ЖАРАВА

16.01.2014 г.

Нашата партия - Димитър Благоев

15.01.2014 г.

Отмъщението - Димитър Благоев

Септември 1923 г. - истината срещу лъжата - Димитър Генчев

Доклад на научна конференция от 29 септември 2008 г. в Монтана на тема:

„85 години от Септемврийското въстание 1923 година – минало и съвремие”

Осемдесет и пет години, премерени с мерките на един човешки живот са много време. И са много малко за осмисляне на историята. Защото в историята на българската левица са вписани много поредни биографии на поколения, които си предават щафетата на идеала и по този начин преодоляват ограниченията на естествения биологичен часовник. Онова, което не можеш да извършиш сам го довършват другите след теб. От тук и тази особена връзка между поколенията – и тази потребност: да съхраниш миналото, за да продължиш да работиш за бъдещето – даже и когато теб те няма вече на този свят.

Тази особена, неясна и не до край разгадана връзка между поколенията отново ни събира тук, в града на Христо Михайлов да си припомним миналото, за да работим за бъдещето.

Че историята се пише от победителите е ясно от памти века и не е необходимо да се позоваваме на Чърчил. Вече двадесет години новите победители не престават да клеймят българската историография след 9 септември като тоталитарна прислужница на партията – държава. Старите легенди бяха заменени с нови митове, учебниците по история претопени, а историците захвърлени в килера на историята, заедно със собствените им трудове. Със заклинанието – да спи зло под камък!

Само че не се получи, не мина, въпреки щедрите стипендии и заплати от фондациите Сорос, Фулбрайт, Атлантически клуб и т.н.

От тук и тъжната, но вярна констатация на един от най-отявлените фалшификатори на историята през последните двадесет години, който заяви пред в. „Дневник”, че най-голямото поражение на българската десница се състои в загубата на битката за миналото”. Не можем да не се съгласим с проф. Евгени Дайнов, той е подготвен учен, завършил е Оксфорд и беше аспирант и научен сътрудник в Института по история на БКП при ЦК на БКП. А и има добро родословие на демократ – дядо му Генчо Дайната от село Миндя е активен участник в Септемврийското антифашистко въстание.

Впрочем на повечето от вас ви е известен процеса на замяната, размяната и измамата. На групата поръчкови историци – понеже е демокрация да ги споменем поименно: проф. Георги Марков, проф. Пламен Цветков, проф. Милен Семков, проф. Драгомир Драганов, доц. Димитър Луджев и още много политически наемници, които не със скалпел, а с брадва атакуваха половин вековните постижения на българската историография.

Подмяната на причинно-следствената връзка, която отличава науката история от логографията, бе извършена нагло и безцеремонно: В България е нямало фашизъм, следователно е нямало антифашистка борба. А ако е имало отделни прояви, то това е от страна на комунистите, които са братя-близнаци на фашистите.

Разбира се, днес антикомунистическата истерия, поуталожена от краха на българската десница се проявява в малко по-рафинирани форми. Ето какво можем да прочетем ние, а и още по-важно – децата ни – в най-разпространените и авторитетни интернет сайтове „БГ История инфо” и „Помагало” по въпроса, който сме се събрали да обсъждаме днес – цитирам: „Избухва Септемврийското въстание, организирано от комунистите в съюз с БЗНС. Бунтовете се дължат преди всичко на пренасянето на българска територия от Георги Димитров и Васил Коларов на революционната идеология на Коминтерна за наличие на революционна криза и необходимост от революционно въстание”. И по-нататък след онова категорично преди всичко, срамежливо се доуточнява, че въстанието също така има за цел събаряне на сговористката власт в България, установена чрез държавен преврат на 9 юни 1923 година, с който БЗНС е свалена от власт като законно избрана управляваща партия.

Цитатът, разбира се, е предназначен за деца и юноши. За възрастните, които все още помнят какво са учили през епохата на социализма, се провеждат специални мероприятия като паметната конференция на учените-историци от Института по история на БАН, призвана да обобщи постиженията и проблемите на българската историография – забележете – след освобождаването ѝ от идеологическите догми. Та ето какви фундаментални открития прави на този висок форум директорът на Института проф. Георги Марков:

„За да има фашизъм трябва да има тоталитарна партия, слята с държавата, заедно с вожд. Е, питам коя е тази тоталитарна партия, нали все пак трябва да я назовем? Да не говорим, че след 1934 г. партиите са забранени. А кой е бил фюрерът? Да не би да е Борис Трети, който не е можел да се похвали с някакъв дар слово. Имало е някакви профашистки организации, но не можем да наречем фашистко управлението на държава, която спасява своите евреи, разбира се с участието на граждански организации, на творческите съюзи, на църквата. Да не говорим, че нито Александър Цанков, нито Богдан Филов са се смятали фашисти, така ги определят техните опоненти”.

Не се наемам да опонирам продължително точно днес и точно тук на тези и още много нелепи тези и въпроси на Георги Марков. Защото олигофренията не се лекува с дискусия, а със специална медицинска терапия. И все пак като знак на уважение към младите ще кажа:

1. Тоталитарната организация, която се слива с държавата на 9 юни 1923 г. чрез кървав държавен преврат се нарича Народен сговор.

Тя се появява през 1921 г. с програма, която си поставя за цел създаването на силна надпартийна и надкласова държава, стояща над всички. Тя е тоталитарна, защото прокламира ликвидация на многопартийността и на съществуващите партии и за замяната им с една едиствена монополна управляваща партия. Необходимостта от нея се базира на „пробуждането и сплотяването на народната енергия” от народния сговор, военната лига и лидерите на старите буржоазни партии - Демократическата, Народняшката, Радикалната и Социалдемократическата партии са в основата на генезиса на българския фашизъм, кристализирал в т.н. „Демократически сговор”

2. Фюрерът се нарича Александър Цанков, влязъл в националната история под прозвището „кръволока”.

3. Партиите след 1934 г. са забранени след поредния преврат на военната лига, но така и не са въстановени от монарха-фюрер Борис Трети, който управлява в условията на суспендираната конституция.

4. Спасяването на българските евреи в пределите на старото Отечество не е характеристика за нефашисткия характер на държавата. То е историческо свидетелство за решимостта на българският народ да не допусне холокост в България.

5. Цанков и Филов може да не са се самоопределяви като фашисти, но са действали точно като такива. Точно затова Съюзническата контролна комисия, начело с американския посланик Барнс настоява пред правителството на ОФ те двамата незабавно да бъдат предадени на народен съд.

Деветоюнският преврат, смазването на Юнското въстание и жестоката гибел на Александър Стамболийски, са закономерни събития, които поставят началото на продължила десетилетия гражданска война, започната от българския фашизъм.

След Деветоюнския преврат идва на власт крайната фашизоидна десница, обединена върху основата на антикомунизъм и враждебност спрямо Земеделския съюз. Главната му цел е да ликвидира комунистическото движение и да елиминира влиянието на БЗНС. Създава се съюз на десните партии в единна партия – Демократичен сговор, който под лозунга за „възстановяване на демокрацията”, въвежда фашистка диктатура, известна като „Бял терор”. БКП осъзнава своята грешка, и че с неутралитета, който води по време на Деветоюнския преврат, всъщност се явява в негова помощ.

Тогава се изгражда платформа на единния фронт, не на основата на програмата на БКП, а в името на общия интерес в борбата срещу фашизма. Въстанието избухва и резултатите са известни. Не е необходимо да се описват драматичните битки между неравностойните противници. По-съществено е да се отбележат причините за неуспеха и те в основни линии са следните:

· правителството на превратаджиите узнава за подготовката на въстанието и се подготвя за отпор. На 12 септември се извършват обиски в партийните клубове и арестуват около 2 500 комунисти;

· ръководителите на въстанието не са постигнали разбирателство, нито по характера му, нито дори по началния му ден и час;

· въстанието избухва преждевременно на много места, вместо на определената дата – през нощта на 22 срещу 23 септември, започва още на 14 септември;

· съществена част от населените места не въстават по различни причини; – относително несравнимо по-слабото въоръжение на въстаниците, опитът им за водене на бой и други.

Септемврийското въстание беше истинско народно въстание. Цитирам Гео Милев. То беше българско въстание. Позицията на Комунистическия интернационал, влиянието на генералния секретар на Коминтерна и на специалните му емисари не са решаващи за неговото избухване и провеждане. Хрониката на събитията, спонтанността и липсата на добра организация показва, че през 1923 г. се надига стихийната „вековна злоба на роба”, която много малко е повлияна от партийни резолюции, решения и декрети, от решенията на Коминтерна или от партийните централи на БКП и БЗНС. Септемврийското въстание беше антифашистко въстание. Народните маси инстинктивно разбираха, че превратът на 9 юни е кървава диктатура, насочена от крайната десница срещу техните законни права, свободи и въжделения и партии. Срещу законното земеделско правителство и срещу все по-засилващото се влияние на Българската комунистическа партия. Следващите репресии, геноцидът през 1925 г., жертвите в антихитлериската съпротива показаха, че те са били прави.

Или както е казал народът: „Глас народен – глас божи”.

Фридрих Енгелс - статия на Димитър Благоев

ФРИДРИХ ЕНГЕЛС

София, 25. XI. 1920 г.

Едно знаменателно съвпадение! Стогодишнината от рождението на Фр. Енгелс, на 28 ноември 1920 г., съвпада тъкмо с началото на епохата, за която Маркс и Енгелс през най-голямата част от своя живот работиха, за подготвянето на която вложиха всичките си сили, таланти и гения, в настъпването на която те бяха дълбоко убедени и дори я очакваха като неизбежна. Това беше епохата на великото въстание на пролетариата, на пролетарската революция. Те не бяха честити да я видят със собствените си очи. Но днес техният дух се радва, тържествува. Спомнюването и празнуването стогодишнината от рождението на Фр. Енгелса, това е спомнюване и празнуване великите заслуги към пролетарската революция на едного от великите основатели на революционния социализъм, на научния комунизъм. И тъкмо днес това спомнюване и празнуване има своето особено значение.

Фридрих Енгелс не само през живота на Маркса, но и след неговата смърт постоянно твърдеше, че в делото на изграждането теорията на научния комунизъм всичко се дължело на Маркса. Той често казваше, че без Маркса „те", т. е. той, Фр. Енгелс, нищо не биха направили. Фактите обаче говореха и говорят съвсем друго. Преди всичко този факт, че още през живота им, макар Енгелс да повтаряше своето, в социалистическата литература, в делото на изграждането теорията на научния социализъм, на научния комунизъм, винаги наред с Маркса вървеше и Енгелс, винаги казваха Маркс-Енгелсовото учение — този факт говори истината, а именно, че Енгелс наравно с Маркса е заслужил името основател на комунистическата теория и велик учител на пролетариата. Прочее, Енгелс сам трябваше да направи една отстъпка от първоначалното си твърдение. По-сетне той в едно писмо казва: „Маркс е гений, а ние сме само таланти".

Няма съмнение, че Маркс е един гений. Това признаха и негови противници след излизането на първия том от неговия труд — „Капиталът". И наистина, само един гений можеше да направи критиката на буржоазната политическа икономия и да разкрие тайната на капиталистическото производство чрез теорията на ценността, тъй както това направи Маркс в своя труд — „Капиталът". Теорията за ценността и в свръзка с нея теорията за принадената ценност като източник на капиталистическото натрупване и концентрацията и централизацията на капиталистическото производство; от друга страна, теорията на първоначалното натрупване на капиталите, която обяснява произхода на първоначалния капитал като просто ограбване на народите чрез насилието и мошеничеството — тези теории са наистина гениални открития на Маркса в областта на политическата икономия; те дадоха на борещия се пролетариат научни оръжия за борба против капитализма и неговите апологети, възхвалители и защитници. Маркс при това показа и вътрешните противоречия на капиталистическото производство, които го водят към неизбежна катастрофа, към експроприация на експроприаторите, което днес и се извършва.

Очевидно е, че Фридрих Енгелс не можеше да не се прекланя пред гения на Маркс. Маркс за него, както и за всички, които познават неговите съчинения и дейност, беше и си оставаше един гениален ум, и той, Фридрих Енгелс, пред тоя гений можеше да си позволи да се издигне само до един талант. Обаче за нас Фридрих Енгелс е такъв един голям талант, че можем смело да го наречем в известни области гений на пролетарската революция. Като оставим настрана факта, че преди да станат марксисти, Карл Маркс и Фридрих Енгелс заедно изработваха новите си възгледи — както в неиздадената им критика на следхегеловската философия, с която „очистиха съвестта си" от предишните си възгледи, както и в издадената по-сетне книга „Светото семейство" против Бруно Бауера и компания, в която за пръв път Маркс и Енгелс изложиха новите си възгледи и особено знаменитото им задружно произведение „Манифест на комунистическата партия", в основата на който легна Енгелсовият проект на въпроси и отговори — като оставим това настрана, което само по себе си говори за най-близко умствено сходство между двамата основатели на научния комунизъм, ние имаме ред самостоятелни гениални произведения на Енгелса.

Едно от първите самостоятелни произведения на Енгелса е това, писано от него в 1844 г. под името „Очерки на една критика на политическата икономия".

Маркс нарича тия очерки „гениални очерки" и ги цитира в „Капиталът". В тези очерки Енгелс пръв прокарва зачатъците на научния социализъм. В тях Енгелс, като изтъква противоречията в буржоазната политическа икономия, без обаче да може да ги разреши, извлича ги из същинския им източник, из частната собственост. С това Енгелс пръв открива пътя на политическата икономия към социализма. Разбира се, Енгелс тогава не можеше да прокара този път. Обаче той още тогава в своите очерки отбелязва най-важните точки, които го посочваха. Върху това Франц Меринг прибавя: „Неговите разсъждения относно обезчовечаващото действие на капиталистическата конкуренция, теорията на народонаселението на Малтуса, все повече възрастващата треска на капиталистическото производство, търговските кризи, законът за работната плата, успехите на знанията, които при господството на частната собственост от средствата за освобождение на човечеството стават средство за всезасилващото се поробване на работническата класа — във всички тези разсъждения се заключават плодовитите зачатъци на съвременния научен социализъм, откъм страна на икономическото му съдържание, и тези зачатъци бяха пръв път положени от Енгелса".

В 1845 г. Фридрих Енгелс издаде другото си самостоятелно и знаменито произведение: „Положението на работническата класа в Англия". Това произведение на Енгелса се явява първо по научния комунизъм. В него Енгелс изтъква, че никоя друга класа, освен работническата класа, не може да освободи човечеството от мизерията, която създаде капитализмът. Енгелс описва положението на работническата класа в Англия, най-развитата тогава капиталистическа страна, не от филантропически съображения, а за да изтъкне характера на капиталистическия начин на производството и на великата историческа роля на работническата класа. Тук Енгелс изтъква, че научният комунизъм е израз на борбата на пролетариата за своето и на човечеството освобождение, и по такъв начин Енгелс се обявява против утопическия социализъм и комунизъм и против тяхната метода на изложение положението на работническата класа. Маркс често цитира и това произведение на Енгелса. В „Капиталът" Маркс казва за него: „Колко дълбоко схвана Енгелс духа на капиталистическия начин на производството, показват Factory Reports, Reports on Mines и т. н., които се появиха от 1845 година насам, и колко сполучливо рисува положението в неговите подробности, по-казва едно повърхно сравнение на неговата книга с публикуваните 18-20 години по-късна официални работи на Childern Enploiement Comunistion.

Когато Енгелс писа горните две произведения, беше още много млад: на 24—25-годишна възраст. Но Маркс в тоя талантлив младеж намери още тогава своя съмишленик, с когото заедно изработиха своята теория на научния комунизъм и за развитието и прокарването в живота установиха едно забележително разделение на труда, което трая до гроб. Додето Маркс се занимаваше с главния си труд — „Капиталът", и приложението на тяхното учение към обясняването на историческите събития, Енгелс трябваше да защитава тяхното комунистическо учение от нападките на противниците, които се нахвърляха върху него с всичката си злоба. Енгелс беше един превъзходен полемик с широки познания по философията, историята, естествознанието и математиката, той използваше полемиката не само да отбива нападките, но главно научнопопулярно да развива комунистическото учение и неговите философски основания. В това отношение Енгелс ни даде две философски произведения от най-висока стойност. Думата ми е за „Лудвиг Фойербах" и „Анти-Дюринг", в които Енгелс развива основите на диалектическия материализъм — научната метода на комунизма за изследване. Тук Енгелс изпъква като първостепенен познавач на философията. Ако в първото Енгелс в една ясна форма излага едни от основите на научния комунизъм — битието определя мисленето, а не мисленето битието, отношението на духа и материята и същността на диалектическия материализъм и метафизиката — извънредно важни за разбирането и на човешката история; във второто произведение — Анти-Дюринг, или Превратът, извършен от г. Дюринга в науката — Енгелс се спира на диалектическото развитие в природата и човешката история и доказва нагледно, че то се извърши със скокове, с революции. По такъв начин Енгелс доказа неизбежността и на пролетарската революция, и съкруши в основата крайно повърхностните философски метафизически построения на приват-доцента Дюринг, който при това минаваше в Германия между младото поколение главно за социалист, и даде на пролетариата нови остри оръжия за борба с буржоазните заблудители.

В защита на Маркс-Енгелсовото комунистическо учение Енгелс даде много ценни статии, разхвърлени в разни вестници и списания, някои от които по-сетне излязоха в отделни брошури. Ще споменем между другите брошурата му: Жилищният въпрос, която и днес представлява единственото научно произведение по тоя въпрос в капиталистическото общество. Но в днешно време най-голям интерес за нас представляват полемическите статии на Енгелса с анархистите тогава, в които Енгелс изтъква несъстоятелните им възгледи върху революцията, държавата и властничеството на комунистите от Маркс-Енгелсовия лагер. Върху тия въпроси нашите четци ще намерят указания в книжката на Ленин: „Държавата и революцията", и в нашето списание „Ново време" от миналата година. Тези статии, както и Марксовите по същия въпрос, които бяха съвсем забравени от теоретиците на социализма, или по-вярно на социалопортюнизма до войната, днес потвърждават напълно всичко това, което издигна пролетарската революция в Русия и което се явява лозунг на целия събуден пролетариат в света.

Фридрих Енгелс към края на живота си ни даде и други нови научни оръжия в забележителното си произведение: „Произход на семейството, частната собственост и държавата". Повод да напише тази книга даде на Енгелса произведението на американския социолог Морган: „Първобитното общество". В това произведение Морган съвсем самостоятелно и едновременно дохожда до същите изводи, до които бяха дошли Маркс и Енгелс от изследването на капиталистическото общество. Енгелс използува изследването на Моргана, за да изтъкне нагледно, че държавата не е съществувала винаги, че тя се явява заедно с появяването на частната собственост и създадените от това човешки отношения, но която заедно с изчезването на последните ще умре. По такъв начин Енгелс, с данните от изследването на Моргана, даде още едно съкрушително опровержение на буржоазните твърдения, че държавата и собствеността са вечни основи на човешкото общество, и на анархистическите твърдения, че комунистите били властници, защото били за държавата, като вечен институт в човешкото общество.

Ние ще свършим тия редове, като припомним други две брошури на Фридрих Енгелса, които за днешното време са извънредно ценни по заключението, което се прави в тях. Думата ни е за брошурата му: „Sociales aus Russland”, която се явява и един отговор на руските анархисти, които поддържаха, че комунистическата революция в Русия е невъзможна. Енгелс, както и Маркс, по повод излизането на 1 том от „Капитала“ на руски език, като изхождаше от това, че в Русия беше запазено на много места комуналното общо владение на земята и задругите, наричани артели, считаше за възможна една комунистическа революция. Нещо повече: той, като се осланяше на революционните движения тогава в Русия, очакваше тази революция и предсказваше, че тя може да се яви авангарда на общоевропейската революция. И, както сме свидетели, днес това напълно се сбъдна. В Русия не само стана възможна пролетарската революция, но днес тя наистина се явява авангарда на всесветската революция, която идва, която не може да не дойде. От друга страна, думата ми е за брошурата: „Външната политика на руското царство", писана в 1890 год., в която Енгелс с предвидливостта на гения най-точно предвидя Общоевропейската война и социалната революция в Русия.

Дали Енгелс е един гений или само един талант, както той сам скромно се изразяваше за себе си, не е важно толкова. Но че Енгелс е дал много гениални работи, е казал много гениални мисли и упътвания за борещия се пролетариат и за тържеството на комунистическата революция, в това не може да има никакво съмнение. Затова казахме в началото на тази статия, че е знаменателно съвпадението на празнуването стогодишнината от неговото рождение. Енгелсовата памят, наред с Марксовата, заслужава нашите най-искрени, най-признателни сърдечни почитания и увековечаване. Днес, когато като бесни от всички страни контрареволюционерите се нахвърлят върху комунистическата революция, поддържани от вчерашни почитатели на Енгелса и Маркса, техни последователи уж, днес социалпредатели — днес толкова по-голям е избликът на комунистическите борци в целия свят в своята признателност към великите учители, сами неуклонни и смели борци през целия си живот за тържеството на комунизма. В техните научни трудове и в тяхната практическа революционна дейност днес ние имаме необходимите оръжия за победоносна борба против всички врагове на тяхното велико дело, на комунизма.

Прочее, най-добре ще изразим почитта си към тяхната памет, ако ние неуклонно и предано работим в техния дух.

Сп. „Ново време", год. XX,

кн. 6, ноември 1920 г.

Без подпис