Различни места на публикации на текста
или тук - https://www.marxists.org/bulgarsky/m-e/1848/manifesto.htm
или тук - https://e-edu.nbu.bg/pluginfile.php/303635/mod_resource/content/0/Marx_Engels_manifest_1.pdf
Съкратена подборка от текста виж тук -
http://www.kultura.bg/bg/article/view/14073
През 1847 г. в центъра на вниманието на Маркс и Енгелс се намираше въпросът за заздравяване на Съюза на комунистите. Енгелс посвещаваше много време и сили на реорганизирането на парижките общини. Сред членовете на Съюза на комунистите в Париж царяха разногласия. Няколко дни преди пристигането на Енгелс от съюза бе изключена цяла община, която под влияние на Грюн се обявила против комунизма. Други две общини въпреки решението на първия конгрес на Съюза на комунистите възобновиха връзките си с привържениците на Вайтлинг.
В тази сложна обстановка отново ярко се проявиха, енергията и организаторският талант на Енгелс. Веднага след пристигането си в Париж той бе избран в окръжния комитет, в който се зае с воденето на кореспонденцията и организирането на пропагандата. Въпреки всички трудности той скоро постигна първите успехи. Половината от членовете на изключената община окончателно загубиха вярата си в Грюн и се върнаха в съюза. «Ние сега сме само 30 души — пише Енгелс на Маркс от Париж на 25—26-октомври 1847 г. — Веднага организирах пропагандистка община, тичам страшно насам-натам и поучавам…. Предложени са 20— 30 кандидати за приемане. Скоро ще бъдем пак по-силни.»
Влиянието на Енгелс от ден на ден се засилваше, растеше неговият авторитет сред активните членове на парижките общини, на Съюза на комунистите, особено сред членовете на Окръжния комитет. И той като Маркс поддържаше тясна връзка с Централния комитет на съюза в Лондон. В «Обръщение на Централния комитет до съюза» (тримесечен отчет) от 14 септември 1847 г. особено се подчертаваха успехите на Съюза в Белгия, както и голямото значение на борбата, която водеха членовете на Съюза в Париж против вайтлингианците и привържениците на Грюн.
Главният въпрос на предстоящия конгрес на Съюза на комунистите трябваше да бъде обсъждането на програмата. През лятото на 1847 г. лондонският Централен комитет изпрати до всички окръзи проект на «Комунистическо верую», а през август и септември в много организации на Съюза на комунистите вече се разгоря оживена дискусия. Този документ разпалено се обсъждаше и в парижките общини на съюза. «Истинският социалист» М. Хес представи в парижкия окръжен комитет свой вариант на този проект, който Енгелс рязко разкритикува на заседание на комитета, като разкри неговата несъстоятелност. Тогава комитетът намери за нужно да възложи на Енгелс съставянето на нова проектопрограма. При създалото се положение Енгелс трябваше да състави такъв програмен документ, който по форма да бъде близък до лондонското «Верую». Енгелс пише на Маркс за своя проект, че се надява да го прокара така, че «с изключение на някои незначителни дреболии, . . .в него да няма нищо, което да противоречи на нашите възгледи».
Създадената от Енгелс нова проектопрограма — «Принципите на комунизма» — беше по-нататъшно развитие и допълнение на одобрения от първия конгрес проект на «Верую». Макар че броят на въпросите и отговорите и в двата документа е приблизително еднакъв (във «Верую» — 22, в «Принципите на комунизма» — 25) и много отговори от първия документ с по-големи или по-малки редакционни изменения влязоха във втория, а някои други бяха използвани частично, «Принципите на комунизма» представляват всъщност нов документ. Дори по обем те четири пъти превишават проекта на «Верую.» «Принципите на комунизма» на Енгелс фактически представлява предварителен проект на «Манифест на комунистическата партия».
Съобщавайки на Маркс за работата си върху програмата, на 23—24 ноември 1847 г. Енгелс пише следното: «Помисли по Веруюто. Струва ми се, че ще бъде най-добре, ако изоставим формата на катехизис и го озаглавим: «Комунистически манифест». Тъй като в него ще трябва повече или по-малко да се разказва история, досегашната форма съвсем не отговаря. Вземам със себе си тукашното, написано от мене. Изложено е просто, но е лошо, много набързо редактирано. Започвам: Що е комунизъм? След това веднага пролетариатът — история на възникването му, различие от предишните работници, развитие на противоположността между пролетариата и буржоазията, кризи, изводи. „Между това — различни второстепенни неща и накрая партийната политика на комунистите, доколкото е за пред публика».
Това писмо, подчертава В. И. Ленин, «показва нагледно, че с право имената на Маркс и Енгелс се поставят едно до друго като имена на основоположниците на съвременния социализъм».
Както вече отбелязахме, «Принципите на комунизма» се състоят от 25 въпроса и отговора. В първия отговор е дадено определение на комунизма като учение за освобождението на пролетариата. По-нататък се дава определение на пролетариата, на неговия произход, положението му в класовото буржоазно общество, изясняват се условията за продажбата на труда — стоката, с която разполага пролетариатът и която той продава на буржоазията; след това се изясняват специфичните отлики на пролетариата от роба, от крепостния селянин, от занаятчията и манифактурния работник.
Голямо място заема анализът на непосредствените и по-далечните последици от промишлената революция, преди всичко в Англия.
Отбелязва се по-специално, че промишлената революция изцяло разруши предишната система на промишлеността, основана върху ръчния труд. Едрата машинна индустрия изтласка ръчната манифактура. Заедно с това се увеличи богатството и могъществото на буржоазията, тя стана «първа класа в обществото», която унищожи не само общественото могъщество на аристокрацията, дворянството и цеховото бюргерство, но и тяхната политическа власт.
Същевременно промишлената революция допринесе за развитието на пролетариата. «Колкото по-богата ставаше буржоазията, толкова по-многобройни ставаха пролетариите.» С развитието на едрата промишленост положението на пролетариата става все по-непоносимо, работната заплата на наемните работници се снижава до минимум и това неизбежно води до нарастване на недоволството и сплотяване на пролетариата. Следователно промишлената революция подготвя социалната революция, която ще бъде извършена от пролетариата.
Съвременната промишленост произведе средства, които дават възможност да се увеличава промишленото производство в огромни размери и бързо. Но възможностите на производството влязоха в противоречие с възможностите на пазара, свободната конкуренция придоби изключително остър характер, най-сетне, започнаха да възникват редовно повтарящи се търговски кризи, по време на които фабриките спират, фабрикантите банкрутират, а работниците се лишават от къшея хляб.
От тези кризи следва, че едрата промишленост вече е надраснала свободната конкуренция, че конкуренцията и частната собственост върху средствата за производство са се превърнали в окови за едрата промишленост, които трябва да бъдат и ще бъдат разбити. Съвременното развитие на едрата промишленост, неговите крещящи противоречия правят «съвсем необходимо създаването на съвсем нова организация на обществото, при която ръководството на промишленото производство ще се осъществява не от отделни, конкуриращи се помежду си фабриканти, а от цялото общество, въз основа на твърдо установен план и съответно на потребностите на всички членове на обществото».
В редица отговори се разглеждат особеностите на комунистическото общество, пътищата и средствата за неговото създаване, етапите на революцията и главните мероприятия на пролетарската държава за преобразуване на старото общество.
Енгелс с изключителна научна проницателност говори за отличителните черти на бъдещото, безкласово общество. На мястото на конкуренцията новият обществен строй ще постави асоциацията, икономическа основа на която ще бъде обществената собственост върху средствата за производство и върху продуктите на производството. «. . .Комунистите напълно правилно издигат като главно свое искане унищожаването на частната собственост».
Всички отрасли на производството ще се развиват в интерес на обществото, при обществен план и с участието на всички членове на обществото. Производството ще бъде толкова широка развито, че ще може да задоволи потребностите на всички труженици. С това класовото деление на обществото ще стане излишно. «Съществуването на класи е предизвикано от разделението на труда, а разделението на труда в неговия сегашен вид ще изчезне съвсем. . .» Енгелс доказва, че промишлеността, която се ръководи общо и планомерно от цялото общество, «предполага хора с всестранно развити способности, хора, способни да се ориентират в цялата система на производството». Заедно със старото разделение на труда ще изчезне противоположността между града и селото, както и между умствения и физическия труд. Енгелс разглежда въпроса, какво ще бъде влиянието на комунистическия обществен строй върху развитието на формите на семейството и върху взаимоотношенията между нациите.
В «Принципите на комунизма» голям теоретичен интерес представлява отговорът на 16-и въпрос: «Възможно ли е унищожаването на частната собственост по мирен начин?». Енгелс подчертава, че комунистите ще бъдат последните, които биха възразили против мирното осъществяване на задачите на социалната революция. «Комунистите твърде добре знаят, че всички заговори са не само безполезни, но дори и вредни. Те твърде добре знаят, че революции не се правят предумишлено и произволно и че революциите винаги и навсякъде са били необходима последица от обстоятелствата, които съвсем не са зависели от волята и ръководството на отделни партии и на цели класи. Но заедно с това те виждат, че почти във всички цивилизовани страни развитието на пролетариата насилствено се потиска и че с това самите противници на комунистите с всички сили работят за революцията. Ако в края на краищата всичко това подтикне угнетения пролетариат към революция — ние, комунистите, ще защищаваме тогава каузата на пролетариата с дела, и то не по-зле, отколкото сега с думи.»
В «Принципите на комунизма» Енгелс прокарва изразената още в «Немската идеология» идея, че пролетарската революция не може да победи в една отделно взета страна, а трябва да се извърши повече или по-малко едновременно в редица развити капиталистически страни. При това Енгелс изхожда от положението, че «едрата промишленост дотам изравни общественото развитие във всички цивилизовани страни, че навсякъде буржоазията и пролетариатът станаха двете решаващи класи на обществото, а борбата между тях — главната борба на нашето време. Затова комунистическата революция ще бъде не само национална, но ще стане едновременно във всички цивилизовани страни, т. е. поне в Англия, Америка, Франция и Германия». Енгелс донякъде уточни това положение в следващите произведения и писма, особено през 70-те —90-те години, в смисъл, че революцията ще обхване цял исторически период.
Започнала в една страна, тя ще даде тласък на революцията в другите страни, но окончателно ще възтържествува едва с победата в основните големи капиталистически държави. В началото на XX в. с преминаването към империализма картината на икономическия и политическия живот рязко се измени. Неравномерното развитие, присъщо изобщо на капитализма, при империализма взе особено остър характер. При тези условия В. И. Ленин, изхождайки от закона за неравномерното, скокообразно развитие на капитализма през епохата на империализма, доказа, че е възможно социализмът първоначално да победи в няколко и дори само в една отделна капиталистическа страна, че е невъзможна едновременната победа на социализма във всички развити страни. Това теоретическо положение, което е един от многобройните примери за творческия подход на Ленин към марксистката теория, блестящо се потвърди от победата на пролетарската революция в Русия.
«Принципите на комунизма» на Енгелс са изключително важен теоретически документ на пролетарската партия. Те бяха одобрени от парижкия окръжен комитет и представени от името на окръга на втория конгрес на Съюза на комунистите в Лондон.
Немските комунисти в Париж отново избраха Енгелс за свой делегат на конгреса, като и този път за него гласува огромното мнозинство от членовете на парижките общини на Съюза на комунистите. Маркс беше избран за делегат на този конгрес от Брюкселския окръг.
Тъй като Маркс и Енгелс трябваше да се споразумеят по общия план за действие на конгреса, те се разбраха да се срещнат по пътя за Лондон — в Остенде. На срещата, състояла се на 27 ноември 1847 г., двамата приятели обсъдиха своята позиция по въпроса за програмата и по другите въпроси, които предстоеше да се решат на конгреса. В навечерието на конгреса Маркс и Енгелс пристигнаха в Лондон.
Вторият конгрес на Съюза на комунистите, който беше открит на 29 ноември 1847 г., изигра огромна роля в историята на международното комунистическо и работническо движение. Маркс и Енгелс го охарактеризираха като «първия международен конгрес на пролетариата». На него бяха представени членовете на Съюза на комунистите от Германия, Швейцария, Франция, Белгия, Англия, Полша и редица други страни. Не са се запазили точни данни за състава на конгреса, но има основания да се предполага, че там са присъствували и членове на Съюза на комунистите от Швеция и Холандия. За председател на конгреса е бил избран Шапер, а за секретар — Енгелс.
Работата на конгреса продължи около десет дни. На 8 Декември 1847 г. окончателно бе приет уставът. Това означаваше победа на плана за реорганизация на съюза, защищаван от Маркс, Енгелс и техните привърженици.
След първия конгрес на съюза в редица негови организации (Хамбург, Лайпциг, Майнц, Берн, Париж) се раздадоха гласове на протест срещу преименуването на Съюза на справедливите в Съюз на комунистите, срещу изключването на вайтлингианците и грюнианците. Ето защо на втория конгрес се наложи отново да се разгледат тези въпроси. Този път окончателно бе утвърдено новото название на организацията — Съюз на комунистите. Благодарение на Маркс и Енгелс, които се стремяха към по-ясно определяне на направлението на съюза, освободено от влиянието, на утопичния и дребнобуржоазния социализъм, бе променен член I от устава, приет на първия конгрес. Преди това той гласеше: «Съюзът си поставя за цел освобождаването на човека по пътя на разпространяването на теорията за общността на имуществото и колкото може по-бързото й практическо осъществяване». Приетата нова редакция на този член гласете: «Целта на съюза е: събаряне на буржоазията, господство на пролетариата, унищожаване на старото, основано върху класовия антагонизъм буржоазно общество и създаване на ново общество, без класи и без частна собственост».
Значителни изменения претърпя и член 2 на устава, определящ условията за членуване в съюза. Мъглявите морализаторски фрази бяха заменени с ясно формулирани положения: признаване на комунизма, начин на живот и дейност, съответствуващи на тези убеждения, революционна енергия и активно участие в пропагандата, никакво участие в каквото и да било антикомунистическо дружество и т. н.
В проектоустава бяха внесени и други съществени изменения: премахната беше точката, според която решенията на конгреса трябваше да се утвърждават от местните организации, вместо седемте раздела на проектоустава в приетия на втория конгрес устав имаше десет раздела. Значителни редакционни промени бяха направени в раздела, посветен на реда за приемане на членове в съюза: пропуснати бяха редица подробни въпроси, поставяни на приемания в съюза, както и изискването за полагане на клетва за вярност на съюза.
Благодарение на Маркс и Енгелс конгресът взе решение Съюзът на комунистите от този момент да излезе открито пред целия свят като комунистическа партия и публично да провъзгласи своите теоретически принципи. Това изключително важно решение означаваше окончателно скъсване със заговорническото минало на съюза, когато се скриваше самото му съществуване и неговите цели. То беше реализирано от Маркс и Енгелс в «Манифест на Комунистическата партия».
Въпросът за програмата на съюза беше главната точка в дневния ред на конгреса. Освен проекта на «Веруюто» и «Принципите на комунизма» на конгреса изглежда са били представени и редица други проекти за програма. След продължителното обсъждане възтържествували идеите на научния комунизъм. «Най-сетне — пише Енгелс — бяха ликвидирани всички разногласия и съмнения, новите принципи бяха единодушно приети. Маркс и аз бяхме натоварени да изработим манифеста.» На тях им бяха предоставени всички проекти на програмата, за да ги използват при написването на «Манифест на Комунистическата партия».
Така беше поставено началото на формирането на революционна партия на пролетариата, основана върху разработените от Маркс и Енгелс принципи на научния комунизъм.
Седалище на Централния комитет, както и преди, си оставаше Лондон. След завършването на конгреса новият ръководен орган състави и разпрати в окръзите циркуляно писмо, в което се правеше преглед на извършената от конгреса работа.
Ярките изказвания на Маркс и Енгелс пред конгреса се намираха в центъра на вниманието на делегатите и членовете на местните общини на Съюза на комунистите. Един от немските комунисти в Лондон, Фридрих Леснер, който тогава за пръв път се срещнал с Маркс и Енгелс, разказва в спомените си: «Пристигането на Маркс, Енгелс, В. Волф и други в Лондон направи огромно впечатление както на членовете на Комунистическото просветно работническо дружество, така и на членовете на Съюза на комунистите. На този конгрес се възлагаха големи надежди и тези надежди не само че не бяха излъгани, но в действителност бяха далеч надминати. Нагледно потвърждение за това е появяването на «Комунистическия манифест», който беше изключително важен резултат на този исторически конгрес.»
Източник: Фридрих Енгелс. Биография. Подготвена от Институт по марксизъм-ленинизъм при ЦК на КПСС, Издателство на БКП, София, 1972 г.
Критиката срещу водачите на немската дребнобуржоазна демокрация, започната от основоположниците на марксизма в «Neue Rheinische Zeitung», след революцията придоби още по-остър характер. Това се диктуваше, първо, от необходимостта да се подготвят за бъдещата революция по-закалени, боеви ръководни кадри и, второ, от задачата за създаване на пролетарска партия, независима от дребната буржоазия. За осъществяването на тази задача трябваше преди всичко да се реорганизира Съюзът на комунистите съобразно с новите условия.
От януари 1850 г. Централният комитет на Съюза на комунистите активизира дейността си. Заедно с Маркс Енгелс се зае с реорганизирането и укрепването на съюза, с възобновяването на връзките на Централния комитет с местните общини и с отделните членове на съюза в Германия. Трябваше почти отново да се изгради организацията. Доста членове на съюза бяха в затвора, а останалите на свобода или бяха емигрирали, или се криеха от преследванията. Не беше лесно да се организира конспиративна кореспонденция.
Маркс и Енгелс се обърнаха към активните дейци на съюза, намиращи се в различни части на Германия, с предложение да възстановят или отново да създадат по места общини на съюза, като ги ръководят въз основа на «Манифест на Комунистическата партия», и да установят връзка с Централния комитет в Лондон. Те писаха за това на П. Рьозер в Кьолн, на Вайдемайер във Франкфурт и на други. К. Шрам, един от близките съратници на Маркс и Енгелс и член на Централния комитет на съюза, на 28 януари 1850 г. пише от Лондон до дейците на съюза в Швейцария: «В Германия ние се опитваме да направим всичко, което е по силите ни, за да обединим членовете на съюза, разпръснати из цялата страна в резултат на неотдавнашната революция».
Укрепването на Съюза на комунистите в самата Германия, възстановяването на старите общини на съюза и създаването на нови общини не можеше да се постигне само чрез кореспонденция. Необходимо беше за Германия да замине специален пратеник, който на място да се запознае с положението в съюза, да подбере хора, за да се създадат общини на мястото на разпадналите се, и да запознае местните дейци на съюза с новите тактически принципи на Централния комитет. За тази цел през март 1850 г. в Белгия и Германия бе изпратен членът на Централния комитет Хайнрих Бауер, който взе със себе си написаното от Маркс и Енгелс през март 1850 г. «Обръщение на Централния комитет до Съюза на комунистите». В този забележителен теоретически документ беше набелязана тактическата линия на съюза при новите условия. «Обръщението» стана теоретическа основа за неговото реорганизиране.
В «Обръщението» Маркс и Енгелс сумираха резултатите от дейността на Съюза на комунистите през периода на революцията от 1848—1849 г. Неговите членове навсякъде активно участваха в движението: в печата, на барикадите, на полесраженията. Теоретическите схващания на съюза, формулирани преди революцията, се оказаха единствено правилните. Но в това време съюзът крайно отслабна в организационно отношение, окръзите и общините започнаха да загубват връзката с Централния комитет и постепенно съвсем ги прекратиха, а работниците изпаднаха под влияние на дребнобуржоазните демократи. В «Обръщението» се посочва, че на това състояние трябва да се сложи край. Изхождайки от перспективите за нова буржоазно-демократическа революция в Германия, Маркс и Енгелс подчертаваха, че в тази революция «работническата партия трябва да действа колкото се може по-организирано, колкото се може по-единодушно и колкото се може по-самостоятелно». Първостепенна задача на Съюза на комунистите е да се създаде в Германия самостоятелна тайна и открита организация на работническата партия и да превърне всяка своя община в център и ядро на работническите съюзи, в които да може да се обсъждат позициите и интересите на пролетариата независимо от буржоазните влияния.
Доказвайки необходимостта от самостоятелна политическа организация на работническата партия, тук Маркс и Енгелс дадоха по-широко, разгърнато теоретическо обосноваване на позицията на работническата партия по отношение на дребнобуржоазните демократи. Пролетариатът трябва да върви заедно с демократите в името на победата над общия враг, но същевременно решително да отстоява своите собствени интереси. «През време на борбата и след нея работниците трябва при всеки случай наред с исканията на буржоазните демократи да издигат свои собствени искания. »
Основната и ръководна идея на мартенското «Обръщение» е идеята за непрекъснатата революция, изходните моменти на която Маркс и Енгелс набелязаха още преди 1948 г. «Докато демократическите дребни буржоа...—се казва в «Обръщението»—се стремят най-бързо да завършат революцията, нашите интереси и нашите задачи се заключават в това, да направим революцията непрекъсната дотогава, докато всички повече или по-малко имотни класи бъдат отстранени от господство, докато пролетариатът завоюва държавната власт, докато асоциацията на пролетариите не само в една страна, но и във всички господстващи страни в света се развие до такава степен, че конкуренцията между пролетариите от тия страни се прекрати и че поне решаващите производителни сили бъдат концентрирани в ръцете на пролетариите. За нас въпросът е не за изменение на частната собственост, а за нейното унищожаване, не за забулване на класовите противоречия, а за унищожаване на класите, не за подобряване на съществуващото общество, а за основаване на ново общество. »
В «Обръщението» са набелязани и мерките, които трябва да осигурят непрекъснат характер на революцията. Щом дребната буржоазия вземе властта, работниците незабавно трябва да образуват наред с официалното правителство и свои собствени революционни работнически правителства под формата на органи на местното самоуправление, работнически клубове или работнически комитети, които ще осигурят постоянно наблюдение върху действията на официалното правителство. Тези органи, зародиши на революционната пролетарска власт, ще представляват сериозна сила, тъй като тяхна опора ще бъдат широките работнически маси. Въоръжените работници ще образуват отряди на пролетарската гвардия, с които ще се разпореждат не официалните власти, а създадените от работниците революционни органи на властта. При избори за Национално събрание пролетариатът трябва в противовес на буржоазните кандидати навсякъде да издига свои собствени кандидати, по възможност измежду членовете на Съюза на комунистите.
Конкретизирайки тактиката на комунистите в предстоящата революция, Маркс и Енгелс пишат в «Обръщението»: «Разбира се, работниците не могат в самото начало на движението да предлагат чисто комунистически мероприятия. Но те могат:
1. Да принудят демократите да се намесват по възможност в най-голям брой области на съществуващия обществен строй. . . да концентрират в ръцете на държавата по възможност повече производителни сили, транспортни средства, фабрики, железници и т. н.
2. . . .да довеждат до крайни предели предложенията на демократите, които, разбира се, ще действат не революционно, а само реформистки; . . .да превръщат тези искания в открити атаки срещу частната собственост». Ако например дребнобуржоазните демократи предложат да се откупят железопътните линии и фабриките, работниците трябва да поискат тези средства за производство просто да бъдат конфискувани от държавата без каквото и да било възнаграждение за бившите собственици.
Тъй като смятаха, че социалистическата революция може в близко бъдеще да победи в Германия, Маркс и Енгелс предлагаха земята, конфискувана от едрите земевладелци, да бъде превърната в държавна собственост и да се образуват обединения на селския пролетариат за обработване на земята, като се използват предимствата на едрото земевладение. Издигайки това искане в интерес на съюза на промишлените работници със селския пролетариат, Маркс и Енгелс по-късно го съчетаха с по-широка програма в интерес на всички трудещи се селяни.
«Обръщението» е един от най-важните документи на научния комунизъм, изключителна творба на Маркс и Енгелс. В. И. Ленин смята това произведение за «извънредно интересно и поучително».
«Обръщението на Централния комитет до Съюза на комунистите» е посрещнато с голямо одобрение от членовете на съюза в Германия.
Централният комитет обърна особено внимание на необходимостта да се установят тесни връзки между общините на Съюза на комунистите по места и работническите и селските съюзи, спортните дружества и другите масови организации. Тези указания бяха дадени в съставеното от Маркс и Енгелс през юни 1850 г. ново «Обръщение на Централния комитет до Съюза на комунистите», в което се съдържа обстоен отчет за положението в съюза, неговите връзки с революционните обединения на другите страни и се осветлява враждебната по отношение на него дейност на редица дребнобуржоазни емигрантски организации. В основата на това «Обръщение» е залегнала мисълта за необходимостта колкото може по-бързо да се създаде «силна тайна организация на революционната партия в цяла Германия».
Маркс и Енгелс и в самия Лондон развиваха голяма дейност по укрепване на Съюза на комунистите, като използваха за това Просветното дружество на немските работници, Социалдемократическия емигрантски комитет и най-вече революционната част на дребнобуржоазната емиграция.
Източник: Фридрих Енгелс. Биография. Подготвена от Институт по марксизъм-ленинизъм при ЦК на КПСС, Издателство на БКП, София, 1972 г.
Извънредно ярък пример за единството на идейните възгледи и за дружбата между Маркс и Енгелс е дългогодишното им сътрудничество в американския прогресивен вестник «New-York Daily Tribune». Един от редакторите на този вестник — Чарлз Дана, който известно време се намираше под влияние на идеите на утопичния социализъм, през време на революцията от 1848 г. посети Кьолн и се запозна с Маркс. През лятото на 1851 г. Дана предложи на Маркс да сътрудничи в неговия вестник като постоянен кореспондент в Лондон. При крайната материална нужда това предложение беше добре дошло за Маркс. При това в Съединените щати живееха много немски революционни емигранти, сред които вестникът се ползваше с голяма популярност. Той беше известен и в страните на Западна Европа, в нейните прогресивни кръгове. За сътрудник във вестника Маркс привлече и Енгелс, който през следващите години написа за него значителен брой статии по военни и други въпроси.
По молба на Маркс от август 1851 г. до септември 1852 г. Енгелс написа за «New-York Daily Tribune» серията статии «Революцията и контрареволюцията в Германия», която се печаташе във вестника с подписа на нейния официален кореспондент Карл Маркс. Всяка статия (а те бяха деветнадесет), преди да се изпрати в Ню Йорк, се преглеждаше от Маркс.
Произведението на Енгелс «Революцията и контрареволюцията в Германия» е първото систематизирано марксистко изследване върху историята на германската революция от 1848 — 1849 г. То представлява научно обобщение на опита от борбата на класите и партиите през един от решаващите периоди в историята на Германия, прекрасен пример за конкретизиране и по-нататъшно развитие на основните концепции на материалистическото разбиране на историята. В него са разработени такива кардинални проблеми като взаимоотношението между икономическата база на обществото и политическите форми на класова борба, влиянието на материалните интереси на различните класи върху тяхната позиция в революцията, класовата борба и нейното въздействие върху духовното развитие на обществото, закономерностите на назряването и развитието на революцията.
Както Маркс в произведението «Класовата борба във Франция», така и Енгелс в «Революцията и контрареволюцията в Германия» обоснова мисълта, че революциите са «локомотивите на историята». «Именно това бързо и бурно развитие на класовия антагонизъм — пише Енгелс — в старите и сложни обществени организми прави революцията такъв могъщ фактор на обществения и политическия прогрес; именно това непрекъснато възникване и бърз подем на новите партии. . . карат нацията в епохи на подобни насилствени сътресения да измине за пет години по-голям път, отколкото при нормални условия тя би изминала за сто години.»
В това произведение е обобщен богатият и ярък материал, изобилстващ в бойния «Neue Rheinische Zeitung. Politisch-okonomische Revue», който ден след ден осветляваше на страниците си развоя на революционната борба. Течението на този вестник стана основен източник за Енгелс. Като анализира опита от двегодишната революция, Енгелс убедително доказа правилността на политическата позиция, на която застанаха пролетарските революционери през 1848 — 1849 г.
Изводите на Енгелс имат огромно значение за обосноваването на марксистката стратегия и тактика на класовата борба на пролетариата. Енгелс развива тук извънредно важното положение, което той и Маркс отстояваха през цялото време на революцията, а именно, че германската либерална буржоазия вече не е способна да бъде ръководител на буржоазна революция, че в процеса на борбата тя все повече се смъква на контрареволюционни позиции. Той анализира социалните и политическите причини, обусловили нейната контрареволюционност. Този анализ имаше неоценимо значение за цялата по-нататъшна революционна борба не само в Германия, но и в други страни. Той стана един от теоретическите източници на Лениновото учение за хегемонията на пролетариата в буржоазнодемократическата революция.
Енгелс изказа редица бележити мисли за тактиката на революционната борба. Тук особено силно се прояви огромният му талант на стратег, майстор на революционното действие и познавач на военното изкуство.
Спирайки се на условията за победа на революцията, Енгелс пише: «. . .В революцията, както и на война, винаги е необходимо врагът да се посреща смело, лице с лице, и нападащият винаги се намира в по-изгодно положение; в революцията, както и на война, е безусловно необходимо в решителния момент всичко да се постави на карта, каквито и да са шансовете. Историята не познава нито една успешна революция, която да не е потвърждавала правилността на тези истини».
Благороден риск и беззаветна храброст — такива са необходимите черти на всеки истински революционер. «Във всяка борба е съвсем естествено — пише Енгелс —този, който вдига ръкавицата, да носи риска да бъде победен, но нима това е основание още от самото начало да се признаеш за победен и да се подчиниш на ярема, без да си изтеглил меча?
В революцията този, който заема решаваща позиция и я предаде, вместо да принуди врага да се осмели да предприема атака, заслужава да се отнесат към него като към изменник.» В такива решаващи моменти предаването на позициите в ръцете на врага демобилизира масите много повече, отколкото самото поражение в борбата. «Поражение след упорит бой е факт от не по-малко революционно значение, отколкото леко спечелена победа.»
Опитът от революцията даде възможност на Енгелс да формулира най-важните условия за победоносно въоръжено въстание. «Въстанието — казва той —е изкуство също както войната или което и да било друго изкуство. То е подчинено на известни правила, пренебрегването на които води към гибел партията, която не ги е спазила.» Енгелс ясно формулира тези правила: «Първо, никога не трябва да се играе на въстание, ако не съществува твърдо решение да се отиде докрай. . . Второ, веднъж въстанието започнало, трябва да се действа с най-голяма решителност и да се мине в настъпление. Отбраната означава смърт за всяко въоръжено въстание. . . Трябва да изненадаш противника, докато силите му са още разпръснати; трябва всеки ден да се стремиш към нови, макар и малки успехи; трябва да задържиш моралния превес, който ти е дал първият успех на въстанието; трябва да привлечеш на своя страна колебаещите се елементи, които всякога вървят след по-силния и всякога застават на по-надеждната страна; трябва да принудиш неприятеля да отстъпва, преди да успее да събере силите си против тебе; с една дума, необходимо е, както е казал Дантон, най-великият досега майстор на революционната тактика: de l‘ audace, de l‘ audace, de l‘ audace ! [Смелост, смелост и пак смелост! — Ред.]»
Учението на Енгелс за въоръженото въстание влезе в съкровищницата на марксистко-ленинската наука като съществена част от теорията за пролетарската революция.
В произведението «Революцията и контрареволюцията в Германия» Енгелс осветли и въпросите за развитието на националноосвободителното движение и неговото място в хода на германската революция. От позициите на пролетарския интернационализъм той заклейми политиката на национално потисничество и насъскване един народ срещу друг, провеждана от господстващите класи в Прусия и Австрия спрямо поляците, унгарците, италианците, чехите и другите потиснати нации. При това, разглеждайки националния въпрос от гледна точка на интересите на пролетариата, Енгелс се изказа в подкрепа само на тези национални движения, които са насочени против реакцията, и решително осъди движенията, играещи обективно ролята на оръдия на реакционните държави.
Произведението на Енгелс «Революцията и контрареволюцията в Германия» непосредствено се доближава до класическите произведения на Маркс: «Класовата борба във Франция от 1848 до 1850 г.» и «Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт». В тези трудове е направена равносметка на европейските революции от 1848 — 1849 г. Опитът от класовата борба, придобит през годините на революцията, даде възможност на Маркс и Енгелс да развият основните идеи на своето учение — за революцията, държавата и диктатурата на пролетариата.
Източник: Фридрих Енгелс. Биография. Подготвена от Институт по марксизъм-ленинизъм при ЦК на КПСС, Издателство на БКП, София, 1972 г.
Написано през лятото на 1850 г. Публикувано за първи път в: «Neue Rheinische Zeitung. Политико-икономическо ревю», пети и шести брой, май до октомври 1850 г.
Енгелс си поставя за задача да обобщи опита на преминалата германска революция. По-късно, в предговора към второто издание, Енгелс пише: «Паралелът между германската революция от 1525 г. и революцията от 1848—1849 г. твърде много се хвърляше в очи, за да можех тогава да се откажа напълно от него». Този паралел помогна на Енгелс да разясни причините за поражението на революцията през 1848—1849 г. – икономическата и политическата изостаналост на Германия, явната измяна на буржоазията спрямо делото на демокрацията, слабостта на прогресивните елементи, разпокъсаността на движението, локалният характер на въстанията, който даде възможност на контрареволюцията да потушава въстанията едно след друго.
«Селската война в Германия» е ярък пример на прилагане на историческия материализъм при анализа на важен период в развитието на Германия. За това произведение е характерно съчетанието на задълбочени теоретически обобщения и политически заострени изводи. Въз основа на строгото диалектико-материалистическо изследване на фактическия материал, почерпен главно от книгата на прогресивния немски историк В. Цимерман, Енгелс направи принципно нови изводи. Противоположно на немските "буржоазни историци-идеалисти, които в събитията от 1525 г. виждаха «само яростни богословски престрелки», той пръв в историческата литература разкри социално-икономическите, класовите корени на Реформацията и Селската война в Германия. Теологическата форма на идеологическата и политическата борба, доказваше Енгелс, е съответствувала на тогавашното равнище на развитие на обществените отношения.
Енгелс анализира причините за неуспеха на Селската война през XVI в. За главна между тях той смяташе предателската позиция на немското бюргерство. Той разглеждаше бюргерството като буржоазия в ранния стадий на нейното формиране, а Реформацията и Селската война като ранна буржоазна революция, като «революция № 1 на буржоазията». Именно това му даваше основание да прави паралел между събитията от първата половина на XVI в. и германската революция от 1848—1849 г.
Основна движеща сила на ранната буржоазна революция беше не бюргерството, а селяните и присъединилите се към тях революционни плебейски елементи от градовете, предшествениците на съвременния пролетариат. Обективно буржоазният характер на Селската война се определяше не толкова от позицията, която заемаше в нея бюргерството, колкото от съдържанието на антифеодалните искания, издигнати от въстаналите селяни. Но «нито бюргерите, нито селяните, нито плебеите не се оказали способни за обединено общонационално действие», — отбелязва Енгелс.
Като една от причините за поражението на Селската война, подчертава В. И. Ленин, Енгелс считаше «разпокъсаността на акциите, липсата на централизация в угнетените маси, свързана с тяхното дребнобуржоазно жизнено положение». Въпреки това цялото съдържание на произведението доказва, че селяните имат значителни революционни възможности, че техният съюз с пролетариата има решаващо значение за успеха на революцията.
Енгелс не само осветли общия ход на Селската война. Той анализира възловите проблеми в историята на Германия и Европа през късното средновековие, даде обстойна характеристика на епохата на разлагане на феодализма и зараждане на буржоазните отношения, разкри социалните, политическите и идеологическите корени на религиозната борба и показа историческата роля на антифеодалните движения.
Енгелс разкри и особеностите на историческото развитие на Германия след Селската война, която сложи отпечатък върху по-нататъшната й история.
«Селската война в Германия» е дълбоко партийно произведение, в което историческото изследване е неразривно свързано с поставянето на актуални въпроси на демократическото движение, на класовата борба на пролетариата. Самият избор на темата на изследването беше продиктуван от новите условия на революционната дейност. В обстановката на известно затишие, което настъпи в Германия след двегодишните революционни схватки, в атмосферата на умора и разочарование Енгелс смяташе за необходимо да покаже изцяло непреходно значение на борбата на селяните и плебейската опозиция против феодализма, да подчертае нейните революционни тенденции, нейната противоположност на бюргерско-княжеската опозиция, която предаде революция. Той се стремеше да съживи в паметта на народа такива могъщи фигури на революционната Селска война като Михаел Гайсмайер, такива водачи на плебейското крило като Томас Мюнцер. Мъжествените борци за свобода, вдигнали знамето на въстанието срещу феодалния гнет, бяха за Енгелс въплъщение на най-хубавите революционни традиции на германския народ.
Източник: Фридрих Енгелс. Биография. Подготвена от Институт по марксизъм-ленинизъм при ЦК на КПСС, Издателство на БКП, София, 1972 г.
Маркс и Енгелс отделят голямо място на партийния печат в организирането на партийната работа след въвеждането на изключителния закон. Тъй като издаването на партийни вестници в Германия беше забранено, те посъветваха Либкнехт да организира издаването на нелегален вестник в чужбина. Маркс и Енгелс взеха най-непосредствено участие в определянето на политическата насока на новия вестник, в решаването на въпроса за състава на неговата редакция.
През юли—септември 1879 г. те водеха оживена кореспонденция с водачите на германската социалдемокрация във връзка с подготовката на издаването в Цюрих на този вестник, който беше наречен «Sozialdemokrat». Маркс и Енгелс се отнесоха положително към намерението на ръководителите на партията да назначат за редактор на вестника Хирш. Но по време на преговорите стана ясно, че освен редакционната комисия, която ще се намира в Лайпциг, се предвижда да има наблюдателен, или административен комитет в Цюрих в състав Хьохберг, Шрам и Бернщайн. Маркс и Енгелс сметнаха това условие за неприемливо. Те знаеха К. Хьохберг по издаваното от него през 1877—1878 г. списание «Zukunft» като социалреформист, буржоа, който според израза на Маркс «се е промъкнал в партията и иска да я преустрои по свой образ и подобие». Бернщайн и Шрам се бяха показали през изминалите години като възторжени поклонници на Дюринг. Поради това Енгелс в писмо до Бебел от 4 август 1879 г. решително заяви от свое име и от името на Маркс, че те няма да имат никаква работа с вестника, ако той се окаже под контрола на «социал-филантропа» Хьохберг. Одобрявайки отказа на Хирш да стане при тези условия редактор на вестника, Енгелс пише: «Когато обещахме своето сътрудничество, ние имахме предвид действителен партиен орган и поради това нашето обещание е в сила само па отношение на такъв орган, а не по отношение на частния вестник на г. Хьохберг, който се представя като партиен орган. В него ние няма в никакъв случай да сътрудничим».
Много скоро след това събитията сами потвърдиха, че позицията на Маркс и Енгелс беше абсолютно правилна. В началото на септември 1879 г. в Цюрих излезе първият брой на списание «Jahrbuch fur Sozialwissenschaft und Sozialpolitik», което Хьохберг започна да издава вместо забранения «Zukunft». В този брой беше публикувана статията «Ретроспективен обзор на социалистическото движение в Германия».
Тази статия всъщност представляваше манифест на десно-опортюнистическите елементи. Хьохберг, Бернщайн и Шрам обвиняваха социалдемокрацията, че тя била «едностранчива работническа партия», че със своята защита на Парижката комуна била предизвикала ненавистта на буржоата, че самата тя си била навлякла приемането на закона против социалистите със своето «неспазване на умереността». В статията се предлагаше отказ от революционните методи и цели на борбата, тръгване по пътя на законността, борба за постигане само на отделни реформи. Отказвайки се от пролетарския характер на партията, «цюрихската тройка» осъждаше борбата на социалдемократите срещу буржоазията, заявяваше, че е необходимо да се привлекат буржоазни елементи в партията, да се предоставят на буржоазната интелигенция — поради недостатъчното равнище на образоваността на работниците — ръководните партийни постове.
Цюрихският «манифест» предизвика дълбокото възмущение на Маркс и Енгелс. «Тук няма място за благодушие» — пише Енгелс. Той изложи своята позиция направо и рязко пред пристигналия в средата на септември в Лондон Хьохберг. «. . .Аз му разясних — съобщава Енгелс на Й. Ф. Бекер, — че дори не сме и помисляли, че би могло да се изтърве пролетарското знаме, което ние държахме високо почти 40 години, а още повече да поддържаме дребнобуржоазния опиум за всеобщо братство, срещу който водим борба също почти 40 години. С една дума, той най-после знае, какво е нашето отношение към него и защо ние не можем да тръгнем заедно с подобните му. . . »
Маркс и Енгелс сметнаха за необходимо да предявят на ръководителите на партията ултимативно искане да не се допуска опортюнистите да контролират централния й печатен орган. На 17—18 септември Енгелс написа официално писмо, предназначено за всички членове на редакционната комисия на «Sozialdemokrat» в Лайпциг — Бебел, Либкнехт, Фрицше, Хайзер, Хазенклевер — и до члена на социалдемократическата фракция Браке. След завръщането на Маркс в Лондон от Рамсгет, където той беше на почивка близо месец, Енгелс обсъди с него текста на писмото и то беше изпратено в Лайпциг, подписано и от двамата.
Този документ, влязъл в историята под названието «Циркулярно писмо», е една от най-важните прояви на Маркс и Енгелс срещу десния опортюнизъм. «Това са представители на дребната буржоазия — се казва в писмото, — които, изпълнени със страх, заявяват, че пролетариатът, подтикван от своето революционно положение в обществото, може «да отиде много далече». Вместо решителна политическа опозиция — всеобщо посредничество; вместо борба против правителството и буржоазията — опит да ги убедим и спечелим на своя страна; вместо яростна съпротива срещу преследванията отгоре смирена покорност и признание, че наказанието е заслужено.»
Маркс и Енгелс ясно показаха класовите и идейните корени на опортюнизма. «От самия ход на развитието е обусловено неизбежното явление — пишат те, — че към борещия се пролетариат се присъединяват отделни лица от господстващата досега класа и му придават елементи на просвета.» Но наред с елементите на просвета представителите на непролетарските класи внасят в работническото движение и непролетарска идеология. Авторите на «Циркулярно писмо» с огромна сила, ярко и убедително обосноваха необходимостта партията да провежда последователна пролетарска линия, формулираха своята революционна партийна позиция. «Що се отнася до нас — пишат те, — с оглед на цялото ни минало пред нас има само един път. Близо 40 години ние изтъквахме на преден план класовата борба като непосредствена движеща сила на историята и особено класовата борба между буржоазията и пролетариата като могъщ лост на съвременния социален преврат; затова ние никак не можем да вървим заедно с хора, които се стремят да заличат тази класова борба от движението.»
«Циркулярно писмо» оказа въздействие върху ръководителите на германската социалдемокрация. На 23 октомври 1879 г. Бебел пише на Енгелс: «Аз я прочетох [статията «Ретроспективен обзор на социалистическото движение в Германия». — Ред.] и разбирам възмущението Ви. Независимо от принципните грешки, тя е даскалска работа, каквато не съм виждал.» «Статията в Рихтеровия годишник [в брой първи на «Jahrbuch» Хьохберг фигурираше под псевдонима Рихтер. — Ред.] ме. . . възмути — пише Браке, след като прочита «Циркулярно писмо». — Това представлява подкопаване основите на партията, заплаха за нейното съществуване» . Ръководителите на партията се отказаха от плана за привличането на Хьохберг и неговите приятели в издаването на централния партиен орган.
На 28 септември 1879 г. в Цюрих излезе първият пробен брой на вестник «Sozialdemokrat». За негов главен редактор беше назначен Р. Фолмар. В редакционната колегия влязоха Бебел, Либкнехт и Фрицше.
Изборът на главния редактор на «Sozialdemokrat» не беше сполучлив. Макар че в писмо до Енгелс от 23 октомври 1879 г. Фолмар обеща вестникът да се списва в дух на «Циркулярно писмо», той обаче не успя да осигури последователна революционна линия на партийния орган, често допускаше опортюнистически провали и не даваше необходимия отпор на десните настроения.
Тази линия предизвика сериозни критически бележки от страна на Маркс и Енгелс. Енгелс реагираше на грешките и слабостите на редакцията, настойчиво убеждаваше Бебел, че е необходимо да се поправи нейната линия, да се лишат десните опортюнисти от възможността да изразяват възгледите си в централния орган на партията.
Под влияние на критиката на Маркс и Енгелс, под въздействието на партийните маси партийните ръководители постепенно намираха правилната тактика в условията на изключителния закон. «Немското движение — пише във връзка с това Енгелс — притежава тази особеност, че всички грешки на ръководството винаги се поправят от масите». Бяха взети необходимите мерки за създаване на нелегална партийна организация, за организиране на нелегална дейност. Голяма роля при това изигра разпространяването на вестник «Sozialdemokrat», в което участваха голяма група партийни активисти. Редовното нелегално доставяне на вестника в Германия, въпреки полицейските спънки, доказваше, че партията съществува и действа въпреки волята на «железния канцлер».
Важен етап в дейността на Социалистическата работническа партия в нелегални условия беше партийният конгрес, състоял се на 20—23 август 1880 г. в замъка Виден в Швейцария. Конгресът показа, че са преодолени колебанията сред ръководните партийни кръгове. Той премина под знака на борбата против отклоненията от революционния курс. Водачите на анархистките елементи Мост и Хаселман бяха изключени от партията. В противовес на десните опортюнисти в програмата, приета на конгреса в Гота, беше внесена поправка: в онази точка, където се казваше, че партията се бори за постигане на своите цели «с всички законни средства», думата «законни» беше зачертана. По този начин конгресът ориентираше партията към съчетаване на легалните и нелегалните форми на борба.
Взаимното разбиране между «старците» в Лондон и ръководството на германската социалдемокрация, постигнато до голяма степен благодарение усилията на Енгелс, беше затвърдено от състоялото се през декември 1880 г. лично запознаване на Маркс и Енгелс с Август Бебел.
Добре запознати с революционната дейност на Бебел още от средата на 60-те години, Маркс и Енгелс хранеха дълбоко уважение към този забележителен деец на германското работническо движение. Енгелс го смяташе за един от най-добрите, ако не и най-добрия оратор в Германия. По време на изключителния закон ярко се прояви организаторският талант на Бебел, боевите му качества, умението му не само да ръководи масите, но и да се учи от тях. Опирайки се на най-издигнатите партийни членове, той вършеше огромна работа по възстановяването на партийните организации. Създаденият от Бебел още през ноември 1878 г. Централен комитет за помощ постепенно се превърна в негласен организационен център на партията, ръководещ цялата й нелегална дейност.
На 9 декември 1880 г. Бебел пристига в Лондон, за да обсъди с Маркс и Енгелс въпроса за сменянето на Фолмар от поста главен редактор на «Sozialdemokrat». Заедно с него пристигна и Бернщайн, който под въздействието на критиката от страна на Маркс и Енгелс през този период се беше отказал от реформистките си възгледи. В Лондон се намираше и Хирш. Скоро тук трябваше да пристигне и още един виден деец на Социалистическата работническа партия — Паул Зингер. Създаваше се благоприятна обстановка за решаването на важните партийни задачи.
«След като пристигнахме в Лондон — си спомня по-късно Бебел, — ние се отправихме най-напред при Енгелс. . . Той ни прие извънредно любезно, веднага премина с мен на «ти», както това направи и Маркс, когото посетихме след обед. Енгелс. . . ми предложи да отседна при него. Разбира се, дните, които прекарахме заедно, бяха използвани за сериозна размяна на мнения по всички въпроси.
През седмицата, която немските гости прекараха в Лондон, Енгелс на драго сърце изпълняваше ролята на екскурзовод и им показваше забележителностите на Лондон. Макар вече на 60 години, той поразяваше с душевната си младост и жизнерадост. Както винаги беше обаятелен и постоянно приветлив. Това пътуване остави у Бебел чувството на голямо задоволство.
За редактор на «Sozialdemokrat» вместо Фолмар беше назначен Бернщайн. Още в писмото си от 2 февруари 1881 г. до Бернщайн Енгелс отбелязва, че «5-те броя на «Sozialdemokrat», излезли след Нова година, говорят за значителен прогрес. . . Тонът е станал непринуден и уверен и ако върви и по-нататък така, вестникът няма да приспива масите в Германия, а ще събужда тяхната бодрост».
По това време Енгелс имаше възможност да оказва значително въздействие върху «Sozialdemokrat» — върху неговата насока, върху характера на публикуваните в него материали. Сега той одобряваше линията на вестника. Бернщайн, с когото Енгелс започна редовна кореспонденция, внимателно се вслушваше в неговото мнение, следваше съветите му и поправяше забелязаните от него грешки.
В писмата си до Бернщайн Енгелс правеше подробен разбор на отделни броеве на вестника, едни статии хвалеше, други — дружески критикуваше. Много от неговите мисли намираха в една или друга форма отражение на страниците на вестника — в уводните или редакционните статии. Енгелс снабдяваше Бернщайн с материали за работническото движение в другите страни, за международните събития. Под непосредственото влияние на Енгелс «Sozialdemokrat» постепенно се превърна в боеви революционен вестник.
Но и след смяната на редактора Енгелс не започна веднага да сътрудничи на «Sozialdemokrat». Някои от изказванията на водачите на партията караха Маркс и Енгелс да бъдат нащрек; те искаха да видят, че тяхната критика е оказала въздействие, без да свързват дотогава името си с централния партиен орган. Енгелс започна непосредствено да сътрудничи на вестника, едва след като окончателно се убеди, че революционната линия е взела връх. Това стана през декември 1881 г. Оттогава през целия период на съществуване на вестника той беше негов постоянен сътрудник, внимателен читател, строг, но дружелюбен критик.
Материалът е от „Фридрих Енгелс – биография“. Институт по марксизъм-ленинизъм при ЦК на КПСС – 1970. Издателство на БКП, София, 1972 г.
Произведението е извънредно важен документ на марксизма, образец на непримиримата борба на Ф. Енгелс против опортюнизма, за революционна марксистка програма на германската социалдемокрация.
Сегашният проект е значително по-добър от досегашната програма (Готската програма от 1875 г., критикувана силно от Маркс и Енгелс. Ред.). Силните остатъци от отживяла традиция — както специфично ласалианска, така и вулгарно-социалистическа — са в основни линии отстранени, в теоретическо отношение проектът, общо взето, е съставен въз основа на съвременната наука и дава възможност той да бъде обсъден на тази основа.
Проектът се дели на три раздела: I. Мотиви. II. Политически искания. III. Искания относно защитата на правата на работниците.
I
Тя страда общо от недостатъка, че се опитва да съчетае две несъчетаеми неща: да бъде както програма, така и коментар към програмата. Човек се страхува да не бъде достатъчно ясен, ако пише кратко и убедително, и затова вмъква обяснения, които правят изложението многословно и провлечено. Според мен програмата трябва да бъде колкото е възможно по-кратка и по-точна. Дори и понякога да се среща някоя чужда дума или фраза, цялото значение на която не може да се схване от пръв поглед, това не вреди. Устните доклади на събранията, писменото разяснение в печата ще дадат всичко, което е необходимо, и тогава кратката, изразителна фраза, веднъж разбрана, се запечатва в паметта, става лозунг,
което никога не се случва с многослойното изложение. Не трябва да се жертва прекалено много заради популярността, не трябва да се подценяват умствените способности и образователното равнище на нашите работници. Те разбраха далеч по-трудни неща от това, което може да им даде най-кратката, най-сбитата програма; и ако периодът на закона против социалистите затрудни, а на места възпрепятства всестранното развитие на нововлезлите в движението маси, сега, когато нашата пропагандна литература може отново да се съхранява и чете безпрепятствено, това ще бъде бързо наваксано под ръководството на старите кадри.
Ще се опитам да изложа целия този раздел по-кратко и ако успея, ще го приложа или ще го изпратя по-късно, а сега ще премина към отделните абзаци, номерирани от 1 до 10.
Абзац 1. «Отделянето» и т. н. «на рудниците, шахтите, мините» — три думи за едно и също нещо; двете трябва да отпаднат. Аз бих оставил рудниците [Веrgwеrке], които у нас се наричат така дори да се намират на най-плоска равнина, и бих обозначил всичко с този най-употребяван израз. Затова пък бих добавил: «железниците и другите средства за съобщение».
Абзац 2. Тук бих вмъкнал: «В ръцете на техните присвоители (или на техните притежатели) обществените средства на труда», а също по-долу «зависимост. . . от притежателите (или присвоителите) на средствата на труда» и т. н.
Че тези господа са присвоили всички тези неща като «индивидуално притежание», е вече казано в пункт 1-ви и може да бъде повторено тук само ако се държи непременно да се вмъкне думата «монополисти». Но нито едната, нито другата дума не прибавя абсолютно нищо към смисъла. А което е излишно в една програма, то я отслабя.
«Необходимите за съществуването на обществото средства на труда»
— това са винаги тъкмо ония, които са налице. Преди появата на парната машина се справяха и без нея, сега това би било вече невъзможно. Тъй като в наши дни всички средства на труда пряко или косвено — било по своето устройство, било в резултат на общественото разделение на труда — са обществени средства на труда, тези четири думи достатъчно изразяват понятието: наличното в даден момент, правилно и без второ погрешно значение.
Щом краят на този пункт е заимстван от мотивите на устава на Интернационала, бих предпочел това да стане изцяло: «на социалната мизерия» (това е № 1) «умствената изостаналост и политическата зависимост». Физическата изостаналост влиза в понятието социална мизерия, а политическата зависимост е факт, докато политическото безправие е декламаторска фраза, която има относителна валидност, затова мястото й не е в програма.
Абзац 3. Първата фраза трябва според мен да бъде изменена.
«При господството на индивидуалните притежатели.»
Първо, това, което следва по-нататък, е икономически факт, който трябва да бъде обяснен икономически. Изразът «господството на индивидуалните притежатели обаче създава погрешната представа, че то е предизвикано от политическото господство на тази разбойническа банда. Второ, към тези индивидуални притежатели спадат не само «капиталистите н едрите земевладелци» (какво означават следващите подир това «буржоа»? Трета класа индивидуални притежатели ли са те? Едрите земевладелци също и «буржоа» ли са? Може ли, щом вече става дума за едри земевладелци, да бъдат игнорирани огромните остатъци от феодализма, които слагат своя специфичен реакционен отпечатък върху цялата наша политическа свинщина в Германия?). Селяните и дребните буржоа са също «индивидуални притежатели», поне и днес още; но в програмата те никъде не фигурират и затова трябва да се каже така, че те изобщо да не се включват в категорията индивидуални притежатели, за които става дума.
«Натрупване на средствата на труда и на създаваното от експлоатираните богатство.»
«Богатството» се състои от: 1) средства на труда и 2) средства за живот. Затова граматически неправилно и нелогично е да се говори отначало за една част от богатството, а след това не за другата му част, а за целокупното богатство, и да се съединяват двете със съюза и.
«... в ръцете на капиталистите се увеличава с нарастваща бързина.»
Но къде останаха «едрите земевладелци» и «буржоата», за които се говореше по-горе? Ако тук капиталистите са достатъчни, тогава и по-горе би трябвало да бъдат достатъчни. Но ако се впускаме в подробности, капиталистите изобщо не са достатъчни.
«Числеността и мизерията на пролетариите все повече нарастват.»
Така абсолютно казано, това не е вярно. Организацията на работниците, тяхната постоянно растяща съпротива ще поставят по възможност известна преграда на нарастването на мизерията. Но това, което сигурно нараства, е несигурността на съществуването. Аз бих добавил това.
Абзац 4.
«Коренящата се в същността на частното капиталистическо производство безплановост.»
— фразата се нуждае от значително подобрение. Аз познавам капиталистическо производство като обществена форма, като икономическа фаза, и частно капиталистическо производство като срещащо се така или иначе в рамките на тази фаза явление. Но какво значи частно капиталистическо производство?— Производство, което се води от отделния капиталист; но те вече все повече и повече стават изключение. Капиталистическото производство, което се води от акционерни дружества, не е вече частно производство, а производство за асоциирана сметка на мнозина. Ако преминем от акционерните дружества към тръстовете, които овладяват и монополизират цели отрасли на индустрията, тук престава не само частното производство, но и безплановостта. Зачеркне ли се думата «частно», фразата може в краен случай да мине.
«Разоряването на широки слоеве от населението.»
Вместо тази декламаторска фраза, която създава впечатлението, че ние още съжаляваме за това разоряване на буржоата и дребните буржоа, аз бих казал простия факт: «което в резултат на разоряването на градските и селските средни слоеве, на дребните буржоа и дребните селяни разширяват (или задълбочават) пропастта между имотни и безимотни».
Двете заключителни фрази повтарят два пъти едно и също нещо. В приложението към раздел I давам предложение за изменение.
Абзац 5. Вместо «причини» трябва да бъде «неговите причини» това навярно е просто неволна грешка.
Абзац 6. «Рудници, мини, шахти» — виж по-горе бележката към абзац 1. «Частно производство» — виж бележката по-горе. Аз бих казал: «Превръщане на съвременното капиталистическо производство, което се води за сметка на отделни лица или акционерни дружества, в социалистическо производство, водено за сметка на цялото общество и по предварително определен план — превръщане, ... за което и т. н. . . се създават. . . и чрез което единствено може да бъде осъществено освобождението на работническата класа, а заедно с него и освобождението на всички членове на обществото без изключение.»
Абзац 7. Аз бих го казал, както се предлага в приложението към раздел I.
Абзац 8. Вместо «класосъзнателни» — макар в нашите кръгове това съкращение да е лесно разбираемо — с оглед улесняването на неговото разбиране и на превеждането му на чужди езици аз бих казал: «с осъзнали своето класово положение работници» или нещо подобно.
Абзац 9: Заключителната фраза: «. . . поставя. . . и по този начин обединява в едни ръце властта на икономическата експлоатация и на политическото потискане.»
Абзац 10. След думите «класовото господство» липсва: «и на самите класи». Премахването на класите е нашето основно искане, без него премахването на класовото господство икономически е безсмислица. Вместо «за равно право на всички» предлагам: «за равни права и равни задължения на всички» и т. н. Равните задължения са за нас съвсем особено съществено допълнение към буржоазнодемократическите равни права и лишават последните от техния специфично буржоазен смисъл.
Заключителната фраза: «В своята борба... са способни», аз бих зачеркнал. При своята неопределеност — «които са способни да подобрят» (кой се има предвид?) «положението на народа изобщо» — тя може да обхваща всичко: покровителствени мита и свободна търговия, цехове и свободна промишлена дейност, поземлен кредит, разменни банки, задължително ваксиниране срещу едра шарка и забрана на ваксинирането срещу едра шарка, алкохолизъм и забрана на спиртните напитки и т. н. и т. н. Това, което трябва да се каже в нея, е вече казано в предишната фраза, а да се казва специално, че като искаме цялото, включваме в него и всяка отделна негова част, не е необходимо; според мен това отслабва впечатлението. Но ако тази фраза е нужна като преминаване към отделните искания, би могло да се каже нещо такова: «социалдемокрацията води борба за всички искания, които я приближават до тази цел («мерки и начинания» да се зачеркне като повторение). Или пък, което е още по-добре, да се каже направо за какво се касае, че трябва да се навакса това, което буржоазията е пропуснала да направи; в този смисъл съм формулирал една заключителна фраза в приложението към раздел I. Аз смятам това за важно във връзка с моите бележки към следващия раздел и за мотивиране на направените там от мен предложения.
II
Политически искания
Политическите искания на проекта имат един голям недостатък. В него не се съдържа това, което всъщност е трябвало да се каже. Ако всички тези 10 искания бъдеха задоволени, ние бихме разполагали наистина с повече разнообразни средства за постигане на нашата главна политическа цел, но в никой случай не самата главна цел. От гледище на правата, които се дават на народа и на неговото представителство, конституцията на Германската империя е просто копие на пруската конституция от 1850 г. — конституция, в членовете на която намери израз най-крайната реакция и съгласно която правителството притежава цялата действителна власт, а камарите нямат дори правото да отхвърлят данъците; конституция, с която, както показа периодът на конституционния конфликт, правителството може да прави всичко, каквото се иска. Правата на Райхстага са абсолютно същите, както и правата на пруската камара, и затова Либкнехт нарече този Райхстаг смокиновия лист на абсолютизма. Върху основата на тази конституция и на санкционираното от нея дребнодържавие, на един «съюз» между Прусия и Ройс—Грайц—Шлайц—Лобенщайн, първата от които има толкова квадратни мили, колкото втората — квадратни дюйма, — върху такава основа искането да се осъществи «превръщането на всички средства на труда в обща собственост» е очевидна безсмислица.
Да се засяга обаче тази тема е опасно. И все пак така или иначе тази работа трябва да се подхване. Колко необходимо е това, показва тъкмо сега ширещият се в голяма част от социалдемократическия печат опортюнизъм. От страх да не бъде възобновен законът против социалистите или спомняйки си някои направени при господството на този закон преждевременни изявления, сега някои изведнъж почват да твърдят, че сегашният законен ред в Германия бил достатъчен за партията да осъществи по мирен път всичките си искания. Някои убеждават себе си и партията, че «днешното общество враства в социализма», без да си задават въпроса, няма ли то да надрасне с това също така по необходимост старото си устройство и няма ли да се наложи да разбие тази стара обвивка също така насилствено, както ракът своята, следователно няма ли да се наложи то освен това да разбие оковите на все още полуабсолютисткия и отгоре на това неизразимо объркан политически строй. Може да се допусне, че старото общество би могло да врасне мирно в новото в страни, където народното представителство съсредоточава в своите ръце цялата власт, където по конституционен път можеш да направиш всичко, каквото пожелаеш, щом имаш зад себе си мнозинството на народа: в демократични републики като Франция и Америка, в монархии като Англия, където предстоящото абдикиране на династията срещу парично възнаграждение се обсъжда всеки ден в печата и където тази династия е безсилна срещу волята на народа. Но в Германия, където правителството е почти всесилно, а Райхстагът и всички други представителни учреждения нямат действителна власт, в Германия да се прокламира такова нещо, и то без всякаква нужда, значи да смъкнеш смокиновия лист от абсолютизма и да го вържеш на самия себе си, за да прикриваш голотата си.
Подобна политика може само да изведе след време собствената партия на погрешен път. На преден план излизат общи, абстрактни политически въпроси и по този начин се закриват непосредствените конкретни въпроси, които при първите големи събития, при първата политическа криза сами се поставят на дневен ред. Какво друго може да излезе от това, освен че партията внезапно, в решителния момент, ще се окаже безпомощна, че по решаващите въпроси ще господства неяснота и липса на единство, защото тези въпроси никога не са били обсъждани. Няма ли да се повтори пак онова, което стана на времето с покровителствените мита, които бяха обявени тогава за въпрос, който интересува само буржоазията и не засяга ни най-малко работниците, когато следователно всеки можеше да гласува както си иска, докато сега мнозина изпадат в противоположната крайност и в противоположност на избилите ги на протекционизъм буржоа отново поднасят икономическите софизми на Кобден и Брайт и проповядват като най-чист социализъм. . . най-чистото манчестърство ? Това забравяне на големите, главните исторически съображения заради моментните интереси на деня, това боричкане за моментни успехи и борбата за тях без оглед на по-късните последици, това пренасяне на бъдещето на движението в жертва заради неговото настояще може да става и от «честни» подбуди, но това е и си остава опортюнизъм, а «честният» опортюнизъм е може би най-опасният от всички.
Кои са тези деликатни, но много съществени пунктове?
Първо. Ако нещо е несъмнено, то е, че нашата партия и работническата класа могат да стигнат до господство само при политическата форма на демократичната република. Последната е дори специфичната форма за диктатурата на пролетариата, както показа още Великата френска революция. Та немислимо е нашите най-добри хора да станат министри при император, както Микел. От законна гледна точка като че ли не върви да се включи направо в програмата искането за република, макар това да бъде допустимо във Франция дори при Луи Филип, както сега в Италия. Но фактът, че в Германия не може дори да се излезе с открито републиканска партийна програма, доказва колко голяма е илюзията, че републиката може да се установи там по идилично мирен път, и то не само републиката, но и комунистическото общество.
Впрочем въпросът за републиката може в краен случай да бъде заобиколен. Но това, което според мен би трябвало и може да влезе в програмата, е искането за съсредоточаване на цялата политическа власт в ръцете на народното представителство. И засега това би било достатъчно, ако не може да се отиде по-далеко.
Второ. Преустройството на Германия. От една страна, трябва да бъде ликвидирано дребнодържавието: опитайте се да революционизирате обществото, докато има резерватни права на Бавария и Вюртемберг, а картата например на Тюрингия представлява жалка гледка! От друга страна, Прусия трябва да престане да съществува, тя трябва да се разпадне на самоуправляващи се провинции, за да престане да тегне над Германия специфичното прусачество. Дребнодържавието и специфичното прусачество са двете страни на противоречието, в чиито клещи се намира сега Германия, при което едната страна трябва винаги да служи като извинение и оправдание за съществуването на другата.
Какво трябва да се появи на мястото на сегашна Германия? Според мен пролетариатът може да употреби само формата на единната и неделима република. Федеративната република сега е, общо взето, все още необходимост на гигантската територия на Съединените щати, макар на изток тя да става вече пречка. Тя би била крачка напред в Англия, където на двата острова живеят четири нации и въпреки че има един парламент, вече съществуват една до друга три законодателни системи. В малка Швейцария тя отдавна вече е станала пречка и се търпи само защото Швейцария се задоволява с ролята на чисто пасивен член на европейската система от държави. За Германия федералисткото й ошвейцаряване би било огромна крачка назад. Два пункта отличават съюзната държава от единната държава: първо, че всяка отделна държава, влизаща в съюза, всеки кантон има свое собствено гражданско и наказателно законодателство, свое собствено съдоустройство, и, второ, че наред с народната камара съществува камара на държавите, в която всеки кантон, бил той голям или малък, гласува като такъв. Първото ние благополучно преодоляхме и няма да бъдем толкова наивни да го въвеждаме отново; второто имаме в лицето на Бундесрата и можем прекрасно да минем без него, както и изобщо нашата «съюзна държава» е вече преход към единната държава. И ние не трябва да отхвърляме извършената през 1866 и 1870 г. революция от горе, а да внесем в нея необходимите допълнения и подобрения чрез движение от долу.
И така единна република. Но не в духа на сегашната френска република, която не е нищо друго освен основаната в 1798 г. империя без император. От 1792 до 1798 г. всеки френски департамент, всяка община се ползваше с пълно самоуправление по американски образец и това трябва да имаме и ние. Как трябва да се организира самоуправлението и как може да се мине без бюрокрация, това ни показаха Америка и първата френска република, а и днес ни показват Австралия, Канада и другите английски колонии. И такова провинциално и общинско самоуправление е далеч по-свободно, отколкото например швейцарският федерализъм, където кантонът наистина е много независим по отношение на федеративната държава, но и по отношение на окръга и общината. Кантоналните правителства назначават окръжните управители и префектите, което не е познато в говорещите английски език страни и което ние в бъдеще трябва да премахнем така решително, както и пруските ландрати и регирунгсрати.
От всичко това в програмата трябва да се включат малко неща. Аз го споменавам главно и за да характеризирам отношенията в Германия, където за подобни неща не бива да се говори открито, и да подчертая с това същевременно самоизмамата на ония, които искат по законен път да преобразуват подобни отношения в комунистическо общество. Споменавам го освен това, за да напомня на ръководството на партията, че има и други важни политически въпроси освен прякото участие на народа в законодателството и безплатното правораздаване, без които ние в края на краищата ще минем. При общата несигурност тези въпроси всеки ден могат да станат неотложни и какво ще стане, ако не сме ги обсъдили и не сме се споразумели по тях?
Което обаче може да влезе в програмата и което поне косвено може да служи като намек за това, за което не може да се говори, е искането:
«Пълно самоуправление в провинцията, окръга и общината чрез чиновници, избрани въз основа на всеобщо избирателно право. Премахване на всички местни и провинциални власти, назначавани от държавата.»
Дали освен това във връзка с разгледаните по-горе пунктове могат да се формулират още някои програмни искания, аз тук мога да преценя по-трудно, отколкото вие там на място. Но би било желателно тези въпроси да бъдат обсъдени в партията, докато още не е много късно.
1) Разликата между «избирателно право и право на глас», респективно между «избори и гласуване», за мен не е ясна. Ако трябва да се направи някаква разлика, това би трябвало във всеки случай да се изрази по-ясно или да се обясни в коментар, придружаващ проекта.
2) «Право на народа да внася и отхвърля законопроекти» за какво? Би трябвало да се добави — за всички закони или постановления на народното представителство.
5) Пълно отделяне на църквата от държавата. Към всички религиозни общества без изключение държавата се отнася като към частни сдружения. Те се лишават от всяка подкрепа от държавните средства и от всякакво влияние върху държавните училища. (Все пак не може да им се забрани да основават собствени училища със собствени средства и да преподават там своите глупости.)
6) Пунктът за «светския характер на училището» в такъв случай отпада, той се отнася към предишния параграф.
8) и 9) Тук бих искал да обърна внимание на следното: тези пунктове искат одържавяване 1) на адвокатурата, 2) на лекарската помощ, 3) на аптеките, зъболечението, акушерското, болничното дело и т. н. и т. н., а освен това по-долу се иска пълно одържавяване на осигуряването на работниците. Може ли всичко това да се повери на господин фон Каприви? И съгласува ли се то с провъзгласения по-горе отказ от всякакъв държавен социализъм?
10) Тук бих казал: «Прогресивен. . . данък за покриване на всички разходи в държавата, окръга и общината, доколкото за това са нужни данъци. Отменяване на всички косвени държавни и местни данъци, мита и т. н.» Останалото е излишен и отслабващ впечатлението коментар, респ. мотивировка.
III
Икономически искания
Към пункт 2. В Германия повече откъдето и да било правото на сдружения се нуждае и от гарантиране от държавата.
Заключителната фраза: «за регулиране» и т. н. би трябвало да се добави като пункт 4, като й се даде съответна форма. Във връзка с това би трябвало да се отбележи, че с камари на труда, съставени наполовина от работници и наполовина от капиталисти, ние бихме се изиграли. При това положение години наред мнозинството ще бъде винаги на страната на капиталистите, за което стига една черна овца сред работниците. Ако не се направи уговорката, че при спорни случаи двете половини дават мнение отделно, много по-добре би било да имаме камара на капиталистите и наред с нея независима камара на работниците.
Завършвайки, бих помолил да се сравни проектът още веднъж с френската програма (Oт 1880 г. приета в Хавър. Ред.), където тъкмо в раздел III някои неща изглеждат по-добре. Испанската програма (От 1888 г., приета в Барцелона. Ред.), по липса на време за съжаление не мога да намеря, тя също в много отношения е много добра.
[Приложение към раздел I]
1) «Шахтите, мините» — да отпадне; да се прибави «железниците и другите средства за съобщение».
2) В ръцете на техните присвоители (или на техните притежатели) обществените средства на труда са се превърнали в средства за експлоатация. Обусловеното от това икономическо подчинение на работника на присвоителите на средствата на труда, т. е. на източниците на живот, е основата на робството във всичките му форми: социалната мизерия, умствената изостаналост, политическата зависимост.
3) При господството на тази експлоатация натрупването на създаваното от експлоатираните богатство в ръцете на експлоататорите — капиталистите и едрите земевладелци — се увеличава с нарастваща бързина, все по-неравно става разпределението на продукта на труда между експлоататори и експлоатирани, все повече нарастват числеността и несигурността на съществуването на пролетариата и т. н.
4) «Частното» (производство) да се зачеркне. . . влошават. . . в резултат на разоряването на градските и селските средни слоеве, на дребните буржоа и дребните селяни, разширяват (или задълбочават) пропастта между имотни и безимотни, превръщат всеобщата несигурност в нормално състояние на обществото и доказват, че класата на присвоителите на обществените средства на труда е загубила призванието и способността за стопанско и политическо ръководство.
5) «неговите» причини.
6) . . . и превръщане на капиталистическото производство, което се води за сметка на отделни лица или акционерни дружества, в социалистическо производство, водено за сметка на цялото общество и по предварително определен план — превръщане, материалните и духовните условия за което се създават от самото капиталистическо общество и чрез което единствено може да бъде осъществено освобождението на работническата класа, а заедно с него и освобождението на всички членове на обществото без изключение.
7) Освобождението на работническата класа може да бъде дело единствено на самата работническа класа. От само себе си се разбира, че тя не може да повери делото по своето освобождение нито на капиталистите и едрите земевладелци, нейни противници и експлоататори, нито на дребните буржоа и дребните селяни, които, смазани от конкуренцията на големите експлоататори, нямат друг избор, освен да застанат на страната или на последните, или на работниците*. (Краят на фразата от думите «да застанат» е написан с молив вместо зачеркнатите думи: «или да се вкопчват в последните, или да изпадат в редовете на пролетариата, следователно да станат или противник на работническата класа, или неин придатък». Ред. )
8) . . . с осъзнали своето класово положение работници и т. н.
9) . . . поставя. . . и по този начин обединява в едни ръце властта на икономическата експлоатация и на политическото потискане на работника.
10) . . . класовото господство и на самите класи** ( Думите «и на самите класи» са написани с молив. Ред ) и за равни права и равни задължения на всички без разлика и т. н.. . . на произход (краят да се зачеркне). Но на нейната борба за. . . на човечеството пречат назадничавите политически отношения в Германия. Тя трябва преди всичко да завоюва свободно пространство за движение, да унищожи многобройните остатъци от феодализма и абсолютизма, с една дума, да свърши работата, която германските буржоазни партии са били и си остават прекалено страхливи да свършат. Затова тя трябва поне днес да включи в своята програма и искания, които в другите цивилизовани страни са вече осъществени от самата буржоазия.
Написано между К. Маркс и Ф. Енгелс,
18 и 29 юни 1891 г. Съчинения т. 22
Бележки
Непосредствен повод за написване на произведението «Към критиката на социалдемократическата проектопрограма от 1891 г.» била проектопрограмата на Германската социалдемократическа партия, изпратена на Енгелс от името на ръководството на партията от Р. Фишер заедно с писмо от 18 юни 1891 г. От писмото се вижда, че проектът, съставен главно от Бебел и Либкнехт, бил обсъждан на редица заседания на ръководството, на едно от които било решено той да бъде изпратен на Енгелс и на други дейци на работническото и социалистическото движение.
Както се вижда от писмото на Енгелс до Кауцки от 29 юни 1891 г., след като получил проекта, Енгелс му направил подробен критичен анализ. Той възнамерявал да даде своя, по-сбита формулировка на мотивировъчната част, но тъй като срокът за представяне на бележките бил ограничен, нахвърлил само отделни формулировки (вж. приложенията към раздел I). По-остро Енгелс разкритикувал посветения на политическите искания раздел на проекта. Именно този раздел по неговите думи му дал повод да нанесе удар «на миролюбивия опортюнизъм», проповядващ «бодрото, скромно, весело, свободно «врастване» на старото свинство в «социалистическото общество»». Критичните бележки на Енгелс, както и публикуваното по това време по негово настояване произведение на К. Маркс «Критика на Готската програма» (за пръв път публикувана от Енгелс в 1891 г. за програмата от Гота през 1875 г.), оказали голямо влияние върху по-нататъшния ход на обсъждането и изработването на проектопрограмата.
Доколко бележките на Енгелс са били взети под внимание, може да се съди от проектопрограмата, публикувана от ръководството на партията във вестник «Vorwarts» на 4 юли 1891 г., наскоро след получаването на бележките. Текстът показва, че измененията, внесени в проекта под влияние на критиката на Енгелс, засягали главно мотивировъчната част, както и раздела за икономическите искания. Въпреки критиката на Енгелс в раздела на проекта, посветен на политическите искания, не били направени някакви значителни изменения. В него не се споменавало нищо за завоюване на политическата власт от пролетариата, за демократична република, за преустройство на държавния строй в Германия и за необходимостта от борба против остатъците от феодализма и абсолютизма и други.
След публикуването на официалната проектопрограма започнало нейното обсъждане в партийните организации, на страниците на вестник «Vorwarts» и на списание «Neue Zeit»; при това започнали да се получават не само отделни предложения и изменения, но и нови проектопрограми. Своя проектопрограма, съставена от Кауцки, предложилаи редакцията на списание « Neue Zeit». От писмата на Енгелс до Кауцки от 28 септември и до Бебел от 29 септември 1891 г. се вижда, че той изказал по проекта на редакцията на « Neue Zeit » редица критични бележки, но, общо взето, го считал за по-задоволителен от официалния проект и одобрил намерението на Бебел да подкрепи този проект на Ерфуртския конгрес.
За разглеждане на представените проекти и предложения била създадена програмна комисия под председателството на В. Либкнехт; тя изработила окончателния проект на програмата, като положила в основата му проекта, съставен от редакцията на «Neue Zeit»; били взети под внимание също и някои бележки на Енгелс, отнасящи се до първоначалната проектопрограма, съставена от ръководството на партията.
Проектопрограмата, съставена от комисията, била внесена за обсъждане на Ерфуртския конгрес на Германската социалдемократическа партия, който се състоял от 14 до 21 октомври 1891 г. Доклад по този въпрос изнесъл В. Либкнехт. За резултатите от Ерфуртския конгрес, който приел по същество марксистка програма.
Ерфуртската програма била голяма крачка напред в сравнение с Готската програма; от партийната програма били отстранени реформистките ласалиански догми, по-ясно били формулирани политическите и икономическите искания. В програмата била научно обоснована неизбежната гибел на капиталистическия строй и заменянето му със социалистически, ясно се посочвало, че за социалистическото преустройство на обществото пролетариатът трябва да завоюва политическата власт.
Същевременно Ерфуртската програма имала и сериозни недостатъци, най-главният от които бил липсата на положение за диктатурата на пролетариата като средство за социалистическото преустройство на обществото. В нея не се поставяли също искания за събаряне на монархията и за установяване на демократична република, за преустройство на държавния строй на Германия и други. В това отношение критичните бележки на Енгелс по първоначалния проект важат напълно и за приетата от Ерфуртския конгрес програма.
Централно място в критическите бележки на Енгелс заема анализът на политическите искания на програмата. Именно в тази част проектът страда от най-големи недостатъци. В него липсва искането за установяване на демократична република в Германия като една от най-непосредствените задачи на партията.
Енгелс разглежда това като пряка отстъпка пред опортюнистите, които «твърдят, че сегашният законен ред в Германия бил достатъчен за партията да осъществи по мирен път всичките си искания». Той подчертава, че на германския пролетариат, преди да извоюва победа над капитализма, му предстои «да разбие оковите на полуабсолютистичния и отгоре на това неизразимо объркан политически строй», и настоява искането за демократична република в каквато и да е форма да бъде включено в програмата, тъй като социалдемократическата партия и работническата класа могат да дойдат на власт само при условията на такава република. «Тази последната — пише Енгелс — е дори специфична форма за диктатурата на пролетариата, както показа още Великата френска революция». Посочвайки това, Енгелс очевидно е искал да подчертае принципната разлика между демократичната република като държавна форма на диктатурата на пролетариата и обикновената буржоазна република от парламентарен тип.
Проектът заобикаля въпроса за държавното устройство, не подчертава, че пролетариатът е заинтересован от създаването на «единната и неделима република», а не от федерализирането на страната. Енгелс отбелязва, че федерацията като държавна форма е оправдана само в страни, в които живеят няколко нации.
Като се съгласява, че при условията на господстващия режим в Германия някои от най-важните искания не могат направо да бъдат включени в програмата на една легална партия, той настоява да се приемат такива формулировки, които биха запазили същността на тези искания. Така той предлага, без да се говори открито за република, в програмата да се включи искането «за съсредоточаване на цялата политическа власт в ръцете на народното представителство». Искането за единна германска държава, т. е. за ликвидиране на такива реакционни отживелици като «дребнодържавието и специфичното прусачество», Енгелс предлага да се допълни с искане за пълно местно самоуправление чрез чиновници, избирани въз Основа на всеобщо избирателно право.
Значението на труда на Енгелс съвсем не се изчерпва с конкретната критика на проектопрограмата. В него е развито по-нататък марксисткото учение за държавата, за пътищата на преминаване към социализма. Допускайки възможността за мирен път към социализма в такива страни, където народното представителство съсредоточава в ръцете си цялата власт, Енгелс решително се обяви против опортюнистите, които смятат, че това може да се осъществи при условията на господстващия в Германската империя реакционен режим. Той подчертава пряката заинтересованост на пролетариата от борбата за демократически права, за установяване на демократична република. Енгелс говори с възмущение за разпространяването на илюзиите, че «републиката може да се установи там по мирен път, и то не само републиката, но и комунистическото общество». Подобни възгледи той нарича самоизмама и предупреждава ръководството на партията за опасността, свързана с тяхното разпространяване. Като настоява за решителна борба против опортюнизма, Енгелс изключително ясно и точно определя това явление. «Това забравяне на големите, главните съображения заради моментните интереси на деня, това домогване до моментни успехи и борбата за тях без оглед на по-късните последици, това принасяне на бъдещето на движението в жертва на неговото настояще. . . е опортюнизъм. . .»
Ролята на Енгелс в подготвянето на новата програма не се ограничава с тези бележки. Той поправя няколко формулировки и съветва Кауцки да направи някои изменения. Именно този проект е приет от комисията по програмата като основа за бъдещата програма. Енгелс одобри това.. Но в последния вариант на проекта, публикуван във «Vorwarts» в навечерието на конгреса, неочаквано се появява ласалианската теза за «единната реакционна маса», каквато били представлявали всички останали класи по отношение на пролетариата.
Енгелс е поразен. Той незабавно пише на Кауцки, че е недопустимо в програмата да бъде включена тази ласалианска фраза, която е абсолютно невярна, «тъй като превръща правилната сама по себе си историческа тенденция в свършен факт. . . Докато не сме достатъчно силни, за да вземем властта в ръцете си и да осъществим нашите принципи, не може и дума да става, строго казано, за единна реакционна маса по отношение на нас». Разкритикуваното от Енгелс положение бива отстранено.
Окончателният текст на новата програма след обсъждането му в комисията по програмата и на конгреса беше единодушно одобрен на конгреса. «В Ерфурт всичко мина много добре — съобщава Енгелс на Зорге на 24 октомври. —. . . Проектопрограмата на Кауцки. . . подкрепена от Бебел и от мене, залегна в основата на новата програма, на нейната теоретическа част. За наше задоволство Марксовата критика подейства напълно. Отстранени са и последните остатъци от ласалианството.»
Произведението на Енгелс «Към критиката на социалдемократическата проектопрограма от 1891 г.» дълго време не било публикувано от ръководството на германската социалдемокрация; то било отпечатано в списание «Neue Zeit » едва в 1901 г. В редакционна бележка се изтъквало, че ръкописът на Енгелс бил намерен сред литературното наследство на В. Либкнехт.
Ръкописният вариант на проектопрограмата, който бил изпратен на Енгелс от ръководството на Германската социалдемократическа партия и на който той направил критически анализ, досега не е открит. По-долу се дава вариантът, публикуван от ръководството («Vorwarts», бр. 153 от 4 юли 1891 г.), в който били взети под внимание някои бележки и предложения на Енгелс. За по-лесно сравняване с критичните бележки на Енгелс в мотивировъчната част в квадратни скоби са отбелязани номерата на абзаците.
Социалдемократическата програма от 1891 г.
Проект на ръководството на партията
[Абз. 1] Отделянето на работниците от средствата на труда — земята, рудниците, мините, машините и оръдията, средствата за съобщение — и тяхното преминаване в индивидуално притежание на част от членовете на обществото доведоха до разделянето на обществото на две класи — трудеща се и имотна.
[Абз. 2] В ръцете на техните присвоители обществените средства на труда се превърнаха в средства за експлоатация. Обусловеното от това икономическо подчиняване на работниците от присвоителите на средствата на труда, т. е. на източниците за живот, е основата на робството във всичките му форми, на социалната мизерия, умствената принизеност и политическата зависимост.
[Абз. 3] При господството на тази експлоатация натрупването на създаваното от експлоатираните богатство в ръцете на експлоататорите — капиталисти и едри земевладелци, се увеличава с нарастваща бързина. Разпределението на продукта на труда между експлоататори и експлоатирани става все по-неравно, числеността и неосигуреността на съществуването на пролетариата все повече нарастват, армията на излишните работници взема все по-масов характер, класовият антагонизъм става все по-остър, а все по-ожесточена класовата борба, която разделя съвременното общество на два враждебни военни лагера и представлява общ отличителен белег на всички индустриални страни.
[Абз. 4] Коренящата се в същността на капиталистическото производство безплановост поражда ония все по-продължителни кризи и прекъсвания в производството, които още повече влошават положението на работниците вследствие разоряването на средните слоеве на градското и селското население — дребната буржоазия и дребните селяни, още повече разширяват пропастта между имотни и безимотни, превръщат всеобщото неустойчиво положение в нормално състояние на обществото и са доказателство, че класата на собствениците на обществените средства на труда е загубила призванието и способността за стопанско и политическо ръководство.
[Абз. 5] Да сложи край на това състояние, което с всеки ден става все по-непоносимо, като премахне неговите причини и извоюва освобождението на работническата класа — такава е целта и задачата на социалдемокрацията. »
[Абз. 6] Германската социалдемократическа партия съобразно с това се стреми да осъществи превръщането на средствата на труда — земята, рудниците, мините, машините и оръдията, средствата за съобщение — в обща собственост и превръщането на капиталистическото производство в социалистическо производство — превръщане, материалните и духовните условия за което са създадени и продължават да се създават от самото капиталистическо общество, единствено чрез което може да бъде осъществено освобождението на работническата класа, а едновременно с нея: и освобождението на всички членове на обществото без изключение.
[Абз. 7; в текста, от който се ползвал Енгелс — абз. 9] Социалдемократическата партия няма нищо общо с така наречения държавен социализъм, система на одържавяване за фискални цели, която поставя държавата на мястото на частния капиталист и по този начин обединява в едни ръце властта на икономическата експлоатация и на политическото потискане на работника.
[Абз. 8; в текста, от който се ползвал Енгелс — абз. 7] Освобождението на работническата класа може да бъде единствено дело на самата работническа класа, защото всички останали класи и партии стоят на почвата на капитализма и въпреки сблъскването на техните интереси имат за своя обща цел запазването и укрепването на основите на съвременното общество.
[Абз. 9; в текста, от който се ползвал Енгелс — абз. 8] Във всички страни с капиталистически начин на производство работническата класа има еднакви, интереси; с разширяването на международните връзки и на производството за световния пазар положението на работниците всяка страна става все по-зависимо от положението на работниците в другите страни, затова освобождението на работническата класа е не национална, а социална проблема, в разрешаването на която еднакво участват работниците от всички културни страни. Съзнавайки това, Германската социалдемократическа партия се чувства и обявява за солидарна с класово съзнателните работници, от всички останали страни.
[Абз. 10] Социалдемократическата партия се бори не за нови класови привилегии и предимства, а за премахване на класовото господство и на самите класи и за равни права и равни задължения на всички без разлика на пол и произход. В тази освободителна борба социалдемокрацията като представителка не само на наемните работници, но и изобщо на всички експлоатирани и потиснати, защитава всички искания, мероприятия и начинания, които са способни да подобрят положението на народа изобщо и по-специално на работническата класа. Затова Германската социалдемократическа партия предявява сега следните искания:
1. Всеобщо равно и пряко избирателно право и право на глас при тайно гласуване за всички граждани на империята над 20 години без разлика на пол във всички стадии на изборите и гласуването.
Въвеждане на пропорционална избирателна система. Насрочване на изборите и на гласуването в неделни и празнични дни. Възнаграждение на избраните представители.
2. Пряко участие на народа в законодателството въз основа на правото на внасяне и отхвърляне на законопроекти. Самоуправление на народа в империята, държавата, провинцията и общината. Ежегодно гласуване на данъците, право на отказ от плащането на данъци.
3. Решаване на въпросите за войната и мира от избраните представители на народа. Учредяване на международен арбитражен съд.
4. Отменяване на всички закони, които ограничават или анулират свободата за изразяване на мнения и правото на сдружения и събрания.
5. Отменяване на всички кредити от държавните средства за църковни и религиозни цели. Църковните и религиозните общества трябва да се разглеждат като частни обединения.
6. Светски характер на училището. Задължително посещение на държавните народни училища. Безплатно образование и осигуряване с учебни помагала във всички държавни учебни заведения.
7. Възпитание на всички граждани в дух на готовност за отбрана. Заменяне на постоянната армия с народна милиция.
8. Безплатно съдопроизводство и оказване на юридическа помощ. Осъществяване на съдопроизводството от съдии, избрани от народа.
9. Безплатна лекарска помощ и безплатни лекарства.
10. Диференциран прогресивен данък върху дохода, капитала и наследството за покриване на всички държавни разходи, доколкото те подлежат на покриване от данъците. Отменяне на всички косвени данъци, мита и други, стопанско-политически мероприятия, които подчиняват интересите на общественото цяло на интересите на привилегированото малцинство.
С цел защита на правата на работническата класа Германската социалдемократическа партия предявява следните искания:
1. Действено национално и международно законодателство за охрана на труда върху следната основа:
а) Установяване на нормален работен ден с продължителност максимум осем часа.
в) Забрана на индустриалния труд за деца под четиринадесет години.
с) Забрана на нощния труд освен в такива отрасли на индустрията, при които той е необходим поради тяхната специфичност, по технически причиня или в интерес на общественото благо.
д) Предоставяне на всеки работник непрекъснат отдих с продължителност минимум 36 часа седмично,
е) Забрана на заплащането на труда със стоки.
2. Надзор върху всички индустриални предприятия и регулиране на трудовите отношения в града и селото от имперското ведомство на труда, окръжните бюра на труда и палатите на труда.
3. Изравняване правата на селскостопанските работници и прислужниците с правата на индустриалните работници. Отменяване на устава за ратаите.
4. [В текста, от който се ползвал Енгелс, очевидно пункт 2] Охрана на правото на сдружения.
5. Предаване на цялата система на осигуряване на работниците в компетентност на империята при решаващото участие на работниците в управлението на осигурителните дружества.
Обстоятелството, че германската социалдемокрация приема една марксистка програма, оказва въздействие върху цялото международно работническо движение. Това е доказателство за идейната победа на марксизма над различните течения на дребнобуржоазния социализъм. Години наред тази програма беше образец за социалистите от другите страни.
