12 септември 1919 г.
Със смъртта на незабравимия наш другар Георги Кирков Българската комунистическа партия, освободителното дело на пролетариата понесе грамадна загуба. Незаменим, забележително остроумен пролетарски оратор, пламенен защитник на освободителното дело на пролетариата и съкрушителен за неговите врагове, с ум, който бързо се ориентираше в събитията и в хората, по природа художник и творец, другарят Г. Кирков остави след себе си големи заслуги на делото, на което служеше с беззаветна преданост и любов. Неговата голяма популярност всред работниците изобщо е известна. Но той беше известен не само всред работниците; той беше известен и на широки кръгове от буржоазното общество. Надарен с най-разнообразни познания, които той дължеше на своята забележителна любознателност, и с остроумие, другарят Г. Кирков беше един много приятен събеседник. Той биваше търсен от тях, което, както ще видим му създаваше и известни неприятности, особено през време на войната. Но неговата известност и в тия кръгове се основаваше на неговите ораторски дарби. Неговите речи в Народното събрание, както и вън от него в публичните събрания, обичаха да слушат и буржоазни политици. Красноречието и дълбокият смисъл на речите му приковаваха вниманието им и когато ги шибаха право в лицето им. Тъй мощен беше ораторският талант на другаря Георги Кирков! Обаче никой тъй високо не го ценеше, както го ценяха работниците. Как високо те го ценяха, може да се види от следния факт. През балканските войни в 1912 и 1913 г. общоделците — широките лъжесоциалясти, систематически пускаха за др. Г. Кирков най-грозни слухове: ту че бил убит, ту че при преминаването на някаква река с ротата си бил се удавил, ту че бил опасно ранен и умрял, ту че бил тежко ранен и осакатен. Независимо от това, че по повод на тия слухове от всички краища на България другарите обсипваха Централния комитет с най-тревожни писма, но софийските работници, които най-често имаха случаи да слушат неговите речи и да изпитват неотразимото им влияние, често казваха на пишущия тия редове: „ах, дано всички тия слухове да са само слухове и дано Майсторът се върне, макар и с половината си тяло, от пояса нагоре, та пак да чуем неговия ободрителен глас и съкрушителните за нашите врагове речи!" В тия прости думи, пълни с тъга за съдбата на своя любим „майстор", се изказваше колко високо нашите работници ценяха ораторските дарби на покойния другар Г. Кирков.
Да, нашата партия и цялото работническо движение изгуби в лицето на др. Г. Кирков един от най-добрите си дейци и при това в такава възраст, когато можеше да даде още много за освободителното пролетарско дело, на което служеше. Другарят Кирков беше не само талантлив оратор, но и талантлив пролетарски журналист. Основател на „Работнически вестник" и дългогодишен негов редактор, негов основен писателски принцип беше: никакви, нито най-малки отстъпки на враговете на пролетарското освободително дело, особено на тия, които бяха се промъкнали в него под булото на общоделци или „широки социалисти" и други чешити „социалисти", които затова и го мразеха смъртно. Неговите статии и неговите политически прегледи в „Работнически вестник" винаги въодушевяваха неговото съдържание и винаги се четяха с наслада. Като оставяше настрана дреболиите и дребнавостите, др. Кирков винаги се спираше на това, което съставляваше най-съществено за просветата и самосъзнанието на работниците като пролетарски борци. Тука няма да се спираме, за да даваме оценка на неговия художествен талант. Неговите хуморески в първата година от „Работнически вестник" ще останат безсмъртни за пролетариите. Оставен по волята на един конгрес от дребнобуржоазни и общоделски глави, какъвто беше казанлъшкият в 1897 година, в една дребнобуржоазна среда, в Казанлък, др. Кирков намери и в тази среда материал за пролетарска поука. В своите хуморески др. Кирков жестоко осмиваше „сънищата на дремигражданите". От друга страна, трябва да си припомним духовитите политически карикатури, които понякога се явяваха на страниците на „Работнически вестник", в „Майския лист". Идеите на тия карикатури принадлежаха всецяло на др. Кирков. Най-сетне, на неговите поетически дарби ние дължим най-хубавите пролетарски песни, като „Напред, работници другари!" и „Песента на труда". С една дума, загубата в лицето на нашия другар Г. Кирков е незаменима. Пишущият тия редове лично е изгубил един от първите свои другаря и приятели, с когото в продължение на четвърт век делеше радости и скърби, които ни доставляваше развитието на делото, на което служехме рамо до рамо. Другарят Георги Кирков и като човек беше незаменим. Много нервен по природа, той понякога избухваше сърдито; обаче в неговото сърце никога злопаметството за изтървани обида не намираше място. След минута той забравяше своята сръдня и обиди. Той беше готов винаги да се отзовава на страдащите другари и да дели с тях каквото има. Най-добре това знаят другарите, които участваха в балканските войни и във време на тежките страдания през последната война.
Но у покойния наш другар имаше и една особена дарба, която допринесе много за успехите на работническото движение. Той имаше дарбата да отгатва способностите на дадени другари за дадена работа. Така, на тази дарба на Г. Кирков нашата партия дължи това, че беше привлечен към „Работнически вестник" покойният наш другар Гаврил Георгиев. Които са чели „Принос към историята на социализма в България", те знаят какви интригантски усилия употребиха широките лъжесоциалисти, за да отнемат „Работнически вестник" от ръцете на тия двама наши другари редактори, безпощадни изобличители на шарлатанството на „широкия социализъм", или най-малко да ги разделят, но главно да махнат Г. Кирков от редакцията. Така също на другаря Г. Кирков се дължи изборът на др. Георги Димитров за секретар на Общия работнически синдикален съюз през 1904 година. От друга страна, др. Кирков често ни е предупреждавал за някои бивши партийни членове и неговите предупреждения винаги се потвърждаваха по-нататък.
Ние изгубихме др. Г. Кирков рано, в такава възраст, когато, при споменатите редки дарби, можеше още много да принесе за делото, на което беше посветил живота си. Вестта за неговата смърт потопи всинца ни в дълбока скръб. Партията и организираните при нея работници и малоимотни почувстваха дълбоко скъпата загуба. Тия, които познаваха неговата здрава натура, бяха изненадани дори от вестта за смъртта на своя незаменим другар и вожд. Но за близките до него другари, които знаяха печалната истина, че той боледуваше от неизлечимата болест канцер (рак), неговата смърт не беше изненада. Откакто операцията, извършена в болницата, констатира тази болест, оттогава, почти преди една година, за тия другари Кирков беше изгубен, тъкмо тогава, когато той беше тъй необходим. Той не подозираше нищо за болестта, от която страдаше. Да му се кажеше не можеше, не биваше; страданията му биха били много по-тежки. Едвам напоследък се каза на другарката Тина. При всичката й твърдост обаче нейните страдания се увеличиха; оттогава тя винаги ни изпращаше с пълни със сълзи очи. Какво щеше да бъде, ако беше й се казало по-рано, а особено, ако беше се казало на самия болен, всеки може да си представи. Др. Кирков през периода на боледуването живееше с пълната вяра, че ще оздравее и ще се предаде пак на работа за освободителното дело на пролетариата. След тазгодишния партиен конгрес той ми говори за един свой стар план, а именно да почне издаването на едно художествено-хумористично списание, като германското „Dег Wahre Jaкоb". „Планът — казваше ми той — е готов, и щом оздравея, почвам." Но болестта му все повече напредваше. Обаче вярата му, че ще оздравее един ден, не го напускаше, и това именно му даваше сила да претърпява големите физически страдания. През целия период на боледуването му до най-последните няколко дни Кирков запази яснотата на ума. Със забележителна ясност на мисълта той разглеждаше последните събития в света и говореше с дълбоко убеждение че Европа няма да избегне революцията, комунистическата революция. И него измъчваше това, че в такова време боледува и толкова продължително време. Но всяко малко моментно подобрение в здравословното му положение подгряваше вярата му, че се приближава денят на оздравяването му. Уви! Др. Кирков вече бърже отиваше, през нощта окончателно го изгубихме...
Към болестта рак др. Кирков изглежда да е бил предразположен по наследственост, защото майка му е умряла от същата болест. Но очевидно, за развитието на болестта у него са спомогнали много обстоятелства от живота му. Преди всичко интензивната разнообразна партийна работа до балканските войни, която му струваше постоянно напрягане на нервната система. Сетне дойдоха балканските войни, пълни, вън от физическите, с морални терзания за такъв впечатлителен човек като др. Кирков, поради глупостите и лудориите на българската и балканската буржоазии, особено на преките ръководители на тия войни и катастрофата, в която тласнаха България. Кирков се върна от тези войни грохнал, пригърбен, с изглед на остарял най-малко с 10 години. Но благодарение на грижите на другарката Тина той можа много скоро да се съвземе, да добие предишния си вид. Обаче изглежда, че бацилът на рака намерил благоприятна почва за развитие. Според диагнозата на лекарите, които му направиха операцията, ако последната беше извършена преди година и половина или две, още можеше да се направи нещо и да се продължи животът му. Така че болестта си Кирков я носеше още няколко години, преди да го повали, и тя очевидно му пречеше на работата. За пръв път силни болки той е почувствал в Стокхолм. Нашият другар В. Коларов още там го е съветвал на връщане бездруго да се консултира във Виена с лекари. Кирков прочее се върна от Стокхолм с напреднала болест. Общоевропейската война, в която биде лудо вмъкната и България, не малко е съдействала за развитието на болестта му. Той с всичката си страст следеше за събитията около тази война и особено революционните събития в Русия и дохождаше до много интересни съждения. Това именно го правеше много привлекателен и за буржоазните политикани през тази война. Обаче това обстоятелство, както споменах и по-горе му създаде известни неприятности. Нашите работници твърде много обичаха своя „Майстор" и затова твърде много го ревнуваха; те искаха всичкото свободно време „майсторът" да бъде с тях и да разказва новини по събитията, наместо да губи скъпото си време в разговори с някои буржоа. Толкова повече те го ревнуваха в такива случаи, че последните никога не можеха да разберат това, което вълнуваше др. Кирков, или съвсем криво разбираха неговите възгледи, и поради това те криво ги предаваха, дори като негови автентични интервюта. Затова и се сърдеха на своя „майстор" някои от нашите работници. Нас обаче злоупотребяването от нашите врагове на тази готовност на др. Кирков да разговаря с тях тревожеше от друга гледна точка, от гледна точка на неговото здраве. Ние искахме, щото Кирков колкото е възможно по-малко да дразни нервната си система с излишни разговори и препирни с враговете ни, и това преди да знаем за опасната болест у него. Но, както казах, Кирков страстно се увличаше от събитията на войната, а от 1917 година и от революционните събития в Русия, и обичаше с увлечение да разправя върху тях и да се вълнува от тях. А това сигурно също влияеше върху развитието на болестта му…
Другарят Георги Кирков вече го няма между нас. Загубата ще чувстваме, до де сме живи. Но делото, за което той живееше и се бореше, и неговите заслуги за това дело ще живеят у нас и у поколенията ни. Най-искреното обаче поклонение пред неговата памет ще бъде това: да работим с всичките сили и способности, които имаме, за по-скорошното тържество на освободителното дело, за което се бореше др. Г. Кирков, борим се и ние — за тържеството на комунистическата революция.
Списание «Ново време», год. XIX,
кн. 5, 10 септември 1919 г.
Източник: Димитър Благоев, Избрани исторически съчинения, том I, изд. Наука и изкуство, 1985 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар