Беседа пред Марксистки клуб при УНСС виж тук:
https://www.youtube.com/watch?v=PwdMfx8uce4&t=20s
Към 200 годишнината от рождението на Карл Маркс
2.04.2018 г.
Непреходният Карл Маркс – Чавдар Стоименов
Марксовият политически завет: „свободното развитие на всеки е условие за свободното развитие на всички“
Съвременният политически хоризонт става възможен с възникването на организираното световно работническо движение в края на XVII век. Той е очертан от Маркс в „Манифест на комунистическата партия“ от 1848 г. Като първо политическо условие на пролетариата се поставя историческата задача „да постигне победоносно демокрацията“. В термина „демокрация“ Маркс влага винаги позитивно значение. Марксовият политически завет е „свободното развитие на всеки е условие за свободното развитие на всички“.
Предвиждайки появата на глобализацията, Маркс предупреждава, че „развитието на капиталистическата икономика произвежда пазари и общество с все по-всеобхватни световни измерения (...) и води до упадък на нация и държава“,
което се потвърди във времето. За разлика от политическата част, в икономическия раздел Манифестът съдържа по-конкретни мерки:
• експроприация на поземлената собственост и на едрия капитал;
• прогресивен данък върху дохода;
• премахване на правото на наследство;
• конфискация на имуществото на враговете и изменниците на пролетариата;
• централизиран контрол върху средствата на съобщенията и транспорта;
• централизация на кредитите в ръцете на държавата;
• задължително полагане на труд от всички;
• увеличаване на броя на държавните фабрики;
• съединяване на земеделието с индустрията;
• безплатно всеобщо образование.
Въпросът е дали тези мерки, когато бъдат напълно осъществени, ще доведат до демокрация, до свобода за всеки и всички. Този въпрос е допустим и ако е така, терминът „демокрация“ в Манифеста не се отнася до политическата система и няма определено политическо съдържание. Този списък от мерки не е допълван до 1871 г. Но опитът на Парижката комуна пренасочва вниманието на Маркс от икономиката към политиката и по-специално към основния въпрос как ще протече пролетарската революция. В произведенията за Парижката комуна, събрани в книгата „Гражданската война във Франция“, политическата форма на пролетарското общество се представя като резултат от следните задължителни мероприятия: премахване на постоянната армия, полиция и бюрокрация; въвеждане на всеобщо избирателно право, на мандатност на държавните чиновници и постове и на изборност на съдии, които могат да бъдат отзовавани (1).
Според Маркс тези мероприятия на Комуната са „основа на действително демократично учреждение“ (2). Въпреки че Маркс се отнася критично към лидерите на Комуната, важното е, че в посочената мисъл той безрезервно приема значението на това епохално събитие като пример за подражание, което допринася за „насоката, в която се развива управлението на народа от самия народ“ (3).
Само месец по-късно, на 25 септември 1871 г., Маркс вече твърди, че Комуната „може да не оставя нови форми на класово управление“. С използването на думата „насоката“ и на фразата „не може да оставя“ Маркс не се отклонява, а по-скоро обяснява защо Комуната се е провалила. Тайната на Комуната, пише той, е следната: „Тя беше всеобщо управление на работническата класа (...) най-после е открита политическа форма, при която може да се осъществи икономическото освобождаване на труда “(4). Трябва да се има предвид и това, че Маркс възприема събитието като „опит на Комуната“, като „режим на Комуната“, които трябва да бъдат „умножавани и повтаряни във всички индустриални центрове на Франция“. В резултат „старото централизирано правителство трябва да отстъпи на самоуправлението на производителите в провинцията“ (5).
Въпросът е кога истинският Маркс е разкрит – дали през 1848 г. (в Манифеста), или през 1871 г. (в разработките под общото заглавие „Гражданската война във Франция“). Нововъведението или отклонението през 1871 г. не е в разбирането за ликвидиране на старата държава (защото това е негова позиция от самото начало), а в това дали трябва държавата да бъде ликвидирана „веднага и изцяло“. Последната теза е развита от Прудон, а в цялостен вид от Бакунин. Това, че през 1871 г. Маркс подкрепя тезата на своите идейни противници, не омаловажава другите факти, че преди и след това той безмилостно я громи. Тук най-важно е заключението, че ако се разгради държавата „напълно и веднага“, политически и практически следва, че няма да остане никакъв „централизатор“, а ще има едно „децентрализирано хоризонтално общество“. Въпреки това, в Манифеста и на други места се поддържа идеята за централизирана държава – държава, която е експроприирала собствеността на едрия капитал. Следователно тази държава е концентрирала една част от икономиката.
По този фундаментален въпрос Маркс няма категорична и недвусмислена позиция. От една страна, той постоянно поддържа тезата, че държавата първо трябва да бъде завладяна, а след това съхранена, дори само като преходна форма, тъй като тя отговаря за народа и за обектите, които вече са държавна собственост. От друга страна, тезата, че държавата трябва да бъде разрушена, се среща не само в произведенията за Парижката комуна. В Манифеста Маркс говори за „цялото производство (...), концентрирано (...) у обединените индивиди“, което има несъмнена връзка с представата за децентрализирана форма и е ярко подчертано и през 1871 г. А след като самият Маркс нито се е противопоставил, нито е дал политическо решение по въпроса, той се явява рубикон не само за Ленин. Но след периода на „държавния социализъм“ и натрупания от него опит, въпросът за децентрализираната форма може вече да се разглежда критично и от друг ъгъл.
Всичко подсказва, че Маркс е имал предвид две равноправни нива, които той никога не е разграничавал – политическата държава (субективната) като чист инструмент на потисничество, и икономическата държава (обективната), която е „майката хранителница“ и отговаря за държавната собственост. Според него, политическата държава трябва да бъде завладяна и разрушена колкото се може по-бързо, но не толкова бързо, колкото проповядват анархистите (6). Същевременно Маркс поддържа идеята, че силата на вече завладяната държава трябва да бъде насочена против онези, които са я експлоатирали в миналото. Поради тази причина политическата държава трябва да съществува, докато трае „действителният революционен процес“. Дори и при това положение, за Маркс тя е не само „временно необходимо зло“, а „остатъчна държава, опашка на злините на миналото“. (Г. Димитров блестящо разработва тази основна позиция в марксизма и в теорията, и в практиката с идеята за народните фронтове както за завземане на властта, така и за преходния период. Например правителството на Отечествения фронт през 1944–1948 г.)
За икономическата (обективната) държава вижданията на Маркс са, че тя трябва да продължи да съществува като централизирана (национализиране на собствеността на едрия капитал) и да вземе в свои ръце това, което е децентрализирано. Докато Маркс поддържа идеята за остатъчна политическа държава, той никъде не подкрепя построяването на нова централизирана политическа държава. Това, което трябва да се направи в политическата област, се осъществява от самия революционен процес. Но Маркс поддържа
идеята за централизирана икономическа държава
Това, което трябва да се направи в икономическата област, се извършва от държавата – собственик на средствата за производство. Тук Маркс няма предвид някакво институционализиране и постоянна планова икономика. Той никъде не е писал или намеквал за нещо повече от „централизация“. Това значи, че централизацията на Маркс е отрицателна централизация, т. е. диалектическо отрицание на самата себе си. Следователно, става дума не за централизация, която да издържа изцяло държавата, а за една лишаваща от собственост едрия, монополен капитал централизация,
която води до появата на естествен икономически живот – пазарен социализъм, в противоположност, по думите на Маркс, на „извратения пазарен капитализъм“.
Тъй като на практика съществуват две Марксови концепции – анти-централистка и централистка, които си противоречат, е необходимо да отбележим, че: първо, Маркс отрича по принцип политическата държава, макар и да я утвърждава като „временно необходимо зло“; второ, той подкрепя частичната икономическа, макар и не като трайно решение. В крайна сметка Маркс защитава идеята за постепенен, но пълен демонтаж на старата държава, като се постигне политическа форма на държавата, която е форма на „икономическа еманципация на труда“. И оттук е мисълта на Енгелс, че „когато комунизмът бъде напълно осъществен, пълната децентрализация ще бъде осъществена“.
Другият фундаментален въпрос е
идеята за диктатура на пролетариата
В своите произведения Маркс употребява термина „диктатура на пролетариата“ само шест пъти (7). Защото Енгелс е този, който след смъртта на Маркс през 1883 г. завършва предговора на неговия труд „Гражданската война във Франция“ към изданието от 1891 г. със следните думи: „Германският еснаф в последно време отново изпада в отрезвяващи пристъпи по повод фразата „диктатура на пролетариата“. Добре, уважаеми господа, бихте ли искали да видите как изглежда тази диктатура? Тогава погледнете Парижката комуна – това бе диктатура на пролетариата.“ (8) Големият въпрос е дали Маркс би бил съгласен с този исторически пример. В „Критика на Готската програма“ и в другите редки случаи, в които Маркс говори за диктатура на пролетариата, няма дори намек, че той се основава на Парижката комуна. Не може да се упреква Ленин, задето построява своето практическо тълкувание на Маркс върху „Гражданската война във Франция“ и върху Енгелсовото свидетелство, че Парижката комуна е тази диктатура на пролетариата. Но факт е, че от XIX век марксизмът приписва на Маркс ключовата идея за диктатура на пролетариата и утвърждава мероприятията, предприети от Парижката комуна. Но основният въпрос остава дали държава, която не може да бъде нищо друго освен революционна диктатура на пролетариата,
е все пак държава?
С разграничението, което Маркс прави между политическата (субективната) и икономическата (обективната) държава, става ясно, че диктатурата на пролетариата се отнася към първата, т. е. към политическата държава, която незабавно трябва да се ликвидира, а не към втората. Да си припомним, че Маркс винаги решава проблема на политиката с премахване на самата политика, т. е. самият акт на премахване на политическата (субективната) държава е инструмент на насилие. И в двата случая става ясно, че той разглежда диктатурата на пролетариата като държава.
Марксовата доктрина за пролетариата означава не установяване на държавна диктатура (примерно държавен социализъм), а явно разрушаване на политическата (субективната) държава чрез пролетариата като диктатор. Очевидно е, че за Маркс диктатурата е другата дума за революция, че тя значи само използване на сила. При това трябва да се отбележи, че не става дума за меко или ограничено използване на сила. Маркс има предвид „тотална революция“. Предполагам, че той използва фразата „диктатура на пролетариата“ така пестеливо (шест пъти), защото е поставил ударението върху действието, революцията. Във всеки случай сигурно е, че Маркс е имал предвид буквалното значение на думата „диктатура“, не значението „диктатура в полза на пролетариата“, а „пряко използване сила от самия пролетариат“.
Маркс (в противовес на бланкизма) призовава към класова диктатура, към господство на цялостната революционна класа. С други думи, пролетариатът е субектът. В този случай трябва да се подчертае, че за Маркс диктатурата на пролетариата е действителната революция на въоръжения пролетариат, нищо друго освен „пролетариатът, организиран като господстваща класа“.
Ленин е този, който свързва държавата с тази фраза от Манифеста. „Тук е формулировката на една от най-забележителните и най-важни идеи на марксизма по въпроса за държавата, а именно идеята за диктатура на пролетариата“ (9). При Маркс пролетариатът използва сила, за да разруши политическата (субективна) държава, а не създава друга държава, „друг инструмент за потисничество, на който пролетариатът отново да се предаде“. Същността на въпроса е, че диктатурата на пролетариата според Маркс е организиране и самоуправление на пролетариата при извънредни обстоятелства, в период на остра и открита класова борба или, както той се изразява много често, „пролетариатът е акушерка на историята“. А при Ленин както в теорията, така и в практиката не се разграничава диалектическото противоречие между политическа (субективна) и икономическа (обективна) държава, което води до доктрината „държавен социализъм“.
В теоретичното наследство на Маркс политическият въпрос за властта се разглежда като процес на цялостно демократизиране на обществото.
Бележки:
(1) Маркс, К. и Фр. Енгелс. „Гражданската война във Франция“. Съч. Т. 17. (340-342)
(2) Пак там.
(3) Пак там, с. 349.
(4) Пак там, с. 407.
(5) Пак там, с. 404.
(6) Основната разлика между марксисти и анархистите е трактовката за темповете и последователността, точно предадена в писмото на Енгелс от 1883 г. до Ван Платен: „Маркс и аз поддържаме от 1848 насоките (...) идеята за постепенното разграждане и окончателно ликвидирано на политическата организация, наречена държава. Въпреки това пролетариатът трябва да вземе политическата организирана сила на държавата и да я използва за премахване на съпротивата на капиталистическата класа и за преустройство на обществото“. Анархистите поставят въпроса обратно. Те казват, че пролетарската революция трябва да започне с премахване изцяло на политическата организация на държавата.
(7) Институтът за марксизъм-ленинизъм в Москва, който е бил „всё и вся“ в областта на критиката върху творчеството на Маркс и Енгелс, заменя в руския превод фразата „германският еснаф“ със „социалдемократически еснаф“. Явно, целта е да се докаже правилността в теоритически и практичеки план на дейността на Болшевишката партия по време и след Октомврийската революция. Такива и други „случайни грешки“ в руския превод са допуснати с определени политически цели.
(8) Той се появява за първи път във второто Обръщение през 1850 г. (допълнение към Манифеста) на Съюза на комунистите, за втори път – в „Класовата борба във Франция от 1848 до 1850 г.“, трети път – в писмото до Ведемайер от 1852 г., четвърти път – в речта по случай седемгодишнината на Интернационала, пети път – в статия срещу Бакунин, и шести път, вече с историческо значение – в „Критика на Готската програма“ от 1875 г., където четем: „Между капиталистическото и комунистическото общество съществува период на революционен преход от едното в другото. На него съответства период на политически преход, в който държавата не може да бъде нищо друго освен революционна диктатура на пролетариата“, така че фразата не е била използвана от Маркс през 1871 г., както твърдят някои изследователи, а през 1875 г. И все пак, тази най-известна негова фраза се свързва исторически с Парижката комуна (1871 г.)
(9) Ленин, В. И. „Държавата и революцията“. Гл. II. С. 7.
Източник: списание „Ново време”, брой 1-2, януари-февруари 2018
27.03.2018 г.
Маркс като човек – Ерих Фром
Откъс от книгата на Ерих Фром „КОНЦЕПЦИЯТА НА МАРКС ЗА ЧОВЕКА“ от 1961 г.
Неразбирането и погрешната интерпретация на произведенията на Маркс са последвани от погрешна интерпретация на личността му. Точно какъвто е случая с неговите теории, изкривяването на личността му също следва клишета повтаряни от журналисти, политици и дори социални учени, които би трябвало да знаят по-добре. Той е описван като „самотен” мен, изолиран от приятелите си, агресивен, арогантен и авторитарен. Всеки, който има дори и малко познания за живота на Маркс ще му бъде трудно да приеме това, защото би му било трудно да го съвмести с картината за Маркс като съпруг, баща и приятел.
Има, може би, само няколко брака познати на света, където има пълнокръвен човешки контакт по такъв необичаен начин, какъвто е брака на Карл и Жени Маркс. Той, сина на еврейски адвокат се влюбва като юноша в Жени фон Вестфален, дъщеря от пруско феодално семейство и потомък на една от най-старите шотландски фамилии. Те се женят, когато той е на двадесет и четири и живее малко повече от година след нейната смърт. Този брак в който, въпреки различията на произхода, въпреки продължителната материална бедност и болест има непоклатима любов и взаимно щастие, възможно само в случая на хора с невероятен капацитет за любов и дълбоко обичащи се един друг.
Тяхната най-малка дъщеря Елеанор, описва отношението между рoдителите си в писмо изпратено ден преди смъртта на майка и година преди смъртта на баща й. „Моор [псевдоним на Маркс], пише тя, е„взел най-доброто от нейната болест отново. Никога няма да забравя сутринта, в който той се чувстваше достатъчно силен да влезе в стаята на мама. Когато са заедно, те са подмладяват отново – тя е младо момиче, а той обичащ младеж, на прага на живота, а не стар, прояден от болестта мъж и стара, умираща жена, разделящи се с живота”.
Отношенията на Маркс с децата му са били свободни от всякакви следи от господство и пълни с продуктивна любов, каквито са и тези с жена му. Човек трябва да прочете само описанието дадено от дъщеря му Елеoнор на неговите разходки с децата му, когато им разказва приказки, приказки измервани в мили, а не в глави. „Разкажи ни още една миля,” беше вика на момичетата. „Той прочете целия Омир, целите Нибелунги, Гудрун, Дон Кихот, Арабски нощи и т.н. Колкото до Шекспир, той беше Библията в нашата къща и рядко излизаше от ръцете или устата ни. По това време бях на шест и знаех сцена по сцена Шекспир наизуст”.
Неговото приятелство с Фридрик Енгелс е може би още по- уникално от брака му и взаимоотношенията му с децата. Самият Енгелс е мъж с изключителни човешки и интелектуални качества. Той винаги признава и възхищава на превъзхождащия го талант на Маркс. Той посвещава живота си на произведенията на Маркс и никога не е бил склонен да изтъква свой собствен принос и не го подценява. Едва ли е имало някога някакво триене в отношението между тези мъже, никаква конкуренция, а чувство за другарство, вкоренено толкова дълбоко в любовта им един към друг, колкото може да се намери такава между двама мъже.
Маркс е продуктивен, неотчужден, независим човек, чийто писания визуализират човека на новото общество. Продуктивно свързан с целия свят, с хората и с идеите, той е бил това, което е мислил. Човек, който чете Есхил и Шекспир всяка година в оригинал и който по време на най- тъжните си периоди, тези на болестта на съпругата му, потъва в математиката и учи да смята. Маркс е бил хуманист отново и отново. Нищо не е било по-чудесно за него от човека и той изразява това чувство често повтарящ се цитат от Хегел: „дори престъпните мисли на злосторника са по-грандиозни и благородни от чудесата на небето”. Неговите отговори на въпросника направен за него от дъщеря му Лаура разкриват голяма част от човека в него: неговата идея за нищета е подчинението; порока, който не можел да понася най-много е раболепието, а любимата му максима е била „Нищо човешко не ми е чуждо” и „Съмнявай се във всичко”.
Защо се предполага, че този човек е бил арогантен, самотен и авторитарен? Освен мотива свързан с клевета има някои причини за това неправилно разбиране. Първо Маркс (като Енгелс) има саркастичен стил, особено в писанията и е бил борец зареден с голяма доза агресивност. Но, по-важно, той е бил човек с пълна неспособност да толерира измамата и заблудата и с пълна сериозност проблемите на човешкото съществуване. Той е бил неспособен да приеме мило или с усмивка нечестните рационализации или фиктивните изявления относно важни въпроси. Той е бил неспособен на всякакъв вид неискреност, независимо дали е свързана с личните отношения или идеите. Докато повечето хора предпочитат да мислят измислици, а не действително и да заблуждават себе си и другите за нещата лежащи зад индивидуалния и социален живот, те наистина трябва да свързват Маркс, с някой, който е арогантен, студен, но това съждение казва повече за тях, отколкото за Маркс.
Ако и когато свети се завърне към традицията на хуманизма и преодолее западането на Западната култура и в съветската и в капиталистическата й форма, ще се види, че Маркс не е бил нито фанатик, нито опортюнист; че той представлява разцъфването на западната човечност, че е бил човек с безкомпромисно чувство за истината, проникващо до самата същност на реалността и никога не е спирало да заблуждаващата повърхност; че е бил с неугасим кураж и почтеност; дълбока загриженост за човека и неговото бъдеще; безкористен и с малка суета или желание за власт; винаги жив, винаги стимулиращ и даващ живот на всичко до което се докосне. Той представлява западната традиция в най-добрите и качества: нейната вяра в разума и прогреса на човека. Той представлява, всъщност, самата концепция за човека, която е центъра на неговото мислене. Човекът, който е повече и има малко; човекът който е богат, защото има нужда от своя събрат.
Или тук: http://iztoknazapad.com/?page_id=9941
24.03.2018 г.
За произведението "Немската идеология"
Обзор върху съвместният труд на Карл Маркс и Фридрих Енгелс «Немска идеология. Критика на най-новата немска философия в лицето на нейните представители Фойербах, Б. Бауер и Щирнер и на немския социализъм в лицето на неговите различни пророци».
През есента на 1845 г. Енгелс и Маркс заедно пристъпват към осъществяване на своя общ план — да излязат в печата с критика на следхегеловата философия. През ноември същата година те започват заедно да пишат голямо философско произведение, наречено от тях «Немската идеология».
Конкретният план се оформи у Маркс и Енгелс, след като през лятото и есента на 1845 г. се появиха статията на Фойербах, в която той се обяви за «комунист», както и редица произведения на «истинските комунисти», статии на Б. Бауер и М. Щирнер.
Произведението имаше в пълния смисъл на думата колективен характер. За разлика от «Светото семейство», в което всеки пишеше своята част, «Немската идеология» е плод на неразривното творческо единство на Маркс и Енгелс.
Първият том на «Немската идеология» се състои от три глави, от които най-важна в теоретическо отношение е първата, уводната глава («Фойербах. Противоположност на материалистическия и идеалистическия възглед»). Втората и третата глава са посветени на критика на младохегелианската философия («Свети Бруно», «Свети Макс»), Вторият том на книгата представлява критика на възгледите на редица представители на «истинския социализъм».
Основно съдържание на «Немската идеология», което определя непреходното теоретическо значение на това произведение, е всестранната разработка, направена за пръв път тук от Маркс и Енгелс, на материалистическото разбиране на историята (историческия материализъм) като философска основа на научния комунизъм. Главната заслуга за създаването на цялостна концепция на материалистическото разбиране на историята принадлежи на Маркс. По думите на Енгелс това беше едно от двете велики открития на Маркс, които обусловиха превръщането на социализма от утопия в наука (второто беше създаването на теорията за принадената стойност).
В «Немската идеология» Маркс и Енгелс за пръв път посочиха предпоставките, от които изхождаха при изграждането на новия мироглед: хората, тяхната дейност и материалните условия за нея. Като отбелязват, че дейността на хората има две страни: производство (отношение на хората към природата) и общуване (отношение на хората един към друг), авторите на «Немската идеология» всестранно развиват най-важното положение на историческия материализъм за определящата роля на материалното производство в живота на обществото. Определеният начин на производство обуславя и определен начин на живот на хората. Материалните условия на производството определят и обществените, и политическите отношения, в които хората влизат помежду си.
Решаващо значение за разбиране на законите за развитие на обществото имаше обстоятелството, че в «Немската идеология» беше разяснена диалектиката на производителните сили и производствените отношения (в този труд обикновено се говори за производителни сили и форма на общуване). Основните положения на това откритие, което даде ключ за разбиране на целия исторически процес, са следните: производителните сили определят формата на общуване, обществените отношения. С развитието на производителните сили предишната форма на общуване престава да им съответствува и се превръща в окови за тях. Това противоречие се разрешава чрез социална революция, която създава нови обществени отношения, съответствуващи на по-развитите производителни сили.
Изясняването на диалектиката на производителните сили и производствените отношения даде възможност да се види приемствената връзка между последователните степени на историческото развитие.
Маркс и Енгелс доказват, че всяка нова степен в развитието на материалното производство поражда нови форми на разделение на труда и нови форми на собственост. Всяка форма на собственост на свой ред поражда съответни обществени и политически отношения.
Тези за пръв път формулирани идеи на Маркс и Енгелс залегнаха в основата на учението за обществено-икономическите формации, което те разработиха по-подробно през следващите години.
Като създадоха учението за обществено-икономическите формации, Маркс и Енгелс смъкнаха мистическото було от историята на човечеството, за пръв път превърнаха историята в истинска наука, сложиха началото на нейната научна периодизация. «Хаосът и произволът, които царяха дотогава във възгледите върху историята и върху политиката — пише В. И. Ленин, — се смениха с поразително цялостна и стройна научна теория, която показва как от един строй на обществения живот се развива, вследствие разрастването на производителните сили, друг, по-висш. . .»
В «Немската идеология» се проследява развитието на докапиталистическите отношения, анализира се буржоазното общество и частната собственост. Маркс и Енгелс показват как присъщите на това общество обществени отношения, играли по-рано прогресивна роля, се превръщат в окови за по-нататъшното развитие. На определено стъпало «частната собственост се превърна също така в окови, както цеховата организация за манифактурата, а дребната селска промишленост — за развиващите се занаяти. При господството на частната собственост тези производителни сили получават само едностранчиво развитие, като стават за повечето хора разрушителни сили, а много от тези производителни сили изобщо не могат да си намерят приложение. . . »
Маркс и Енгелс доказват, че на всяка антагонистична форма на собственост съответства особен класов строеж на обществото. Те развенчават всички илюзии за независимост на държавата и доказват, че буржоазната държава «не е нищо друго освен форма на организация, която буржоата неизбежно трябва да приемат, за да могат — както вън от страната, така и в нея — взаимно да гарантират своята собственост и своите интереси».
Материалното производство, обществените отношения и класовата борба пораждат определени форми на общественото съзнание — религията, философията, морала и т. н. В разрез с идеалистическия възглед за съзнанието като изходна точка, определяща цялото обществено развитие, Маркс и Енгелс формулират изключително важната материалистическа теза, че «не съзнанието определя живота, а животът определя съзнанието». Съзнанието, казват те, е обществен продукт, продукт на обществените отношения.
Разкривайки класовия характер на общественото съзнание, Маркс и Енгелс стигат до извода, че «мислите на господствуващата класа през всяка епоха са господствуващи мисли. Това означава, че класата, която представлява господствуващата материална сила на обществото, е същевременно и господствуваща духовна сила». Господствуващите мисли изразяват господстващите материални отношения. А когато в обществото, противоположно на мислите на господстващата класа, възникват революционни мисли, това вече предполага съществуването на революционна класа.
Извънредно важен извод от развитата в «Немската идеология» историко-материалистическа концепция е изводът за историческата необходимост и неизбежност на пролетарската революция. В буржоазното общество, пишат Маркс и Енгелс, «възниква една класа, която е принудена да носи на гърба си цялото бреме на обществото, без да се ползва от неговите облаги. . . и от нея изхожда съзнанието за необходимостта от коренна революция, комунистическото съзнание». Нито една от предишните революции не премахна класите и класовото господство, докато «комунистическата революция. . . унищожава господството на каквито и да било класи заедно със самите класи». Революцията е нужна не само като единствен път към събарянето на господстващата класа, но и като средство за изменение на самите хора. В хода на самата революция трудещите се ще се освобождават от влиянието на идеите, традициите и предразсъдъците на старото общество. «... Събарящата класа само в революцията може да смъкне от себе си цялата стара мерзост и да стане способна да създаде нова основа на обществото».
За да построи комунистическото общество, пролетариатът трябва да извоюва политическата власт, да стане господстваща класа. «. . . Всяка класа, която се стреми към господство — отбелязват Маркс и Енгелс, — дори ако нейното господство се обуславя, както е при пролетариата, от унищожаването на цялата стара обществена форма и изобщо на господството, — трябва преди всичко да си извоюва политическата власт. . .» Тук се съдържа зародишът на идеята за диктатурата на пролетариата — «една от най-забележителните и най-важни идеи на марксизма по въпроса за държавата».
Маркс и Енгелс подчертават, че комунистическото движение е практическо движение на революционните пролетарии, които се стремят към твърде конкретни практически цели и към осъществяването им чрез определени революционни действия.
По този начин комунизмът от утопичен идеал на предишните социалисти у Маркс и Енгелс се превръща в научнообоснована теория на прогресивната революционна класа. «Комунизмът за нас — пишат Маркс и Енгелс — не е състояние, което трябва да бъде установено, не е идеал, с който трябва да се съобразява действителността. Ние наричаме комунизъм действителното движение, което унищожава сегашното състояние».
В «Немската идеология» Маркс и Енгелес определиха в общи черти особеностите на бъдещото комунистическо общество. Преходът към комунизма означава коренен преврат в производствените отношения. Стихийното развитие на обществения живот, присъщо на буржоазното общество, ще бъде заметено от господството на хората върху техните обществени отношения, от съзнателното им, планомерно регулиране. В комунистическото общество ще изчезнат класите, ще бъде премахнато поробващото хората класово разделение на труда и следователно – противоположността между града и селото, между умствения и физическия труд. Новият обществен строй ще открие невиждан простор за всички сили и творчески способности на хората, ще им предостави всички условия за всестранно развитие.
Маркс и Енгелс изложиха в «Немската идеология» концепцията за материалистическото разбиране на историята и същевременно развенчаха възгледите на младохегелианците, които по това време окончателно бяха загубили всички постижения на Хегеловата философия и бяха задълбочили нейните недостатъци. Словесната, при това крайно високопарна критика на съществуващото, която правеха тези и подобни на тях «немски идеолози», всъщност не беше борба със самата действителност, а фактически признаване на тази действителност, стремеж само да й се даде друго тълкуване. В разрез с всички представители на «немската идеология» Маркс и Енгелс доказаха, че не е достатъчно само да се критикува, а трябваправилно да се обясни и главното да се измени светът.
Голям теоритически и практически интерес представлява по-специално, твърде обстойната и извънредно остроумна критика на Маркс и Енгелс срещу идеалистическите възгледи на Щирнер, още повече че тези възгледи оказаха значително влияние върху формирането на идеологията на немската дребнобуржоазна демокрация, както и на анархистичните теории на Бакунин и други.
Макс Щирнер със «съкрушаващи фрази» громеше правото, държавата, морала, като ги обявяваше за идеологически призраци, поробващи съзнанието. Той призоваваше да бъдат разрушени тези призраци и по този начин да се освободят хората от всички сковаващи ги окови. На мястото на «низвергнатите светини» Щирнер поставяше индивида с неговия неограничен егоизъм, индивида, за когото не съществуват никакви прегради. Но като типичен дребен буржоа Щирнер запазваше за индивида правото на частна собственост и по този начин неговият индивид си оставаше фактически в рамките на буржоазните отношения. Но ако остава в сила частната собственост, тази основа на буржоазното общество, тогава запазват силата си и буржоазното право, държава и морал. Критиката на съзнанието, с която Щирнер вдигна толкова шум, изобщо не засягаше материалните и политическите условия на съществуване на буржоазното общество. Неговата външно ултрарадикална теория беше само мистифицирано, идеалистически-мъгляво отражение на буржоазните отношения.
В «Немската идеология» саркастично се иронизират нелепостта на Щирнеровите фрази за това, че при комунизма отделната личност става роб на обществото, че комунистите, отменяйки частната собственост, фактически били унищожавали личността. Частната собственост, разясняват Маркс и Енгелс, е основа на буржоазната индивидуалност, а мнозинството от хората, които нямат собственост, тя лишава от индивидуалност. Работниците, напротив, придобиват своя индивидуалност само в борбата против капиталистическия строй.
На буржоазно-идеалистическото разбиране за свободата като свобода на духа, автономия на духа, пълна независимост на личността от обществото, т. е. на мнимата свобода, Маркс и Енгелс противопоставят материалистическото разбиране за свободата, определяйки я като власт, като господство над обстоятелствата и отношенията, в които живее и се труди човекът. Действителната свобода на човека се състои не във въображаемата свобода на духа от материалните обществени отношения, както я тълкуват идеалистите, а в познаването на тези отношения и в господството над тях. Авторите на «Немската идеология» защитават историзма в подхода към понятието свобода, като подчертават, че през всяка историческа епоха човечеството се издига само на известно стъпало в постигането на свободата, в господството над външните природни сили и над обществените отношения. Само във висшия стадий на развитие на обществените отношения — при комунизма — човечеството е способно да осъществи пълна социална и духовна свобода.
В «Немската идеология» бяха рязко разкритикувани претенциозните представи на Щирнер за особената, изключителна роля на интелигенцията, на индивидуалния творчески труд. Щирнер иронизираше по повод на това, че комунистите искали всеки човек да изпълнява труда на Рафаел. В действителност обаче комунистите се стремят всеки, в когото се крие Рафаел, да има възможност свободно да развива таланта си. Художникът, склупторът според Щирнер създава произведенията си независимо от обществото, от историческите условия, от съществуващото обществено разделение на труда. Творческият труд, твърдеше той, носи върху себе си печата на «единствеността». Опровергавайки този идеалистичен възглед, Маркс и Енгелс доказваха, че изкуството на великите художници е свързано с конкретните общественоисторически условия на епохата, през която творят те. «Рафаел, както и всеки друг художник — пишат те, — е бил обусловен от постигнатите преди него технически успехи в изкуството, от организацията на обществото и разделението на труда в неговия край и, най-после, от разделението на труда във всички страни, с които неговият край е имал връзки.» Потискането на художествения талант в широките маси е резултат от господството на частната собственост, от уродливото капиталистическо разделение на труда, при което научното и художественото творчество е достъпно само на сравнително тесен кръг от хора, а на огромното мнозинство от човечеството е отреден тежкият, безнадежден и затъпяващ труд.
Целият втори том на «Немската идеология», както бе отбелязано по-горе, е посветен на критика на «истинския социализъм», на неговите абстрактно-идеалистически принципи, критика на това, че той подменя класовия подход и революционната борба с абстрактен хуманизъм, със сантиментални фрази за всеобща любов към хората.
По този начин Маркс и Енгелс произнасят окончателната историческа присъда над «истинския социализъм»: «От само себе си се разбира, че от момента на възникването на действителната комунистическа партия в Германия «истинските социалисти» ще бъдат принудени все повече да се ограничават в кръга на дребните буржоа — като своя публика, и в кръга на импотентните и пропаднали литератори — като представители на тази публика».
В първата глава на «Немската идеология» Маркс и Енгелс, признавайки заслугите на Фойербах за защитата на материализма, същевременно открито се обявиха против слабите страни на неговата философия. Те показаха непоследователността на неговия материализъм, който обхваща само разбирането за природата. По въпросите за развитието на човешкото общество Фойербах си оставаше идеалист. «Доколкото Фойербах е материалист, историята лежи вън от неговото зрително поле, а доколкото разглежда историята — той съвсем не е материалист. У него материализъм и история са напълно откъснати едно от друго. . . »
Фойербах разглежда природата, обкръжаващия ни сетавен свят като нещо дадено веднъж завинаги, а хората: — извън тяхната конкретна обществена връзка и активна дейност, извън историята, абстрактно. Всъщност, подчертават Маркс и Енгелс, околният сетивен свят е «исторически продукт, резултат на дейността на цяла редица поколения, всяко от които е стояло на плещите на предидущото, продължило е да развива неговата промишленост и неговия начин на общуване и е видоизменяло съобразно с изменилите се потребности неговия социален строй».
Революционната същност на този пролетарски мироглед беше чужд на Фойербах, макар че той се провъзгласи за комунист. Той остана на страна от революционната борба на пролетариата. Комунизмът — отбелязват Маркс и Енгелс — у него се свеждаше до признаването на това, че «хората се нуждаят и винаги са се нуждаели един от друг». Маркс и Енгелс, като критикуват пасивно-съзерцателния характер на философията на Фойербах, подчертават, че «за практическите материалисти, т. е. за комунистите, целият въпрос се заключава в това, да революционизират съществуващия свят, да се опълчат практически срещу съществуващото положение на нещата и да го изменят». Следователно критиката срещу Фойербах, съдържаща се едва в зародиш в «Светото семейство», придобива системен и разгърнат характер в «Немската идеология».
«Немската идеология» не беше публикувана, докато бяха живи нейните автори. Оказа се, че е невъзможно да се намери издател за тази книга.
Само една глава от втория том — за книгата на «истинския социалист» Карл Грюн — беше напечата през 1847 г. в списание «Das Westphalische Dampfboot». «Немската идеология» изцяло бе издадена за пръв път в СССР през 1932 г. в оригинал, а през 1933 г. в превод на руски език.
При все че «Немската идеология» остана неиздадена, Маркс и Енгелс не смятаха, че трудът им е отишъл напразно. «Ние толкова по-охотно предоставихме ръкописа на гризящата критика на мишките — пише Маркс през 1859 г., — тъй като бяхме постигнали нашата главна цел — изяснение на въпросите за самите нас.» Това произведение изигра твърде важна роля в процеса на формиране на марксистката теория. Изложените в него теоретически изводи и обобщения станаха основа на революционно-практическата дейност на Маркс и Енгелс.
«Ние — пише по-късно Енгелс — ни най-малко не смятахме да съобщим изключително на «учения» свят за новите научни резултати, като ги изложим в дебели книги. Напротив, ние двамата вече дълбоко навлязохме в политическото движение, имахме известни привърженици сред интелигенцията, особено в Западна Германия, и значителни връзки с организирания пролетариат. Ние бяхме длъжни научно да обосновем нашите възгледи, но за нас беше също така важно да убедим в правилността на нашите възгледи европейския и преди всички германския пролетариат. И щом, самите ние си изяснихме всичко, пристъпихме към работа.»
Материалът е от „Фридрих Енгелс – биография“. Институт по марксизъм-ленинизъм при ЦК на КПСС – 1970. Издателство на БКП, София, 1972 г., превод от руски.
Бележки:
1 «Немска идеология. Критика на най-новата немска философия в лицето на нейните представители Фойербах, Б. Бауер и Щирнер и на немския социализъм в лицето на неговите различни пророци» — съвместно произведение на К. Маркс и Ф. Енгелс, над което те работят през 1845—1846 г.
През пролетта на 1845 г. Маркс и Енгелс решили да напишат заедно тази книга и от септември 1845 г. пристъпили непосредствено към работа. Ръкописът, с обем около 50 печатни коли, се състоял от два тома, първият от които съдържал главно разработка на основните принципи на историческия материализъм и критика на философските възгледи на Л. Фойербах, Б. Бауер и М. Щирнер, а вторият — критика на възгледите на различни представители на «истинския социализъм».
Работата над «Немска идеология» в общи линии била завършена към лятото на 1846 г. По това време била готова по-голямата част от I том — главите, посветени на критиката на възгледите на Б. Бауер и М. Щирнер («Лайпцигският църковен събор»), — а също и по-голямата част от II том. Над първия раздел на I том (критика на възгледите на Л. Фойербах) работата продължила и през втората половина на 1846 г., но така си и останала незавършена.
През май 1846 г. основната част от ръкописа на I том била пренесена от Й. Вайдемайер от Врюксел във Вестфалия, където възнамерявали да я издадат местни капиталисти — «истинските социалисти» Ю. Майер и Р. Ремпел. Обаче през юли 1846 г., след като във Вестфалия била препратена по-голямата част от ръкописа на II том, тези издатели се отказали да публикуват «Немска идеология». През 1846—1847 г. Маркс и Енгелс правили неколкократни опити да намерят в Германия издател за произведението си. Обаче поради спънки от страна на полицията, както и вследствие отказа на издателите, които били заинтересовани представители на теченията, срещу които се борили Маркс и Енгелс, тези опити останали безрезултатни. Приживе на Маркс и Енгелс била публикувана само една, IV глава от II том — в списание «Das Westphalische Dampfboot» от август и септември 1847 г. «Немска идеология» е издадена за пръв път в 1932 г. от института Маркс—Енгелс—Ленин в Москва.
Първа глава от I том на книгата, макар и останала незавършена, е най-важната част от «Немска идеология». В нея се излага относително в завършен вид материалистическото разбиране на историята. Най-значителните нови познания са откритието на категорията производствени отношения, доказването на закономерната взаимна зависимост между производителни сили и производствени отношения и започналата да се изработва категория обществена формация. Маркс и Енгелс за пръв път откриват необходимостта от завоюване на политическото господство от работническата класа и развиват научно обосновано идеята за комунистическото общество. Тяхното учение за историческата мисия на работническата класа получава по този начин качествено нова аргументация. Те доказват зависимостта на общественото съзнание от общественото битие и посочват необходимостта и действеността на революционното съзнание. За пръв път тук са разкрити социално-икономическите корени на идеалистическата философия.
Някои пасажи от стигналия до нас ръкопис са пострадали от «гризещата критика на мишките» и са възстановявани въз основа на оцелелите части от фрази.
2. Изводът за възможността пролетарската революция да победи само едновременно в напредналите капиталистически страни и следователно за невъзможността революцията да победи в една страна, който беше най-завършено формулиран в произведението на Енгелс «Принципите на комунизма» (1847), е бил верен за периода на домонополистичния капитализъм. При новите исторически условия, през периода на монополистичния капитализъм, В. И. Ленин, изхождайки от открития от него закон за неравномерното икономическо и политическо развитие на капитализма в епохата на империализма, стигна до нов извод — за възможността социалистическата революция да победи първоначално в няколко и дори в една отделно взета страна и за невъзможността революцията да победи едновременно във всички страни или в повечето страни. Формулировката на този нов извод е дадена за пръв път в статията на В. И. Ленин «За лозунга «Европейски съединени щати»» (1915).
21.03.2018 г.
За "Светото семейство" - първият съвместен труд на Маркс и Енгелс
Обзор върху полемичното произведение на Маркс и Енгелс, бележещо началния етап във формирането на марксизма и обявяващо редица от изходните му положения.
Още преди срещата с Енгелс у Маркс се бе оформил замисъл на произведение против младохегелианците, които все повече се отдалечаваха от своя радикализъм и от предишните си демократически убеждения. Те високомерно противопоставяха «абсолютното самосъзнание», «критическата критика», изразители на "която се смятаха самите те, на «масата»; отричаха ролята на народните маси в общественото развитие; третираха пролетариата като «назадничава», груба материя, пречеща на «дейния дух». Еволюцията на възгледите на младохегелианците надясно намираше израз на страниците на месечното списание «Allgemeine Literatur Zeitung», издавано от Б. Бауер през 1843—1844 г. в Шарлотенбург. В осмата книжка на това издание беше напечатана статията на Б. Бауер «1842 година», в която авторът критикуваше «радикализма на 1842 г.» и неговия изразител — «Rheinische Zeitung». Спирането на вестника Бауер представяше като крах на идеите на революционните демократи при сблъсъка с инертността на масите.
Своите възгледи Б. Бауер излагаше и в писмата си. Така един от приятелите на Маркс в Кьолн — Г. Юнг — през юли 1844 г. му съобщава: «Бауер така се е вманиачил на тема критика, че неотдавна ми писа, че сега трябва да се критикува не само обществото, привилегированите собственици и т. н., но — за което още никой не е мислил — пролетариите. . ». Юнг смяташе, че Маркс трябва да се обяви против позициите на Бауер.
Възгледите на Енгелс за младохегелианците напълно съвпадаха с отношението на Маркс към тях. Ето защо той на драго сърце прие предложението заедно да напишат брошура против братя Бауер и техните съмишленици. Малко по-късно, през април 1845 г., Енгелс характеризира по следния начин значението на тази книга: «. . . Обявена е война на ония германски философи, които отказват да направят практически изводи от своята чиста теория и които твърдят, че човек трябва да се предава само на спекулативни размишления по метафизическите проблеми. . . Бауер и Щирнер са изразители на най-крайните изводи на германската абстрактна философия, а следователно и единствено сериозните философски противници на социализма, или по-точно, на комунизма.
Отначало Маркс и Енгелс възнамеряваха да се ограничат с неголям сатиричен памфлет в размер от три до пет печатни коли. Още докато беше в Париж, Енгелс написа своите раздели в общ обем една и половина печатни коли. Работейки след заминаването на Енгелс върху своята част, Маркс далеч надхвърли предварително набелязания обем. Той използва много от подготвителните си работи и превърна полемичния труд против братя Бауер в обширно и обстойно изследване.
Първият съвместен труд на Маркс и Енгелс заема важно място в процеса на формирането на философските и социално-политическите възгледи на основоположниците на научния комунизъм.
Отначало Маркс и Енгелс нарекоха памфлета си «Критика на критическата критика. Против Бруно Бауер и Ко». Но след заминаването на Енгелс Маркс озаглави книгата «Светото семейство или Критика на критическата критика. Против Бруно Бауер и Компания». Когато говореше за групата на братя Бауер, която се ограничаваше с критика на религията и бягаше от «грешната» действителност в задоблачната сфера на абстрактната критика, Маркс използваше в своята среда израза «светото семейство», заимстван от евангелието.
Маркс и Енгелс задълбочено критикуват не само младохегелианците, но и философската система, от която израсна това направление — философията на Хегел. В предговора към произведението се посочва, че най-опасният враг на материализма в Германия е спекулативният идеализъм, представящ действителността в изопачен, преобърнат вид. По-нататък в книгата се доказва, че у Хегел духът произвежда природата, резултатът поражда своето начало, синът ражда баща си. Според Хегел и младохегелианците историята се превръща в някаква особена мистическа сила, съществуваща независимо от хората, а хората — в пасивно оръдие на трансцендентния дух.
За Хегел и неговите привърженици, както се казва в «Светото семейство», човекът с неговата конкретна материална дейност не е нищо повече от проява на безплътната идея. Целия човешки живот, а заедно с това и историческия процес хегелианците свеждат само до смяна на идеи, която при това получава у тях религиозно-мистичен характер. Но ако цялата история се развива единствено в света на идеите, тогава материалната действителност си остава абсолютно незасегната, неизменна.
Енгелс рязко критикува това откъсване от реалната действителност, което младохегелианците с тяхната «критика» наследиха от Хегел. «Критиката» не прави нищо друго — пише Енгелс за младохегелианците, освен че «си образува формули от категориите на съществуващото», именно от съществуващата Хегелова философия и съществуващите социални стремежи. Формули — нищо друго, освен формули. .. Тя е и си остава стара бабичка, повяхналата и овдовялата Хегелова философия, която гримира и нагиздя своето изсъхнало до най-отвратителна абстракция тяло и оглежда всички кътчета на Германия, търсейки си жених».
Като критикуват идеалистическата философия на Хегел, Маркс и Енгелс в «Светото семейство» оценяват правилно рационалното в неговата диалектика. Те не отъждествяват философските възгледи на младохегелианците с Хегеловата философия. Маркс и Енгелс посочват, че тези възгледи вече са станали карикатура на Хегеловата философия. Докато у Хегел абсолютният дух, творящ историята, все пак е принуден да прибягва до масата като до материал, който му е нужен, без който не се осъществява историческото действие, то братя Бауер и Ко «отстраниха» тази половинчатост на Хегел. На мястото на Хегеловия абсолютен дух те поставиха Фихтевото самосъзнание и по този начин придадоха на философските си възгледи субективно-идеалистичен смисъл. Разглеждайки масата като пасивен, инертен елемент на историята, младохегелианците приписваха активна роля само на шепа избраници, които били източник на всяко историческо действие. Следователно младохегелианците не само че не преодоляха идеализма на Хегеловата философия, но и се върнаха крачка назад.
Безплодната си «критика» младохегелианците обявиха за велико постижение, осигуряващо «духовно надмощие» на германския народ. В една от главите на «Светото семейство» Енгелс заклеймява това шовинистично високомерие на «критическата критика». Тя, пише Енгелс, доказва само, че «още до уши е затънала в калта на германския национализъм». На тази «критика» той противопоставя живата, действителната критика на съществуващото общество, която французите и англичаните развиха в своята социална и политическа дейност. За разлика от германската «критика», намираща се, по думите на Енгелс, извън човечеството, критиката от страна на французите и англичаните е «действителната човешка дейност на индивиди, които са активни членове на обществото, които като хора страдат, чувстват, мислят и действуват».
В «Светото семейство» Маркс и Енгелс се проявяват като убедени материалисти.
Тук вече се вижда непосредствено приближаване до основната идея на материалистическото разбиране за историята – идеята за решаващата роля на материалното производство в развитието на обществото.
Маркс и Енгелс издигнаха също така една от основните тези на историческия материализъм — че народът е действителният творец на историята. В историческия процес все повече расте ролята на народните маси като решаваща сила на обществения прогрес и като истински господари на съдбините на човечеството. И колкото по-широк и дълбок е обхватът на извършващия се в обществото преврат, толкова по-многобройни са масите, които извършват този преврат. «С обхвата на историческото действие ще расте следователно и обемът на масата, дело на която е то.»
На мисловното нищожество на затъналите в многословна и безсъдържателна «критика» младохегелианци Маркс и Енгелс противопоставят светлия ум на немския материалист Лудвиг Фъйербах, отбелязват особено неговата критика срещу религията на Хегеловия идеализъм. Припомняйки си по-късно, че през този период той и Маркс са се намирали под влияние на философията на Фойербах, Енгелс пише « С какъв ентусиазъм Маркс поздрави новия възглед и колко много той – въпреки всички свои критични уговорки — бе повлиян от него, можете да си представите след като прочетете «Светото семейство.»
В тази книга бе развива по-нататък идеята за световноисторическата роля на пролетариата, обусловена от неговото положение в обществото. В жизнените условия за пролетариата съвременното общество достигна най-високата точка на безчовечност. Пролетариатът «не напразно минава суровата, но закаляваща школа на труда. Въпросът не е в това, в какво в даден момент «вижда своята цел един или друг пролетарий или дори целият пролетариат. Въпросът е в това, що е пролетариатът всъщност и какво той, съобразно с това свое битие, исторически ще бъде принуден да върши. Неговата цел и неговото историческо дело са предначертани по най-ясен и неотменим начин от собственото му жизнено положение, както и от цялата организация на съвременното буржоазно общество.»
Именно на този извънредно важен извод обърна специално внимание В. И. Ленин, когато говореше за «Светото семейство». «Господа Бауер — пише той — съдят отвисоко за пролетариата като за некритична маса. Маркс и Енгелс въстават решително против това глупаво и вредно направление. В името на действителната човешка личност — на работника, потискан от господстващите класи и от държавата — те искат не съзерцание, а борба за по-добро устройство на обществото. Сила, способна да води такава борба и заинтересована от нея, те виждат, разбира се, в пролетариата.»
В първия съвместен труд на Маркс и Енгелс бяха формулирани и някои важни тези на марксистката политическа икономия. По-специално тук Маркс обосновава обективната неизбежност на победата на комунизма с това, че частната собственост в своето икономическо движение сама се тласка към гибел.
«Светото семейство» е забележително произведение от периода на формирането на марксизма. Естествено, в този труд още не е преодоляно напълно влиянието на слабите страни на предшестващата материалистическа философия, особено на Фойербах. И макар че тук вече са направени съществени критични бележки по отношение на философските възгледи на Фойербах, това беше само начало на решителната критика срещу метафизическия и съзерцателния материализъм, която Маркс и Енгелс направиха малко по-късно.
Същото може да се каже и за терминологията. Така подобно на Фойербах авторите на «Светото семейство» още не определят философските си възгледи като материалистически. Те използват понякога термина «реален хуманизъм». Наистина този термин съдържа дълбоката мисъл за хуманистичното съдържание за новата материалистическа философия, която стана логическа основа на борбата за социализъм.
В «Светото семейство», което е твърде важен етап в историята на формирането на марксизма, са формулирани редица изходни положения на мирогледа на работническата класа. По думите на В. И. Ленин, Маркс и Енгелс в този труд поставиха основите на научния, «революционно-материалистическия социализъм».
Източник: Фридрих Енгелс. Биография. Институт по марксизъм-ленинизъм при ЦК на КПСС, Издателство на БКП, София, 1972 г.
20.03.2018 г.
Карл Маркс. Младежки години – художествен филм
Филмът е заснет от киностудио „Горки“ през 1979 г. като съвместна продукция на СССР и ГДР в 7 серии с обща продължителност 467 минути. В ролята на Маркс е българинът Венцислав Кисьов. Премиерата в СССР е на 2-8 юни 1980 година.
Маркс. Молодые годы. Худ. фильм 1 серия (1980)
https://www.youtube.com/watch?v=xuAYebBIqlY
Маркс. Молодые годы. Худ. фильм серия 2 серия (1980)
https://www.youtube.com/watch?v=vAQzDBrxR5E
Маркс. Молодые годы. Худ. фильм 3 серия (1980)
https://www.youtube.com/watch?v=d5l_P3LAAOA
Маркс. Молодые годы. 4 Серия. Худ.фильм (1980)
https://www.youtube.com/watch?v=fg_2Yn7CM4Y
Маркс. Молодые годы. 5 серия. Худ. фильм (1980)
https://www.youtube.com/watch?v=DK8TN-n-p50
Маркс. Молодые годы. Худ. фильм. 6 серия (1980)
https://www.youtube.com/watch?v=kbWnqxwz-X4
Маркс. Молодые годы. 7 серия. Худ. фильм (1980)
https://www.youtube.com/watch?v=HsCx93lYME8
Филмът е носител на Ленинска премия през 1982 г. ( удостоени са режисьорът Лев Кулиджанов, авторите на сценария Анатолий Гребнев, Борис Добродеев и операторът Вадим Юсов). Композитор на музиката е Бернд Вефелмайер.
Повече информация тук: https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%B0%D1%80%D0%BB_%D0%9C%D0%B0%D1%80%D0%BA%D1%81._%D0%9C%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B4%D1%8B%D0%B5_%D0%B3%D0%BE%D0%B4%D1%8B
19.03.2018 г.
Младият Маркс - филм
Филмът разказва за младите години на един от най-влиятелните умове в човешката история, Карл Маркс – животът му на млад бунтар срещу статуквото и семеен мъж, запознанството му с най-близкия му съратник, Фридрих Енгелс, и техните първи общи стъпки, които ще променят целия XX в. и световната история.
Връзка: http://www.dokumentalni.com/archives/7604
Продукция на Франция, Германия, Белгия – 2017 г.
В разпространение от: 02.03.2017
Премиера в България: 04.05.2018
Привилегията да гледаме предварително филма дължим на Илиян Станчев от сайта „Документални филми“, за което му дължим искрени благодарности !
Абонамент за:
Публикации (Atom)