ПОСЛАНИЯ КЪМ БЪДЕЩОТО ЛЯВО (фрагменти) - Александър Лилов

 

 

 

 

 

 

(...) Важното е начело на държавата да застане водач, който разбира необходимостта от иновационно развитие на страната и ще го направи водеща държавна политика, държавен курс.

Именно тук бих искал да Ви предложа една прогноза и Ви моля добре да я запомните. Ако не Ви е жал за твърдата памет на компютъра Ви – въведете я в нея.

Когато следващият премиер, което е малко вероятно, или по-следващият, което също не е много вероятно, или още по-следващият, което е сигурно, започне в парламента доклада си за структурата и персоналния състав на правителството не с Министерството и с министъра на вътрешните работи или на финансите, а с Министерството и с министъра на иновационното развитие, знайте, че това е държавният лидер, от когото се нуждае България. Дайте му пълна подкрепа, независимо от коя партия е. Той или тя, по-скоро второто, е необходимият човек на страната.

Времето? Сега най-важното е да се определят водещите национални икономически и производствени приоритети на страната, добре да се обмисли с какви инвестиции ще бъдат създадени, върху какви технологии, за какви пазари. Страната жизнено се нуждае от един нов Иван Попов – онзи, първенецът на политехниката в Тулуза, директорът на предприятия във Франция, Унгария и Германия след войната, министърът на науката и техническия прогрес у нас, който през 70-те години на миналия век създаде с икономическата помощ на СИВ и с експертната помощ на Япония българската електроника, която през 1988 г. изнесе електронна продукция за над 4 милиарда щатски долара.

По тази част (...), която засяга „перспективата във времето“ за създаване на информационно общество у нас, мисля, че става дума за три неща: първо, за ускорено догонващо развитие, т.е. за висок икономически растеж; второ, за няколко десетилетия, в зависимост от темповете на развитие; и трето, за нарастващ ефект от иновационното ни развитие, т.е. не само да влагаме, а и да получаваме реални национални и персонални облаги от това развитие. Нали виждате как се вдигат равнището и качеството на живот в страните с иновационни икономики.

Тук искам да Ви върна още веднъж към решаващото условие днес:

Най-важното е да тръгнем по този път и по него да ни водят способни лидери.

Аз съм за български европейски модел. Аналогичен на финландския или на ирландския.

 

                                                         * * *

 

(...) Опасностите за следпреходното развитие на страната не са малко и никак не са малки.

Най-големите сега са:

• На първо място – инерцията на прехода. Преходният манталитет. Потайностите на сивата икономика: „Не са ми нужни нови технологии. Авантата е в нископлатения труд и в добрите поръчки.“ Трябва да се дава път и подкрепа на предприемчивия бизнес и бизнесмен, а не на „героите“ на прехода.

• На второ място – корупцията. Докато у нас има толкова високо равнище на корупция и такава безнаказаност за нейните герои по високите етажи на властта, дотогава солидните световни фирми няма да тръгват на дълготрайно сътрудничество с нас.

Борбата с корупцията не иска словесни смелчаци, които в крайна сметка сами са свързани с нея, а решителни мъже – прокурори, съдии и премиери.

Сривът в образователното равнище на населението е също голяма опасност за иновационното развитие на страната. Докато целият свят инвестира в образованието и науката, България прави зашеметяващо отстъпление от допреходното си образователно равнище. Нали виждате, че никоя страна не реже в мерките си срещу световната криза от средствата за образование и наука. Управляващата тройна коалиция го прави. Мисля, че това е нещо много по-лошо от грешка. За сметка на това тя прогласява „стратегия“ за развитие на науката, но... без участието на националната академична мисъл, на БАН ... аз се срамувам от подобно отношение към образование то и науката в началото на XXI век, каквото имаше през всичките тези 20 преходни години, включително и сега.

 

                                                              * * *

 

(...) Оценявам геополитическите и външнополитическите условия като много благоприятни за иновационно развитие. Защо?

• Светът, по-специално най-напредналата му част, извършва преход от индустриалната в информационната епоха. В своя разгар са технологическата, комуникационната, образователната, екологичната революция, които в системно единство образуват Великата глобална революция – мотора на световния преход. Най-високо оценявани и най-престижни са онези държави и онези правителства, които са поставили развити ето си на тази основа. Какво по-благоприятно време за иновационно развитие бихме могли да си пожелаем?

• Ние вече сме пълноправен член на Европейския съюз, който заедно със САЩ и Япония е един от лидерите на световния преход. Неговата технологическа, финансова и друга подкрепа е огромно предимство за България, откъдето и да го погледнеш. Естествено не ЕС ще ни реши проблемите, но самото ни членство в него е свръхважен фактор.

• Все повече и все по-ясно се оформя многополярна система на международните отношения през XXI век. Редом със САЩ централно място в нея заемат Китай, ЕС, Русия, Индия, Бразилия. Това създава големи възможности за външнополитическата дейност и за повишава не на нейната роля в нашето иновационно развитие. Промени в геополитическите решения на страната не са необходими. Но засилване на външнополитическия фактор е крайно необходимо. Онези страни, онези фирми и банки, които участват най-активно в иновационното развитие на България, трябва да бъдат най-напред и в нашата външна политика. Многополярната световна система предлага много повече алтернативи за избор на най-добрите решения и много по-благоприятни условия за тяхното реализиране в практиката.

Добре би било качествени групи от специалисти да претеглят страна по страна реалната стойност на съществуващите досега връзки и форми на сътрудничество, за да е ясно на какво може да разчита България. В наш интерес е също да се издирят най-подходящите за всяка отделна страна личности, които да започнат да лобират на сериозни нива за активното и участие в решаването на националните ни приоритети. Такива възможности съществуват за Индия, Китай, САЩ, Русия, Япония и други страни.

(...) Бих искал да подчертая много ясно: световната конюнктура и международното положение на страната са благоприятни за иновационно развитие. Решаващи са вътрешното положение, вътрешният фактор. Разбира се, сега протича световна финансова и икономическа криза, но тя ще свърши – и в дългосрочен план не би трябвало да блокира нашето следпреходно иновационно развитие.

 

                                                       * * *

 

(...) Разбира се, че световната финансова и икономическа криза се отразява лошо върху България. Управляващите и опозицията се замерват с компромати, а не с политика и алтернативи. А най-важното е разумно да се разпределят тежестите на кризата, за да не се стоварят върху плещите на социално най-слабите слоеве. Двадесет години държавата взема от мизерните пенсии на възрастните хора и не се свени да го прави и сега. Докога? Има слоеве и области, където не трябва да се посяга. Такива са образованието, науката, здравеопазването. Обратно, и в условията на криза тук трябва да се инвестира. Още повече че когато говорим за иновационно развитие, говорим за концепция за дългосрочно социално-икономическо развитие, минимум 20–30 години. Това е не само календарен срок, а време, през което може да се мобилизират разнообразни ресурси – включително финансови, инвестиционни, технологични и така нататък.

Така че в краткосрочна перспектива трябва да се създаде концепцията за иновационно развитие на страната, а в дългосрочен план да се организира нейното осигуряване и реализиране. След 2020 г. България може да влезе в числото на иновационно бързоразвиващите се новоприети държави в Европейския съюз. Това е напълно реална цел и тя трябва да бъде осъществена. Която политическа партия – лява или дясна, няма сили и лидери да направи това, трябва да слезе от националната управленска сцена. Извиня вам се за грубостта на постановката, но тя се налага от уроците на прехода и от логиката на следпреходното време. Който управлява България в следващия период, трябва да е абсолютно наясно с тази логика.

 

                                                              * * *

 

(...) Параметрите на левите идеи както в България, така и в Европа трябва да включват според мен създаването и реализирането на лява алтернатива за информационното общество, която да преодолее параметрите на потребителското общество и да цели постигането на високо качество на живот на хората – осигуряващо както физическото, така и духовното им развитие. Големият проблем на слединдустриалната левица е формирането на лява визия и лява стратегия за създаване на информационното общество – преодоляване на рисковете и реализиране на възможностите на тази нова епоха в историческото развитие на човешката цивилизация.

Поради това то не може да снеме или да заличи разликата между лявото и дясното. Негативните процеси, които протичат в него, и излизането им „извън контрол“ (Бжежински) са по-скоро предизвикателство за лявото – да предложи по-добра обществена алтернатива, която да съедини материалното благополучие с пълноценен духовен живот на социума и на отделната личност.

Вижте – храната, кухнята винаги са били неразделна част от борбата на човека за по-добър живот. Аналогично е положението с облеклото, жилището, транспорта. Но бифтекът никога не е бил и няма да бъде висшият идеал на човешкото развитие.

(...) Възможен е един свят по-добър, по-разумен, по-справедлив, по-хармоничен от сегашния и в борбата за такъв именно свят, за такива именно информационни общества винаги ще има съревнование между левите и десните идеи, проекти, алтернативи.

Въпросът е доколко левите и десните идеи, левите и десните партии и политици ще се обновят и ще се трансформират в слединдустриални. От това зависи съдбата на лявото и дясното.

Идеите, партиите и политиците на информационната епоха ще се различават от идеите, партиите и политиците на индустриалната епоха. Да не говорим за идеите, партиите и политиците на българския преход 1989–2007 г. Енгелс навремето говореше за „идиотизма на селския живот“. Аз бих визирал тук идиотизма на вторичното „първоначално натрупване“ на капитала.

(...) Що се отнася до наченките на изграждането на ново ляво общество по света – може би пример за това е скандинавският опит. Но трябва веднъж завинаги да се разделим с категориите на лявото мислене от индустриалната епоха.

Те не работят в информационната. Нали помните „Интернационала“:

На крак, о, парии презрени, на крак, о, роби на труда! Потиснати и унизени, ставайте срещу врага!

Идеята ни беше „без милост, без пощада да сринем старий, гнилий строй“ и върху неговите развалини да изградим новото общество.

Новите социалистически идеи и новото социалистическо общество на информационната епоха няма да се появят след сриването до основи на старий гнилий строй, а ще възникнат във и от самото развитие на историческия процес през XX век, конвергирайки постиженията и прогреса на цялата човешка цивилизация. Ядката на новите леви идеи е НООРАЗВИТИЕТО, конвергенцията, прогресивната приемственост на историята, а не разрушението. Изобщо, ако искаме да извлечем теоретичната есенция на философията на най-новата, постиндустриалната фаза на човешката цивилизация, основното понятие в нея е „РАЗВИТИЕ“, „бифуркация“ на неравновесните системи и трансформирането им в ново, по-високо качество.

Гледайки съвременния свят през призмата на постиндустриалното развитие, на новата информационна епоха, можем със сигурност да кажем: крахът на съветския модел на социализма не е краят на социализма, още по-малко „краят на историята“. Развитието продължава. Социализмът дълбоко се обновява и модернизира в съответствие с новата информационна епоха. Бъдещето на социализма е социализмът на бъдещето.

 

                                                    * * *

 

Това, което със сигурност може да се твърди, е, че историческото развитие няма да спре при капитализма. Има сериозни индикации, че се намираме в на вечерието на мирни, но радикални социални трансформации, които са насочени към постигане на симетрия в технологическите и икономическите с политическите и социалните характеристики на информационното общество.

Асиметрията, която се наблюдава понастоящем, не може да съществува дълго, защото именно тя поражда бифуркацията на съвременното капиталистическо общество.

Що се отнася до социализма, неговото бъдеще изцяло зависи от модернизацията му. Той има бъдеще, ако се модернизира, и губи историческа перспектива, ако не намери успешен отклик на предизвикателствата на информационната епоха. Под модернизация на социализма разбирам неговата способност да реши по-добре от капитализма най-острите проблеми на съвременното информационно общество: премахване на бедността; предотвратяване на екологичните опасности; постигане на по-високо качество на живот за всички хора; утвърждаване на алтерглобализация, облагодетелстваща всички народи; установяване на многополюсна световна система.

Модерният информационен социализъм – това е историческият приемник на капитализма, с тази принципна отлика от скъпия на сърцето ми химн „Интернационала“, че той няма да разруши до основи „старий, гнилий строй“, а ще има за идеал мегасинтеза на най-доброто от историята на цивилизациите с възможностите на информационната епоха. Съзнавам дискусионността на тази постановка, но мисля, че тя е в съгласие с духа на Марксовата теза за историята, гледана през призмата на понятието „РАЗВИТИЕ“.

 

 

 

Източник: списание „Понеделник” бр. 3-4, 2014 г.

Виж още Ал. Лилов. Преходът. С., Български писател, 2012, с. 126–133, с. 142–143.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Кризите на капитализма – Дейвид Харви

 

 

Документален  филм с превод

http://www.dokumentalni.com/?p=3257    

Дейвид Харви се пита: Не е ли време да погледнем отвъд капитализма – към един нов социален ред, който да ни позволи да живеем в система, която наистина да бъде отговорна, справедлива и хуманна ?

 

 

 

Същността на пазара и неговите алтернативи – проф. Ричард Улф

 

 

Документален  филм с превод

http://www.dokumentalni.com/?p=3322

В този откъс от августовската си лекция в Брехт форум, Ричард Улф с невероятно чувство за хумор ни представя ролята на пазара в една ежедневно срещана ситуация, с която се е сблъсквал всеки един от нас. Често не си даваме сметка как пазарът ни заобикаля навсякъде и сме принудени да се съобразяваме с неговите правила. Но дали тези правила наистина са най-добрите, които човечеството е способно да измисли? Дали не бихме могли да разпределяме продуктите и услугите според принципи, различни от платежоспособността на хората? Как би могъл да изглежда светът тогава? С няколко примери американският професор по икономика Ричард Улф ни пренася в съвсем различен свят. Никога икономиката не е била толкова забавна! Забавлявайте се и вие и оставете мечтите си да ви поведат към една алтернатива – по-красива или по-грозна, преценете сами!

 

Из статията за кризата в партията – 1900 г. - Георги Кирков

Поучителни слова ! Приликите с други времена са въпрос на индивидуална преценка.

 

„ Сега всичко е на мегдан и няма защо да го скриваме от: социалдемократическото революционно съзнание в партията е размътено и самата партия под злотворното влияние на „широкото” невежество бърже крачи към израждане, т.е. към заветната цел на ония, на които от две години насам е станало тясно и задушно в нашите редове . Повтарям, излишно е да скриваме злото. Най-умното в случая, което трябва да се върши, е решителна и безпощадна борба против това зло. Врагът е опасен не затова, защото е силен, а защото избягва откритата честна борба, за да се предава с толкова по-голяма свобода на мародерство в организациите. Той носи със себе си деморализация и поквара и извиква към живот всички долни инстинкти, т.е. всичко онова, което партията в краткия период на своето съществуване не е успяла още да изкорени и га го замести с една здрава социалистическа култура.

Врагът – това е отвратителната демагогия, развивана старателно и с невъзмутим цинизъм между несъзнателните партийни членове с цел да се печелят лични привърженици, поклонници и обожатели.

Врагът – това е слабата, почти нищожна теоретическа подготовка, която отличава повечето от нашите партийни членове. Голямото число партийни членове изповядват повечето на вяра това, което се нарича основни начала на партията: - разбирането им обаче и съзнателното им прокарване в живота е извънредно слабо.

Партията изобилства с дребнобуржоазни глави, натъпкани със социалистическа фразеология. Чудно ли е подир това, ако идеолозите на „широкия” социализъм, т.е. на дребнобуржоазното недомислие, намерили наготово такава неустановена и податлива среда, в две години отгоре можаха да си спечелят не само правото на гражданственост, но и правото да си разиграват коня от единия до другия край на партията?

Отначало под знамето на „самокритиката”, след това под онова на свободното дискредитиране на установените партийни начала, „широките” социалисти най-сетне стигнаха пълната и „широка” свобода да вършат каквото им скимне, без да държат някаква сметка за принципите и дисциплината в партията. Благодарение на тях в партията се възцари един социалистически радославизъм, една задушлива атмосфера, наситена с низ и интриги, клевети и навети против всички, които им се противопоставят или дръзват да ги изобличат...”

„...Няма съмнение, че една социалистическа партия, изпаднала в до подобно дередже, вече носи в себе си червея на разложението и нейната смърт е само един въпрос на времето. При такива условия всеки и най-искреният апел към „единство”, което вече фактически е невъзможно, остава глас на въпиющ в пустинята. В такъв случай всяко благородно подбуждение дава само нов повод за интриги и клевети. Остава само едно радикално средство – ампутацията! И колкото по-скоро, толкова по-добре. Всяко колебание тук е неуместно и вредително. Никакви доводи за запазване на някакво си „единство” и „цялост” на партията, които фактически вече не съществуват, не трябва да ни занимават и смущават, когато пред нас стои жизненият въпрос, как да спасим най-добрите и най-преданите сили на партията, които се давят и задъхват в една тълпа от неустановени елементи и озлобени сърца, а заедно с това и чрез това да спасим и самата партия от пропаст и погиване.

Ето кое е най-важното, което ние трябва да извършим, а не от страх пред едно формално разцепление, когато фактически то е вече станало, да завираме главата си в пясъка и по тоя начин изкуствено да поддържаме едно невъзможно положение, изкуствено да насърчаваме едно безполезно съществуване.

Само „широките” могат да бъдат доволни от подобно положение, в което се намира днес партията, защото само при такова положение те могат да виреят. Ето защо те са против разцеплението, макар и да са неговата причина. Всяко разцепление е смърт за тях! Тяхното интимно желание е да изменят само характера на партията, но да й запазят името – като вкусна примамка. Те имат нужда само от „фирмата”. Всичките усилия ... от две години насам са насочени именно към това – да обсебят „фирмата”, защото без тая „фирма” – без фирмата на Работническа социалдемократическа партия, те ще се окажат едно недоразумение в нашия живот, каквото са и в нашите редове ...”

 

 

П.С. Някога първостроителите са мислили и работили за изграждането на партията, а не за задоволяване на собственото си его. Не лапайте мухите и не чакайте катми да паднат от небето, а се учете от дядо си Георги Кирков !

 

 

 

 

 

 

Карл Маркс, Фридрих Енгелс. Събрани съчинения /препратка/

 

 

Электронные версии собраны из изданий 1-39 и 40-50 томов, вышедших в 1955-1974 годах. Данная публикация – это наиболее полное из существующих в электронном виде собраний произведений Маркса и Энгельса, включая дополнительные тома и указатели.

http://www.marxists.org/russkij/marx/cw/index.htm    

 

В сайта на Университетская библиотека ONLINE  - с регистрация !

https://biblioclub.ru/index.php?page=author_red&id=167    

 

Отделни произведения в библиотека ХРОНОС :

http://www.hrono.info/libris/lib_m/marx_engels.php    

 

От 1 до 27 том в този сайт :

https://coollib.com/s/1000-sobranie-sochineniy-marksa-i-engelsa 

 

Отделни томове в този сайт :

http://lugovoy-k.narod.ru/marx/marx.htm   

 

Отделни томове виж тук:

 http://publ.lib.ru/ARCHIVES/M/MARKS_Karl,_ENGEL%27S_Fridrih/_Marks_K.,_Engel's_F._Arhiv_.html  

 

Отделни произведения виж тук :

https://www.marxists.org/russkij/marx/index.htm   

 

Трудовата теория на стойността и капиталистическата експлоатация – Даниела Пенкова

 

 

 

Отговорът на статия на Калин Миков поместена тук - http://ekipbg.com/trudova-teoriya-na-stoinostta-i-kapitalisticheskata-eksploataciya/

 

 

 

 

1. Услугите действително не представляват стоково тяло, но представляват труд. При капитализма трудът е стока и това е един от основните проблеми. Първата ти теза рухва.

2. Маркс в този цитат чисто и просто казва, че всяка стока има потребителна стойност, независимо дали е създадена с много или с малко труд. Ако нещо не притежава никаква потребителна стойност за никого, то няма да може да бъде стока, защото никой няма да го купи. Това се вижда с просто око и не разбирам защо казваш, че го "признава" - констатира го. Няма нужда да "признава" нещо, което не се опитва да крие - използването на подобни думи е опит от твоя страна да повлияеш психологически върху мнението на читателите, а не да събудиш тяхното здраво критично мислене.

Маркс с тази фраза чисто и просто констатира (както и Рикардо), че всяка стока освен разменна стойност притежава потребителна стойност. И не го казва, защото "иначе не би могъл да защити Трудовата теория за стойността" (каквато имат и Адам Смит, и Рикардо, и всички останали класици), а защото е факт. Или ти не мислиш, че е факт, а само измишльотина, използвана за доказателство на Трудовата теория? Ти самият знаеш, че е факт, както и всеки нормален човек. Няма как някаква стока да има цена (разменна стойност), ако тя не представлява потребителна стойност за някого. Ако никой не я ще, тя изобщо няма да бъде стока! Изобщо няма да съществува на пазара! Нещо може да има разменна стойност само в случай, че притежава потребителна такава. Какво му е странното?

3. Тук искрено ме разсмя. Въпросният цитат няма нищо общо с казаното от теб. Първо, Маркс никога не е твърдял, че потребителната стойност може да се измери, а напротив - казва, че няма как да се измери, защото нещо може да е потребно за някой по лични причини. Казва на същата страница, откъдето си взел цитата, че няма как да се съизмерват качествата, могат да се мерят и сравняват само количествата. Цитатът се отнася до измерването на разменните стойности - те са количествени. Тоест, вкарва темата за парите като "трета стока", чрез която се измерват разменните стойности на стоките.
С две думи, не си разбрал и този цитат, пък си тръгнал да го критикуваш. Симпатяга.

4. Започваш с: "А този общ знаменател за всички стоки представлява средното обществено-необходимо работно време за производството им". Общото, чрез което се сравняват стоките са ПАРИТЕ, и тях има предвид Маркс в предния цитат. Всички стоки трябва да могат да бъдат сведени към нещо трето, за да бъдат сравнени едно с друго. Например, за да сравним нашите две височини, ни е нужно нещо трето - "сантиметър". По същия начин, разменните стойности на стоките се измерват чрез "пари".
Сега да минем към самия цитат, който "оборваш" в тази точка.
Примерът за чашата вода в пустинята е типичен за някой, който не се замисля върху понятието "труд". Ако човекът в пустинята стигне до природен оазис, където водата съществува без човешки труд, той няма да плати нищо за нея. Както не плащаш нищо, ако си откъснеш слива от дървото в гората - просто, защото е създадено директно от природата без да е влаган човешки труд. Ако обаче чашата с вода идва от човешки труд - например, някой ти я донесе там на място, то в нея има човешки труд с някаква стойност, равняваща се на количеството труд, вложено за донасянето на водата.
Забравете го вече този пример за чашата вода в пустинята, защото отдавна стана банален и както виждаш, е много лесен за оборване. Наистина ли не си се запитвал никога дали тази чаша ще се появи в пустинята със или без човешки труд?
Никой продукт на природата няма разменна стойност без включен в него човешки труд. Това е естественото състояние на нещата. Взимаш и ползваш - природата не иска пари за своите продукти. Хората ги искат ;) Разменната стойност си е наша измислица, и особено любима на капитализма.

Прав си обаче, че някой в пустинята действително би могъл да поиска много по-висока цена от вложения труд за чаша вода. Но това първо не означава, че "природните ресурси имат разменна стойност без в тях да е включен човешки труд" - някакъв труд е включен, след като се продава (ако щеш, самото закарване на пазара), и второ - не означава, че по принцип размяната се прави между стоки с различна стойност. Напротив, имаме хиляди думички, с които означаваме неравностойната размяна и я приемаме като зло - "балон", "спекулации", "измама", "гнусен търговец, никога няма да стъпя при него" и т.н. За да осъзнаеш колко е вярна Трудовата теория за стойността и да спреш да вярваш на Теорията на желанията, се запитай откъде идва цената на дадена стока когато търсенето и предлагането са равностойни. На какво се равнява цената тогава? Откъде идва? Какво я определя? Сам ще стигнеш до извода, че реалната цена на всяка една стока се равнява на включения в производството й труд и може да се изчисли безпроблемно. Всяка различна от тази цена си е чиста измама - дали с помощта на реклама, създаване на изкуствени или естествени нужди, монополизъм или друго.

В следващия абзац не казваш нищо конкретно, а го използваш, за да въведеш пета точка:

5. Целият цитат е: "Заедно с полезния характер на продуктите на труда изчезва и полезният характер на въплътения в тях труд, значи изчезват и различните конкретни форми на тези видове труд: те вече не се различават един от друг, а всички са сведени към еднакъв човешки труд, към абстрактен човешки труд."

Както знаеш и ти, качествата не могат да се сравняват. Единственото, което може да се сравнява, е количеството. Ето защо Маркс е принуден да се абстрахира от потребителната стойност и конкретните видове труд, за да открие какво точно "сравняваме" чрез стойността. Ще се опитам да ти го обясня възможно най-простичко:
Няма как да отидеш в магазина и да кажеш: "Ще ви платя 100 меко и червено" - това са качества. Нито можеш да кажеш: "Цената на това е 1000 тъкачески труд". В момента, в който извадиш 10 лева, за да закупиш каквото и да било, ти приравняваш всички качества и всички видове човешки труд към парите. Всъщност ти всекидневно извършваш това приравняване, за което говори Маркс. Ето защо той се пита: Какво е това "количество", на което ние придаваме конкретно измерение чрез цените? След като не можем да сравняваме качествата, то количество от какво сравняваме? Отговорът е много правилен: Сравняваме количеството абстрактен труд.

Пример: За теб е без значение, че за направата на една шапка е нужен трудът на един земеделец, за да произведе памук + трудът на тъкач, за да произведе плат + трудът на шивач, за да съшие шапката. Давайки парите си, ти заплащаш всичко това, сякаш тези видове конкретен труд са еднакви, и ги свеждаш само до един общ, абстрактен труд. Не се опитвай да обориш нещо, което правиш постоянно. По-добре се опитай да разбереш какво точно ти казва Маркс - има какво да научиш от него. Той просто констатира какво правим постоянно, когато купуваме нещо.

6. Тук се връщаме към цитата, който първо беше пропуснал. Както вече казах, Маркс ни показва, че сравняваме стойността само количествено - качествата са несравними - като за целта използваме някакво мерило (нещо трето), чрез което можем да сравняваме. Както сравняваме дължините чрез мерилото "сантиметър" и масата чрез мерилото "килограм", така измерваме стойността чрез мерилото "пари".
Подчертано се чудиш: "Не разбираме обаче защо тогава някои хора си правят труда (и приемат транзакционните разходи) да разменят две стоки, чиито обективни разменни стойности са еднакви, така че предоставеният им избор би трябвало да ги остави безразлични." Ами защото потребителските стойности са различни, бре! Една стока съдържа в себе си както потребителска, така и разменна стойност. Хората си разменят стоките, защото всеки се нуждае от нещо различно. Разменят, за да използват, за да потребят стоката - разменят я заради потребителската й стойност. Разменната стойност на стоките интересува хората само дотолкова, доколкото искат да направят равностойна размяна.

Маркс обяснява, че за да се измерят стойностите на две различни неща една спрямо друга, е нужно да се сведат към нещо трето. Щом не разбираш примера на Маркс, ще ти дам друг пример:
Случвало ли ти е да кажеш за нещо, че е наполовината на нещо друго? Напр: "Този телевизор е наполовината на онзи". Сега, какво имаш предвид под "наполовина"? Дължината на екрана ли? Или стойността? Ако измерваш дължината на екрана, значи сравняваш в инчове. Ако измерваш стойността, значи сравняваш в пари. Ето какво значи, че за да се сравнят две различни неща, ти е нужно да използваш някакво мерило. Мерилото за стойността са парите.
Относно размяната - ествествено, че се случва, защото двама души имат различна оценка за потребността на стоката. Ако единият не реши, че тя не му е потребна, няма да я продаде. Ако другият не реши, че тя му е потребна, няма да я купи. При размяната един винаги счита нещо за потребно, а другият - за непотребно за него самия.

Еквивалентната размяна: размяната представлява размяна на еквивалентности. И по-точно, размяна на еквивалентно количество абстрактен труд. Ще ти дам простичък пример: Отглеждам кокошки. За три месеца съм отгледала 60 и искам да ги разменя за нещо друго. Ще ги разменя само за нещо, което се отглежда пак за три месеца. Никога няма да ги разменя за нещо, което се отглежда за 2 месеца, защото няма да бъде равностойна размяна. Ако аз искам да разменя кокошките, които съм отгледала за 3 месеца, а ти ми предложиш срещу тях зайци, които отглеждаш за един месец, то аз няма да приема, защото е по-добре сама да си огледам зайците за един месец.
Дали размяната ще се извърши чрез пари - заменям кокошките за пари и после с тях купувам зайци - или ще се извърши като бартер, е без значение. При всяка една размяна стоките са равностойни като количество абстрактен труд, в противен случай не се извършва. Това е принципът на размяната в нейния чист вид. Затова и същестува лафа: "Кон за кокошка" - с две думи, си се минал, ако правиш подобна размяна. Убедена съм, че и ти не искаш да правиш подобни размени. Искаш еквивалентност при размяната. Би ли платил 100 лв, които изкарваш за 2 дни работа, за две бъркани яйца, които можеш да си забъркаш за 2 минути? Ако ти се налага да го направиш, скоро ще се превърнеш в надъхан марксист, защото всеки човек усеща инстинктивно размяната "кон за кокошка" и не я приема за правилна. В главите си сме напълно убедени, че плащаме винаги точната стойност на нещата и не се минаваме. И ако си помислим, че някой магазин продава стоките над тяхната реална стойност, не ходим там - естествено, ако изкарваме парите си с труд. Ако не ги изкарваме с труд, не ни пука особено.
Относно експлоатацията: правилно си описал принципа. Не виждам да го оборваш по някакъв начин, нито оспорваш, че работникът първо работи, а после получава заплата, което по същността си представлява кредитиране на работодателя от страна на работника. Ако обаче срещнеш някъде случай, при който работодателят първо плаща заплатата, а после взима труда на работника, обади ми се. Ще си изпратя сивито веднага.

Ако наистина искаш да разбереш Маркс, свържи се с мен. Колкото и нескромно да звучи, вероятно в цяла България аз съм човекът, който най-добре го познава и ще ми е приятно да ти разясня идеите му. Но дотогава недей да го обсъждаш, моля те.

Към Кихано: Свиркай следващия път, когато срещнеш подобно писание за Маркс. Не е честно да стои месеци наред без подобаваща критика. Хората ще вземат да му повярват на Калин.

 

 

27 юни 2014 г.

Източник: блог на Даниела Пенкова

 

 

 

 

 

 

Маркс, диалектика и неолиберализм - Юрий Угольников

 

 

Гегелевско-марксовой формулой «тезис-антитезис-синтез» не пользуется только ленивый, причем саму эту триаду понимают довольно превратно. Антитезис противоположен тезису и снимается в синтезе — вот, собственно, и всё. Суть, однако, не в этом. Доведение тезиса до логического конца и порождает его противоположность. Антитезис и есть в то же время законченный, доведенный до завершения тезис, а синтез — завершенный и доведенный до логического конца антитезис.

Чем замечательны идеи Маркса? Не тем же, что он сообщил: у нас было бесклассовое общество, сейчас оно классовое, а в прекрасном завтра опять будет бесклассовое. Существование на заре человечества такого социума Маркса вообще мало интересовало: в Манифесте коммунистической партии (а окончательный его вариант принадлежит, видимо, целиком перу Маркса) читаем: «история всех до сих пор существовавших обществ была историей классов». Доисторические в манифесте даже не упоминаются.

Маркс заявил, что исторический процесс сам должен дать материал и предпосылки для создания нового, посткапиталистического общества. Во всём ли верен был его анализ, это уже другой вопрос. Естественно, он был человеком своего времени и исходил из тех данных, которые были тогда доступны. И всё же он шагнул дальше, чем кто-либо до него.

Социалисты до Маркса пытались, подобно щедринскому Угрюм-Бурчееву, организовать течение реки истории, хотели направить её бурный поток в указанное ими и весьма умозрительно представляемое русло. Маркс же увидел в историческом процессе не только материал, требующий организации, но и возможного союзника. Бессмысленно пытаться плыть против исторического потока, если можно дождаться, пока река сама вынесет нас на отмель. Бесполезно строить новое общество там, где для этого нет предпосылок, — из этого может получиться только царистский режим «на коммунистической подкладке», какой-то «новый извод древнекитайского или перуанического государства», как о том писал Георгий Плеханов (См. работу «Наши разногласия»). Подтверждение его мыслей мы неоднократно получали в прошлом столетии. Впрочем, излишняя верность букве марксова учения также сказалась: рецепты, которые казались рациональными в 1840-х, когда писался процитированный выше манифест, практически без изменений пытались применить столетием позже. Это не означает, что возникновение режимов на коммунистической и даже марксистской «подкладке» было случайностью — здесь действовала логика истории.

Итак, Маркс полагал, что именно в недрах уже существующей экономической системы должен зародиться её антипод, не только как противоположность, но и как максимальное осуществление и разрешение тех потенциалов и противоречий, которые изначально заложены в ее основе. Именно современное товарно-денежное хозяйство должно подготовить почву для чего-то нового. В том и заключалось противоречие между группами Виллиха и Шаппера, с одной стороны, и Маркса, с другой: последний говорил, что надо ждать, поскольку время для захвата власти пролетариатом не настало, а Виллих и Шаппер жаждали немедленного действия. Впрочем, едва ли и Маркс был готов ждать столетия. Он искренне надеялся, что «буржуазная революция в Германии станет лишь прологом пролетарской», т.е. началом построения нового — не капиталистического — будущего.

Может показаться, что дискуссии столь отдаленного прошлого к настоящему имеют весьма опосредованное отношение, а выяснение того, что такое «диалектика» столь же злободневно, как проблемы космического туризма. Однако это не так. На большей части ойкумены победительно шествует неолиберализм, в котором левые радикалы опознали еще одного врага, очередное зло мирового масштаба. Но бороться можно по-разному. Например, в XIX веке устраивать скорейшим образом социализм и революцию, пока крестьянская община не разложилась, или же сказать: ну что же, это разрушение, хотя все негативные его последствия и очевидны, все-таки необходимое условие построения нового общества.

Сейчас мы имеем дело с повторением дискуссий почти полуторавековой давности. Только теперь место того капитализма, разрушавшего прекрасную общину, которая должна была стать нашим надежным фундаментом для построения светлого будущего, занял неолиберализм — очередная непредвиденно живучая стадия развития капиталистического общества. В роли священной коровы на этот раз вместо общины выступают наследие социалистических режимов, кейнсианство или левые партии ХХ века. Но важно понять, что, как часто бывает в истории, зло — в данном случае неолиберализм — рано или поздно должно принести благо. Критиковать его можно и нужно, но при этом следует осознать, что неолиберальный проект ещё не завершен, что он сам должен исчерпать себя и создать (уже создаёт) почву для чего-то нового. Победить неолиберализм поможет не сильное государство, не общественные и государственные монополии, а он сам.

 

 

Юрий Угольников е магистър по история, випусник на РГГУ, журналист и литературен критик.

 

Източник: интернет списание „Рабкор.ру”