Стратегия за отвоюване на социалните придобивки - Серж Алими

Дързостта трябва да смени своя лагер

Отново бяха подхванати обичайните спорове за нивото на растеж, имиграцията или последните случки от жълтата хроника. Така се внушава идеята, че неолибералният ред е възобновил нормалния си ритъм на работа. Не изглежда шокът от финансовата криза да го е разтърсил трайно. Освен ако не сме решили да чакаме спонтанни бунтове, които да предизвикат всеобща ответна реакция, с какъв подход да променим настоящата ситуация и какви да бъдат приоритетите? 

„Страната изисква дръзки и постоянни опити. Здравият разум се състои в това да изберете метод и да го изпробвате. Ако той се провали, признайте го открито и опитайте по друг начин. Но преди всичко – опитайте нещо!“

Франклин Рузвелт, 22 май 1932 г.

ПЕТ години изминаха от фалита на „Лемън Брадърс“ на 15 септември 2008 г. Капитализмът загуби легитимността си като начин на организация на обществото. Обещанията му за благоденствие, социална мобилност, демокрация вече не могат да заблудят никого. Но голямата промяна не е настъпила. Системата беше поставяна под съмнение многократно, но това не я срина. Провалите ѝ дори бяха платени с премахване на част от трудно изтръгнати социални придобивки. „Пазарните фундаменталисти сгрешиха в почти всичко, но въпреки това господстват на политическата сцена както никога досега“, констатира американският икономист Пол Кругман преди три години [1]. Системата се държи, макар и на автопилот. Това не говори добре за противниците ѝ. Какво се случи? И какво да се направи?

Антикапиталистическата левица отхвърля идеята за икономическа предопределеност, защото е наясно, че в случая организационна роля играе политическата воля. Ето защо тя навярно е заключила, че финансовият крах от 2007-2008 г. не отваря широко път за проектите ѝ. Прецедентът от 30-те години на XX век вече беше подсказал това – в зависимост от ситуациите в различните държави, от социалните съюзи и политическите стратегии, една и съща икономическа криза може да доведе до толкова различни отговори – като идването на власт на Адолф Хитлер в Германия, Новия курс в САЩ, Народния фронт във Франция и нищо особено в Обединеното кралство. Много по-късно, и в двата случая през интервал от по няколко месеца, Роналд Рейгън влезе в Белия дом, а Франсоа Митеран – в Елисейския дворец; после Никола Саркози беше победен във Франция, а Барак Обама – преизбран в САЩ. Следователно късметът, талантът и политическата стратегия не са просто второстепенни променливи фактори, които социологията на дадена страна и състоянието на икономиката ѝ биха могли да изместят.

Победата на неолибералите след 2008 г. се дължи до голяма степен на помощта на бързо развиващите се страни. С „преобръщането на света“ в капиталистическия танц се включиха големите отряди от производители и потребители от Китай, Индия, Бразилия. Те послужиха като запасна армия на системата, когато тя изглеждаше в агония. Само за последните десет години делът на световното производство на големите бързо развиващи се страни нарасна от 38% на 50%. Новата работилница на света се превърна и в един от основните му пазари – още през 2009 г. Германия е изнасяла повече в Китай, отколкото в САЩ.

Съществуването на „национални буржоазии“ и прилагането на национални решения се сблъскват с факта, че управляващите класи в цял свят вече се подкрепят взаимно. Освен ако не сме умствено закотвени в антиимпериализма от 60-те години, възможно ли е все още да се надяваме, че прогресивно решение на настоящите проблеми може да бъде изработено от политическите елити на Китай, Русия, Индия? Та те са точно толкова меркантилни и продажни, колкото западните си колеги.

Отстъплението обаче не беше всеобщо. „Латинска Америка, отбеляза преди три години социологът Имануел Уолърстейн, беше успешната история на световната левица през първото десетилетие на XXI век. Това е вярно по две причини. Първата и най-явна е, че левите и левоцентристките партии спечелиха внушителна поредица от избори. И на второ място, латиноамериканските правителства за първи път се разграничиха колективно от САЩ. Латинска Америка се превърна в относително автономна геополитическа сила.“ [2]

Разбира се, регионалната интеграция, която според най-дръзките е първообраз на „социализма на XXI век“, според други поставя основите на един от най-големите пазари в света [3]. Във всеки случай играта е по-открита в някогашния заден двор на САЩ, отколкото в европейската ектоплазма. И това, че в Латинска Америка имаше шест опита за държавен преврат за по-малко от десет години (Венецуела, Хаити, Боливия, Хондурас, Еквадор и Парагвай), се дължи навярно на факта, че политическите промени, подети от леви сили, реално застрашиха общественото устройство и измениха условията за живот на народите.

Това доказа, че алтернатива наистина съществува, че не всичко е невъзможно, но и че за да се създадат условия за успех, трябва да бъдат предприети структурни, икономически и политически реформи, които да мобилизират наново народните слоеве, докарани от липсата на перспектива до апатия, мистицизъм и тарикатлък. Навярно точно по този начин се дава отпор и на крайната десница.

Как да бъде отхвърлен пазарният ред

СТРУКТУРНИ преобразувания – да, но какви? Неолибералите толкова добре са наложили идеята, че „алтернатива няма“, че са успели да убедят в това и противниците си – до степен, че последните понякога забравят собствените си предложения... Нека припомним някои от тези предложения със съзнанието, че колкото по-амбициозни изглеждат днес, толкова по-важно е да ги утвърдим незабавно. И не трябва да забравяме, че ако изглеждат твърде строги, това се дължи на насилствения характер на общественото устройство, което искат да премахнат.

Как да обуздаем и след това да отхвърлим този ред? Ако се разрасне делът на нетърговския сектор, на безплатното разпространение, може начаса да се откликне на тази двойна цел. Икономистът Андре Орлеан припомня, че през XVI век „земята не е била стока за продан, а колективно благо, с което не е можело да се търгува. Ето защо е имало сериозна съпротива срещу закона за ограждане на общинските пасища“. Той добавя: „Днес положението е същото с продажбата на жива материя. Ръка или кръв – това за нас не са стоки, но дали и утре ще бъде така?“ [4]

За да се противопоставим на тази офанзива, навярно би било добре да определим демократично няколко елементарни нужди (жилище, храна, култура, комуникации, транспорт), те да бъдат финансирани колективно и да бъдат осигурени за всички. Социологът Ален Акардо дори препоръчва „обществените услуги да се разпространяват бързо и неизменно, така че да се осигуряват „безплатно“ всички основни нужди в съответствие с историческото им развитие. А икономически това е постижимо само ако на колективната общност се върнат всички ресурси и богатства, нужни за обществения труд и произвеждани с усилията на всички“ [5]. Идеята е, вместо да се стимулира търсенето чрез увеличение на заплатите, да се социализира предлагането и на всички да се осигурят нов вид помощи в натура.

Но как при това положение да гарантираме, че няма да се премине от тирания на пазарите към държавен абсолютизъм? Нека като за начало, казва социологът Бернар Фрио, да разпространим модела на народните социални придобивки, които функционират пред очите ни. Например, социалното осигуряване, срещу което се нахвърлят правителства с различна идейна насоченост. Става дума за „вече съществуващ еманципиращ фактор“. Благодарение на принципа на социалната вноска той прави обществено достояние значителна част от богатствата, позволява да се финансират пенсиите, обезщетенията на болните, помощите за безработните. Социалните вноски се различават от данъка, събиран и харчен от държавата, не се натрупват и първоначално са били управлявани главно от самите работници. Защо да не отидем и по-далеч [6]?

Подобна съзнателно офанзивна програма би имала тройно предимство. В политическо отношение, макар да е в състояние да обедини около себе си много широка социална коалиция, тя не може да бъде възприета от либералите или крайната десница. В екологично отношение тя избягва кейнсианския подем, който като продължение на съществуващия модел в крайна сметка би довел до това „определена сума пари да бъде инжектирана в банковите сметки и да бъде пренасочена към търговското потребление от рекламната полиция“ [7]. Също така тази програма отдава първостепенно значение на потребностите, които не могат да бъдат задоволени със стоки, произвеждани в страни с ниски заплати, които впоследствие да се транспортират в контейнери от единия до другия край на света. И накрая, едно демократично предимство – колективните приоритети (кое да бъде безплатно и кое не) вече няма да се определят от народни избраници, акционери или видни интелектуалци, произхождащи от едни и същи социални среди.

Наложително е да се възприеме подобен подход. При сегашното социално съотношение на силите в света, поради ускореното роботизиране на индустриалната дейност (а също и на услугите), действително има опасност едновременно да се създаде нова рента за капитала („цената на труда“ се понижава) и да се стигне до масова безработица, за която ще се дават все по-малко обезщетения. „Амазон“ и различните електронни търсачки показват, че всеки ден стотици милиони клиенти поверяват на роботи избора къде да излязат, накъде да пътуват, какво да четат, каква музика да слушат. Книжарниците, вестниците, туристическите агенции вече плащат висока цена. „Десетте най-големи компании в интернет, като „Гугъл“, „Фейсбук“ или „Амазон“, изтъква Доминик Бартън, генерален директор на „Маккинзи“, са открили едва двеста хиляди работни места.“ А в същото време са спечелили „стотици милиарди долари капитал на борсата“ [8].

В такъв случай, за да реши проблема с безработицата, управляващата класа рискува да стигне до сценария, от който се опасява философът Андре Горц – непрекъснато ще бъдат накърнявани областите, които все още се ръководят от принципа на безплатното разпространение и дарението: „Всички дейности ли ще станат платени? Съществуването им само на възнаграждението ли ще се дължи? Максималната възвращаемост ли ще бъде единствената им цел? Колко време ще устоят на този натиск твърде крехките прегради, които все още не позволяват майчинството и бащинството да станат професия, да се създават ембриони с търговска цел, да се продават деца, да се търгува с органи?“ [9]

Както по темата за безплатното разпространение, така и по въпроса за дълга е важно да се разкрие политическият и социален фон. Няма нищо по-често срещано в историята от държава, хваната за гърлото от кредиторите си, която по един или друг начин се освобождава от хватката им, за да не налага на народа си безкрайни строги икономии. Такъв е случаят с Републиката на съветите, която отказва да изплаща руските заеми, под¬писани от царя. Реймон Поанкаре пък спасява франка... като понижава стойността му с 80% и по този начин орязва финансовите задължения, които Франция погасява с обезценена валута. Същото се отнася за САЩ и Обединеното кралство в следвоенния период. Без план за икономии те позволяват инфлацията им да скочи и така намаляват почти двойно бремето на държавния си дълг [10].

Но след това господстващият монетаризъм налага своите правила, според които е кощунствено да се стигне до банкрут, инфлацията се преследва (включително когато процентът ѝ е близък до нула), а девалвацията се забранява. Но макар кредиторите вече да не са застрашени от неплатежоспособност на длъжниците, те продължават да настояват за „кредиторска премия“. „В ситуацията на историческо свръхзадлъжняване, изтъква обаче икономистът Фредерик Лордон, може да се избира единствено между структурни промени в полза на кредиторите или тяхното разоряване под една или друга форма.“ [11] Да се анулира част от дълга, означава да бъдат ощетени рентиерите и финансистите, независимо от националността им, след като им е било дадено всичко.

Примката, в която е хванато обществото, ще се разхлаби толкова по-скоро, колкото по-бързо то събере данъчните приходи, разпилени от тридесет години неолиберализъм. Това разпиляване стана, когато се изостави прогресивното облагане и се разпространиха измамите. Беше създадена пипаловидна система, при която половината от международната търговия на стоки и услуги преминава през т. нар. места на данъчен рай. От това не се облагодетелстват само руски олигарси и известният бивш френски министър на бюджета, а предимно предприятия, закриляни от държавата (и с влияние в медиите), като „Тотал“, „Епъл“, „Гугъл“, Ситигруп“ или „БНП Париба“.

Фискална оптимизация, „трансферни цени“ (които позволяват печалбите на филиалите да се съхраняват там, където данъците са ниски), преместени фирмени седалища – сумите, отнети по този напълно легален начин от обществото, са от порядъка на 1000 милиарда евро, и то само за Европейския съюз. В редица страни загубата на приходи надхвърля размера на държавния им дълг. Редица икономисти подчертават, че ако във Франция „се възстановят дори само половината от въпросните суми, бюджетното равновесие ще бъде върнато, без да бъдат пожертвани пенсиите, държавните работни места или бъдещите екологични инвестиции“ [12]. Хиляди пъти обявявано, хиляди пъти отлагано (и несравнимо по-доходно от вечно изтъкваната „измама със социалните помощи“), едно такова „възстановяване“ на средствата ще бъде още по-популярно и по-равноправно поради факта, че обикновените данъкоплатци не могат да намалят облагаемия си доход, като прехвърлят фиктивни отчисления на свои филиали на Каймановите острови.

Към списъка с приоритетите може да се добавят следните предложения: да се замразят високите заплати, да се закрие борсата, да се национализират банките, да се постави под въпрос свободната търговия, да се изостави еврото, да се въведе контрол над капиталите... Всички тези възможности вече са били представяни по страниците на вестника. Защо тогава наблягаме най-вече на безплатното разпространение, преразглеждането на дълга и възстановяването на данъчните приходи? Просто защото, за да се изработи стратегия, да се предвиди социалната ѝ подкрепа и политическите условия за осъществяването ѝ, е по-добре да се изберат малък брой приоритети, отколкото да се състави обширен списък, с цел да се събере на улицата разнородна тълпа от възмутени граждани, които ще се разпръснат при първата буря.

Изоставянето на еврото със сигурност заслужава да фигурира сред неотложните задачи [13]. Вече всички разбират, че единната валута и нейната институционна и юридическа кинкалерия (независима Централна банка, Пакт за стабилност), забраняват всяка политика, която се бори срещу задълбочаването на неравенството и срещу присвояването на суверенитета от страна на една господстваща класа, подчинена на изискванията на финансите.

Но макар да е необходимо, преосмислянето на единната валута не гарантира по никакъв начин победа на този двоен фронт, както сочат икономическите и социалните тенденции в Обединеното кралство и Швейцария. Идея¬та да се изостави еврото, подобно на протекционизма, навярно ще бъде подкрепена от политическа коалиция, смесваща най-лошото и най-доброто, в която за момента първото взема връх. Ако се въведе гарантиран доход за всички, ако се ореже дългът и се възстановят данъчните приходи, ще бъдат постигнати същите резултати, дори по-добри, но едновременно с това ще се държат настрана нежеланите сътрапезници.

Безсмислено е да се твърди, че тази „програма“ разполага с мнозинство в който и да било парламент по света. Тя предвижда да се престъпят редица правила, представяни като неприкосновени. Когато обаче трябваше да се спасява собствената им закъсала система, на либералите не им липсваше дързост. Те не отстъпиха нито пред чувствителното задлъжняване (за което преди уверяваха, че щяло да покачи главоломно лихвените проценти); нито пред един силен стимул чрез бюджета (за което преди твърдяха, че щяло да развърже инфлацията); нито пред увеличението на данъците, национализацията на фалиралите банки, принудителното удържане от влоговете, възстановяването на контрола над капиталите (Кипър). В крайна сметка, „когато класовете са под градушката, трябва да си луд, за да се правиш на деликатен“. Това, което се отнася за тях, се отнася и за нас, ние сме твърде умерени... Но като се фантазира, че ще се върне миналото, или чрез надежди, че ще се ограничи мащабът на катастрофите, няма да съумеем да върнем доверието и да преборим примирението, според което в крайна сметка няма друг възможен вариант, освен на власт да се редуват левица и десница с общо взето еднакви програми.

Да, нужна е дързост. Докато говореше за околна среда, Андре Горц настояваше през 1974 г. за „политическа атака на всички нива, чрез която да се изтръгне [от капитализма] властта над операциите и да му се противопостави един съвсем различен обществен и цивилизационен проект“. Той застъпва тезата, че е важно реформата по екологичните въпроси да не доведе до влошаване на социалното положение: „Екологичната борба може да създаде трудности на капитализма и да го застави да се промени. Но след като дълго е устоявал със сила и хитрост, когато накрая капитализмът отстъпи, понеже екологичната безизходица ще е станала неизбежна, той ще включи в себе си тази необходимост подобно на много други. (...) Покупателната способност на населението ще се свие и в крайна сметка ще излезе, че разходите по почистване на замърсяването ще бъдат удържани от средствата, с които хората си купуват стоки.“ [14] После, когато самото почистване на свой ред се превърна в пазар, стана ясно, че системата е издържлива. Това се наблюдава например в Шънчжън, където предприятията, които замърсяват слабо, продават на други компании правото да надхвърлят регламентираната квота. В същото време мръсният въздух вече убива над един милион китайци годишно.

Как да се сглобят частите?

МАКАР да не липсват идеи за това как да се подреди светът, има ли начин да ги измъкнем от музея на неосъществените възможности? В последно време общественото устройство породи многобройни протести – от арабските бунтове до движенията на „възмутените“. От 2003 г. година насам, след демонстрациите на безкрайните тълпи, надигнали се срещу войната в Ирак, десетки милиони протестиращи заляха улиците на редица държави – от Испания до Израел през САЩ, Турция и Бразилия. Те привлякоха вниманието, но не постигнаха много. Стратегическият им провал очертава накъде да се поеме оттук нататък.

Присъщо на големите протестни коалиции е да се стремят да увеличат броя на участниците, като избягват въпросите, които разделят. Всеки може да отгатне кои теми биха разединили съюз, основаващ се често на щедри, но неясни цели като по-добро разпределение на доходите, не толкова осакатена демокрация, отхвърляне на дискриминацията и авторитаризма. Докато се стеснява социалната база на неолибералната политика и докато средните класи плащат на свой ред цената на социалната несигурност, свободната търговия и скъпото образование, става все по-лесно да се събере мажоритарна коалиция.

Да се събере коалиция, но с каква цел? Твърде общите или твърде многобройните искания трудно намират политическо изражение и трудно се утвърждават в дългосрочен план. „По време на среща на всички ръководители на социални движения, обясни наскоро Артур Енрике, бивш председател на Единната централа на работниците, основния бразилски синдикат, събрах различните текстове. Програмата на профсъюзните централи съдържаше 230 точки, на селяните – 77, и т.н. Събрах всичко, имаше общо над 900 приоритета. И тогава попитах: „Какво точно да правим с всичко това?“ В Египет на този въпрос беше даден отговор... от военните. Мнозинството от народа се противопостави по редица напълно основателни причини на президента Мохамед Морси, но поради липса на друга цел, освен той да бъде свален, хората оставиха властта на армията. С риск днес да бъдат нейни заложници, а утре и жертви. Защото ако нямаш указание за пътя, това често означава да зависиш от онези, които имат такова.

Спонтанността и импровизацията могат да са благоприятни в един революционен момент. Но те не гарантират, че ще има революция. Социалните мрежи насърчиха организацията на протестите по странични канали. Липсата на формална организация позволи за известно време да се избегне зоркият поглед на полицията. Но властта все още се взема чрез пирамидални структури, пари, привърженици, електорални машини и стратегия – определен обществен блок или съюз за даден проект. Метафората на Акардо е приложима в случая: „Върху една маса се намират всички части от един часовник. Но ако човек не разполага с плановете за сглобяване, няма да успее да го пусне в действие. Плановете за сглобяване – това е стратегията. В политиката човек може или да вика, или да помисли как да сглоби частите.“ [15]

Да определиш няколко основни приоритета, да организираш борбата около тях, да престанеш да усложняваш нещата, за да докажеш по-добре собствената си виртуозност, именно това означава да играеш ролята на часовникаря. Защото една „революция по модела на „Уикипедия“, в която всеки добавя по нещо“ [16], няма да поправи часовника. В последните години локални, разпиляни, трескави акции доведоха до самовлюбени протести, вълна от нетърпение и безпомощност, поредица от обезсърчаващи разочарования [17]. Предвид че средните класи често са гръбначният стълб на тези движения, подобно непостоянство не е изненадващо. Те рядко се съюзяват с народните слоеве – само при изключителна опасност и при условие бързо да застанат отново начело на действията [18].

Все повече се поставя обаче въпросът за отношението към властта. При положение че все още никой не може да си представи сегашните основни партии и институции да променят каквото и да било в неолибералното устройство на света, нараства изкушението да се отдаде първостепенно значение на промяната на нагласите, а не на изменението на структурите и законите, да се изостави националната сцена и да се действа отново на ниво на селище или общност с надеждата там да се създадат лаборатории за нови победи. „Една група залага на движенията и разнообразието без централна организация, обобщава Уолърстейн, друга пък изтъква, че ако не разполагате с политическа власт, нищо не може да промените. Всички правителства в Латинска Америка водят тези разисквания.“ [19]

Осъзнаваме все пак трудностите, свързани с първия залог. От едната страна стои обединена управляваща класа, която добре знае интересите си, тя е мобилизирана и владее положението и държавната власт. От другата страна стоят безброй асоциации, синдикати, партии, изключително мотивирани да си защитят територията, уникалността и автономията, понеже се страхуват да не бъдат използвани от политическата власт. Несъмнено те понякога се опияняват от илюзията на интернет, която ги кара да мислят, че са нещо значимо, понеже разполагат със сайт в Мрежата. Това, което наричат „мрежова организация“, всъщност с теоретични похвати прикрива липсата на организация и стратегическо мислене, понеже мрежата се състои само и единствено в кръгово движение на електронни известия, които всички препращат, но никой не чете.

Връзката между социалните движения и институционните лостове, между различните видове контравласт и партиите винаги е била проблематична. След като не съществува една основна цел, някаква „водеща линия“ (и по-малко от всякога партия или коалиция, която да я въплъщава), трябва „да се запитаме как да създадем общо от частното“ [20]. Определянето на няколко приоритета, които пряко да поставят под съмнение властта на капитала, би позволило да се въоръжат добрите чувства, да се щурмува централната система, да се открият политическите сили, които се намират в нея.

Либералната утопия унищожи мечтата в себе си

ВАЖНО е незабавно да се изиска избирателите да могат чрез референдум да освобождават от длъжност народните избраници преди края на мандата им. От 1999 г. венецуелската конституция съдържа подобна разпоредба. Редица правителствени ръководители взеха важни решения (възраст за пенсиониране, военни ангажименти, конституционни договори), без предварително да са упълномощени за това от народа си. Ако той получи това право, ще може да се реваншира по друг начин, а не просто като издига отново и отново на власт братята близнаци на онези, които току-що са злоупотребили с доверието му.

Достатъчно ли е след това да чакаш да настъпи часът ти? „В началото на 2011 г. в Конгреса за Републиката бяхме не повече от шестима членове, припомня туниският президент Монсеф Марзуки. Но това не му попречи да се нареди на второ място на първите демократични избори, организирани в Тунис няколко месеца по-късно...“ [21] В настоящия контекст рискът от едно прекалено пасивно и поетично чакане би се състоял в това да видиш как други – по-нетърпеливи, по-решителни, по-страшни, но не непременно най-добрите, се възползват от случая, за да обърнат в своя полза отчаяния гняв, който си търси мишени. И тъй като социалното целенасочено рушене никога не спира, ако не бъде принудено да го стори, има опасност да бъдат унищожени различни опорни точки и огнища на съпротива (нетърговски дейности, държавни служби, демократични права), от които би могло да тръгне отвоюването на социалните придобивки. А така ще бъде още по-трудно да се постигне една по-нататъшна победа.

Нищо не е загубено. Либералната утопия унищожи мечтата, абсолютното, идеалното в себе си, без което обществените проекти увяхват и после загиват. Тя вече създава единствено привилегии, хладно и безчувствено съществувание. Ето защо ще има прелом. Всеки от нас може да помогне той да се случи по-скоро.

                                                   *      *     *

Статия от  LE MONDE DIPLOMATIQUE,  4 септември 2013

 Превод Павлина Колева

Бележки под линия

[1] Paul Krugman, „When zombies win“ (Когато зомбитата печелят), The New York Times, 19 декември 2010.

[2] Immanuel Wallerstein, „Latin America’s leftist divide“ (Латиноамериканският левичарски вододел), International Herald Tribune, Neuilly-sur-Seine, 18 август 2010.

[3] Renaud Lambert, „Le Brésil s’empare du rêve de Bolivar“ (Бразилия си присвоява мечтата на Боливар), Le Monde diplomatique, юни 2013.

[4] Le Nouvel Observateur, Париж, 5 юли 2012.

[5] Alain Accardo, „La gratuité contre les eaux tièdes du réformisme“ (Безплатното срещу хладките води на реформизма), Le Sarkophage, № 20, Лион, септември-октомври 2010.

[6] Вж. Bernard Friot, „La cotisation, levier d’émancipation“ (Социалната вноска – средство за еманципиране), Le Monde diplomatique, февруари 2012, както и цялото ни досие за гарантирания доход, Монд дипломатик в Дума, 30 май 2013.

[7] Вж. „Pourquoi le Plan B n’augmentera pas les salaires“ (Защо „План Б“ няма да увеличи заплатите), Le Plan B, № 22, Париж, февруари-март 2010.

[8] Les Echos, Париж, 13 май 2013.

[9] André Gorz, „Pourquoi la société salariale a besoin de nouveaux valets“ (Защо обществото на наемния труд има нужда от нови слуги), Le Monde diplomatique, юни 1990.

[10] От 116% на 66% от брутния национален продукт в периода 1945-1955 г. в първия случай; от 216% на 138% – във втория. Вж. Серж Алими, „Не се свенете да поискате Луната“, Монд дипломатик в Дума, 21 юли 2011.

[11] „En sortir“ (Да се измъкнем), La pompe à phynance, 26 септември 2012, http://blog.mondediplo.net.

[12] „Eradiquer les paradis fiscaux rendrait la rigueur inutile“ („Ако се премахне данъчният рай, строгите икономии ще станат ненужни), Libération, Париж, 30 април 2013.

[13] Вж. Frédéric Lordon, „Sortir de l’euro?“ (Да се изостави еврото?), Le Monde diplomatique, август 2013.

[14] André Gorz, в Le Sauvage (Дивото), април 1974. Публикувано повторно със заглавие „Leur écologie et la nôtre“ (Тяхната екология и нашата), Le Monde diplomatique, април 2010.

[15] Alain Accardo, „L’organisation et le nombre“ (Организацията и броят), La Traverse, № 1, Гренобъл, лято 2010, www.les-renseignements-gener....

[16] Израз на Уаел Гоним, египетски кибердисидент и отговорник по маркетинга в „Гугъл“.

[17] Вж. Томас Франк, „Окупирай Уолстрийт“ – едно самовлюбено движение“, Монд дипломатик в Дума, 3 януари 2013.

[18] Вж. Доминик Пенсол, „Между подчинението и бунта“, Монд дипломатик в Дума, 17 май 2012.

[19] L’Humanité, Сен Дени, 31 юли 2013.

[20] Вж. Franck Poupeau, Les Mésaventures de la critique (Несполуките на критиката), Raisons d’agir, Париж, 2012.

[21] Moncef Marzouki, L’Invention d’une démocratie. Les leçons de l’expérience tunisienne (Създаването на една демокрация. Поуките от туниския опит), La Découverte, Париж, 2013.

 

 

 

Краткая история неолиберализма. Актуальное прочтение - Дэвид Харви

 

Перевод с английского Н. С. Брагиной 

 

Неолиберализм – теория, согласно которой рыночный обмен является основой системы этических норм,

достаточной для регулирования всех человеческих действий,стал доминировать в мыслях и делах жителей

большинства государств земного шара примерно с 1970-х. Распространение новой теории шло параллельно с

пересмотром взглядов на права государства, когда проводилась приватизация, изменялась финансовая система,

более серьезное значение стали придавать рыночным процессам. Государственное вмешательство в экономику

было сведено к минимуму, но одновременно и обязательства государства, связанные с социальными гарантиями

гражданам, сильно уменьшились. Дэвид Харви, автор книг TheCondition of Postmodernity u The New

Imperialism, рассказывает историю политических и экономических процессов, связанных с происхождением

неолиберализма и его распространением по миру. Тэтчер и Рейгана часто цитируют в качестве

основоположников неолиберального поворота, но Харви показывает и роль других государств, от Чили до

Китая, от Нью-Йорка до Мехико, в этом процессе. Кроме того, он исследует сходства и отличия между

неолиберализмом в понимании Клинтона и недавний поворот в сторону неоконсервативного либерализма

администрации Джорджа Буша. Харви также предлагает читателям модель, с помощью которой можно не только

анализировать политические и экономические опасности, окружающие нас, но и оценить, есть ли

будущее у социально ориентированных альтернатив, которые поддерживают многие оппоненты неолибералов.

 

 

Целият материал от 141 страници тук:

  http://revbel.org/wp-content/uploads/Дэвид_Харви_-_Краткая_история_неолиберализма.pdf 

 

Кратки бележки из моя живот - Димитър Благоев

                                

        Никога не бе ми идвало и не би ми дош­ла наум идеята да пиша някакви спомени из личния си живот. Не мислех, че той представлява някакъв общ интерес, та да го описвам. Но най-сетне бях принуден да направя нещо в това отношение. Другарите ми от Централния комитет на Българската комунистическа партия (тесни социалисти) и руските другари от Руската комунистиче­ска партия (болшевики) напоследък осо­бено настояваха да им дам спомени от жи­вота си. Другарите ми от Централния ко­митет на нашата партия напоследък все по- настоятелно искаха да напиша тия споме­ни и да им ги предам.

      Тия настоявания съвпадаха тъкмо с бо­ледуването ми през изтеклата зима. При всичко това реших да напиша нещо от моя живот и да го предам на ЦК, понеже нему дължа голяма благодарност за положените от него грижи за здравето ми. Много съжа­лявам, че повече не можах да направя. Пък и нямаше какво повече да си спомням. За­това давам тия кратки черти от живота ми. Както е споменато и в бележките, остана­лото от живота ми, което би интересувало другарите, ще го намерят в „Принос към историята на социализма в България" и в „Спомени за руската революция".

     Споменах, че другарите настояваха да им дам тия бележки възможно по-скоро, за която цел решили да ме освободят от дру­гата работа. Понеже не бях в състояние сам да напиша тия бележки, затова бях прину­ден да ги разказвам по части на по-голямата си дъщеря и тя да ги напише. Тя изпъл­ни възложената й задача отлично. На мене остана само да направя няколко малки по­правки и допълнения в ръкописа й. Изказ­вам й моята най-голяма благодарност*.

 

София, 13 април 1923 г.                                         Димитър  Благоев

     * Дьлжа да забележа, че тоя предговор, както и за­ключението на автбиографичните си бележки баща ми написа собственоръчно. Обръщам внимание още и на то­ва, че половината от тия бележки бяха печатани вече през 1924 г. във в. „Звезда".

       Стела  Благоева

      Допълнително пояснение:   ЦК на БКП отпечатва в отделна книга спомените на Благоев. Деветоюнският преврат заварва книгата в печатницата и тя е унищожена от властите. По случайно запазения екземпляр в. „Звезда" публикува по случай смъртта на Благоев част от ме­моарите му. През 1926 г. Ст. Благоева възстановява труда по отпечатаната във вестника част и по водените от нея записки и той излиза на български, а по-късно и на руски език. Така достига до читателите този интересен труд на основателя на партията.

 

                                                          *     *     *

 Бележки на К.Топчиева към шестото юбилейно издание, посветено на 120-годишнината от рождението на Димитър Благоев.

       Малката книжка „Кратки бележки из моя живот"  на Димитър Благоев е първото мемоарно произведе­ние за историята на славната Българска комунисти­ческа партия. Мемоарни елементи има и в редица по характер научноизследователски произведения на Д. Благоев: „Из историята на руската революция", „Принос към историята на социализма в България", „Спомени за руската революция"  и др., тъй като животът на Дядо е неотделим от историята на со­циалдемократическото движение в Русия и България през 80-те и 90-те години. Научният анализ в тях е обогатен с много лични впечатления от обществе­ната атмосфера, събитията и дейците на епохата и това им придава изключителна живост и автентич­ност.    Спомените на Д. Благоев слагат началото на най-ценните традиции на нашата революционна мемоаристика, получила днес огромно развитие: чув­ство за обществено значимото и историческа важно­то в живота на партията и народа, за връзката на личността с обществените тежнения на времето, про­стота, естественост и непосредственост на разказа.

     В личността на Дядо се оглежда цялата наша близка история. Той е живата връзка на две велики епохи: националноосвободителното движение и бор­бата за социализъм в нашата страна. Животът на Благоев показва нагледно колко близка по идеи и време е нашата националноосвободителна епопея; един от нейните живи свидетели и млади участници е и пионерът на социалистическите идеи — носител на най-новото в революционните теории на съвре­менността.

     Примерът на Благоев, общественият резонанс от неговата дейност доказват изключителната възприемчивост на нашия народ, току-що отхвърлил осман­ското иго, към най-прогресивните идеи на нашия век.

     С голяма обич Благоев пише за първия българ­ски учител в родното му село Загоричане, където дотогава властвуват фанариотите. Голям родолюбец, енергичен и всеотдаен, Константин Георгиев, даскал Динката, не само учи децата, а обикаля селата като пламенен агитатор на националната идея. Той съ­бужда любознателността му, усета към природата, любовта към родното.

      В живота на младия Димитър Благоев има нещо много типично за съдбата на хиляди бедни момчета от народа, опитали отрано коравия чирашки залък и негостоприемността на големия град: тях­ната неутолима жажда за знание, силно развито национално самосъзнание, дълбока ненавист към поробители и чорбаджии.

     В Цариград Благоев израства под крилото на светлата възрожденска личност Петко Славейков и с примера на апостолите на българската свобода Левски  и Ботев. В революционната атмосфера на 70-те години се оформя Благоев като истински родо­любец, за да служи през целия си живот всеотдайно на народа си с идеите и средствата, които изисква вече неговото време.

     Характерни за умонастроенията на тогавашната родолюбива българска младеж са ученическите му стихове „Плачовете на България"   , възторгът му от настъпващите руски войски, мечтата му да се учи в Русия. В епичната борба на българския народ за национално освобождение Благоев прави първите си стъпки в обществената дейност.

     „Възприемайки националната идея на тогавашни­те й български агитатори — пише Благоев в изклю­чителните редове на своите спомени, — аз бях въз­приел и тяхната революционност."   Тази истинска революционност намира широк простор и развитие в страшните и жестоки обществено-политически от­ношения в царска Русия под въздействието на рус­кия революционен дух.

      В царска Русия Благоев споделя участта на бед­ния студент без средства и връзки. Но непрестан­ният проблем за хляба не измества у будния младеж с развито обществено съзнание най-важния въпрос: За какво има смисъл да живее човек? И се редят  години на търпеливо изучаване историята на руско­то революционно движение, на нелегалния печат от 80-те години, на спорове и беседи в студентските групи.

     Разгромът на терористичните организации през 1881 г. очевидният крах на всички стари течения в революционното движение в Русия карат младия Благоев още по-упорито да търси нови пътища — довеждат го до Марксовия „Капитал".

     „Кратките бележки"   са неоценимо свидетелство за началните стъпки на социалдемократическата ми­съл в Русия и идейната еволюция на самия Благоев в обществената атмосфера на 80-те години, която се създава от кръстосването на народнически и народоволски идеи, лавризъм и ласалианство, при тежките условия на политическа реакция и оскъд- ността на марксическа литература.

      Сам разкрил за себе си пътя на истинския рево­люционер, Благоев бърза да го сподели с близките си другари, търси организационните форми на про­пагандата на социализма сред работническите среди.

      Благоев си спомня с вълнение за своите  първи слушатели — работници от Литейния завод в Питер, за тяхната интелигентност и възприемчивост, а един от неговите първи слушатели 0. М. Говорухин пише в спомените си за дълбоката сериозност и благо­родна страстност на речта му: „Той говореше убе­дително, с жар; убеждаваше ни да се проникнем от великата идея за освобождението на работниче­ската класа, която идея може да даде смисъл на целия наш по-нататъшен живот."

Спомените на Благоев разкриват усилията на създадената през декември 1883 г. социалдемокра­тическа група в Петербург да изработи своя про­грама и създаде връзки с групата на Плеханов „Освобождение на труда"   в Женева, да излезе със свой печатен орган. В труда си „Из миналото на ра­ботническия печат в Русия"   Ленин пише: „За 12 го­дини, от 1883 до 1895 г., едва ли не единствен опит да се създаде социалдемократически работнически печат в Русия е излизането на социалдемократиче­ски вестник „Рабочий"    в Петербург през 1885 г."

      Завинаги ще остане гордост за българския народ,  че в родината на Рилеев и Огарьов, Чернишевски, Херцен и Добролюбов, в първата страна на социа­лизма, един българин е от първите сеячи на вели­ките Марксови идеи, основател на първата органи­зирана социалдемократическа група във вътреш­ността на царска Русия, която остава в историята с името Благоевска група.

     Вездесъщата царска охранка успява да залови и екстернира един опасен за империята човек, решен да се посвети на руското социалистическо движение и да завърши живота си в Сибир. Но този човек е опасен навсякъде, където има роби и господари, експлоатирани и експлоататори.

     Младият Благоев, който отива в Русия да се учи, донася оттам не само идеята за изграждането на един нов свят, но и опита на деен организатор и задълбочен теоретик. Статията „Защо няма щастие и как може да се постигне то?"   — е популярната форма, която намира опитният пропагандатор, за да обоснове цяла една социалдемократическа програма в първото социалистическо списание у нас „Современний показател", започнало да излиза само осем години след Освобождението.

     В България Благоев намира призванието си, на­мира и най-предания си другар и съратник — своята жена Вела. Малко са страниците, които Благоев отделя в „Бележките"   на личния си живот, но в редовете за Вела — кратки, сдържани, но силни, личи дълбоко уважение към личността на първата жена със социалистически възгледи в България, коя­то става негова другарка. Категорична е неговата преценка: „С друга жена не бих могъл да живея, и то така, че изцяло да се посветя на обществено- политическата си дейност."  Д. Благоев оценява ви­соко нейния принос към делото на социализма в България, нейната воля, дух, енергия и предприем­чивост.

      В бурната и неспокойна следосвобожденска дей­ствителност една от първите идейни схватки на Благоев е с фалшификаторите на идеите на безсмърт­ните апостоли на българската свобода и спекула­цията с националната идея. Тежък е житейският път на тези, които сред толкова алчност, продажност и суета избират пътя на истинското служене на народа: учителствуване от град в град, непре­къснати уволнения, следствие по повод „оскърбле­ние на Височеството".   — Ето контурите на един живот, които Благоев очертава, но неговото съдър­жание е борбата за доказване на една силно оспор­вана тогава истина: почвата за социализъм в Бъл­гария и неговата бъдеща победа. „Живот — пише Дядо, — вечно зает в работа и грижи по издръжката на партийните предприятия, по уреждане на партийните работи и събрания, липсата на най- елементарни жизнени удобства и най-оскъдно опре­делени средства за съществуване ни туряше далеч от буржоазното общество, от неговите срещи и съ­брания и ни караше да живеем изключително с живота на партията."

     Колко морална твърдост, вяра и убеденост е била необходима, за да живееш сред клевети, обиди и подигравки, измисляни от крепителите на буржоаз­ния морал и политика, повтаряни от лумпени и пла­тени шайкаджии на буржоазните партии, и да вър­шиш своята работа упорито, търпеливо!

     Няколко реда Благоев посвещава на своята тео­ретическа дейност, която разгръща на страниците на сп. „Ново време" , и накратко само отбелязва бро­шурите, които по това време издава, но ние днес можем да оценим по право огромното теоретическо значение на тези трудове в борбата срещу буржоаз­ната идеология за развитие на социалистическата теория в нейните икономически и философски ас­пекти.

     С много сдържана болка споменава Благоев за преживяното във връзка с разцеплението на пар­тията, за хулите и клеветите, които е трябвало да понесе от бивши другари и съратници.. . И не случайно именно на това място Дядо прави равносмет­ка на миналото с огромно удовлетворение, че исто­рията е доказала правотата на възприетата от на­шето работническо социалистическо движение непри­миримост към общоделството, ревизионизма и вся­какво съглашателство с буржоазията.

        Победата на Октомври и успехите на социалисти­ческото строителство в страната на Съветите изпъл­ват Дядо с много оптимизъм и вяра в победата на социалистическата революция в България и с тази убеденост завършват кратките бележки из живота на основателя на социализма в България. Те оста­ват наистина кратки, защото Благоев, привикнал цял живот да мисли и пише за партията, едва намира време да каже нещо за себе си, като подлага на строга преценка всичко написано.

     Днес, когато е скъп всеки щрих от тази ге­роична епоха и живота на нейните големи синове, можем само да съжаляваме, че Дядо е бил така сдържан и кратък.

     Оставените от Димитър Благоев спомени са из­ключително ценен документ за далечните и дълбоки корени на социализма в България, за връзките на Благоев с редица известни революционери на него­вото време, за ума, таланта, волята и саможертвеността на първия теоретик и пропагандатор на марксизма у нас.

      Още през 20-те години, когато Благоев диктува своите бележки на дъщеря си Стела Благоева, пар­тията оценява тяхното значение: на 30 май 1924 г., наскоро след смъртта му, излизат откъси във в. „Звезда"  , а през 1926 г. те се отпечатват в отделно издание. През 1928 г. излизат в Москва на руски език под заглавие „Мои воспоминания"  .

     След Девети септември 1944 г. „Кратки бележки из моя живот" излизат вече в шестото си издание.

     Шестото, юбилейно издание е посветено на 120-годишнината от рождението на патриарха на социа­листическата мисъл у нас.

     Четена от млади и стари, тази малка книжка е необходима за всички. На тези, които за пръв път се срещат с Благоевото творчество, тя дава ключа за разбиране на неговата личност и характер, за младия човек, който търси примери за поведение, животът на Дядо е школа за всеотдайност, скром­ност, честност и принципност. Без конкретните и ценни сведения, съдържащи се в „Бележките"   на Благоев, не може да мине и нито един изследовател на неговия живот и дело.

 

                   К. Топчиева

 

 

 

ИЗ ОБЩЕСТВЕНАТА ХРОНИКА - Димитър Благоев

 

         Съвременний социализъм е учение, което обяснява явленията чисто материалистически чрез материалните, или икономическите условия. Материалистическото обя­снение на човешката история в сегашно време е най-новото и най-научното. И наистина само от материалисти­ческа гледна точка можем да си обясним историческите събития естествено и научно. В последно време материа­листическата гледна точка все повече и повече се раз­пространява. Не ще и дума, че далеч е още пълното гос­подство на тая гледна точка в историческата наука; но малко по малко господството й в последната от ден на ден става по-широко. Защото съвременний научний мате­риализъм произтича направо от съвременното развитие на материалните, на икономическите условия. Колкото повече те се развиват, толкова повече и научният мате­риализъм става по-ясен, по-очевиден като единствена научна система. Но засега още в много глави царствува старата гледна точка — метафизиката. Метафизика ще рече: обяснение на явленията, без да се взема пред очи физиката, сиреч вещественият свят, който ни окръжава, без да се вземат пред очи материалните условия, в които живеят народите. Ясно е, че такова обяснение на явленията не е нито естествено, нито научно. Но при всичко това и досега мнозина обясняват историческите явления метафизически. Как наистина обясняват историческите събития метафизиците? Целия човешки напредък те приписват на личността и на «човешкия разум». Между това человечеството докъде края на първата половина от сегашния век е вървяло сляпо, без да съзнава къде отива и към как­во го води историческото движение. От това ясно излиза, че личността така също безсъзнателно е съдействувала на историческия процес или, по-добре, тя е съзнавала само това, що му е давала историческата епоха, в която е жи­вял и живее. С други думи, личността е продукт на мате­риалната среда, в която живее. Икономическите условия отпечатват в мозъците на хората тия или ония умствени и нравствени понятия и определят характера и направле­нието на деятелността на всяка личност. Няма съмнение, че всяка личност със своя ум, енергия и деятелност оказ­ва влияние върху историческия процес. Личности, на кои­то деятелността съвпада с историческото развитие на че- ловечеството, спомагат на това развитие; и, обратно, лич­ности, на които деятелността не съвпада с естественото развитие на человечеството, пречат на това развитие. Но и едните, и другите действуват под влиянието на материал­ните условия, в които живеят. Такова е материалисти­ческото обяснение на историческите явления. Да не прие­маме материалистическата гледна точка, ще рече да зимаме историческите събития за случайни, появлението на историческата сцена на отделните личности и характери на тяхната деятелност да смятаме за продукт на свръхе­стествени сили и причини, които нямат нищо общо с фи­зиката, с човешките работи.

      У нас от това, че икономическите условия не са раз­вити и знанията отсъствуват, материалистическата гледна точка върху историческите събития е съвсем неизвестна. Всичко у нас се обяснява метафизически. Ний гледаме на историческите явления като на плод от деятелността на отделните личности. Ний, българите, а най-вече «инте­лигентите», всичко приписваме на деятелността на отдел­ните личности и никакво значение не оставяме за другите исторически фактори. В миналата хроника видяхме как нашата «интелигенция» смята себе си за една самостоя­телна обществена сила, която може да управлява истори­ческия вървеж според желанието си. Но освен това ний, българите, всякога свързвахме съществуванието на бъл­гарския народ с известни отделни личности, без които смятаме, че България не може. Оттук произлиза прекале­ното и много смешното хваление на известни обществени деятели у нас, което хваление всякога е каприциозно, непостоянно, изменливо. Така например преди години превъзнасяхме до небесата Д. Цанков, наричахме го «све­тец», без който България не може да съществува. Но по­дир малко време той падна и ония, които толкова прекалено го хвалиха, със същата прекаленост го смесиха с кал­та. Издигна се П. Каравелов и ний, българите, прекалено възхвалихме неговия ум, неговия патриотизъм и неговата честност. Тогава пишеха за него: няма Каравелов, няма България; ако и той излезе предател, не остава друго, освен да си земем шапките и да бягаме да се не видим, да се не чуем, да не се казваме българи. Подир малко и той падна, а ония, които толкова прекалено го хвалиха, същите не можаха да намерят думи, с които да го хулят. С малко думи, няма у нас деятел, който да не е безмерно възхваляван и най-подире безмерно хулен от тия същите, които толкова безсъвестно го възхваляваха преди малко. Същото нещо правим и сега. Днес някои от нашите дея­тели са предмет на такива прекалени възхваления, щото като ги чува човек, неволно се пита: истина ли е това, или е ирония. Защото прекаленото възхваление означава едно от двете: или че делата на тия деятели са такива, които не говорят сами за себе си достатъчно и се нуждаят от прекалени хвалби, или пък че  тия, които сипят изобилни възхваления, страдат от нископоклоничеството и имат робски инстинкти. Във всякой случай прекалените хвалби всякога са унизителни и за ония, които са предмет на тях, и за ония, които ги съчиняват. Още повече, когато сме уверени, че утре, при друго положение, тия същите дея­тели ще бъдат също прекалено хулени, както прекалено са превъзнасяни, и ще бъдат хулени от тия същите хвалячи. Обществените деятели са притежание на историята, която и ще произнесе своята справедлива присъда. За об­ществения деятел, който съзнава, че изпълнява своята длъжност съвестно, не са нужни прекалени хвалби — не­му стига съзнанието, че идущето поколение ще оцени не­говите заслуги, че историята ще бъде справедлива към делата му. Разбира се, че всякой деятел трябва да се на­сърчава с поддръжка, със съчувствие в неговата полезна деятелност; но поддръжката и съчувствието, изказвани със спокойна оценка на полезните дела, без прекаленост, много повече значи и това би ни препоръчало за по-зрял народ, който зряло съди. Освен това, но да изпълнява човек своите длъжности съвестно, да бъде честен, да бъде «пат­риот» е негова длъжност и това съвсем не може да служи за предмет на прекалени хвалби. Когато у един народ чрезмерно хвалят някой деятел за честност, добросъве­стност и «патриотизъм», това ще рече, че у тоя народ честността, добросъвестността и патриотизмът, както и граж­даните с такива качества, са толкова редки явления, щото струва да се превъзнася и най-малкото проявление на тия качества. Както щете, но това е голямо унижение за всякой народ.

--------------------------------------------------------------------------------------------------------

Сп. “Ден”, год. І, кн. 9 и 10, септември и октомври 1891 г.

Съдържание: 1891 г. и нашата журналистика; - В. „Балканска зора”  в. „Свобода” и „Пловдив”, тяхното партийно разцепление и тяхната принципиална прилика; - Търпимостта на нашите партии и свободата; - Икономическата деятелност на нашата държава през 1891 г. и социализмът; - Материалистическа и метафизическа гледни точки в човешката история; - Последната гледна точка у нас и прекаленото превъзнасяне на личността; - Нашият „патриотизъм” и изложенията в Пловдив и Русе.

 

Роза Люксембург и борбата против милитаризма и шовинизма - Борис Боев

Навечерието на Първата световна война. Капиталистическият свят е в криза. Засилват се революционните настроения сред трудещите се. Социалната революция изглежда все по-близка перспектива. Но възможността е едно, а действителността – съвсем друго. Господстващата капиталистическа класа със зъби и нокти се бори за своето съществуване. Тя търси начини да неутрализира революционното движение на трудещите се. Тя търси начини да стабилизира задъхващата се от липса на достатъчно пазари капиталистическа икономика. Изходът от всички проблеми за капиталистите е един – война. Война грабителска, война несправедлива, война империалистическа. Войната ще разшири пазарите. Войната ще стабилизира икономиката. Войната ще неутрализира гнева на трудещите се, стига само последните да бъдат измамени така, че да гледат на грабителската война като на „отбранителна”, на империалистическата война – като на „освободителна”, на несправедливата война – като на „справедлива”. Присъщият на трудещите се интернационализъм трябва да бъде подменен с шовинизъм, така че да виждат в работниците от другите страни не свои братя по класа, а свои кръвни национални врагове. За успеха на тази грандиозна измама на работниците ключова роля имат водачите на работническите социалдемократически партии от ІІ Интернационал. Те вкупом и почти без изключение застават на страната на „своята” буржоазия. Те са за „защита на отечеството”, за класов мир с буржоазията, за война с другите народи. По-грандиозно предателство и измяна на международното работническо движение не е имало до този момент. Единици са тези революционни дейци в Западна Европа, които, по примера на Ленин и Болшевишката партия в Русия, да заемат правилна марксистка позиция по отношение на войната. В Германия, където измяната на социалдемокрацията е най-тежка и позорна, човекът, който от навечерието на Първата световна война до края на своя живот се бори последователно, твърдо и решително против милитаризма и шовинизма, проповядван от буржоазната пропаганда – това е Роза Люксембург.

Към навечерието на Първата световна война Роза Люксембург, една от най-видните представителки на революционния марксизъм в Германия (тогава революционните маркисти все още се наричат социалдемократи), организира и провежда редица събрания из страната. На тях тя разобличава милитаризма и шовинизма на германската буржоазна държава. Така, на 26 септември 1913 г., на събрание в Бокенхайм (Франкфурт на Майн) тя риторично запитва присъстващите хора „Трябва ли да позволим безнаказано да бъдем хвърлени във война?”. В отговор на възгласите на събралите се „Никога!”, тя заявява: „Ако поискат от нас да воюваме против нашите френски или други братя, ние трябва да се провикнем: Ние няма да сторим това!” (виж Р.Евзеров/И.Яжборовска – „Роза Люксембург. Биографичен очерк”, С.1979 г., стр.272).

Властите виждат в думите на Роза Люксембург призив за неподчинение на закона. А законът – това е юридически израз на волята на господстващата капиталистическа класа. Следователно, в думите на Роза Люксембург, която се смята за „представителка на най-радикалните възгледи на социалдемокрацията” и която при това се ползва с огромно влияние сред трудещите се хора, словата й са не просто призив за неподчинение на някакъв абстрактен закон, а са открито противопоставяне на коренните класови интереси на германската буржоазия в конкретната историческа ситуация. Почувствала се застрашена от антимилитаристичната и антишовинистична пропаганда на Роза Люксембург, германската капиталистическа класа прави логичното – задейства подчинената й държавна репресивна машина. През октомври 1913 г. тя е дадена под съд. Но съдът, вместо да смаже нея и нейните идеи, се превръща в още една трибуна за разясняване смисъла и същността на антимилитаризма, антишовинизма и социализма. Особено забележителна в това отношение е речта на Роза Люксембург пред наказателното отделение на Франкфуртския съд от 20 февруари 1914 г., останала в историята под името „Милитаризмът, войната и работническата класа” (виж Роза Люксембург – „Избрани произведения”, С.1960 г., стр.499-512). В тази си реч Роза Люксембург на първо място категорично отхвърля многократно повтореното от прокурора обвинение, че е „подстрекавала безмерно” своите слушатели. Фактически, с подстрекателство се занимава именно буржоазната държава, от която Роза Люксембург се разграничава:

„...господин прокурор, ние, социалдемократите, изобщо не подстрекаваме! Защото какво значи „подстрекавам”? Нима съм се опитала да внуша на насъбралите се: когато във война като немци отидете в неприятелска страна, например в Китай, вилнейте така, че и след сто години никой китаец да не смее да погледне накриво немец? Ако бих говорила така, тогава това би било, разбира се, подстрекаване. Или може би съм търсила да надъхам у насъбраните маси национално високомерие, шовинизъм, презрение и омраза към други раси и народи? Това би било, разбира се, подстрекаване” (стр.500).

Но марксистите, верни на девиза на „Манифеста” – „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!” – не могат да говорят по този начин, на тях е чужд и враждебен такъв вид шовинистично и великодържавно подстрекателство. Просвещаването (а не подстрекаването) на трудещите се е това, на което посвещават живота и силите си марксистите:

„Онова, което направих в онези франкфуртски събрания и което ние, социалдемократите, винаги правим с перо и реч, то е: да разпространяваме просвета, да довеждаме до съзнанието на трудещите се маси класовите им интереси и историческите им задачи, да им посочваме едрите линии на историческото развитие, тенденциите на икономическите, политическите и социалните промени, които се извършват в недрата на днешното ни общество и които с желязна необходимост водят към това, че при известна степен на развитието съществуващият обществен строй ще бъде отстранен и на негово място ще бъде поставен по-висшият социалистически обществен строй. Така агитираме ние, така издигаме и нравствения живот на масите чрез облагородяващото въздействие на историческите перспективи, върху почвата на които ние заставаме. Изхождайки от същите главни гледища – тъй като у нас, социалдемократите, всичко се подчинява на един хармоничен, завършен и научно обоснован мироглед, – ние водим и нашата агитация против войната и милитаризма. И ако господин прокурорът със своите жалки свидетели схваща всичко това като просто подстрекателство – това схващане чисто и просто се дължи единствено на неспособността на прокурора да мисли по социалдемократически начин” (стр.501).

Разобличавайки милитаризма и шовинизма, Роза Люксембург не пропуска да свали маската и на мнимия патриотизъм, зад който се крият грабителските класови интереси на буржоазията и нейният опит да впрегне искрения и естествен патриотизъм, присъщ на трудещите се, в полза на своите нечисти намерения:

„В речта си бях посочила, че днешният милитаризъм се обосновава от официалните му защитници обикновено с фразата за необходимата защита на отечеството. Ако този интерес на отечеството се мисли честно и искрено, тогава – така казах аз – властващите класи, разбира се, няма нужда да направят нищо друго, освен да приложат на дело старото програмно искане на социалдемокрацията – системата на милиция. Защото само последната е единствената сигурна гаранция за защитата на отечеството, понеже само свободният народ, който по собствено решение тръгва на война срещу неприятеля, е достатъчна и сигурна крепост за свободата и независимостта на отечеството. Само тогава може да се каже: мило отечество, можеш да бъдеш спокойно! Защо тогава – така запитах аз – официалните защитници на отечеството не искат да чуят нищо за тази единствено ефикасна система на защита? Само затова, защото именно за тях въпросът не се касае нито на първо, нито на второ място за защитата на отечеството, а за империалистически завоевателни войни, за които, разбира се, милицията не подхожда. И освен това властващите класи сигурно затова се боят да дадат оръжието в ръцете на трудещия се народ, защото нечистата съвест на експлоататорите ги кара да се страхуват, че оръжието би могло някога и да гръмне в неприятна за властващите посока” (стр.502-303).

Роза Люксембург завършва защитната си реч с отричането на прокурорското подозрение, че тя би се опитала да избяга, в случай че искането за нейното наказание бъде удовлетворено:

„Господин прокурор, що се отнася до моята личност – не приемам да отговарям на всичките Ви атаки. Но едно нещо искам да Ви кажа: Вие не познавате социалдемокрацията! (Председателстващият, прекъсвайки: „Ние не можем тук да слушаме политически речи”) Само през 1913 г. много от Вашите колеги с пот на челото са работили да се изсипе върху нашата преса общо наказание от 60 месеца затвор. Нима сте чули макар един-единствен от грешниците да е избягал от страх пред наказанието? Мислите ли, че тези безброй наказания са разколебали макар един-единствен социалдемократ или са го разколебали в изпълнението на дълга му? О не, нашето дело се надсмива над всички нишки на Вашите наказателни параграфи; то расте и преуспява напук на всички прокурори! Накрая, само още една дума за необоснованата атака, която се връща срещу автора й. Прокурорът каза дословно – аз си го отбелязах, – че иска моето незабавно арестуване, защото „би било наистина непонятно обвиняемата да не би избягала”. Това значи с други думи: „Ако мене, прокурора, би ме застрашавало да излежавам една година затвор – бих избягал. Вярвам Ви, господин прокурор – Вие бихте избягали. Един социалдемократ не бяга. Той остава със своите дела и се надсмива над Вашите наказания. А сега осъдете ме!” (стр.511-512).

Роза Люксембург е осъдена на 1 година затвор. Във връзка с това тя прави ново изказване на 22 февруари 1914 г., известно като „Отговорът на присъдата” (виж Роза Люксембург – „Избрани произведения”, С.1960 г., стр.513-515). С тази си реч тя показва, че присъдата не я е уплашила. Напротив, за нея присъдата е израз на уплахата на властта от нейната революционна дейност:

„Искреното въодушевление от моралната победа, която ние спечелихме, е обхванало, както виждам, и вас (работниците от Франкфурт, пред които се изказва Роза – Б.Б.) точно така, както и мен. Ние имаме всичкото основание да бъдем въодушевени, радостни и горди, защото нашите врагове с тази присъда показаха колко треперят от нас” (стр.513).

Жертвите, които дават революционерите, твърдо убедени в правотата на своето дело, са тази основа, върху която стъпва и се развива революционното движение:

„Всеки, който посмее да раздрусва устоите на държавата, ще бъде затворен в тъмница дванадесет месеца. Но тази мисъл е погрешна. Като че ли дванадесет месеца биха били жертва за един човек, който има в гърдите си увереността, че се бори за цялото човечество... Нима няма вече масово жертви? Не са ли жертва на класовата държава и хилядите семейства, които живеят в нищета и мизерия? Но колкото повече са жертвите, толкова повече нови хора се събират около нас” (стр.514).

Роза Люксембург използва речта си за това още веднъж да призове за борба срещу милитаризма на германската буржоазна държава. Макар и да е осъдена именно за антимилитаристичната си дейност, тя нито за момент не се разколебава, не поставя под съмнение смисъла и необходимостта от най-решително и цялостно изобличаване на империалистическата военщина:

„Прокурорът мотивира големината на наказанието с твърдението, че съм искала, да засегна жизнения нерв на днешната държава. Чувате ли, уважаеми присъстващи – агитацията против днешния милитаризъм представлява атакуване жизнения нерв на държавата. Виждате ли – жизненият нерв на днешната ни държава не било благосъстоянието на масите, не била любовта към отечеството, не била цялата култура, не, това били щиковете. Нека запомним това открито признание на прокурора и нека го отнесем със себе си като най-важна поука.
Против този жизнен нерв нека се борим от сутрин до вечер с всичките си сили. Ако нашите пруски прокурори са с простото убеждение, че главните ни средства в борбата против милитаризма се състоят в това, че ние искаме да попречим на войника в момента, когато той вдига ръка, за да стреля с оръжието – те се заблуждават. Ръката се управлява от мозъка. Ние искаме да въздействаме върху този мозък, това е духовен експлозивен барут” (стр.514-515).

Роза Люксембург подчертава, че това не е просто нейно лично мнение, а мнението на 10 милиона германски класоосъзнати работници. Присъдата срещу Роза Люксембург е присъда и срещу тях. Мощта, която излъчват думите на Роза Люксембург, е израз на тяхната мощ:

„Не Роза Люксембург само – днес вече има десет милиона смъртни врагове на класовата държава. Другари! Всяка дума в мотивите на присъдата е открито признание на нашата мощ. Всяка дума е дума на чест за нас. Затова се изисква от мен, както и от вас: да се покажем достойни за тази почетна титла. Нека винаги помним думите на нашия починал водач Август Бебел: оставам до последния си дъх смъртен враг на съществуващото общество” (стр.515).

По примера на Бебел Роза Люксембург също остана смъртен враг на буржоазната държава до последния си дъх. След като изкарва почти цялата война в затвора, Роза Люксембург излиза на свобода благодарение на Ноемврийската революция в Германия от 1918 г. Месец по-късно – в края на декември 1918 г., Роза Люксембург, Карл Либкнехт и техните съратници превръщат дотогава съществувалата революционно-марксистка пропагандистка група „Спартак” в Германска комунистическа партия (ГКП). ГКП повежда германските работници на смъртен бой с буржоазната държава, оглавена от десните социалдемократи Еберт-Шайдеман-Носке. Следвоенният революционен пристъп не успява. Надигането на комунистите е смазано със сила. Роза Люксембург е зверски убита от терористичните банди на господстващия капитал. Но нейният пример, нейната саможертва – не са и няма да бъдат забравени:

„Тя беше и си остава орел, и не само споменът за нея ще бъде всякога ценен за комунистите от целия свят, но и нейната биография, и пълното събрание на нейните съчинения ще бъдат най-полезен урок за възпитаване на много поколения комунисти в целия свят” (виж В.И.Ленин – „Съчинения”, С.1953 г., т.33, стр.203).

Днес, близо 100 години след смъртта на Роза Люксембург, борбата срещу милитаризма и шовинизма продължава по целия свят. Такава борба се води и в нашата страна, България. Макар и лошо организирана, разпокъсана, без напълно ясна идейна и политическа линия, тя все пак се води и ще се води. Както по времето на Роза Люксембург, тази антимилитаристична и антишовинистична съпротива дава и продължава да дава своите жертви. Такива бяха другарите, които бяха арестувани и съдени за антинатовската акция на 6 януари 2001 г.; такива бяха другарите, които бяха бити, арестувани и съдени за участието си в кампанията против разполагането на американски военни бази на българска земя през 2005 г.; такива бяха другарите, които бяха зверски пребити от неонацисти на 6 юни 2010 г., на път за протеста срещу нечовешките условия, в които се държат затворените без съд и присъда бежанци в концлагера в Бусманци. Заслужаваха ли си тези жертви? Да, заслужаваха си! Те са най-яркото изобличение на политиката на империализма, която се провежда днес в България – на пълно политическо, икономическо, военно и културно заробване на Родината ни. И днес, когато е на ход поредната империалистическа агресия (със съучастието на българската държава) срещу народа на Либия; когато ежедневно и ежечасно буржоазната пропаганда разпалва етническа омраза между българи и турци, между българи и цигани, и т.н. – дълг на всеки български марксист е да разобличава тази антинародна предателска политика на българската буржоазия – така, както това правеше Роза Люксембург; да зове всички жертви на империализма – трудещите се българи, цигани, турци и пр. – за сплотяване и обединена борба за национална независимост и социално освобождение от игото на капитала – така, както това правеше Роза Люксембург

06-11-2011 г., София

Използвана литература:

- Марсел Вилар – „От Бабьоф до Димитров”, С.1947 г.
- Р.Евзеров/И.Яжборовска – „Роза Люксембург. Биографичен очерк”, С.1979 г.
- В.И.Ленин – „Съчинения”, С.1953 г., т.33
- Роза Люксембург – „Избрани произведения”, С.1960 г.
- Маркс/Енгелс – „Съчинения”, С.1957, т.4
- Вилхелм Пик – „Избрани речи, доклади и статии”, С.1954 г.

 

Роза Люксембург - биографичен очерк. Заключение

 

       „През тръните — към звездите" — тази древ­на мъдрост напълно подхожда за живота и дей­ността на Роза Люксембург, посветила се все­цяло на хората, на борбата за свобода и щастие на потиснатите. Страстната, темпераментна и същевременно поетична Роза умееше не само да се бори, но и да мечтае. Тя мечтаеше хората да изминават „живота си във везан със звезди плащ, който да ги лази от ... всичко дребнаво, тривиално и страшно." 1

       Роза бе едновременно поет и теоретик, худож­ник и политически публицист, литературовед и икономист, блестящ оратор и организатор, несломим борец против враговете на пролетариата и грижлив възпитател, Революционер с голяма бук­ва. Само от това гледище могат да бъдат осмисле­ни животът и всички страни на многостранната и дейност. Абсолютно невъзможно е теоретичните й концепции да бъдат разбрани извън политичес­ката й практика, откъснато от работата и като партиен публицист, лектор в партийна школа, до­кладчик на многобройни партийни конгреси и меж­дународни социалистически конгреси, виден политически деец, основател на революционна пролетарска партия. Не случайно Роза Люксембург пи­ше: „ ... универсалност на интересите и вътрешна хармония — всеки може да ги усвои или поне да се стреми към това .. . Мисля, че именно политиче­ският борец трябва да се стреми да се издигне над всекидневното. В  противен случай той ще затъне в дреболии. Разбира се, имам предвид бореца от голям мащаб .. ." 2

       Именно такъв борец бе Роза. Животът потвърди справедливостта на пророческите думи на К. Либкнехт: „;.. Тази жена, крехкото тяло  на която носи такава пламенна, огромна душа, такъв смел, блестящ ум ..., ще- влезе обвеяна със слава в историята на човешката култура, докато.... героите на милитаристкото варварство ще бъдат предадени на презрение и забрава".

      Винаги е имало  опи­ти името и делото на Роза  да бъдат използвани с нечисти намерения. По­казателна във връзка с това бе международната теоретична конференция на тема „Приносът на Роза Люксембург в развитието на марксистката мисъл", състояла се в Реджио Емилия в 1973 г.,  която един вид обобщи  резултатите от цялата предшествуваща разработка на идейно-теоретичното  наследство на Роза Люксембург. Основният въпрос, около който се води борба на конференцията,  бе проблемът „В. И.  Ленин— Р. Люксембург". От това гледище неведнъж са били правени опити  Роза Люксембург да бъде пряко противопоставена на В. И. Ленин с цел да се фалшифицират истори­ческите факти, без да се представят доказателства. Както бе отбелязано на конференцията, про­тивниците на ленинизма се стремят да представят грешките на Роза, значителна част от които тя .сама поправи,  за същност на нейните въз­гледи. Да бъдат противопоставени В. И. Ленин и Р. Люксембург целяха също опитите за обос­новаване на тезата, че възгледите и представлявали някакъв особен вариант на марксизма и че дори да се различавала по нещо от В. И. Ленин, по този начин те двамата „взаимно се допълва­ли". Противно на твърденията и позоваванията на това, че В. И. Ленин бил обогатил марксизма само с опита на Русия, докато Роза Люксембург — с опита на революционната борба на икономически развития капиталистически Запад,  А. И. Соболев подчерта: „Закономерностите, които марксизмът откри и формулира, имат всеобщ, универсален ха­рактер. В. И. Ленин разви учението на К. Маркс не с оглед на условията на изостанала Русия, а на епохата на империализма и пролетарските револю­ции. Лениновата теория за империализма, държа­вата, социалистическата революция, диктатурата на пролетариата и изграждането на социализма, разработката, която той даде на аграрния и нацио­налния въпрос, отразяват опита не само на руския пролетариат, но и на цялата работническа класа." 3

       При всички компликации и противоречия живо­тът и дейността на Роза Люксембург протичат общо взето по отбелязаната от В. И. Ленин ли­ния — приобщаването й към болшевизма, който тя самата смятала за синоним на революционен со­циализъм. Роза Люксембург твърдо вярвала в по­бедата на пролетарската революция. В последната статия преди смъртта си тя пише, че въпреки труд­ностите и пораженията революцията отново ще възвести: „Аз бях, съм и ще бъда !" С пълно пра­во тези думи могат, да бъдат отнесени и към сама­та Роза, чийто живот бе докрай отдаден на дело­то на социалистическата революция.

 

 

 

1  Люксембург, Р. Письма из тюрьми. .с. 47,

2  Люксембург, Р. Письма к Карлу и Луизе Каутским ....с. 163.

3  Рабочий класс и современннй мир, 1974, № 2, с. 156.