Преходът към втория български капитализъм в резултат на геополитическия разпад, свързан с предходната социалистическа система, по всички възможни показатели има катастрофални следствия. Новото първоначално натрупване на капитали се превърна в гигантски грабеж и разрушаване на огромна обществена собственост. Страната бе деиндустриализирана и демодернизирана. По същество бе извършена ликвидация на селското стопанство. Основни социални системи като образование, здравеопазване, наука, сигурност деградираха и са в катастрофално състояние. По комплексния индекс на човешко развитие, чрез който ООН мери равнището на развитие на отделните държави и грижата за човека в тях България се е сринала от 27 място през 1988 г. на 60 място през 2011 г. Зад лозунгите за „демокрация” бе прокаран един мародерски капитализъм.
Независимо от това обаче в масовото съзнание у нас продължава да се налага либералната хегемония за предимствата на днешните реалности, които легитимират съществуващия днес в България реален капитализъм, заменил предходния държавен социализъм от съветски тип. Благодарение на мощни идеологически апарати, подпомагани днес и от глобални идеологически машини съществува либерална идеологическа хегемония, налагаща съответни идеологически митове, представляващи изопачения на реалността, но играещи водеща роля в медиите и политическото говорене в страната. Там няма да намерите нито една сравнително число на основни показатели в 1989 г. и сега, няма никакви реални сравнения, самата статистика се променя, за да скрие подобни сравнения. Там имате субективни възприятия от рода на как имало опашки при социализма, или как имало Кореком, как сега можели повече да пътуват, а тогава по-малко. Ще срещнете бравурно-умилителния тон на снимковия материал по телевизиите, показващ началния период след 1989 г., който не се различава съществено с това, което виждахме около 9 септември по време на късния социализъм с партизани целите в цветя и автомати с ликуващи от свободата хора. По време на кръгли годишнини от датата 10 ноември 1989 г. вестниците са пълни с интервюта на “активни борци против тоталитаризма”, които разказват сърцераздирателни спомени за своя “идеализъм”, за това как са се борили за “свобода” срещу потисничество, но някакви лоши хора им попречили, а и те се били оказали твърде „наивни” в очакванията си.
Реалността на идеологическите конструкции и идейна хегемония бе представена в чист вид в риториката на световни лидери като Хилъри Клинтън при честването на двадесет годишнината от събарянето на Берлинската стена на 10 ноември 2009 г. Цялата тази риторика бе изградена в стилистиката на схващането на този период като „освобождение”, като идването на „свободата” за разлика от предходния период на несвободата и ограниченията. Утвърждават се хегемонни дискурси за “черното минало” и “свободата” днес, която обаче има недъзи, защото все още “комунистите” пречели. Всъщност и след 1944 г. и сега конструирането на идеологическите наративи става преди всичко чрез външен хегемон, а не чрез вътрешна заинтересована класа. Господството на идеологията на господстващата класа не е в класическия смисъл, а в смисъл на господство на идеологията на хегемонната световна сила.
Огромно количество средства се изсипаха отвън за поддържането на центрове и издания, почиващи на тази схема, в която доминират две клишета за двете основни сфери на обществото – за икономическата - за неефективността на преходната икономика, за разлика от сегашната (не се забелязва, че по същество сега икономика няма; за политическата и морална сфера типично идеологическа реалност е разделението между черното минало и дошлото след него освобождение. Изобщо времево българската история е разделена на неестествена, ненормална част (периода 1944-1989) и преход (движение към естественост, нормалност).
1. Идеологемата, че пазарът ни прави по-свободни
Неолибералната вълна от 70-те - 80-те години на ХХ век, когато капитализмът в САЩ и Западна Европа премина през кризисните процеси на стагфлация откри неговото спасение в намаляване на ролята на държавата и нейните регулатори, в приватизация и дерегулация, които водят до икономически до отваряне на границите, а с него и на отварянето им в множество други форми. Намаляването на ограниченията на държавните граници стават типични за идеологемите, налагани от тази версия на капитализма за около три десетилетия. Появяват се неолиберални идеологии, които проповядват предполагат пълна свобода на пазарните взаимодействия и провеждат политика на демонтиране на социалната държава и нейните граници. Премахването на границите и идеологиите на това премахване са типичен инструмент на политиките на един глобализиран капитализъм, в който се появяват теории за кризата и дори за смъртта на националната държава. Новите комуникационни технологии и особено интернет и мобилните комуникации стават технологични инструменти за преодоляване на границите. В културата се появяват постмодерни концепции за премахването на разделението между висока и ниска култура, появата на хибриди и пастиши. Глобализацията отваря все повече държавите за външни въздействия и тласка да прехвърлят част от своите функции към наднационални или локални пазарни и непазарни субекти.
Идеолозите на неолиберализма наложиха представата за държавата като основна причина за несвободата и пазарът като инструмент за повече свобода.. Повече държава за тях означава повече робство, а повече пазар – повече свобода. Надали обаче тази еднолинейна зависимост е вярна. Пазарът може да бъде и е много по-голям ограничител на свободата и сигурността на човека и социалните групи отколкото държавата.
Понятието за свобода има множество измерения: негативна и позитивна, индивидуална и групова, политическа, религиозна, икономическа и пр. Негативна свобода е класическото либерално понятие за свобода. Тя означава липса на едни или други външни ограничения за действията на човека и социалните групи. В класически дефиниции за негативната свобода на действие либерални философи като Д.С.Мил заявяват, че свободата се простира до там, където не се вреди на другия. В тази дефиниция обаче понятието за “вреда” е ценностно натоварено и се интерпретира по различен начин в зависимост от едни или други интереси. Във всеки случай така се налагат различни свободи, видени като липса на различни ограничения – свобода на личния живот, на словото, на придвижване и пр.
Традиционно ляво ориентираните политически философии свързват понятието за свобода с позитивна свобода или с даването на възможности на група или индивиди да определят своя собствен живот, да развиват и реализират своите способности. Това на първо място е свободата, разбрана в просветителския и модерния смисъл на думата с няколко основни измерения, свързани с възможностите, които човекът и обществото получават с помощта на образованието и науката. Свободата е възможността да действаш със знание за причините и следствията, за това, което правиш. Незнаещият, неграмотният, суеверният, манипулираният човек е несвободен и колкото повече хора обществото държи в такова състояние толкова повече е несвободата в него. Позитивната свобода означава също способност да постигаш определени цели, да имаш равни шансове с останалите, да притежаваш средства, за да осъществиш целите си.
Колкото по непазарно е едно общество, толкова по-важни са непазарните, административни, политически, морални регулатори върху човешкото поведение. И обратното, колкото по-мощни са пазарните регулатори, контролът на поведението чрез парите, чрез търсенето и предлагането, чрез печалбата, имаме съответно ограничения на другите регулатори. Високата пазарна регулация се интерпретира от неолибералите като “свобода”, но всъщност става дума за различни типове регулатори и несвобода на човешкото поведение. Пазарът и парите в едно общество на нарастващо неравенство на собствеността и доходите водят до гигантско неравенство и във възможностите на различните индивиди и групи и така могат да бъдат много по-големи ограничители на свободата, но поради своята абстрактност и анонимност да не се възприемат за такива, за разлика от административните, политическите и морални ограничения, които по-лесно могат да бъдат приписани на съответни субекти. Възможно е човек да не може да напусне селището, в което живее поради липса на средства, но същото може да се случи и поради ограничения, поставяни от държавата. Възможно е да не може да следва поради липса на средства, но и защото го ограничава държавата. Анонимността на пазара обаче може да му създава илюзията за свобода, за разлика от действията на държавата, които изглеждат като ограничения от идентифицируеми източници на власт..
Бедният човек, който не може да се изучи или не може да удовлетвори базисни потребности е много по-несвободен от милионера, който може с пари да купи всеки и всичко, но формално либералното буржоазно съзнание ще представя това като свобода в степента, в която единият и другият са юридически и политически равноправни. Това разминаване между понятията и измеренията на свободата и несвободата е предмет на жестока идеологическа битка между марксизма-ленинизма като идеология на държавния социализъм в Източна Европа и либералната идеология на държавите от капиталистическия център.
Пазарът като диктатура и ограничение може да бъде и е много по-мощен фактор отколкото държавата. Държавата на Хитлер например убива шест милиона души в лагерите в периода между 1933 и 1945 г., но пазарът на глобалния капитализъм убива само за една година пет пъти повече от глад, независимо от това, че земята има ресурси да изхрани всички. Държавата у нас през 50-те например може да налага определени ограничения за следване на “класовите врагове”, но пазарът на капитализма в момента прави невъзможно по същество каквото и да е образование на 450 000 човека, живеещи в гета, да не говорим за хилядите клошари, просяци и едва свързващи двата края.
Степента на възможна свобода например на художествения творец до 1989 г. е много по-голяма, защото той има осигурен максимален потребител, сега е много по-минимална, защото трябва да се съобразява с много по-страшния фактор, какъвто е пазарния потребител, с търсенето и предлагането, което води по същество до изчезване на цели направления в културата и трудно оцеляване в условията на глобална културна конкуренция.
Подобна диктатура, която е много по-силна от тази например на партийната организация имаме днес с въвеждането на пазарните ограничения върху подбора на теми и проблеми от страна на учените, тяхната реализация, решения, ориентация. Проектният принцип, освен че се опира на връзки и свои хора, за да получиш съответното финансиране, но предполага и определени идеологически и политически граници на финансирането, независимо дали финансиращият декларира или не декларира това. Това всъщност се вижда особено силно например в начина на финансиране и идейна ориентация на частните тинк танкове у нас, които са финансирани главно от САЩ и имат доминиращо неолиберална и проамериканска ориентация.
Ако сравним непазарния и пазарен начин на функциониране на науката и културата у нас ще открием, че сега имаме ограниченията на потребителя, не на партийния секретар и тези ограничения са много по-големи, защото се оказва, че можеш да се занимаваш формално с каквото си искаш, но няма кой да ти плаща за това – в държавната научна институция рязко ти снижават финансирането и искат проектно финансиране, в частната директно ти поръчват какво да правиш, а ако искаш като свободен интелектуалец, независим от заплащането да създаваш съответна продукция, то няма не само кой да я финансира, но и кой да я потребява.
Държавният социализъм е модел на догонваща модернизация чрез затваряне на определен регион от полупериферията на световната капиталистическа система като противодействие на съществуващата преди това експлоатация, извличане на различни ресурси от държавите от центъра на тази система. Обособяването на голям регион дава възможност за концентрация на ресурси и ускоряване на развитието, което именно защото е развитие предполага рязко увеличаване на свободата на обществото като цяло и на отделните индивиди. В центъра на този социализъм е идеята за позитивната свобода, свързана с даване на колкото се може повече възможности за развитие на човека, както чрез образование и наука, така и чрез процеса на модернизация, при който милиони хора получават възможност за вертикална миграция и от деца на селяни да станат лекари, инженери, учени, професори и пр. Премахват се границите, свързани с несвобода между класи и страти, между града и селото, ръчен и физически труд и пр. От гледна точка на свободата, разбрана като знание социализмът извършва революция, създава масовото безплатно образование, отделя огромно количество средства от БВП за образование, и то за колкото се може по-качествено образование. Създава взривно възможност за огромна вертикална миграция, променяща в позитивна посока статуса на милиони хора.
Говорейки за свобода днешните наши новопръкнали се либерали обикновено имат предвид така нар. негативна свобода и то разбрана съвсем тясно като свобода на словото и свобода на политически плурализъм, т.е. преди всичко така нар. формална политическа свобода. Но това е съвсем тясно и неадекватно разбиране за свободата. Да, сега имаш свободата да живееш на улицата, да бъдеш просяк и скитник и никой не ти пречи, докато преди 1989 г. такива категории не съществуваха. Да, до 10 ноември с изключение на Ванга не можеха да се подвизават сегашните хиляди врачки, екстрасенски, астроложки и те. Да, сега съществува негативната свобода например да не ти пречат да станеш проститутка и хиляди български момичета стават такива, докато до 1989 г. това го нямаше. Но дали това е реалната свобода и дали в реалната свобода имаме нещо повече?
Правят се, че не съществува позитивно разбиране за свободата и множество други нейни измерения освен тясното измерение на политическа свобода. А свободата е и възможност да се използват от повече хора постиженията на науката и техниката, които за класическите просветители дори са били основната посока за разгръщане на свободата изобщо. Тя е рационален анализ и рационално осмисляне на процесите, което предполага качествено образование, наука и рационален анализ. Със срива на образованието, с убийството по същество на науката, прогонване на най-добрите учени и най-добрите студенти в чужбина, с възхода на хиляди екстрасенси, врачки, магьосници, астролози нашето общество е най-нерационалното днес в цялата своя модерна история и в този смисъл и най-несвободно, защото колкото по-ирационално е едно общество, толкова по-малко свободно е то.
2. Как вторият български капитализъм доведе
до деструкция на свободата
Още в първите месеци след 10 ноември 1989 г. и паралелно с възторжените лозунги за свобода в българското общество се появиха признаци, че реалната посока на развитие е към несвободата и несигурността - по прозорците започнаха да се появяват решетки, по апартаментите - железни врати, а икономическото дередже на българина се срина. България мина от предходната ситуация на общество с относително висока социална интеграция към Хобсовия свят на мутренски капитализъм, при който всеки е срещу всеки, “човек за човека е вълк”, а равнището на социална солидарност и доверие се срутиха. Няколко са основните посоки, в които започна деструкция на свободата и сигурността:
Първо. Взривно се увеличи несвободата като липса на равенство в икономическите възможности и възможностите да се възползваш от определена собственост.
Тези, които започват перестройката и я подкрепят, а след това демонстрират по площадите, не приемат съществуващите привилегии и йерархии, отхвърлят така нар. “административно-командна система” в името на по-голямо равенство, като презумпцията е, че така всички ще имат свободата да стартират от една и съща позиция. Предполага се, че равенството е неотделимо от по-голяма свобода. Резултатът е точно обратният – рязко увеличаване на неравенството, което имплицира и неравенство в свободата и сигурността. Членовете на Политбюро от 80-те години са същински бедняци в сравнение с появилите се след това олигарси. Бедният няма ресурсите да бъде свободен. Там, където цари огромно неравенство по отношение на собствеността имаме и гигантско неравенство и ограничения на свободите на огромно число хора. Огнян Донев, Васил Божков, Цветелина Бориславова, Петя Славова с техните стотици милиони са и милиони пъти по-свободен икономически от останалите, които нямат никаква собственост и по същество са несвободни.
Ако вземем мащабите на икономическото насилие, ще открием, че в периода 1944-1954 г. се извършва одържавяване на собствеността на една немалка част от населението, но тази собственост се използва след това за умножаване и на нейна основа се развива една българска версия на социална държава. Сега става точно обратното – отнема се общодържавна собственост, която е над сто пъти по-голяма и се разрушава или се превръща в частно притежание на едно малцинство от хората. В резултат на всичко това над един милион човека (съставляващи една десета от населението) по същество насилствено са прогонени от България и загубата на човешки ресурси е по-голяма отколкото във всички войни, които е водила преди това България до 1944 г. Какво по-гигантско насилие от това, което се стовари през последното десетилетие върху българския народ, когато огромната част от него не само че не притежва каквито и да е средства за производство, но стана по-бедна, а голяма част бе изпратен изобщо под линията на бедността. Ако до 1989 г. у нас феноменът просяк е забравен, то вторият български капитализъм ни «ощастливява» с хиляди хора, изхвърлени и изнасилени от живота, ровещи всекидневно в кофите на буклук. Никога в своята история България не е имала толкова просяци и клошари колкото по времето на “втория си капитализъм”.
Второ. Идеологемата за свободата на словото.
Идеолозите на днешния български капитализъм изтъкват като израз на днешната свобода на първо място свободата на словото, но всеки, който е чел знаменитата работа за заблудата за свободата на словото на Ноам Чомски “Медиите под контрол” може да се надсмее над този лозунг. А в заглавието на преведената и на български работа на Стенли Фиш направо се казва: “Няма такова нещо като свободно слово”. Свободата на словото е подчинена на пазарния механизъм и пазарните интереси, не на истината, а на капиталистическата печалба. Тя зависи от собствеността на медиите и идеологическите апарати, владяни от световния хегемон и богатата част на обществото; от друга страна, чрез нея в “информационното общество” се произвежда продукция, от която се печели, а не която развива, обогатява, рационализира човека. Затова сензацията, шоуто, скандалът, забавлението са основните механизми на функциониране на свободата на словото в публичната сфера. Днес у нас свободно можеш да бъдеш оплют, окалян, омаскарен по всички възможни начини в пожълтялото публично пространство на сензации, скандали и кьорфишеци. И от това медиите печелят. На трето място, свободата на словото е свързана с реалното създаване на основата на големите пари на така нар. “тинк танкове” като идеологически апарати за налагане на съответна хегемонна идеология. Нейните противници може да се опитват да говорят, но нямат инструментите да бъдат чути. А свободата на словото не е просто право да говориш, а възможност да бъдеш чут. Гигантското неравенство днес е неравенство във възможността да говориш и да бъдеш чут. Какво като има право на свобода на словото клошарят, просякът, едва свързващият двата края, нямащия възможност да отиде дори на лекар селянин в българската провинция? Правото няма средство да бъде използвано и да въздейства и се превръща в празна идеологема.
Трето. Има ли смисъл днес лозунгът «Свобода или смърт»?
Свободата в смисъла на лозунга “свобода или смърт” се разбира като свобода на суверена – способност на един народ да се самоуправлява и избира посоката на своето развитие. Всички битки и дезинтеграции на политически единици на Балканите, водещи до нови държави, са се водили под лозунгите за свобода. Всяка радикална промяна в тези държави е била обявявана като “освобождение” и “свобода”. Големите символи на българската нация като Левски и Ботев са свързани с идеите за свобода. Деветосептемврийските промени през 1944 г. идват под лозунга “Смърт на фашизма, свобода на народа”. Сходни са и лозунгите на 10 ноември 1989 г.
Всяка голяма промяна у нас идва с лозунги за свободата на народа, който щял да вземе съдбата си в свои ръце. И Горбачов обяви по време на перестройката «свобода на избора» на всеки народ. Тази мантра се повтаря и от идеолозите на днешния български капитализъм. Но още в края на ХІХ век Димитър Благоев говори за това, че нещата у нас зависят три четвърти от външни фактори и една четвърт от наши собствени, т.е. България дори като формално-юридически самостоятелна държава е независима по същество само една четвърт. Свободата на народа като суверен в този смисъл е илюзия. Това важи в по-висока степен за държавите от полупериферията и периферията на световната система, особено за по-малките по територия и население, военна и икономическа мощ страни каквато е България, а и останалите балкански държави, с изключение може би на Турция. В една или друга степен те са зависими от големите европейски сили и тази зависимост предопределя сравнително тесните граници на възможното им поведение, натискът отвън за промени, насочването на вътрешните процеси в определена посока, задаваните образци на развитие, степента на автономно поведение.
Днес България е много по-зависима директно от ЕС и неговите институции, отколкото някога от СССР. Някога от СИВ не идваха с контролни доклади да ни казват какво да правим в различните системи. Чужди посланици не шестваха по медиите с указания към политици и институции. Министър-председателите не се тупаха по гърдите, че ги е похвалил някой чужд лидер. Нямаше чужди бази на наша територия. Днес при разделение на богат капиталистически център, полупериферия и периферия степента на зависимост на малки държави като България е такава, че свободата на избор е параван за все по-голяма зависимост и несвобода.
Четвърто. Деструкция на свободата на движение в социалното пространство. Социализмът е общество, в което за около три десетилетия 4-5 милиона души сменят своите позиции в социалната йерархия и от селяни стават граждани, от деца на семейства без образование или с ниско образование стават лекари, инженери, философи, учени. Това е гигантска свобода, получена от огромната част от хората. След 1989 г. масирано се извършва точно противоположния процес - гигантската декласация за милиони хора, т.е. движение надолу в йерархиите на заплащането и социалния престиж. Така е с учените, интелигенцията, образованите хора и огромно количество други хора.
Социализмът създава една гигантска“средна” прослойка от населението с определени равнища на потреблението и статусни характеристики, опираща се на фактическо всеобщо основно образование, всеобщо достъпно средно образование, гарантирано ниво на здравна защита, високо ниво на мобилност (практически безплатен транспорт), 90 % притежаване на недвижима собственост (жилище, вилно място и пр.), високо ниво на културно потребление (много високо дори в сравнение със западноевропейското). Това дова определено равенство във възможностите и свобода на всеки човек поотделно. Днес българското общество е по-неравно отколкото вероятно когато и да е било в своята хиляда и триста годишна история - неравно във възможностите, свободата, сигурността. Но там, където имаш неравенство в икономическото възможности милиони пъти, то имаш и съответно неравенство в свободата милиони пъти. Имаше някога времена, когато се страхувахме, че България ще се «латиноамериканизира», днес тя обаче се «африканизира».
Пето. Разрушаване на свободата като икономически възможности и равенство в тези възможности.
Държавният социализъм създава мощна система на безплатно образование като в началото е задължително основното, а след това и по-високи степени на образование и социализация. А свободата е на първо място възможности за развитие на човека – да бъде здрав, да развива и използва своите възможности, да се образова, да има шансове за персонално и професионално израстване, за промяна на своя социален статус. От беден селянин например да имаш възможност да се изучиш, да отидеш в града, да получиш жилище, да завършиш университет, да станеш лекар, учител, инженер, писател, научен работник и пр. А свободата не е ли възможност да се постигнат определени неща, да промениш състоянието си, да получиш допълнително нещо, което сте нямали ти или твоето семейство? Това е свободата, която имат милиони българи в периода до 1989 г. За две десетилетия между 60-те и 80-те години няколко милиона българи сменят радикално своето положение от селото към града, от основно образование, България става между най-образованите страни в света, има безплатно образование, безплатно здравеопазване, радикална промяна на положението, много по-мощна вертикална миграция от всякога преди това в историята.
Възможно ли е днес това при сриналата се образователна система? Възможно ли е при наличието на бедност, поради която между 20 000 и 40 000 деца са принудени годишно да напускат училище? Богатството също е свобода, защото предполага възможности, но една голяма част от населението няма тази свобода. Нарастващите маси живеещи в гета, необразовани, увълчени хора не са свободни, а послушен електорат, който е готов да продаде гласа си за 10-20 лева. При днешната ситуация би ли могъл Жельо Желев да се изучи и да стане доктор и дори президент? Щеше да пасе овцете във Веселиново или по-вероятно да работи като общ работник в Гърция или Италия, а не да разсъждава сега колко несвободен бил някога.
Дори, когато някой има способности, то мизерията би го възпрепятствала да ги реализира. Хората са измамени, че ще има по-справедливо общество, в което хората ще успяват благодарение на своите способности, а не на партийна вярност и политическа подкрепа. На практика имаме разгул на посредствеността, която особено силно се проявява най-напред в политиката, която съвсем не извежда на преден план експертно и морално най-доброто, а най-агресивното, най-безскрупулното, поради което и негативизмът и разочарованието от новия политически елит е огромно, а чувството за несправедливост е по-голямо от всякога преди това в историята.
Шесто. Разрушаването на свободата и възможостите да оцелееш физически, получавайки адекватно здравеопазване, независимо от това, че правото на живот е ключово от времето на Лок насам.
В масовите нагласи в началото на промяната се очаква, че тя ще доведе до допълнителна грижа за човека, каквато имаме в западноевропейските социални държави след Втората световна война. На практика се разрушават съществуващите социални системи на потребление, на образование, здравеопазване, социални услуги и по комплексни показатели за грижата на човека обществото се срива назад, а количеството на безпризорни, просещи, бездомни в България е по-голямо от всякога преди това в историята. От 27 място по Индекс на човешко развитие през 1988 г. България се срива на 55 място през 2011 г.
През 1989 г. в страната има всеобщо и безплатно здравеопазване на всички равнища. Сега здравеопазването е силно корумпирано, сринало се е и един милион български граждани са без здравни осигуровки, което като относителен дял е повече отколкото в САЩ. България оглавява европейската класация на отсъствия по болест годишно. Това е гигантска несигурност и гигантска свобода – несигурността и несвободата на втория български капитализъм.
3. Идеологемата за рухналите граници чрез образите на Берлинската стена и “желязната завеса”
Следва да се отбележи, че либералното понятие за свобода, в което на преден план се извежда негативната свобода е тясно свързано с липсата на ограничения и съответно на граници, докато социалистическата представа е свързана с позитивната свобода, възприемана чрез метафората за прокарване на път, просека към някакво бъдещо по-висше състояние. Неолибералната вълна от времето на Рейгън и Тачър насам извеждат на преден план в глобалното идеологическо съзнание, налаганото навсякъде по света именно негативното възприятие за свободата във вид на премахване на стени.
В тази ситуация се появяват илюзиите на Горбачов за общочовешките ценности, които трябва да заменят класовите граници. Падането на Берлинската стена и разпадането на бившата социалистическа общност се превръщат в символ на премахването на границите и съответно на свободата. Обявява се началото на “преход към демокрация и свобода”, което се свързва със свалянето на границите. Наличието на Берлинската стена и на така нар. “желязна завеса” като метафора на отношенията между социалистическите държави и капиталистическия свят се обявява като израз на предходната несвобода. Издига се лозунгът за навлизане в свят, в който границите изчезват и човекът става свободен.
Падането на “желязната завеса” и на Берлинската свобода е любима идеологема, чрез която се легитимира втория български капитализъм с помощта на мощни идеологически апарати, създадени след 1989 г. Реалността зад всички метафори за падащите граници и либерални идеологически възторзи пред рухналата Берлинска стена през 1989 г. обаче е, че днес имаме умножаване на границите и ако границата е индикатор за несвобода, днес сме по-несвободни от всякога. Движението на капитали води до разпадни процеси и деструкция, които имат следствия противоположни за лозунгите за отваряне е свобода на движение. Глобализираният капитализъм е неравновесен и силно конфликтен. Глобалните пазари могат да опустошат цели страни и региони и България след 1989 г. е типичен пример в това отношение, изсмуквайки от тях квалифицирани кадри и други ресурси.
Всичко това обаче не е нищо друго освен ключови идеологеми на глобализирания капитализъм, заинтересован от премахването на границите, които пречат на глобалната експанзия на капитала. Зад идеологемата за свободата като премахване на граници стоят груби сметки, свързани с възможностите за глобална експанзия на капитала, на движение основни елементи на производството, изгодни зв контекста на световна система със съответен хегемон, при което печеливши от това глобализиране на движението на основните елементи на производствения процес – капитал и труд – са глобалните корпорации и световния финансов капитал със съответна транснационализираща се буржоазна класа. Капитализмът разширява своя обхват в стремежа за печалба, излизайки отвъд отделните държави, събаряйки навсякъде където съществуват по-силни граници, независимо дали става дума за бившата Източна Европа или за днешна Либия. Чрез свободното движение се изсмукват ресурси от едни региони – финанси и човешки капитали и прехвърлят на територии, изгодни за капитала. На равнището на идеологията обаче тази логика на глобализиране на капитализма се представя като “падане на граници”, “освобождаване”, “свобода”. Премахването на “желязната завеса” по същество е неоколониален механизъм за грабеж в условията на постиндустриален капитализъм, опиращ се на грабеж на човешки потенциал - ключовия капитал за съвременния информационен капитализъм. В идеологиите това се представя с възвишени думи за либерална свобода на движение на хора, а зад него по същество стоят интереси на извличане на ресурси от страна на държавите от капиталистическия център.
Лозунгите за “падане на границите” и неолибералните дитирамби за “свобода на движение” и “демокрация” са идеологически параван за тези реални икономически процеси. По този начин бяха изсмукани огромната част от математици, инженери, лекари, учени от Източна Европа и бившият съветски съюз и това е реалният смисъл на либералните песнопения за “падането на Берлинската стена” и дошлата “свобода”. Всъщност това стои и зад така нар. “арабски революции”, особено зад унищожаването на Либия, свалянето и убийството на Муамар Кадафи, който в опита да създаде златен динар и намерението си да обособи страната си и африканския регион от господството на долара, представляваше опасност за глобалния капитал, поставяше му определени ограничения, поради което и му бе организирана международната акция, която да предотврати тази опасност. Приказките за “свобода” и “демокрация”, които стоят зад така нар. “хуманитарни интервенции” или “нежни революции”, извършвани с помощта на държавите от капиталистическия център в същност имат зад себе си реалния смисъл на разрушаване на ограниченията за движение на капитали и извличане на печалби от всяка възможна територия на съвременния свят
При това особеност на неолибералната идеологема за премахване на границите и свободно движение е, че тя се опира на методологически индивидуализъм, който извежда на преден план абстрактните права на атомизирания и освободен от всякакви социални характеристики, задължения, отговорности, зависимости индивид, оставяйки настрани интересите и отговорностите към общността. Зад това стои идеологията, залегнала в работи от типа на “Свободата на избор” на един от бащите на съвременното неолиберално икономическо мислене Милтън Фридман. Правата на атомизираният индивид се превръщат във водеща абстрактна ценност, която обслужва пазарния фундаментализъм. Това съответства изцяло на .интереса на функциониране на съвременния глобален капитализъм – разрушаване на ограниченията на държави и общности в името на печалбата и процеса на безкрайна експанзия и самонарастване на капитала.
Глобализацията на капитализма се оказва процес, който е съпътствуван от фрагментация в различни сфери. Бауман отбелязва: “Интеграцията и парцелирането, глобализацията и териториализацията са взаимно допълващи се процеси. По-точно те са две страни на един и същ процес: този на световното преразпределение на суверенността, властта и свободата да се действа, задвижен (въпреки че по никакъв начин не е детерминиран) от радикалния скок в технологията на скоростта...Днес сме свидетели на процес на ново световно разслоение, в хода на което се установява нова социокултурна йерархия, нов световен мащаб...Квазисуверенитетите, териториалните деления и сегрегациите по идентичност, за които глобализацията на пазарите и на информацията съдейства и прави “необходимост”, не означава различие на равни партньори. Това, което е свободен избор за някои, се стоварва като жестока съдба върху други.”
Отслабването на суверенитета и засилването на проницаемостта на държавните граници води със себе си огромно количество нови опасности, които започват да тресат различните региони и държави. Навсякъде нараства тревогата, че човек вече не е защитен както някога. Границите стават проницаеми в нарастваща степен за трансгранична организирана престъпност, трафик на хора и наркотици, контрабанда и всякакви други опасности. Улрих Бек става човекът, който може би най-силно реагира теоретически на тази ситуация, въвеждайки две нови категории за описание на съвременните общества. Първата от тези идеи е за глобалното рисково общество, което характеризира една нова епохата на несигурността. Второто особено важно понятие е “плурализация на границите” от всякакъв вид – между природа и общество, знание и незнание, субект и обект, война и мир, живот и смърт, ние и другите. Това, което е ново е премахването на пространствените ограничения за капитала и труда в процесите на глобализация. Предходните национални граници отслабват, но на тяхно място имаме поява и умножаване на всички възможни граници, с които да се стигне до сигурността. От своя страна Бауман ще отбележи, че: «развитата част от света се обвива с предпазната ризница от неангажираност и издига глобална Берлинска стена».
Навсякъде, където извличането на ресурси от останалите държави започва да носи със себе си липсата на изгоди, то се възприема като опасност и богатите капиталистически държави забравят за лозунгите за свобода на движение на хората и започват да издигат засилващи своята мощ стени по своите граници. След като лицемерно продължават да възпяват падането на Берлинската стена като символ на освобождението капиталистическият свят построи през следващите две десетилетия 24 стени между различни общества и държави като почти всички са по-големи от Берлинската стена. След като триумфално празнуват ежегодно “падането на Берлинската стена” и жалят убитите на нея САЩ построиха десетки по-голямата и по-охранявана стена («Тортилена завеса»), на която само за три години са загинали много повече хора, за да спрат идващата несигурност от Мексико. Подобна стена е системата от биометрични данни в документите, необходими за да пресечеш границата. Същото прави Израел със стена между себе си и Палестина. В Северна Ирландия огромна стена разделя католици и протестанти. Европейският съюз издига границата Шенген между себе си и останалия свят и за да я укрепи Гърция се кани дори да строи огромен ров между себе си и Турция.
При това либералната идеологема е, че тези граници са различни от “Берлинската стена”, която била израз на освобождение, защото при нея хората отивали отвътре навън, докато тук движението в повечето случаи било обратното – например при “Тортилената завеса” между САЩ и Мексико се ограничавало движението на латиноамериканци за САЩ. Тук обаче се пренебрегват поне две неща: 1) става дума за граници и независимо от посоката на ограничаване те пречат на толкова скъпата “свобода на движение” на неолибералите, под лозунга на която празнуват падането на Берлинската стена. 2) неолибералното лицемерие е, че те поставят и свалят стената в зависимост от интересите на богатите държави от капиталистическия център – границите са отворени за изсмукване на високо квалифицирани кадри, за “brain drain” и грабеж така за стотици милиарди долари от останалия свят, докато в същото време спират бедните и неквалифицираните, отделяйки ги така в своеобразни глобализирани гета зад съответните граници.
Глобализираният капитализъм благоприятства разпадът на държави, но на тяхно място се появяват нови държави с граници помежду им. По рано територията на бивша Югославия например бе отделена от останалите държави с обща граница, а сега вътре в нея има границите на седем държави, т.е. рязко е увеличен броя на границите. Така непрекъснато имаме разпад на държави и появата на границите на нови по-малки образования. Преди Първата световна война в света има около 60 държави, а сега са над 210. Типичен пример на такива разпадни процеси уж на отваряне на границите, на край на противопоставянето е станалото с бившия СССР, където сега между 15 държави има повече и по-силни граници от всякога преди това в историята на това пространство и безусловно по-големи отколкото при социализма.
Държавите все по-трудно могат да служат като граници за движението на глобалните потоци на капитал като условие за капиталистическо възпроизводство. Резултатът от това е, че фирмите, компаниите, богатите хора поемат тези функции, които трябва да изпълнява държавата – появява се бизнесът с частна охранителна дейност и поставяне на технологически прегради пред опитите да бъде накърнена собствеността на частни и корпоративни субекти. У нас в този бизнес са заети около 140 хиляди човека, което е повече от държавните полиция и армия взети заедно. Те охраняват новите стени на хиляди частни обекти в страната. Падналите граници на държавата са заменени с огромно количество нови граници вътре в страната, свързани с охраната на хилядите частни обекти.
Вътре в границите на националните държави възникват разнородни по сигурност пространства – оградени с достатъчно системи на сигурност частни пространства, в които можеш да получиш по-добро обслужване и повече безопасност, за разлика от обичайните публични пространства. В тях е пълно с камери, охранители и охранителни системи, но можеш да бъдеш сигурен за собствеността и децата си, а всякакви просяци, бездомни и съмнителни лица просто не могат да влязат в съответната територия. На мястото на границите на националните държави като територия, на която се предлага сигурност се появяват защитени анклави на частни пространства за сигурност, достъпни за относително малцинство от избрани. Във всеки един град имаме разделение на опасни и сигурни зони. Още през 90-те години на ХХ век в справочника на Вашингтон, столица на най-силната държава в света се отбелязваха районите, в които е безопасно и тези, в които е изключително опасно да ходиш сам и пеша, дори през деня. Богатите могат да си осигурят материално допълнителна защита срещу рисковете в сравнение с бедните – да ползват по-сигурен транспорт, по-екологична и здравословна храна, по-добри лекарства и лекари срещу болести, да си осигурят допълнителна защита, да се затворят в специални градчета със своя полиция, която да им даде сигурност, която нямат другите. Появяват се десетки хиляди затворени градове на богатите, които са с електронни граници спрямо външния свят. Възникват най-напред в Северна и Южна Америка, където има няколко стотин хиляди такива затворени селища. У нас също се строят специално за по-богати хора. В такъв затворен комплекс живее например президентът и милионерът Плевнелиев.
Когато стана президент на България първият указ, който издаде Жельо Желев беше за премахването на ограниченията за жителството в големите градове и това бе обявено като голямо постижение на свободата. Едно от последствията от това беше появата на гигантски ромски гета край големите градове, в които живеят днес около 450 000 човека. По различни данни около една трета от жителите на гетата у нас днес не излизат от там и се изхранват от кофите. “Много роми фактически почти не напускат махалата. Във всяко гето, където и да е то, поначало се концентрира разрушителна енергия на омраза към културата на обкръжаващия полис...В тях цари културата на изолираните, отхвърлените, вътрешно непримирима с културата на доминиращите обкръжаващи. В социалнопсихологически план гетото ражда омраза, и то двупосочно - към “гетоизираните” и към онези, намиращи се извън него.”
Първото, което донесоха така нар. демокрация и свобода след 1989 г. бяха решетките, железните врати, охранителните системи, частните охранители, бизнесът с които започна да процъфтява. Приватизацията и разграбването на колективната (държавна) собственост породиха огромно количество частни граници. Ликвидацията на колективното селско стопанство доведе то това, че то бе раздробено на 14 млн. частни граници, които трудно се охраняват и резултатът е връщането на българските села, разграбвани от ромски банди към времената на кърджалийските набези.
Ерозията на голямата средна класа, създадена от социализма, декласацията на милиони хора, абсолютното обедняване на голяма част от населението доведоха до нова пролетаризация и нови класови граници, противоречия, антагонизми, подсилвани днес от глобалната икономическа криза.
Умножават се нормативните юридико-административни граници на поведението на хората. Днес българинът е много с повече нормативни ограничения отколкото например по времето на турското робство. Народното събрание по времето на социализма като временен орган, който заседава два пъти в годината и приема относително ограничено количество нормативни документи, сравнено с Народното събрание след 1989 г., което има статута на постоянен орган и приема непрекъснато закони и промени в тях като се има предвид, че в същото време голяма част от законите и нормативните документи се възприемат от европейския парламент и европейската комисия, регулиращи с хиляди правила живота на хората. Като се вземат предвид и огромното количество поднормативни актове, приемани не само от министерския съвет, министерства, агенции и всяка институция с нейните правилници, то можем да кажем, че количеството на нормативните ограничения, днес са по-големи от всякога преди в историята.
Имаме засилване на границите и нови граници в още едно отношение – нормативните граници, отнасящи се до различни нарушения, свързани с увеличаване на наказанията – тенденцията на “наказващата държава”, заместваща социалната държава според неолибералните теоретици на държавата. В резултат на това, че всяко дребно нарушение на съответните норми получава жестока санкция САЩ са страната с най-голямо количество затворници, како голяма част от тях работят. Общият им брой днес е около 2 400 000 човека, което е близо милион с повече в сравнение намиращите се в Гулаг на Сталин пред 1953 г. по време на смъртта му. Бауман пише: “Броят на хората в затвора или на очакващите присъдата “затвор” нараства, и то бързо, в почти всяка страна. Почти навсякъде мрежата от затвори се радва на строителен бум. Навсякъде по света се увеличават разходите от държавния бюджет за “силите на реда и затвора – главно за действащи полицейски сили и за обслужването на затворите. Най-важното е, че пропорцията на населението, което е в пряк конфликт със закона и е субект на наказанието “затвор” нараства с бързо темпо...Рязкото нарастване на наказването чрез затвор внушава, че има някакви нови големи части от населението, набедени поради едно или друго съображение, че са опасност за социалния ред.”[5] САЩ са на първо място в света по брой на затворници – там през 1979 г. е имало 230 затворници на 100 000 жители, а двадесет години по-късно в началото на 1999 г. те са били 649 на 100 000. “... щатът Калифорния възхваляван от някои европейски социолози като истински рай на свободата, предвижда за разходи по строежа и поддържането на затвори бюджет, който далеч надхвърля цялата сума на щатските фондове, предназначени за всички висши учебни заведения. Затварянето е върховната и най-радикалната форма в пространствено ограничаване.”
Умножават се културно-идеологическите и символни граници. Разпадането на единните идентичности (югославска и съветска) доведе до формирането на десетки нови граници в идентичностите, противопоставяния, изобретяване на истории и политики на паметта, омраза и конфликти. Антициганските протести, антиимигрантски нагласи, етнически дистанции и у нас, и в Европа са индикатор за тази тенденция. Имаме процеси на десекуларизация и завръщането на нови религиозни граници. Неслучайно се говори за “сблъсъка на цивилизациите” и новите цивилизационни граници. От една партия за всички и морално-политическо единство до 1989 г. се премина към 400 партии, стигматизация на социални групи, противопоставяния и омраза, разпад на социален капитал и човек за човека е вълк и враг. От външния образ на един враг се премина към множеството вътрешни образи на врага. Броят на политическите уволнения след 1989 г. е много по-голям отколкото след 1944 г.
Говорят ни че сега сме “свободни” поради откритостта на страната. Какво казват фактите. Според статистическите справочници България през 1986 г. е била посетена 7 млн. 567 000 чужденци, докато 20 години по-късно през 2006 г. те са били дори с 18 000 човека по-малко – 7 млн. 499 000. През 2009 г. в българските университети са се учили около десет пъти по-малко чужди студенти отколкото през 1988/1989 г. Що става дума за стотиците хиляди българи, които избягаха от България към развитите страни през изминалите повече от две десетилетия, то това е бягство по същество от несвободата на днешното българско общество – от мизерията, от трудността или невъзможността да си намериш работа, от несигурността.
Между впрочем Желев, който е между най-автономните български политици, признава в едно свое интервю по случай 20 годишнината от 10 ноември, че свободата всъщност била свобода да можеш да излизаш в чужбина. И малко след това обаче добавя, че в резултат на това излизане в чужбина Западът е успял да отмъкне 300 000 български висшисти и само от това загубите на България са 75 млрд. долара. Оставям настрана, целият останал грабителски процес. Това се оказва така нар. свобода. Превръщаш страната си в разграден двор. Обират всичко каквото могат, другото разрушават. А някакви малоумни идеолози, някои от тях за жълти стотинки, други от глупост стоят в средата и персевират „Аз съм свободен!”, „Аз съм свободен!”
4. Идеологемата за страха преди и липсата му сега
Друг идеологически мит на разграничение на периода преди и сега е този за страха - тогава хората се страхували, а сега не. Реално обаче степента на сигурност тогава е неизмеримо по-голяма. Всъщност днес българинът се страхува неизмеримо повече отколкото някога. Страхува се да не остане без работа, да не бъде опозорен в медиите, да не бъде ограбен и убит на улицата, да не се разболее при наличието на ужасното здравеопазване, дали ще му стигнат парите да изкара месеца, дали няма да го измамят по телефона, в магазина, на улицата, дали ще може да си плати кредитите. Обществото функционира на основата на феномен, който много изследователи характеризират като „култура на страха”. В едно проучване на в. 24 часа се оказва, че да ходиш нощем по улиците на България се възприема от българина като равностойно на това да преживее земетресение - по 75% изпитват страх и от двете. Не са сигурни за живота си 62 % от българите, нито дали няма да им отнемат имота – 54 %, като и едното и другото са несравними с нагласи и страхове през предходни периоди. Две трети от българите са били жертви на някакъв обир, 38% - на уличен грабеж, 28% - на телефонна измама, 55% живеят с подозрението, че им подслушват телефона.
„Над 1 млн. 200 хил. българи се тресат от нерви и изпадат в тежки депресии. Това представлява една шеста от население на страната ни. Едва 300 хил. се лекуват, останалите не ходят на психолог от неудобство. Голяма част от тях обаче дори не осъзнават, че имат проблем. Това съобщи през април тази година член-кореспондент Мила Власковска по време на Третата национална конференция на Асоциацията на частно практикуващите психиатри в България. Безпомощност в леглото при мъжете и трупане на килограми при жените са реалната развръзка на дълго потисканите нерви, коментираха психиатри. На практика се оказва, че всеки шести българин страда от потискани нерви. Нелекуването им обаче докарва до тежки депресивни разстройства. В 90% от случаите се откриват и симптоми на тревожност, което означава, че са на една крачка от полудяването. По този показател България е на водещо място в Европа. Други 34-70 на сто от пациентите с такова състояние са и със социална фобия. Това означава, че те губят желанието си за контакт с хората, постепенно се изолират, докато съвсем се затворят в себе си. Една част от българите с депресия, 30-65 процента имат паническо, а 48 на сто посттравматично разстройство.”
Ключов елемент на либералната негативна свобода е защитата на човека от престъпност. Джон Лок вижда в това основополагаща задача на държавата – да те брани от тези, които ограничават по някакъв начин твоя живот и собственост. Каква е обаче ситуацията у нас днес? В доклад на Центъра за изследване на демокрацията от 2011 г. за престъпността в България се отбелязва, че след 1989 г. броят на регистрираните престъпления е четири пъти по-висок на 100 000 човека отколкото преди 1989 г., но и че това са само половината от реалните, защото около половината не се регистрират – тогава са били около 400 на 100 000 човека, след това “нормалното ниво”, защото имаме и пикове е било около 1600, а за още толкова не се съобщава.
По времето на социализма няма строеж на нови затвори, а сега един от най-големите дефицити в страната е дефицитът на затвори, и остро стои въпросът, къде да се затварят нарастващото количество осъдени. Насилието пронизва всички тъкани на живота, и през 2000 година всяка четвърта българка е била жертва на домашно насилие. В същото време 22 години след началото на прехода България е страната с най-много полицаи на човек от населението в Европа. За една година се подслушват неизмеримо повече хора отколкото в целите САЩ, а обемът на информация, която се събира е за една година повече отколкото за 45 години по времето на социализма. В този смисъл България е много по-полицейска държава в сравнение с предходни периоди и в същото време с много по-неефективна полиция, т.е. много по-престъпна държава. Затова се е появила гигантска частна армия от охранители и всякакви други специалисти по частно предлагане на сигурност като техният брой е около 140 000 човека и е по-голям войници и полицаи в армията и полицията е взети заедно. Но създадената след разрушаването на социализма и построеното от него буржоазна държава е неспособна да изпълнява задълженията си да предлага сигурност на хората.
Имаме разделение на бедни и богати по отношение на сигурността и свързаната с нея свобода. Богатият може да си вземе охрана, може да живее като милионерът Плевнелиев в затворен комплекс, в който се влиза с електронни карти и не се страхува да остави децата си да играят на улицата. Бедният може да бъде убит в гетото или дори в центъра на София като куче. Годишно за железни врати, СОТ, охрани се харчат милиарди, което някога го нямаше. Българинът е и по-несигурен за своя живот и по-несвободен.
________________________________
22 ноември 2012 г.
