Написано от Вилхелм Волф и за него

 

 

 

 

 

 

 

                                                                            Извадка от събрани съчинения на Вилхелм Волф

                                                                                   Издател: Франц Меринг, Берлин, 1909

 

 

 

Wilhelm Wolff:  Das Elend der Weber in Schlesien 1844

Die Gewerbefreiheit war die letzte Staffel, auf welche sich das Privateigentum stellen musste, damit seine unheilvollen Konsequenzen selbst dem gewöhnlichsten Verstände klar werden könnten. Der Handel nach dem Osten ging mehr und mehr ein; der russische Schwager mochte in diesem Bezüge nichts von Verwandtschaft wissen; die sonst blühenden Grenzstädte verfielen; die Tuchmanufaktur, wie viele andere Zweige sanken zusehends. Die Kapitalisten hörten deshalb nicht auf, gute Zinsen zu beziehen; gings nicht auf dem Wege, so wussten sie auf einem anderen sich schadlos zu halten. Nur die Handwerker und andere Arbeiter verloren. Der sonstige Flor unserer Leinenindustrie fing an zu schwinden; die Konkurrenz anderer Länder trat uns in den Weg; ein Teil unserer Kaufleute begann, unsolide Waren zu liefern, er sandte wohlfeile, aber schlechte Leinwand auf den Weltmarkt und war zufrieden, wenn er durch unreelle Bedienung seinen Gewinn in die Tasche stecken konnte. Die Flachskultur blieb ziemlich stehen, wo sie sonst gewesen, d. h. sie blieb schlecht. Die zahlreichen Spinner, welche im flachen Lande wie im Gebirge ehemals einen zwar geringen, aber sicheren Verdienst hatten, fanden nur noch zu solchen Preisen mit ihrer Ware Absatz, dass sie oft nicht mehr das Salz in die Suppe gewannen. Die Spinnrädchen wurden nicht verbessert; man bediente sich fortwährend der alten. Das Ausland spann unterdes mit Maschinen; es spann viel und wohlfeil. Nun bauten wir auch Maschinen und machten vollends eine Menge Spinnerhände überflüssig. Daneben traten Baumwollenwaren vielfach an die Stelle der Leinwand. Mindestens ebenso nachteilig als auf die Spinner wirkte die neue Gestaltung der Dinge auf die Weber ein. Die Nachkommenschaft eines Webers war von jeher gleichsam vorausbestimmt, wieder am Webstuhl zu sitzen, und wenn sonst noch einige Mitglieder der Familie sich durch Spinnen ernährt hatten, fiel dies hinweg oder brachte nichts ein. Die Bevölkerung mehrte sich, mit ihr der Begehr nach Arbeit, deren gerade immer weniger und täglich minder lohnend wurde. Die kleineren Kaufleute, denen nur unbedeutende Kapitalien zu Gebote standen, richteten wenig mehr aus. Die Macht über die Weber konzentrierte sich in den Händen der reichen Fabrik- und Handelsherren. Von ihnen mehr und mehr abhängig, sah sich der Weber gezwungen, für einen Lohn zu arbeiten, welcher ihn mit den Seinigen am Hungertuche nagen hieß. Aber die Reichen gewannen, wie immer, und wurden immer reicher, während der Arme stets ärmer wurde, stets tiefer in Armut und Sklaverei versank. Die Klagen der Weber bezogen sich übrigens weit weniger auf Arbeitslosigkeit, als auf den jämmerlichen Verdienst, den die angestrengteste Arbeit eintrug. Aber nicht genug, dass fortwährende Herabsetzung des Lohnes die armen fleißigen Menschen in täglich größeres Elend stürzte, es wurden auch von vielen Fabrikanten unzählige Mittel angewandt, es ihnen unmöglich zu machen, sich aus den Händen derer zu befreien, die an ihrem Schweiß sich bereicherten. Der Weber musste, weil er selbst von Mitteln entblößt war, das Garn vom Fabrikanten entnehmen und ihm die fertige Leinwand verkaufen. Da der Weber stets für das Garn sich im Vorschuss befand, so war er dem Fabrikanten schon dadurch in die Hände gegeben. Andere, die gerade noch das Garn anzuschaffen imstande waren, erlangten doch keinen besseren Preis. Denn schrieb der Fabrikant unvertilgbar auf das Stück oder machte sonst ein Zeichen, dass es bereits angeboten worden, so war der Weber, selbst wenn er nicht von der Not zum augenblicklichen Verkauf gedrängt worden wäre, gleichwohl nachzugeben genötigt. Oftmals bin ich im Winter solchen Armen begegnet, die in dem schrecklichsten Wetter, hungrig und frierend, viele Meilen weit ein fertig gewordenes Stück zum Fabrikanten trugen. Zu Hause warteten Frau und Kinder auf die Rückkunft des Vaters; sie hatten seit Tagen bloß eine Kartoffelsuppe genossen. Der Weber erschrak bei dem auf seine Ware gemachten Gebot; da war kein Erbarmen; die Kommis und Gehilfen begegneten ihm wohl noch obendrein mit empörender Härte. Er nahm, was man ihm reichte, und kehrte, Verzweiflung in der Brust, zu den Seinigen. Nicht selten erhielt der Arbeiter seinen Lohn in Gold; der Dukaten wurde ihm mit 3 Taler 6 Sgr. angerechnet, und wenn er ihn wieder verausgabte, sah er ihn nur zu 2 Taler 28 Sgr., 2 Taler 25 Sgr., ja noch niedriger angenommen. Noch andere Fabrikanten hatten ganz das englische Trucksystem eingeführt. Die Weber wurden nicht aber bezahlt, sondern erhielten ihren Lohn zum größten Teil in Waren, deren sie bedurften. Meist im Vorschuss mussten sie sich die Preise dieser Waren ebenfalls bestimmen lassen; der Fabrikant hatte sie einmal, wie das Sprichtwort sagt, im Sacke. Ließ der Weber seinen Klagen freien Lauf und führte er seinen Zustand dem Kaufmann zu Gemüte, so hieß es, die schlechte Handelskonjunktur sei an allem Schuld. Allein der Weber sah den Fabrikanten demungeachtet in Palästen wohnen, prächtige Equipagen halten, Landgüter kaufen, herrlich essen und trinken, während er selbst, der doch mindestens ebensoviel als der Fabrikant arbeitete, in enger, schmutziger Stube, auf modrigem Stroh gelagert, mit Lumpen bedeckt, sich glücklich gepriesen hätte, an dem reichlichen Kartoffelmahl der Mastschweine seines Lohnherrn teilnehmen zu dürfen.

 Wilhelm Wolff:  Bericht über den Aufruhr der Weber in Schlesien 1844

Hier in den großen Dörfern Langenbielau (13 000 E.), Peterswaldau (5000 E.) und in den übrigen Dörfern, wie Arnsdorf, Peilau usw., ist besonders die Baumwollenweberei zu Hause. Die Not der Arbeiter war und ist hier nicht minder bedeutend, ja vielleicht noch mehr als in anderen Gegenden, obgleich man denken sollte, das Elend könne keinen höheren Grad erreichen, als auf dem es im Landshuter, Hirschberger, Bolkenhainer und anderen Kreisen anzutreffen ist. Schon im Winter, mit beginnendem Februar, fand in Bielau ein kleiner Aufstand statt. Ein Haufe rief durch Signale die Weber des Dorfes zusammen. Man befreite einen Kameraden, der eingesperrt worden. Durch einige Geschenke wurde die Menge beschwichtigt. Eine Untersuchung des Vorfalls folgte, doch bei der Heimlichkeit unseres Verfahrens blieb dieser Vorgang selbst in Breslau, d. h. unter dem nicht regierungsmäßigen Publikum, meist unbekannt. Inzwischen wurde die Not und das Drängen nach Arbeit von einzelnen Fabrikanten möglichst benutzt, um für geringen Lohn viel Ware zu erhalten. Unter diesen ragten die Gebrüder Zwanziger in Peterswaldau besonders hervor. Für ein Webe Kattun von 140 Ellen, woran ein Weber 9 Tage zu arbeiten hat und wofür andere Lohnherren 32 Sgr. zahlten, gaben sie nur 15 Sgr. Für 160 Ellen Barchent, welches 8 volle Tage angestrengter Arbeit erfordert, entrichteten sie 12V2 und 12 Sgr. Lohn. Ja, sie erklärten sich bereit, noch 300 Weber in Arbeit zu nehmen, wofern diese ebensoviel für 10 Sgr. arbeiten wollten. Das bitterste Elend zwang die Armen, auch unter dieser Bedingung zu arbeiten. Von seinen 12 oder resp. 10 Sgr. musste der Weber noch 2V2 bis 3 Sgr. an den Spuler entrichten, alle Staats-, Gemeinde- und gutsherrlichen Lasten tragen und - leben. Ach! wenn mich doch einer belehren wollte, warum der faulenzende Sohn reicher Eltern, der in Bädern, auf Reisen oder sonstwo schwelgende Besitzer von 3, 10 und 100 Gütern und Herrschaften, der müßige Kapitalist, die »wohlhabende Jugend des Landes«, der Major, Oberst, General, der nach unblutigem Kriegsspiel in langer Friedenszeit sich mit einer Pension von 1000, 1500, 2000 Talern usw. zurückzieht, warum diese trotz ihres Nichtarbeitens von Jugend auf dennoch herrlich und in Freuden leben und der fleißige Arbeiter vertiert und verdumpft, aller moralischen und intellektuellen Entwickelung beraubt, für seine tägliche mühsame Arbeit von 14 bis 16 langen, langen Stunden nicht einmal soviel gewinnt, dass er mindestens die Bedürfnisse eines Tieres, die Forderungen des Magens befriedigen kann! Doch ich gehe weiter.

Das anfangs nicht allzu große Vermögen der Zwanziger war in kurzer Zeit zu großem Reichtum angewachsen. Sechs prächtige Gebäude gaben Zeugnis davon. Herrliche Spiegelscheiben, Fensterrahmen von Kirschbaumholz, Treppengeländer von Mahagoni, Kleider- und Wagenpracht sprachen der Armut der Weber Hohn. Bei der letzten Lohnverkürzung sollten die Zwanziger auf der Weber ihre Vorstellung, dass sie nun gar nicht mehr bestehen und selbst nicht mehr Kartoffeln kaufen könnten, geäußert haben, sie würden noch für eine Quarkschnitte arbeiten müssen oder, wie andere sagen: die Weber möchten nur, wenn sie nichts anderes hätten, Gras fressen; das sei heuer reichlich gewachsen. Ich lasse diese Äußerungen dahingestellt sein; ich teile sie nur mit, weil sie in aller Munde sind. Dagegen kann ich folgenden kurzen Bericht, wie ich ihn Augenzeugen, und zwar glaubhaften Männern, nacherzähle, verbürgen.

Ein Gedicht, nach der Volksmelodie: »Es liegt ein Schloss in Österreich« abgefasst und von den Webern gesungen, ward gleichsam die Marseillaise der Notleidenden. Sie sangen es zumal vor Zwanzigers Hause wiederholt ab. Einer ward ergriffen, ins Haus genommen, durchgeprügelt und der Ortspolizei überliefert. Endlich, um 2 Uhr nachmittags, den 4. Juni, trat der Strom über seine Ufer. Eine Schar Weber erschien in Nieder-Peterswaldau und zog auf ihrem Marsche alle Weber aus den Wohnungen rechts und links an sich. Alsdann begaben sie sich nach dem wenig entfernten Kapellenberge und ordneten sich paarweise und rückten so auf das neue Zwanzigersche Wohngebäude los. Sie forderten höheren Lohn und - ein Geschenk! Mit Spott und Drohen schlug man's ihnen ab. Nun dauerte es nicht lange, so stürmte die Masse ins Haus, erbrach alle Kammern, Gewölbe, Böden und Keller und zertrümmerte alles, von den prächtigen Spiegelfenstern, Trumeaus, Lüsters, Öfen, Porzellan, Möbel bis aufs die Treppengeländer herab, zerriss die Bücher, Wechsel und Papiere, drang in das zweite Wohngebäude, in die Remisen, ins Trockenhaus, zur Mange, ins Packhaus und stürzte die Waren und Vorräte zu den Fenstern hinaus, wo sie zerrissen, zerstückt und mit Füßen getreten oder in Nachahmung des Leipzigers Meßgeschäftes an die Umstehenden verteilt wurden. Zwanziger flüchtete sich mit seiner Familie in Todesangst nach Reichenbach. Die dasigen Bürger, welche einen solchen Gast, der die Weber auch ihnen auf den Hals ziehen konnte, nicht dulden wollten, veranlassten ihn zur Weiterreise nach Schweidnitz. Aber auch hier deuteten ihm die Behörden an, die Stadt zu verlassen, weil sie durch seine Gegenwart leicht einer Gefahr ausgesetzt sein konnten; und so fand er endlich hier in Breslau Sicherheit. Der Polizeiverweser Christ und ein Gendarm nahmen zwar in Peterswaldau eine Arretierung vor, indes befreiten die Weber bald den Gefangenen. Neben Zwanziger wohnt der Fabrikant Wagenknecht. Er hatte die Weber menschlicher behandelt, er blieb verschont. Da er ihnen noch ein kleines Geschenk verabreichte, brachten sie ihm ein Vivat aus. Bald fanden sich Weber aus Arnsdorf und Bielau ein. Was bei Zwanziger noch übriggeblieben, wurde vollends zertrümmert. Die Nacht unterbrach das Rachewerk. Ich darf den Vorschlag einiger Weber, die Häuser anzuzünden, und die Verwerfung desselben aus dem Grunde, weil die so Beschädigten dann Brandgelder erhielten und es doch darauf ankomme, sie auch einmal arm zu machen, damit sie erführen, wie der Hunger tue, als zu charakteristisch nicht unerwähnt lassen. Am folgenden Tage, den 5 Juni, ging es zum drittenmal in die Zwanzigerschen Etablissements. Ein Garnvorrat auf dem Boden des Hauses war am 4. Juni nicht entdeckt worden; darum fiel er heute der Vernichtung anheim. Zum Schluss ward selbst an die Dächer Hand gelegt und ihre teilweise Zerstörung bewerkstelligt. Nachdem hier alles zu Ende, begab sich der Haufe zum Fabrikant F. W. Fellmann jun..  Fellmann beschwichtigte die Leute, indem er jedem 5 Groschen zahlte und Brot und Butter, nebst einigen Speckseiten, an sie verabreichte. Ein Stück Brot und ein Viergroschenstück reichten hin, die Wut der von Hunger und Rache Getriebenen im Zaume zu halten! Nun ging's weiter zu E. G. Hofrichters Witwe und Söhne. Die Masse der Weber betrug hier schon an 3000. Auch Hofrichter zahlte ein Geschenk von 5 Groschen für den einzelnen, doch erhielten dies nur die ersten, die letzten weniger.

Von hier bewegte sich der Zug »zum Sechsgröschel Hubert«. Hubert und Andretzky wohnen in Bielau. Mit ihrem Hause begann die Zerstörung an diesem Orte. Zunächst kam das obere Etablissement der Gebrüder Dierig an die Reihe. Der Pastor Seiffert, Schwiegersohn des Dierig, dem seine Frau eine Mitgift von 20 000 Talern zugebracht und der nun wohl bequem von der ruhigen Ergebung des wahren Christen in sein Schicksal, von den Freuden, die dem Dulder hienieden, dort oben winken sollen, sprechen und zur Ruhe und zum Frieden ermahnen mochte, soll ins Wasser geworfen worden sein. Unterdes hatten die Kommis ihre Fabrikknechte und .andere Leute versammelt, mit Knütteln und was sonst zur Hand lag, bewaffnet und drangen nun unter Anführung des Bauerngutsbesitzers Werner auf die Weber los. Nach einem heftigen Gefecht flohen die Weber unter Zurücklassung mannigfaltiger Blutspuren und mit zerschlagenen Köpfen zu dem Gebäude hinaus und fort. Indes fanden sich die Entwichenen mit neu Angekommenen bald vor dem zweiten Hause Dierigs ein. Besonders hatten sich viele Weber von denen, die bei Dierig arbeiten, versammelt. Letzterer hatte allen, die ein Eigentum beschützen und somit sich selbst die Gelegenheit weiterzuarbeiten erhalten würden, ein Geschenk von 5 Sgr. zugesagt. Mehrere Fremde, die eindringen wollten, wann von den zur Beschützung Bereitwilligen zurückgewiesen »enden. Unterdes rückte das schon vor 24 Stunden aus Schweidnitz requirierte Militär in Bielau ein. Ich verbürge nicht, ob Pastor Seiffert zu seinem Schwiegervater gesagt hat: jetzt brauche er nicht mehr zu bezahlen, das Militär sei ja da! Genug, so wird es fast allgemein erzählt. Das steht fest, dass sich die Menge soeben in Ordnung aufzustellen begann, um die auf einem Zettel, der ans Haus geklebt wurde, von Dierig versprochenen 5 Sgr. entgegenzunehmen, als das Militär ankam. Dieses verschaffte sich durch Rückwärtsbewegung einigen Raum; Weber redeten es in der Nähe an und der Kommandierende mochte solche Ansprache mit Recht für gefahrbringend halten. Deshalb begab sich der Major von der ersten Stelle weg, um hinter dem Hause und auf seinen Seiten eine vorteilhaftere Stellung zu wählen. Ein Leutnant mit zehn Mann wurde in den Garten vor dem Hause beordert. Die Weber formierten zwei Reihen, um jeder seine 5 Sgr. zu erhalten. Die Austeilung sollte am Hause des Dierig vor sich gehen und jeder bald nach dem Empfang durchs Haus hindurch ins Freie sich entfernen. Die Ein- und Ausgänge waren mit Soldaten besetzt. Es dauerte aber so lange und die Zahlung verzögerte sich so sehr, dass die Masse ungeduldig wurde und, außerdem beim Anblick der Soldaten ohnehin aufgeregt und von einigen Unteroffizieren barsch zur Ordnung gerufen und bald fest überzeugt, dass sie kein Geld erhalten würden, gegen die Truppen immer mehr andrängte. Der Major, welcher Dierigs Haus und seine Truppen mehr und mehr bedroht sah, ließ Feuer geben. Infolge dreier Gewehrsalven blieben sofort 11 Menschen tot. Blut und Gehirn spritzte weithin. Einem Manne trat das Gehirn über dem Auge heraus. Eine Frau, die 200 Schritte entfernt an der Tür ihres Hauses stand, sank regungslos nieder. Einem Manne war die eine Seite des Kopfes hinweggerissen. Die blutige Hirnschale lag entfernt von ihm. Eine Mutter von sechs Kindern starb an demselben Abend an mehreren Schusswunden. Ein Mädchen, das in die Strickstunde ging, sank von Kugeln getroffen zu Boden. Eine Frau, die ihren Mann stürzen sah, ging auf den Boden und erhängte sich. Ein Knabe von 8 Jahren wurde durchs Knie geschossen. Bis jetzt sind überhaupt 24 schwer und tödlich Verwundete, außer den obigen 11 Toten, bekannt geworden. Wieviele ihre Wunden verheimlichen, lässt sich vielleicht später erfahren. Nach den ersten Salven herrschte einige Sekunden eine Totenstille. Aber der Anblick des Blutes um und neben ihnen, das Stöhnen und Röcheln der im Verscheiden Begriffenen, der Jammer der Blessierten, trieb die Mutigsten unter den Webern zum Widerstände. Sie antworteten mit Steinen, die sie von den Steinhaufen der Straße aufrafften. Als nun zwar noch mehrere Schüsse getan und dadurch abermals einige Weber verwundet wurden, gleichwohl aber die Weber auf der einen Seite entfliehend, von der anderen her zurückkehrten und unter den fürchterlichsten Flüchen und Verwünschungen mit Steinen zu werfen fortfuhren, mit Knütteln, Äxten usw. vordrangen, bewerkstelligte der Major v. Rosenberger seinen Rückzug. Hätte er länger gezögert, so war es vielleicht für immer zu spät. Abends 10 Uhr langte der Major v. Schlichting mit vier Kompagnien in Peterswaldau an. Auch vier Geschütze trafen von Schweidnitz ein.

 

 

 

Скоро след смъртта Вилхелм Волф, неговият другар Енгелс пише на Маркс (на 9 юни 1864), че трябва да се напише кратка биография на Волф.  И самият Карл Маркс е имал намерение да опише живота на своя незабравим приятел. Съхранени са предварителни записки  направени от Маркс, за първи път  публикувани в списание „Новая и новейшая история“, № 4, 1959 г. Въпреки това намерението на Маркс остава неосъществено, защото по това време той не разполага с някои необходими му сведения за ранния период от живота на Вилхелм Волф, а и поради огромната му претовареност и текуща работа.

Очеркът на Ф. Енгелс „Вилхелм Волф“ е написан като поредица от статии в периода юни-ноември 1876 г. за списанието „Die Neue Welt“ – Лайпциг, редактирано от В. Либкнехт.  Напечатано под  № 27, 28, 30, 31 – юли; № 40 – септември; №  40, 41, 42, 43, 44 – октомври;  № 45 и 47 ноември 1876 г.

 

 

 

 

 

 

 

 

Виж  основната  статия: „Вилхелм Волф – верният другар на Маркс и Енгелс”

http://nvkovachev.blogspot.bg/2017/03/blog-post_16.html    

 

 

 

Този  материал подготви  Николай  Ковачев, отчитайки потребността в електронното пространство да има на български език обзор за тази необикновена личност – Вилхелм Волф.

Посвещава се на 150 - годишнината от публикуването на първия том на „КАПИТАЛЪТ” на 14 септември 1867 година !

Свободно за разпространение !

 

 

 

 

Н.К.Крупская «О Ленине»

 

 

 

Сборник статей и выступлений

М., Издательство политической литературы, 1979 г.,  Издание четвертое, дополненное

 

Тук -  http://ru.calameo.com/read/001612096a085553f0356 

 

СОДЕРЖАНИЕ

 

I. К БИОГРАФИИ ЛЕНИНА

Ленин

Страничка из истории Российской социал-демократической рабочей партии

Речь на траурном заседании II Всесоюзного съезда Советов 26 января 1924 г.

О Владимире Ильиче

Детство и ранняя юность Ильича

Возвращение Ленина из эмиграции

Ленин в 1917 году

Ленинские дни

Беседа с Ильичем

О Ленине. Воспоминания, связанные со статьей Ленина «О значении воинствующего материализма»

Ленин на маевках

Облик Ленина как человека

Ленин и Чернышевский

Ленин и Горький

Что нравилось Ильичу из художественной литературы

О пьесах, посвященных Октябрю

Отношение Ленина к музеям

Как писателям работать над биографией Ленина

 

II. ЛЕНИН И ПАРТИЯ

Ленин и партия

«Искра»

Ленин как организатор партии

Борьба за революционную партию пролетариата

Второй съезд партии

Третий съезд партии

Роль Ленина в организации Октябрьской революции

Ленин о национальном и колониальном вопросе

За интернациональное воспитание

Ленин как пропагандист и агитатор

Ленин — редактор и организатор партийной печати

Ленин об умении писать для рабочих и крестьянских масс

Будем учиться у Ильича

Подготовка ленинца

Каким должен быть коммунист

 

III. ЛЕНИН О СОЦИАЛИСТИЧЕСКОМ СТРОИТЕЛЬСТВЕ И КОММУНИСТИЧЕСКОМ ВОСПИТАНИИ

Ленин об организации дела строительства социализма

О последних статьях В.И.Ленина «Лучше меньше, да лучше» и «Что нам делать с Рабкрином»

Ленин о производительности труда

Ленин и техника

Контроль масс и рабкоры

Ильич о колхозном строительстве

Удельный вес производственной пропаганды

Ленин о воспитательной работе пролетариата

Ленин о просвещении и народном учителе

Десятилетие речи Ленина на II съезде Политпросветов

Роль Ленина в борьбе за политехническую школу

Из статьи Ленина «О молодежи»

Ленин о коммунистической морали

 

IV. МЕТОДЫ РАБОТЫ ЛЕНИНА. ИЗУЧЕНИЕ ЛЕНИНИЗМА

Как Ленин работал над Марксом

«Капитал» в работах Ленина

Изучайте марксизм

К 25-летию выхода в свет книги Ленина «Материализм и эмпириокритицизм»

Книга, рожденная в борьбе

К вопросу о ленинском методе научной работы

О методах работы В.И.Ленина

По-ильичевски беречь свое и чужое время

Ленин об изучении иностранных языков

Как изучать ленинизм?

Ленинские установки

 

 

 

 

Предисловие

Надежда Константиновна Крупская — видный деятель Коммунистической партии и Советского государства. Имя ее хорошо известно советскому народу.

В течение тридцати лет, начиная с марксистских кружков 90-х годов Петербурга и «Союза борьбы за освобождение рабочего класса», работала она рука об руку с В. И. Лениным, была его верным соратником в борьбе за создание и укрепление большевистской партии, за победу рабочего класса, за построение социалистического общества.

До февраля 1917 года Н. К. Крупская — секретарь центральных органон партии — «Искры», «Вперед», «Пролетария», секретарь Центрального Комитета партии. После возвращения в Россию она работает в Секретариате ЦК партии, а затем в Выборгском районе Петрограда. В октябрьские дни принимает активное участие в борьбе за власть. После Великой Октябрьской социалистической революции Надежда Константиновна ведет огромную партийную, пропагандистскую и агитационно-массовую работу, отдавая все силы осуществлению ленинского плана строительства социализма, уделяет много внимания работе среди женщин и молодежи, коммунистическому воспитанию трудящихся, народному образованию.

Страстный пропагандист ленинского наследия, Надежда Константиновна Крупская во всей своей кипучей многогранной деятельности в статьях, докладах, выступлениях перед трудящимися стремилась сделать достоянием широких народных масс бессмертные идеи Ленина, его титанические дела, вос­создать его живой образ.

Она — первый биограф Ленина. Написанная ею краткая ленинская биография была опубликована без подписи 13(26) мая 1917 года в газете «Солдатская правда» под заглавием «Страничка из истории Российской социал-демократической рабочей партии». Из хранящейся в Центральном партийном архиве Института марксизма-ленинизма при ЦК КПСС рукописи Н. К. Крупской видно, что В. И. Ленин внес в нее добавления и исправления, отредактировал ее. Таким образом, эта работа Надежды Константиновны является единственным описанием жизни и деятельности В. И. Ленина, им самим .просмотренным и одобренным.

Н. К. Крупская не только свидетель, но и непосредственный участник событий, которые она описывает, и потому ее работы являются одним из самых достоверных источников сведений о жизни и деятельности В. И. Ленина. Ее «Воспоминания о Ленине», выпущенные Политиздатом в 1908 и 1972 годах, дают яркую картину жизни и деятельности Владимира Ильича, показывают с необычайной простотой и правдивостью образ великого вождя и человека.

В Политиздате уже трижды выходил сборник статей и выступлений Н. К. Крупской «О Ленине» (в 1960, 1965 и 1971 годах). Его целью было ознакомление широкого круга читателей с избранными работами Н. К. Крупской, посвященными Владимиру Ильичу. Эти работы, дополняющие и расширяющие ее «Воспоминания о Ленине», пропагандируют идеи Ленина, раскрывают его роль как организатора и вождя Коммунистической партии и Советского государства.

В сборниках содержались также биографические подробности, помогающие читателю ближе ознакомиться с обаятельным образом Владимира Ильича, его привычками, вкусами, думами и переживаниями. Все три издания были хорошо приняты читателями и прессой и быстро разошлись. Появилась на­стоятельная потребность в переиздании этой книги.

В новом, четвертом издании сохранен тематический принцип расположения материала как во всем сборнике, так и внутри каждого раздела. В него вошли неопубликованные в предыдущих выпусках, но представляющие боль­шой интерес следующие работы Надежды Константиновны: «Третий съезд партии», «Контроль масс и рабкоры», «Будем учиться у Ильича», «Подготовка ленинца», «За интернациональное воспитание» и «Изучайте марксизм».

Материалы печатаются в основном по тексту последнего прижизненного издания работ Н. К. Крупской, сверенному с рукописями и первыми публикациями.

В конце каждого документа указывается дата его написания, первая публикация и источник, по которому данная работа печатается.

Примечания Н. К. Крупской к тексту подписаны инициалами Н. К., остальные примечания даны редакцией.

Сборник снабжен именным, алфавитным и хронологическим указателями.

 

В. С. Дридз

 

Тук -  http://ru.calameo.com/read/001612096a085553f0356

 

 

 

 

 

 

 

 

Непобедимата културна хегемония – Петър Волгин

На 21 април 1937 г. един теж­ко болен човек най-после получава вестта, която е чакал толкова дълго. През последните 11 години той рядко чува името си, защото се обръщат към него с безличното затворник №  7047. За този период болестите, от които страда, се задълбочават неимоверно. Пък и фашистката власт на Бенито Мусолини, осъдила своя най-опасен противник на 20 години затвор, няма никакво намерение да прави живота му приятен. Неговите при­ятели в Италия и чужбина правят всич­ко възможно, за да върнат свободата му. Най-накрая успяват и непримиримият ан­тифашист е оправдан. Само че освобожде­нието идва твърде късно. Няколко дни след официално му огласяване доскорошният затворник №7047 умира от мозъчен кръво­излив. Така завършва животът на Антонио Грамши, един от най-интересните мисли­тели на световната левица през ХХ век.

Роден е на 21 януари 1891 г. в градчето Алес на остров Сардиния. Предците му по ба­щина линия произхождат от албанския град Грамш и вероятно са се прехвърлили в Ита­лия към края на XV век. Антонио е едно от седемте деца на Франческо и Джузепи­на Грамши и със сигурност е най-болнавото. На две годинки се разболява от костна туберкулоза, която деформира гръбначния му стълб и възпре­пятства нормалния му растеж. Само на четири години е, когато започва да страда от вътрешни кръвоизливи и припадъци. Състоянието му тол­кова се влошава, че лекарите го обявяват за неизле­чимо болен, а майка му купува малък ковчег и дрехи за изглеждащото неминуемо скорошно погребение. Напук на всички прогнози обаче Антонио оцелява. Независимо от материалните трудности на се­мейството, от факта, че на 11 години се налага да започне работа, успява да завърши училище, лицей и да спечели стипендия за университета в Торино. Записва се във Филологическия факултет с твър­дото намерение да стане учен. Потъва напълно в книгите до степен да не забелязва нищо около себе си. След време Антонио ще напише в едно от пис­мата си: „Живях цели две години вън от све­та като в сън. Оставих да се скъсат една след друга всички нишки, които ме свърз­ваха със света и с хората. Живях напълно чрез мозъка и никак чрез сърцето. Може би работех твърде много, повече, отколкото позволяваха силите ми. Може би през тези две години нито веднъж не съм се смял и никога не съм плакал”.

Краят на това самоналожено уединение идва със зараждането на интереса към левите идеи и марксистката философия. Колкото повече чете, толкова повече се убеждава, че тежките проблеми на италианското общество ще бъдат решени само ако бъдат приложени на практика социалистическите идеи. Още като студент Антонио става член на Италианската социалистическа партия и този акт слага окончателен край на самотата му. Проявява огромна активност на партийните събирания, а дискусиите и ожесточените спорове доста често се пренасят на торинските улици в малките часове на нощта. Веднага след дипломирането си Грамши става редактор на социалистическия торински вестник „Народен зов” и ежедневно посещава работниците от фабриките. Така младият филолог и страстен любител на книгите се преобразява – превръща се в партиен активист и неуморен пропагандатор на левите идеи. Революцията в Русия през 1917 г. му дава допълнителен тласък. Ситуацията в Италия, както и в други европейски държави след края на Първата световна война, става революционна. Работниците в Торино започват да завземат фабриките и да установяват съвети за самоуправление. Грамши помага в организацията на действията им и става все по-­критичен към ръководството на Италианската социалистическа партия, която се държи дистанцирано и нерешително. В крайна сметка стига до извода, че е необходимо да бъде създадена нова организация, която твърдо да отстоява интересите на потисканите класи и да се бори за вземането на властта. На 21 януари 1921 г. в Ливорно се провежда поредният конгрес на социалистическата партия. Споровете между по-­радикалните и по­-умерените вътрешнопартийни групировки са крайно ожесточени. Словесните престрелки се редуват с пеене, като всяка фракция подхваща своята любима мелодия – Грамши и съратниците му комунисти пеят „Интернационалът”, максималистите, които са още по­-наляво – „Бандера роса”, а реформистите – „Работнически химн”. Един от участниците в конгреса отбелязва в спомените си: „Неслучайно ние, италианците, се славим като музикален народ – до някаква степен именно пеенето помагаше за спадането на напрежението”. В крайна сметка Антонио Грамши и неговите съидейници се отделят от социалистите, създавайки Италианската комунистическа партия. Малко по­-късно Грамши е изпратен в Москва като представител на партията в Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал. Скоро след като пристига в Москва, здравето му се влошава и той е настанен в санаториума „Сребърен бор”. Там се запознава с Евгения Шухт, която е член на болшевишката партия и чийто баща е личен приятел на Ленин. Един ден в санаториума пристига на свиждане нейната сестра Юлия. Тя също е член на партията, живяла е в чужбина включително и в Италия, където се е дипломирала като цигуларка в музикалния лицей в Рим. Когато я вижда за първи път, Грамши е поразен от красотата й. Тя му напомня на емоционална героиня от пиеса на Чехов. Понеже не знае руски, Антонио я заговаря на френски и е изключително щастлив, когато Юлия отговаря на родния му език. След по­-малко от година двамата се женят и им се раждат две момчета. Това е официалната романтична версия на тази любов.

Има и една по-конспиративна, която се основава на факта, че малко след брака с Антонио Юлия започва работа в ОГПУ – съветската служба за сигурност, ръководена от Феликс Дзерджински. Според някои свидетелства самият Ленин е поръчал на Юлия да завърже връзка с Грамши, за да може да има вътрешен поглед върху всичко, което става в новосъздадената италианска компартия. Междувременно събитията в Италия се развиват с шеметна скорост. Бенито Мусолини, някогашният убеден социалист и главен редактор на вестника на социалистическата партия „Аванти”, вече е създал своето фашистко движение. На 30 октомври 1922 г. фашистите организират прословутия си поход към Рим. Официалната власт не оказва никаква съпротива. Кулминацията на акцията е посещението на Мусолини в резиденцията на крал Виктор Емануил. В разрез с церемониалния етикет Бенито не носи фрак. Облечен е със задължителната за фашистите черна риза, сиво­зелен панталон и войнишки обувки. След разговора става ясно, че оттук нататък Италия ще бъде управлявана от фашистката партия, чиято главна цел е „да спре червената заплаха” и „да върне величието на страната”. Тоталният фашистки терор ще настъпи малко по­-късно, а сега все още съществуват някои свободи. На парламентарните избори през 1924 г. Антонио Грамши е избран за депутат. Юлия също пристига в Рим, но заради засилващите се репресии спрямо опозиционните депутати и семействата им трябва да отиде в Швейцария с децата. Грамши ги посещава там до момента, в който е арестуван. На 31 октомври 1926 г. срещу Мусолини е извършен атентат, което е чудесен повод за фашистката власт да отмени и последните остатъци от демократичните практики. Опозиционните политически партии са забранени, опозиционната преса престава да съществува. Антонио Грамши отказва да напусне Италия, както го съветват другарите му, и на 8 ноември е арестуван независимо от депутатския му имунитет. Обвиняват го в извършване на конспиративна дейност, подстрекаване към гражданска война и разгаряне на класова омраза. По време на процеса прокурорът завършва пледоарията си срещу Грамши с призива: „Поне за двайсет години трябва да попречим на този мозък да действа”. И наистина присъдата е 20 години, четири месеца и пет дни...

Приживе Антонио Грамши не успява да издаде книга, макар че пише много. Става дума главно за статии в многобройни вестници и списания. Повечето от тях съвсем естествено са свързани със злободневните събития. Едва когато се оказва затворен в килията, когато е насилствено откъснат от актуалната политическа ситуация, Грамши се насочва към по-задълбочени разсъждения. Между 1929 и 1935 година, когато здравето му силно се влошава, той изписва 32 тетрадки, съдържащи 2848 страници. Там са възгледите му не само за политиката, по и за философията, историята, театъра, поезията... Тези тетрадки виждат бял свят благодарение на Татяна Шухт, една от сестрите на съпругата му. Тя успява да ги измъкне от затвора, а после и да ги предаде в съветското посолство в Рим. Те са публикувани след края на Втората световна война и стават известни като „Затворнически тетрадки”.

В тях Грамши развива множество концепции, но най-голяма посмъртна слава му спечелва тази за културната хегемония. Антонио Грамши задава въпроса, защо, при положение че толкова много хора по света живеят зле и са жертви на постоянна експлоатация, толкова малко от тях се опитват да променят живота си, да се преборят за кардинална смяна на системата. Авторът открива отговора във „фалшивото съзнание” на хората на наемния труд. Вместо да се стремят към радикална промяна, към революция, която ще направи живота им по-добър, те приемат за свои идеологическите постулати на управляващите класи. Поддават се на националистически призиви, стават жертви на консуматорската култура, развиват егоистичната философия на индивидуалния успех с цената на всичко. Именно тук е разликата между хегемония и диктатура, обяснява Грамши.

При диктатурата управляващите използват грубото насилие, за да принудят управляваните да им се подчиняват. Този подход води до успех, който обаче почти винаги е краткотраен. Управляващите печелят много повече, когато поставят ударението не върху насилието, а върху убеждението. Целта е не просто да бъдат накарани хората да се подчиняват на зададените правила. Голямата цел е хората да повярват, че това са единствените възможни правила и че тяхното безпрекословно спазване, а не отричането им би могло да им донесе успех. Ако властта успее да направи това, ако успее да изгради подобен консенсус, тя ще се чувства много по-сигурно, отколкото ако разчита основно на наказания и репресии. Управляващите класи разполагат с неограничен брой възможности, за да формират у гражданите подходящите мисли. На страната на властта са образователната система, църквата, най-важните средства за масова информация. Особената задача по убеждаването на масите в изначалната правота на статуквото е поверена, на интелектуалците, напомня Грамши. Те определят общественото мнение, те диктуват модата в мисленето и поведението, те определят кое е престижно и кое остаряло. Затова работата с тях е толкова важна. Преди да убедят масите в правотата си, властимащите трябва да спечелят доверието на интелектуалците. Оттам нататък нещата стават много по-лесни.

1959 година, Оксфорд, великолепната обстановка на колежа Крайст Чърч. Тук обществото Мон Пелерин (Mont Pelerin Society) провежда редовната си сбирка. Тази организация е създадена преди повече от десет години с основната цел да се бори за тържеството на несмущаваните от никаква държавна намеса пазарни принципи. Сред основателите се открояват имената на Фридрих фон Хайек, Лудвиг фон Мизес, Карл Попър, Хенри Хазлит, Милтьн Фридман. Те са напълно убедени, че държавата е нещо много, ама наистина много лошо, което трябва да бъде държано колкото се може по-далеч от пазара. Едно общество може да се развива успешно само в случаи че бъде ръководено от принципите на пазара, убедени са създателите на Мон Пелерин. На сбирката в Оксфорд звучат поредните вариации на тези добре познати идеи. Има обаче и нещо ново. Участниците в конференцията с огромен интерес изслушват доклада на Ралф Харис и Артьр Селдън. Двамата млади мъже отскоро са поели ръководството на новосъздадения тинк-танк Институт по икономика (The Institute of Economic Affairs). В доклада си Харис и Селдън очертават основната мисия на тази структура тя не бива да се стреми да оказва влияние върху цялото общество, напълно достатъчно е да промени мисленето на елита, да го убеди, че държавата е нещо много лошо, а пазарът - нещо безкрайно хубаво.

Тази концепция се базира на анализа на Хайек, който твърди, че има няколко основни групи хора, които трябва да бъдат спечелени, за да бъде спечелено впоследствие общественото мнение. Той има предвид журналистите, университетските преподаватели, учителите, публичните интелектуалци, политическите съветници.

За да бъде променена политиката, трябва най-напред да бъде променено мисленето именно на тези хора, убеден е Хайек. Бъдещият Нобелов лауреат, по икономика няма особено високо мнение за тях. Смята, че не са достатъчно интелигентни, за да произведат свои собствени идеи, и могат единствено да обсъждат нещо вече измислено. Тъкмо в това си качество на резоньори обаче са особено ценни. Просто журналистите, коментаторите и политическите анализатори трябва да бъдат убедени, че това, в което са вярвали до вчера, вече е остаряло и ако искат да звучат модерно, се налага да се насочат към съвършено различни мисловни схеми.

Институтът по икономика, ръководен от двамата лектори, е създаден няколко години по-рано благодарение на парите на Антъни Фишьр. След края на Втората световна война този британски бизнесмен и философ любител с силно притеснен от разпространението на левите идеи в Европа. Тревожат го победата на лейбъристите на изборите във Великобритания, започналите национализации в индустрията и въвеждането на елементи на централно планиране в икономиката. Фишър е страстен почитател на списание „Рийдърс Дайджест” (Reader’s Digest) и когато прочита там съкратения вариант на „Пътят към робството” (The Road to Serfdom) от Хайек, изпада във възторг. Там австрийският икономист защитава идеята, че всеки опит, дори и най-минималистичният, от страна на държавата да въведе елементи на планова икономика, неминуемо води до тоталитаризъм. За да се избегне тази опасност, участието на държавните структури в живота на обществото трябва да бъде намалено и всичко трябва да бъде оставено на „невидимата ръка на пазара”. Събитията през следващите десетилетия обаче напълно опровергават тази прогноза. Именно благодарение на проактивната държавна политика в Западна Европа и Съединените Щати бива изградено „обществото на благоденствието”. Създадена е система, при която се подобрява животът на огромна част от населението, а не само на един миниатюрен елит. А този факт е и една от главните причини за победата на Запада в Студената воина.

Само че през 1945 г. Антъни Фишьр не мисли така. Той е твърдо решен да направи всичко възможно, за да предпази „добрия” пазар от „лошата” държава. Най-напред посещава своя нов гуру Хайек. И двамата живеят в Лондон, така че срещата се организира сравнително лесно, Фишър обяснява на автора на „Пътят към робството”, че напълно споделя идеите му и че има намерение да се заеме с политическа дейност, за да осъществи на практика теоретическите постановки на австриеца. Хайек обаче не е във възторг от този план и убеждава своя последовател да се откаже от мечтите за политическа кариера. „Курсът на общественото развитие ще се промени само при промяна в идеите - поучава го той. - Трябва първо да потърсите контакт с интелектуалците, учителите и писателите, като им изложите обосновани доводи. Именно тяхното влияние в обществото може да натежи, след което политиците ще ги последват.”

Фишър не се оставя да го убеждават дълго и бързо приема възгледите на ментора си. Няколко десетилетия по-късно той признава, че има две неща, които му с казал Хайек и за които той винаги ще му бъде благодарен: „Едното от тях е да страня от политиката, а другото -да търся връзки с интелектуалците. Ако човек може да се придържа към тези правила, ще остане пощаден от куп тревоги и очевидно ще може да направи много добри неща”. През 1952 г. Антъни Фишър предприема поредното поклонническо пътуване - този път не до някой лондонски адрес, а до САЩ. Прибира се оттам с две изключително ценни умения. Вече знае как се ръководят успешни фондации с пропазарна, или, както е популярно да се казва, неолиберална насоченост, и как се отглеждат пилета в промишлени мащаби. Антъни Фишър влиза в клуба на милионерите точно благодарение на отглеждането на бройлери, след което използва голяма част от парите си, за да създаде Института по икономика. Именно по модела на тази организация през следващите десетилетия ще бъдат създадени множество тинк-танкове по целия свят, чиято основна цел е пропагандиране на идеите на неолиберализма. Привържениците на тази философия са обединени от схващането, че Всяко нето, свързано или с държавата, или е колективните действия, е задължително лошо и трябва да бъде променено. Адептите на неолиберализма се отнасят крайно враждебно както към държавните, институции, така и към Всяка форма на синдикални и всякакьв друг тип сдружаване на хората на наемния труд. Те са убедени, че трябва да бъде сложен край на постоянното искане на по-високи заплати и по-добри условия на работа, защото всичко това в крайна сметка изкривява пазара и води обществото към крах.

На фона на добре разбиващите се западни социални държави през 50-те и 60-те години на миналия век тези идеи звучат твърде екзотично и малцина им обръщат сериозно внимание. Неолибералите обаче не се отказват, а бавно и методично пропагандират възгледите си. Убедени са, че рано или късно ще успеят да обърнат вълната, да наложат един съвсем различен начин на мислене, една нова културна хегемония. Едва ли някой от поклонниците на неолиберализма е чел Антонио Грамши, но това, което правят, напълно отговаря на механизма, описан от него, за налагане на точно определени възгледи в интерес на точно определени групи от хора.

И наистина, от 70-те години нататък в разбития западен свят се провежда една истинска неолиберална контрареволюция, която намира своята практическа форма по време на управленията на Маргарет Тачър във Великобритания и на Роналд Рейгън в Съединените Щати. В по-глобален план тези процеси довеждат до изобретяваното на Вашингтонския консенсус, който случайно или не чак толкова, е обявен именно през знаковата 1989 г. Всеки последовател на Хайек и Фридман би се подписал под неговата основополагаща философия, свързваща сияйното бъдеше на човечеството с тоталната приватизация, минималните държавни разходи и пълната либерализация на финансовите пазари.

Пропагандаторите на неолибералните възгледи обичат да обясняват успеха си със силата на своите идеи. Намират своята културна хегемония за напълно естествена, защото се градяла върху научно доказани виждания. Истината, разбира се, е доста по-различна от този напудрен разказ за шепа велики мислители, които се противопоставили на господстващите тенденции в мисленето и ги преобърнали благодарение на правилното си виждане за света. Успехът на пропазарните неолиберални идеи и културната хегемония, която налагат техните автори, стават възможни най-вече заради огромни¬те финансови потоци, насочени към подходящите тинк-танкове. Милтън Фридман, всепризнатият гуру на пазарните фундаменталисти, пише: „В капиталистическото общество е необходимо просто да убедиш няколко богати личности да ти осигурят финансиране, за да развиеш дадена идея, колкото и странна да е тя; хубавото е, че има много такива личности, много независими източници на подкрепа”.

Това, което Фридман пропуска да отбележи е, че богатите личности подкрепят не просто някакви си идеи, а само такива, които обслужват собствения им интерес. А без щедрото донорство на бизнеса никой тинк-танк независимо от интелектуалната мощ, с която се хвали, не би могъл да оцелее. Като Институтът по икономика, нито което и да е друго пропазарно НПО не би просъществувало, ако трябваше да разчита единствено на пазарните принципи. Просто защото разходите на тези структури превъзхождат многократно собствените им приходи, идващи, да кажем, от продажба па научните им разработки. Огромната разлика се покрива от даренията на симпатизиращи корпорации. А Институтът по икономика е един от любимците на мощните компании и големите финансови институции. Няма как да имаш парични притеснения, когато те спонсорират структури като Вагс1ауs, Llоуds, Lazard Brothers, както и компании от ранга на Shell, Unilever, ВР, IВМ, Procter&Gamble. С такава ефективна финансова подкрепа можеш да си сигурен, че културната хегемония, към която се стремиш, рано или късно ще бъде реализирана. Бомбардирано постоянно с неолиберални послания, обществото започва да вярва, че именно в тях се крие истината, а всичко различно е от лукавия.

Има и друг интересен момент. Пазарно-фундаменталистките НПО-та, които постоянно изтъкват своята уникална демократичност и стопроцентова привързаност към идеите на гражданското общество, всъщност са едни доста затворени структури. На практика това са елитарни организации, които не се отчитат пред никого с изключение на донорите си. Ръководителите им не се явяват на избори, не търсят одобрението на обикновените гласоподаватели, но в същото време искат да имат решаващ глас при вземането на политически решения. Дълбоко в себе си те не вярват в демокрацията и са крайно скептични към способността на гражданите да вземат правилните решения. Лидерите на подобни организации напълно се солидаризират с възгледа на Уолтър Липман за обществото. Според прословутия американски журналист и писател масите приличат на „объркано стадо”, което е затънало в хаоса, породен от частните мнения. Ето защо въпросното стадо се нуждае от класа, която да го насочва и управлява. Това е класата на елита, съставена от разнообразни експертизи специалисти. Единствено подобно експертно мнение може да преодолее недостатъците на класическата демокрация, смята Липман.

Съставна част от налаганата през последните няколко десетилетия културна хегемония е именно тезата - хората да бъдат накарани да повярват, че съществува една специализирана експертна класа, която знае най-добре какви точно решения трябва да се вземат. Така обикновените гласоподаватели интериоризират схващането, че не притежават и частица от необходимото знание, и затова трябва да оставят тази работа на познавачите. Словенският философ  Славой Жижек има едно изключително точно наблюдение, според което при съвременните демокрации обикновеният гражданин официално бива провъзгласен за. монарх. Само че става дума. за конституционен монарх с едно-единствено правомощие: формално да одобрява решенията, вече взети от действителните управници. Народът отдавна е свикнал с отредената му роля на чисто формален суверен и няма никакво намерение да се бунтува срещу това статукво. Научили са го, че то най- добре отговаря на интересите му.

А за да имат обикновените граждани все пак нещо, с което да се занимават, нещо, което да изпълва съзнанието им, са измислени моловете и изобщо шопинг културата. Основна част от налаганата днес културна хегемония е консуматорското поведение. Хората са накарани да вярват, че са пълноценни същества само когато пазаруват. И то, когато пазаруват все повече и повече. От дълго време политически коректният призив е: „Консумирай на воля и изобщо не мисли за политика. Тя е сложна и скучна. Единственото, което се иска от теб, е да се отдадеш изцяло на консуматорската страст. Това е директният път към абсолютното щастие”. Най-сигурният начин да контролираш хората не е да установиш диктатура или някакъв тип авторитарно управление. Най-доброто средство за осигуряване на дълготрайно господство е, когато накараш хората да повярват в личната ти концепция за света. Антонио Грамши формулира този принцип още през 30-те години на миналия век. Оттогава насам постоянно се убеждаваме в правотата му.

Източник: списание  a-specto

 

За "КАПИТАЛЪТ" - епохалното произведение на Карл Маркс

                                        Глава  V I I I.    «КАПИТАЛЪТ»                         

 От книгата „Карл Маркс – биографичен очерк” на Евгения А. Степанова, изд. Прогрес, Москва, 1982 г., превод на Емилия Поптодорова за Партиздат, София, 1982 г.  

     Главата за „Капиталът” е написана от кандидата на икономическите науки  Г. М. Мизникова

 

                                               Работа над главния труд

В очакване на нов мощен подем на работ­ническото движение в началото на 60-те години Маркс отново с още по-голяма енергия се заема да завърши монументалния си икономи­чески труд.

Маркс решава да реорганизира плана на своя труд и да го публикува не като втори свитък на «Към критика на политическата икономия», а като самостоятелно произведение. През 1862 г. той съобщава на Кугелман, че това произведение ще се нарича «Капи­талът» с подзаглавие «Към критика на полити­ческата икономия».

Работата на Маркс над «Капиталът» про­тича при крайно тежки условия. След като престава да сътрудничи на "New-York Daily Tribune” , отново настъпват тежки времена: всичко, което може да се заложи, е заложено и над Маркс надвисва заплахата да остане със семейството си буквално на улицата. За да предотврати това, той се решава да стане «практичен», както сам се изразява, т. е. да постъпи на служба в едно железопътно бюро. «Не зная дали за щастие или нещастие — пи­ше Маркс на Кугелман,— но заради моя лош почерк не получих това място.»

Постоянната, крайно изтощителна борба с мизерията подкопава могъщия организъм на Маркс. Болестта все по-често го откъсва от писалището. Енгелс полага много усилия, за да го склони да се лекува. Веднъж, когато болестта — тежка карбункулоза — взема зап­лашителен характер, Енгелс пише на своя приятел: «Какво ще стане тогава с твоята книга и твоето семейство? Знаеш, че съм готов да направя всичко възможно и в този екстрен случай, дори повече, отколкото бих имал право да рискувам при други обстоятелства. Но бъди благоразумен и направи на мен и на твоето семейство единствената добрина да позволиш да те лекуват. Какво ще стане с цялото движе­ние, ако ти се случи нещо?»

С основаването на Международната асо­циация на работниците (I Интернационал) през 1864 г. върху плещите на Маркс ляга допълнителна напрегната работа. Той не само политически ръководи новата организа­ция, но губи и много време за заседания, за организационна работа в Генералния съвет и за колосално нарасналата кореспонденция.

Въпреки че може да отделя съвсем малко време, за да се занимава с политическа иконо­мия, той за нищо на света не се съгласява да публикува труда си, докато не се е убедил, че всеки въпрос е проучен и обмислен докрай. Дори за да провери някой второстепенен факт, Маркс отива в Британския музей. Всяко теоре­тично положение в «Капиталът» е обобщение на огромен фактически материал, резултат от изучаването на камари от книги, документи и вестници. Така например, за да напише около 20 страници за английското работническо законодателство, Маркс проучва цялата библиотека «Сините книги», която съдържа до­клади на следствените комисии и фабричните инспектори в Англия.

Енгелс, който познава тези особености в работата на Маркс и изключителната му научна добросъвестност, се страхува, че публику­ването на този толкова важен за пролетарска­та партия труд ще се проточи твърде дълго. За да ускори излизането на «Капиталът», Енгелс предлага на Маркс да изпраща на изда­теля ръкописа на части и получава следния отговор: «Не мога обаче да се реша да пратя нещо, преди да съм завършил цялото. Как­вито и недостатъци да имат моите съчинения, те имат това предимство, че представляват художествено цяло, а това може да се постигне само с моя метод  да не ги давам за печат, пре­ди да ги завърша изцяло.»

Работата над «Капиталът» изисква от Маркс свръхчовешко напрежение на силите. За да се справи с този гигантски труд, той при­лага към себе си, както сам се изразява, «системата на смени»: денем ходи в читалнята на Британския музей, а нощем пише. «Сега ра­ботя като кон...— пише Маркс до Енгелс на 20 май 1865 година.— В паузите между рабо­тата — защото не може да се пише постоян­но — се занимавам с диференциалното смятане dx/dy . Нямам търпение да чета нещо друго. Всяко друго четиво ме кара винаги да се заемам отново с писане.»

Колко велик и сложен е неговият научен подвиг, какъв неуморен труд и героично себеотрицание изисква той от него говорят най- добре думите на самия Маркс. В писмо до издателя на френския превод на първия том на «Капиталът»  М. Лашатр, публикувано като предговор към това издание, той пише: «В нау­ката няма царски път и до нейните светли върхове могат да стигнат само онези, които без да се плашат от умората, се катерят по стръмните й пътеки.»

Нагледно доказателство за научния подвиг на Маркс са ръкописите на «Капиталът», кои­то са стигнали до нас. След ръкописите от 1857-1858 г.— първият чернови вариант на «Капиталът» — през 1861-1863 г. Маркс създава втори вариант с обем около 200 печат­ни коли. Този ръкопис съдържа всички части на «Капиталът», включително и историко- критичната част — «теории за принадената стойност». През 1863-1865 г. Маркс създава трети вариант, в който са завършени на черно­ва и трите теоретични тома на «Капиталът». Този ръкопис не е запазен изцяло. Освен една глава, която се отнася към първия том, но не намира място в окончателния вариант, в него е включен първият вариант на втори том (който има два пълни и шест непълни варианта) и единственият вариант на III том на «Капиталът».

През януари 1866 г. Маркс се залавя окон­чателно да подготви първия том за печат. При това той отново започва да преработва и да съкращава ръкописа, «да облизва рожбата си след толкова дълги родилни мъки». Оконча­телната обработка на първия том отнема на Маркс повече от година.

На 10 април 1867 г. Маркс занася лично ръкописа си на издателя в Хамбург. На 5 май 1867 г., на рождения си ден, той получава първата кола от коректурите. Следващите коли издателят изпраща с голямо закъснение, пък и самият Маркс дълго бави коректурите: той прави значителни промени в текста, изпраща коли на Енгелс, понякога прави нови поправки по негов съвет. Най-после на 16 август 1867 г. последната, 49-а кола е подписана за печат.

След като завършва първия том на «Капи­талът», в 2 часа през нощта, Маркс пише на Енгелс: «И така, този том е готов. Само на теб дължа, че това стана възможно! Без твоето самопожертвуване заради мен в никой случай нямаше да мога да свърша огромната работа по трите тома. Прегръщам те, изпълнен с благодарност!... Привет, мой скъпи, верни приятелю!»

                                              Първият том на «Капиталът»

В първия том на «Капиталът» се анализира процесът на производството на капитала. Тук се изясняват вътрешните, най-съществени основни икономически отношения на капита­лизма, отношенията между капиталистите ка­то собственици на средствата за производство и наемните работници. Характеризирайки главното в първия том на «Капиталът», Маркс пише на Енгелс: «Най-доброто в моята книга е: 1) подчертаният още в първата глава двойст­вен характер на труда според това, дали той се изразява в потребителна или разменна стойност (на това се основава цялото разбира­не на фактите); 2) изследването на принаде­ната стойност независимо от нейните особени форми: печалба, лихва, поземлена рента и т. н.»

Маркс започва изследването на капитали­стическия начин на производство с анализ на стоката, тази елементарна «икономическа клетка на буржоазното общество». При капи­тализма стоковата форма на продукта на тру­да е обща, а не единична и случайна, както в докапиталистическите обществено-икономи­чески формации. Маркс доказва, че още в стоката се съдържат в зародиш всички про­тиворечия на капитализма.

Той посочва, че всяка стока има две свой­ства — потребителна стойност и разменна стойност (или просто стойност). Потреби­телна стойност на стоката е нейната полез­ност, способността й да задоволява една или друга потребност на хората. Потребителните стойности образуват вещественото съдържа­ние на богатството независимо от неговата обществена форма. От друга страна, стоката е продукт на труда, предназначен за размяна, тя има разменна стойност.

Разменната стойност се проявява най-вече като количествено отношение на една стока към друга. Маркс доказва, че основа на това количествено отношение е трудът, изразход­ван за производството на двете стоки, или тях­ната стойност. И преди Маркс класиците на буржоазната политическа икономия опреде­лят стойността чрез труда. Те обаче не успяват да разкрият специфичния характер на труда в буржоазното общество и поради това не могат да обяснят научно въз основа на закона за стойността произхода на печалбата на капита­листите. Новото, което Маркс внася при изследването на този проблем, се състои в изяс­няването на двоякия характер на труда, който създава стоките. «Този въпрос — пише Маркс — е отправната точка, от която зависи разбирането на политическата икономия...»

Маркс доказва, че трудът на стокопроизво­дителя е преди всичко конкретният труд на шивача, на обущаря и т. н., който създава конкретна потребителна стойност. От друга страна, трудът на стокопроизводителя, раз­глеждан независимо от неговата конкретна форма, е изразходване на неговата енергия, човешки труд изобщо, абстрактен труд, който създава стойността на стоката.

Размерът на стойността на стоката се опре­деля от работното време, но не от индивидуалното работно време, което изразходва отделният стокопроизводител, а от общественонеобходимото работно време за произ­водството на дадена стока.

Откриването на двоякия характер на труда позволява на Маркс да издигне разработване­то на трудовата теория за стойността на ка­чествено ново стъпало, което става теоретична предпоставка за анализа на принадената стой­ност.

Като тръгва от двоякия характер на труда, Маркс изяснява основното противоречие на стоковото производство — противоречието между частния и обществения труд, което се проявява в противоречието между конкретния и абстрактния труд и в противоречието между потребителната стойност и стойността. Даде­ното противоречие съдържа в зародишна форма противоречието, което в развит вид се проя­вява като основно противоречие на капитализ­ма — противоречието между обществения характер на производството и частнокапиталистическата форма на присвояване, като про­тиворечие между наемния труд и капитала.

След като изяснява двоякия характер на труда, който създава стоката, Маркс анализи­ра развитието на формите на стойността, като се почне от простата, която съответства на началния стадий в развитието на размяната още през периода на разлагането на първобитнообщинния строй, и се свърши с паричната. Това дава възможност на Маркс да разкрие тайната на парите, да изясни онова, което чо­вешкият ум напразно се е опитвал да постиг­не... в продължение на повече от 2000 години.

Маркс доказва, че тайната на паричната форма на стойността се съдържа още в простата форма на стойността, в отношението на ед­на стока към друга. В това отношение първата стока проявява своята стойност в натуралната форма на втората стока, която служи като еквивалент на първата. В процеса на развитие­то на размяната ролята на всеобщ еквивалент исторически се сраства с натуралната форма на златото и така възниква паричната форма на стойността. Същността на парите се състои в това, че те са специфична стока, «с чиято натурална форма обществено се сраства еквивалентната форма». Изяснявайки същност­та на парите като всеобщ еквивалент, Маркс подробно анализира функциите на парите, които се проявяват като мярка на стойността, като средство за обръщение, като средство за образуване на съкровища, като платежно средство и като световни пари.

Една от най-големите заслуги на Маркс е разкриването тайната на стоковия фетишизъм. За разлика от буржоазните икономисти, които по правило разглеждат стойността като свой­ство на самата вещ, Маркс доказва, че стой­ността е овеществен абстрактен труд и че разменната стойност изразява отношението между стокопроизводителите. «Там, където буржоазните икономисти виждаха отношение между вещите (размяна на стока срещу сто­ка), там Маркс разкрива отношение между хората» - пише Ленин.  

Стоките се оценяват на пазара по тяхната стойност. Стойността на стоките, изразена в пари, представлява тяхната цена. От самата форма на цената произтича възможността тя да не съвпада със стойността в зависимост от съотношението между търсенето и предлага­нето. Колебанието на цените около стойност­та в резултат на конкуренцията е форма на проявление на закона за стойността, най-об­щия закон на стоковото производство, закона за възникването и развитието на капитали­стическите отношения.

Обяснил процеса на развитие на формите на стойността, същността и функциите на парите, Маркс преминава към процеса на пре­връщане на парите в капитал. Той посочва, че парите, които са последният продукт на стоко­вото обръщение, същевременно са и първата форма на проявяване на капитала.

Изследвайки процеса на превръщане на парите в капитал, Маркс доказва, че парите в стоковото обръщение се проявяват в движе­нието: стока-пари-стока, С-П-С, т. е. продажба заради покупката. Кръгооборотът на парите като капитал има друга форма — П-С-П 1. Първият кръгооборот има за цел да се придо­бие стока, необходима за потребление. Стой­ността на стоката, която се продава, и стой­ността на стоката, която се купува, са еднакви. Друг характер има кръгооборотът на парите като капитал — П-С-П. В него задължително условие е обратният приток на пари в уве­личено количество. В противен случай целият кръгооборот става безсмислен. Затова дадена­та формула по необходимост съществува под формата П-С-П 1, където П 1 е равно на първо­начално авансираната сума плюс известен прираст. Маркс пише: «Този прираст, или добавка към първоначалната стойност, аз на­ричам принадена стойност (surplus value).» Посоченото движение превръща парите в ка­питал, а техния собственик — в капиталист.

Буржоазната политическа икономия, включително и класическата школа в лицето

на А. Смит и Д. Рикардо се оказва неспособна да обясни в рамките на закона за стойността източника на увеличаване на паричната сума в сравнение с първоначално авансираната. Решението на въпроса, както показва Маркс, се състои в това, че капиталистът трябва да намери на пазара «такава стока, чиято потре­бителна стойност да притежава своеобразното свойство да бъде източник на стойност...» И капиталистът намира такава стока — това е работната сила на пролетариата, неговата работоспособност.

За да може да се осъществят покупката и продажбата на работната сила, нейният собственик — работникът — трябва, първо, да бъде лично свободен, да разполага със своята ра­ботоспособност по своя преценка; второ, трябва да бъде лишен от собственост върху средствата за производство и от средства за съществуване и поради това да бъде принуден да продава своята работна сила. На трудовата борса капиталистът и работникът излизат като двама формално равноправни собствени­ци на стока. Но зад това формално равенство се крие фактическо неравенство, същността на капиталистическата експлоатация.

Маркс прави гениално откритие, като до­казва, че капиталистът заплаща на работника не стойността на неговия труд (както приема буржоазната политическа икономия), а стой­ността на работната му сила.

Работната сила при капитализма става стока, ето защо и тя като всяка друга стока притежава стойност и потребителна стойност. Нейната стойност, както и стойността на която и да било стока, се определя от работното вре­ме, необходимо за производството й, т. е. тя се равнява на стойността на средствата за живот, които са необходими на работника и на неговото семейство. Но тъй като работната сила е особена стока — способността на жи­вия човек да се труди,— стойността на ней­ното производство и възпроизводство включва социален, исторически и морален фактор: раз­витието на производителните сили и културата в една или друга страна, степента на съпротива на работническата класа срещу капиталисти­ческата експлоатация и т. н. А потребителната стойност на стоката работна сила се разкрива само в процеса на нейното потребление, когато в процеса на производството работникът съз­дава стойност, по-голяма от стойността на самата работна сила. Да допуснем, че за чети­ри часа от работния ден работникът създава стойност, равна на стойността на неговата работна сила. Но капиталистът, потребявайки работната сила, която е купил, принуждава работника да работи не четири, а осем часа. През втората половина на работния ден работ­никът създава допълнителна стойност — при­надената стойност, която капиталистът присвоява.

Първата половина от работния ден Маркс нарича необходимо работно време, а втората половина — принадено работно време. Следо­вателно източникът на принадената стойност е неплатеният принаден труд на работника.

Така чрез анализа на работната сила като стока Маркс разкрива същността на принадената стойност независимо от конкретните й форми — печалба, рента и т. н.

Маркс е първият икономист, който дава научно определение на капитала, като взема за отправна точка анализа на същността на принадената стойност. Цялата буржоазна по­литическа икономия определя капитала като вещ, средство за производство, т. е. като извънисторическа категория. Маркс доказва, че сами по себе си средствата за производство не са капитал, а стават капитал, когато се превър­нат в средство за изстискване на безплатен труд от работника, средство за присвояване на принадена стойност. Следователно капиталът е исторически определено производствено отношение между капиталистите и наемните ра­ботници, това е обществено отношение, което приема формата на вещ.

Изследвайки капитала като обществено отношение, Маркс посочва, че различните фактори на процеса на труда играят различна роля в производството на стойността и прина­дената стойност. Така например част от своя капитал капиталистът изразходва, за да купи средства за производство. Тяхната стойност успоредно с износването им в процеса на тру­да се пренася от конкретния труд на работника върху стойността на новия продукт. Средства­та за производство не създават нова стойност, затова тази част от капитала Маркс нарича по­стоянен капитал. «А онази част на капитала, която се превръща в работна сила, изменя в производствения процес своята стойност. Тя възпроизвежда своя собствен еквивалент и един превес свръх него, принадена стойност, която на свой ред може да се изменя, да бъде по-голяма или по-малка. От постоянна вели­чина тази част на капитала постоянно се пре­връща в променлива. Затова аз я наричам про­менлива част на капитал, или по-кратко: про­менлив капитал.» Откритото от Маркс делене на капитала на постоянен и променлив има огромно значение за разбиране природата на капитализма — то показва, че източник на принадената стойност е само принаденият труд на работника.

По такъв начин, за да се изясни степента на експлоатация на работника от капиталиста, трябва да се вземе отношението на принадена­та стойност не към целия вложен капитал, а само към неговата променлива част. За това е необходимо да се знае каква част от работния ден работникът работи, за да възпроизведе стойността на собствената си работна сила, и в продължение на каква част от работния ден той произвежда принадена стойност за капи­талиста. Ако необходимото работно време, както и принаденото, се равнява на 4 часа, тогава нормата на принадената стойност, или степента на експлоатация, е равна на 4:4 = 100%.

След като определя източника на капита­листическата експлоатация и природата на

принадената стойност, Маркс доказва, че дви­жещият мотив на капиталистическото произ­водство е стремежът да се увеличава принаде­ната стойност. По-нататък той изследва ме­тодите за увеличаване на принадената стой­ност — производството на абсолютна и отно­сителна принадена стойност.

Производството на абсолютна принадена стойност е свързано с удължаването на работ­ния ден свръх необходимото работно време. «Капиталът — пише Маркс — е мъртъв труд, който като вампир оживява само когато всмук­ва жив труд, и живее толкова по-пълно, кол­кото повече жив труд поглъща.» Но тази не­наситна жажда за принаден труд се сблъсква със съпротивата на работническата класа. Маркс рисува изпълнена с драматизъм карти­на на борбата, която работническата класа води за въвеждане на нормиран работен ден и за ограничаване на работното време по законодателен ред.

Вторият начин за увеличаване на прина­дената стойност — производството на относителна принадена стойност, е свързан с разви­тието на производителните сили на капита­лизма. Този начин се състои в намаляване на необходимото работно време в резултат на нарастване на производителността на труда в онези отрасли, които произвеждат средства за съществуване на работника, и съответно увеличаване на принаденото работно време.

Маркс анализира трите исторически стадия в развитието на производителността на труда при капитализма, които съответстват на трите стадия в производството на относителна принадена стойност: проста коопера­ция, манифактура и машинно производство. Именно машината осигурява пълна победа на капиталистическия начин на производство и създава условия относителната принадена стойност да нараства с бързи темпове и да се увеличава степента на експлоатация на работ­ника. Маркс ярко описва последиците от ка­питалистическото използване на машините. Той посочва, че машината сама по себе си об­лекчава човешкия труд, но в условията на капиталистическото й прилагане тя поробва ра­ботника и се превръща в средство за неговата експлоатация. Нарастването на интензивност­та на труда, а следователно и увеличаването на принадената стойност дори при ограничава­не на работния ден по законодателен ред са обективна тенденция на машинното производ­ство при капитализма.

Разновидност на относителната принадена стойност е добавъчната принадена стойност, получавана от капиталистите, които въвеждат в предприятията си най-нова техника и по­беждават своите конкуренти в дадения от­расъл на производството. Стремежът към по­лучаване на добавъчна принадена стойност е стимул за постоянно развитие на техниката.

Второто велико откритие на Маркс се състои в това, че той изяснява същността на принадената стойност като основен икономи­чески закон в развитието на капиталистическия начин на производство. В. И. Ленин на­рича учението за принадената стойност крайъ­гълен камък на Марксовата икономическа теория.

Откриването на същността на принадената стойност позволява на Маркс да създаде науч­на теория за работната заплата. Буржоазната политическа икономия тръгва от положение­то, че работната заплата е заплащане на труда на работника, прикривайки с това източника на принадената стойност. След като изяснява, че капиталистът купува не труда на работника, а неговата работна сила, Маркс доказва, че работната заплата е паричен израз на стой­ността на работната сила, нейна цена. Реално­то равнище на работната заплата зависи също и от степента на съпротивата на работническа­та класа срещу стремежа на капиталистите да я понижат. Маркс всестранно и задълбочено анализира различните форми на работна за­плата, които капиталистите използват, за да увеличават степента на експлоатация на ра­ботническата класа.

След като разкрива природата на капита­листическата експлоатация и същността на принадената стойност, Маркс анализира про­цеса на възпроизводство на капитала с него­вите две страни — възпроизводство на потре­бителни стойности, на вещи, и възпроизвод­ство на икономическите отношения между капиталистите и наемните работници.

Характерно за капиталистическото производство е постоянното разширяване на неговите мащаби, разширяването на възпроиз­водството и натрупването на капитала. На­трупването на капитала е превръщане на част от принадената стойност в допълнителен ка­питал, който се изразходва за разширяване на производството. Тъй като разширяването на производството при капитализма се при­дружава от постоянно развитие на техниката, разширеното възпроизводство предполага на­растване на органичния строеж на капитала, т. е. увеличаване на относителния дял на по­стоянния капитал в сравнение с променли­вия.

Затова натрупването на капитала предиз­виква относително намаляване на търсенето на работна сила в сравнение с темповете на на­растване на целия капитал, работниците се изместват от машините. Същевременно се из­вършва процес на концентрация и централиза­ция на капитала, който се придружава от разоряване на дребните производители, попъл­ващи редовете на пролетариата. Всичко това неизбежно поражда безработица, резервна армия на труда, която е постоянен спътник на капитализма. Армията от безработни при­добива масов характер, и тяхното положение става наистина катастрофално по време на кризи, които периодично разтърсват капиталистическото общество.

Анализът на процеса на капиталистиче­ското натрупване и неговото влияние върху положението на работническата класа пома­гат на Маркс да формулира общия закон на капиталистическото натрупване, да разкрие не­говия антагонистичен характер.

Същността на този изключително важен закон Маркс формулира по следния начин: «Колкото по-големи са общественото богат­ство, функциониращият капитал, размерът и енергията на неговия растеж, а следователно и абсолютната величина на пролетариата и производителната сила на неговия труд — толкова по-голяма е промишлената резервна армия... Но колкото по-голяма е тази резервна армия в сравнение с активната работническа армия, толкова по-масово е постоянното свръхнаселение, чиято мизерия е право про­порционална на мъките на неговия труд. Най- сетне, колкото по-големи са живеещият в мизерия слой на работническата класа и про­мишлената резервна армия — толкова по-го­лям е официалният пауперизъм. Това е абсо­лютният всеобщ закон на капиталистическото натрупване.»

Следователно всеобщ икономически закон за развитието на капиталистическото произ­водство е натрупването на богатство и разкош в лагера на капиталистите и абсолютно и от­носително влошаване положението на работ­ническата класа.

Въпреки че Маркс нарича закона за капи­талистическото натрупване «абсолютен» закон, той подчертава, че «в своето осъществя­ване този закон, както и всички други закони, се видоизменя под влияние на различни обстоятелства». Едно от тези твърде съществени обстоятелства е съпротивата на работническа­та класа, тъй като « с натрупването на капита­ла се развива и класовата борба, а оттук и самосъзнанието на работниците».

Така всеобщият закон на капиталисти­ческото натрупване изостря и задълбочава непримиримите противоречия между труда и капитала и подтиква работническата класа да се бори против капиталистическия гнет.

След основния икономически закон на ка­питализма и природата на капиталистическата експлоатация в главата «Тъй нареченото пър­воначално натрупване» Маркс разкрива про­цеса на възникване на капиталистическото общество. Той критикува буржоазните учени, които представят идилично първоначалното натрупване на капитала като резултат на тру­долюбието, пестеливостта на едни и мързела и разточителството на други. С блестящ сар­казъм Маркс осмива тези «пошли приказки», измислени от буржоазните икономисти, апо­логети на капитализма.

Той обяснява същността на първоначал­ното натрупване като исторически процес на отделяне на производителите от средствата за производство. От една страна, възниква класа­та на капиталистите, а, от друга страна, се об­разува класата на пролетариите, които са лич­но свободни, но са лишени от средства за про­изводство и средства за съществуване. Взе­майки за пример Англия, Маркс рисува този процес ярко и образно, с изключителна худо­жествена сила. В края на XV и началото на XVI в. в Англия се извършва процес на насил­ствена експроприация на селяните, които са прогонени от земите си и се превръщат в бедни бездомни скитници. С помощта на терористич­ни закони срещу скитничеството ги принужда­ват да отидат в капиталистическите манифактури.

Натрупването на богатство в ръцете на ка­питалистите се ускорява значително от колониалния грабеж и кървавото насилие. «От­криването на златните и сребърните находи­ща в Америка, изтребването, поробването и погребването на тамошното туземно населе­ние в мините, първите стъпки към завладява­нето и разграбването на Ост-Индия, превръ­щането на Африка в запазен район за лов на чернокожи — такава е била утринната заря на ерата на капиталистическото производство.»

Така, проследявайки истинската предисто­рия на капиталистическото общество, Маркс посочва, че «новороденият капитал изпуска кръв и мръсотия от всичките си пори, от главата до петите».

В известния заключителен раздел на XXIV глава на първия том на «Капиталът», озаглаве­на «Историческа тенденция на капиталистиче­ското натрупване», Маркс формулира изводи­те, до които стига в резултат от откриването на икономическия закон за движението на капиталистическото общество. Като револю­ционер, учител и вожд на пролетариата той се стреми още в първия том на «Капиталът» да съобщи на читателите много важните изво­ди, произтичащи от целия му гигантски ико­номически труд, чиято чернова е вече готова.

Маркс посочва, че развитието на капита­лизма води до задълбочаване и изостряне на неговото основно противоречие — противоре­чието между обществения характер на произ­водството и частнокапиталистическата форма на присвояване продуктите на труда.

С неумолима логичност Маркс доказва, че в процеса на своето развитие самият капитализъм създава материалните предпостав­ки за социализма и обществената сила, която ще стане гробокопач на капитализма и творец на по-прогресивния, социалистическия начин на производство.

Маркс завършва анализа на историческа­та тенденция на капиталистическото натрупване с прогноза, чиято гениалност все повече се потвърждава от историята: «Монополът на капитала става окови за онзи начин на про­изводство, който е стигнал до разцвет заедно с него и под неговия покрив. Централизацията на средства за производство и обобществяването на труда стигат до една точка, когато те повече не се побират в своята капиталисти­ческа черупка. Тя бива пръсната. Удря часът на капиталистическата частна собственост. Експроприаторите биват експроприирани.»

                                  Продължаване работата над «Капиталът»

Маркс вижда в «Капиталът» смъртоносен снаряд, изпратен в лагера на класовия враг, могъщо оръжие в борбата на пролетариата за освобождение, теоретическа победа, която трябва да издигне пролетарската партия на по-високо стъпало.

Когато излиза първият том на «Капи­талът», Маркс не очаква безпристрастна оцен­ка на своя труд от страна на официалната нау­ка, която защищава интересите на господстващите класи. В предговора той пише, че «този труд ще извика на арената на борбата най-яростните, най-дребнавите, най-отврати­телните страсти на човешкото сърце — фу­рните на частния интерес».

Но учените-лакеи на господстващите класи прилагат спрямо «Капиталът» тактика­та, до която прибягнаха при излизането на Марксовия труд  «Към критика на политиче­ската икономия» — те се опитват да убият този гениален труд със заговор на мълчанието. За да наруши това мълчание, Енгелс решава да използва своеобразна «военна хитрост» — да напише критика на книгата от буржоазно гле­дище, като с това предизвика буржоазните учени да заговорят за нея. Маркс се съгласява, че това ще бъде «най-доброто военно средст­во». Скоро в някои вестници и списания изли­зат критични рецензии, които Енгелс написва и изпраща в буржоазните органи чрез приятели и познати. Тези рецензии оставят странното  впечатление, че все пак, изглежда, е прав авторът на «Капиталът», а не неговият придирчив критик.

За да пропагандира «Капиталът» сред ра­ботниците, Енгелс помества рецензия в ре­дактирания от В. Либкнехт вестник "Demokratisches Wochenblatt". В ръкописното наслед­ство на Енгелс е запазен незавършен конспект на първия том на «Капиталът».

Със завършването на работата над първия том на «Капиталът» у Маркс възниква надежда, че ще може «най-после да не зависи пак от никого» и ще освободи Енгелс от по­стоянните грижи за неговото семейство. «На съвестта ми винаги е тегнела като кошмар мисълта — пише той на своя приятел,— че ти прахосваш изключителните си способности и ги оставяш да ръждясват в търговията главно заради мене...!»

Но надеждите на Маркс да се подобри не­говата «домашна икономия» не се сбъдват. За книгата си той получава толкова нищожен хонорар, че тези пари, както сам казва, едва биха стигнали да покрият стойността на пу­рите, които е изпушил, докато е работил над «Капиталът». Половин година след като изли­за първият том, Маркс пише на Енгелс с горчи­ва ирония: «След няколко дена ще навърша 50 години. Ако оня пруски лейтенант ти е ка­зал: «Вече двадесет години съм на служба, а съм все още лейтенант», аз пък мога да кажа: половин век работя като вол — и съм все още бедняк!»

Маркс обаче е органически чужд на «практицизма» на филистера, чиято цел в живота е да постигне по-голямо или по-малко еснафско благополучие. Разказвайки на един от привър­жениците си — Зигфрид Майер, че за да завърши своя труд е «принесъл в жертва здраве­то, щастието и семейството си», Маркс пише: «Аз се смея над така наречените «практични» хора и тяхната мъдрост. Ако иска да бъде говедо, човек би могъл, разбира се, да обърне гръб на мъките на човечеството и да се грижи за собствената си кожа. Но аз щях да се счи­там действително за непрактичен, ако бях пукнал, без да съм завършил книгата си на­пълно, поне в ръкопис.»

В същото писмо Маркс пише, че се надява след една година да публикува втория том на «Капиталът», в който са изложени продълже­нието и краят на теорията, и третия том, който съдържа историята на политическата иконо­мия от средата на XVII век. Но животът про­валя тези Марксови сметки. Ръководството на основаната през 1864 г. Международна асо­циация на работниците му отнема много вре­ме. Значителна част от времето си той отделя и за второто немско издание на първия том на «Капиталът», както и за редактирането на неговия френски превод. Освен това работата над останалите части на «Капиталът» му от­нема много повече време, отколкото е предпо­лагал първоначално.

В предговора към втория том на «Капи­талът» Енгелс посочва основната причина за това забавяне. «Простото изброяване на оста­вения от Маркс ръкописен материал за кни­га II показва с каква несравнима добросъвест­ност, с каква строга самокритика се стараеше той да разработи до пълно съвършенство сво­ите велики икономически открития, преди да ги публикува; самокритика, която само рядко му даваше възможност да приспособява изло­жението по съдържание и по форма към своя кръгозор, постоянно разширяващ се вследст­вие на нови изследвания.»

Пример е работата му над раздела за по­землената рента. За да напише този раздел, Маркс, който вече е започнал да учи руски език, през 70-те години се залавя с нови специални изследвания върху поземлените отно­шения в Русия след реформата от 1861 година. Чрез преводача на «Капиталът» Даниелсон, изтъкнатия руски учен Максим Ковалевски и други руски приятели той получава статисти­чески изследвания и обширна литература от­носно поземлената собственост в Русия. Както пише Енгелс, в раздела за поземлената рента Маркс отрежда главно място на Русия. «При разнообразните форми на земевладение и екс­плоатацията на земеделските производители в Русия в отдела за поземлената рента Русия трябваше да играе също такава роля, каквато играе Англия в книга I — при изследването ни промишления наемен труд. За съжаление, Маркс не успя да осъществи този план.»

Малко преди смъртта си Маркс моли дъще­ря си Елеонора да предаде ръкописа на «Капиталът» на Енгелс, който трябвало «да напра­ни нещо» от него. Изоставяйки собствените си работи, Енгелс се заема с ръкописа. При подготвянето му за печат той разделя книга  II на два тома. През 1885 г. издава втория том на «Капиталът», а през 1894 г. — третия. Необходимо било да се определи структурата пи тома, да се обработят онези негови части, които имат характер на чернова, като се из­ползват оставените от Маркс различни мате­риали, записки и бележки, за да се запълнят пропуските, да се направят редица допълне­ния. Част от тези допълнения са посветени на теоретичното обобщаване на новите явления в капиталистическата икономика, които се проявяват при преминаването към епохата на им­периализма. Оценявайки високо значителната творческа работа на Енгелс по издаването на главния труд на своя приятел, Ленин пише, че «тези два тома на «Капиталът» са труд на двамата: на Маркс и на Енгелс».

                                                     Вторият том на «Капиталът»

Във втория том на «Капиталът» се изследва процесът на обръщение на капитала. Маркс посочва, че капиталът се намира в постоянно движение, чиято цел е нарастването на него­вата стойност. В процеса на своя кръгооборот капиталът изминава три стадия и приема по­следователно три форми: парична, произво­дителна и стокова.

Първоначалната форма на капитала е па­ричната, тя е източник за купуването на средства за производство и работна сила от капи­талиста. Кръгооборотът на паричния капитал най-ярко разкрива подбудите и стимула на капиталистическото производство — «праве­нето на пари». Анализирайки кръгооборота на паричния капитал, Маркс разглежда и трите стадия на кръгооборота и посочва, че макар външно стадият на производството да изглеж­да като междинно звено в движението на па­ричния капитал, именно той определя цялото движение. «Правенето на пари» е резултат от потреблението на купената работна сила в процеса на производството и от присвояването на неплатения труд на работника. Тре­тият стадий в движението на паричния ка­питал — превръщането на стоковия капитал в пари — е само реализация на произведената в процеса на производството стойност, вклю­чително и принадената стойност. По такъв начин действителният кръгооборот на проми­шления капитал е единство на трите кръго­оборота, т. е. всеки капитал се намира едно­временно във всичките три форми — парична, производителна и стокова. Тъкмо това осигу­рява непрекъснатост в движението на капи­тала и създаване на стойност и принадена стойност. Маркс посочва, че целта на капитала във всичките му три форми и на всички стадии е принадената стойност.

В самата природа на капитала, който се стреми към постоянно нарастване, е заложена необходимостта от непрекъснато движение и повтаряне на кръгооборота. Непрекъснатият процес на повтарящия се кръгооборот е обо­рот на капитала. Различните части на капитала извършват оборота с различна скорост. С част от капитала се купуват оръдия на труда — машини, оборудване, производствени съоръжения. Оръдията на труда запазват натурал­ната си форма дълго време и тяхната стойност се пренася върху стойността на готовата про­дукция на части съответно на износването. Тази част от капитала се нарича основен ка­питал. Друга част от капитала се изразходва за купуване на суровини, гориво, помощни материали и работна сила. Тяхната стойност извършва оборот в рамките на един производ­ствен цикъл и изцяло се възвръща при капи­талиста след изтичането на един кръгооборот. Тази част от капитала се нарича оборотен капитал.

Маркс доказва, че деленето на капитала на основен и оборотен прикрива неговата дей­ствителна природа и източника за създаване на принадена стойност, тъй като оборотният капитал включва и работната сила, и предмета на труда.

Разглеждайки проблема за кръгооборота и оборота на капитала, Маркс преминава към анализ на възпроизводството и обръщението на целия обществен капитал. Той посочва, че един от основните проблеми на възпроиз­водството на целия обществен капитал е про­блемът за реализацията на целия обществен продукт. За да го обясни, Маркс разглежда процеса на възпроизводство на съвкупния об­ществен продукт в натурална форма и по стой­ност. От гледище на натуралната форма на обществения продукт цялото обществено про­изводство се дели на две големи подразделе­ния — производство на средства за производ­ство и производство на предмети за потребле­ние.

Стойността на целия обществен продукт се състои от три части — стойност на потребените в процеса на производството средства за производство, пренесена върху готовия про­дукт, или постоянен капитал, и новосъздадена стойност, която пък се дели на стойност на потребената работна сила — променлив капи­тал, и принадена стойност, която се присвоява от класата на капиталистите. Следователно в резултат на годишното производство при капиталистите отново се възвръща капиталът, който са авансирали, и създадената през го­дината принадена стойност. Работниците, кои­то изразходват получената през годината ра­ботна заплата за купуване на предмети за по­требление, все така са лишени от средства за съществуване и са принудени отново да прода­ват своята работна сила. По такъв начин капи­талистическите производствени отношения се възпроизвеждат също както и общественият продукт.

При анализа на пропорциите между пър­вото и второто подразделение на общественото производство Маркс формулира условията, които са необходими, за да може цялата про­дукция на двете подразделения да се реали­зира в рамките както на простото, така и на разширеното възпроизводство. Той посочва, че са необходими строги пропорции преди всичко между първото и второто подразделе­ние на общественото производство, както и между отраслите във всяко подразделение. Стихийният характер на капиталистическото производство предизвиква нарушаване на про­порциите на общественото възпроизводство и възникване на диспропорции, което неизбежно води до периодични икономически кризи на свръхпроизводство, които «всякога са само временно насилствено разрешение на съще­ствуващите противоречия, насилствени взри­вове, които за миг възстановяват нарушеното равновесие».

Те са ярък признак, че колосалните произ­водителни сили, създадени при капитализма, влизат в остро противоречие с частнокапиталистическата собственост върху средствата за производство и че по-нататъшното развитие изисква да се унищожи капиталистическата черупка и да се премине към обществена соб­ственост.

                                                  Третият том на «Капиталът»

При разглеждането на обществения процес на възпроизводство в третия раздел на II том на «Капиталът» става ясно, че капиталисти­ческият процес на производство, разглеждан като цяло, е единство на производство и об­ръщение. В третия том Маркс изследва онези конкретни форми, които се пораждат от про­цеса на движение на капитала, разглеждан като цяло.

Той доказва как икономическите закони на капитализма се проявяват на повърхността на капиталистическата действителност. Така на­пример принадената стойност взема превърна­тата форма на доход на различните групи капиталисти — индустриалци, кредитори и търговци, а също и на собствениците на земя. Маркс проследява как става разпределянето на принадената стойност между тях.

Преди всичко той изследва печалбата като форма на принадената стойност. При капита­лизма печалбата изглежда като продукт на целия капитал, а не на променливата му част. Затова нормата на печалбата се определя от отношението на принадената стойност към це­лия капитал, тя показва степента на нараства­не на капитала. По такъв начин формата на капитала прикрива същността на капиталисти­ческата експлоатация.

Огромна заслуга на Маркс е изясняването на закона за средната печалба и цената на производството. Това е проблем, пред който изпадат в безпомощност А. Смит и Д. Рикардо. Те виждат, че при капитализма «средната цена» не съвпада със стойността на стоката и че еднакви капитали носят еднаква печалба независимо от количеството жив труд, който привеждат в движение. Това, според Смит и Рикардо, противоречи на теорията за трудова­та дейност, но те не могат да обяснят посоче­ното противоречие. Едва Маркс успява да направи това.

Той доказва, че един от факторите, които определят нормата на печалбата, е органическият състав на капитала, т. е. отношението между постоянен и променлив капитал. Кол­кото по-висок е органическият състав, следо­вателно, колкото по-малко жив труд се при­вежда в движение от дадения капитал, толкова по-ниска е нормата на печалба, и обратно. От­тук следва, че в отраслите с по-висок органиче­ски състав на капитала отрасловата норма на печалбата е по-ниска. В стремежа към по-ви­сока норма на печалба капиталистите започват да влагат допълнителни капитали в отраслите с по-нисък органически състав на капитала, което довежда до намаляване цените на сто­ките в тези отрасли и до увеличаване цените на стоките, произведени в отраслите с по-ви­сок органически състав на капитала. В резул­тат на това преразпределяне на капиталите се установява обща средна норма на печалба за всички отрасли. По такъв начин част от прина­дената стойност, създадена в отраслите с нисък органически строеж на капитала, се реализира от капиталисти, които са вложили капиталите си в отрасли с висок органически състав на капитала. Това преразпределяне на принадената стойност се извършва в резултат на ожесточена конкурентна борба между капи­талистите в различните отрасли за влагане на капитала в по-доходоносни отрасли.

Но спрямо работническата класа капита­листите са единни. Всеки от тях е заинтересован да се увеличава степента на експлоата­ция в обществото като цяло, тъй като от това зависи средната норма на печалбата. Ето защо «капиталистите, които проявя­ват толкова малко братски чувства в конку­ренцията помежду си, образуват в същото вре­ме истинско масонско братство в борбата си с работническата класа като цяло». Затова и работническата класа трябва да води обща борба против цялата класа на капиталистите, против самата система на капиталистическа експлоатация.

Изясняването на закона за средната пе­чалба позволява на Маркс да разкрие про­цеса на превръщане на стойността в цена на производството. В резултат на премества­нето на капиталите в подоходни отрасли и в резултат на образуването на средна пе­чалба стоките при капитализма се прода­ват не по тяхната стойност, а по производстве­ни цени, които се равняват на производствени­те разходи плюс средната печалба. Производствените цени не противоречат на закона за стойността, а са форма на неговото прояв­ление при капитализма. Сборът от производствените цени в обществото е равен на общия сбор от стойностите на всички стоки.

Анализът на закона за средната печалба и производствената цена дава възможност на Маркс да обясни защо с развитието на капи­тализма нормата на печалба клони към спада­не. Развитието на техниката и растежът на производителните сили при капитализма пре­дизвикват растеж на органическия строеж на целия обществен капитал, което на свой ред води към спадане на нормата на печал­бата. Капиталистите се стремят да компенси­рат това спадане с увеличаване размерите на капиталистическото производство и с уве­личаване броя на експлоатираните работници и повишаване степента на експлоатация, което може отчасти или изцяло да неутрализира за известно време тенденцията на нормата на печалбата към спадане.

Маркс разкрива развитието на вътрешните противоречия на закона за тенденцията на нормата на печалбата към спадане, които изострят класовите и икономическите противоречия на капитализма. Това свидетелства за ограничеността и исторически преходния характер на капиталистическия начин на производство; «за това, че капиталистиче­ският начин на производство не е абсолю­тен начин на производство на богатство­то и че, напротив, на известно стъпало той влиза в конфликт със своето по-нататъшно развитие»

Маркс посочва, че в подялбата на принаде­ната стойност участват не само промишлените капиталисти, но и други групи експлоататори. Така например търговският капитал, който действа в сферата на обръщението и осигурява реализацията на продукцията, про­изведена в сферата на промишлеността и селското стопанство, получава търговска печалба. Тъй като в сферата на обръщението не се създава принадена стойност, източник на търговската печалба е част от принадената стойност, създадена в сферата на материал­ното производство. Индустриалецът е принуден да отстъпи част от създадената в произ­водството принадена стойност на търговеца, който поема функциите по реализацията на неговите стоки. Този процес на преразпреде­ляне на принадената стойност се извършва чрез системата на цените.

Освен промишления и търговския капитал в разпределянето на принадената стойност участва и кредитният капитал. Кредиторът предоставя на индустриалеца и на търговеца налични пари, за което взема лихва. Лих­вата е част от принадената стойност, която е създадена в сферата на материалното произ­водство и е отстъпена от индустриалеца на кредитора като възнаграждение за направе­ната услуга.

В третия том много подробно се анализира дейността на банковия капитал и различните форми на капиталистическия кредит, при кое­то прозорливо се разкрива ролята на зараж­дащите се акционерни компании. «Това е резултат на най-високото развитие на капи­талистическото производство», което създава необходимите условия частната капитали­стическа собственост да се превърне в «соб­ственост на асоциираните производители, в непосредствена обществена собственост».

Анализът на акционерните компании, кой­то прави Маркс, има голямо значение за разбирането на последвалия процес, в който капитализмът на свободната конкуренция прераства в монополистически капитализъм, в империализъм.

Маркс отделя голямо внимание и на проб­лема за капиталистическата поземлена рента. Той посочва, че в подялбата на при­надената стойност участват и собствени­ците на земя, които си присвояват част от принадената стойност във вид на рента.

Проблемът за поземлената рента се изсле­два още в трудовете на Рикардо. Той се основава на т. нар. «закон за намаляващото плодородие на почвата», според който от допълнителните капиталовложения в земята се получава все по-малко продукция, общест­вото започва да използва все по-лоши земи, почвата се изтощава. Малтус и някои други представители на апологетичната буржоазна политическа икономия използват този «за­кон», за да обяснят мизерията и глада на масите не с капиталистическата експлоа­тация, а с природните закони. Огромната заслуга на Маркс се състои най-вече в това, че той разкри колко погрешен е «законът за намаляващото плодородие на почвата» и доказа, че обществото започва да използва както по-лоши, така и по-добри земи и че допълнителните капиталовложения и използ­ването на новата техника, новите пости­жения на агротехническата наука увели­чават плодородието на почвата.

Маркс различава два вида капиталисти­ческа поземлена рента — диференциална и абсолютна.

Диференциалната поземлена рента е свързана с това, че капиталистите-фермери арендуват различни по плодородие и место­положение участъци и влагат в тях различни капитали. Тъй като количеството на обра­ботваната земя е ограничено, производстве­ната цена на продукцията в селското стопанство се определя от условията за произ­водство не върху средните, а върху лошите участъци земя. Затова капиталистите, които влагат капиталите си в по-добри и средни земи, получават допълнителна печалба над средната в резултат на по-високата производителност на труда на работниците, заети в тези уча­стъци земя. Тази свръхпечалба се присвоява под формата на диференциална рента I  от собствениците, които дават земята си под аренда на капиталисти. Допълнителните ка­питаловложения правят труда на селскостопанските работници също по-производите­лен и дават по-богата реколта. Свръхпечалбата, която капиталистите получават в резултат на допълнителното капиталовложение, се присвоява също от собственика на земята като диференциална рента II. Следователно източ­ник на диференциалната рента е добавъчната принадена стойност, създадена от по-произво­дителния труд на селскостопанските работни­ци, които работят на по-добри и средни участъци земя.

Анализирайки капиталистическата дейст­вителност, Маркс стига до извода, че всички собственици на земя, дори и на най-лошата, получават поземлена рента. Изследването на средната печалба и производствената цена му дава възможност да определи източника на рентата, която получават всички земевладел­ци. Маркс нарича тази рента абсолютна. Той доказва, че свръхпечалбата, която се получава в селското стопанство в резултат на по-ниския, отколкото в промишлеността, органически състав на капитала, е източник на абсолют­ната рента. В промишлеността такъв излишък на принадена стойност над средната печалба предизвиква приток на допълнителни капита­ли в дадения отрасъл. В селското стопанство поради монопола на частната собственост върху земята този излишък се превръща в аб­солютна поземлена рента и се присвоява от собственика на земята.

Анализът на диференциалната и абсолют­ната рента разкрива причината за високите цени на селскостопанската продукция. Първо, производствената цена на селскостопанските продукти се регулира от по-лошите производ­ствени условия, тя не се намалява и от нараст­ването на производителността на труда, тъй като целият излишък от принадена стойност над средната печалба се превръща в диференциална рента I и II. Второ, селскостопан­ските продукти се продават по тяхната стой­ност, която е по-висока от производствената цена поради по-ниския органически състав на капитала в селското стопанство в сравнение с промишлеността. Този излишък от принаде­на стойност над производствената цена се присвоява от собствениците на земя във вид на абсолютна рента.

С научното си изследване Маркс доказва, че паразитната, реакционна класа на собствениците на земя събира данък от капиталисти­ческото общество, като присвоява печалбата, която е получена, от една страна, в резултат на естественото плодородие на почвата и до­бавъчните капиталовложения във вид на дифе­ренциална рента I и II, а, от друга страна, експлоатира изостаналостта на селското сто­панство в сравнение с промишлеността, при­своявайки абсолютната рента.

Маркс посочва, че частната собственост върху земята е основната причина, поради която капитализмът в селското стопанство се развива по-бавно в сравнение с промишле­ността, макар че и тук се извършва процес на концентрация на производството и разоряване на дребните производители. Частната собстве­ност върху земята не стимулира капиталиста- арендатор да прилага по-прогресивна техника и води до хищническо използване на земята. Развитието на капитализма изостря противо­положността между града и селото.

Премахването на едрата поземлена собст­веност става един от най-важните социални проблеми. Капиталистическото общество не е в състояние да реши този проблем, тъй като се противопоставя на всяка експроприация на експлоататорските класи. Премахването на едрата поземлена собственост може да бъде осъществено само в резултат на революцион­ната борба на пролетариата и неговия съюз­ник — селяните.

                                          «Теории за принадената стойност»

За да създаде икономическата си теория, Маркс критично проучва трудовете на икономистите от миналото. По-голямата част на ръкописа от 1861-1863 г. е посветена на крити­чен анализ на историята на буржоазната по­литическа икономия и главно на основния й проблем — теорията за принадената стойност. След смъртта на Маркс Енгелс смята да изда­де «Теории за принадената стойност» като IV том на «Капиталът», но не успява да напра­ви това. Ръкописът е публикуван от Институ­та по марксизъм-ленинизъм при ЦК на КПСС. Подлагайки на задълбочена и всестранна критика възгледите на своите предшественици, Маркс разкрива методологическите и класовите корени на погрешните икономически концепции.

В първата част на книгата той отделя вни­мание главно на физиократите и на Адам Смит и подчертава приноса на Смит, който вижда източника на печалбата в незаплатения труд. Но Смит тръгва от предпоставката, че работникът продава на капиталиста труд, а не работна сила. Ето защо той не може да обясни принадената стойност въз основа на трудовата теория за стойността.

Във втората част на «Теории за принадена­та стойност» се разглеждат икономическите възгледи на Дейвид Рикардо, чиито теоретич­ни заслуги Маркс високо цени. Но той крити­кува и грешките на Рикардо, преди всичко теорията му за поземлената рента.

В тази част на своя труд Маркс отделя мно­го внимание на развитието на теорията за кризите. Той посочва, че потенциална възмож­ност за кризи се крие в самото развитие на противоречието между частния и обществения труд при паричното обръщение в простото стоково производство. В условията на капи­талистическото общество развитието и изо­стрянето на основното противоречие на ка­питализма превръщат тази абстрактна въз­можност в действителност. С развитието на производителните сили и обществения харак­тер на производството частната капиталисти­ческа собственост засилва анархията, диспропорционалността и хаоса в производството. В това противоречие се крие «най-дълбоката и най-съкровена причина за кризите». Затова в условията на капиталистическото общество те не могат да се премахнат.

В третата част Маркс посочва съществена­та разлика между вулгарната и класическата политикономия. Той разкрива апологетичния, ненаучен характер на трудовете на вулгарните икономисти, които са си поставили за цел да защищават наемното робство и да прикриват същността на капиталистическата експлоа­тация.

Използвайки метода на материалистиче­ската диалектика при изследването на историята на икономическата мисъл, в своя труд Маркс изтъква, че политическата икономия е арена на остра класова борба и че буржоазната ограниченост на кръгозора пречи дори на най- добрите представители на икономическата наука да направят истински научен анализ на икономиката на капиталистическото об­щество.

Марксовото икономическо учение, изложе­но в «Капиталът», бележи настъпването на цялостен преврат, на истинска революция в политическата икономия. Само теоретик на пролетариата — на прогресивната класа, коя­то е свободна от ограничеността и користолюбието на буржоазията — може да стане основоположник на единствената научна по­литическа икономия. За разлика от буржоаз­ните икономисти, които смятат, че капита­лизмът е вечен и неизменен, Маркс разкрива икономическия закон за движението на ка­питалистическото общество и изследва това общество в неговото възникване, развитие и упадък, като доказва исторически ограничения му, преходен характер. Както подчертава Ленин, «неизбежността на превръщането на капиталистическото общество в социалисти­ческо Маркс извежда изцяло и изключително от икономическия закон за движението на съвременното общество».

В «Капиталът» икономическото учение на Маркс добива завършена, класическа формулировка.

«Капиталът» е не само икономическо, но и философско произведение. В послеслова към второто издание на I том на «Капиталът» Маркс пише: «В основата си моят диалектически метод не само се различава от Хегеловия, но е негова права противоположност. За Хегел мисловният процес, който той под името «идея» превръща дори в самостоятелен субект, е демиург (творец, създател) на действително­то, което представлява само негова външна проява. За мен, напротив, мисловното не е нищо друго освен материалното, пренесено в човешката глава и преобразувано в нея...»  У  Хегел диалектиката «стои с главата на­долу. Тя трябва да бъде изправена на краката си, за да се разкрие под мистичната обвивка рационалното зърно.»

Материалистическата диалектика на Маркс получава в «Капиталът» най-задълбоче­но и всестранно потвърждение и развитие. «Ако Маркс не е оставил «Логика»...— пише Ленин,— той е оставил логиката на «Капи­талът»... В «Капиталът» са приложени към една наука логиката, диалектиката и теорията на познанието на материализма (не са нужни 3 думи: това е едно и също), който взе всичко ценно от Хегел и придвижи това ценно на­пред.»

«Капиталът» е и най-задълбоченото и из­черпателно икономическо обосноваване на третата съставна част на марксизма — науч­ния комунизъм. Учението за принадената стойност разкрива механизма на капиталисти­ческата експлоатация, то обективно, научно обосновава световноисторическата мисия на пролетариата и неизбежността на социали­стическата революция и диктатурата на про­летариата. В «Капиталът» и в подготвителните ръкописи се прави също така огромна крачка напред в научното прогнозиране на комуни­стическото общество.

Следователно, трите органично свързани помежду си части на марксизма намират в «Капиталът» задълбочено научно потвържде­ние и по-нататъшно развитие.

«Капиталът» е плод не само на гениалния ум на учения, но и на неизтощимата енергия на бореца, на пламенното сърце на революционе­ра. Характерна черта на това произведение е неделимата връзка между строгата научна доказателственост и революционността, меж­ду неумолимата обективност и партийността. Подчертавайки, че «Капиталът» е «един от най-забележителните образци на неумолима обективност при изследване на обществените явления», Ленин пише: «И все пак рядко в научен трактат вие ще намерите толкова много «сърце», толкова горещи и страстни полемични нападки против представителите на назадничавите възгледи, против представите­лите на онези обществени класи, които според убеждението на автора спъват общественото развитие.»

С излизането на «Капиталът» величестве­ното, стройно и единно учение на Маркс придобива действително непоклатим научен фун­дамент, процесът на превръщане на социализ­ма от утопия в наука окончателно е завършен.