и за онези, които още не са или вече не са такива), като се внимава процентът на печалбите от непроизводителен капитал да бъде равен на процента на икономическия растеж. В такива условия, да се стремиш да станеш изведнъж много богат по легален път е просто невъзможно, защото личното богатство неминуемо стига до един праг, отвъд който прогресивният данък започва да го стопява. Затова пък можеш бавно, но прогресивно да повишаваш стандарта си на живот, работейки за повишаването на стандарта на живот на цялото общество. С други думи, концентрацията на богатството се разрежда в полза на увеличаването на броя на относително заможните хора. Следователно, за Растиняк би било по-изгодно да учи и работи, за да се замогва бавно, но прогресивно, отколкото да губи време, интелектуална и емоционална енергия в търсене на начин да се присъедини към почти стагниращата във финансово отношение класа на богатите.

В същото време, Пикети признава, че прогресивното данъчно облагане трябва да се прилага много предпазливо, защото в самия му принцип е заложена опасността да се превърне в прът в колелото на капиталистическата икономика, като намали концентрацията на богатството до степен, че да лиши от материален стимул, а оттук – и от смисъл мащабното частно предприемачество. Получи ли се това, от един момент нататък просто няма да има какво да се преразпределя. Освен това, Славните трийсет години са безвъзвратно отминала епоха, тъй като характерните за нея фискални политики са били изработени с цел постигане на „идеален компромис между социална справедливост и индивидуална свобода“[20] в контекста на международна система от държавно регулирани капиталистически икономики. Тези политики са очевидно неефективни в контекста на финансовата глобализация. Това обаче съвсем не означава, че те не се поддават на преосмисляне и осъвременяване.

И тъкмо тук е най-силното предизвикателство на Капиталът през XXI век: „За да може демокрацията да си върне контрола върху глобалния финансов капитализъм през този нов век, трябва да се изобретят нови, приспособени към актуалните предизвикателства, инструменти. Идеалният такъв инструмент би бил един световен прогресивен данък върху капитала, съпътстван от много голяма международна финансова прозрачност. Подобна институция би попречила на спиралата на неравенствата да се развива до безкрай и би позволила да се регулира обезпокоителната динамика на концентрацията на богатствата в световен мащаб.“[21]

Самият Пикети определя идеята си като утопия, но веднага уточнява, че я смята за полезна, доколкото предлага решение на действителен проблем – толкова действителен, бих добавил аз, че от неговото решаване зависи оцеляването на човешкия разум и, съответно, продължаването на човешката цивилизация. 

 

---

[1]В близките месеци предстои то да бъде издадено на още 30 езика.

[2]Той редовно заема позиция по актуални икономически и социални въпроси на страниците на Либерасион, орган на Френската социалистическа партия.

[3]James Pethokoukis, «The New Marxism», in: National Review Online, March 24, 2014.

[4]Thomas Piketty, Le capital au XXIe siècle, Paris, éditions du Seuil, 2013, p. 64.

[5]Същата година Пикети се изявява за пръв път като икономически съветник на високопоставен политик, предоставяйки услугите си на Сеголен Роаял по време на кандидатпрезидентската й кампания. Оттогава насетне, неговите знания и съвети са сред най-търсените от държавници с повече или по-малко социалдемократически убеждения, в това число и от президентите Франсоа Оланд и Барак Обама. За повече подробности по този въпрос вж. Sophie Fay, «Comment Piketty est devenu une superstar», in: Le Nouvel observateur. Bibliobs, le 9 juillet 2014.

[6]Вж. Irène Inchauspé et Sylvie Hattemer, „Le Capital au XXIe siècle: vérités et mensonges de Thomas Piketty“, in: Le Figaro, 30.04.2014.

[7]Вж. Paul Krugman, „Why We’re in a New Gilded Age“, in: The New York Review of Books, May 8, 2014.

[8]Thomas Piketty, op.cit., p.18.

[9]Ibid., p.17.

[10]Jean-Jacques Rousseau, Du contrat social, Paris, GF Flammarion, 2012, p.41.

[11]Thomas Piketty, op.cit., p.38.

[12]Ibid., p.64.

[13]Ibid., p.64-65.

[14]Ibid., p.55.

[15]Става въпрос за периода между края на Втората световна война и края на седемдесетте години на миналия век.

[16]Ibid., p.650.

[17]Според Бурдийо, символен капитал е всяка форма на социално признат икономически, културен, религиозен, училищен, артистичен и асоциативен капитал.

[18]Thomas Piketty, op. cit., p.782.

[19]Ibid., p. 662.

[20]Ibid., p. 816.

[21]Ibid., p. 835-836.

 

 Емил Григоров е преподавател по философия в колежа Франсоа-Ксавие-Гарно и в университета Лавал в град Квебек (Канада)

 

Източник: вестник „Култура”,  21 ноември 2014 г.

 

Тома Пикети и капитализмът с човешко лице - Ръсел Джейкъби

 

 

 

Изобличаването на неравенствата – необходимо, но недостатъчно

 

Ако се съди по огромния ù успех в САЩ, последната книга на Тома Пикети идва точно навреме. Заимствайки заглавието от Карл Маркс, тя разглежда подробно едно явление, което предизвиква нарастващо неодобрение – рязкото нарастване на неравенството в капиталистическите страни. Но докато Маркс се надяваше светът да бъде преобразен чрез социална революция, Пикети смята, че той може да бъде реформиран с един световен данък върху капитала.

ТРУДЪТ на Тома Пикети Капиталът през XXI век (Le Capital au XXIe siècle, Seuil, 2013) е колкото социологическо, толкова и интелектуално явление. В него кристализира духът на нашата епоха, както навремето в Залезът на американската мисъл от Алън Блум [1]. Книгата, която изобличаваше изследванията върху жените, половете и малцинствата в американските университети, противопоставяше посредствеността на културния релативизъм на търсенето на съвършенство, свързано според Блум с гръцките и римските класици. Макар да имаше малко читатели (тя бе прекалено помпозна), книгата подхранваше чувството, че американската образователна система и дори самата Америка се руши по вина на прогресистите и на левицата. Това чувство продължава да е все така силно. Капиталът през XXI век се вписва в същия тревожен регистър, с тази разлика, че Пикети произхожда от левицата и сблъсъкът се измества от образованието към икономическата сфера. Дори по отношение на образованието дискусията вече се фокусира върху бремето на студентското задлъжняване и бариерите, които биха могли да обяснят неравенството в училищата.

Така произведението дава израз на една осезаема тревога – американското общество, както всички общества в света, става все по-несправедливо. Неравенството се задълбочава и предвещава мрачно бъдеще. Капиталът през XXI век би трябвало да носи заглавието Неравенството през XXI век.

Безплодно би било да се критикува Пикети, затова че не е успял да постигне цели, които не си е поставял. И все пак не можем и да го превъзнасяме. Много коментатори проявиха интерес към връзката му с Карл Маркс, към онова, което му дължи, към разликите между двамата.Докато по-скоро би трябвало да си зададем въпроса как това произведение хвърля светлина върху сегашната ни нищета. Колкото до тревогата за равенството, няма да е излишно да се върнем към Маркс. Ако съпоставим авторите, можем да установим една разлика – и двамата критикуват икономическите различия, но поемат по противоположни пътища. Пикети се съсредоточава върху заплатите, доходите и богатството – той иска да премахне крайното неравенство и да ни предложи (ако заимстваме лозунга на „Пражката пролет“) „капитализъм с човешко лице“. Маркс, обратно, подхваща проблема откъм стоките, труда и заробването – той смята да премахне тези отношения и да промени обществото.

Пикети безжалостно осъжда неравенството: „Крайно време е, пише той в увода, въпросът за неравенството отново да бъде поставен в центъра на икономическия анализ.“ За мото на книгата си взема второто изречение от Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 г.: „Обществените различия могат да служат само на общата полза.“ (Човек би се запитал защо една толкова многословна книга пропуска първата фраза: „Хората се раждат и остават свободни и равни по права.“) Опирайки се на богат цифров материал и таблици, Пикети доказва, че икономическото неравенство расте и най-заможните си присвояват все по-голяма част от благата. Някои се заеха да оспорят тези статистики, но той разби на пух и прах обвиненията им [2].

Пикети нанася точни и силни удари, когато разглежда изострянето на неравенството, което обезобразява обществото, и по-специално американското. Отбелязва, например, че образованието трябва да е достъпно за всички и да спомага за социалната мобилност. Но „средният [годишен] доход на родителите на студентите в Харвард сега е от порядъка на 450 000 долара [330 000 евро]“, което ги поставя сред двата процента най-богати американски домакинства. И завършва аргументацията си с характерен евфемизъм: „Контрастът между официалните меритократични приказки за личните заслуги и действителността (…) в този случай е особено рязък.“

За някои представители на левицата тук няма нищо ново. За други, които са уморени от постоянните обяснения, че е невъзможно да се увеличи минималната заплата, че не трябва да се облагат „създателите на работни места“ и че американското общество си остава най-отвореното в света, Пикети представлява съюзник, изпратен от провидението. И наистина, според доклад (който не е цитиран в книгата) 25-имата най-добре платени управители на инвестиционни фондове са спечелили през 2013 година 21 милиарда долара (16 милиарда евро), или повече от два пъти общия доход на близо 150 хиляди учители в детски градини в САЩ. Ако финансовото възнаграждение отговаря на обществената ценност, то управителят на един хедж фонд струва колкото 17 хиляди школски учители... Родителите (и учителите) едва ли са на същото мнение.

Изключителното внимание, което Пикети отделя на различните видове неравенство, има обаче теоретични и политически граници. Като се започне от Френската революция и се премине през чартизма [3], премахването на робството и активистките за правото на жените да гласуват, за да се стигне до американското движение за граждански права, стремежът към равенство е предизвикал много политически въстания. Ако се направи една енциклопедия на протеста, статията, която биха му посветили, би обхванала няколкостотин страници с препратки към всички останали термини. Протестът е играл и продължава да играе важна положителна роля. Доказаха го съвсем неотдавна движението „Окупирай Уолстрийт“ и инициативите в подкрепа на хомосексуалния брак. Вместо да изчезне, отстояването на исканията бележи възход.

Егалитаризмът обаче предполага и известно примирение. Той приема обществото такова каквото е и само се опитва да внесе по-голямо равенство в разпределението на благата и на привилегиите. Хомосексуалистите искат да получат право на брак като хетеросексуалните. Много добре, но това с нищо не се отразява на несъвършената институция на брака, която обществото не може нито да изостави, нито да подобри. Още през 1931 г. левият британски историк Ричард Хенри Тони наблегна на тези граници в книга, която отстоява егалитаризма [4]. Работническото движение, пише той, вярва, че е възможно общество, което да цени повече хората и по-малко парите. Но тази насока има своите граници: „Така то се стреми не към различен социален ред, в който парите и икономическата власт няма да са най-важният критерий за успеха, а към социален ред от същия тип, където парите и икономическата власт ще бъдат разпределени малко по-различно.“ Това е същността на проблема. Да се предостави на всички правото да замърсяват, представлява напредък за равенството, но не и за планетата.

Срещу прекалено високо заплащане на университетските преподаватели

МАРКС изобщо не отделя място на равенството. Той никога не е смятал, че заплатите на трудещите се могат да се увеличат чувствително. Но дори и да стане, въпросът не е в това. Капиталът налага параметрите, ритъма и самата дефиниция на труда, на онова, което е изгодно, и на онова, което не е. Дори при капиталистически режим, придобил „заможни и либерални форми“, където трудещият се може да живее по-добре и повече да потребява, защото получава по-добра заплата, ситуацията не е коренно различна. Това, че работникът е по-добре платен, с нищо не променя зависимостта. „Както по-доброто облекло, храна, заплата и увеличение на спестяванията не премахват зависимостта и експлоатацията на робите“. Повишението на заплатата може да означава най-много, че „дължината и тежестта на златната верига, която наемният работник сам си е изковал, дават възможност тя да бъде затягана по-малко“ [5].

Винаги може да се възрази, че тези критики са от XIX век. Но Маркс има поне заслугата, че съсредоточава вниманието си върху структурата на труда, докато Пикети не обелва и дума за това. Не става въпрос да се разбере кой от двамата има право по отношение на функционирането на капитализма, а да се очертае основата, върху която почиват техните анализи: разпределението при Пикети и производството при Маркс. Първият иска плодовете на капитализма да бъдат разпределени така, че да намалят пропастта между най-високите и най-ниските доходи, а вторият желае да трансформира капитализма и да сложи край на властта му.

Още от младите си години Маркс документира мизерията на работниците. Той посвещава стотици страници от Капитала на типичния трудов ден и на критиките, които предизвиква. И по тази точка Пикети няма какво да ни каже, макар да говори за една стачка в началото на първата глава на книгата си. В азбучния показалец на английското издание срещу ключовата дума „Труд“ може да се прочете: „Вж. Разделение капитал/труд“. Разбираемо е, тъй като авторът се интересува не от самия труд, а от неравенството, което е резултат от това разделение.

При Пикети трудът се свежда преди всичко до размера на доходите. Изблиците на гняв, които от време на време струят изпод перото му, са насочени към най-богатите. Така той отбелязва, че богатството на г-жа Лилиан Бетанкур, наследницата на „Л’Ореал“, е нараснало от 4 на 30 милиарда долара (от 3 на 22 милиарда евро) от 1990 до 2010 г.: „Лилиан Бетанкур никога не е работила, но това не попречи на богатството ѝ да нараства също толкова бързо като това на Бил Гейтс.“ Това внимание към най-богатите напълно отговаря на чувствителността на нашата епоха, докато Маркс и неговите описания за работата на надница при хлебарите, перачите и бояджиите на платове принадлежат на миналото. Производството и сглобяването изчезват от напредналите капиталистически страни и процъфтяват в развиващите се като Бангладеш и Доминиканската република. Но един аргумент, макар и стар, не е остарял. И Маркс, съсредоточавайки се върху труда, подчертава едно измерение, което почти отсъства в Капитала през XXI век.

Пикети документира „избухването“ на неравенството, особено в САЩ, и изобличава ортодоксалните икономисти, които оправдават огромните разлики в заплащането с рационалните сили на пазара. Той осмива американските си колеги, които „често са склонни да смятат, че икономиката на САЩ функционира доста добре и преди всичко, че възнаграждава безпогрешно и точно таланта и заслугата“. В това няма нищо чудно, добавя той, тъй като самите тези икономисти са част от 10-те процента най-богати хора. Светът на финансите, на който се случва да предоставят услугите си, дърпа заплатите им нагоре и те проявяват „досадната склонност да защитават частните си интереси, като се крият зад защитата уж на общия интерес“.

И един пример, който не фигурира в книгата на Пикети: една неотдавнашна статия, публикувана в списанието на Американската икономическа асоциация [6], се опита да докаже с числа, че големите неравенства произтичат от икономическите реалности. „Най-високите доходи са за хора с рядка и уникална компетентност, която им позволява да договарят висока цена за нарастващата стойност на таланта си“, заключава един от авторите – Стивън Н. Каплан, професор по предприемачество и финанси в Бизнес школата на Чикагския университет. Явно Каплан има нужда от масло върху филията. Бележката под линия осведомява, че е „член на административния съвет на няколко инвестиционни фонда“ и че е бил „консултант на компании за инвестиции и за рисков капитал“. Ето го хуманистичното образование на XXI век! Пикети обяснява в началото на книгата си, че е загубил илюзиите си за американските икономисти, преподавайки в Масачузетския технологичен институт, и че икономистите от френските университети имат „голямото предимство“ да не са нито много ценени, нито много добре платени, това им позволява да стоят здраво на земята.

Ала обяснението, което предлага, е най-малкото банално – огромните разлики в заплащането произтичали от технологията, образованието и нравите. „Екстравагантните“ възнаграждения на „суперкадрите“, „мощен механизъм“ за увеличаване на икономическото неравенство, особено в САЩ, не могат да се обяснят с „рационалната логика на производителността“. Те отразяват сегашните социални норми, които пък се дължат на консервативни политически мерки, ограничаващи облагането на най-богатите. Ръководителите на големите компании си определят огромни заплати, защото имат тази възможност и защото обществото смята това за приемливо, поне в САЩ и Великобритания.

Маркс предлага много различен анализ. Той се опитва не толкова да докаже огромните икономически неравенства, колкото да открие в тях корените на капиталистическото натрупване. Вярно, Пикети обяснява, че тези неравенства се дължат на „основното противоречие на капитализма“ – разминаването между процента на производителността на капитала и процента на икономическия растеж. Първият неизбежно изпреварва втория и благоприятства реалното богатство в ущърб на реалния труд. Това води до „ужасяващо“ неравенство в разпределението на благата. Маркс би могъл да е съгласен по тази точка, но той се интересува от труда и смята, че той е източник и причина за разпространение на неравенствата. Според него натрупването на капитала неизбежно поражда безработица – частична, временна или постоянна. Но тези реалности, чието значение трудно може да се оспори в сегашния свят, напълно отсъстват от книгата на Пикети.

Маркс, естествено, тръгва от напълно различен постулат – трудът създава богатството. Идеята може да изглежда остаряла. Тя обаче говори за едно непреодоляно напрежение на капитализма – той се нуждае от работната сила и същевременно се опитва да се отърве от нея. Макар работниците да са необходими за експанзията му, той се освобождава от тях, за да намали разходите, като автоматизира производството, например. Маркс изучава задълбочено начина, по който капитализмът създава едно „относително излишно работническо население“ [7]. Този процес има две основни форми – или да се уволняват работниците, или да се спре наемането на нови. Следователно, капитализмът фабрикува наемни работници „за еднократна употреба“, или една резервна армия от безработни. Колкото повече нарастват капиталът и богатството, толкова повече се увеличават непълната заетост и безработицата.

Стотици икономисти се опитваха да коригират или оборят тези анализи, но схващането за нарастването на излишната работна сила изглежда доказано. От Египет до Салвадор и от Европа до САЩ повечето страни страдат от високи или критични равнища на непълна заетост или безработица. С други думи капиталистическата производителност засенчва капиталистическото потребление. Колкото и да прахосват двадесет и петимата управители на хедж фондове, те никога няма да успеят да похарчат своите 21 милиарда долара годишни възнаграждения. Капитализмът е обременен, както се изразява Маркс, от „чудовищата“ на „свръхпроизводството, свръхнаселението и свръхпотреблението“. Китай несъмнено може да произведе достатъчно стоки за европейския, американския и африканския пазар. Но какво ще стане с работната сила в останалия свят? Китайският износ на текстил и мебели за Субсахарска Африка се изразява в намален брой работни места за африканците [8]. От гледната точка на капитализма ние имаме нарастваща армия от частично заети и постоянно безработни – въплъщение на съвременното неравенство.

Тъй като Маркс и Пикети вървят в различни посоки, логично е да предлагат и различни решения. Пикети, който е загрижен да намали неравенството и да подобри разпределението, предлага световен прогресивен данък върху капитала, „за да се избегне безкрайното нарастване на неравенството от наследеното богатство“. Макар, както признава, тази идея да е „утопична“, той я смята за полезна и необходима: „Мнозина ще отхвърлят данъка върху капитала като опасна илюзия, както данъкът върху дохода беше отхвърлен преди повече от век“. Колкото до Маркс, той не предлага никакво конкретно решение. В предпоследната глава на Капитала се говори за зараждащите се „сили“ и „страсти“ за промяна на капитализма. Работническата класа ще постави началото на нова ера, в която ще господстват „сътрудничеството и общата собственост върху земята и средствата за производство“ [9]. И през 2014 г. този постулат се смята за утопичен и неизпълним според начина, по който се тълкува съветският експеримент.

Не може да се направи избор между Пикети и Маркс. Би следвало преди всичко да изясним техните различия. Утопизмът на Пикети, и това е една от силните му страни, има практическо измерение, тъй като говори с познатия език на данъците и регулацията. Залага на световно сътрудничество и дори на световно правителство, което да въведе данък – също световен, – който ще помогне да се избегне „безкрайната спирала на неравенството“. Пикети предлага конкретно решение – капитализъм по шведски модел. Той се е доказал като модел, който елиминира крайностите в икономическото неравенство. Той не говори нито за излишната работна ръка, нито за заробващия труд, нито за обществото, движено от парите и печалбата. Точно обратното, той ги приема и би искал и ние да направим същото. В замяна ни дава нещо, което вече познаваме – капитализма с всичките му предимства и с по-малко недостатъци.

Златната верига и живото цвете

ВСЪЩНОСТ Пикети е много по-конвенционален икономист, отколкото се смята. Естествената му среда са статистиките за равнището на доходите, проектите за облагане, комисиите, натоварени да обсъждат тези въпроси. Препоръките му за намаляване на неравенството се свеждат до една данъчна политика, налагана отгоре. Той показва пълно безразличие към социалните движения, които в миналото се обявяваха срещу неравенството и биха могли отново да играят такава роля. Като че ли повече го тревожи неуспехът на държавата да ограничи неравенствата, отколкото самите неравенства. И макар често да споменава романисти от XIX век като Оноре дьо Балзак и Джейн Остин, дефиницията му за капитала е прекалено икономическа и ограничена. Той изобщо не държи сметка за социалния капитал, за културните ресурси и за натрупаните умения, от които се ползват най-заможните и които улесняват преуспяването на потомството им. Ограниченият социален капитал осъжда на социално отхвърляне точно толкова, колкото и празната банкова сметка. И по тази тема Пикети няма какво да ни каже.

Маркс ни дава повече и по-малко от това. Неговата критика, макар и по-задълбочена и по-обширна, не носи никакво практическо решение. Бихме могли да го определим като антиутопичен утопист. В послесловието на второто германско издание на Капитала той осмива онези, които искат да пишат „рецепти за кръчмите на бъдещето“ [10]. И макар от неговите икономически трудове да се очертава едно схващане за действителността, то няма много общо с равенството. Маркс винаги е бил против примитивното равенство, което означава бедност за всички и „всеобща посредственост“ [11]. Въпреки че признава способността на капитализма да произвежда богатство, той отхвърля антагонистичния му характер, който подчинява целия труд и обществото на стремежа към печалба. Малко повече равенство само би демократизирало това зло.

Маркс е знаел силата на „златната верига“, но е смятал, че е възможно да бъде разкъсана. Какво би станало, ако хората успеят? Невъзможно е да се каже. Най-добрия отговор, който Маркс ни е предложил, може би ще открием в един текст от младостта му, където той отправя нападки срещу религията и още тогава срещу веригите, покрити с „фалшиви цветя“: „Критиката свали от веригите фалшивите цветя, които ги украсяваха, не за да продължи човечеството да носи тези вериги в тяхната форма, лишена от всякаква радост и всяка наслада, а за да отхвърли то веригите и да протегне ръка към живото цвете.“ [12]

 

Източник: LE MONDE DIPLOMATIQUE

 Превод Мария Петрикова

Бележки под линия

[1] Allan Bloom, The Closing of the American Mind (Залезът на американската мисъл), Simon & Schuster, Ню Йорк, 1987. Консервативната му натрапчива идея за упадъка на образованието вдъхнови във Франция есеиста Ален Финкелкро.

[2] Вж. Chris Giles, „Data problems with Capital in the 21st century (Проблем с данните в Капиталът през XXI век), Financial Times, Лондон, 23 май 2014, и отговор на Тома Пикети, „Technical appendix of the book. Response to FT“ (Техническо приложение към книгата. Отговор до Файненшъл таймс), 28 май 2014, http://piketty.pse.ens.fr.

[3] Работническо политическо движение от средата на XIX век във Великобритания.

[4] Richard Henry Tawney, Equality (Равенство), Allen & Unwin, Лондон, 1952.

[5] Karl Marx, Le Capital (Капиталът), том I, превод на френски под ръководството на Жан-Пиер Льофевр, Presses universitaires de France, Париж, 1993, стр. 693.

[6] Steven N. Kaplan, Joshua Rauh, „It’s the market: The broad-based rise in the return to top talent“ (Това е пазарът: повсеместното покачване на възнагражденията на водещите таланти), Journal of Economic Perspectives, том 27, №3, Нашвил, 2013.

[7] Карл Маркс, Капиталът, цит. съч., стр. 706.

[8] Вж. Raphael Kaplinsky, „What does the rise of China do for industrialization in Sub-Saharan Africa?“ (Как възходът на Китай се отразява на индустриализацията в Субсахарска Арфика?), Review of African Political Economy, том 35, №115, Великобритания, 2008.

[9] Карл Маркс, Капиталът, цит. съч., стр. 855-857.

[10] Пак там, стр. 15.

[11] Пак там, стр. 854.

[12] Карл Маркс, Към критиката на Хегеловата философия на правото.

 

Авторът на тази статия Ръсел Джейкъби е професор по история в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Автор на The Last Intellectuals (Последните интелектуалци), 1987, и на Ressorts de la violence. Peur de l’autre ou peur du semblable? (Механизми на насилието. Страх от другия или страх от себеподобния?), Belfond, Париж, 2014. Вариант на този текст излезе на сайта на The New Republic (Ново република) в САЩ.

 

Капиталът през XXI век - Тома Пикети

 

Тома Пикети (1971) е френски икономист, специалист в изследванията на икономическите неравенства, един от основателите на Парижката школа по икономика, където продължава да преподава.

През тази година неговата книга „Капиталът през XXI век” (Le capital au 21^e siècle, Paris: Ed. du Seuil, 2013, Capital in the 21^st century, Harvard University Press, 2014) предизвика огромен интерес по целия свят – и особено в Съединените щати, където бе предмет на ожесточени дебати.

Вестник „Култура” публикува част от Въведението и Заключението на книгата, в които авторът излага основните си тези.  

http://www.kultura.bg/bg/article/view/22642