Георги Димитров – българин със световни измерения

 

 

България е дала видни дейци на международния социализъм, както на левите радикални революционни течения, така и на конформистките, еволюционни направления. Имената на Димитър Благоев, Георги Кирков, Васил Коларов, Георги Димитров, Кръстьо Раковски, на Янко Сакъзов и Атанас Москов са широко известни както у нас така и в чужбина. Едните смятат че капитализма и социализма са антиподи и тържеството на социализма означава смърт на капитализма, другите че капитализмът в своето развитие ще прерасне в социализъм. И двете течения имат една цел, но средствата им за постигането и са различни и за това те враждуват по между си.

Делото на Георги Димитров е значителен български принос в европейската история. Той е възпитаник на Димитър Благоев и израства под влиянието на Плеханов и Кауцки, а по късно на Ленин. Той завършва само седем ученически класа в училище, но по късно се самообразова и достига до върхове на човешката мисъл. Владее руски и немски език, които учи заедно с жена си Любица Ивошевич, сръбкиня, моделиерка дошла в България от Виена. 

Като ляв български социалдемократ и ръководител на българските революционни професионални съюзи участва в балкански и средно европейски профсъюзни и социалдемократически срещи. Първата му голяма международна проява е в третия конгрес на Коминтерна в Москва, където е приет от Ленин. Той е вече работнически лидер с национални и международни измерения. След септемврийското въстание в България 1923 г, което той ръководи заедно с Васил Коларов, емигрира във Виена, а след това в СССР. Оттогава 22 г. неговият живот протича в Москва и Западна Европа. В СССР той е депутат във върховния Съвет, член на ЦК на ВКП/б/, завеждащ международния отдел на ЦК, на шесто място в протокола на държавата след Сталин. Той е зает в апарата на Коминтерна, участва във всички негови конгреси през втората половина на 20те години и през трийсетте години. В края на 20те години става кандидат член на Изпълнителния Комитет на Коминтерна, а от 1935 г. е генерален секретар на Коминтерна, до разпускането му през 1943 г. През втората половина на 20-те и началото на 30-те години е ръководител на Балканското, а след това на Западно-европейското бюро на Коминтерна.

Георги Димитров придобива европейска и световна известност на Лайпцигския процес 1933 г . Той пръв посочва агресивния античовешки характер на фашизма, опасността която фашизма представлява за световния мир и за човечеството, разкрива източниците на фашизма - финансовия капитал, империализма. На лайпцигския процес той построява своята защита на основите на европейската духовна култура и цивилизация, позовава се на примери от основните културни пластове на Европа гръцката и римска култура. Не случайно той организира европейския конгрес за култура против войната в Амстердам, поддържа кореспонденция, връзки и приятелство с Ромен Ролан, Мартин Андерсен Нексьо, с Леон Фойхтвангер, с Йоханес Бехер, с Максим Горки, с Анри Барбюс, предизвиква адмирациите на Алберт Айнщайн, Рокуел Кент,  Артуро Тосканини, Андре Малро, Андре Жид. По това време той е вече признат крупен интелектуалец, теоретик и политик. Неговите теоретически разработки за единните, народните фронтове са принос в теорията на тогавашната и сегашната левица. Като генерален секретар на Коминтерна той начертава нова стратегия на борбата против фашизма и капитализма, стратегията на народните фронтове, на широкия съюз на левите сили, на интелигенцията, на младежта и жените. Той дава нова различна от Сталин формулировка, че фашизмът и социалдемокрацията не са братя близнаци и чрез изолация на сектантите при комунистите и десните при социалдемократите ратува за единение със левицата, с социлдемократите, не само чрез единство на масите, но и на ръководствата.

В годините на Втората световна война той организира съпротивата на европейските народи, борбите на китайския народ против окупаторите. Сталин, Рузвелт и Чърчил със своите генерали Жуков, Айзенхауер и Монтгомери ръководят фронтовете, а Георги Димитров насочва заедно с националните ръководства европейската Съпротива в която участват милиони партизани и бойни групи. С политически директиви, радиовръзки и радиопредавания, с изпращане на диверсантски групи и нелегални военни и политически организатори Димитров пряко участва във войната. Димитров отделя много внимание на Съпротивата в България, на Балканите и на връзките и помоща на Тито. Когато войната завършва Георги Димитров разговаря с Толиати, Торез, Пик и Улбрихт, преди отпътуването им от Москва за своите страни за следвоената обстановка в Европа и задачите на техните партии. След войната като ръководител на Българската комунистическа партия, Георги Димитров заедно с Васил Коларов разработва теорията и политиката на народната демокрация, за специфичния български път към социализъм.

Много преди еврокомунизма Димитров посочва националните пътища към социализъм основани и на общи закономерности. Той предупреждава за опасностите които  представлява бюрократичния, държавен социализъм лишен от инициативата на личността , посочва ролята на личната собственост за развитието на социализма особено за запазване правото на собственост върху земята на село под формата на поземлена аренда в условията на кооперацията, както и за ролята на кооперацията при занаятчийството и въобще при средните собственици. Той говори за патриотични индустриалци, търговци и офицери и интелигенция ,привлича към сътрудничество творческата интелигенция и средната класа, развива идеите за български път към социализъм. Георги Димитров нарежда веднага да се освободи арестувания Елин Пелин, съдейства да се освободят Михаил Арнаудов и Станислав Балан , съветника на царя ,пише писмо от Москва „берегите мальчика” , като настоява да се осигурят достойни условия за царското семейство. Като се завръща в България привлича цялата българска интелигенция за сътрудничество приема художника Илия Бешков и много други.

         Георги Димитров е наш съвременник не само като противник на войните които и сега се водят против интересите на народите. Той е забележителен реформатор модернизатор на България. Актуален е неговият призив за „15- 20 години България да постигне това което други народи при други условия са постигнали за столетие”. И днес когато запазването на националната идентичност е императив, важи неговата забележителна констатация че „ в областта на културата, няма малки и големи народи” Сега когато на България предстои отново да догонва европейските показатели на материално развитие и да защищава своята национална идентичност в условията на глобализъм и европейка интеграция тези димитровски завети са съвременни. Георги Димитров беше за равенство на всички български граждани, без разлика на религия и националност, той върна правата на българските евреи и имената и правата на българите мохамедани тежко нарушени от българските фашистки правителства. Той предлагаше на България европейски норми на цивилизация.

В условията на започналата световна студена война Георги Димитров ратуваше за мир, разобличаваше опитите за нов агресивен милитаризъм на монополистичните кръгове на САЩ и Западна Европа Тези негови завети са живи и спасителни и днес когато агресивните войни са наречени мироопазващи операции, а чуждите американски военни бази- лагери за съвместни учения Към историята трябва да се отнасяме честно и не са нужни подмени със съмнителна полза за днешни политически интереси. Нека не чертаем образа на Димитров какъвто не е . Той следва политиката на Сталин, макар и в тежки спорове с него, той е марксист, привърженик на класовата борба и революцията,на насилието като средство за обществен прогрес и едва бъдещето ще покаже прав или не е той. Историята не е получила своя край.

Проявите на насилие в неговата дейност, присъдите на Никола Петков и Коста Лулчев и разгрома на парламентарната опозиция, са свързани с началото на студената война, с епохата в която той живее войни, революции, граждански войни, въстания, съпротивата против фашизма и капитализма. България според ялтенските споразумения е в съветската зона. Но кои днес се занимава с насилията по време на френската революция или американската гражданска война, по малки ли са американските насилия във Виетнам, войната срещу Югославия, във Ирак и Афганистан, готвената война срещу Иран .

И после политиците са като планините, те се мерят по върховете, а не по падините и долините. А върховете в живота и дейността на Георги Димитров са достатъчно високи за да остане той на почетно място в историята. Освен това Георги Димитров сам е подложен на .насилие в български, румънски и германски затвори. А и в собственото му партия е подложен на тежка критика и изолация, от левосектантите през 1925- ЗЗ година и около 16 пленум на ЦК на БРП/к/ през юни 1948 г от Трайчо Костов, Добри Терпешев, Титко Черноколев и на критика и натиск от Сталин и Суслов в времето преди и след 5 конгрес на партията, че бил забавил разгрома на опозицията, че имал неясни формулировки за български път на социализма , че говорил за патриотични индустриалци ,офицери и т.н. Вие грешите др. Димитров остро го критикува в-к Правда Единствен Васил Коларов го защищава от свои и външни критици.

Животът и делото на Георги Димитров продължават да бъдат актуални и днес затова силите на десницата в България се стремят да очернят името и дейността на Георги Димитров, полагат усилия да го заличат от народната памет. Не за първи път Георги Димитров е потулван дори от собствената си партия. Но колкото по вече минава времето, толкова по ясно се откроява значителният образ на този забележителен български революционер и политик ,най голямата българска фигура през 20 век.    

 

 

Павел Писарев

 

 

 

Източник: блог на автора, 12 юни 2012 г.

 

Партийна организация и партийна литература – В.И.Ленин

 

 

Статия от 13 ноември 1905 г.

 

 

 

 

 

 

Димитър Генчев на 70 години - един наивник на повече от средна възраст

 

 

 

Димитър Генчев остава  измежду пазителите на фара, който неизменно сочи пътя в мрака.

 

Неусетно и някак странно в началото на тази година Димитър Генчев навърши 70 години.

Неусетно, защото той не е помпозен, а естествен човек. Взискателен е към себе си и към околните, но не е претенциозен.

Тази солидна годишнина изглежда странно в негово лице поне по две причини. Той е твърде енергичен и жилав дори в сравнение с хора  с не толкова много лета – слава богу и на неговите гени. Обяснението обаче не е само физическо. Генчев не е меркантилен, а духовен човек. Освен това той е оптимист за бъдещето, бих казал, исторически оптимист, а по отношение на реалността – наивник на повече от средна възраст. Все още мисли, че политиците използват думите с истинското им значение, че приемането на политически документ води до съответни на него последващи действия. Собствената му непредубеденост и добронамереност към околните го кара да смята, че и те постъпват с такава нагласа.

Днес Димитър Генчев продължава да е директор на Центъра за стратегически изследвания към Националния съвет на БСП. Не е сигурно дали няма да е и последният. В това разломно време светът и България имат нужда от нови стратегии, но повсеместният прагматизъм на политическото ежедневие и идейното лицемерие могат да се окажат самодостатъчни. Сега рекламата преди всичко, а не идеята „продава” политиците.

Въпреки това Д. Генчев  остава, ако използвам алегорията на Николай Петев, измежду пазителите на фара, който неизменно сочи пътя в мрака.

Димитър Генчев прие като мисия редакцията на списание „Понеделник” след неговия създател Александър Лилов. Негова е главно заслугата, че успя да запази характера на изданието, като качеството му продължи да се повишава. Помислете само колко са списанията за теория, идеи, култура у нас, извън строго специализираните, просъществували двадесет години.

Аз дължа благодарност на Димитър за творческите и политическите диалози, за общите политически начинания и за приятелството. През последните години постигнахме синхрон, подобен на този на Илф и Петров, при подготовката на редица позиции и доклади, особено на Лявото крило в БСП, макар авторството да остава мое.

 На политически форуми на БСП, особено напоследък в трудни моменти, с предрешен изход,  Д. Генчев зае позиции, които показват, че освен дарба той притежава воля и морал.

Димитър е учител в най-дълбокото значение на тази дума. За него се отнася мисълта на Конфуций, че който постига новото, грижейки се за старoто, той може да бъде учител. Неговата солидна историческа подготовка винаги позволява да се направят паралели с настоящето и да се хвърлят мостове към бъдещето. Неговите „първоапостоли на идеала” и наши „съвременници на бъдещето” са пример и вдъхновение, от които се нуждаем и днес. Той разполага с творческа енергия и с време, които, ако не пропилее, биха му позволили да продължи биографичната документалистика и да осветли чрез перото си днешната обществена действителност – „без маска и без грим”.

Талантливият писателски кръг, към който е приобщен Генчев, разширява неговия кръгозор и обогатява човешкото общуване. Предполагам, че без да следва препоръката на Гьоте, той се е доближил до неговия житейски стереотип. Всеки ден трябва да изслушаш поне една хубава песен, да погледаш хубава картина (още по-добре, ако е нарисувана от дъщеря ти) и, ако е възможно, да прочетеш поне едно мъдро изречение (понякога той самият съчинява такива). Надявам се да продължим да споделяме общи идеи и общи увлечения. Трябва да му призная старшинство в риболова – в техническите умения и в тактическите похвати. Все пак мога да претендирам, че когато сме на мой собствен терен, понякога печеля по точки (по бройки), но той е напред по качество и тежест на улова.

От името на редакционния съвет на списание „Понеделник” и лично от мое име пожелавам на Д. Генчев успешно да издава, редактира и твори списанието, да има нови творчески изяви, да остане последователен и критичен социалист, истински другар и приятел.

Драги Митко, нека през започналото твое осмо десетилетие да запазиш здравето си, духовната и творческа енергия, която притежаваш, и да добавиш още мъдрост и радости от живота !

На многая  лета !

 

Източник: списание „Понеделник”, бр. 1 – 2, 2017 г.                Автор: Янаки Стоилов

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ДЕВЕТИ МАЙ – Стефан Продев

 

 

 

Излишно е да се обяснява историческото и човешкото величие на този паметен ден. Славата му, която обединява всички народи, свързани с антифашистката победа. В летописа на двубоя между хуманизма и варварството няма друга подобна дата, събрала в себе си толкова много мъка, себеотрицание и героизъм. Костите на милиони хора бележат пътя до нея, превърнали я от обикновен календарен знак в символ на надеждата и възмездието. Неслучайно на този ден Пикасо нарисува своя първи гълъб на мира, а Еренбург изрече чудесната си възхвала на утрото, победило нощта. В Берлин още миришеше на сяра и кръв, когато светът се събуди друг. Освободен от кошмара на изтреблението и зашеметен от тишината след последния изстрел. Сред още горящите руини герои и жертви протегнаха ръце, за да се прегърнат. Историята не помни такова велико тържество на братството и горестта. Такъв апотеоз на човешката солидарност, преминала през хиляди изпитания, за да победи смъртта. Пещите на Дахау още бяха топли, когато неизвестна ръка написа върху стените на крематориума: „Излизаме от огъня, за да продължим живота!” Само този надпис е достатъчен, за да остави 9 май в паметта на поколенията. И да ни даде усещането, че мракобесието никога не е било по-силно от духа.
Казвам тези думи не защото Денят на победата има нужда от защита, а защото у нас все още се намират хора, които се гаврят със светостта му. Пленници на вехти спомени или на нови реваншистки идеи, те искат да го изтръгнат от историята и сърцата, да го превърнат в ден на отмъщението. Лишени от разум и от чувство за справедливост, тяхната мрачна ярост не познава граници. За тях 9 май не е ден на човечеството, на всеобщата прегръдка, а ден на собственото им крушение. Той дойде, за да ги заличи като дела и политика, като протежета на варварството. Когато камбаните на „Александър Невски” и на всички български църкви славеха края на войната, мнозина от тия господа се криеха уплашени, чужди на всенародното ликуване, побелели от ужас и безсилие. Песента на камбаните бе техният траур. Ракетите в небето и възторгът по улиците ги пращаха в ада на паниката, на онова унизително озъртане, което и до днес личи в очите им. Ето защо те и много от техните потомци посрещат всяка година славния ден с чувството на нескрита омраза и с желанието за реванш. Уви, историята не се връща назад. Дори техните днешни приятели и закрилници отблизо и далеч празнуват на 9 май. Армиите и знамената им маршируват на този ден, без да се съобразяват с кипящата им злоба. И това е естествено. Политиката може да се проституира, но не и споменът.
Вече стана традиция СДС да се държи непочтително на Деня на победата и да прави всичко възможно за неговото охулване. Събрало под знамето си всевъзможни остатъци от фашисткото минало, то им дава възможност да се навикат на този всечовешки празник, сякаш някой е виновен, че Хитлер загуби войната. И те остатъците, подкрепени от лумпени и политически гамени, правят всичко възможно да осквернят безсмъртието. За тази мрачна цел те използват всичко и най-вече антисоциалистическата си злоба, като че ли 9 май е ден само на червените. Тук глупостта и невежеството, споени от ненавистта, творят нещо чудовищно. Остатъците и гамените забравят, че на този велик ден преди 49 години българската армия тържествуваше в подножието на Алпите. Че тя бе една от армиите победителки, която очисти челото на България от петното на фашисткото падение. Че в голямата река на кръвта, която съкруши хитлеристката машина, има и капки българска кръв. Това вече не е безпаметство, а цинизъм. Нещо ужасно, което справедливостта никога няма да прости.
Сигурно и тази година на 9 май опозорените от миналото ще се опитат да окалят антифашистката победа. Призивът на СДС вече е известен. Той иска да събере около паметника на Съветската армия всички, които сънуват реванша. Да заповядат. Нека изхвърлят мръсните си комплекси. Но и нека знаят, че под гранита на този паметник лежи частица от свободата на света. Войникът, който се извисява до възбог, не спаси само България от фашисткото варварство, но и пръв влезе в Берлин. Това е факт, който и най-злобната храчка не може да отрови. Затова нека никой разумен българин не се страхува от храчката. Срама от нея ще носят онези, които ѝ възлагат някакви днешни надежди. Макар и обезчестен от надписите на някакви мръсни ръце, войникът е влязъл в историята. Тя го приела като син, като спасител и никой не може да го изтръгне от славата. Заедно с него и България заслужи част от венеца ѝ.

 

Източник: вестник ДУМА, 1994 г.

 

 

 

За някои позабравени неща от близкото минало - Евгений Гиндев

 

 

 

                                                  За класите и класовата борба

Отдавна е забелязано, че днешните политици ползват така наречения политкоректен език, в който основополагащи термини и категории са обвити в мистика, заменени са с „приемливи” словосъчетания и думи, с които се променя драстично смисъла на първоначалните понятия и от тях се изтръгва главното им значение. Това интелектуално варварство е особено характерно за официалните “леви” политици и функционери. Осмислят историческата реалност от гледна точка на “модерна”и това е причината масово да се запъват пред императивите на съвременността. Поначало те не обичат термини като “класи”, “класова борба”, “революция”, “капитализъм”, “диктатура на пролетариата”, “социализъм”, “комунизъм”. От тези термини ги хваща, образно казано, уртикари , защото са политкоректни и еволюционисти. Какво пък, няма лошо, ако мнозинството от народа правилно се ориентира и умее да различава кой е “свой” и кой е “чужд”.

Затова ще бъде полезно да припомним истинските значения на някои словосъчетания, които са изключително актуални днес и които с успех може да се използват за ориентиране в привидния хаос на съвременността.

Към така нареченото “завещание на Ленин”, принадлежат няколко от последните му статии, писани до фаталното му заболяване през 1922 г. Тук възпроизвеждам части от това “завещание”.

В речта си “Задачите на младежките съюзи”, произнесена на 3-ия Всеруски конгрес на комунистическия младежки съюз (2 октомври 1920 г.) Ленин дава определението на “класа”:

“Класа е онова, което позволява на една част от обществото да присвоява труда на друга част. Ако една част от обществото присвоява цялата земя – имаме класи на помешчици и на селяни. Ако една част от обществото има фабриките и заводите, има акциите и капиталите, а другата работи в тия фабрики – имаме класа на капиталистите и класа на пролетариите…

Всяка нравственост, взета като надчовешко, надкласово понятие, ние отричаме. Ние казваме, че това е лъжа, затъпяване умовете на работниците и селяните в интересна капиталистите.

Нашата нравственост е подчинена напълно на интересите на класовата борба на пролетариата… Ние казваме: нравствено е това, което служи на разрушаването на старото експлоататорско общество и на обединяване на всички трудещи се около пролетариата, който създава новото комунистическо общество”.

Маркс не успа да изследва процеса на създаване на класите, не успя да даде определение на “класа”. Глава 52 от том 3 на “Капитала” е озаглавена “Класите”, но главата съдържа само една страница текст, след което ръкописът на “Капитала” прекъсва окончателно. Но и от написаното става ясно, че при формулирането на “класа” Маркс слага ударението върху еднакво отношение към средствата за производство, т.е. класа е съвкупност от хора, които имат еднакво отношение към средствата за производство.

В брошурата “Великият почин” Ленин доразвива тази мисъл:

“Класи се наричат големи групи от хора, които се различават по своето място в исторически определена система на общественото производство, по своето отношение (в по-голямата си част затвърдено и оформено в закони) към средствата за производство, по своята роля в обществената организация на труда, а следователно по начините на получаване и по размерите на оная част от общественото богатство, с която те разполагат. Класите са такива групи от хора, една от които може да може да присвоява труда на друга благодарение на разликата в мястото, което заемат в дадения строй на общественото стопанство.

Главната задача на пролетарската революция е премахването на класите, което се схваща като: а) премахването на всякаква частна собственост върху средствата за производство; б) премахването на различието между града и селото; в) премахване на различието между хората на физическия и хората на умствения труд. Това е много продължителна и трудна работа, защото трябва да се преодолее съпротивата на многочислените остатъци от дребното производство, грамадната сила на привичката и застоя, свързани с тези остатъци”.

Сега е лесно всеки да определи има ли днес класи в България и кои са тези класи.

Какво е “класова борба”? Какво в това понятие плаши толкова съвременните “демократи”?

Класова борба е всичко, което се прави в интерес на една класа и против интересите на друга класа. Затова, когато се деиндустриализира една страна, когато се унищожава образованието, селското стопанство и се извършва геноцид срещу пенсионерите, това е класова борба.

Когато се вдигат данъците на мнозинството от хората, а не се засягат богатите и имотните, това също е класова борба. Когато се стачкува за откриване на работни места, за запазване на работни места, за увеличаване на работната заплата, това е класова борба. Когато богатите, олигарсите и плутократите потискат с всички възможни средства способността на експлоатираните маси за смислено изразяване на своите материални интереси, това е класова борба.

Сега сами преценете има ли в България класова борба, или няма.

А какво е “класов подход”? Това е просто осмисляне на класовата борба и действия в интерес на определена класа в класовата борба.

Изграждането на зданието на човешките знания за природата и обществото става по същата технология, която се използва в строителството. На базата на вече построените етажи се излива новият скелет и около него се изграждат следващите етажи от абстрактни категории, като пространството помежду им се запълва с нови теории. Класовият подход е точно този скелет. Фундаментът на “сградата” е основният въпрос на философията, т.е. като фундамент се използва или материализма, или идеализма.

Фундаментът на класовия подход е материализмът, който предполага, че принципите на взаимодействие между хората са основават на техните отношения, създадени в даден исторически момент при даден процес на общественото производство. В този процес се формират и класите. Всеки друг фундамент, от сексуалния и естетическия до претендиращите за научност ценностни и други съвременни философски „открития”, са идеализъм.

Следователно класовият подход не е изкривената, деформирана представа, че се свежда само до назначаване на отговорни постове на “наши” хора с “пролетарски произход”, а е съобразяване с нуждите на класата в класовата борба – кой, как и в каква степен може практически да защитава тактическите и стратегическите класови интереси, изцяло да се съобразява с тях и да работи срещу интересите на противостоящата класа. Ние сме свидетели, че примитивният класов подход, широко разпространен при социализма, се провали. Още си спомняме за партийния набор от деца и близки на активните борци против капитализма и фашизма, но къде са те сега? И с какво се занимават? Произходът, т.е. кръвта не винаги спасява от предателства, защото няма нищо общо с материализма. Такъв подход си е чист фатализъм, т.е. идеализъм.

В статията “За значението на войнстващия материализъм” Ленин дава пример какво значи класов подход на практика:

“Една от най-големите грешки на комунистите е представата, че революцията може да се извърши само от революционерите. Напротив, за успеха на всяка сериозна революционна работа е нужно да разберем и да съумеем да приложим в живота, че революционерите са способни да изиграят само ролята на авангард на наистина жизнеспособна и прогресивна класа. Авангардът само тогава изпълнява задачата на авангард, когато умее да не се отделя от ръководената от него маса, а наистина я води напред. Без съюз с некомунистите в най-различни области на работа не може и дума да става за някакво успешно комунистическо строителство”.

Ако от такава гледна точка анализираме и понятието “демокрация”, то веднага ще установим, че тя, като право на подтиснатите класи да изразяват своето отношение към потисниците и да се борят за своите икономически класови интереси, може да бъде само “демокрация за подтиснатото мнозинство”. Всичко останало е просто шарлатанство.

След унищожаването на европейския социализъм, новата буржоазия започна да унищожава икономически работническата класа – това беше нейната главна задача. Тя унищожаваше всяка промишленост освен преработващата и непрекъснато увеличаваше броя на посредниците, като наивно смяташе (след повърхностно прочитане на “Комунистическия манифест”), че с това укрепва своята власт. Спомняте си, какво заяви преди години нашият бивш цар за приоритетите на България: енергетика, селско стопанство и туризъм. Затова да се разчита на развитие на фундаменталните науки и технологии и въобще на някакво сериозно производство, е класова наивност и лъжи на народните врагове. Разбира се, оглупяването на народните маси ще продължи, тийнейджърите ще продължат да бъдат забавлявани с “масови мероприятия” и “купони”, но обективният ход на природно-историческия процес не може да се спре. Оглупяването си е оглупяване, но прозрението рано или късно идва, освен ако хората не бъдат доведени до животинско състояние и сами доброволно не потеглят в стройни редици към скотобойната.

Какви изводи може да се направят за днешния ден?

1. Класовата структура на обществото е разгромена, класовата борба се разгаря и победилата класа не подбира начините за доубиване на всички възможности пречещи на окончателния успех.

2. Възможностите за самоорганизация на народа са силно ограничени, той е деморализиран от наложената департизация и деидеологизация, възстановяването на неговите резистентни сили стига само до вяли опити за икономически протести, които не трогват господстващата класа, защото са епизодични, деидеологизирани и несинхронизирани.

3. Подрастващото поколение е изхвърлено от политиката и е навряно в клоаката на буржоазните предразсъдъци и утопии. Буржоазният класов подход тържествува.

4. Опозиционните партии, особено от “лявото” пространство, са окарикатурени, обезсилени и саморазлагащи се – липсва политически авангард. Вместо него на политическия пазар се предлагат някакви заместители, опитващи се ловко да играят върху примитивни емоции и неосъзнати интереси. Издигат се лозунги, които никого не интересуват, предлагат се решения, които са в лоното на класовите интереси на господстващата класа.

Обстановката е лоша и въпреки това има възможен изход, който е в ръцете на трудовите хора. Посочен е от американския професор Алекс Рабинович:

А) Наличието на партия-авангард начело с харизматичен и образован лидер.

Б) Решимост на партийния актив заедно с актива на “лявата” опозиция съзнателно да рискува.

В) Пряко обръщане към най-пасионарната част от народа.

Даже в рамките на парламентарните и легални методи тази съвкупност от три условия може да доведе до победа. След това ще видим…

 

 

Източник: в-к “Нова зора”, бр.46, 21 декември 2010 г.

 

 

 

 

Империализмът като най-висок стадий на капитализма - В. И. Ленин

 

 

 

Тази публикация съдържа само:

- Предговор  към първото руско издание - 26 април 2017 г.

 - Предговор към френското и немско издание - 6 юли 1920 г.

 - Начални бележки

 

 

 

 

Виж цялата глава 10  – Историческото място на империализма

http://nvkovachev.blogspot.bg/2015/03/blog-post_99.html      

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Априлските тезиси на Ленин - гениален план за пролетарската революция

 

 

В  Априлските тезиси  Ленин набелязва  основните идеи, които  болшевишката партия  използва в борбата за власт в навечерието на революцията и в първите месеци след това.

През февруари 1917 г. в Русия са налице редица предпоставки за всеобщ бунт. Страната е посред сурова зима, има относителен недостиг на храна и цялостно изтощение от войната, бушува икономическа криза. Налице са редица неуспехи в хода на Първата световна война. Грешките на управляващите, съчетани със загубата на доверие към короната и наличието на опозиция, създават благоприятна почва за социален взрив.

Революцията започва в началото на месец февруари с няколко стачки и демонстрации на петроградските  работници. На 22 февруари (стар стил) най-голямата фабрика обявява стачка. Започват бунтове и в други фабрики. В следващите дни стачката се разпространява из целия град и напрежението бързо се покачва. Жителите скандират: „Край на войната!” и  „Край на едноличната власт!”. При сблъсъците с полицията са избити много демонстранти.  Столицата е в хаос. Управлението е неспособно да реагира. Транспортната инфраструктура е разрушена, запасите от храна и гориво са напълно изчерпани. Има безразборна стрелба по улиците. На 2-ри март (15-ти март по нов стил) царят абдикира от престола. Властта се поема от временно управление. 

Свалянето на царската монархия открива  нов етап в историята на Русия. В резултат на Февруарската революция настъпват значителни класови промени . Буржоазията се превръща в управляващата класа, а нейната основна партия - кадетите - става на управляваща партия. Кадетите с подкрепата на дребнобуржоазните партии – есери  и меншевиките – полагат усилия да удържат  в ръцете си властта и да спрат  развитието на революцията.

Единствено  последователна  революционна партия, провеждаща политика за консолидация на извоюваната победа, за премахване на всякакви опити за възстановяване на монархията, както и линия на по-нататъшното развитие на революцията се явява  болшевишката партия. В тези дни, когато болшевиките излизат от нелегалност, редовете на партията наброяват не повече от 45 хиляди членове. Това са подготвени и закалени кадри, притежаващи дългогодишен опит в политическа и организационна работа сред  масите. От затворите, заточение и емиграция започват да се завръщат видни дейци на партията -  Ф. Е. Дзержински, П. А. Джапаридзе, В. В. Куйбишев, Г. К. Орджоникидзе, Я. М. Свердлов, И. В. Сталин, С. Г. Шаумян, депутатите от Държавната дума — Г. И. Петровский, М. К. Муранов, А. Е. Бадаев и др. На 5 март отново започва да излиза централният орган на партията – вестник „Правда”. Скоро  в Москва, Киев, Харков, Самара и други градове и се появяват нови  болшевишки вестници. В същото време за партийните организации е трудно изведнъж да се ориентират в драстично променената ситуация, която изисква ново възприемане, нови лозунги за сплотяване и ръководство на масите. В условията на новата обстановка в страната и на излизането на пар­тията от нелегалност става  необходимо да се решават нови сложни въпроси. Партията върви пипнешком към изработването на правилна тактика. Тя има нуж­да от нова, ясна ориентировка.  В този сложен момент с особена сила се проявява голямата мъдрост и далновидност на лидера на партията В. И. Ленин.

Февруарската буржоазно-демократична революция  застига Ленин в емиграция в Швейцария.  След като получава известия за ставащото в Русия, той незабавно пристъпва към тех­ния анализ. От 7 до 12 март (по стар стил) той пише поредица от статии "Писма от далеч", съдържащи разбор на движещите сили и своеобразието  на протичащата революция, перспективите и за прерастване в социалистическа революция.  Така той формулира основите на новия политически курс на партията. Ленин характеризира Временното правителство като антинародно  и предупреждава другарите си да не хранят никакво доверие в него. Пълна политическа и организационна  самостоятелност на болшевишката партия, разширяване на връзките и с масите, въоръжаване на хората, укрепване на Съветите  - това са първите указания  и съвети на В. И. Ленин, изпратени  от него в Русия по партийни другари.

Февруарската революция довежда до ненор­мално положение — двувластие. В столицата и другите градове масите, имащи опит от 1905 година, създават съвети, въплътили в се­бе си революционно-демократична  дикта­тура на пролетариата в съюз със селячеството. В същото време буржоазно-помешчическите партии създават Временното правителство — орган за диктатура на буржоазията. Временното правителство, което изразява интересите на руската   буржоазия и е зависимо от международния капитал, потвърждава  своето съгласие с международните грабителски договори на царизма и про­дължава  да води империалистическата война. То от­казва  да предаде помешчическите земи на селяните, провежда по същество предишната политика на на­ционално потискане и все повече и повече се превръща­ в прикритие за мобилизиращата се монархическа и буржоазна контрареволюция. Партиите на меншевиките и есерите, които заграбват ръководството в Съвети­те на работническите и войнишките депутати, тръгват по пътя на поддържане на буржоазното Временно правителство. Съглашателската дейност на тези партии представлявала огромна опасност за рево­люцията.

А револю­цията въвлича в политическия живот десетки милиони хора, които се колебаят между буржоазия­та и работническата класа. С това до голяма степен се обяснява факта, че в редица съвети, в това число и Петроградския, преобладават дребнобуржоазните партии на меншевики и есери, които не вярват в победата на социа­лизма в Русия и не желаят по-нататъшното развитие на революцията. Под тяхно влияние Съветите поддържат буржоазното Временно правителство, и всъщност му предават власт­та. По-късно представители от партиите на меншевиките и есерите влизат в състава на Временното правителство. Даже нещо повече, есерът А. Ф. Керенски става негов министър- председател. Но това не изменя буржоазната същност на Временното правителство. То про­вежда антинародна, империалистическа поли­тика.

 Как трябва  да действа  пролетарските партии в тази сложна обстановка? Ленин да­ва научно обоснован отговор на този въпрос, разработва конкретен план за по-нататъшната борба — за победата на социалистическата ре­волюция.

На 3 (16 -по нов стил) април 1917 година Ленин се завръща в Петроград  от принудителната емиграция. В сто­лицата с ентусиазъм е посрещат хиляди ра­ботници и войници. На гарата той произна­ся кратка реч, която завършва с думите: «Да живее социалистическата революция!» Този лозунг определя перспективите за развитието на революцията.

Вечерта в двореца  Кшесинская се събират приятели и другари на Ленин, членовете на ЦК и ПК на бол­шевиките, активисти от Петроградската партийна организация. Пред тях той произнася реч, която трае  час и половина и в която излага своите възгледи за текущия момент. В основата на сво­ята реч Ленин поставя проекта на тезисите, които пише още във влака в навечерието на пристигането си в Петроград. Проектът се съ­стои от седем точки и представлява първоначалния ва­риант на знаменитите „Априлски тезиси".  Налице е нова обстановка. Февруарската революция изменя  коренно ситуацията в страната. Най-близката задача, която партията си е поставяла от момента на своето възникване — събарянето на цар­ското самодържавие, — е осъществена. Сега  възник­ват  нови огромни задачи.

На  4 (17) април в Таврическия дворец на събрание на болшевиките участници в Общоруското съвещание на Съветите на работническите и войнишките депутати, които се готвят за провеждане на съвместна среща с меншевиките, Ленин изнася в цялост доклада „За задачите на проле­тариата в настоящата революция". Той излага  свои­те „Априлски тезиси", които въоръжават партията с гениалния план за преминаване от буржоазнодемократическа  към социалистическа революция.

Изложеното в тезисите е много по-различно от позицията на Каменев – Сталин. Потвърдени са  призивите на Ленин за абсолютно  отхвърляне на "революционното оборончество”. В Априлските  тезиси напълно се отрича  формулата за „ограничена поддръжка” на Временното правителство, към която се придържат по това време Петроградският съвет и Каменев. Възможността за обединение с меншевиките Ленин обявява  за съвършено абсурдна идея. Не е изненадващо, че по-голямата част от присъстващите са слисани от концепцията, изразена  от Ленин. Трябва да се отбележи, че желанието да се действа решително и с идеологическа гъвкавост, отразени в тезите са  доста типични за Ленин още в дореволюционния период.  В миналото Ленин популяризира тезата си предимно в дългосрочен  теоретичен план. Но при коренно променената ситуация, когато в средите на болшевиките и сред меншевиките преобладават сдържаност и желание за помирение, Ленин представя идеите си като ръководство за действие към незабавно осъществяване на революцията.

На  същият ден - 4 (17) април,  Ленин повтаря  своя доклад на съвместно събрание на болшевиките и меншевиките — участници в съвещанието на Съветите.   „Свое­образието на текущия момент в Русия — се казва в „Тезисите” — се състои в прехода от първия етап на революцията, който предаде властта на буржоазията поради недостатъчна­та съзнателност и организираност на пролета­риата — към втория й етап, който трябва да даде властта в ръцете на пролетариата и бед­ните слоеве на селячеството”.  

В началото  идеите на Ленин са посрещнати в болшевишките кръгове доста инертно. На заседание на Бюрото на ЦК на РСДРП (б) от 6 (19) април Каменев  изказва предположение, че ако  тезиси на Ленин бъдат приети, партията ще се превърне в група от пропагандисти. Против тезисите се изказват  Г. Зиновиев и  А. Шляпников. Два дни по- късно на заседание на Петербургският комитет  при гласуването тезисите са отхвърлени с  13 гласа, 2 против и 1 въздържал се.

Статията «За задачите на пролетариата в настоя­щата революция», под  давление  на Ленин е напечатана в бр. 26 на вестник «Правда» от  7 (20) април 1917 г., въпреки съпротивата на редакционната колегия. Този материал  е  препеча­тан от болшевишките вестници «Социал-Демократ» (Моск­ва) «Пролетарий» (Харков), «Красноярскии Рабочий» (Красноярск), «Вперед» (Уфа), «Бакииский Рабочий» (Баку), «Кавказкий Рабочий» (Тифлис) и става достояние на десетки хиляди читатели.

На 8 април във вестник „Правда” Каменев излиза със статията „Нашите разногласия”, в която изразява гледната точка, съществуваща в част от партийните среди и подчертава, че „Априлските тезиси” изразяват изключително „личното мнение” на Ленин. По нататък Каменев заявява: „Ние се надяваме да отстоим нашата гледна точка, като единствено възможна за революционната социалдемокрация, защото тя трябва да остане до края партия на революционните маси на пролетариата…..” И особено набляга, че „общата схема в тезисите на Ленин….ни се струва неприемлива, доколкото тя изхожда от признаването на буржоазно-демократичната революция за завършена и разчита на бързото и прерастване в социалистическа революция”. "И тезисите и моят доклад – признава Ленин  - предизвикаха  разногласия  в средите на болшевиките и в редакцията на вестник „Правда”.

Въпреки неблагоприятното начало, на Ленин се удава да спечели на своя страна голяма част от партийните членове в изключително кратък период от време. Това си има своите причини. Ключова  роля несъмнено играе интелектуалното превъзходство на Ленин над опонентите си. Ленин не се отказва постоянно да обяснява своите идеи. Така за кратък период от време постига подкрепа от различни партийни организации. Априлските тезиси са одобрени на 6 (19) април на общо събрание на болшевиките от Петроградския район, на 9 (22) април от събрание на болшевиките от Нарвския район, на 10 (23) април от събрание на болшевиките от Василеостровния район, от Втори градски район и други. На 11 (24) април в подкрепа на ленинската програма се изказва И. В. Сталин.

В отличие от своите  опоненти  Ленин  твърди, че буржоазната ре­волюция в Русия може да се счита завърше­на, тъй като властта — а въпросът за властта е главният въпрос в революцията — е в ръце­те на буржоазията. Наистина не са решени важни въпроси на буржоазно-демократическата революция —земята продължава да бъде собственост, на помешчиците, не е унищожен националният гнет. Но буржоазното Временно правителство и не мисли да решава тези въпроси. Те биха могли да бъдат решени само от социалистическата революция, призвана да установи диктатурата на пролетариата. И само социалистическата революция може да реши най-парливия проблем на времето — да даде мир на народа.

Определяйки курса към социалистическа ре­волюция, Ленин взема под внимание факта, че в Русия съществуват материалните и социално-политически предпоставки, необходими за нейната победа. Въпреки че Русия изостава значително в икономическо отношение от развитите западноевропейски държави, тя е им­периалистическа страна. В нея е на лице висо­ко концентрирана промишленост, в която все по-голямо място заемат капиталистическите монополи, развива се, особено под влияние на войната, държавно-монополистичният капитализъм. В Русия има силен, закален в класовите битки пролетариат, начело на който върви партията на комунистите. Руският пролетариат има такъв могъщ съюзник като многомилионното трудещо се селячество.

В „Априлските тезиси" се разглежда  въпросът за отношението към войната — най-парли­вият въпрос, който вълнувал народите в Русия и в це­лия свят. „Войната от страна на Русия и при Времен­ното правителство, пише Ленин, си остава грабителска, империалистическа поради буржоазния характер на това правителство. Капиталистическата класа, свър­зана с банките и зависима във финансово и дипломатическо отношение от по-мощния англо-френски импе­риализъм, не може да води никаква друга война освен империалистическа. От тази война не може да се из­лезе, без да бъде съборена властта на капитала, без държавната власт  да премине в ръцете на пролетариата и на близките до него най-бедни селски слоеве. Само тази власт може да даде на народа мир, хляб и свобода, да насочи страната по пътя на социализма. Оттук болшевишките лозунги: „Никаква подкрепа, ни най-малко доверие на Временното правителство!", „Цялата власт в ръцете на  Съветите !”.

Въз основа на опита на Парижката комуна и на руските революции от 1905 и 1917 г. Ленин открива  в Съветите държавната форма на диктатурата на пролетариата. „Не  парламентарна република — пише той в тезисите - връщането към нея от  СРД  би било крачка назад, — а репуб­лика на Съветите на работническите, ратайските и  селските депутати в цялата страна от долу до горе”.

Още Маркс провъзгласява идеята за новата форма на държавна власт от „типа на Парижката комуна". Маркс и Енгелс учат, че работническата класа не може просто да вземе готова старата държавна машина и да управлява с нея, тя трябва да замени тази машина с нова, да превърне своето политическо господство в оръжие за социалистическото преустройство на общест­вото. Те разясняват, че парламентарната република е прогрес в сравнение с абсолютизма, но тя не премах­ва господството на капитала, а само улеснява борбата на работническата класа за установяване диктатура на пролетариата. Кауцки, Плеханов и другите опортю­нисти от II Интернационал изопачават  идеите на Маркс и Енгелс за държавата, предават на забрава тяхното указание за необходимостта да бъде създаден нов, висш тип демократическа държава и защищават бур­жоазната политическа форма на демокрация — пар­ламентарната република, като най-добра форма на държавата за преминаване към социализъм. Като ра­зобличава опортюнистите, Ленин доказва, че животът е издигнал нов, „висш тип демократическа държава" в сравнение с парламентарната демократическа репуб­лика и този тип е съветската република. Това ге­ниално откритие има ог­ромно значение за осигуряването на победата на социа­листическата революция през октомври 1917 г., за уста­новяването на съветската власт и изграждането на со­циализма в Русия.    

В „Априлските тезиси" е формулирана икономиче­ската платформа на пролетарската партия. Ленин смя­та, че партията не може да си поставя за цел неза­бавното „въвеждане" на социализма в страната, провеждане на преобразования, които не са назрели нито в икономическата действителност, нито в съзна­нието на мнозинството от народа. Той е за незабавно осъществяване  на такива революционни мерки в икономическата област, които са напълно назрели прак­тически, наложителни за борбата срещу заплашващите страната икономически крах и глад, разбираеми и до­стъпни за масите. Той смята, че тия мерки са: първо, национализиране на целия поземлен фонд на страната, като се конфискуват помешчическите земи, предаване на земята в разпореждане на местните Съвети на ратайските и селските депутати; второ, незабавно обединяване на всички банки в страната в една общодържавна банка, която да бъде контролирана от Съветите на работническите депутати; трето, установяване на работнически контрол върху производството и разпределението на продуктите. При революционното им осъ­ществяване тези мерки ще бъдат важни крачки към социализма.

В тезисите Ленин формулира с пределна яснота так­тиката на партията в борбата за социалистическа ре­волюция. Тази тактика се изгражда върху марксист­кия анализ на сложната и противоречива обстановка. Своеобразието на Февруарската революция се състой в това, че в процеса на нейното развитие се създава двувластие; едновременно с буржоазното Временно правителство съществуват Съвети на работнически­те и войнишките депутати. Но меншевиките и есерите, които преобладават  в повечето Съвети, отстъпват  властта на буржоазията и се задължават  да подкрепят буржоазното Временно правителство. Милионните на­родни маси, които за първи път участват  в поли­тическия живот и не са опитни в политиката, не могат  да се ориентират изведнъж в обстановката, да разберат кой е приятел и кой враг. Масите са  настроени още оборончески (форма на дребнобуржоазен патриотизъм) и вървят след меншевиките и есерите, отнасят  се доверчиво към буржоазното правителство.

Като провъзгласява лозунга „Цялата  власт в ръце­те на Съветите!", Владимир Илич същевременно се изказва против незабавното събаряне на Временното правителство. Лозунгът „Цялата власт в ръцете на Съве­тите!” в условията на двувластието в Русия не означава призив към незабавно смъкване на Временното правителство, призив към въоръжено въстание. Да се свали Временното правителство със сила, разяснява Ленин, озна­чава да се действа и против Съветите, кои­то под ръководството на меншевиките и есерите влизат в съглашение с буржоазното пра­вителство и му оказват подкрепа. Освен това тогава се явява реалната възможност за мирно преминаване на цялата власт в ръцете на Съ­ветите. Те обединяват голямата част от насе­лението на страната, опират се на волята и силата на въоръжения народ. Ако Съветите заявят, че вземат цялата власт в свои ръце, на това ще се противопоставят капиталистите и помешчиците. „Оръжието в ръцете на народа, липса на външно насилие над народа — ето в какво беше същността на работата. Ето кое откриваше и осигуряваше мирния път на по-нататъшното развитие напред на цялата ре­волюция”— пише Ленин. Този път, разяснява той, предполага преминаването на цялата власт в ръцете на Съветите да бъде последва­но от „мирна борба между партиите вътре в Съветите..., мирно преминаване на властта от ръцете на една партия в ръцете на друга”. Болшевиките разчитат на това, че народните маси под влиянието на разяснителната рабо­та на болшевишката партия и най-вече въз основа на собствения си опит ще престанат да се доверяват на меншевиките и есерите и ще възложат държавното ръководство върху пар­тията на болшевиките, която изразява техните интереси.

Като ориентира партията към мирен път на развитие на революцията, Ленин постоянно подчертава, че политическата обстановка в страната може бързо и решително да се из­мени. И тогава ще се наложи да се прибегне към оръжие, към въоръжено въстание. Освен това и мирният път на завземане на властта предполага решителен превес на социалните сили, тяхното достатъчно количество за осигу­ряване на този път, за въоръжена защита на Съветите. Ето защо болшевиките провеждат подготовка на въоръжените сили на революци­ята,  формират и обучават Червената гвар­дия — доброволните въоръжени отряди на про­гресивните революционни работници.

Ленинското положение за мирно развитие на революцията и за последователно провеждане на този курс от партията обогатява марксист­ката теория и революционната практика на международното работническо движение. Това доказва каква злостна клевета са твърдения­та на буржоазните идеолози, че Ленин и бол­шевиките били жадували кърваво насилие, гражданска война, че те виждали във въоръ­женото въстание единствения път за завоюва­не на властта. Много време преди започване на Октомврийската революция Ленин пише в една от своите статии, че „работническата класа би предпочела, естествено, да вземе по мирен начин властта в свои ръце”. А през 1917 година този въпрос излиза на дневен ред. Ленин преценява такава възможност като „крайно ценна”. Той подчертава, че комунис­тите трябва да използват тази възможност, „крайно рядка в историята”, без да се спират пред компромиси с другите партии в името на тържеството на социализма. Болшевиките се стремят да предотвратят гражданската война. И, както пише Ленин, „незабавното премина­ване на цялата власт в ръцете на Съветите би направило невъзможна гражданската война в Русия”.

Засягайки вътрешнопартийните въпроси, Ленин се изказва за незабавно свикване на партиен конгрес, за изменение програмата на партията. Според_Ленин  в новата програма  трябва да се даде оценка на импе­риализма и на империалистическите войни, да се из­ложи учението на марксизма за държавата, да се по­стави задачата за създаване на съветска република.

Ленин предлага да се измени старото име на пар­тията — социалдемократическа, и да бъде наречена тя комунистическа, както Маркс и Енгелс са наричали пролетарската партия. Това название е научно правил­но, защото „крайната цел на пролетарската партия е изграждането на комунистическото общество. А наз­ванието „социалдемокрация" е окаляно от партиите на II Интернационал и руските меншевики, които подло изменят  на социализма. „Време е да хвърлим мръс­ната риза —пише Ленин, — време е да облечем чисто бельо "

В областта на международното работническо дви­жение Ленин издига като практическа задача създа­ването на Трети, Комунистически интернационал.

„Априлските  тезиси" на Ленин са забележителен документ на творческия марксизъм. Те откриват пред Болшевишката партия нови, увличащи революционни перспективи, предизвикват  в нейните редици огромен подем. В основата им е залегнала Лениновата тео­рия за социалистическата революция, нейният гениален извод за възможността социализмът да победи първо­начално в една, отделно взета страна.

Грандиозността на  бъдещите възможности, новото в поставянето на редица теоретични проблеми и тактически задачи предизвиква сериозна дискусия в партията. Против Априлските тезиси се изказ­ват Л. Б. Каменев, А. И. Риков, Г. Л. Пятаков и техните  привърженици, които твърдят, че Русия още не е съзряла за социалистическа революция. Но общо взето цялата партия подкрепя курса, набелязан от Ленин, и се сплотява върху основата на ленинската платформа.

Буржоазията, меншевиките и есерите посрещат „Априлските тезиси" с яростен вой. Започва  бясна кампания против Ленин. По негов адрес се сипят  все­възможни заплахи. Буржоазният печат призовава  към физическо унищожение на Владимир Илич.

Плеханов обявява  „Априлските тезиси" за анархи­зъм, за бланкизъм. Чхеидзе предвещава на вожда на болшевиките, че ще остане напълно сам.

Но заплахите на буржоазията и на нейните лакеи не са в състояние да изплашат Ленин. Той твърдо вярва, че народните маси ще подкрепят болшевиките и ще тръг­нат с тях. Масите все повече се убеждават, че Болшевишката партия е за демократичен мир, за неза­бавно конфискуване на помешчическите земи, за ре­шителна борба с глада и разрухата. А тъкмо това ис­кат  всички трудещи се в Русия. Политиката на пар­тията изразява вековните въжделения, надежди и интереси на народните маси; тя вдъхновява и вди­га хората  на борба срещу помешчиците и буржоа­зията.

По това време Ленин развива  кипяща дейност. Той възглавява непосредствено ръководството на Централния комитет на партията и на редакцията на „Правда". Отделя  голямо внима­ние на разясняване  и конкретизиране  на основните идеи от „Априлските тезиси" в печата. Публи­кува в „Правда" статиите „Луиблановщина" и „За двувластието", издава  в отделна брошура известните „Писма за тактиката". В тези произведения Ленин подчертава с особена сила творческия характер на марксистката теория, която учи винаги да се държи сметка за живия живот, за точните факти на действителността, да се гледа на­пред, а не да се повтарят стари, заучени формули, не да се живее с вчерашния ден. Ленин напомня думите на Гьоте от „Фауст": „Теорията, приятелю мой, е сива, а зелено е вечното дърво на живота."

На  14 (27) април е  открита Петроградската  конференция на болшевиките, на която Ленин е избран за почетен председател. На конференцията  той  изнася  доклад и заключително слово за теку­щия момент. По-голямата част от делегатите се изказват  в защита на тезисите на Ленин. Това е първата му победа  над дясното крило.  Преобладаващото мнозинство (33 срещу 6 гласа) приема  резолюцията предложена от Ленин, осъждаща  Временното правителство и призоваваща за прехвърляне на цялата власт на Съветите. Резолю­цията призовава  болшевиките от столицата  към подготовка на социалистическата рево­люция в страната. Така  Лениновата тактика е  одобрена от най-голямата, столичната организация на партията.

През дните, когато заседава Петроградската  об­щоградска конференция на болшевиките, избухва  мощна протестна демонстрация на петроградските ра­ботници и войници против империалистическата поли­тика на Временното правителство. Непосредствен по­вод за движението дава изпратената от министъра на външните работи П. Милюков до съюзническите дър­жави нота, в която се казва, че правителството е го­тово „да спазва напълно задълженията, поети спрямо нашите съюзници", и се изразява неговият „стремеж да се доведе Световната война до решителна победа". В демонстрацията участват  над 100000 работници. Няколко дни столицата кипи. Това движение предиз­виква  първата криза във властта на буржоазията.

Една малка група от членове на Петроградската ор­ганизация, възглавявана от секретаря на ПК Багдатиев, издига през време на априлската демонстрация ло­зунга за незабавно сваляне на Временното правител­ство. Този лозунг противоречи на линията на партията за мирно развитие на революцията, за постепенно спечелване на мнозинството в Съветите. Налага се ЦК да разясни  тогава на работниците, че е необходимо мнозинството от народа да се сплоти здра­во около революционния пролетариат, че без това усло­вие действията против Временното правителство биха били авантюризъм.

За да се сплоти партията око­ло ленинската линия, назрява нуждата  да се свика Общоруска партийна конференция. Ленин се подготвя  грижливо за нея. На 10 (23) април 1917 г. той пише голямата си статия „Задачите на пролетариата в нашата революция” , която определя като проекто - платформа на пролетарската партия. По-късно тя е издадена и като отделна брошура. Основните положения в нея, набелязани от Априлските тезиси, стават фундамент за приетите резолюции и решения от VII –та Общоруска конференция.

 VII Общоруска конференция на болшевиките (24-29 април 1917) е открита в Петроград  с встъпителна реч от Ленин, посрещнат горещо от делегатите. „На руския пролетариат — казва той — се падна голямата чест да започне, но той не трябва да забравя, че неговото дви­жение и революция съставят  само част от световното революционно пролетарско движение..."

На конференцията Ленин изнася доклади за теку­щия момент, за аграрния въпрос, за изменението на партийната програма, в които дава  отговори на всички основни  въпроси на революцията и тактиката на пар­тията, набелязани  в „Априлските тезиси". Основният въпрос на всяка революция — разяснява той — е въ­просът за властта. Буржоазнодемократическата революция в Русия разреши този въпрос. Но тъй като власт­та, премина фактически в ръцете на буржоазията и на обуржоазилите се помешчици, Февруарската революция не даде на народа нито мир, нито хляб, нито свобода. За да се излезе от империалистическата война, да се извоюва истинска свобода, да се получи хляб и земя, необходимо е цялата власт да премине в ръцете на работниците и бедните селяни, обединени в Съветите.

Конференцията приема решение в което се обявява, че военните усилия на Русия по същество носят империалистически характер и затова партията не може да ги подкрепя. В  резолюцията „За войната” се посочва, че войната може да приключи с  демократичен мир, само ако властта, поне в една от воюващите страни, премине  в  пролетариата. Също така се подчертава, че завладяването на властта от пролетариата в Русия ще проправи пътя за подобни въстания в други страни. И накрая, резолюцията подкрепя побратимяването между войниците на фронта  като средство за стимулиране на революции в други страни.

Ленин изтъква, че курсът към социалистическа ре­волюция предполага ново съотношение на класовите сили, че към новата революция пролетариатът ще тръг­не в тесен съюз с бедните селяни, като се неутрали­зират средняците и се води решителна борба против буржоазията, включително и против кулаците.

Конференцията приема  Лениновата резолюция по националния въпрос, в която се поставя искането за осъществяване правото на нациите на самоопределение, включително на отделяне и образуване на самостоятел­ни държави. Само признаването на това право осигу­рява пълната солидарност на работниците, на всички трудещи се от различните нации — казвал Ленин. При това той смята, че не е допустимо да се смесва въ­просът за правото на нациите за свободно отделяне с въпроса за целесъобразността на отделянето на една или друга нация. „Партията на пролетариата трябва да разрешава този, последния въпрос — пише той — във всеки отделен случай съвсем самостоятелно, от гледна точка на цялото обществено развитие и на инте­ресите на класовата борба на пролетариата за социализъм."  На конференцията доклад по националния въпрос изнася и  Сталин.

Ленин разобличава антипартийната позиция на Ка­менев, Риков и на техните  привърженици, които по примера на меншевиките твърдят, че Русия не била узряла за социалистическа революция. Той критикува също националшовинистическите възгле­ди на Пятаков по националния въпрос.

И все пак до Априлската конференция  не може да се каже, че положението в партията  се владее изцяло от Ленин. Неговото предложение окончателно да се скъса с II Интернационал не намира поддръжка. Резолюцията на конференцията „За текущата ситуация”, независимо че съдържа сериозни отстъпки  по отношение на  фракцията на Каменев, даже и в този си вид е приета само с 24 гласа повече. Освен това, дясното крило на партията успява да получи подкрепа за избиране на  четири от неговите представители в  новия Централен комитет – Я.Б. Каменев, В. П. Ногин, В. П. Милютин и Г.Ф. Федорова. Освен тях за членове на ЦК са избрани В. И. Ленин,  Г. Е. Зиновиев,   Я. М. Свердлов, И. В. Сталин и И. Т. Смилга . Фактически конференцията изиграва ролята на партиен конгрес. 

В доклада си по аграрния въпрос Ленин доказва необходимостта от национализиране на цялата земя. Тази мярка, казва той, ще освободи селското земевладение от  полукрепостническите вериги, ще ликвидира помешчическото земевладение — тази материална опо­ра на властта на крепостниците дворяни. Освен това национализацията на земята като отменяне на част­ната собственост върху земята ще означава на прак­тика могъщ удар срещу частната собственост върху всички средства за производство изобщо. Ленин съветва  делегатите отначало да се каже в резолю­цията на конференцията, че партията на болшевиките се бори за незабавна и пълна конфискация на помешчическите земи и  че се обявява решително за преми­наване на всички земи в ръцете на селяните, а след това да се говори, че тя трябва да бъде проведена със закон. За нас е важен революционният почин, а законът трябва да бъде не­гов резултат. Трябва да се каже на селяните: „Ако ча­кате, докато се напише законът, а сами не развиете ре­волюционна енергия, няма да имате нито закон, нито земя." Конференцията одобрява  всички предложения на Ленин по аграрния въпрос. Така нейните решения изи­грават  грамадна роля за сплотяването на основните сел­ски маси около работническата класа.

По доклад на Ленин конференцията взема решение за изменение на партийната програма и определя  основните насоки на това изменение.   

В крайна сметка конферен­цията приема ленинската линия, която на­сочва  партията на борба за прерастване на буржоазнодемократическата революция в социалистическа ре­волюция и това става голям личен успех за Ленин.  Закривайки конференцията, той казва: „Проле­тариатът ще намери в нашите резолюции ръководен материал за движението към втория етап на нашата революция." Като изработва решения по всички основни въпроси на революцията, конференцията посочва единствено правилния изход от положението — преминаването на цялата държавна власт в ръцете на Съветите на работническите, войнишките и селските депутати в цяла Русия.

Общоруската априлска конференция на болшевики­те има грамадно значение за дейността на партията и за развитието на социалистическата революция в Ру­сия. Тя бележи периодът на новата ориентация на Болшевишката партия – етапът на революционно мобилизиране на масите, на създаването  на политическата подготовка за социалистическа  революция.

Въоръжена с решенията на VII Общоруска априлска конферен­ция, партията развива огромна политическа и органи­заторска дейност сред работническите, селските и вой­нишките маси. Ленин ръко­води дейността на ЦК, редактира вестник «Правда» — централния орган на партията. Само за четири месеца (от април до юлските събития) Владимир Илич написва над 170 статии, брошури, възвания и проекторезолюции на болшевишките конференции и ЦК на партията. Той държи речи на I Общоруски конгрес на селските депутати, на I Общоруски конгрес на работническите съвети и войниш­ките депутати, в заводи и на войнишки митин­ги.  Историческата правда в устата на Ленин, високото му ораторско и публицистично из­куство, идеите на гениалния теоретик и вожд на революцията с непреодолима сила проник­ват сред партийните членове, а чрез тях и сред широките народни маси, вдигат ги на щурм срещу отживелия своето време руски капи­тализъм.

 

 

Виж  статията „За задачите на пролетариата в настоя­щата революция” тук:

http://nvkovachev.blogspot.bg/2017/03/blog-post_24.html