ПРЕПРОЧИТАЙКИ МАРКС - Пеню Михайлов

Без теорията на Маркс не можем да обясним закона за развитие на обществото. И колкото по-роно това се осъзнае, толкова по-добре.

Маркс е мъртъв.Лозунги от подобен род не са рядкост. В зората на демокрацията по време на еуфорията те висяха по коридори в учреждения и по много етажи на властта. Ортодоксалните марксисти, станали изведнъж неолиберали, ги превърнаха в свое символ верую. И други обявиха Маркс за мъртъв, пратиха учението му в небитието. Провалът на социализма го свързваха с провал на неговата доктрина. Теорията на Маркс била погрешна в своите изходни постулати, вредна за обществото и затова трябвало да бъде заменена с неолибералната теория. Марксизмът бил отживелица, нямаща никакво бъдеще – съществувал само в главите на закоравели марксисти. И трябвало да бъде изтръгнат от съзнанието на хората. Такива разсъждения не са нови в историята на икономическата мисъл. Адам Смит също бе заклеймяван така, смяташе се, че без него историята е щяла да тръгне по друг път на развитие, че той я е предначертал и тласнал в погрешна посока.

Тези господа забравят: историята има своя обективна логика, тя не е плод на случайности, а на обективни обстоятелства. Личността, колкото и значима да е, не може да ги отмени, тя обаче е в състояние да ускори или забави обективния процес или пък да му даде друга посока на развитие. Съзнанието не само отразява битието, но и го твори в съответствие с обективните обстоятелства. Това обаче днес се отрича. Маркс се обвинява в какви ли не грехове. Хули и кал се сипят върху него. Целта е да се омаловажи неговото учение и да се представи като по грешна и фалшива, противоречаща на истината теория.

Необходимо е Маркс да бъде предпазен от неговите противници и от едностранчива защита. Икономическата теория трябва да се съобразява с обективните исторически промени, а не със субективните прищевки на този или онзи.

Историята трябва да се разглежда като „критическа история” (Хегел). Да се преподава от хора, които искат да я разбират, а не да я фалшифицират и извращават. Истинността да се основава на факти, субективната оценка да бъде в унисон с обективните критерии. „Философията на историята не е нещо друго, освен нейното мислещо разглеждане”1. Пак по този повод: „Но историята трябва да обхване онова, което е било, и тя е толкова по близо до истината, колкото повече се придържа към фактите”2.

Маркс не може да бъде обвиняван във всички грехове.

Той не е пророк на историята. Нямаше амбиция да я предвиди в детайли, а да обрисува общите ѝ контури. И това е обяснимо: незрелите икономически форми на производство не се поддават на точни теоретични обяснения. На тях им съответстват незрели икономически теории. Икономическата теория трябва да се съобразява с фактите, а не да ги преиначава. Светът през XXI век отиде толкова напред, че из­исква критична оценка на изминатия път; нито една теория не може да даде отговор в детайли на ключови въпроси на нашето съвремие; ако знанието днес е едно, утре е друго. То отразява устрема на движението напред.

Много неща от марксистката теория не издържаха проверката на времето. По силата на историческите обстоятелства Маркс и Енгелс дадоха най - обща характеристика на икономическата система на бъдещото общество. Те не можаха, те не си и поставяха за задача да предвидят в детайли хода на историческия процес. Тяхното учение в много случаи страда от известен утопизъм.

Учението на Маркс възникна като историческо обобщение на процесите в капиталистическото общество през ХІХ и ХХвек. То имаше за цел да разкрие преди всичко законите на развитие на капиталистическия начин на производство, а не конкретната характеристика на социализма. Доколкото съществуваше, тя бе твърде обща и абстрактна, при това изведена от анализа на капитализма, а не от потребностите на невъзникналото още ново общество.

Теорията на Маркс не е нещо завършено. На нея обаче се гледаше така, смяташе се, че е някаква „свръхнаука”, която дава рецепти за всички социалноикономически процеси в развитието на обществото. Тя се идеализираше и догматизираше, откъсваше се от действителността и се затваряше пред постиженията на западната икономическа мисъл. Опростенческото разбиране на класовия подход и противопоставянето му на общочовешките ценности, отмирането на стоково-паричните отношения, недостатъчното отчитане на промените в съвременния капитализъм и абсолютизацията на някои виждания на марксизма без оглед на времето, в което са изказани, се отразиха негативно върху цялостното функциониране на икономическата система на обществото. От това то много загуби.

Грубото потъпкване на човешките права и свободи, наличието на бюрократични структури в управлението на икономиката и нейният застой, отсъствието на истинска демокрация и политически плурализъм, пренебрегването на критериите и законите на развитие на високоцивилизованите общества имаха деструктивно влияние върху развоя на обществото. Отричането на социалното партньорство между отделните социални групи и класи пречеше на човека свободно да задоволява своите интереси.

Всичко това като цяло обуслови краха на социализма. Към причините, ускорили този крах, може да се добавят и закостенялостта на политическата система, срастването на партийната с икономическата и политическата власт, надценяването на възможностите на централистическата йерархическа система на управление, неспособността на източната система да се конкурира със западната, ниският жизнен стандарт на населението и слабата продуктивност на икономиката, вътрешната съпротива на режима и пр. Несъответствието между субективната преценка и доловимите обективни тенденции на развитие на икономиката, статичното, силно неравновесно състояние (затворено общество) дадоха тласък на краха на източната система.

Това, че някои постулати на марксистката теория не дадоха резултати, не означава да се отрича приносът ѝ в развитието на човешката цивилизация. Марксизмът като философска система и школа не може да се заличи. Това признават и буржоазните политолози. Капитализмът според тях е постигнал немалко в своето развитие между другото и затова, че приспособи някои положения на марксизма към своята система. Икономическата теория на Маркс е възлов пункт в развитието на човешката мисъл, степен в развитието на световната икономическа теория.

Критиката на марксизма трябва да отдели зърното от плявата. Трябва да се разруши разбирането за марксизма като за нещо установено и непоклатимо, а не като за синтез от течения и разнообразие на мнения в рамките на учението. Трябва да се унищожи не изобщо марксизмът, а някои негови конкретни положения, които командно-административната система превърна в свои слуги, за да оправдае политиката си.

По този повод подкрепяме идеята на германския политолог проф. д-р В.Хуг, който смята, че констатацията за смъртта на марксизма е прибързана. Може да стане обратното, продължава той: „Марксистката теория, разбирана като критика на господството, диагноза за кризисното развитие на обществата или теория на освобождението, беше скована при стария режим. Ние не можем да кажем кои проекти за обществено обновление ще излязат на преден план в бъдеще; но и недоимъкът, и нищетата ще растат. Това ще ражда нов дух на солидарност на човечеството, превръщайки го в приоритет на идеята за оцеляване. Това според мен не значи нищо друго, освен че марксизмът, без да „възкръсва”, ще продължи да живее своя живот.

Марксистката теория е прекалено важен клон от науката, за да се оставя да умира, колкото и радикална хирургия да изисква нейното спасяване. Тя е все още жива и може да допринесе за духовния и интелектуален просперитет, необходими за една ефективна демокрация 3.

„Никой автор не е имал толкова читатели, никой революционер не е обединявал толкова надежди, никоя идеология не е предизвикала повече тълкувания и, ако изключим неколцината родоначалници на религии, никой друг не е оказал върху света подобно влияние, с каквото Маркс беляза целия ХХ век”4. Неслучайно той бе обявен за мислител на хилядолетието.

Но Маркс има и много противници 5. Тотално се отрича марксизмът. Критиката срещу него сега се основава най вече на т.нар. провалил се социализъм. Смята се, че Маркс е виновен за всички неблагополучия, твърди се, че неговото учение произтича от една в основата си погрешна преценка за историята и от една фатално объркана концепция за човешката природа. Провалът на комунизма бил интелектуален провал. Комунизмът е задушил социалното творчество, въпреки че се е обявявал за най-творческата и новаторска социална система. Той не е взел под внимание основните човешки стремежи на индивидите към свобода, към правото им на политически избор. Аналогични мисли бяха изказани още през миналото столетие от руския анархист Михаил Бакунин, изказват се и днес. В тях има много истина, но и явна преднамереност.

Критиката на Маркс обаче не бива да пренебрегва факта, че много негови възгледи се намираха в процес на развитие и оформяне, че търпят промяна. На тях не следва да се гледа като на нещо неизменно. Той не всичко е успял да осмисли достатъчно. Това критиката не иска да отчете. Тя страда от един съществен недостатък – „крахът” на социализма се представя като грях на Маркс, на неговата теория. Но дали това бе социализъм, такъв, какъвто се разбира от марксизма?

Кризата в Източна Европа не може да се обясни със социализма. Тя е провал на сталинисткия държавен социализъм, някои го наричат и феодализъм. В сталинизма не може да се разпознае идеалът на социализма. Той не е адекватен на него. Сталинизмът превърна марксизма във вулгарна идеология. Той го постави в служба на партията, която върхушката използваше за установяване и укрепване на своята власт. Марксизмът се прекрояваше съобразно с интересите на тоталитаризма. Всяко действие на тоталитаризма се обосноваваше с марксизма, въпреки че в повечето случаи нямаше нищо общо с учението на Маркс. Марксизмът се използваше, за да се утвърди една власт, а сега антимарксизмът – за да се утвърди друга.

Реалният социализъм претърпя крах, но социалистическата идея – не. Тук може да се направи своеобразна аналогия със свободата. Това, че не се е осъществила, не значи, че идеята за нея е престанала да съществува. Тя е жива и си пробива път. Да не казваме голяма дума, но това, което днес се отрича, утре може да бъде факт. Да се позовем на историята: църквата извърши големи злодеяния, но вярата в Христовото учение остана. Идеите съществуват, докато хората вярват в тях. Не така обаче мислят някои люде.

Испанският учен Уерта де Сото Хесус разглежда социализма по подобие на Хайек. Той го смята за интелектуална заблуда, интелектуална грешка на разума, произтичаща от фатална самонадеяност. Този учен се спира подробно на различните типове социализъм: реален, консервативен, буржоазен, демократически, социалдемократически, пазарен, социализъм на Оскар Ланге и пр. След дълги разсъждения стига до извода: много малка е вероятността социализмът да бъде възроден и все пак, ако това стане, то трябва да се основава на „преопределение” на основата на концепцията за обществото като стихиен порядък. Т.е. социализмът може да се възроди, ако „той би станал синоним на словосъчетания като „икономически либерализъм” и „пазарна икономика”, изразяващи днес идеята за уважение към стихийните социални процеси и за минимизация на систематическото принуждение, приложени към тях от държавата. Разочарованието обаче, предизвикано от интензивната и непрекъсната гонитба за социалистическия идеал, а също и безумната самонадеяност, която човечеството демонстрира във всички сфери на живота и особено в науката, политиката и в обществото, не позволяват да се повярва, че подобно схематическо развитие може да се реализира на практика”. От приведените мисли може да заключим, че авторът страда от идеологическа преднамереност. Приел за изходна точка омразата, той всячески се стреми да я защити. Идеята за социализма обаче наново се съживява. В Германия продажбите на „Капиталът” на Маркс се увеличиха. Издигат се лозунги, освободени от грешките на миналото. Социализмът не е отвлечена идея, а реален израз на протичащите процеси в обществото. На него не бива да се гледа като на интелектуална заблуда и фатална самонадеяност, а като на стремеж хората да постигнат по справедлив и хуманен начин на живот, свят без войни и нищета. Дадена теза се приема за невярна и се вземат доказателства от нея, за да се опровергае самата теза. Социализмът се е провалил, значи марксизмът е претърпял крах. Изопачава се идеята, изважда се от общия контекст и се представя по начин, който е изгоден за този или онзи.

Наистина времето, в което живеем, изисква радикална преценка на Марксо­вото наследство. Това обаче трябва да става от гледище на трезвия научен анализ на обективността, а не преднамерено. Независимо че някои положения на марксистката теория не издържаха проверката на времето, Маркс бе четен и ще продължава да се чете. Към неговото творчество трябва да се отнасяме с уважение.

Социализмът се опростяваше. Робуваше се на концепцията, че щом е налице държавна и кооперативна собственост, социализмът е победил. На общественото развитие не може изкуствено да се налага моделът на комунизма, а опити за такова налагане съществуваха. Поради това тезата, че социализмът е навлязъл в своя зрял стадий и че по същество се изгражда развит социализъм, нанесе поражение на икономиката. Управляващият екип нямаше ясна представа за етапа, в който се намира обществото, а неправилно формулиран етап означава неправилно формулирани задачи и цели. Икономическата наука плати скъп данък за това, че разглеждаше социализма като нещо хомогенно и еднородно, недооценката на другите икономически форми на производство причини сериозни щети на обществото, които трябва да възстановим. А това значи, че икономическата система на обществото сама създава недостигащите елементи на своето функциониране, възпроизвежда историческите условия на своето утвърждаване.

Социализмът не можеше да бъде развит на този етап по следните съображения: първо – в икономическата му структура имаше форми с различен генетичен произход; второ, той не се развиваше в съответствие със своята логика; трето, срещаха се икономически форми на производство, които не бяха адекватни на същността на социализма и поради това не можеха да се нарекат чисто социалистически, макар че обслужваха неговата икономика; четвърто, обществото не беше гражданско. Това се отнася не само за социализма, а и за всяка развита форма на производство. Докато е слаба, тя все още търси опора в минали или изчезващи форми на производство. Щом обаче се утвърди, тя ги отхвърля или ги включва в своята орбита, като ги подчинява на законите и целите на собственото си развитие. Робовладелският строй например използваше патриархалното робство за своето установяване. Това важи за колонàта при феодализма, а още повече и при капитализма – за други форми на производство.

Обществото трябва да премине през всички стадии на индустриално развитие, това е необходимост за него. Страната ни обаче не го стори. Удовлетворяваха се първични и крайно примитивни нужди. Социалният прогрес се определя не толкова от зрелостта на производствените отношения, колкото от степента на развитие на производителните сили, от която зависи дали човекът е поставен в центъра на вниманието или пък е в неговата периферия. Освен това социализмът не се развиваше на базата на най-модерните научно технически постижения. В това отношение значително отстъпваше от равнището на капиталистическите страни.

Хората съдят дали една система е справедлива не по разпределяемите блага, а по степента на удовлетворяване на потребностите си. И тъй като степента на тази удовлетвореност при капитализма беше по-висока, неговата система се оказа по-жизнеспособна и ефективна. Това не се оценяваше достатъчно от командно-административната система, вследствие на което при сравнителния анализ на двете системи се даваше предимство на социалните критерии на разпределение, не се вземаше предвид степента на задоволяване на потребностите на хората или, доколкото се говореше за такова задоволяване, то бе твърде декларативно, пронизано от идеологически съображения.

Собствеността при тоталитаризма се деформира и в крайна сметка се обезличи. Широко разпространение у нас придоби т.нар. икономически паразитизъм, което пак е проява на експлоатация – маса предприятия се дотираха и субсидираха от държавата. Доходът от печелившите се прехвърляше върху лошо работещите предприятия, а от това губеше обществото. Поради обезличаването на обществената собственост хората не участваха реално в нейното управление, вследствие на което собствеността фактически не беше обществена. Самият факт, че с нея се разпореждаше върхушката, означава, че тя се бе превърнала в олигархична собственост. По тия причини държавната собственост не можеше да се отъждествява с обществената или, доколкото такова отъждествяване съществуваше, то имаше чисто апологетичен, идеологически характер.

Обстоятелството, че трудовият колектив беше отчужден от средствата за производство и с тях се разпореждаше държавата с нейните бюрократични органи, говори за срастване на икономическата с политическата власт, за монополизация на собствеността, което разслои обществото на съответни социални групи и засили експлоатацията. Това премахна вътрешните източници за саморазвитие на икономическата система. Унищожените вътрешни стимули за труд се замениха с административна намеса и принуда. А без стимули не може да има развитие на системата. Без индивидуализация на интересите обществото е обречено на гибел.

Експлоатацията може да се проявява и под формата на данъчно облагане, чрез което значителна част от доходите на предприятията се изземваха и облагодетелстваха върхушката. За да не се повтори това, е необходимо държавната собственост да се раздържави. При капитализма раздържавяването не предизвиква сериозни трудности и усложнения, защото държавната и частната собственост имат еднотипна основа. У нас обаче положението се усложнява поради това, че те не са с такава основа. Ограничеността и прекомерното свиване на държавната собственост доведе до друг тип общество. Ако моделът се натрапва на несвойствена система, това значи да се поставят цели, противоречащи на нейната същност. Траекторията се променя, системата се разрушава, подчинява се на чужди образци, за които тя не е пригодена. Кризата се поражда не от трансформацията на системата, а от неадекватните мерки за нейното разрушаване и за утвърждаване на новата система.

Това налага критична оценка не само на трансформацията, а и на теориите и подходите, които я обясняват, които правят истината рационална. Кризата е сигнал, че има нещо нереално в теориите и алтернативите. Ако България иска да излезе на широкия друм към социално благополучие, тя трябва да смени своята теоретическа парадигма, да разработи стратегия в съответствие със своите национални интереси.

Целта на прехода е да установи демократично общество и пазарна икономика. Поне така се прокламира. Пазарът и демокрацията са дълбоко свързани, макар че не се покриват. В името на тази цел не трябва да се възпроизвеждат остарели икономически системи и сляпо да се копират недъзите и слабостите на пазарната икономика, а да се осъществи преход към такава икономическа система, която въз основа на съвременните обективни икономически процеси да предотвратява и тушира слабостите на предишното социално-икономическо развитие и да осигури благополучието на нацията. Следователно главната цел на преходния период е да създаде икономика, която има способността да се самоорганизира, да постига равновесие и в най-кратки срокове да излиза от икономическа криза. За съжаление тази задача не е постигната.

В теорията на познанието и в повседневния практически живот ние трябва да се придържаме не към единствен модел на икономическо движение, а към синтез от теории. Икономическият неолиберализъм, който ни се натрапва като модел, почива на погрешна философия: първо, придава му се всеобхватност и непогрешимост; второ, абсолютизира се; трето, смята се, че ще реши всички въпроси на прехода; четвърто, това го превръща в ръководен принцип на икономическата политика на много правителства.

Ако го приемем за истина, значи историята не оставя никакъв отпечатък в поя­вата и развитието на теорията и поведението на човека се предопределя тъкмо от този либерален път. Това обаче не е нищо друго, освен метафизическо твърдение, като не се намира друго обяснение, се прибягва до т.нар. метафизически схеми. Но дали те са научни, не дискредитират ли методологията и плурализма? Концепцията неизменност е метафизическа концепция, тя не се потвърждава исторически.

Една теория има смисъл да се прилага, ако решава проблемите, за които е призвана. Неолибералният подход като теория придобива по-малко валидност и приложимост в сравнение с други теории. Наистина той не може изцяло да се отрече, да бъде отхвърлен от историята, но при определени обстоятелства, взет сам по себе си, не дава резултати, затова трябва да бъде съчетан с други подходи на икономическо изследване.

Ние се интересуваме от учението на Маркс не толкова от гледна точка на изминалите събития, а от гледна точка на методологията за построяване на икономическата система. Въпреки превратностите на времето, методологията на Маркс за анализа на проблема не е изгубила и днес своята актуалност. За него през последните години се изписаха и казаха много неща. Едни го възхваляват, други го хулят 6, трети го обвиняват в много грехове, един от които – че е тласнал историята в погрешна посока. Не мисля, че това е така. Човек не може да измени обективната историческа логика. По тия причини едва ли Маркс е виновен за всички бедствия, сполетели страните от бившия Източен блок.

Маркс разглежда историята от различни страни, не ги абсолютизира, а ги поставя в съответствие с логиката на историческия процес. Историята е изпъстрена с много събития и факти. Не всички от тях имат отношение към нейното развитие. Научното познание се абстрахира от несъщественото, очиства се от случайното, от това, което няма отношение към историята. Това обаче не значи, че тя се вкарва в определени схеми и шаблони на развитие.

„Там, където се прекратява спекулативното мислене – пред лицето на действителния живот, там именно започва действителната положителна наука, изобразяването на практическата дейност, на практическия процес на развитие на хората. Прекратяват се фразите, тяхното място трябва да заеме действителното знание. Изобразяването на действителността лишава самостоятелната философия от жизнената ѝ среда. В най-добрия случай тя може да бъде заместена от сумирането на най-общите резултати, които се абстрахират от разглеждането на историческото развитие на хората. Тези абстракции, сами по себе си откъснати от реалната история, нямат абсолютно никаква стойност. Те могат да служат само за това – да облекчат подреждането на историческия материал, да набележат последователността на отделните му слоеве. Но за разлика от философията тези абстракции съвсем не дават рецептата или схемата, по която могат да бъдат нагласени историческите епохи. Обратно, трудностите започват едва тогава, когато се пристъпи към разглеждане и подреждане на материала – все едно дали той се отнася към миналата епоха, или към съвременността, към действителното ѝ изобразяване. Премахването на тези трудности е обусловено от предпоставки, които съвсем не могат да бъдат дадени тук, а произтичат само от изучаването на реалния жизнен процес и дейността на индивидите на всяка отделна епоха.”7

Кое е тук опростенческото разбиране на историята? Дали тя се откъсва от реалността? Абстракцията е нужна, за да се проникне по-дълбоко в същността. Подобен подход прилагат и други. Макс Вебер говори за „идеални типове стопанства”. Извън тях обаче остават много други, които реално съществуват, но не се вземат под внимание. Защо тогава него не го обвиняват в схематизъм и едностранчивост, а обвиняват К. Маркс? При едни и същи случаи – два различни подхода. Историята борави със закономерности, не всички събития и случки имат отношение към тях.

Оценката за Маркс е твърде противоречива. През последните години се появиха различни публикации, свързани с неговото творчество 8. Маркс не е мъртъв, както се твърди – интересът към него не намалява, а се увеличава. В Германия „Капиталът” се издава и се изучава в европейските университети в курсовете по политическа икономия. Всяка теория има принос в развитието на икономическата мисъл.

У нас не е така. Преди години Маркс се величаеше, всяко отклонение от неговата теория се смяташе за ерес, за проводник на буржоазна идеология. Днес нещата взеха обрат: неокласическата школа се поставя на преден план, смята се за универсална и непоклатима за всички времена, нейните канони и постулати се бранят с всички средства. Забравя се, че тя е частен случай от икономическата теория въобще и затова не може да претендира за истинност от последна инстанция. Всяка теория е рожба на определена потребност. Всяка страда от историческа ограниченост и в този смисъл не може да бъде всеобща. Това важи не само за неокласическата теория, но и за марксистката теория, те са само степени в развоя на икономическата мисъл.

Историята на икономическата мисъл представлява поток от икономически знания, степени и възгледи в нейното развитие. Промяната в обекта е промяна и в подхода на неговото изучаване, сложността му изисква плурализъм в обясненията. Икономическата динамика не се реализира по еднозначен начин, на нея са свойствени нелинейност и многовариантност. Не бива да се забравя, че всяка теория има своя ниша и принос в развитието на икономическата мисъл.

В такъв дух следва да се оценява и марксистката теория от гледище на съвремие­то, а не изцяло да се отрича. Маркс блестящо приложи логическия и историческия подход в анализа на капиталистическата система, той не е исторически пророк, а исторически критик на съвременното нему общество. Много неща от неговата теория запазват своята значимост и днес.

Не всяко възвръщане е грешно и безплодно, не всяко старо е лошо и не всяко ново е добро. Старите теории могат да съдържат както отговор на нерешени въпроси, така и друг подход в тяхното изложение. Но и тук не бива да се увличаме – не всяка теория е плодотворна и научно издържана; крахът (отхвърлянето) на дадена теория в много случаи е нещо временно. Това го доказа и историята на науката.

Политическата икономия и неокласическата теория могат да бъдат подложени на критика, но всяка критика може да подхранва друг начин на обяснение, породен от промените в съдържанието на обекта на икономиката. Няма неизменни абсолютни закони. Законът е страна на същността, която следва да се разглежда в развитие. Законът се развива, същността се обогатява, той се отличава в сравнение с първите си прояви при формиране на икономическата система.

Животът е многолик. Той не може да бъде разбран с една-единствена теория, нужен е синтез от теории, които не само да го обяснят, но и да го изменят.

Учението на Маркс е вечно живо. То има непреходен характер. Много страни от него запазват своята сила и за съвремието. Един от тях е методът на Маркс в изследването на производителния труд в „Капиталът”. Недооценката на този метод води до множество противоречия в подхода към разглеждания въпрос.

Маркс трябва да се преоценява не само от гледна точка на същността на системата, но и според неговите възгледи за бъдещето на социализма. Да се пише за социализъм, значи да навлечеш гнева на мнозина върху себе си. Това има своето логическо обяснение: социализмът е дискредитиран; смята се за интелектуална заблуда и грешка (Хайек); основан на агресия и принуда, агресия против свободата на човешката дейност и предприемчивост (У. Сато); опиум за народа; едно от най-влиятелните политически движения на съвремието почива на лъжлива предпоставка, то е наивна и некритическа рационалистическа теория, волунтаризъм и ненаучна методология; заблуждение и високомерие; фатална самонадеяност, причинила безброй жертви и страдания (Хайек). Социализмът не е и никога няма да бъде научна теория по простата причина, че робува на стремежа към идеално общество; по своята същност е утопия, карикатура на предсказанията на Маркс (К. Попър).

Това е в общи линии западната пропаганда. Социализмът е подложен на масирана атака. Едни го ненавиждат, други го възхваляват, трети твърдят, че това е сталинска версия за социализъм. Обществото, което се нарича социалистическо, не е социалистическо, а досоциалистическо, своеобразен вариант на преход от капитализъм към социализъм. За социализма няма единомислие, единна избистрена концепция: твърди се, че може да бъде ляв, десен, християнски, консервативен, феодален, пазарен, демократичен и всякакъв друг. С една дума, хората са объркани и затова се манипулират лесно.

Крахът на социализма не е крах на социалистическата идея. Преди да поясним, нека посочим: най-трудно се оценява и обяснява онова, на което си съвременник, онова, което не е достигнало своята зрялост. На незрели икономически форми на производство съответстват и незрели икономически теории, които не се поддават на точни теоретични отражения.

Познат ли е за нас социализмът? Не, не е. Вероятно това е имал предвид Ю. Андропов, предпоследният генерален секретар на ЦК на КПСС – ние не познаваме обществото, в което живеем и се трудим. Това, че не го познаваме, според мен не значи да не се правят опити то да бъде опознато и обяснено. Това важи и за прехода. Ние сме съвременници на прехода и носим отговорност за неговото провеждане, всеки го преживява по свой начин.

Социализмът исторически бе приложен в Русия – бедна и изостанала страна, а не в развития Запад. Това даде отпечатък и върху руския марксизъм. Той се отличава от западния. На Запад той бе по разкрепостен и по свободен, открит за критика и опровержение, в Русия – канонизиран, превърнат, по думите на Н. Бердяев, в своеобразна религия. Маркс се възхваляваше и обожествяваше, сравняваха го с Исус.

Болшевиките превърнаха марксизма в доминираща партийна идеология, а по-късно в СССР – в държавна идеология. В името на „чистотата на марксизма” всеки, дръзнал да се откъсне от него, се смяташе за опортюнист, ревизионист, проводник на буржоазната идеология. Партийната номенклатура използва марксизма, за да установява своята власт, предпочитайки своите интереси пред неговата същност. На него тя гледаше като на универсално учение, важно за всички времена, а не като на степен в развоя на човешката мисъл. Няма теория за вечни времена, всяка е рожба на определна потребност и в този смисъл страда от историческа ограниченост. Ленин предупреждаваше: марксизмът не е догма, а ръководство за действие, въпреки това той бе канонизиран и догматизиран.

Някои постулати на марксизма не бяха пригодени за Русия и затова не дадоха резултат. Революцията се извърши в името на Маркс, а не по Маркс (Н. Бердяев). Да припомним някои мисли на Маркс: ако в Русия се извърши революция, тя ще бъде селска, далеч от всяка демокрация. Поради изостаналостта на страната и преобладаващия дял селско население тя не може да се развива по демократичен начин и ако все пак избухне, ще бъде съпроводена с много страдания и жертви. В писмо до В. Засулич Маркс отправи призив до руските социалдемократи да не избързват с революцията, а да я дочакат да се осъществи най-напред на Запад.

Нещата по-късно взеха друг обрат. Сталин прекъсна Новата икономическа политика (НЕП) на Ленин. Извърши се насилствена колективизация, демокрацията беше погазена, в страната се установи терор и диктатура, социализмът се строеше с много трудности, страдания и жертви.

Всяка революция има своя логика на развитие. Насилието е част от нея. Нима Английската буржоазна и Великата френска революция, да не кажем робските и селските въстания, не бяха съпроводени с терор и насилие? Руската революция не прави изключение. Руснаците не можеха да бъдат якобинци. За революцията се съди как изглежда тя в очите на хората, съответства ли на въжделението и социалния устрем на масите за по-добър и справедлив начин на живот. Моралните принципи като че ли са на по-заден план или придобиват по-друг вид и измерение. Морално е онова, което разрушава старото или го вгражда в настоящето от гледище на целите на движението. Моралното обаче на практика се оказа не това, което казва Маркс, а това, което е угодно за мен да бъде морално. Такава житейска философия няма нищо общо с марксизма и с Маркс.

Руските болшевики бяха не толкова творци на революцията, колкото нейно оръдие. Революцията, както казах, има свои закони, тя не е подвластна на своите вдъхновители и извършители. Насилието е обективно предопределено, макар че не може да бъде оправдано. Така че да се вини Маркс за провала на социализма, да се хвърля кал върху него е дълбоко погрешно и научно неиздържано. Истината не бива да се оценява партийно и идеологически.

За социализма няма отъпкани пътища. Движението е многолико и многопосочно. Социализмът и комунизмът са алтернативи на капитализма. Капитализмът не е край на историята, както твърди Фукуяма, а „степен на развитие на човешката цивилизация, при това най-високата, която според Маркс досега историята познава. Той не е неин завършек. Крайната цел – нищо, движението – всичко” (Бернщайн).

Що е социализъм? Този въпрос няма еднозначен отговор. Всяко определение е ограничено и в този смисъл непълно. В схематичен вид ще посоча някои черти на комунизма, които в една или друга степен важат и за социализма.

Комунизмът е обществена система, базираща се на обществената собственост върху средствата за производство; освобождаване на човека от гнета на капитала и класовата експлоатация; ограничаване на наемния труд като единствено условие на жизнена дейност; общество на свободни и асоциирани граждани; справедливо и равноправно разпределение на обществените блага; хуманизация на производството и на човешките взаимоотношения; свободата на всеки – условие за свобода на всички; свободна индивидуалност и развитие на човешката личност и така нататък.

Обществената собственост не слага кръст на другите форми на производство. Че слага – това е версията на държавния социализъм. Няма собственост, която съчетава само положителни страни, и няма собственост само с отрицателни. Всички форми на производство следва да се развиват. Всяка от тях трябва да докаже своите предимства. Държавната собственост не е синоним на обществената, нито втората на първата. Иначе страните, в които държавната собственост е преобладаваща, могат да се обявят за социалистически.

Същността на капитализма е в частната собственост – източник на човешка свобода (Милтън Фридман). Икономическата свобода е път към политическата. Значи свободен е този, който владее собственост, несвободен – който зависи от държавата. Оттук и изводът, че държавната намеса е пречка за свободата, ограничава икономическите права на човека. Свободен е оня, който притежава собственост – единствената създаваща равни права и възможности; останалото е талант и способности.

Нещата обаче стоят малко по различно. Частната собственост е конкуренция, своеобразна икономическа борба, но може ли състоянието на война да бъде свобода? Социализмът не признава такъв подход. Всеки има право на собственост, но не всеки има възможност. Всеки е в правото си не само да „има”, но и да „бъде” (Е. Фром). Поставянето на знак на равенство между частната собственост и свободата не е решение на въпроса.

Комунизмът се представя като велик идеал на обществото. Светлото бъдеще се рисува в розови краски. Това се приписва на Маркс. Партийната номенклатура тъкмо така подхождаше. Монополизирала властта, тя смяташе, че по-добре от всекиго разбира Маркс. Но критерият за кариерата на практика беше не Маркс, а личната преданост към властта и партията. Историческите летописци сочат, че ръководители от висш ранг не са чели Маркс и не са го познавали. За някои комунизмът е „брътвеж” – приказка, обвита в лъжа и измама. Въпреки това тя бе използвана от някои хора за пропагандни цели.

За Маркс и Енгелс конструирането на новото общество с готови решения, схеми и шаблони беше чуждо. Маркс не е теоретик на бъдещото общество, както някои смятат, не е исторически пророк, а исторически критик на буржоазното общество. Той търси новото общество чрез критиката на стария свят. Социално-икономическата определеност на капитализма, подобна на другите добуржоазни форми на производството, е исторически преходна, а не краят на историята.

Как стои въпросът със социализма днес? С какви средства ще се постигне? Хората не искат революция и насилие. В „Манифеста...” Маркс и Енгелс се застъпиха за насилствена смяна на капитализма по пътя на революцията, в по-късните си произведения те заявиха: там, където демократичните традиции са силни, властта може да бъде завзета по мирен парламентарен път.

Комунизмът според Маркс не е това, което ще настъпи утре, той е обществено състояние, което не спира историята, а позволява тя да протича в определено направление.

Демократичният социализъм не е изобретение на социалдемократите. Неговите контури бяха очертани от Маркс и част от тях се съдържат в отговора на предишния въпрос. Демократичният социализъм е социализъм без революция. Той защитава интересите на цялото общество, отправя призив не за конфронтация, а за компромис между труда и капитала; не за класови конфликти, а за преодоляване на противоречията чрез съединяване на противоположностите; той е стимул към растеж на общественото богатство и към неговото по-справедливо разпределение, към намаляване на бедността и увеличаване на жизнения стандарт на хората.

Китай също се застъпва за такъв път, но запазвайки ръководната роля на комунистическата партия. Според неговите ръководители всеобщата заможност не означава превръщане на собственика в пролетарий, а обратно, непревръщане на богатите в бедни. Тази идея е сто пъти по-справедлива от идеята за класовата борба, за помощ на бедните чрез грабеж от богатите. Първата идея е идея на „всеобща заможност, втората – идея на всеобща нищета”. Примитивният комунизъм с неразвити потребности и беднота е ретрограден, реакционен, груб, вулгарен комунизъм (Маркс).

Социализмът е всемирен исторически процес. В България той ще дойде от Запад. Ние сме малка страна и не можем да диктуваме съдбините на световната история.

***

Въпреки превратностите на времето, Маркс е четен и продължава да се чете. Би Би Си го обяви за най-големия учен на хилядолетието. Вестник „Гардиън” от 10.ХІ.2013 г. обвини „преподавателите по икономикс”, че не могат да се освободят от заблудата, в смисъл че пренебрегват преподаването на икономически знания на основата на теорията на Маркс. Нещо повече: „в британските университети се придържат към идеи, които са неверни или се отричат от реалността” 9.

Отправя се призив за създаване на нови курсове по икономикс, включващи учението на Маркс и Кейнс. Същият вестник в края на 2013 г. публикува данни, че „в световната виртуална книжарница „Amazon.com” има 24843 книги със заглавия, под които стои името на Маркс. А за икономиката на неолиберализма – 2613” 10.

Нима тези данни говорят, че Маркс е мъртъв, че неговото учение е лишено от перспектива? У нас подобни схващания също се застъпват. Но политическата икономия не се изучава като учебен предмет във висшите училища. Младите изобщо не познават теорията на Маркс, което се отразява върху качеството на обучението.

Без теорията на Маркс не можем да обясним закона за развитие на обществото. И колкото по-рано това се осъзнае, толкова по-добре.

ЛИТЕРАТУРА

1 Хегел, Г. Ф.Философия на историята – Духът на Изтока. С., Евразия, 1995, с. 12.

2 Пак там, стр. 15.

3 Макелън, Дж.Мисли за бъдещето на марксизма-ленинизма. – Философска мисъл, 1999, с.38–42.

4 Атали, Жак.Карл Маркс или световният дух. Превод от френски. С., Рива, 2006, с.5

5 За и против Маркс. – Философска мисъл, 1990/1991.

6 Уерта де Сото, Х. Зкономический расчет и предприемательская функция. Превод от английски. М., ИРИСЕН, 2008.

7 Маркс, К.и Фр. Енгелс, Съч. Том 3. Изд. на БКП, 1957, с. 28.

8 Ойзерман, Т. И. Марксизм и утопизм. М., 2003; Котелньников, М. Е.Основное противоречие марксизма: социально-философская экспликация. М., 2005.

9 Вж. Васил Проданов. Перипетиите на Маркс и марксизма. – Понеделник, 2013, бр. 11–12.

10  Пак там.

Пеню Михайлов е професор по политическа икономия, доктор на икономическите науки. Преподава микро- и макроикономика и икономически теории в Икономическия университет – Варна. Работи в областта на общата икономическа теория и на пазарните отношения. Автор е на множество статии, студии и на монографии, по-важни от които са: „Непроизводствената сфера в системата на обществените отношения“ (1987), „Икономическата система в прехода към пазарна икономика“ (1993), „Икономическата теория пред нови предизвикателства“ (1995), „Бягство от историята? Политическата икономия между критиката и омразата“ (2005) и други

Източник:  списание „Понеделник”, бр. 5 – 6, 2015 г.

Забележка !

Този материал се публикува с познавателна цел. Това не означава непременно съгласие с всички тези и гледни точки на автора.   

 

Георги Кирков - строител на основите на партията на българските социалисти

 

 

 

 

В началото на ХХ век в средите на българското социалистическо движение, на лявата българска интелигенция, наред с всеобщото уважение и почит пред апостола на социализма на Балканите и в България – Димитър Благоев, наричан – Дядото, се нарежда и името на Георги Кирков – Майстора. И вече повече от век Георги Кирков остава завинаги за голяма част от българите – Майстора. За да го нарекат съвременниците му Майстора, това действително е огромно, искрено, дълбоко човешко признание на личността, на качествата, на морала, на идеите, които отстоява. Но същевременно това е и доказателство за майсторството на неповторимото му перо, на възпламеняващото му слово, на таланта му на творец, на политик, на организатор. Това е и майсторството като политик, да не бъде като другите политици, за повечето от които главното е келепирът, личното себеуреждане.

Освен всичко, той притежава и ум, обаяние, нравственост, душевна чистота, култура и идеализъм, които са неотделими за високото призвание и признание – Майстора. Но той е и голям българин, роден и възпитан от възрожденския идеал, с европейско образование и европейска култура. Не случайно Георги Кирков – Майстора е наричан “човек с универсална духовна култура”. И освен заслугите му към българското социалистическо движение, Майстора има вече повече от столетие неоспоримо място сред най-значимите български интелектуалци, сред най-светлите имена на българските творци. Макар и забравян или премълчаван, историята отдавна е отредила мястото му в този български пантеон.

 

В края на ХІХ век, когато марксизмът е духът на епохата, на времето, Георги Кирков – Майстора заедно с Димитър Благоев – Дядото изграждат партията на българските социалисти, на трудовите хора, на унижените и оскърбените в наскоро освободена България. Димитър Благоев е убеден, че в лицето на Георги Кирков той е открил до себе си “пламенен ентусиаст, трибун, борец и съратник, който неотстъпно върви с него”. Изискванията към тези хора са изключителни, но и те остават верни до края и отчитат това, което очакват от тях времето, трудовите хора и бъдещето на България. Те трябва да бъдат категоричният антипод на политическата безпринципност, корупция, алчност, на байганьовско поведение и нисък морал. Затова те наред с всичко останало формират и ценностната система, нравствената скала на своята партия, на нейните ръководни дейци и членове .

Тази нравственост, този висок морал, който те – първите апостоли на социалистическия идеал в България, отстояват, се превръща в тяхно лично качество и достойнство, което във времето така пълноценно, заслужено и цялостно е техен приоритет и се превръща в своеобразна “запазена марка”. Защото как можеш да убеждаваш,  да привличаш, да пленяваш, да печелиш привърженици, ако не си безукорно честен, безкористен, социално чувствителен, последователен, принципен, всеотдаен, състрадателен и човечен.

Георги Кирков несъмнено е цялостна личност, надарена с оригинален творчески ум, която не само отстоява непоколебимо и безкористно социалистическия идеал, интересите на трудовите хора, моралните и нравствените ценности, за които стана дума, но той заедно с Димитър Благоев е и законодателят на всичко това, образец за подражание и възхита.

Още в началото на своята политическа кариера през 1896 г. от страниците на вестник “Социалист” Майстора призовава: “Нека всекой от нас забрави себе си: удобствата, спокойствието, нека пожертвува времето си, положението си, даже себе си, ако стане нужда. Тази жертва е свещена; жертва, доброволно сложена пред олтара на бъдещето на работническия народ, в името на унизените и оскърбените, в името на злочестата и беззащитна сиромашия!”

 

 Избрал категорично своето жизнено поприще, ръководен от своята съвест, от социалистическите идеи и идеали, с голямото си лично обаяние и вътрешна сила, Кирков се превръща в притегателен център. Неговите съвременници си спомнят: “У Кирков имаше убеждение, имаше идея. У Кирков имаше велики социалистически мотиви, у него имаше пламенен ентусиазъм, искрени чувства. У Кирков всичко беше чисто, светло и затова неговите слова звучаха като слово на апостол, който зовеше масите... Съобразно със своята аудитория Кирков с цветист, ясен, популярен език картинно говореше и умееше да излага своите идеи ясно и убедително... Той можеше да изложи най-заплетените политически проблеми с една ненадмината ясност и простота, достъпна за най-необразования и неграмотен слушател”.

 

Кирков остава образец със своята апостолска работа по изграждането на БРСДП и отстояването на идейните й основи. Заедно с Димитър Благоев и Гаврил Георгиев разработва логично в една стройна система основните проблеми на организационното изграждане на партията.

Огромни са  заслугите на Майстора за полагане на основите и укрепване на редица местни партийни организации във всички райони на страната. Често пътува сред своите привърженици, където разяснява, убеждава, печели съмишленици, остава в сърцата на трудовите хора. Превръща се в народен трибун, слушан и обичан навсякъде. И това е така, защото той живее заедно с хората, познава техните нужди и болки, бди и защитава техните интереси.

Изключителна е способността на Кирков да открива и привлича най-подходящите, най-стойностните хора за избраното дело, но същевременно да им помага за тяхното развитие. Всепризнат е неговият “особен усет да цени хора, да открива тяхната духовна същност“, наред с това той е и “майстор на човешките души, преобразяващи ги по свой образ и подобие”. Под неговото непосредствено ръководство и въздействие израства и се възпитава цяло поколение кадри, които съхраняват духа и традицията на първите апостоли на социализма.

 

 Артистичен, духовит, обаятелен, Кирков веднага се нарежда до първооснователите на партията. Лидерските претенции са му чужди, но естественият ход на борбата го изтласква в първите редици. Партията има в неговия живот някакво съдбовно предопределение. Той я поставя винаги на първо място, по-високо от всякакви лични привързаности и пристрастия.

 

В своето творчество, в речите си и в постоянната си работа и срещи с хората Георги Кирков непрестанно призовава за издигане на политическото и духовното равнище на народа, на самосъзнанието и обществената му зрелост, което е непреходна задача и важи особено за днешния ден.

 

Георги Кирков вложи всичко от себе си в строежа и укрепването на нашата партия. Той вложи словото си, таланта си, разума си, чувствата си. На нея и нейната кауза той посвети живота си. Можем само да се надяваме, че значенията, които влагаме в личността, живота и делото на Георги Кирков днес, ще се окажат достатъчно устойчиви в хаотично променящия се свят и ще ни послужат при собственото ни идентифициране и осмисляне.

 

 

Материал от честване 145 г. от рождението на Георги Кирков – Майстора, проведено на 16 август 2012 г. в Кюстендил

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Георги Кирков – организатор на синдикалното движение

 

 

 

 

Георги Кирков - Майстора е  изтъкнат организатор на социалните борби на пролетарската класа, непримирим борец срещу оскверняване на човешкото достойнство.   

В края на 19 и началото на 20 век, работниците се раздвижват за образуване на професионални дружества  и синдикалните организации. Както и в другите европейски страни, появата им е свързана  с конфликта между труда и капитала. Начело вървят работниците печатари в София и Пловдив, след тях шивачите. Но както отбелязва Д. Благоев в „Принос към историята на социализма в България” – Вторият партиен конгрес 1895 г. се отнася към работническото движение „сухо, отрицателно” .

 С оглед познанията и опита му от синдикалната дейност в Австрия, Георги Кирков се заема с тази дейност, полага много усилия в събранията и срещите си с работниците за образуване на професионални и смесени синдикати. На Деветия конгрес на БРСДП през 1902 г. в Търново той докладва за образувани общо „ 40 разни работнически дружества с 1800 членове.

Този интерес на Г. Кирков към синдикалното организиране на работниците завинаги остава в центъра на неговата дейност. Той знае много добре, че не може да се изгради партия на пролетариата, не може да се изградят здрави класови професионални организации, не може да се водят успешно стачни и други борби, ако не се пробуди, не се издигне и не се овладее класовото съзнание на работниците. Работникът, еснафски мислещият още работник трябва да се пробуди, да почувства нуждата от работническа солидарност, да разбере кое ще го спаси от експлоатацията. Всичко това може да стане само с класова просвета, ръководена организирано от партията.

Организация и социалистическа просвета – това е бойният лозунг, който години наред Д.Благоев, Г. Кирков и последователите им разнасят навред .

През 1904 г. с прякото участие на БРСДП(т.с.) и лично на Благоев се учредява Общият работнически синдикален съюз (ОРСС) - първият неказионен профсъюз в България.  В програмата си се застъпва за пролетарски интернационализъм и работническа солидарност. При основаването  му Георги Кирков е един от най-активните организатори  и  е избран за негов секретар. Той го възглавява до 1909 г., след което е поет от  Г. Димитров. Наред с отстояване на професионалните права на работниците, ОРСС взема дейно участие и в политическия живот на страната като едно от поделенията на БРСДП (т.с.).

Кирков учи синдикатите да свикват организационни събрания със сказки, да устройват специални просветни беседи.  Като добър агитатор и пропагандатор той набляга особено на идеологическата работа сред синдикатите. Той смята задълбочената марксистка просвета много необходима за предпазване на работниците от зловредното влияние на господарите, на друбнобуржоазните партии и особено от общоделската партия, след като вижда борбата на широките социалисти в софийските синдикати.  Тогава в „ Работнически вестник” Кирков пише, че между синдикалния съюз и партията на тесните социалисти трябва да съществуват тесни организационни връзки, за да се предпазят младите синдикати от опортюнистити, които заблуждават работниците, особено по време на стачки. Той  подчертава това и по време на споровете с либералите и прогресистите. Но никога не забравя резолюцията на Единадесетия конгрес на партията от 1904 г.- да се спазва винаги вътрешната организационна автономия на синдикатите.

Провалът на Втория интернационал и на Синдикалния интернационал в 1914 г. още веднъж потвърждават гледището на Кирков, че синдикалното движение трябва да върви още по-близо до партията в предстоящите големи революционни и стачни борби.

 През първите години на синдикалното движение съществуват неимоверни пречки, силите са слаби, липсват подготвени кадри, дребнобуржоазните условия тормозят младото, нововъзникващо синдикално движение. Голяма грижа за Кирков, Благоев, а по-късно и за Георги Димитров е подбирането на кадри за Синдикалния комитет и за ръководствата на отделните професионални съюзи. Кирков възпитава работниците и особено по-издигнатите, които ръководят синдикати и по-късно професионални съюзи да не допускат грешки, а когато има такива реагира  навреме, строго и авторитетно.

През 1906 г. Кирков одобрява предложението да се започне обединението на отделните синдикати от някои професии в професионални съюзи.

Тъй като смята професионалния печат за помощник на партийния печат в агитацията и пропагандата сред работничеството, Кирков оказва съдействие, дава съвети и насърчава издаването на „Телеграфопощенски вестник” – 1903 г., вестник „Железничар”-1905 г. и по-нататък в-к „Служещ”, „Учителска искра”, „Печатарски работник”, „Текстилен работник” в Сливен, „Кожаро- обущар” и „Тютюноработник” в Пловдив, „Металоработник” и „Шивашки работник” в София. Кирков отблизо следи как върви списването и разпространението на вестниците и настоява да се засягат най-важните въпроси, които интересуват работниците и служителите, да разпространяват издържана класова работническа просвета, да протестират срещу неправдите над трудещи се, да се борят за прилагане Закона за женския и детския труд, да помагат работниците да се нареждат под знамето на партията. 

 Георги Кирков прави задълбочени изводи за стачните борби, анализира как върви дадена стачка, какви грешки се допускат, обяснява причините, които движат работниците да стачкуват и отражението за пробуждането, каляването и подготовката им за следващите битки.

Като партиен организатор, като секретар на ЦК на партията, като редактор на „Работнически вестник” Кирков винаги навреме се озовава на мястото на стачните борби, съветва стачниците, говори на събранията, обсъжда различни въпроси със стачните комитети. Естествено. Ръководител не е оня, който ръководи от канцеларията и по телефона, а който непосредствено е между самите работници-борци. В заседанията на Общия работнически съвет Кирков винаги полага усилия за по- конкретно оперативно ръководство на стачките.

Така е и при стачката на трамвайните работници в 1901 г., когато той говори на многохиляден митинг и зове стачниците към издръжливост и неподдаване на провокации, зове ги към дисциплина и организация.

Така е и при масовата стачка през 1906г. в Перник, в която  участват повече от 900 рудничари.  За непосредствен ръководител партията определя Георги Димитров.  

В речта си пред стачниците „Що е социализъм и има ли той почва у нас?" Георги Кирков заявява, че „рудничарите се борят за солидарност за своето съзнание и организации".Стачката завършва с частичен успех, но най- важният успех е, миньорите, разбират че силата им е в организацията.
 Същата година се учредява за първи път в България Рудничарска синдикална организация. Всъщност ръководството и активистите на синдикалния съюз стават учредители на партийната организация в Перник.

 Така е и в стачните борби през 1908 г. , така е и при четиримесечната стачка през 1909 г. в кибритената фабрика на гара Костенец, така е и през 2010 г при стачката в мина „Плакалница” и т.н.

 

Простотата в държанието на Г. Кирков в общуването с работниците, пък и с всички, е негова отличителна черта. Всеки може да общува с него, да го запита за каквото и да било, без да се страхува, че ще му се присмее или че ще сметне въпроса за глупав и неуместен. Затова те го обичат и уважават, прави им впечатление неговата скромност и човещина, безкористие и пожертвувателност.

 

 Организацията и борбите на работниците – това  е смисълът в живота на големия синдикален и партиен деец Георги Кирков.  Неговият безспорен политически и организационен талант го превръща в ярък образец за пример на много поколения личности, поели по пътя на неговото велико и хуманно дело.

Материал от честване 145 г. от рождението на Георги Кирков – Майстора, проведено на 16 август 2012 г. в Кюстендил 

 

 

 

 

 

 

 

Гражданска и политическа позиция и поведение на Г. Кирков като общински съветник

 

 

 

  Георги Кирков е избиран и работи като общински съветник в Софийския общински съвет (1911 – 1915 г.) и депутат в българския парламент (1901, 1913– 1918 г.). И като общински съветник, и като депутат, той и днес е пример за гражданска и политическа позиция и поведение, за последователност и непреклонност на идеите, на които е посветен, за защита на българската национална кауза и идеали.

При първите стъпки на българското социалистическо движение неговите авторитетни ръководители разработват програмните документи за участие в парламентарните и общинските избори и се заемат с подготовката на общинската политика. Общинската програма представлява платформа за демократични реформи чрез средствата и в рамките на общините. Те набелязват изключително в интерес на трудещите се редица социални, благоустройствени, просветни и други мерки в програмата, които не засягат устоите на буржоазното общество, но тя пък е насочена към постигане на различни придобивки и за отстояване на редица демократични принципи.

БРСДП всъщност се стреми, целта й е, да превърне общините в институции за защита на непосредствените интереси на трудовите хора на България. В периода до войните се оформят общинските възгледи и общинската дейност се определя като борба за социални реформи, за защита на непосредствените нужди, интереси и стремежи на трудовите хора. По този повод Георги Кирков пише: “Ако нашата общинска дейност допринася за ръста на работническите организации, за издигане на тяхното социалистическо съзнание, тогава и само тогава тя е и ще бъде един нов фактор в нашата освободителна борба“. Същевременно той гледа на общините и като на трибуна, откъдето се разобличават съществуващият ред и условията в България.

Народната мизерия по това време, трудните условия за живот, общественият антагонизъм формират и конкретните искания и принципи, които Георги Кирков отстоява в Софийския общински съвет – той е безкомпромисен към корупцията, нехайството и политическата демагогия на управляващите. Последователно и всеотдайно работи за отстояване на най-важните потребности на трудовите  хора (проблеми, които и днес стоят остро и актуално): здравеопазване, безработица, глад, студ, грижата за намиране на работа на безработните и създаване на бюро и фонд за безработни, за приложение на работническото законодателство, за въвеждане на публичност на общинските заседания; за регламент върху цените и откриване на общински магазини, отпускане и раздаване на помощи за нуждаещите се; за право на референдум и законодателна инициатива на гражданите; за даване избирателни права на жените; за издирване и връщане на всички заграбени общински имоти; за ревизия на миналите общински съвети; въвеждане на осемчасов работен ден;  издирване на всички подлежащи на задължително обучение деца; строг медицински надзор над всички ученици и преподаватели; безплатни ученически трапезарии, безплатни дрехи, обувки и лекуване на всички бедни деца, създаване на детски градини, летни лагери за бедните деца; откриване на вечерни училища и библиотеки за работниците; борба с проституцията.

Той заявява в Софийския общински съвет: “Работниците не искат милостинята на любвеобилните сърца, те искат законното, искат общината да поеме своята върховна социална задача“.

Общинските съветници Георги Кирков и Димитър Благоев твърдо се противопоставят на отдаването на търг на предприемачи за извършването на общински строежи – водоснабдяване, прокарване на водопроводи, канализация, павиране на улици, строителството на общински сгради и други. Неведнъж Майстора изяснява, че по този начин буржоазните съветници осъществяват своите сделки и гешефти. Като настояват всички тези подобни общински дейности да се поемат пряко от общината.

Дейността на Георги Кирков като общински съветник е прекрасен пример за достойно изпълнен граждански и партиен дълг. Няма въпрос, поставен за разглеждане в общинския съвет, по който Майстора да не участва в дебата и да не изразява становището на своята партия, на своите избиратели и то убедително, аргументирано и ярко.

 През март 1912 г. в София се свиква Първата конференция социалдемократическите общински съвети. На нея Г. Кирков изнася доклад на тема: “Социалдемокрацията в общините и окръжните съвети. Принципи и тактика”. И в нея той развива следните основни тези, които съответстват на тогавашното административно законодателство и на правомощията на общините:

“ – В общината се сблъскват същите интереси и обществени класи, които ние намираме и в държавата. Разликата е само в това, че в общината борбата на класите се извършва в по-тясна плоскост.

– В общината ние искаме да се грижим също тъй за социални реформи, за покровителство на труда, но общината е поставена да се движи в известни определени граници, за да очакваме големи практически резултати от общинската ни политика.

– Нашата задача в общините ще бъде да упражняваме критика върху политиката и действията на буржоазните партии, да използваме общинската трибуна за широка агитация сред работническата класа“.

Всъщност критиката, за която говори Майстора, е критика от човек с кристално чиста съвест, от общински съветник (за когото дори е кощунствено да се мисли), около когото няма дори слухове за “афери”, “далавери”, “комисиони” и прочие корупционни практики.

 

Другата изключително силна страна от политическата дейност на Георги Кирков и от личностното му присъствие е парламентарната. Там, в парламента, той разгръща своята ораторска стихия, чрез която аргументира, доказва и отстоява политическите, държавническите позиции на своята партия, на голямата кауза на социализма; страстно отстоява националните интереси; социалните права на трудовите хора на България; разобличава политическите, икономическите и националните престъпления на управляващите и на монарха Фердинанд. С достойнство заявява, че идва в Народното събрание, за да донесе “ентусиазма на една млада партия, която вярва в бъдещето на своето Отечество”.

 

Веднага след първата национална катастрофа, в годините на Първата световна война Майстора отново е депутат в ХVІ и ХVІІ Обикновено НС. Тогава той е още по-непримирим към вътрешната и външната политика, която тласка страната към втората национална катастрофа. Безпощаден е в критиката си към военните бюджети, към глада и мизерията в страната, към вземаните заеми за военни цели и продължаващото участие на България във войната, точно предвижда бъдещето на Европа след Първата световна война. Речите му в парламента са образец на политическа, национална, патриотична, социална позиция и идейна яснота.

 

 

 

 

Материал от честване 145 г. от рождението на Георги Кирков – Майстора, проведено на 16 август 2012 г. в Кюстендил

 

 

 

 

 

 

 

Георги Кирков – активен борец за правата на жените в България

 

 

 

 

В многостранните и изключително активни изяви на Георги Кирков на  общественото поприще се вписва и неговата ангажираност с движението за правата на жените в България.  Известно е и неведнъж е подчертавано, че още в Бузлуджанската си програма от 1891 г. БСДП включва искането за граждански и политически права на жените сред своите основни политически цели. 

За съпричастността на Георги Кирков към тази проблематика допринасят главно три фактора.

 

Първо, Кирков се формира като личност, интелектуалец, общественик и политик в продължение на близо 10 години извън патриархалните порядки на българския бит. Несъмнено още по-силно влияние върху формирането на неговата личност и особено на надхвърлящото общоприетите за тогава стандарти отношение към женската еманципация има пребиваването му във Виена, където следва картография. Кирков попада в средите на ляво мислещи младежи, които открито и последователно отстоява искането за даване права на жените в социалната и политическата сфера.

 

Второ, хармоничният съпружески живот с Тина Киркова– една от най-ярките представителки на женското движение в България, също оказва силно въздействие върху формирането на напредничави възгледи у Георги Кирков по равнопоставеността на половете.

 

Трето, и това е определящото, Георги Кирков до края на живота си е обвързан с партията, предлагаща нов социален проект за развитието на следосвобожденска България, в който жените са  включени като равноправни граждани. 

 

Какво е конкретното измерение на съпричастността на Георги Кирков към принципа за женската равнопоставеност ?

По силата на програмните изисквания и ръководейки се от своите вътрешни убеждения, Майстора посвещава немалко усилия на страниците на “Работнически вестник” в разясняване на искането за “всеобщо и пряко избирателно право за всички граждани… без разлика на пол” и за  “ премахване на всички закони и обичаи, които правят жената робиня на мъжа”.

В специална статия в партийния печат Кирков аргументирано и достъпно за читателя разяснява необходимостта от въвеждането на избирателни права за жените. Той разглежда това искане като част от човешките права и съществен елемент на демократическата политическа култура, към която се стреми “по природата си” работническата партия. Съпоставяйки условията у нас с тези в други по-напреднали страни, Кирков търси причините за безправното положение на жените в съществуващата обществено-политическа уредба на буржоазното общество тогава.   

Заедно с другите ръководни дейци на БРСДП (т.с.) Кирков е ревностен привърженик на приемането на специален закон за закрила на женския и детския труд. Неведнъж от трибуната на Народното събрание социалдемократическият депутат привежда доводи в защита на жените и децата, заети в производството. Той твърдо застава зад внесения от лявата партия законопроект за закрила на женския и детския труд, като един от основните социални закони.  И когато през 1905 г. българското правителство приема такъв закон, отново Кирков е сред най-активните тесносоциалистически лидери, които го разясняват и особено наблягат на контрола при неговото прилагане, както и настояват за разширяване на обсега на неговото действие.

Георги Кирков има определени заслуги към организирането на лявото женско движение в България. Изпълнявайки поръчение на ЦК на БРСДП (т.с.), но и с дълбока вътрешна убеденост, той оказва ценно съдействие при подготовката и провеждането на първа конференция на жените-социалдемократки в България. Верен на социалистическите идеи, той насърчава включването на жените-пролетарки в партията и изтъква значението на тяхното спечелване за бъдещата революция.

Първата конференция на българските жени с лява идейна ориентация се провежда на 7 август 1905 г., непосредствено след  закриването на ХІІ партиен конгрес. Приема се решение за създаване на женски просветни кръжоци към партийните организации. Излъчена е и комисия, за разработване на конкретен план за работата на кръжоците. Кирков има пряко участие като лектор и организатор на различни прояви на женските социалдемократически кръжоци.

  Съвсем логично следствие от цялостната дотогавашна активност на Георги Кирков е неговото лично участие в работата на Учредителната конференция на Българската женска социалдемократическа организация през 1914 година. 

 Действително 1914 и 1915 години са особено бурни в развитието на женското ляво движение в България – жените-социалдемократки участват масово в кампаниите на международните организации в защита на мира и на политическите права на жените. Те използват всеки повод, за да поставят своите искания: против въвличането на България в световната война, за ангажименти на правителството към работническото законодателство и за намаляване на безработицата, за даване на граждански, социални и политически права на българските жени.

    От позициите на тесния социализъм Георги Кирков оценява успехите на българските жени като твърде показателни и големи както в сравнение с развитието на женското движение на Запад, така и с оглед на предизвикателствата във вътрешен план – семейните традиции, спецификата на политическите борби и т.н. “Пролетариатът у нас мъчно се освобождава от възгледите на буржоазията за жената”… констатира Кирков. Същевременно той изразява оптимизма на другарите си от ЦК на БРСДП ( т.с.), че вече е направена “една крачка напред” във вярната посока на развитие на прогресивното женско движение.

 

Краткият анализ на тази страна от дейността на Георги Кирков - Майстора е още едно доказателство за изключително важното му  място в историческото развитие не само на левицата, но и в организираното женско движение. 

 

 

 

 

Материал от честване 145 г. от рождението на Георги Кирков – Майстора, проведено на 16 август 2012 г. в Кюстендил

Примерът на Георги Кирков - Майстора и днешния ден

 

 

 

 

За да не говорим само абстрактно и откъснато, ние трябва да с опитаме да погледнем от жалоните и критериите оставени от  Майстора към днешния ден.

 В този изключително сложен и за обществото, и за БСП момент, с оглед на  условията, в които тя работи  е от решаващо значение нейната кондиция, както за самата нея като голяма и влиятелна политическа сила у нас, така и за държавата и обществото ни като цяло.

В тази връзка е добре да се откроят няколко момента в посока на промяната и  нужната модернизация на партийната ни дейност:

 

1.  Днес от огромно значение е ролята на лидерите и ръководните органи на партията. Именно те  трябва да олицетворяват прозрачност, чистота на помислите и действията си, да внушават с публичното си поведение, че работят за общото благо, а не само за собственото си облагодетелстване. От особено значение е умението на партийните структури и ръководни органи, и особено на нейните лидери,  да съумяват да съчетават борбата за идеала със задачите на днешния ден. 

А това е свързано с формирането на увереност в партийните членове и симпатизанти, че на нас, като партия, ни е ясно какво искаме да постигнем; увереност, че не се носим по течението или че обслужваме временни корпоративни или групови интереси; увереност, че следваме ясно начертан път за превръщането на България в съвременна европейска държава.  

 Георги Кирков е могъл да има много по-висок личен материален статус. Той е в основата на кооперациите, издържащи партията. Бил е и съветник, и депутат. И навярно като такъв е могъл да  влиза в политически комбинации за лично облагодетелстване. Но в историята липсват данни за това. За много от нас това звучи невероятно, но то е факт. И тогава е имало интереси, пари и корупция, но Кирков е съумял да остави чист своя образ.

       Не случайно доста от острите критики или обвинения на партийните членове към техните ръководства сега именно са в посока на изоставяне, забравяне и пренебрегване на моралността, на нравствените ценности на лявото. Ляво ориентираните хора  явно недоволстват от осезаемата загуба на морален пълнеж или ангажимент в словата и делата на левите елити. Макар това понякога да се компенсира с прекалена и натрапчива до отблъскване морализаторска, публична и вътрешнопартийна реторика.

 И тъкмо поради това се говори за “лимузинени” леви елити или лидери, които се прегръщат със спорни фигури, посещават редовно партита и банкети на крупни индустриалци и видни финансови фигури, но рядко намират време и повод да “слязат долу” – при народа, при своите избиратели, а още по-малко да защитават постоянно интересите им. Нерядко сме свидетели на демонстрация на такъв стандарт на живот от страна на някой леви лидери, който шокира съпартийците и  избирателите.  

Когато ние имаме претенции към някои от днешните ръководители на партията, това не е израз на сиромахомилство. Защото съзиданието е важно и водещо в дейността на партията. Но лидери и структури, гравитиращи около тях, да използват политическото си влияние, дадено им от хиляди членове и симпатизанти на партията, за своите тясно корпоративни интереси е решително неприемливо, пагубно за масова политическа организация, каквато е БСП.

Ето защо на висок глас трябва да изразяваме своите претенции към такива дейци на партията и да се провежда последователна борба срещу тези явления в политическия живот.

 

2. На следващо място, свързано с образът на Г. Кирков като пръв партиен строител, е проблема за формирането и провеждането на политиката на партията в условията на парламентарна демокрация.

В настоящия политически момент е много важно да отговорим на въпроса дали и как широката членска маса е включена при вземането на партийни решения по ключовите политически въпроси на деня. Това е особено важно за функционирането на партията в днешните реалности.

По традиция и разбиране БСП се приема като централизирана партия, в която приетите отгоре решения само се приемат  еднозначно от низовите структури. А това създава условия ограничена група от хора да взема, много често важни, политически решения, без да има ясния вот на партийните членове.  Така че решаването на този въпрос е един от изключително важните въпроси за реформирането и модернизацията на БСП.

Ключов момент тук е начинът на формирането на ръководните партийни органи, на носенето на политическата отговорност на участниците в тях за извършената работа и  за ефективния контрол върху техните действия. Неспособността да се оказва контрол върху поведението на хората, избрани в ръководните партийни органи, е една от същностните причини за редица слабости във функциониране на партийния организъм.  Без ефикасен механизъм за контрол винаги частните интереси на група дейци ще доминират на гърба на доверието на членската маса. И нашите партийни функционери трябва да помнят, че нямат право да говорят и да действат от името на партията, ако изрично не са получили по легитимен начин пълномощията да правят това.

 

3. И още една характерна черта на Георги Кирков. Той е бил широко скроен човек, нещо което го откроява сред плеядата достойни дейци на партията.

Тази характеристика е изключително важна за партийния функционер днес. Силата на голямата личност е да се обграждаш не с ласкатели и удобни хора, а да имаш силата и смелостта да издигаш и работиш с ярки личности, които имат своя визия и мнение, и, което е по – важно, последователно да го отстояват.  Кирков е оставил много примери за принципния си подбор на партийни кадри, той се стреми да разбере кой за каква работа е годен и съобразно това да насочва усилията, да се помогне на този човек за идеологическото и политическото му израстване, за подготовката му като функционер на партията.

Измамно е да мислим, че само в тоталитарните общества близостта до властта е носела облаги. В условията на пазарно стопанство, лоялността се заплаща много повече, тъй като дори и краткото пребиваване във властта ти дава възможност да натрупваш значими материални блага.

Именно затова е изключително важно да съумеем да защитаваме и  отстояваме  позициите на партийни членове, които на моменти  влизат от принципни позиции в противоречие с мнението на висши ръководни функционери. Това не е продиктувано от желание за конфронтация,  а на разбирането, че БСП като голяма политическа партия, в която членуват представители на широки слоеве от нашето общество, трябва да съумява да съчетава многообразието, защото именно в това многообразие се крие и нейната сила, то е гаранцията за нейното бъдеще. И тук Георги Кирков е ненадминатият образец.

 

4. Политическият език, политическото слово за Г. Кирков не са и не трябва да са средства, които да служат за имитация или за мимикрия на прокламирана идейно-политическа ориентация и поведение на техните притежатели, а реално да водят до точно обратни последици. Той сочи: “известно е, че фразата, нарочно пусната като фраза, няма никаква стойност, стойността й става явна само тогава, когато тя се пусне с цел или когато след нея следва действие, следва реализирането й”. Затова и Майстора остро заклеймява политическите резоньори или фразьори.

А нима днес липсват фразьори  на лявата идея и на лявото дело? Нима  отсъстват подобни фразеолози, които публично се кичат с пристрастията си към  лявата идея,  но на дело не смеят да се опълчат на неолибералните  арсенали и репертоари – прокарвани днес под булото или под флага на модерната и обновяващата се социалдемокрация от ХХІ век.

Критикувайки поповщината в широканската ни социалдемокрация, Майстора дебело посочва, че поповци са увити с дебела фразеология, че крият нещо реално в себе си, че работят за  днешния ден или на най-близкото бъдеще,   отваряйки си път към висши държавни позиции. Тези поповци си служат   с куп фрази, с театрални жестикулации, с въздишки и многоречие.  Поповци не обичат да страдат на вятъра, те обичат да страдат за нещо реално, и то не дълго...... Вътрешно те винаги си остават…хора, които на всичко гледат през очилата на келепира………..  

Днес май също не липсват поповци и поповщина в родното ляво идейно и партийно-политическо пространство. Хора, които живеят от, а не за политиката. Люде, които гледат как да се възползват и обилно да се облажат от конюнктурните ситуации и обстоятелства, когато левицата е в управлението. И същевременно, как те добре да се предпазят или опазят себичните и груповите си интереси тогава, когато лявото е в затруднено положение.

 

5. Днес отново възниква въпросът за необходимостта от лява реидеологизация, която трябва да ни избави от неолибералната медийна манипулация.   Нека съблечем дрехите на широканската социалдемокрация, които и без това са ни неестествено широки, и поне за малко да се върнем към нашата тесняшка, но не стеснителна, а претендираща да бъде революционна природа. И ще се убедим навярно, че дрехите на тесните социалисти не са така тесни, както насила навлечените одежди на социаллиберализма. Може да се окаже, че понякога те са по-удобни за носене и ни дават повече  свобода на действие.

Левицата днес, вкл. българската, страда от дефицит на идентичност. Във всичко онова, което е актуално от историята можем и трябва да намерим необходимия ресурс за запълване на тази липса. Но освен от дефицит на идентичност, лявото пространство и в частност БСП, все по-осезаемо започва да страда и от дефицит на истински политици, на пълнокръвни личности, които притежават талант, интелект, напредничава култура, родолюбие и преданост на социалистическата идея.

Някога лявото е било събирателен център за най-талантливите от нацията. Днес то отново трябва да се превърне в такъв център.  А пред нас, казва Кирков, „пред нас стои жизненият въпрос как да спасим най-добрите и най-предани сили на партията, които се давят и задъхват в една тълпа от неустановени елементи и озлобени сърца, а заедно с това и чрез това да спасим и самата партия от пропаст и прогниване”.

Г. Кирков е уникален и най-блестящото потвърждение на това е,че  остава толкова  скъп и потребен на лявоориентираните хора – тук и сега, в съвсем друга историческа епоха и в различна обществена действителност. Днес ние имаме необходимост да се върнат отново към и при него – не провокирани или обладани от някакви сантиментални съображения, от куртоазно уважение или заради ритуално- партийна дисциплина. Днес е нужен по-нов прочит на идеите и делото на Майстора. Това не е и не може, не трябва да бъде прочит само на миналото. Това е и трябва да бъде прочит и на настоящето, а още повече и на бъдещето.  

 

 

 

 

 

Материал от честване 145 г. от рождението на Георги Кирков – Майстора, проведено на 16 август 2012 г. в Кюстендил