Консерватор – Георги Кирков

 

 

С една ръка се кръсти, с другата – краде. Що е то? Консерватор

Той има уши, но не да слуша, а да подслушва, и дълга рунтава опашка, но не да се брани от мухите, а да я върти пред царете

                                Георги Кирков-Майстора

 

 

                                Що е консерватор ?

 

Консерваторът е едно ехидно и злокобно животно от рода на хиените или лисиците в зависимост от условията и времето: усети ли слабост в противника си, той е цяла кръвожадна хиена и нищо в тоя свят не е в състояние да го омилостиви; види ли обаче дебелия край, той се преобръща на лисица и с такова неподражаемо изкуство почва да се присламчва и умилква, щото да ти се пукне жлъчката от удоволствие.

Консерваторът е покрит с мека и лъскава козина, която рядко менява цвета си, но затова пък винаги излъгва окото на неопитния наблюдател със своята предателска лъскавина. Консерваторът има уши, но не да слуша, а да подслушва, и дълга рунтава опашка, но не да се брани от мухите, а да я върти пред царете.

Консерваторът разполага с два чифта очи, от които единият чифт му служи да вижда, макар и слабо, а другият – да завижда и то по-силно от престаряла мома. Консерваторът има два крака и две ръце, от които едната му служи да се кръсти, а другата да краде.

 Консерваторът е саможивно животно, което живее усамотено в тъмни и тесни дупки, близо до дворците, и само нощно време напуска свърталището си, и то не толкова с цел да подиша чист въздух, както вярват мнозина, а да направи някоя пакост – било като разрови някой пресен гроб или се натъпче с мъртвешко месо, било като примами някоя глупава патка, за да ѝ откъсне главата и разпуха перушината.

Консерваторът има ума на трима либерали, инат на пет магарета и салтанат за две парижки кокони. Консерваторът мрази ораторствата и винаги държи устата си затворена, за да не проникне светлина в душата му, която е дълбока и тъмна като кръчмарска маза.

От всичките животни под небето консерваторът е най-практичното: турете го между рая и куп жълтици и бъдете сигурни, че той ще предпочете жълтиците, ще подкупи стражарите на небето и пак ще се промъкне в рая.

 

 

Из  „Политическа зоология“  на Георги Кирков

 

 

Гаврил Георгиев - железният

В  жи­во­та на все­ки чо­век нас­тъп­ва оня пов­ра­тен мо­мент, кой­то пре­доп­ре­де­ля за дъл­ги го­ди­ни по-на­та­тъш­на­та му съд­ба.

Ед­на ми­съл, ед­но ре­ше­ние, ед­на пос­тъп­ка раз­к­ри­ват тай­ния си сми­съл в съ­би­тий­на­та ве­ри­га на не­го­ва­та би­ог­ра­фия.

За Гав­рил Ге­ор­ги­ев то­зи мо­мент е през есен­та на 1892 го­ди­на.

Дя­до­то: „... по­лу­чих пър­во­то от не­го пис­мо, с ко­е­то из­ла­га­ше сво­и­те схва­ща­ния по со­ци­а­лиз­ма и че от­дав­на бил ре­шил да се пре­да­де на прак­ти­чес­ка ра­бо­та за не­го­вия ус­пех в Бъл­га­рия, мо­ле­ше се да му пи­ша да­ли ня­ма ня­как­ва ра­бо­та за не­го око­ло в. „Ра­бот­ник“ (бях­ме го поч­на­ли в Шу­мен, де­то имах­ме пе­чат­ни­ца, а през зи­ма­та на 1893 г. го пре­не­сох­ме в Тър­но­во). До­кол­ко­то пом­ня, пи­сах му как­ва е ра­бо­та­та и жи­во­тът при нас и ако мо­же да я вър­ши, да дой­де. Ско­ро по­дир то­ва той дой­де и от­то­га­ва до 1909 го­ди­на, юни ме­сец, ос­та­на един от пър­ви­те дей­ци на со­ци­а­лиз­ма и Ра­бот­ни­чес­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия в Бъл­га­рия“.

Още пър­ва­та сре­ща меж­ду два­ма­та сла­га от­пе­ча­тъ­ка на ед­но про­дъл­жи­тел­но (се­дем­на­де­сет­го­диш­но) при­я­тел­с­т­во, ме­се­ца на 1893 г. тол­ко­ва мно­го ще при­вик­нат един към друг, че вся­ка, до­ри и крат­ка раз­дя­ла, ще ги пра­ви мрач­ни, под­тис­на­ти и раз­д­раз­ни­тел­ни. Хар­мо­ни­я­та на тех­ни­те вза­и­мо­от­но­ше­ния се гра­ди на сход­ни­те им ха­рак­те­ри – и два­ма­та са сдър­жа­ни, стро­ги мъ­же, ко­и­то труд­но раз­к­ри­ват ин­тим­на­та същ­ност на чув­с­т­ва­та и мис­ли­те си. И два­ма­та са чуж­ди на при­мам­ки­те на су­е­та­та, на ефек­т­ни­те жес­то­ве и нар­цис­тич­но­то са­мо­лю­бу­ва­не. И два­ма­та го­во­рят бав­но, пре­мис­ле­но, убе­ди­тел­но, без вся­как­ви ора­тор­с­ки ефек­ти и им­п­ро­ви­за­ции (Дя­до­то – с възглу­ха и не­из­ра­зи­тел­на ин­то­на­ция, а Гав­рил Ге­ор­ги­ев ле­ко за­ек­ва при из­пол­з­ва­не­то на ня­кои ду­ми).

Раз­би­ра се, то­га­ва – през 1893 го­ди­на – Гав­рил Ге­ор­ги­ев по­лу­ча­ва вни­ма­ние, доб­ро­же­ла­тел­ност и заг­ри­же­ност на кре­дит. Ед­ва след дъл­ги го­ди­ни на про­вер­ка Бла­го­ев ще го до­пус­не до се­бе си ка­то ра­вен с ра­вен, а след смърт­та му ще оп­ре­де­ли мяс­то­то му в ис­то­ри­я­та на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм не­пос­ред­с­т­ве­но до се­бе си.

 

                                  * * *

Лич­ност­та на мла­дия Гав­рил Ге­ор­ги­ев е бе­ля­за­на с ня­как­ва фа­на­тич­на це­ле­ус­т­ре­ме­ност. И той ка­то ос­та­на­ли­те ри­ца­ри на чу­чу­ли­ги­те но­си в се­бе си не­що от ду­ха на без­с­мър­т­ния идал­го. Бла­го­ро­ден, чув­с­т­ви­те­лен, меч­та­те­лен и тол­ко­ва лес­но на­ра­ним, той тръг­ва на бой сре­щу всич­ки, ко­и­то по­ся­гат на пра­во­то му на из­бор и на лич­на­та му сво­бо­да. Той пре­зи­ра ес­наф­с­ки­те ме­ра­ци за ма­те­ри­ал­но бла­го­по­лу­чие на дър­жав­ния чи­нов­ник, се­мей­на­та си сре­да с ат­мос­фе­ра­та ú на бла­гоп­рис­той­на охол­ност. От­в­ра­ща­ва се от нрав­с­т­ве­ни­те ка­лъ­пи на но­ви­те по­ев­ро­пей­че­ни чор­ба­д­жии и меч­тае за ра­вен­с­т­во, брат­с­т­во и сво­бо­да.

Ха­о­тич­но­то че­те­не на ре­во­лю­ци­он­ни­те „же­нев­ки“, си­ро­ма­хо­мил­с­т­во­то и анар­хиз­мът го от­веж­дат до тай­ни­те со­ци­а­лис­ти­чес­ки кръ­жо­ци на Ап­ри­лов­с­ка­та гим­на­зия. Пър­ви­те кон­так­ти с дас­ка­ли­те му по со­ци­а­ли­зъм – Спи­ри­дон Гу­лаб­чев, То­дор Пос­том­пи­ров и Ев­тим Да­бев, го ос­та­вят рав­но­ду­шен – за­що­то в ти­ши­на­та на сред­нощ­ни­те си бде­ния над кни­ги­те той е оти­шъл мно­го по-нап­ред от тях в уяс­ня­ва­не­то на со­ци­а­лис­ти­чес­кия иде­ал. Уеди­не­ни­е­то му про­дъл­жа­ва още ця­ла го­ди­на след Уч­ре­ди­тел­ния кон­г­рес на Бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия. Раз­би­ра се, и той учас­т­ва в стач­ки­те на сту­ден­ти­те от Со­фийс­кия уни­вер­си­тет сре­щу по­ли­ти­чес­ки­те про­из­во­ли и те­ро­ра на Стам­бо­ло­во­то пра­ви­тел­с­т­во. И той е из­к­лю­чен от Вис­ше­то учи­ли­ще за­ра­ди „ан­тип­ра­ви­тел­с­т­ве­на дей­ност“. Но въп­ре­ки то­ва се чув­с­т­ва са­мо­тен – чак до 1 но­ем­в­ри 1892 го­ди­на, ко­га­то из­ли­за пър­ви­ят брой на вес­т­ник „Ра­бот­ник“. След та­зи да­та Гав­рил Ге­ор­ги­ев ве­че знае на как­во ще пос­ве­ти жи­во­та си.

От на­ча­ло­то на яну­а­ри 1893 г. той ве­че е член на „Тър­нов­с­ка­та ко­му­на“. Вър­ти ко­ле­ло­то на „аме­ри­кан­ка­та“, с ко­я­то се пе­ча­та вес­т­ник „Ра­бот­ник“, ти­ча по раз­п­рос­т­ра­не­ни­е­то, под­дър­жа ко­рес­пон­ден­ция с або­на­ти­те и то­чи пе­ро­то си за пър­ви­те си пуб­ли­ка­ции в пар­тий­ния ор­ган. И Ди­ми­тър Бла­го­ев, и Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки имат всич­ки ос­но­ва­ния да са до­вол­ни от но­вия член на ко­му­на­та. Той им им­по­ни­ра с не­по­мер­на­та за въз­раст­та си се­ри­оз­ност, ин­те­ли­ген­т­ност и ра­бо­тос­по­соб­ност. Гав­рил Ге­ор­ги­ев е прек­рас­но об­ра­зо­ван млад чо­век, с яв­на дар­ба към ези­ци­те – пи­ше, пре­веж­да и ко­рес­пон­ди­ра на рус­ки, нем­с­ки и френ­с­ки, а ос­та­на­ли­те ев­ро­пейс­ки ези­ци пол­з­ва чрез своя соб­с­т­ве­на лин­г­вис­тич­на сис­те­ма, ко­я­то му поз­во­ля­ва да сле­ди и ре­фе­ри­ра со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та пре­са от ця­ла Ев­ро­па.

И още не­що: той е уди­ви­тел­но из­д­ръж­лив и неп­ре­тен­ци­о­зен. Ни­ще­та­та, ос­къ­ди­ца­та на об­щия ка­зан ми­на­ва не­за­бе­ля­за­на пок­рай не­го. Той е пре­тен­ци­о­зен са­мо към ду­хов­на­та хра­на и към чис­то­та­та на соб­с­т­ве­ни­те си идеи.

Дя­до­то: „В Тър­но­во, гнез­до­то на стам­бо­лов­щи­на­та, се по­диг­ра­ва­ха с об­що­то ни хра­не­не, нав­ся­къ­де гръ­мог­лас­но раз­п­ра­вя­ха, че со­ци­а­лис­ти­те се хра­нят от „об­щия ка­зан“, за­що­то то­ва е „со­ци­а­лис­ти­чес­ки­ят иде­ал“, че те ис­кат „раз­ва­ла­та на се­мейс­т­во­то“, „об­щ­ност на же­ни­те“, „де­леж на имо­ти­те“ и т.н. По­дир вся­ко­го от нас де­ца­та и шай­ка­д­жи­и­те на бур­жо­аз­ни­те пар­тии ви­ка­ха по ули­ци­те: „Со­ци­а­лист! Со­ци­а­лист!“, а по ня­кой път за­мер­ва­ха с ка­мъ­ни по­ди­ре му. Тряб­ва­ше чо­век да има здра­ви нер­ви и дъл­бо­ка вя­ра в на­уч­ност­та на со­ци­а­лиз­ма, за да из­дър­жи всич­ко то­ва“.

Гав­рил Ге­ор­ги­ев има и здра­ви нер­ви, и дъл­бо­ка вя­ра. Точ­но за­ра­ди тях съв­сем ско­ро след прис­ти­га­не­то му в Тър­но­во го из­би­рат за пред­се­да­тел на мес­т­ния Ра­бот­ни­чес­ки клуб. Още пър­ви­те му ста­тии и до­пис­ки в „Ра­бот­ник“ прив­ли­чат вни­ма­ни­е­то на пар­ти­я­та. Те ки­пят от оп­ти­ми­зъм и уве­ре­ност в идей­на­та си без­пог­реш­ност. Пе­ро­то му ня­ма бля­съ­ка на изящ­на­та об­раз­ност на Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки, ни­то осо­бе­на­та пре­лест на иро­нич­ни­те за­кач­ки на Майс­то­ра. То е да­леч от дъл­бо­кия те­о­ре­ти­чен фун­да­мен­та­ли­зъм на Дя­до­то. То си е не­го­во­то, Гав­рил-Ге­ор­ги­е­во­то пе­ро – ло­гич­но, сту­де­но и убе­ди­тел­но – же­ляз­но­то пе­ро на „же­лез­ния“ Гав­рил. Са­мо по­ня­ко­га сти­лът му се про­ме­ня и ста­ва неп­ри­вич­но ар­тис­ти­чен, ся­каш ис­тин­с­ка­та му ду­хов­ност раз­чуп­ва че­руп­ка­та на пар­тий­на­та дис­цип­ли­ни­ра­ност и от­там се из­люп­ва не­го­ва­та лич­ност в це­лия си бля­сък на тво­рец. Та­ки­ва мо­мен­ти на ар­тис­тич­ност и ду­хов­на из­тън­че­ност са мно­го ред­ки в не­го­во­то сло­во. За­що­то той пос­та­вя на пър­во мяс­то на­уч­ност­та, це­ле­съ­об­раз­ност­та и по­лез­ност­та на сво­е­то твор­чес­т­во. И той ка­то Ба­ка­лов би ка­зал за се­бе си: „Аз съм един общ ра­бот­ник на ду­ха“.

Са­мо го­ди­на след прис­ти­га­не­то си в Тър­но­во Гав­рил Ге­ор­ги­ев по­лу­ча­ва въз­мож­ност за ре­ал­на са­мо­о­цен­ка на чи­ра­ку­ва­не­то си при Дя­до­то – за­ра­ди ста­ти­и­те си „Ин­те­ли­ген­ция и ав­то­ри­те­ти“, „Со­ци­а­лиз­мът пред съ­да на бур­жо­аз­ни­те вес­т­ни­ци“, „Бур­жо­аз­на­та так­ти­ка“ и още мно­го дру­ги той е арес­ту­ван в Гор­на Оря­хо­ви­ца и е зат­во­рен в Тър­нов­с­кия зат­вор. Пре­би­ва­ва­не­то в ки­ли­я­та го из­пъл­ва с гор­дост. Власт­та го е при­рав­ни­ла с хо­ра­та, на ко­и­то той меч­тае да бъ­де ра­вен – с Бла­го­ев и Габ­ров­с­ки, ко­и­то ле­жат по съ­що­то вре­ме в дру­ги зат­во­ри за аги­та­ция и про­па­ган­да на со­ци­а­лиз­ма. Впро­чем те и два­ма­та от­дав­на са го приз­на­ли ка­то млад и на­деж­ден съ­рат­ник.

Лич­на­та оцен­ка на „стъл­бо­ве­те“ на пар­ти­я­та те­жи вър­ху из­бо­ра на Гав­рил Ге­ор­ги­ев за член на Об­щия съ­вет на Бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия. И за ре­дак­тор на вес­т­ник „Ра­бот­ник“.

След мно­го го­ди­ни Бла­го­ев ще оце­ни ви­со­ко соб­с­т­ве­на­та си кад­ро­ва по­ли­ти­ка в „При­нос към ис­то­ри­я­та на со­ци­а­лиз­ма в Бъл­га­рия“: „Ка­то че­те чо­век днес то­зи вес­т­ник, пра­ви му впе­чат­ле­ние яс­ност­та на въз­г­ле­ди­те, ко­и­то про­кар­ва­ше Гав­рил Ге­ор­ги­ев, енер­ги­я­та и ен­ту­си­аз­мът, дъл­бо­ко­то про­ник­ва­не от вя­ра­та в на­уч­ност­та на со­ци­а­лиз­ма и не­го­во­то не­из­беж­но тър­жес­т­во, ко­и­то бли­кат от ре­до­ве­те на вся­ка ста­тия, от все­ки по­зив и ма­ни­фест, с ко­и­то пар­ти­я­та се об­ръ­ща­ше към ра­бот­ни­ци­те“.

Ди­ми­тър По­ля­нов: „Гав­рил бе­ше то­га­ва (1895 г.) кра­сив 25‑го­ди­шен мо­мък, с бо­тев­с­ка бра­да и дъл­ги ро­ша­ви по то­га­ваш­но­му мус­та­ци. Пу­ше­ше мно­го, аз се за­ра­зих от не­го. Гав­рил бе­ше стро­ен и прив­ле­ка­те­лен. Гри­же­ше се за вън­ш­ност­та си, до­кол­ко­то мо­же­ше да вър­ши то­ва при то­га­ваш­ни­те ус­ло­вия... Го­во­ре­ше бър­зо, с ле­ко за­ек­ва­не, с ня­как­ва нот­ка на ве­се­ла за­кач­ли­вост и дру­гар­с­ка сър­деч­ност. След ка­то се на­о­бяд­вах­ме на об­ща­та мал­ка ма­са... за­поч­ва­ше не­из­мен­но­то вто­ро дейс­т­вие. Гав­рил ва­де­ше от джо­бо­ве­те си вес­т­ни­ци, ръ­ко­пи­си, ко­рек­ту­ри, по­ня­ко­га цял реч­ник за чужд език. Ци­га­ри­те се па­ле­ха ед­на от дру­га, мо­ли­вът иг­ра­е­ше по стра­ни­ци­те на вес­т­ни­ка, ре­дак­то­рът все по­ве­че се ув­ли­ча­ше в ра­бо­та­та си, със­ре­до­то­чен, се­ри­о­зен, въз­бу­ден, щас­т­лив, че е на­ме­рил сла­бо­то мяс­то на про­тив­ни­ка, че ве­че знае как да за­поч­не ста­ти­я­та, ко­я­то тряб­ва­ше да бъ­де го­то­ва ут­ре...“.

Ве­чер, след дъл­ги ча­со­ве на из­ну­ри­те­лен труд, Майс­то­ра, Дя­до­то и Гав­рил се сре­щат не­из­мен­но в зна­ме­ни­та­та пар­тий­на кръч­ма „Злат­ни­ят елен“. Тук на хал­ба про­ше­ко­во пи­во все­ки от­дъх­ва спо­ред тем­пе­ра­мен­та и лич­ни­те си пред­по­чи­та­ния. Бла­го­ев во­ди бе­се­да с не­кол­ци­на си­неб­лу­зи ра­бот­ни­ци по „на­ча­ла­та на со­ци­а­лиз­ма“. Майс­то­ра пре­диз­вик­ва взри­вен смях с ар­тис­тич­ни­те ими­та­ции на по­ли­ти­чес­ки­те си про­тив­ни­ци от пар­ла­мен­та. Гав­рил Ге­ор­ги­ев е как­то ви­на­ги вглъ­бен в соб­с­т­ве­ния си ду­хо­вен свят, пред­по­чи­та да мъл­чи, зас­ти­нал в доб­ро­же­ла­тел­на от­чуж­де­ност.

Те­зи, ко­и­то го поз­на­ват от­б­ли­зо, зна­ят не­го­ви­те без­по­койс­т­ва. За не­го пар­ти­я­та е ис­тин­с­ко­то му се­мейс­т­во. Та­ка и пи­ше на Кир­ков: „Ние ви­дях­ме та­зи го­ди­на сво­и­те сла­би стра­ни, не­об­хо­ди­мо е още от­се­га да се за­ло­вим за ра­бо­та... ще тряб­ва да поч­нем от въп­ро­са: има­ме ли пар­тия или не... Ще мо­жем ли не­що нап­ра­ви та­зи го­ди­на. Ако не мо­жем, от­се­га да си взе­мем шап­ки­те. Ор­га­ни­за­ции! Кол­ко пъ­ти об­ръ­щах аз на тях вни­ма­ние! Ние мо­жем пов­тор­но да на­пи­шем це­лия „Ка­пи­та­лът“ на Мар­к­са, но с та­ки­ва ор­га­ни­за­ции пак на бок­лу­ка ще оти­дем. „Ли­бе­рал­ни дру­жин­ки“ има­ме ние, а не „со­ци­а­лис­ти­чес­ки ор­га­ни­за­ции“.

Го­ди­ни­те изос­т­рят по­ле­мич­ния му та­лант. С по­я­ва­та на фрак­ци­я­та на ши­ро­ки­те со­ци­а­лис­ти Гав­рил Ге­ор­ги­ев все по-чес­то да­ва во­ля на мрач­на­та си раз­д­раз­ни­тел­ност, на из­б­ли­ци­те на гне­ва. В та­ки­ва мо­мен­ти той на­на­ся теж­ки уда­ри (по не­го­вия из­раз) с би­ча на со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та кри­ти­ка.

През 1897 го­ди­на кон­ф­лик­тът му с Ян­ко Са­къ­зов пре­ми­на­ва до­пус­ти­ми­те пар­тий­ни гра­ни­ци и се из­раж­да в теж­ка лич­на кра­мо­ла, ко­я­то зап­лаш­ва ус­то­и­те на пар­ти­я­та. По­во­дът е яз­ви­тел­на бе­леж­ка в „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ сре­щу съп­ру­га­та на Ян­ко Са­къ­зов Ана Ка­ри­ма и ней­но­то бла­гот­во­ри­тел­но жен­с­ко дру­жес­т­во. При­чи­на­та оба­че е все по-яс­на­та идей­на не­съв­мес­ти­мост на два­ма­та в ло­но­то на Бъл­гар­с­ка­та ра­бот­ни­чес­ка со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия. Раз­г­не­вен от пуб­лич­ни­те ос­кър­б­ле­ния на Са­къ­зов, Гав­рил Ге­ор­ги­ев на­пус­ка лю­би­ма­та си ре­дак­тор­с­ка ра­бо­та в „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ и си да­ва ос­тав­ка­та ка­то сек­ре­тар на Цен­т­рал­ния ко­ми­тет. Бла­го­ев нап­раз­но се мъ­чи да по­у­та­ло­жи страс­ти­те. То­га­ва, през 1897 г., той все още има илю­зии, че ще мо­же да съх­ра­ни це­лост­та на пар­ти­я­та, че ще на­ло­жи в ед­на сво­бод­на дру­гар­с­ка дис­ку­сия глед­на­та си точ­ка за кла­со­ва­та същ­ност на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм.

Це­ли две го­ди­ни Гав­рил Ге­ор­ги­ев е при­ну­ден да се из­х­ран­ва ка­то пре­во­дач, из­да­тел, пуб­ли­цист. По­ма­га на Бла­го­ев в из­да­ва­не­то и спис­ва­не­то на „Но­во вре­ме“ и се гот­ви за но­ви бит­ки с фрак­ци­я­та на „ши­ро­ки­те“. Ос­ми­ят кон­г­рес на БРСДП го връ­ща там, къ­де­то му е мяс­то­то – на мос­ти­ка на „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ и в Цен­т­рал­ния ко­ми­тет на пар­ти­я­та.

Вед­на­га след то­ва за­поч­ват да се по­я­вя­ват ед­на след дру­га ста­ти­и­те му „Спо­рът в пар­ти­я­та“, „За­да­чи­те на со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка­та пар­тия“, „Со­ци­а­ли­зъм или де­мок­ра­ти­зъм?“. Ези­кът на те­зи ста­тии е без­по­ща­ден. Ар­гу­мен­ти­те са нат­ру­па­ни от го­ля­ма­та те­о­ре­тич­на дис­ку­сия на ли­де­ри­те на Вто­рия ин­тер­на­ци­о­нал. По то­ва вре­ме той нас­той­чи­во пов­та­ря, че пар­ти­я­та тряб­ва да чуе гор­чи­ва­та ис­ти­на за се­бе си, ина­че ще се на­ло­жи да я раз­бе­ре чрез ус­та­та на про­тив­ни­ци­те си: „Имен­но в ин­те­рес на бъ­де­ще­то и це­лост­та на пар­ти­я­та ние не тряб­ва да се бо­им да ка­жем ця­ла­та ис­ти­на: в бор­ба­та про­тив „ши­ро­кия“ со­ци­а­ли­зъм ние има­ме са­мо ед­но сред­с­т­во – кри­ти­ка­та, уяс­не­ни­е­то, и един из­ход – раз­цеп­ле­ни­е­то. От то­ва сред­с­т­во ние тряб­ва ши­ро­ко да се въз­пол­з­ва­ме, но ако то се ока­же не­дос­та­тъч­но да обез­в­ре­ди опор­тю­низ­ма в пар­ти­я­та, ние след ка­то сме из­пъл­ни­ли своя дълг, без ко­ле­ба­ние ще пред­по­че­тем един­с­т­ве­ния из­ход – да се от­де­лим от ония, с ко­и­то го­во­рим на раз­ни ези­ци и вър­вим в раз­ни пъ­тища“.

На 18 май 1903 го­ди­на раз­цеп­ле­ни­е­то ста­ва факт – пър­во в Со­фийс­ка­та пар­тий­на ор­га­ни­за­ция, след то­ва в про­вин­ци­я­та. От то­зи мо­мент Гав­рил Ге­ор­ги­ев на­соч­ва же­лез­ния връх на пе­ро­то си в дру­га по­со­ка – мо­нар­хи­я­та, бур­жо­аз­ни­те пар­тии и пар­ла­мен­та. На то­ва бой­но по­ле пуб­ли­цис­тич­ни­ят му та­лант се вих­ри с ця­ла­та си си­ла и бля­сък. В ста­ти­и­те си „На­ши­те про­тив­ни­ци“, „Ко­те­рия и пар­тия“, „Двор­цо­ви­те ре­жи­ми“, „Мо­нар­хиз­мът и бур­жо­а­зи­я­та“, „Мо­нар­хи­чес­ка­та власт“, „Сел­с­ки­те чор­ба­д­жии“ и още мно­го дру­ги, пуб­ли­ку­ва­ни в „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“, Гав­рил Ге­ор­ги­ев пра­ви сво­и­те блес­тя­щи и про­ник­но­ве­ни ана­ли­зи на бъл­гар­с­ко­то об­щес­т­во през пър­во­то де­се­ти­ле­тие на XX век.

Тук, на бой­но­то по­ле, в схват­ка­та меж­ду Тру­да и Ка­пи­та­ла Гав­рил Ге­ор­ги­ев е в сво­я­та сти­хия. В та­зи бор­ба всич­ко е без­по­щад­но яс­но, без скру­пу­ли­те, уг­ри­зе­ни­я­та и ру­и­ни­те на ста­ри­те при­я­тел­с­т­ва. Един сре­щу един. Кла­са сре­щу кла­са. И Же­лез­ни­ят Гав­рил спус­ка заб­ра­ло­то, вди­га ко­пи­е­то и приш­пор­ва Ро­си­нан­та. В име­то на сво­бо­да­та – „най-го­ля­ма­та бла­го­дат, ко­я­то Маркс е низ­пос­лал връз про­ле­та­ри­а­та от цял свят“.

През ля­то­то на 1909 г. ом­ра­за­та, кле­ве­ти­те и оби­ди­те на по­ли­ти­чес­ки­те му про­тив­ни­ци пре­чуп­ват ду­ха и во­ля­та на Гав­рил Ге­ор­ги­ев. През юни (уточ­не­ни­е­то е на Бла­го­ев) той на­пус­ка ре­дак­ци­я­та на „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ и мяс­то­то си в ЦК на БРСДП (т.с).

Пос­лед­ни­те ня­кол­ко го­ди­ни на ак­тив­на­та му по­ли­ти­чес­ка дей­ност от­но­во го във­ли­чат в по­ред­на­та бра­то­у­бийс­т­ве­на вой­на.

През 1905 г. сре­щу „анар­хо­ли­бе­ра­ли­те“. През 1907 г. сре­щу „прог­ре­сис­ти­те“.

То­зи път той е из­п­ра­вен сре­щу най-близ­ки съ­миш­ле­ни­ци, дру­га­ри и при­я­те­ли. Сре­щу Ге­ор­ги Ба­ка­лов, Кръс­тю Ра­ков­с­ки, Ни­ко­ла Хар­ла­ков, Ни­ко­ла Са­ка­ров, Ро­ман Ав­ра­мов, Кой­ка Ти­не­ва.

И как­то ви­на­ги Гав­рил Ге­ор­ги­ев взе­ма стра­на­та на Бла­го­ев и Кир­ков. Пра­ви го за­ра­ди „бъ­дещ­ност­та“ на пар­ти­я­та, за­ра­ди по­ли­ти­чес­ка­та це­ле­съ­об­раз­ност и по­се­га­тел­с­т­во­то сре­щу ав­то­ри­те­та на Дя­до­то. Об­ви­не­ни­я­та на „анар­хо­ли­бе­ра­ли­те“, че Цен­т­рал­ни­ят ко­ми­тет се е пре­вър­нал (след раз­цеп­ле­ни­е­то през 1903 г. ) в дик­та­тор­с­ки ор­ган, че „... пар­ти­я­та се об­ръ­ща в опи­то­ме­на меч­ка, ра­зиг­ра­ва­на от ди­ри­ген­т­с­ка­та пръч­ка на все­сил­ни­те влас­т­ни­ци. Цен­тъ­рът е все­ве­дущ и все­мо­гъщ, пар­тий­ни­те чле­но­ве са прос­то вин­т­че­та и ко­лел­ца в не­го­ва­та ма­ши­на­рия“, го из­кар­ват от рав­но­ве­сие.

През 1905 г. Гав­рил Ге­ор­ги­ев не се ко­ле­бае дъл­го, за да стиг­не до пре­по­ръч­ва­не­то на най-ра­ди­кал­но­то сред­с­т­во – „очис­т­ва­не­то“ на пар­ти­я­та от „ли­бе­рал­но­то“ дреб­но­бур­жо­аз­но те­че­ние в ин­те­рес на ней­но­то бъ­де­ще.

Пос­лед­на­та му ста­тия в „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ е пуб­ли­ку­ва­на на 27 май 1909 г. От то­зи ден Гав­рил Ге­ор­ги­ев зам­лък­ва за­ви­на­ги.

От то­зи ден за­поч­ва си­ва­та мо­но­тон­на вър­во­ли­ца на дни­те в жи­во­та на един дре­бен чи­нов­ник. Всич­ко е дош­ло на мяс­то­то си след вне­зап­но­то съ­буж­да­не в се­мей­но­то лег­ло. Оне­зи, ко­и­то го оби­чат най-мно­го, ве­че мо­гат да бъ­дат спо­кой­ни: дос­пе­хи­те са зах­вър­ле­ни в ки­ле­ра на ис­то­ри­я­та, Ро­си­нант е про­да­ден на джам­ба­зи­те, а пе­ро­то пи­ше про­ше­ния вмес­то ог­не­ни ста­тии.

Бед­ни­ят Гав­рил! Той се са­мо­о­съж­да на заб­ра­ва, без да мо­же да се заб­ра­ви. Дра­ма­та му мо­же да бъ­де обяс­не­на са­мо от по­ет, осо­бе­но ако се каз­ва Ди­ми­тър Бо­я­д­жи­ев:

 

„В мрач­на и нез­най­на пус­то­тия да­ле­ко от „све­тов­ни­те бор­би“, аз лес­но бих из­бег­нал мо­же би – но, Бо­же, де от се­бе да се скрия?“

 

То­зи въп­рос ще го прес­лед­ва до пос­лед­ния му ден в ме­теж­на­та 1917 го­ди­на. От­го­во­рът ще да­де Вре­ме­то. То ще го вър­не при Дя­до­то и Майс­то­ра в же­ляз­на­та трой­ка на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм.

За­ви­на­ги.

 

 

                                *  *  *

 

От книгата на проф. Димитър Генчев „Първоапостолите на идеала”, ИК „Христо Ботев”, София  2006 г.

 

 

 

 

 

Първи конгрес на БКП (т.с.) 1919 г.

 

От 25 до 27 май 1919 г. се провежда XXII редовен конгрес на БРСДП, който е обявен за I конгрес на Българската комунистическа партия (тесни социалисти). Конгресът единодушно решава да преименува партията в комунистическа. Възприемането на новото наименование става естествено, без вътрешни борби,  за разлика от почти всички партии и групи от европейските страни.
С огромен ентусиазъм делегатите одобряват участието на БРСДП в създаването на Комунистическия интернационал и обявяват БКП (тесни социалисти) за негова секция.
Най-важният документ приет от Първия конгрес на БКП е Програмната декларация, която илюстрира преминаването на партията под знамето на ленинизма.
Уповавайки се на опита на Октомврийската революция и на революционните борби в другите страни БКП подчертава, че ще използва новите средства за борба - от масовите акции и масовата политическа стачка до въоръженото въстание.
Програмната декларация отразява степента в идейното превъоръжаване на партията с ленинизма.
Конгресът прави стъпка напред в организационното изграждане на партията. Създават се окръжни комитети, учредява се Партиен съвет, в който влизат членовете на Централния комитет,  на Контролната комисия и по един представител от всеки окръг. Тези изменения в устава засилват демократическия централизъм в работата на БКП, осигуряват по-непосредствено ръководство на местните организации от Централния и окръжните комитети. Избран е нов Централен комитет, в който влизат изтъкнати партийни дейци като Димитър Благоев, Георги Кирков, Васил Коларов, Христо Кабакчиев, Георги Димитров и др.
Първият конгрес дава решителен отпор на появилото се в партията и вън от нея дребнобуржоазно левичарско течение. "Левите" са смятали, че партията трябва да напусне парламента, да завладее улицата, да се откаже от ежедневната легална работа за свързване с масите, да започне незабавно изграждане на съвети и да обяви революция, без да се съобразява с вътрешната и международната обстановка, с готовността на трудещите се за непосредствен щурм против капитализма.
БКП не се поддава на авантюризма на "левите". Конгресът гласува единодушно специална резолюция, в която се подчертава, че "докато съществуват днешните условия за борба, партията ще участва в изборите и парламента, като ги използва най-широко за засилване на масовите революционни акции и за увеличаване революционната сила на пролетариата".
По-голямата част от "левите" осъзнават грешката си и приемат решенията на партията. Но една малка група се обявява против партийните решения, в резултат на което през 1920 година са изключени от редовете на БКП. Конгресът отхвърля единодушно предложението на Българската работническа комунистическа партия (групата на Харлаков) за обединение с БКП, понеже тази група отстоява неправилния възглед за неутралитет на синдикатите, което би означавало откъсване на работническите организации от партията.

Освен това, на същия ден – 25 май 1919 г., Третата конференция на СРСДМ /Съюза на работническата социалдемократическа младеж/ взема решение и преименува младежкия съюз на комунистически, като по този начин конференцията се превръща в Първи учредителен конгрес на БКМС /Български комунистически младежки съюз/. През 1938 г. БКМС се влива в РМС.

 

От "История на Българската комунистическа партия" - Партиздат 1977 година

 

 

 

 

 

В памет на Комуната - Ленин

 

Четиридесет години изминаха от времето на провъзгласяването на Парижката комуна. Според установения обичай френският пролетариат с митинги и демонстрации почете паметта на дейците на революцията от 18 март 1871 година; а в края на май той отново ще понесе венци към гробовете на разстреляните комунари, жертви на страшната „майска седмица”, и пред техните гробове ще се закълне да се бори, без да отпуска ръце, до пълното възтържествуване на техните идеи, до пълното изпълнение на завещаното от тях дело.

А защо пролетариатът, не само френският, но и в целия свят, чества в лицето на дейците на Парижката комуна своите предшественици? И в какво се заключава наследството на Комуната?

Комуната възникна стихийно, никой не я е подготвял съзнателно и планомерно. Несполучливата война с Германия, мъченията през време на обсадата, безработицата сред пролетариата и разорението сред дребната буржоазия; негодуванието на масите против висшите класи и против началството, което прояви пълна неспособност, смътното брожение в средата на работническата класа, недоволна от своето положение и стремяща се към друг социален ред; реакционният състав на Националното събрание, което будеше опасение за съдбата на републиката – всичко това и много други неща – се съединиха, за да тласнат парижкото население към революцията от 18 март, която неочаквано предаде властта в ръцете на националната гвардия, в ръцете на работническата класа и на присъединилата се към нея дребна буржоазия.

Това беше невиждано в историята събитие. Дотогава властта обикновено се намираше в ръцете на помешчиците и капиталистите, т.е. на техните доверени лица, съставляващи така нареченото правителство. А след революцията от 18 март, когато правителството на г.Тиер избяга от Париж със своите войски, полиция и чиновници – народът остана господар на положението, и властта мина в ръцете на пролетариата. Но в съвременното общество пролетариатът, заробен икономически от капитала, не може да господства политически, докато не разбие своите вериги, които го приковават към капитала. И ето защо движението на Комуната трябваше неизбежно да получи социалистическа окраска, т.е. да започне да се стреми към събаряне господството на буржоазията, господството на капитала, към разрушаване на самите основи на съвременния обществен строй.

Отначало това движение беше крайно смесено и неопределено. Към него се присъединиха и патриоти, които се надяваха, че Комуната ще възобнови войната с немците и ще я доведе до благополучен край. Поддържаха го и дребните търговци, които бяха застрашени от разорение, ако не бъде отсрочено плащането на полиците и жилищния наем (правителството не искаше да направи тази отсрочка, но затова Комуната я даде). Най-после, на първо време отчасти му съчувстваха и буржоазните републиканци, които се опасяваха, че реакционното Национално събрание („селящината”, дивите помешчици) ще възстанови монархията. Но главната роля в това движение играеха, разбира се, работниците (особено парижките занаятчийски работници), сред които през последните години на Втората империя се водеше активна социалистическа пропаганда и много от които принадлежаха даже към Интернационала.

Само работниците останаха докрай верни на Комуната. Буржоазните републиканци и дребните буржоа скоро отпаднаха от нея: едни ги уплаши революционно-социалистическият, пролетарският характер на движението; други отпаднаха от него, когато видяха, че то е обречено на неминуемо поражение. Само френските пролетарии без страх и умора поддържаха своето правителство, само те се сражаваха и умираха за него, т.е. за делото на освобождението на работническата класа, за. по-добро бъдеще на всички трудещи се.

Напусната от вчерашните съюзници и неподдържана от никого, Комуната неизбежно трябваше да претърпи поражение. Цяла буржоазна Франция, всички помешчици, борсови играчи, фабриканти, всички едри и дребни крадци, всички експлоататори се обединиха против нея. Тази буржоазна коалиция, поддържана от Бисмарк (който освободи от германски плен 100,000 френски войници за покоряване на революционния Париж), успя да вдигне непросветените селяни и дребната провинциална буржоазия против парижкия пролетариат и да обкръжи половината Париж с железен обръч (втората половина беше обсадена от германската войска). В някои големи градове на Франция (Марсилия, Лион, Сен Етиен, Дижон и др.) работниците също направиха опити да вземат властта, да провъзгласят Комуната и да отидат да спасяват Париж, но тези опити бързо завършиха с неуспех. И Париж, който пръв вдигна знамето на пролетарското въстание, беше предоставен на собствените си сили и обречен на сигурна гибел.

За победоносна социална революция беше необходимо наличието най-малко на две условия: високо развитие на производителните сили и подготвеност на пролетариата. Но през 1871 г. и двете условия липсваха. Френският капитализъм беше още слабо развит и Франция беше тогава предимно страна на дребната буржоазия (на занаятчиите, селяните, дребните търговци и пр.). От друга страна, нямаше работническа партия, нямаше подготовка и дълга школовка на работническата класа, която в масата си даже още не съвсем ясно си представяте своите задачи и начините за тяхното осъществяване. Нямаше нито сериозна политическа организация на пролетариата, нито широки професионални съюзи и кооперативни сдружения.

Но главното, което липсваше на Комуната, беше времето, свободата да се огледа и да се залови за осъществяване на своята програма. Тя не беше успяла още да пристъпи към работа, когато установилото се във Версай правителство, поддържано от цялата буржоазия, започна военни действия против Париж. И Комуната трябваше преди всичко да помисли за самоотбрана. И дори до самия край, който настъпи на 21-28 май, тя нямаше време да помисли сериозно за нищо друго.

Впрочем, въпреки толкова неблагоприятните условия, въпреки кратковременността на своето съществуване, Комуната успя да предприеме известни мерки, достатъчно характеризиращи нейния истински смисъл и цел. Комуната замени постоянната армия, това сляпо оръдие в ръцете на господстващите класи, с всеобщо въоръжаване на народа; тя провъзгласи отделянето на църквата от държавата, унищожи бюджета на култовете (т.е. държавната издръжка на поповете), даде на народното образование чисто светски характер – и с това нанесе силен удар на жандармите в расо. В чисто социалната област тя успя да направи малко, но това малко все пак достатъчно ярко разкрива нейния характер като народно, работническо правителство: забранен беше нощният труд в хлебарниците; отменена беше системата на глоби, това узаконено ограбване на работниците, най-после, издаден беше знаменитият декрет (указ), по силата на който всички фабрики, заводи и работилници, изоставени или спрени от своите собственици, се предават на работническите сдружения за възобновяване на производството. И като че за да подчертае своя характер на истински демократично, пролетарско правителство, Комуната постанови възнаграждението на всички чинове от администрацията и правителството да не превишава нормалната работническа заплата и в никой случай да не бъде повече от 6,000 франка (по-малко от 200 рубли месечно) на година.

Всички тези мерки говореха достатъчно ясно за това, че Комуната представлява смъртна опасност за стария свят, основан на робията и експлоатацията. Затова буржоазното общество не можеше да спи спокойно, докато над Парижкия градски съвет се развяваше червеното знаме на пролетариата. И когато, най-после, организираната .правителствена сила успя да вземе връх над лошо организираната сила на революцията, бонапартовските генерали, бити от немците и храбри срещу победените сънародници, тези французи рененкампфовци и мелерзакомелскиевци устроиха такова клане, каквото Париж още не беше виждал. Около 30,000 парижани бяха убити от озверялата военщина, около 45,000 бяха арестувани и много от тях впоследствие екзекутирани, хиляди изпратени на каторга и на заточение. Общо Париж загуби около 100,000 синове, в това число най-добрите работници от всички професии.

Буржоазията беше доволна. „Сега със социализма е свършено задълго!” – говореше нейният вожд, кръвожадното джудже Тиер, след кървавата баня, която той със своите генерали устрои на парижкия пролетариат. Но напразно грачеха тези буржоазни гарвани. Някакви шест години след задушаването на Комуната, когато много от нейните борци още гниеха в каторгите и на заточение, във Франция вече започна ново работническо движение.

Новото социалистическо поколение, обогатено от опита на своите предшественици, но съвсем не обезкуражено от тяхното поражение, пое знамето, паднало от ръцете на борците на Комуната, и го понесе уверено и смело напред с възгласите: „да живее социалната революция! да живее Комуната!” А още след някоя и друга година новата работническа партия и поведената от нея в страната агитация застави господстващите класи да пуснат на свобода пленените комунари, все още останали в ръцете на правителството.

Паметта на борците на Комуната се почита не само от френските работници, но и от пролетариата в целия свят. Защото Комуната се бори не за някаква местна или тясно-национална задача, а за освобождаване на цялото трудещо се човечество, на всички унижени и оскърбени. Като челен борец за социалната революция Комуната спечели симпатии навсякъде, където страда и се бори пролетариатът. Картината на нейния живот и смърт, видът на работническото правителство, което взе и държа в свои ръце в продължение на повече от два месеца столицата на света, зрелището на геройската борба на пролетариата и неговите страдания след поражението – всичко това повдигна духа на милиони работници, събуди техните надежди и привлече техните симпатии на страната на социализма. Грохотът на парижките оръдия събуди спящите дълбок сън най-изостанали слоеве на пролетариата и навсякъде даде тласък за усилване на революционно-социалистическата пропаганда. Ето защо делото на Комуната не е умряло; то досега живее във всеки от нас.

Делото на Комуната е дело на социалната революция, дело на пълното политическо и икономическо освобождение на трудещите се, това е дело на световния пролетариат. И в този смисъл то е безсмъртно.

 

Първоначално публикувано във в-к „Рабочая Газета” бр. 4-5, 15 (28) април 1911 г.;   

 Том 20 Събрани съчинения на Ленин

 

Генерала или зрелостта – Петър-Емил Митев, Борис Попиванов

Към 200-годишнината от рождението на Фридрих Енгелс

 

"Енгелс не може да се сравнява с Маркс като мислител, но като политически стратег той нямаше равен на себе си в тогавашна Германия. Или ако имаше, единствен равен на него беше Бисмарк. Едно сблъскване в пълен мащаб между двамата щеше да бъде зрелище, заслужаващо да се следи. Ако Германия беше нормална страна, Енгелс щеше да стои начело на всички демократични сили, мобилизирани срещу управляващата каста. В случая той трябваше да се задоволи с ролята на велик стар човек и съветник по теоретични въпроси на едно движение, на чиито ръководители липсваше както неговото дълбоко познание на европейската политика, така и неговият борбен темперамент. Бездействието, което започна след неговата смърт, беше вече предвещано от фаталистичния дух на Ерфуртската програма."

                                                                                 Георг Лихтхайм1

 

Незабравимият Стефан Продев подари на българската общественост вдъхновената повест „Фред или пролетта“.2  Главният герой в нея е младият Фридрих Енгелс. С тази статия предлагаме размисъл върху зрелите години на великия революционер, тогава, когато получава от семейството на Маркс и своите приятели прозвището Генерала.3  И се изправя в цял ръст като признат лидер на социалистите от всички европейски страни. Влиянието му стига и до новоосвободена България. Феноменален полиглот, Енгелс започва да изучава български език. Документирано е в писмо до българските социалисти...

 

                                                                Юбилейният повод

 

Фридрих Енгелс е роден на 28 ноември 1820 г. в пруското градче Бармен, сега част от Вупертал. Немците понякога казват: Der Prophet gilt nichts im eigenen Land („Никой не е пророк в своята родина“). Тази поговорка обаче определено не важи за Енгелс. Къщата, в която е отраснал, носи официално името „Фридрих Енгелс Хаус“ и приютява едновременно дома му и градския музей. Адресът ѝ е на „Енгелсщрасе“ 10. Гледа към парка „Енгелсгартен“ и отстои буквално на метри от главната улица на града „Фридрих Енгелс Алее“. 200 години след рождението на Енгелс жителите на Вупертал отдават почит на именития си съгражданин с десетки инициативи, стартирали още през есента на миналата 2019 г. и предвидени да продължат до пролетта на следващата 2021 г.

Пандемията от коронавирус сякаш не пречи на внимателно замислената програма. Тържествата открива лично министър-председателят на провинция Северен Рейн- Вестфалия – Армин Лашет. Макар и представител на десноцентристкия Християндемократически съюз, той високо оценява значението на делото на Енгелс в историята на Германия и света и поставя два въпроса: „Как би реагирал Енгелс на сегашните световни проблеми?“ и „Какво би казал Енгелс, който е живял в различни европейски държави, на днешните критици на ЕС?“. На търсене на тези отговори във Вупертал е посветена цялата „Енгелсова година“. Изключително богата на събития, тя включва четения, градски турове, училищни състезания, театрални постановки, художествени изложби, публични дискусии. Едни от най-интересните акценти засягат паралелите между възгледите на Енгелс и постиндустриалното общество, дигиталния капитализъм, характера на труда в глобалната епоха, екология­та, равноправието на половете. Могат да се видят всевъзможни неща – от карикатури и ръкописи на самия Енгелс до проучвания върху родословието му и свидетелства на съвременници.4  И макар че Вупертал е логичният рог на това изобилие, нови равносметки и анализи излизат по целия свят.

Ролята на Фридрих Енгелс в създаването на научния социализъм е изключителна – като съавтор, систематизатор и тълкувател. В някои случаи дори можем да кажем, че „в началото бе Енгелс“. Той прави първата крачка към диалектическото осмисляне на политическата икономия, а самият Маркс нарича „гениални“ неговите очерци за икономическите категории и подчертава, че те са били стимул за собствените му проучвания.5 Книгата на Енгелс „Положението на работническата класа в Англия“ вписва името му в историята на социологията, защото представлява многомерно социологическо изследване, основано на наблюдение, документален анализ, статистически данни, интервюта – вкл. лично проведени. Нека припомним също, че основни текстове на класическия марксизъм са съвместно дело на Маркс и Енгелс. Двамата заедно създават „Светото семейство“, „Немската идеология“, „Манифест на Комунистическата партия“, десетки статии, редица възвания и документи на международното работническо движение.

Три от главите на фундаменталния труд на Енгелс „Анти-Дюринг“ са написани от Маркс. Вторият и третият том на Марксовия „Капитал“ са не просто издадени, но и редактирани от Енгелс, а в третия том допълнителната работа на Енгелс е внушителна. Идеята за друго ключово произведение на Енгелс, „Диалектика на природата“, е споделена първо в писмо до Маркс и получава неговото одобрение.6  А огромната кореспонденция на двамата свидетелства за един неспирен десетилетен процес на взаимен обмен, проверка и съвместно разработване на идеи.

Енгелс предлага на вниманието на читателите и широко възприети систематизации на класическия марксизъм. Известно е, че прочутата работа на Ленин „Трите източника и трите съставни части на марксизма“ представлява по същество преразказ на Енгелсовия труд „Развитието на социализма от утопия в наука“. А книгата на Енгелс „Анти-Дюринг“ е окачествена като „най-влиятелната популяризация на неговите и на Маркс идеи“.7

Нещо повече, Енгелс се превръща не само в първия историк на марксизма, но и в интерпретатор, който неуморно и до края на живота си се стреми да обяснява същността на учението и да предпазва от неговото опростено и догматично тълкуване, от социалистическо сектантство.8  Фразата на Енгелс „Целият светоглед на Маркс не е доктрина, а метод“9  изразява и подробно аргументирана визия, и горчивина от поведението на някои тогавашни дейци на левицата. Сърцевината на интерпретацията е антидогматична и има пряк политически контекст: „Партията, на която принадлежа, не издига веднъж завинаги дадени предложения“.10

 

                                          Контралегендата „Енгелс срещу Маркс“

 

В научните изяви на Маркс и Енгелс съществува обща задача – конструиране на научната картина на капиталистическото общество. В нейните рамки се открояват и тематични приоритети. Например Енгелс проявява силен интерес към диалектическия анализ на процесите в природата, докато Маркс се концентрира върху икономическите отношения в обществото. Интересът към историята е общ, но също нюансиран. В по-тесен план Енгелс работи върху историята на Германия, а Маркс – на Франция.

Специфичен въпрос, който възниква пред изследователите, е свързан със степените на припокриване и евентуално разминаване между възгледите на двамата мислители – едновременно съавтори на една теория и автори на самостоятелни произведения. Авторитетният „Критически речник на марксизма“ на Бензюсан и Лабика дори включва отделна статия „Енгелсизъм“ (Engelsianisme). Съставителите признават, че може би е парадоксално едно учение, поставящо имената на Маркс и Енгелс редом, да изисква отделен прочит на единия от двамата, но намират статията за необходима поради многобройните коментари, разграничаващи и дори противопоставящи Енгелсовите идеи на Марксовите.11

Смъртта на Маркс през 1883 г. съвпада с раждането на марксистката школа. Неин безспорен лидер е Енгелс. Още ранният Ленин намира за важно да изтъкне пълната хармония в разбиранията и личните отношения на двамата класици:

„От момента, в който съдбата свързва Карл Маркс и Фридрих Енгелс, трудът на живота на двамата приятели става общо дело... Европейският пролетариат може да каже, че неговата наука е създадена от двама учени и борци, отношенията между които превъзхождат най-трогателните сказания на древните за човешката дружба.“ 12

Тази оценка се легитимира впоследствие в съветския марксизъм-ленинизъм и се превръща в аксиома.

Паралелно се формира друга традиция, която получава обобщеното название „западен марксизъм“. Във и около нея възниква контралегенда, която противопоставя Енгелс на Маркс теоретично и политически, та дори в известен смисъл и личностно. Съществуват различни версии на това „откъсване“ – като се започне с внушението на Едуард Бернщайн, че Енгелс е първият ревизионист (на Маркс, а и на самия себе си)13,  и се стигне до твърдението на Жан-Пол Сартър, че, обратно, Енгелс е първият догматик.14 Най-яркият автор, посветил практически цялата си научна дейност да доказва разликите между Маркс и Енгелс, е бристолският професор по политическа теория Терел Карвър. Според неговата „теза за дивергенцията“: за Маркс науката е дейност, в чийто център стои човекът, докато за Енгелс науката е система, в чийто център са обективните природни закони; Маркс е хуманист, а Енгелс – сциентист.15 Едва ли трябва да се изненадваме, че накрая е изкован и нов термин, енгелсофобия (Engels-phobia).16

Този опит да се представят едностранчиво и опростено възгледите на Маркс и Енгелс съдържа „само“ две грешки.

1. Маркс не е „хуманист“ (в субективисткия смисъл).

2. Енгелс не е „сциентист“ (в обективисткия смисъл).17

 

Трудовете на Маркс разкриват как чрез човешката дейност се проявяват обективни закономерности (напр. взаимоотношението на производителни сили и производствени отношения, закон на стойността, закон за средната норма на печалбата и т.н.). Изследванията на Енгелс показват, че природната еволюция на земния живот кулминира във възникването на човека и човешкото общество, а с това се появява нов, субективен фактор, чиято роля нараства и чийто хоризонт е „царство на свободата“.

За да разберем смисъла на двойното изкривяване, което произвеждат криворазбралите марксизма тълкуватели, трябва да вземем предвид по-общия светогледен контекст. В западната философия на ХХ в. съвършено отчетливо се оформят две направления. Едното можем да наречем екзистенциалистическо, ориентирано към проблемите на човека, докато другото е сциентистко и възприема наследството на позитивизма. Това разграничение се пренася в определена степен и по определен начин и в интерпретацията на самия марксизъм. Маркс „става“ екзистенциалист, Енгелс – позитивист. Получава се, от една страна, хуманистичен или критически „марксизъм“, а от друга страна, сциентистки или позитивистичен „енгелсизъм“. Нека допълним, че по тази линия се достига и до противопоставяне на Маркс срещу Маркс, на младия Маркс като истинския хуманист срещу автора на „Капиталът“.

Не можем да се абстрахираме и от идеологическия контекст. Операциите по отделянето на Енгелс от Маркс протичат интензивно в годините на Студената война. Да се обяви съветският марксизъм-ленинизъм за продължител именно на Енгелс – улеснява идеологическото неутрализиране на комунистическото идейно влияние. Връзката Маркс – Енгелс – Ленин се прекъсва радикално чрез измислена пропаст между Маркс и Енгелс.

Контралегендата по същество крие в себе си антимарксизъм. Прочетена в обратен ред, тя натрупва доказателства колко важно е наследството на Енгелс, за да се разбере научният мащаб на марксизма. В икономическите изследвания на Маркс и в естественонаучните на Енгелс е приложен един и същи философски метод – диалектико-материалистическият. Имаме достатъчно основания да ги разглеждаме в тяхната цялост. Ако „Анти-Дюринг“ (публикувана с одобрение и съучастие на Маркс) можем да наречем своеобразна „малка енциклопедия“ на марксизма, то „Капиталът“ на Маркс и „Диалектика на природата“ на Енгелс могат да бъдат определени като проект за незавършена, но очертана „голяма енциклопедия на марксизма“.

В ХХI в. с навлизането в нова епоха на интерпретацията – „Маркс след марксизмите“, негативното фиксиране върху измисления „енгелсизъм“ е логично да отшуми...

 

                                           Историята като поливариантен процес

 

Антидогматизмът като отличителна черта на Енгелсовото творчество се проявява ярко в историческите и политическите му анализи. За да се разбере политическото мислене на Енгелс, особено значение има неговото учение за държавата, развито обстойно в книгата „Произход на семейството, частната собственост и държавата“ (1884).

Държавата се разглежда като исторически възникнала форма на социално управление. Преди нея ключова роля играе родовата организация. Възникването и ролята на държавата не е едноактен преход, а исторически процес, съвпадащ с цивилизацията. Със съвременна терминология може да се нарече етатизация на социалното управление. Започва в класическата древност, за да достигне до високо развити форми в модерността. Държавата не е даденост. И според Маркс, и според Енгелс преходността на държавата се състои не само в това, че има начало, но и че има край. На историческия хоризонт се очертава перспективата на обратен процес – деетатизация, отмиране на държавата. Това ще бъде още по-сложен и постепенен, продължителен процес, а не еднократен акт. Държавата не може просто да бъде отменена, както предлагат анархистите. Или както в класическото произведение на Илф и Петров Остап Бендер иронизира съветската власт, че е отменила Бога с декрет.

Формирането на държавата протича по различни начини. Енгелс използва три исторически модела – атински, римски и германски. При атинския модел, който е най-чист и класически според Енгелс, държавата възниква непосредствено от класовите противоположности в рамките на родовото общество. В Рим родовото общество се превръща в затворена аристокрация, извън която остава безправният плебс. В определен момент плебсът разрушава старото родово устройство, като издига върху неговите развалини държавата, в която се стопяват и родовата аристокрация, и самият плебс. При третия вариант, характерен за германските победители на Римската империя, държавата възниква непосредствено от покоряването на големи чужди територии, за господството над които родовото устройство не създава възможности. Тези три варианта са съществено различни. В първите два става въпрос за вътрешни, а в третия – за външни причини; в първия – за икономически, а във втория – за социални въздействия. При по-нататъшното изучаване на процеса на образуването на държавата на основата на материали от историята на Изтока се разкриват и други варианти, които хвърлят допълнителна светлина върху връзката между формирането на държавата и класообразуването. Става ясно, че процесът на създаване на държава в някои случаи може да изпревари класовото формиране.

Енгелс изрично подчертава, че при класическия атински случай държавата не е била натрапена от господстващата класа, а е възникнала по силата на спонтанни обществени процеси, преди всичко икономически, и с непосредственото съдействие на самия народ:

„Щом родовото устройство не можело да окаже на експлоатирания народ никаква помощ, той можел да разчита само на възникващата държава. И тя действително оказвала помощ в лицето на Солоновата конституция, като същевременно отново се засилвала за сметка на старото устройство.“18

Както отбелязахме, и в римския вариант плебсът играе ролята на основен фактор за създаването на римската държава. А в най-голяма степен участието на масата се предполага от германския вариант. Затова от самото изложение на Енгелс следва, че държавата не е нещо измислено от господстващата класа, за да може с нея да потиска другите. Но веднъж появила се държавата, един толкова мощен инструмент на социалното управление, започва, разбира се, в една или друга степен, не навсякъде по един и същи начин – да се изкористява от онези, които са по-силни в обществените отношения. Това е обща особеност на развитието на държавата, която далеч не се свежда само до примерите от гръцката и римската античност или ранното европейско Средновековие.

В редица свои работи Енгелс сравнява общественото развитие на Франция и Германия. Заключението му има не само конкретно-исторически, но и методологичен аспект: „Там, пише Енгелс за Франция, рядка обективна логика в целия ход на процеса, у нас див, все по-усилващ се хаос“.19 Във Франция относително синхронно назряват икономическите, политическите и идеологическите предпоставки за социална промяна. Реализират се в Просвещението и Революцията. В Германия, разделена на независими феодални територии, подобна синхронност липсва, обратно, налице са предпоставките за хаотизация.

Когато наблюдаваме – и съпреживяваме, нарастващата ентропия, усилващата се хаотизация в световното общество на ХХI в., си струва да си припомним методологическите уроци на Генерала. В основата си и днешната хаотизация има разминаване на икономически, политически и идеологически предпоставки за социална промяна. И пътят към Революцията изисква второ Просвещение.

Забележително историческо изследване е книгата на Енгелс „Селската война в Германия“ (1850), която свързва в едно цяло взаимоотношението между обективните възможности, които се съдържат в една ситуация, и поведението на субективните фактори. Позволява да се вникне в диалектическия детерминизъм, в диалектическото схващане за причинна обусловеност. Енгелс разглежда динамиката на социалните структури заедно с основните мотиви на поведение на класите, субкласовите единици и надкласовите обединения. Така възниква една пластична картина на историческото цяло. Обективният резултат от Селската война в Германия е фактическото укрепване, дори издигане на ролята на князете. Получава се по силата на взаимодействието, без да се съдържа в каквато и да е програма, в позната и подкрепена от основните участници линия. Нито един от отделните актове на Селската война не е предопределен сам по себе си, но крайният резултат се оказва зависим от изходната ситуация. Така можем да разберем как се прави историята, как сблъсъкът на индивидуалните и груповите воли се реализира като резултантна, независима от тях.

Историческият подход на Енгелс очертава параметрите на революционната политика. На първо място, детерминизъм не означава предопределеност на процесите от висши сили, над които хората нямат контрол. На второ място, държавната организация не се отъждествява с наличието на господстваща класа, тя може да бъде средство и на самия народ. На трето място, класовият анализ, за да бъде научен инструмент, изисква интерпретация на субкласовите позиции, на вътрешните разделения в рамките на една класа.

 

                                                             Войната и разоръжаването

 

В бележка под линия в книгата си „Лудвиг Фойербах и краят на немската класическа философия“ (1886) Енгелс подчертава, както впрочем е правил много пъти, водещата роля на Маркс в създаването на марксизма:

„Онова, което допринесох аз, Маркс лесно можеше да направи и без мен, с изключение, може би, на две-три специални области. А онова, което направи Маркс, аз никога не бих могъл да направя.“ 20

Констатацията е спорна, но ако има „специални области“, където Енгелс е поставил своя наистина забележителен отпечатък, между тях със сигурност изпъква военното дело. Дори при бегъл поглед личи колко голяма част от работите му са посветени на военни или военнополитически въпроси.21  Познанията му са впечатляващи. По време на Френско-пруската война от 1870/71 г. Енгелс коментира събитията, като дава поразително точни прогнози за действията на пруската армия. Статиите не са подписани, правят впечатление на обществеността и започва да се говори, че вероятно авторът им е офицер от британския генерален щаб. Това дава повод приятелите му да го нарекат Генерала. А и много след смъртта му оценките и заключенията, които прави по военни въпроси, са предмет на специални анализи в литературата.22

Изключително впечатляващи са прогнозите на Енгелс в средносрочен план. Генерала очертава перспективата за края на онзи период, който е добил известност под името La Belle Epoque. Около 30 години преди изстрелите в Сараево Енгелс пише:

„За Прусия – Германия, вече не е възможна днес друга война освен световна война. И то световна война с невиждани досега размери и сила.“

Следва картина на войната, която смайва със своята проницателност:

„От 8 до 10 милиона войници ще се душат един друг и при това така ще изпоядат цяла Европа до голо, както никога още не са я оголвали орди скакалци. Опустошенията от 30-годишната война ще бъдат сбити в 3-4 години (забележете, и срокът е предвиден) и разпространени върху целия континент. Глад, епидемии, всеобщо оскотяване на войските и народните маси от дълбока мизерия, безнадеждно объркване на нашия изкуствен механизъм в търговията, промишлеността и кредита – всичко това ще завърши с всеобщ банкрут, крах на старите държави и рутинната им държавническа мъдрост, крах такъв, че корони с дузини ще се търкалят по улиците и няма да се намери никой, който да ги вдигне.“

Да си спомним, че короните на австро-унгарския император, на германския кайзер, на руския цар и на османския султан наистина ще се търкалят по улиците и няма да има кой да ги вдигне. А това са най-големите корони на Европа. „Абсолютна невъзможност да се предвиди как ще завърши всичко това и кой ще бъде победител от борбата“, продължава Енгелс. Кой можеше дори в края на 1916 г. да каже какво ще стане през 1917-а и 1918-а? „Само един резултат е абсолютно сигурен – всеобщо изтощение и създаване на условия за крайната победа на работническата класа.“23 Излишно е да посочваме как зад тези думи наднича призракът на Октомври 1917. Но революции избухват и в Германия, Унгария, Турция...

Въпросът е: неизбежно ли е било да се стигне до световна касапница?

Енгелс дава отговор в изследване, което публикува през 1893 г. Това е последната му книга. Озаглавена е: „Може ли Европа да се разоръжи?“

Едва ли трябва да се аргументира, че става дума за ключов проблем на модерния свят от ХХ и ХХI в., който се движи в омагьосания кръг превъоръжаване – разоръжаване. Проблем, който минава като червена нишка през цялата история на нашата съвременност и се изостря едновременно с напредъка на технологиите. Болезнената му актуалност проличава в началото на 30-те години на ХХ в., когато преговорите за ограничаване на въоръженията са взривени от готовност да се върви към крайно решение; в периода на Студената война, когато относителното предимство на едната или другата свръхсила хвърля в изпитание световния мир; в наше време, когато повечето договори за контрол върху въоръженията са денонсирани, а САЩ, Русия и Китай по свои пътища търсят военно-технологични предимства.

Енгелс дава категоричен положителен отговор на въпроса възможно ли е разоръжаването. Той разглежда вътрешната логика на милитаризма. Според него тя води до критична точка, в която натрупването на оръжия и мащабът на тяхната сила се обръщат срещу самия милитаризъм. Ситуацията в последното десетилетие на XIX в. се характеризира с надпревара в създаването на постоянни армии. Подобно развитие ще доведе до един от двата изхода – икономическо разоряване или война. На тази основа Енгелс формулира два парадокса. Първият от тях е, че военните авторитети във всички държави са изключително консервативни, еднопосочни, лишени от гъвкавост, а трябва да оперират в една безпрецедентно динамична област като военната. Вторият – че мобилизацията все повече разчита на морални фактори, а именно те систематично се унищожават при йерархичната организация на военното дело. Разсичането на тези парадокси стои в основата на гарантирането на мира. Според Енгелс разоръжаването е възможно, то е дори сравнително лесно осъществимо, ако се пристъпи към ограничаване на срока на военната служба до максимум две години и военно обучение на населението за сметка на постоянните армии. Лансирана е и цяла програма за политически действия, насочени към „международно споразумение“ в тази посока.24 Енгелс разкрива същността и механизмите на военно-технологичното развитие и едновременно принципите на взаимодействие между военни и политически елити.

Ако Енгелс отчита като възлов момент съкращаване на военната служба, днес на преден план е съкращаване на въоръженията. Акцентите са различни поради това, че технологичното развитие прави достатъчни сравнително ограничени професионални армии. Логиката обаче е една и съща. Аргументирането на алтернатива у Енгелс произтича не от обикновен пацифизъм, а от дълбоко разбиране за реалната възможност на различни варианти на обществения процес и тяхната различна обществена стойност. Войната не е оптимален вариант, дори ако създава предпоставки за революция.25

Добре известна е и обратната позиция. В края на 50-те години на ХХ в. Мао настоява за световна война в името на революция. Може би тъкмо това разбиране на Енгелс мотивира неговото пренебрегване от маоистите, които признават за класици Маркс – Ленин – Сталин – Мао...

 

                                              Общество, държава и публична власт

 

Модерната епоха донася още един образец на държавно формиране. В Северна Америка държавата буквално израства от гражданското общество на белите заселници. Тъкмо поради това Енгелс използва историята на Съединените щати, за да анализира характерен политически процес на изкористяване на държавата. Обществото според него създава, първоначално чрез простото разделение на труда, специални органи за защита на своите общи интереси. С течение на времето обаче тези органи и главният от тях – държавната власт, служейки на собствените си интереси, се превръщат от слуги на обществото в негови господари. Това възпроизвежда и логиката на всяка отделна институция, която, създадена за определена цел, после започва да отговаря на своите собствени изисквания, трансформира се от средство в самоцел. И трябва да имаме предвид тази трансформация не само когато става дума за абсолютни монархии, но и когато имаме работа с демократични републики. Енгелс описва явление, което съвременните социолози, политолози и публицисти наричат „политическа класа“.

„Никъде „политиците“ не образуват такава обособена и могъща част от нацията, както именно в Северна Америка. Там всяка от двете големи партии, които се редуват на власт, се управлява от хора, които превръщат политиката в бизнес, спекулират с депутатските места или живеят от агитацията за своята партия и се възнаграждават със служби след нейната победа... Именно в Америка можем най-добре да проследим процеса на това обособяване на държавната власт от обществото, за просто оръдие на което тя е била предназначена отначало. Там няма никаква династия, никаква аристокрация, никаква редовна армия, с изключение на неколцина войници за упражняване на надзор над индианците, никаква бюрокрация с постоянни щатове и право на пенсия. И все пак там има две големи банди от политически спекуланти, които последователно завземат държавната власт и я експлоатират с най-корумпирани средства.“26

Всеки може да прецени доколко остава в сила и в наши дни оценката за наличието на „две големи банди от политически спекуланти“ във водещата капиталистическа страна. Е, наистина, „войниците“ вече не са „неколцина“...

Енгелс формулира това наблюдение не просто за да охлади ентусиазма на онези, които съзират в САЩ своя демократичен идеал. А за да предупреди какви рискове изникват пред онези, които смятат държавата за задоволителна практическа рамка на пролетарското управление. На по-общо теоретично равнище става дума за взаимоотношенията между държавата и обществото като цяло, които се допълват с отношенията между държавата и публичната власт. Публичната власт е изразена най-синтезирано в репресивните органи на държавата, армията и полицията. Според тезата на Енгелс взаимоотношението между различните елементи на държавния механизъм не е едно и също. Това е методологичната основа на подхода му и той го илюстрира по следния начин:

„Достатъчно е да погледне човек нашата съвременна Европа, където класовата борба и конкуренцията в завладяването са запратили публичната власт на такава висота, на която тя заплашва да погълне цялото общество и дори държавата.“ 27

В последното твърдение фигурират три структурни елемента, които са взаимосвързани: общество, държава, публична власт. Излиза, че един елемент може функционално да подчинява другите. Репресивните органи да подчиняват – и в този смисъл да поглъщат – останалите елементи на държавния механизъм. Така цялата държава придобива репресивен смисъл в най-прекия смисъл на думата. И това е опасността, която Енгелс вижда „в нашата съвременна Европа“. От една страна, държавата „поглъща“ обществото, а от друга, репресивните органи – самата държава. Тези два процеса са взаимосвързани. Ако държавата започне да поглъща обществото, неизбежно се засилва ролята на репресивните органи, без които това не би могло да се случи, и те на свой ред започват да поглъщат държавата. Съвременният термин за границата на „поглъщането“ е тоталитаризъм. Структурните предпоставки не позволяват да лимитираме риска до буржоазната държавност и да пропуснем победилата революция. Тук фактически е маркирана изходната точка на онзи път, който по-късно ще бъде изминат към антиутопичните „изпълнения“ през ХХ в. (и само тогава ли?).

Причината за такава ситуация според Енгелс идва от една двойна тенденция на едновременно изостряне на класовите и на междудържавните противоречия. Допринася и увеличаването на държавите по територии и население. Потребни са по-мощни апарати, за да се управляват големи маси от хора или големи пространства. В резултат се засилва публичната власт. Настъпилата доминация на икономическите отношения в крайна сметка поражда репресивна политическа власт. Казано по друг начин, икономизацията на обществените отношения всъщност е онзи базов процес, който стимулира етатизацията, и по-нататък – репресивна етатизация на социалното управление. Казано по трети начин, създават се условия, при които и капитализмът, и потенциалната му революционна алтернатива да се разминат с демокрацията. В самата държава е заложен антидемократичен потенциал (вертикалната йерархия), който може да се развие и трябва внимателно да бъде следен.

Революцията не решава автоматично въпроса за откъсването на държавата от обществото.

 

                                       Изпреварващата революционна инициатива

 

Степента на съответствие между субективните действия на революционната партия и обективната обществена ситуация не е нещо предварително определено и търпи отклонения в две посоки – преждевременно вземане на властта и закъсняло поведение. Изпреварващата революционна инициатива не е уникален феномен. Ярка изява има по време на Селската война в Германия, когато Томас Мюнцер, лидер на радикалното крило на въстаниците, взема властта в имперския град Мюлхаузен в името на раннохристиянските идеали за равенство и братство. Анализът на Енгелс се концентрира в следната оценка:

„Най-лошото, което може да се случи с вожд на една крайна партия, е, когато той е принуден да вземе в свои ръце управлението в епоха, в която движението не е узряло за господство на класата, чийто представител е той, и за провеждане на мерки, които се изискват за господството на тази класа.“28

Проблемът остава в сила и за пролетарските революционери през ХIХ в. Парижката комуна също е изпреварваща революционна инициатива. Маркс и Енгелс през есента на 1870 г. предупреждават парижани за неизбежното поражение и са против радикализацията. Разбира се, това не е попречило – след като инициативата е реализирана – да се оценят историческият подвиг на комунарите, които „щурмуват небето“, и историческият опит, който е натрупан.

Енгелс пръв в марксистката традиция теоретизира значението, което придобива високата степен на организираност. (В началото на ХХ в. това ще бъде изходната точка на Ленин.) И заедно с това рисковете, които може да донесе. Още през 1853 г. Генерала фиксира проблемите пред изпреварващата революционна инициатива.

„Струва ми се, че в едно прекрасно утро нашата партия поради безпомощността и вялостта на всички останали партии ще бъде принудена да вземе властта, за да провежда в края на краищата всички ония неща, които не са свързани непосредствено с нашите интереси, а с общореволюцонните и специфично дребнобуржоазните интереси; в такъв случай под натиска на пролетарските маси, обвързани чрез своите собствени до известна степен фалшиво изтълкувани и издигнати в порива на партийната борба печатни декларации и планове, ние ще бъдем принудени да правим комунистически опити и да извършваме скокове, за които сами отлично знаем, че са несвоевременни.“29

Нека се пренесем в 1917 г. Какво друго, ако не „безпомощност и вялост“ характеризира партиите на меншевики и есери? А „общореволюционните и специфично дребнобуржоазни интереси“ са изразени пряко в декретите за мира и за земята, приети от Втория конгрес на съветите. Болшевиките дори „присвояват“ аграрната програма на есерите. Какво, ако не опит за несвоевременен „скок“, е военният комунизъм? И нима не прозира компромис с „дребнобуржоазните интереси“ в НЕП?

От най-голямо значение е ясното предупреждение на Енгелс: предизвикателството на управлението не завършва с овладяването на властта, а тепърва започва с нейното реално упражняване. В СССР през 20-те години протича остра политическа борба около дилемата: концентрация на власт (Сталин) или развитие на вътрешнопартийната демокрация (Троцки), укрепване на властта чрез повече власт или „нов курс“ и постепенно трансформиране на държавната собственост в обществена. Побеждава линията на Сталин и с това се актуализира още едно предупреждение на Генерала.

В предговора си към работата на Маркс „Гражданската война във Франция“ (1891) Енгелс предписва като две задължителни задачи на бъдещото работническо управление да отстрани „машината за гнет“ и да се защити против самовластието на собствените си служители. Руската революция дава трагични доказателства за прозорливостта на Генерала. Извънредната комисия, „Че-Ка“ (ЧК), оглавявана от Дзержински, може да бъде критикувана за едно или друго изпълнение, но не и за нейната цел – борба с контрареволюцията. През 30-те години трансформацията ѝ в ГПУ, а след това в НКВД именува коренна промяна на нейните функции и институционален статус. На мястото на страстен революционер като „железния Феликс“ идват лумпенизирани садисти като Ежов. Разгръща се масов терор. Можем да си припомним мнението на Енгелс за терора.

Генерала е скептичен не само към неадекватните крайни методи на бланкистите. Въпреки високата оценка за историческия пробив, който извършва Френската революциия от 1789 г., той се отнася резервирано към практиките на якобинската диктатура, и по-специално към революционния терор.

„Ние разбираме под последното [терора в онзи период] господство на хората, внушаващи ужас, а всъщност е точно обратното – господство на хората, които сами са наплашени. Терорът в голямата си част е безполезна жестокост, извършвана за собствено успокоение от хора, които сами изпитват страх. Убеден съм, че вината за господството на терора през 1793 г. пада почти изключително върху изплашените, представящи себе си за патриоти буржоа, върху дребните търговци, напълнили гащите от страх, и върху шайката негодници, гонещи своите интереси при терора. Днешният малък терор е дело на същите тези класи.“30

Ако това се отнася до революционния терор, то какво би могло да се каже за масовия терор в сталинския СССР?

Теоретичната оценка на Енгелс остава в сила с още едно много тежко и трагично доказателство. През 20-те години, след смъртта на Ленин и в противоречие с неговите последни статии („За кооперацията“, „Как да реорганизираме Рабкрин“) протича процес на поглъщане на обществото от държавата. Завършва с насилствена колективизация в началото на следващото десетилетие. През 30-те години продължението е поглъщане на държавата от репресивните органи. Така се получава формулата на сталинския „тоталитаризъм“.31

Вярно е, че „рецептите“ на Парижката комуна, легитимирани от Енгелс, са опровергани от реалностите на ХХ в. Първо, демократичното право на избирателите да отзоват свой представител, е превърнато в средство за усилване на тяхната зависимост не „от долу“, а „от горе“. Другото – работна заплата на отговорните представители, не по-висока от средната работническа надница, се оказва нереалистично. Ленин го въвежда. И пак той го отменя, след като един от народните комисари припада на работното си място от недохранване и изтощение.32

Краткият опит на Комуната не е породил други идеи, а срокът е бил недостатъчен, за да преминат въведените мерки през историческия филтър. Заслугата на Енгелс не намалява от това. Той е поставил ясно диагнозата.

 

                                                  (Не)революционната пасивност

 

След отмяната на извънредния закон, който забранява социалдемократическата партия (1890), Германия тръгва с малки стъпки към съвременен парламентаризъм. Партията, в съответствие с новите възможности, разработва нова програма. Главен автор е Карл Кауцки.

Енгелс забелязва рисково увлечение от парламентаризма, което очертава опасна опортюнистична тенденция. Прави важни принципни бележки („Критика на Ерфуртската програма“, 1891). Според него политическият раздел съдържа неадекватна преценка на обществените реалности. Грешките не са в настояването социалдемократическите искания да се постигнат по мирен път, а в това, че се предполага актуалният законов ред в Германия, без да се проблематизира:

„Какво може да произлезе от това, освен партията в решаващия момент да се окаже безпомощна, по решаващи въпроси в нея да господстват неяснота и отсъствие на единство, защото тези въпроси никога не са били обсъждани?... Това забравяне на големите, принципните съображения заради текущите интереси на деня, това преследване на успех на момента без оглед на по-нататъшните последствия, това принасяне на бъдещето на движението в жертва на неговото настояще могат да произтичат и от „честни“ мотиви. Но това си е опортюнизъм и си остава опортюнизъм, а „честният“ опортюнизъм вероятно е най-опасният от всички.“33

Eнгелс е категоричен, че вземането на властта от страна на пролетарската партия би изпълнило целите си при наличието на две предпоставки – демократична република и единна държава. Демократична република, защото в противен случай левицата би станала жертва на чужда система и би влязла в капана да нарича социализъм полуфеодалния авторитаризъм на Бисмарк. И единна държава, която би превъзмогнала безплодното раздробяване и балансите на многочислени прерогативи чрез ефективността и легитимността на едни изборни самоуправляващи се органи. Политическите лидери, които не осъзнават това, биха упражнявали волно или неволно друг дневен ред, а не дневния ред на социалистическото преобразуване.

Тук обаче има един важен аспект, който заслужава да бъде акцентиран. Демократичната република е средство, а не цел. В предговора си към Марксовия текст „Гражданската война във Франция“ (1891) Енгелс предписва като две задължителни задачи на бъдещото работническо управление да отстрани машината за гнет и да се защити против диктатурата на собствените си служители. Ако не бъдат изпълнени, управлението късогледо би се вписало в буржоазната институционална среда, в която поради своите познания и опит буржоазията просто е по-силна. Образно казано, би се получил мач на чужд терен. В този смисъл Енгелс оспорва „суеверната вяра в държавата“, този традиционен воденичен камък на социалистическото политическо въображение, и иронизира убеждението на част от водачите на левицата, че биха направили огромна крачка, ако спрат да вярват в наследствената монархия и започнат да се кланят на демократичната република като висша сила.34

Енгелс посочва, че като революционер е готов да приеме и най-насилствените, и най-мирните форми, но подчертава, че в държави като САЩ, Англия и Франция мирното овладяване на властта би било за предпочитане.35  На потенциала и ограниченията на „мирните форми“ са посветени най-забележителните страници на последната работа на Енгелс (1895) – предговор към ново издание на брошурата на Маркс „Класовите борби във Франция“. Цитира се често като „Политическо завещание“ на Генерала. Анализът, който прави на европейското развитие, предаден накратко, показва следното.

В Европа се създава нова политическа ситуация след обединението на Германия и появата на Третата република във Франция. На преден план излиза всеобщото избирателно право като инструмент на пролетариата. Това се налага и от прагматични мотиви. Дори в „класическите времена“ на революционни стълкновения, според Енгелс, барикадата е имала повече морално, отколкото материално въздействие, и то само при положение, че разколебава силите на противника. Добре въоръжените и добре организирани войници са по-силни от зле въоръжените и зле организирани въстаници, независимо кой колко е прогресивен.

Енгелс легитимира социалдемократическата тактика на повишено масово участие чрез парламентарната институция, но предвижда и етап, в който буржоазията сама ще се откаже от своите закони и тогава ще трябва да се излезе на улицата. В текста е посочено защо пропагандната и парламентарната работа на левицата е приоритетна, тогава когато манипулативното управление с показни реформи усилено прокарва внушение за социална защита. Едно преждевременно излизане на улицата по-скоро би изолирало социалдемократите, отколкото би разширило влиянието им. Излизането има смисъл, когато противникът сам захвърли маската на законност. Партиите на реда, изтъква Енгелс, загиват от създаденото от самите тях легално положение. За да спрат левия опонент, те са готови да прегазят собствените си закони – а това вече освобождава левицата от конституционните ѝ задължения.36

Не е трудно да видим в този сценарий принципно допускане, предугаждане за събития от 20-те и 30-те години на ХХ в. Зараждането на фашизма и нацизма въплъщава логиката на нов етап от класовата борба. Именно след Първата световна война се стига до ситуация, в която господстващата класа не е в състояние да спре мирното настъпление на социалистите и комунистите другояче освен чрез диктатура. Както показва историята, урокът на Генерала остава ненаучен. В момента, в който левицата е трябвало да излезе на улицата, тя е разделена и притисната в ъгъла. Десните паравоенни формации са господари на тази улица.

 

* * *

 

 Може ли след победата на работническата партия държавната власт да бъде изкористена?

Може ли демократичната буржоазна република да бъде трансформирана в открита и брутална диктатура?

Днес ние знаем отговорите. Но само необикновена политическа прозорливост позволява да се видят и формулират самите въпроси през ХIХ в. Най-големите марксисти на ХХ в. ще продължат изследователската и политическата линия в тази насока, подтиквани от новите реалности. В. И. Ленин ще докаже, че икономическият монопол създава предпоставки и за политическа диктатура. Л. Д. Троцки ще поведе тежка и обречена борба с постреволюционното изкористяване на властта („термидорианско израждане“).

Енгелс прави бляскава прогноза за Първата световна война и за революционното сътресение, което ще я последва. Изследва рисковете пред изпреварващата революционна инициатива и възможността за изкористяване на политическата власт от революционерите. Вижда опасността от открита диктатура на буржоазията тогава, когато европейските либерали се опияняват от възхода на парламентаризма.

А в по-далечен план?

 

                                                       Дългосрочната перспектива

 

В предговора към „Диалектика на природата“ четем:

„Колкото повече хората се отдалечават от животните в тесния смисъл на думата, в толкова по-голяма степен правят историята си сами, съзнателно и толкова по-малко влияние оказват върху тази история непредвидените последствия, неконтролираните сили, и толкова по-точно историческият резултат съответства на първоначално установените цели.“37

Да се превъзмогне „сляпата игра“ на случая, значи да се излезе от механистичния детерминизъм, в който критиците на Енгелс преднамерено и нескопосано го обвиняват. Той смята, че отношението между битие и съзнание ще се променя, щом човекът постави под свой контрол природата и историята и по такъв начин направи възможно да постига онова, което желае. Тезата е, че решенията ще се вземат от човека по осъзнат начин, че т.нар. субективен фактор ще придобива все по-голяма тежест в обществените процеси и ще предава нов смисъл на принципната идея за поливариантност на историята.

В историческото бъдеще Енгелс вижда фундаментален революционен хуманистичен поврат.

„Обективните, чужди сили, господствали дотогава над историята, попадат под контрола на самите хора. И едва от този момент хората започват напълно съзнателно да творят сами своята история, едва тогава приведените от тях в движение обществени причини ще имат в преобладаваща и все по-нарастваща степен онези последствия, които те желаят. Това е скокът от царството на необходимостта в царството на свободата.“38

Визията остава в сила, разбира се, при условие, че се запази световният мир. Но и сега, както през ХIХ в., има зловеща алтернатива.

Прогностичните анализи на Енгелс вдъхновяват съвременни автори. Под заглавието „Контури на бъдещето“ е публикувана забележителна книга на руския философ Георгий Багатурия, един от най-проникновените изследователи на делото на Енгелс и ключова фигура в подготовката на пълното издание на събраните съчинения на Маркс и Енгелс на езика на оригинала в повече от 100 тома (Marx-Engels Gesamtausgabe, MEGA).39 Разбира се, не можем да изискваме от Енгелс, както и от Маркс да изяснят конкретните въпроси на ХХI в., на които самите ние трябва да потърсим отговор с помощта на марксистката методология.

Ключовото послание на Енгелс е хуманистично. Единството на човека и обществото се постига чрез свободата. Политическите му текстове са пронизани от дълбок демократизъм, макар и нерядко да са (или тъкмо защото са) предизвикателства спрямо буржоазно-либералните измерения на това понятие.

Когато италианските социалисти се обръщат към най-авторитетния човек в лява Европа с молба да предложи мото за тяхното издание, Енгелс ги насочва към известния цитат от „Манифеста“:

„На мястото на старото буржоазно общество с неговите класи и класови противоречия ще дойде асоциация, в която свободното развитие на всеки е условие за свободното развитие на всички.“40

Забележете: не свободата на всички е условие за свободата на всеки, а обратното, свободата на всеки, на отделния индивид, е определена като условие за свободата на всички, на колектива, на общността.

200 години след рождението на Фридрих Енгелс има смисъл постоянно да си припомняме, че първостепенната цел пред съвременното общество е да направи възможен действително свободния човек.

 

 Бележки:

 

1 Lichtheim, G. 2015[1964]. Marxism: A Historical and Critical Study. London and New York, Routledge, p.263.

2 Продев, С. 1977 [1965]. Фред или пролетта. София: Народна младеж.

3 Това прозвище е избрано за заглавие на една от биографиите на Енгелс: Hunt, T. 2009. Marx’s General: The Revolutionary Life of Friedrich Engels. New York: Holt. Историята на прозвището е разказана на с.8.

4 Вж. програмата за честванията тук: https://www.wuppertal.de/microsite/engels2020/medien/content/programmheft.php (последен достъп 14.08.2020).

5 В Предговора на „Към критиката на политическата икономия“. Вж. Маркс, К., Энгельс, Ф. 1959.  Сочинения, т.8. Москва: Госполитиздат, с.8.

6 Писмо на Енгелс до Маркс от 30 май 1873 г. Вж. Маркс, К., Энгельс, Ф. 1065. Сочинения, т.33. Москва: Госполитиздат, с.67-71.

7 Blackledge, P. 2019. Friedrich Engels and Modern Social and Political Theory. Albany: SUNY Press, p.2.

8 Вж. писмата на Енгелс за историческия материализъм  до К. Шмид, Й. Блох, Ф. Меринг и В. Боргиус в: Маркс, К. 2013. Човекът и бъдещето. Избрано. Съст. Б. Мунтян, П.-Е. Митев, Б. Попиванов, София: Изток-Запад, с. 234-252.

9 Писмо до Вернер Зомбарт от 11 март 1895 г. Вж. Маркс, К., Энгельс, Ф. 1966. Сочинения, т. 39. Москва: Госполитиздат, с.352.

10 Писмо до Едуард Пиз от 27 януари 1886 г. Вж. Маркс, К., Энгельс, Ф. 1964. Сочинения, т. 36. Москва: Госполитиздат, с.363-364.

11 По-конкретно статията разглежда „енгелсизма“ в три направления: съоснователство на марксизма, собствен принос към марксистката теория и предполагаеми отклонения от разбиранията на Маркс. Вж. Bensussan, G., Labica, G. 1999. Dictionnaire critique du marxisme, 3-e ed. Paris: PUF, pp.389-390.

12 Ленин, В.И. 1967. ПСС, т.2. Москва: Издательство политической литературы, с.5,12.

13 Според прочита на Бернщайн, в прочутия си Предговор към „Класовите борби във Франция“ от 1895 г. Енгелс признава необходимостта от ревизия на цялата теория поради неспособността ѝ да оцени и предвиди настъпващите промени, но не иска или не може сам да осъществи тази ревизия. Bernstein, E. 1993. The Preconditions of Socialism. Cambridge: Cambridge University Press, pp.35-36.

14 Сартър поддържа, че Енгелс е създал един „идеалистически материализъм“, клонящ към метафизика и догматика, в противоположност на „реалистическия материализъм“ на Маркс. Вж. Sartre, J.-P. 1974. Critique de la raison dialectique, tome 1. Paris: Gallimard, pp.126-128.

15 Най-подробно въпросната теза е разработена в книгата: Carver, T. 1083. Marx & Engels: The Intellectual Relationship. Bloomington: Indiana University Press. Най-популярното и сбито изложение ще намерим в: Carver, T. 2003. Engels: A Very Short Introduction. Oxford: Oxford University Press. А последната ѝ по дата версия, която разширява полето на разминавания, като проследява теоретичната самобитност на ранния Енгелс преди срещата му с Маркс, може да бъде прочетена в: Carver, T. 2020. Engels before Marx. Cham: Palgrave Macmillan.

16 Arthur, C., “Engels as Interpreter of Marx’s Economics”. In: Arthur, C. (ed.). 1996. Engels Today: A Centenary Appreciation.  Basingstoke: Palgrave Macmillan, p.175.

17 Вж. „Енгелс и Маркс. Историческата истина и буржоазната „контралегенда“. В: Митев, П.-Е. 1984. От социалния проблем към светогледни открития. София: Наука и изкуство.

18 Маркс, К., Энгельс. Ф. 1961. Сочинения, т.21. Москва: Госполитиздат, с.114.

19 Маркс, К., Энгельс. Ф. 1966. Сочинения, т. 39. Москва: Госполитиздат, с.85.

20 Маркс, К., Энгельс, Ф. 1961. Сочинения, т.21. Москва: Госполитиздат, с.300.

21 Между другото по-голямата част от т. 14 на събраните съчинения на Маркс и Енгелс заемат статиите на Енгелс по въпроси на военното дело в „Нова американска енциклопедия“.

22 Вж. напр. Kitchen, M. „Friedrich Engels’ Theory of War”. Military Affairs, 41(3), 1977; Blackledge, P. „War and Revolution: Friedrich Engels as a Military and Political Thinker“. War & Society, 38(2), 2019.

23 Ф. Енгелс. Предговор към брошурата на Боркхайм „Zur Erinnerung für die deutschen Mordspatrioten. 1806-1807“. Написан е през 1887 г. Вж. Маркс, К., Энгельс, Ф. 1061. Сочинения, т. 21. Москва: Госполитиздат, с.361.

24 Маркс, К., Энгельс, Ф. 1962. Сочинения, т.22. Москва: Госполитиздат, с.383-415.

25 Вж. „Другарят Мао Цзедун относно това, че империализмът и всички реакционери са книжни тигри“. Изд. на Посолството на КНР в София, 1958 г.

26 Маркс, К., Энгельс, Ф. 1962. Сочинения, т.22. Москва: Госполитиздат, с.199-200.

27 Маркс, К., Энгельс, Ф. 1961. Сочинения, т.21. Москва: Госполитиздат, с.171.

28 Маркс, К., Энгельс, Ф. 1956. Сочинения, т.7. Москва: Госполитиздат, с.422-423.

29 Писмо до Йозеф Вайдемайер, 12 април 1853 г. Вж. Маркс, К., Энгельс, Ф. 1962. Сочинения, т.28. Москва: Госполитиздат, с.490.

30 Писмо до Маркс от 4 септември 1870 г. Вж. Маркс, К., Энгельс, Ф. 1964. Сочинения, т.33. Москва: Госполитиздат, с.45.

31 Определение на Л. Д. Троцки в „Предадената революция” (1936).

32 Става дума за Александър Дмитриевич Цюрупа, народен комисар по продоволствието.

33 Маркс, К., Энгельс, Ф. 1962. Сочинения, т.22. Москва: Госполитиздат, с.237.

34 Маркс, К., Энгельс, Ф. 1962. Сочинения, т.22. Москва: Госполитиздат, с.199-201.

35 Напр. в „Критика на Ерфуртската програма“. Вж. Маркс, К., Энгельс, Ф. 1962. Сочинения, т.22. Москва: Госполитиздат, с.236-237.

36 Маркс, К., Энгельс, Ф. 1962. Сочинения, т.22. Москва: Госполитиздат, с.540, 542, 544-546.

37 Маркс, К., Энгельс, Ф. 1961. Сочинения, т.20. Москва: Госполитиздат, с.358.

38 Маркс, К., Энгельс, Ф. 1961. Сочинения, т.20. Москва: Госполитиздат, с.295.

39 Багатурия, Г.А. 2014. Контуры грядущего. Москва: Изд. Московского университета. Вж. също Багатурия, Г.А. „Роль Ф. Энгельса в судьбе марксизма”. Schola-2011 (под ред. А.Ю.Шутова и А.А.Ширинянца), Москва, Политическая мысль, с.63-70; и доста по-ранното: Багатурия, Г., Малыш, А. (ред.). 1970. Энгельс – теоретик. Москва: Политиздат.

40 Писмо до Джузепе Канепа, 9 януари 1894 г. Вж. Маркс, К., Энгельс, Ф. Сочинения, т.39. М., Госполитиздат, 1966, с.166.

 

 

Източник: списание „Ново време“, бр. 11 – 12, ноември –декември 2020